ОМИРОВАТА ПОЕМА “ИЛИАДА” – ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА ЖИВОТА И МИСЛЕНЕТО НА ДРЕВНИТЕ ГЪРЦИ

В поемата „Илиада” Омир пресъздава живота и разкрива нравствената същност на човека в античния свят. Творецът рисува една епична картина на своето време, своеобразно съчетание на войнска мощ и моменти на примирие.
Омир вниква в душите на своите герои, силни, противоречиви и честолюбиви характери. Техните действия са дълбоко мотивирани, а позициите им – достойно отстоявани.
Схващанията за устройството на Космоса са отразени в голяма група космогонични легенди и митове. Според древните гърци целият свят и боговете се самосътворяват от безграничния Хаос, Първа се появява богинята Гея - Земя. Пряко от нея водят началото си титаните: Безкрайното синьо небе - Уран, обграждащия с водите си Земята Океан, титанът Атлас, който крепи на раменете си небесния свод. Внуци на Земята са Слънцето, Месечината, Зората, всички звезди и ветрове. Тази древна космогония намира място в XVIII песен на „Илиада”". Като майка на небесните тела, Земята е изобразена в центъра на щита на Ахил, звездите, месецът и слънцето са разположени около нея, като всички са заобиколени от водата на безбрежния Океан. Космическите тела са кръгли и плоски. Подобна представа е примитивна, но напълно обяснима: такъв се разкрива светът пред очите на древния грък, а науката астрономия е все още в зародиш.
Човешкото битие е очертано в две основни сфери - война и мир. И двете са естествени и необходими. Войната е начин за придобиване на блага, но едновременно е арена за проява на силата и смелостта на мъжете. Единствената жена, която участва в бойни действия в „Илиадата", е богинята на войната Атина Палада. Богатство носи не само разграбването на чужди градове, но и пленниците, освобождавани срещу откуп. Примери за това се откриват в I песен (Хриз носи откуп за дъщеря си), VI песен (Андромаха разказва, че майка й е освободена чрез откуп), XXIV песен (Ахил е освобождавал синове на Приам срещу откуп, приема такъв и за тялото на Хектор), Мъжът има пълна свобода на избора. Обикновено той откупува съпругата си от родителите й. Тя става негово притежание, от което би могъл и да се откаже.
Обществото определя отношението към жената според това чия съпруга е. Затова Андромаха казва, че за нея Хектор е всичко и животът й без него е невъзможен - Начинът на уреждането на брака не изключва привързаност и топли човешки отношения между съпрузите, каквито са отношенията между Хектор и Андромаха.
В XVIII песен Омир представя сцена на съд, която показва, че гърците по това време имат изградена система на правораздаване, свързана с парични отношения. На земята между старците лежат два златни таланта, пред назначени за този, който спечели делото (или според друг превод за този, който отсъди най-правилно)*. Обществото на Омировото време е разслоено. Начело стоят племенните вождове. Те се радват на всеобща почит, защото олицетворяват народната съдба и сила. Сами смятат себе си за носители на героичното. По време на война измежду тях се избира един върховен водач и всички във войската безпрекословно му се подчиняват. Въпреки това той не е абсолютен владетел. Важните решения се вземат на всеобщо събрание (I песен), ръководено от мъдри старейшини. Съветът на старците-съдници има решаваща роля и по време на мир. На видно място в обществото стоят гадателите (прорицатели) и жреците. Тяхното предназначение е да осъществяват контакт със света на боговете и думата им има стойност на закон. Почитта към тях е свързана с религиозните вярвания на гърците. По-надолу в обществената йерархия стои множеството на свободните хора, а най-ниско място заемат робите.
Мирът се редува с войната. Той носи празничност, веселие, дава възможност на човека да се изяви в труда и да се радва на плодовете му. В мир древният грък живее просто и в пълна хармония с природата. Обработва земята, отглежда животни, владее занаяти като грънчарство, ковачество, тъкачество. Това са и начините му на препитание. Омировото общество не познава разслоение по отношение на труда. Заедно на нивите са господари и работници, царските съпруги и дъщери предат и тъкат редом със своите робини, героите сами приготвят храната си със същото внимание, с което се приготвят за бой.
Познати са още два начина за придобиване на блага: брак и уреждане на правни отношения. Бракът в „Илиада” е реално съществуваща институция, но тя не се основава на чувства. Жената е поставена в неравноправно положение. Тя няма свобода да избира своя съпруг, нито да се отказва от него.
Религиозните вярвания на древните гърци са свързани с множество богове. Обожествена е всяка сила, неподвластна на човека - природата, съдбата, редът в обществото, доброто, злото. Омировите богове „са богове в религиозен смисъл и в същото време са вече художествени символи. Човекът често зависи от тях, без да престава да бъде свободен” Често богът е материализираната мисъл на героя, но епосът не познава психологизма и затова героят води диалог с бога, равносилен на вътрешен монолог (напр. в I песен диалогът между Ахил и Атина Палада).
Светът на боговете е йерархично устроен, подобно на човешкия. В него има силни богове (Зевс, Хера, Атина и др.) и по-слаби, които винаги отстъпват (Хефест, Хермес, Аполон, Афродита и т. н.). Боговете са изразители на обобщен разум и мъдрост, и в същото време са носители на човешки слабости. Като хората те са подвластни на предопределението на съдбата.
„Илиада” разкрива сложни взаимоотношения между хора и богове Човекът се прекланя пред божествената воля и извършва обреди и ритуали, чрез които изразява уважението си. Вярва, че всяка стъпка в живота му и всяко решение са свързани с волята на някой бог. Хората осъзнават своята слабост и се стремят към протекцията на боговете. Това се отнася дори за богоравния Ахил. „Илиада" създава представата, че олимпийците непрекъснато бдят над човешкия свят. Те се появяват винаги там, където са най-необходими, и вземат най-мъдрите решения. Имат свои любимци'между хората, помагат им, но ги изоставят, когато жребият им е хвърлен, както Аполон изоставя Хектор (XXII песен). Понякога божествата са студени, честолюбиви и отмъстителни. Атина и Хера държат Троя да бъде разрушена заради пренебрежението на Парис към тях. Те са толкова божествено крайни в чувствата си, че човешките страдания и кръв не значат нищо за тях. Моралът на бога е морал на силата.
Допустимо е човекът да прояви неподчинение спрямо божествената сила (Агамемнон в I песен) и дори да посегне на бог (Диомед в V песен), но по-типично е преплитането на човешката и божествената поля (XXIV песен). В XXIV песен боговете подготвят срещата между Ахил и Приам, след като ги оставят сами, по човешки да решат проблемите си. Ахил се дразни от намесата на боговете, но в крайна сметка стига до тяхното разумно решение - връща тялото на Хектор. Това, което го кара да отстъпи, е чисто човешкото съчувствие към бащата, загубил своя син.
Разсъжденията на успокоения Ахил отвеждат не към боговете, а към една обобщена философия за живота. Мъртвият Хектор вече не е враг. Почитта, която Ахил му оказва, е почит към смъртта, пред която всички смъртни са равни. Древните гърци вярват, че след смъртта човешките души отиват в подземното царство на Хадес. Ако мъртвият не бъде погребан, душата му се скита по земята, гневи боговете и вещае нещастия. Извършването на погребален обред е неписан закон в обществото, валиден не само за Омировото време. Смъртта на всеки е определена още при раждането му. Това е съдбата. Според старогръцката митология човешкият живот е нишка, която държат в ръцете си неумолимите богини на съдбата - мойрите. Мойрата Клото преде нишката на живота и щом тя се скъса, идва смъртта. Втората мойра Лахеза изтегля жребия, който определя земния път на човека, а третата мойра Атропа записва всичко на свитък. Каквото е записано, не може да се промени. Съдбата носи огорчения, когато човекът я знае предварително като Ахил, но н в неведението си той е трагичен, защото „никой от хората свойта съдба не избягва”, За човека остава само това, към което Ахил призовава стареца Приам - да се примири и да приеме и доброто, и злото, което му е отредено. Човекът трябва да преодолява трудностите, да страда и да посреща радостите след тях. Добро й зло, живот и смърт, мир и война вървят заедно. И в най-трудните моменти животът продължава. Омировото внушение е животът трябва да бъде ценен и уважаван.
Всяко събитие в него е важно. Такова отношение към живота Омир внушава чрез величествено спокойния епичен тон на повествование. Наслагващите се детайлни описания създават впечатлението за широко и пълно отразяване на една многообразна действителност.
Художественият стил на Омир се проявява както в предмета на епическо изображение, така и в начините на това изображение (художествена действителност и художествен език).
Омир използва сюжети и герои, познати от митологията, като се отнася към тях естетически. Героите са „силни”, „красиви”, „божествени”, „благородни”. Те си служат със „свещени”, „прекрасни” вещи - облекло и оръжие, които им придават великолепие с блясъка си.
Военният бит е пояснен и допълнен чрез картини от мирния живот, а не обратното. Подобен начин на сравнение показва, че точно мирът е по-ясен, по убедителен, по-близък на поета. Част от художествената действителност на „Илиада" са боговете и съдбата. За разлика от митологичните богове Омировите са „само обобщение на човешките чувства и настроения, на човешките постъпки и воля. Ако една или друга постъпка на човека се обяснява с волята на боговете, това означава, че дадената постъпка е извършена от човека в резултат на негово вътрешно решение, толкова дълбоко, че самият човек го преживява като нещо, зададено му извън него."
Стилът и езикът на Омировия епос се отличават с голяма строгост и традиционност. В него се преплитат архаично и съвременно.
Архаизацията се състои в това, че поетът възстановява митовете от древната критско-микенска култура със свойствената им строгост на поетичната форма. От друга страна изпълва традиционната форма с ново съдържание, като отразява психологията и възхода на гръцката демокрация.
Художествените изразни средства, с които Омир си служи, най-често са: многократни повторения, постоянни епитети, разнообразни сравнения, тържествена реч.
Единственият метрически размер, използван в епоса, е хекзаметърът. Той е далеч от разговорната реч, но изцяло съответства на вековните епически традиции.
Всичко, описано в „Илиада”, я превръща в енциклопедия за живота и мисленето на древните гърци, без която културното развитие на Европа би било невъзможно.