Фолклорните ни текстове – българският принос в световната културна съкровищница

Фолклорните ни текстове – българският принос в световната културна съкровищница

В българската наука и култура има някои особености в отношението спрямо фолклора. Обичайно под фолклор в България се разбира онази част от традицията, която е тясно свързана със старите времена и която съдържа художествени форми. Става дума за музика и народно изкуство - от приказката до пословицата и поговорката. Като цяло това творчество се развива до втората половина на XIX век и се възприема от науката като класически фолклор на българите, които имат специфично място в балканската и европейската духовна традиция.

Класическото народно творчество на българите притежава характеристиките на добре развита и жизнена до днес културна система. В ареален план то се развива върху землището на българския етнос. Формира се върху едно пространство в югоизточна Европа, което надхвърля държавните граници на днешна България. Носител на тази култура е и една многобройна диаспора в южна Русия, Украйна, Молдова и областта Банат в днешна Румъния. Изследванията, осъществени с особена активност през последните десетилетия, показват дълбоката приемственост между класическия фолклор на българите и духовния живот на траките. Също така разкриват сложната и интензивна промяна на славянската и прабългарската традиция през IX век след приемането на християнството и утвърждаването на славянската писменост. Богатата документация от XIX и XX век, свързана с българския фолклор, показват тясната връзка между културния прогрес на българите и духовните традиции на останалите балкански народи, независимо от тяхната религиозна идентичност и самостойна етническа история. Същевременно в своята вътрешна същност българският фолклор показва дълбоката взаимовръзка с живота на народа като ежедневие и историческа съдба, а оттук идва и двустранната същност на българския фолклор като тип култура. От една страна ни се разкрива връзката между жизнения цикъл на човека и една културна традиция, чиято основа е фолклорната обредност. От друга страна във фолклора се всмуква историческо време, чиято интерпретация намира най-внушителни размери в героически епос, който е сроден със сръбския епос и е съизмерим с явления като “Калевала”, руския билинен епос, както и епическите корпуси на някои кавказки и азиатски народи. И в двата случая в основата на българския фолклор стои една митология, която намира израз във вярванията за вампири и таласъми, в пленителните образи на самодиви и лами, както и митологизацията на болести и човешки умения (надбягване на вятъра/слънцето; надпяване на славеи). Обръщайки внимание на българския епос от XIV век насам, се открива главният образ на юнак с исполинска сила (в много случаи това е Крали Марко), който реагира срещу турските поробители през XIV век. Това от своя страна поражда баладичните образи на последния цар (често това е Иван Шишман), на мъчениците за вярата, по правило девойки, на развиващата се съпротива в лицето на хайдутите.

Що се отнася до разказвателното изкуство, българските приказки, те представят не само интереса на народа към вълшебното, но и една наистина богата битова сюжетика, която противопоставя богатия на бедния, умния на глупавия. Добър пример за това са сказките за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Българите имат усет както за легендарното, така и живо чувство за историческо предание, което се е съхранило в топонимията. Появяват се митични представи за водни бикове, заровено имане и много други. Българите имат религиозен епос, където главни персонажи са Господ, Богородица и някои от главните светци – Св.Георги, Св.Димитър, Св.Петър и Св.Иван Рилски.

Работили върху текста:

1. Гена Валентинова Димитрова-12”а” клас,СОУ”Димитър Матевски”, гр. Пловдив
2. Нина Ерменчева Мортева – 12”а” клас, СОУ”Димитър Матевски”, гр. Пловдив