v'98: из "ИСТОРИЯ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА"

Боян Пенев
=============================
из "ИСТОРИЯ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА"

(Лекции в 4 тома)

ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛОТО НА ЛИТЕРАТУРАТА И ВЪЗРАЖДАНЕТО

Първи мнения за началото на новобългарската литература. - Критика на тия мнения. - Откога започва началото на новобългарската литература. - Периоди в развитието на новата българска литература. - Развитие на отделните литературни видове. - Методи при изучване на новата българска литература.

Един важен въпрос, на който трябва да се спрем, преди да почнем разглеждането на българското литературно възраждане, е въпросът за началото на новобългарската литератора. Трябва преди всичко да изясним кога българската литература преминава в една нова фаза на развитие, кои писатели, кои произведения поставят началото на новата ни литература. Необходимо е да решим този въпрос, от една страна, за да ограничим областта на своите проучвания, от друга, за да проследим по-точно н последователно фазите в развитието на нашата литература.

Първите мнения за началото на новобългарската литература са твърде неопределени и несигурни; самите сведения на тия, които са се занимавали първи с новата ни литература - чужденци, разбира се, - са били твърде оскъдни. Те не са познавали условията на литературното развитие в България, съвсем слабо и случайно са били запознати с отделни печатни произведения, неизвестна и недостъпна е била за тях ръкописната новобългарска литература.

П. Й. Шафарик в Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten (Ofen, 1926) отбелязва като първа новобългарска книга Молитвены крин (Пеща, 1806), но за новобългарската литература той не говори нищо определено и по всичко личи, че сведенията му за нея са съвсем случайни и непълни. ВGeschichte der sudslavischen Literatur I - III (Prag, 1864-1865) няма нищо за българската литература. Такива са отначало и сведенията на Ю. Ив. Венелина за новобългарската литература. В "Древние и нынешние Болгаре" (1829) той пише: "О Болгарской литературе нечего и говорить, ибо она еще не возродилась" (с. 16). Като първа книга на новобългарски език тук е споменат букварят на П. Берона (1824). След като влиза по-късно в българска среда, Венелин разширява сведенията си за нашата нова литература. В 1838 г. той издава "О зародыше новой болгарской литературы". От заглавието се вижда, че той е имал намерение да изясни началото, възникването, възраждането на новобългарската литература. Всъщност той засяга тук множество въпроси, говори изобщо за Българското възраждане, за нашите просветители и за училищата, а специално на литературата твърде малко се спира, сведенията, които дава за нея, са незначителни. Освен за Берона Венелин споменува тук за писатели от 30-те години: В. Ненович, В. Е. Априлов, Н. Рилски, Анастас Кипиловски, Х р. Павлович, Р. Попович, К. Огнянович, Н. Хилендарец (Бозвели), Е. Васкидович, Г. Кръстевич. Сведенията, които дава за тия наши книжовници, са повече от библиографски характер. Даден е при това един откъслек из Неделника на Софрония, за да се направи сравнение със Сапуновия превод на Евангелието.

След Венелина за българската литература заговорва Априлов. В 1841 год. излиза неговата Денницановоболгарскаго образования; във втората част авторът разглежда времето на робството, като се спира главно на епохата на Възраждането. Но всичко, което е съобщено тук за литературата, е от твърде общ характер. Априлов не се спира да установи по-точно началото на новата ни литература. Споменува за Българската граматика на Н. Рилски, за Христоитията на Р. Попович, за произведенията на Н. Бозвели и Хр. Павлович, за преводите на Г. Кръстевич.

Преди това и след това откъслечни сведения за новата българска литература намираме в Jahrbucher fur slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft, ред. от Йордан и Смолер, а също така и в писмото на Срезневски до Ханка, преведено на чешки - O bolgarske literature (Casopis Ceskeho Museum, 1847, XXI; срв. и моята статия Сведения за българите в по-стари чужди съчинения. Годишник на Софийския университет, XIII-XIV, 1917-1918, С., 1920).

А. Н. Пипин в Обзор истории славянских литератур (Спб., 1865, с. 82-83), като се основава на Шафариковата Geschichte der siavischen Sprache und Literatur nach alien Mundarten, отбелязва като първа новобългарска книга пак Молитвенны крин и веднага след това споменува буквара на Беровича (Берона), преводите на Кипиловски, книжовните трудове на Венелина, Априлова и др. Никакви вести за Паисия и Софрония не срещаме тук.

Значи, преди още да са били намерени преписи от историята на Паисия, преди да се е знаело нещо за самия Паисий, за Софрония и първите новобългарски книжовници от западните ни области, историците на българската литература и изобщо всички, които са се интересували от нея, са били склонни да считат за начало на новата българска литература третата декада на миналия век.

В 1871 г. Дринов напечатал в Периодическо списание на Браилското книжовно дружество (г. I, кн. 4, с. З-26) статия: Отец Паиси, неговото време, неговата история. Тук той пръв се опитва да установи значението на Паисиевата история и да отбележи началото на новобългарската литература. Статията си Дринов завършва със следните думи: "Ние сме обикнале да броим възраждането на народа си от началото на наший век и туряме начело Априлова с Неофита, Венелина и пр. Но дали не ще да е по-право да отнесем възраждането си 60-70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?"

Поставеният от Дринова въпрос даде повод да се брои не само националното възраждане, но и специално началото на новобългарската литература от времето и историята на Паисия. Пипин във второто издание на своя Обзор, вече като История славянских литератур (Спб., ч. I, 1879), като че ли все още е склонен да счита за начало на българското литературно и национално възраждане 30-те години на миналия век. "Болгарское возрождение", народное и литературное, начинается лишь с двадцатых и тридцатых годов нышешнего столетия. Но первые подготовления его можно проследить еще за сто лет назад..." (с. 104-105). Но в същото време, като се основава на статията на Дринова, от която се ползува за характеристиката на Паисия и неговото дело, Пипин бележи, че сега историята на Българското възраждане се започва с Паисия: "В половине прошлаго столетия дело болгарского на рода было безнадежно, а именно в зто время мы встречаем замечательное произведение [Паисиевата история], с котораго начинают теперь историк болгарского Возрождения..." (п.т., с. 105).

След Дринова и Пипина всички, които се занимават с историята на литературата ни, поставят Паисия начело на Възраждането. Това ние виждаме например в ръководството по българска литература от А. Теодоров и във всички други ръководства - по-стари и по-нови, - в множество статии и монографии върху историята на Възраждането, писани както от българи, тъй и от чужденци. Можем да споменем тук книгата на L. Leger - La Bulgarie (1885). М. Murko в своя преглед на южнославянските литератури (Die Kultur der Gegenwart, B. I, Abt. IX. Leipzig, 1908, S. 238) поставя Паисиевата история "an die Spitze der neubulgarischeri Literatur".

* Начало на новата литература. Дамаскините не могат да се вземат за начало на новата литература, понеже в тях главно езикът е новобългарски; в тяхното съдържание има твърде малко елементи, повече изключителни, които представят нещо нова в литературата, да разкриват един нов възглед, нови схващания - твърде слаби и поради това не могат да създадат една нова посока в литературното развитие.
А езикът само не може да се вземе за делитбен белег при разпределението на една литература на периоди. От друга страна, дамаскините, като особен род книжовни произведения, не са преобладаващи в тогавашната литература. Литературата все още запазва своя черковно-религиозен поучителен характер. Преобладаващият език е черковнославянски.
И произведенията след историята на Паисия, макар да са писани на черковнославянски език, не ги отнасяме към старата литература, понеже по дух и съдържание те са нови (А. Т.-Балан). Най-важни делитбени белези са духът и съдържанието.
Основното положение, от което излиза Шишманов - литературата встъпва в нова фаза, когато се национализира - стане национална; това може да е вярно за частния случай - действително нашата литература влиза в нова фаза, след като става национална, обаче това положение, като принцип взето, не издържа критика, понеже две епохи в развитието на една и съща литература могат да бъдат еднакво национални в основата си и все пак по съдържание, по дух крайно противоположни помежду си.
Не езикът, а духът на литературата е белег на една нова посока в нея; дух, който предсказва една премяна във възглед, мироглед изобщо в културния живот; защото всяка литература преди всичко е отражение на националната култура, било на преобладаващите идеи в нея, било на онези изключителни още, зараждащи се върху нейна почва идеи. Пределите, периодите в едно проучване на културните условия, сред които се развива дадената литература; ако в тия културни условия забелязваме важни промени, ние ще дирим тяхното наложително отражение в литературата; тия промени ще ги търсим отразени на първо място в духа на литературата (разбирам тук и съдържанието на литературата, което е в пълна зависимост от нейния дух); съотносителността между тези две понятия, култура и дух на литературата, е много по-спонтанна, пълна, отколкото между език и дух
Мнението на Дринова да се захване новата литература от Паисия - да се цитира. Такова е и мнението на А. Теодоров.
За разделяне на литературата ни на епохи трябва да се изтъкне един принцип, критерий, едно начало, което се взема всякога, когато се разграничава една коя да е литература на отделни периоди. Какъв е обикновено делитбеният белег, критерият в такъв случай. Не трябва да се взема един частен критерий, важен изключително за нашата литература, а общ - например периоди в немската литература, в руската: от една страна, имаме общ критерий - отделни периоди - и, от друга страна - отделните белези, характерни за всяка епоха - литературни явления, които свидетелствуват за настаналата промяна.

Това е мнението, което надделява. Тия, които поддържат това мнение, вземат за изходна точка съдържанието и духа на литературата. Понеже историята на Паисия се отличава от предишната черковна писменост не само със светските си елементи, но и с националното съзнание, що отразява, те започват с нея новобългарската литература.

Б. Цонев в статията си Новобългарска писменост преди Паисия ("Български преглед", г. 1, 1894, кн. 8, с. 80-94) се противопоставя на горното мнение. Намира, че е погрешно да се почва новобългарската литература с историята на Паисия. Според него началото на нашата нова литература трябва да се отнесе към една много по-раншна епоха.

* Цонев не забелязва тази еволюция, не забелязва връзката между литературните и културно-историческите явления, които изразяват последователния и непрекъснат ход на нашето Възраждане. Цонев е убеден, че тук имаме работа не с една историческа необходимост, а с едно случайно явление.
В поменатата по-рано реч "Хиляда години български език" - че "тая история е едно съвсем уединено произведение за времето си; тя е само един епизод..." (Летопис на Кн. Д-во, г. 1908, кн. 9, с. 18).
Цонев мисли, че ако вземем Славянобългарската история за начало на новата българска литература, ние с това ще откъснем Паисия от неговите предходници. В университетската си реч между другото той говори) за "голямата уединеност, в която изпада Паисий, щем го отделим от книжовниците след него, понеже освен истoрията му друго негово произведение не можем посочи". ("От коя книжовна школа е произлязъл Паиси Хилендарски", "Слав. глас ", т. Х, 1912, кн. 5-6, с. 170). Всъщност тук няма никакво прекъсване на един започнат процес, който взема все по-широки размери. Преди Паисия новото още не преобладава, то е разпръснато. Паисий го осмисля, обобщава го в своята история и му дава определен израз. След това неговата история се чете, преписва, разпространява по всички български краища. Паисий се среща лично със Софрония и му дава да препише Славянобългарската история, оказва върху него значително влияние и определя посоката на Софрониевата книжовна дейност. Софроний е на прехода от XVIII към XIX в. Неговата дейност образува връзка между Паисия и учениците на Софрония. Тия ученици се вестяват най-напред в Западна България, във втората и трета декада на XIX в. - те са К. Пейчинович, Кърчовски, арх. Теодосий; влиянието на Паисия, Софрония, изобщо на новите национални и просветителни идеи се отразява по-нататък в Рибния буквар на Берона (1824).
Г-н Цонев се учудва: "И как полека е вървяло туй възраждане чрез Паисиевата история..." (п.т., с. 169). А всъщност тук няма нищо чудно - при дадените политически и обществени условия не е могло да бъде инак. Естествено, това възраждане ще се извършва бавно, понеже българската книга се е разпространявала в ръкопис, средствата за съобщение не са били такива, каквито са днес, а пък, от друга страна, нито Турция, нито пък гръцката духовна власт са се отнасяли със симпатия към българския национален подем.
И още една съображение не ни позволява да считаме историята на Паисия за уединено явление, случайност, "епизод", както се изразява Цонев. Преди всичко на подобно едно схващане противоречи фактът, че тази история е била твърде много четена, разпространявана, преписвана, въздействувала е силно върху националното съзнание; щом тя е оставила дълбоки следи в националния живот и е оказала значително влияние върху развитието на книжнината, тя по никой начин не може да се схваща като явление случайно (единично), изключително. Щеше ли да бъде тя тъй много разпространена и четена,ако средата, за която е била предназначена бъдеше лишена от вътрешни условия да усвои и асимилира нейното съдържание?
* Цонев все още мисли, че "дамаскинарите се отхвърлят от новата ни книжнина, понеже не са писали истории" (п.т., с. 168). Той мисли, че Паисий погрешно се отнася към новобългарскаталитература, зарад това, че е бил "истерик български" (п.т., с 173).
* Цонев казва, че не трябва да се смесва началото на Възраждането с началото на литературата. Именно Възраждането направи литературата нова. Според Цонев литературата става нова, преди още да се вложи ново съдържание в нея.
Да се установи, че началото на новата литература се счита от началото на Възраждането. Там, дето се говори, че литературата е отражение на живота, че трябва да гледаме нейното съдържание...
* Съдържание тук няма никакво значение, важи само езикът! Литературата се превръща тук в обект за наблюдение, от чисто езиков и граматически характер - разглежда се като безжизнен материал за филологически изследвания - такова е схващането на Цонева, който различава литературните епохи според езика само.
* Цонев не е съгласен историята на Паисия да се счита за начало на новобългарската литература. "С това схващане се прави крупна грешка: смесват се две различни понятия:възраждане и начало на епоха от българската книжнина, които понятия няма защо да вървят заедно, както не вървят заедно в много други народи" (п.т., с. 169).
Цонев мисли, че с това Паисий се откъсва от епохата преди и епохата след него, "защото първата наша печатна книга се явява чак на 1806; излиза, че говорим за възраждане и за начало на новобългарска книжнина от 1762 г., а всъщност това става много по-късно от тази дата" (п.т., с. 169). Какво иска да каже с това Цонев? Нали според него новобългарската литература датира от по-рано
* Без да забележи, Цонев се доближава до истината: "Тия книжовници съставят важна подготвителна епоха в нашата новобългарска книжнина" (п.т., с. 173).
* Като отбелязва при Петровия летопис от 1690 и разказа на поп Методия Драгинов за потурчването на помаците, Цонев пише: "И тъй, имайки пред вид такива произведения на чист новобългарски език, дишащи горещ патриотизъм и народно самосъзнание, ние сме длъжни да ги смятаме за произведения на новобългарската книжнина" (п.т., с. 174).
В тях именно ние виждаме еволюцията, постепенното подготвяне, зараждане на новото - но то още не преобладава. И доколкото има ново, дотолкоз те са във връзка с новата литература след Паисия.
* Кое е правилното решение на въпроса. За Царственика и дамаскините.
Сам Цонев не е докрай последователен в гледището, от което излиза. В поменатата статия (Новобългарска писменост преди Паисия. Бълг. пр., г. I, 1894, кн. 8, с. 80-94) той твърди, че историята на Паисия, "българският писмен език литва за един цял век назад, откланя се от природния си път..." В своята реч "Хиляда години български език" ("Летопис на Българското книжовно дружество", 1908) той поддържа изказаната в по-раншната си статия мисъл за началото на новобългарската книжнина и като взема пак езика за критерий, прибавя, че историята на Паисия е "началото на една епоха от новобългарската литература", понеже тя дава повод на писателите след Паисия да пишат не на чист български език, а на черковнославянски (18-19). Какво виждаме от този факт? Книжовният език скъсва връзките си с живата народна реч, а при все това литературата върви напред в своето развитие и отразява все по-ясно духа на новото време. В първата си статия Цонев признава, че "българският народен дух скочи за век напред, благодарение на руско-българския царственик" (Б. Цонев. Новобългарска писменост... с. 92). Авторът на статията не споменува кои са основанията му да твърди, че макар езикът да се връща един век назад, литературата отива цял век напред, но ние подразбираме, че той е принуден да приеме и друг критерий освен книжовния език, именно духа на литературата. Иначе не би било ясно защо той отнася Паисиевата история към новобългарската книжнина, когато езикът й, както приема Цонев, е черковнославянски, значи, едно отклонение от новобългарския език, едно връщане назад. Ако приемем, че литературата трябва да се счита нова оттогаз, откогато и езикът й се подновява, както приема Цонев, в такъв случай въпросът за Паисиевата история остава открит и ако трябва да я отнесем към една нова епоха, ние ще гледаме не нейния език, а нейния дух.
А в дадения случай, когато разглеждаме дамаскините и царствениците откъм език, ние имаме право да говорим не за различни епохи в развитието на новобългарската книжнина, а за различни епохи в развитието на новобългарския книжовен език Първата от тези епохи е изразена в една част от дамаскините, езикът на която е новобългарски, а втората - в царствениците, езикът на които е повлиян от черковнославянския език

"...Кога е въпрос откога да се начева новобългарската писменост, важно е да знаем дали не са се писали книги в България още преди Паисия и дали не можем да по-старо начало на българската нова книжевност. Освен това, имайки пред вид езика на Паисиевата история, ще се попитаме, няма ли преди нея книги, писани на по-чист, по-народен български език? Отговорът и на двата въпроса е положителен: доста години преди Паисия се пишат и превеждат книги по България и езикът в тия книги е по-чист български, отколкото го намираме в преписите на Паисиевата история. Значи, известна литературна дейност имало у българите още преди Паисия ... през една епоха, която не ще е била по-малко"плодотворна от епохата на Паисия" (п.т., с. 81).

Основните положения на Цонева се определят от тия два въпроса: 1. Дали не са се писали книги в България още преди Паисия? 2. Няма ли преди Паисиевата история книги, писани на по-чист, по-народен български език?

* По въпроса за старата и нова литература. И днес намираме в българската литература съчинения не само със стари черковна поука, но и определено религиозно съдържание. Значи ли, че те трябва да се отнесат към старобългарската литература?
* Размер на историческия метод по отношение на Възраждането.
Историческите факти могат да се разглеждат: а) прагматически (по причинност) и б) културно (културна еволюция).
а) По отношение на събитията; б) по отношение на бита.
Един важен недостатък в досегашните обяснения на Възраждането е, че то не е разглеждано от тези две страни: прагматична и културно-еволюционна (изобщо като исторически процес, който си има своя прагматика и изразява известна еволюция).
От друга страна, историческите факти могат да бъдат облепени и индивидуалистично(въздействието на цялото), и по принципа на еволюцията, и по принципа на причинността. Това зависи от характера и духа на историческите факти, от преобладаването в тях на материални или културни елементи.В комплицираното цяло, в общия исторически процес трябва да се изтъкне преобладаващият принцип: колективен или индивидуален (обаче и в двата случая трябва да се изтъкнат, характеризират прагматиката и еволюцията).
Отделни историко-философски теории (икономически материализъм, идеализъм, индивидуализъм, колективизъм и пр.) се отличават по това. че всяка от тях изтъква на пръв план различни страни от историческия процес. За да изтъкнем тази еволюция по-ясно, ние ще трябва да се спрем не само на бележити писатели, творения, литературни епохи, но ще трябва да засегнем и дейността на второстепенни писатели, които свързват две различни литературни течения и образуват преход от една фаза към друга. Това ще ни помогне не само да установим прогресивните тенденции на литературата, но и да схванем нейното развитие като непрекъснат процес.
В зависимост от еволюционното тълкуване на Възраждането ние ще определим и схемата на самото изложение и разглеждане на историческия и литературен материал.
Като увод в литературната история на Възраждането ще бъде разглеждането, оценката на всички онези условия, които подготвят зараждането па новата литература и определят новите посоки в духовния живот

Първото нищо не значи. Фактът, че имало писани книги преди появата на даден писател или дадено произведение, този факт сам по себе си за разрешение на поставения въпрос няма никакво значение. Никой не е мислил да отрича съществуването на литературата преди Паисия. Въпросът е, каква е тази литература всъщност? Важно е да се знае: кои са предходниците на Паисия, какво са писали и как се определя откъм дух и съдържание - не само откъм форма - написаното от тях. Специално за литературната история отговорът на втория въпрос няма особено значение. Фактът, че преди Паисия имало книги, писани на по-чист български език, съвсем не разрешава въпроса за началото на новобългарската литература.

Авторът се спира бегло върху писмеността преди Паисия (това са дамаскините и изобщо ръкописните сборници, за които ще говорим по нататък) и идва до заключение, че "дамаскините са почетъкът на българската нова литература" (п.т., с. 83), защото са писани на новобългарски език. Значи, според Цонева новобългарската литература трябва да започва не с Паисиевата история, а с дамаскините. Същото мнение поддържа Цонев и в други свои трудове. Тъй например в своята университетска реч по повод 150-годишнината от написването на Славянобългарската история (От коя книжовна школа е излязъл Паиси Хилендарски. Сп. "Славянски глас", г. Х, 1912, кн. 5-6, с. 165-174) той отново се спира на въпроса за началото на новата ни литература и отново го решава в същия смисъл, както и преди, като се опитва тук-там да коригира и допълни изложените по-рано аргументи. В речта си между другото той казва буквално: "Новобългарската книжнина трябва да захваща от онуй време, когато нашите книжовници начеват да пишат на новобългарски език" (п.т., с. 170). Тук той с една още по-голяма категоричност настоява, че езикът именно, а не съдържанието на литературата, трябва да се вземе за основа при отбелязването на епохите в българската литература. Според Цонева безразлично е какво е съдържанието на литературата - важно е какъв е нейният език. Ето и самите негови думи:

"Началото на новобългарската книжнина ще тряба неминуемо да се премести за век или даже век и половина преди Паисия и да се смята от онуй време, когато първом се явяват книжовни произведения на новобългарски език, па биле те с каквото и да е съдържание" (п.т., с. 173). Значи, новата литература започва в началото на XVII век или в края на XVI век.

В поменатата реч Цонев изразява своето недоволство, загдето дамаскините са изхвърлени от новата литература; макар съдържанието им да е черковно-религиозно, те поради своя език трябва да се отнесат към новата ни литература. Той е недоволен, че "духовната литература на новобългарски език преди и след Паисия се не признава за новобългарска книжнина... За жалост (дамаскинарите) са били досега се отритвани от нашите литературни историци, понеже продължавали да пишат по стара традиция духовни, а не светски статии" (п.т., с. 170, 173).

Като счита дамаскините, писани век и половина преди Паисия, за новобългарска литература, Цонев се опитва "да обясни положението на Паисия към средата, от която излиза, както и книжовната школа, която се отразява в неговата история" (п.т., с. 166). И в този случай, както и по-рано, като се основава на погрешното схващане, Цонев идва до погрешни заключения. За да бъде докрай последователен, той отнася Паисия и неговата история към черковно-религиозната дамаскинска книжнина, въпреки това, че тя отразява един съвсем друг дух. За да я отнесе към дамаскините, той се основава на две неща: 1. приема зографския текст на славянобългарската история, издадена от Йорд. Иванова, за автограф на Паисия и изтъква, че няма никаква разлика по език между този текст и западнобьлгарските дамаскини; зографският текст "по език и писмо досущ прилича на дамаскините, писани в западните наши краища, на един смесен сръбско-български език, който аз наричам нова сръбско-българска редакция" (п.т., с. 172, 173); 2. предполага, че и Паисий е писал дамаскини, които още не са открити: "Аз предполагам, че и сам Паисий ще е писал такива дамаскини и ще ги е носил по България заедно с историята си..." (п.т., с. 173).

Значи, като изтъква, от една страна, че между зографския текст на Паисиевата история и западнобългарските дамаскини няма разлика по език (за съдържание тук и дума не става), и, от друга страна, като предполага, че Паисий е писал освен историята и дамаскини, Цонев идва до следното заключение: "Паисий не ще може да се дели от дамаскинската епоха, а ще трябвада си върви (sic!) [да върви!] с нея..." (п.т., с. 173). "Нашият славен Паисий, със своята Славенобългарска история, колкото високо и да се издига над своите съвременници, над дамаскинските книжовници, всъщност и той излиза от тяхната среда, излиза от първата дамаскинска школа, от западнобългарската" (п.т., с. 170).

Да оставим въпроса за езика настрана - съдържа ли някаква убедителност предположението на Цонева, че и Паисий е писал дамаскини, и има ли това предположение някаква цена за решението на въпроса, що ни интересува тук. На това си предположение, което с нищо не е подкрепено, Цонев придава твърде голямо значение. Като допуща, че един ден могат да се намерят и Паисиеви дамаскини, той казва по-нататък: "И тогава ония у нас, които са на мнение, че нашата нова книжнина трябва да се начена с Паисиевата история, не зная как ще отделят историка Паисий от Паисий дамаскинаря..." (п.т., с. 173)

Можем да се запитаме тук: когато се цени делото на Паисия и се определя неговото място в историята на българската литература, има ли смисъл да се поставят предполаганите негови дамаскини по-високо от действителната Славянобългарска история? Дори и да е писал дамаскини, това не изменя същността на работата. Когато считаме Паисия за родоначалник на новата литература, ние имаме пред вид най-напред неговото национално самосъзнание, отразено в Славянобългарската история - онова съзнание, което туря начало на новата ни литература. Своята мисъл, своята душа Паисий е вложил не в дамаскините, които може би е писал, според предположението на Цонева, а в своята история, която изразява новата насока на българската национална мисъл и отбелязва началото на една нова епоха в духовния ни и литературен живот.

И да е написал не един, а десет дамаскини - това не изменя същността на работата. За Паисия ще бъдат характерни не тия десет дамаскини, а едната Славянобългарска история, която се отделя от всички произведения на литературата преди Паисия със своите нови идеи. За да бъде още по-ясно това, бих взел един пример от историята на руската литература. В началото на своето творчество Пушкин е писал псевдокласически творения, но това не ни дава ни най-малко право да го считаме за псевдокласик той остава един от крупните родоначалници на художествения реализъм в руската литература. Псевдокласицизмът е случаен в неговото творчество, а художественият реализъм е характерен, преобладаващ; най-важното, което е създал Пушкин, спада към художествено-реалистичната посока в руската литература. Искам да кажа, че характеристиката на всеки писател, всеки поет, всеки книжовник се определя според онези произведения, в които той е проявил най-определено себе си, своята личност, своите нови идеи, нови схващания - произведенията, в които той е дал израз на едно ново обществено движение; заслугите му са в зависимост от новото, което внася той в една литература и с което създава импулси за нейното по-нататъшно развитие, Мястото му в историческото развитие на литературата се определя не според това, което възприема от своите предходници, а според това, по което се отличава oт тях и което се схваща като един плюс, като един нов елемент в дадената национална литература.

Б. Цонев поддържа погрешното си гледище и в последния си научен труд - История на българский език (А.Обща част т. I, С., 1919).

"Дамаскините с разните преписи владеят у българите през XVII, XVIII и през първата половина на XIX век; между тяхното множество се появява през 1765 година (тук се има пред вид преписът на Софрония, първият известен най-стар препис на Паисиевата история), допаднала от далечна Света гора,Славенобългарската история на хилендареца Паисия, която, истина, внася родолюбно чувство у българските четци, ала с нищо не влияе върху езика на българските книжовници, а, наопаки, преписвачите й упражняват върху нея свои влияния: тя бива увлечена в общия вир на дамаскините, без да остави някоя трайна диря в българската книжнина... Паисиевата история не заслужва да се подига чак толкова в литературно отношение, та да се отваря с нея новобългарската книжнина и ней за любов да занемарваме вековна новобългарска книжнина преди нея" (с. 310).

Да се твърди, че историята на Паисия "не е оставила някоя трайна диря в българската книжнина", то значи да се пренебрегват най-главните, най-съществените факти в историята на българското литературно възраждане. Защото няма друга българска книга, която да е оставила такава трайна диря в литературата и в съзнанието на българина към края на XVIII и първата половина на XIX век, както книгата на Паисия.

Да видим по-нататък издържа ли критика мнението на Цонева, според което делението на литературни епохи трябва да се извършва изключително въз основа на езика; може ли да се приложи такъв един чисто филологически мащаб в областта на литературното изследване, което определя границите между различни литературни епохи. В никой случай! Този филологически мащаб може да има цена само в един случай: ако е въпрос да се разграничат периоди в развитието на езика, а не на литературата изобщо. Развитие на литературата е едно, а развитие на езика - друго! Тия две неща могат да съвпадат, но могат и да не съвпадат. В един кратък период от време литературата може да се обогати значително откъм съдържание, а езикът да се развива с едно сравнително по-бавно темпо.

Ако искаме да отбележим фазите в развитието на дадена литература, на българската в случая, ние ще трябва да подирим други критерии, не тия, които посочва Цонев - ще трябва да вземем за изходна точка не езика, а съдържанието, духа, тенденциите на тая литература. Литературата преди всичко е отражение на живота - както на обществения, националния, тъй и на индивидуалния, - на неговите идеали и потребности; нейната оценка не може да се установи независимо от отношенията й към живота. Пределите и периодите в нейното развитие се установяват след едно всестранно проучване на условията, сред които се е развивала тя; ако в тия условия забелязваме важни промени, ние ще дирим тяхното по-слабо или по-силно, па всеки случай наложително, неизбежно отражение в литературата - и то не в нейния език, а на първо място в нейното съдържание. Една литература става нова в зависимост от новия дух на дадено време, на даден исторически момент. Ако духовният живот на един народ не съдържа нищо ново и не се домогва до нови национални, нравствени, социални и изобщо културни идеали и ценности, до нови концепции, било чрез отделни личности, било чрез отделни обществени среди, литературата на този народ запазва старото си съдържание и не намира повод да се отклони от старата си посока. Само един прилив на нови възгледи, схващания и чувства, които са във връзка с нови потребности и стремежи, само един нов и свеж индивидуален или обществен идеал може да вдъхне нов живот на дадена литература, да й даде друга насока. Искам да кажа, че развитието на всяка литература е в тясна връзка с развитието на живота, че съдържанието на литературата се определя от съдържанието на живота- тъй както се представя този живот било от отделни национални, обществени среди или пък от отделни личности, които се явяват представители на своя народ или само на една известна среда, или пък се обособяват сами за себе си. Най-добре виждаме това в българската литература преди Освобождението. Идеите на Възраждането именно, които започват да се определят по-ясно към края на XVIII век, изместват постепенно черковно-религиозната литературна традиция и подновяват българската книжнина.

От друга страна, критерият на Цонева не почива на по-широк литературен опит, на по-просторни литературни наблюдения. Никой литературен историк досега не е взел за делитбен белег езика на литературата, когато разграничава епохите на нейното развитие, защото в такъв случай би сторил крупна грешка. В историята на никоя литература ние не виждаме да се разграничават периодите на нейното развитие според езика. Например в историята на руската литература (тая, която ви е сравнително по-добре позната): през епохата на Петра Велики имаме нови идеи, нови схващания, нови отношения към живота; езикът тук няма решаващо значение. Той наистина е новоруски, но новоруски език в литературата ние срещаме преди епохата на Петра Велики - само че новото съзнание започва през тая епоха... Дори ако излезем от чисто формалистично схващане, пак не можем да се съгласим с мнението, което взема за делитбена основа езика.

Езикът не характеризира същността на литературата: възможно е под влияние на традицията той да спре в своето развитие, да се отдалечава все повече назад от постоянното развитие на народната реч и все пак литературата на този език да отразява едно ново съдържание на живота. Това виждаме у нас през първата половина на XIX век, пък и по-късно - когато се явяват множество съчинения на един своеобразен славянобългарски език; тия съчинения изразяват идеите на Възраждането и реформират живота, макар езикът им да се отклонява значително от живата и проста народна реч. Можем да отбележим тук например произведенията на Неофита Бозвели, Н. Рилски, на книжовниците от славянобългарската школа. Г. С. Раковски в Горски пътник (1857) има изкуствен език, в много отношения съвсем архаичен, но има съдържание с революционни идеи. Подобно явление наблюдаваме и в новогръцката литература. Може и обратното да се случи: литературният език да черпи живителни сили от народните говори, да се развива паралелно с народната реч и все пак в литературата да не се забелязва някаква по-съществена промяна. Един добър пример за това са дамаскините преди Паисия, езикът на които е новобългарски, обаче духът и съдържанието им ги сближава", както казах, повече със старобългарската, отколкото с новата ни книжнина. Само че книжовникът си поставя по-нови цели и съобразно с това пише на новобългарски.

Ако се вземе в дадения случай езикът за делитбена основа и се игнорира духът и съдържанието на литературата, може да се дойде до абсурд. Едно и също произведение, писано по-рано на стар, а после на нов език, ще трябва да се отнесе, според критерия на Цонева, едновременно към две различни епохи. Тъй например голяма част от съдържанието на дамаскините, писани на новобългарски език, е взето от старата литература: в дамаскините срещаме и проповедите на Златоуста, и познатите от старата литература евангелски тълкувания, и чудесата на св. Богородица, множество апокрифни произведения и стари жития. Само че в дамаскините всичко това е писано на новобългарски, а не на черковнославянски език, на старобългарски или среднобългарски. При това не всички дамаскини са писани на новобългарски език. До какъв абсурд би се дошло: писаните на новобългарски се отнасят към новобългарската, а другите - към старобългарската литература, макар че съдържанието им е еднакво.

Значи, имаме случаи, когато езикът е архаичен, когато дори се връща назад в своето развитие, а литературата е нова и продължава да се развива откъм идейно съдържание и по дух. Какво ще излезе, ако се придържаме докрай о възгледа на Цонева? Ако религиозният разказ за чудесата на Богородица е писан на черковнославянски, ще трябва да се отнесе към старата литература, ако пък е писан на новобългарски, ще спада, според схващането на Цонева, към новобългарската литература... Разбира се, ако излезем от духа и тенденциите на литературните произведения, никога не ще дойдем до такъв абсурд.

Отбелязахме, че като излизаме от духа и съдържанието на литературните произведения, за началото на новата ни литература трябва да считаме Славянобългарската история на Паисия

С Цонева, който взема за начало на новата литература дамаскините, ние не се съгласихме, понеже по дух и съдържание дамаскините се доближават повече до старата, отколкото до новобългарската литература само за това, че били написани на новобългарски език. Но както видяхме, разграничаването на отделни периоди и епохи в развитието на която и да е литература се извършва преди всичко въз основа на нейното съдържание и нейния дух, на идеите, които изразява, на нейните нови художествени форми, взети в най-широк смисъл. Само въз основа на езика не можем да разграничим периоди и епохи.

Нека отбележа още едно мнение за началото на новобългарската литература: мнението на Ив. Д. Шишманов в статията му Наченки от руско влияние в българската книжнина ("Български преглед"; г. VI, 1899, кн. 9-10, отд. отпеч., с. 39). Целта на Шишманова в тази статия е да разгледа руското влияние върху писателите на Възраждането; на въпроса за началото на новобългарската литература той се спира случайно, мимоходом, без да изказва един по-определен възглед. Ето и самите негови думи: "Кога трябва да се поставят началата на нашата литература, тогава ли, когато се явяват първите наши литературни паметници, писани на новобългарски език (дамаскините), или когато нашата литература и по посока и съдържание става национална? Според мене последният критерий може да служи само за характеристика на една отделна епоха (например Паисиевата), но никак не и за определение началата на една литература, която се появява с първите писмени езикови паметници, независимо от духа, който се отражава в тях..."

Тук има едно съвсем явно противоречие в съжденията на Шишманова: той приема и признава, че с Паисия започва една нова епоха в българската литература - "по посока и съдържание става национална" (нещо подобно у Цонева, в неговите последни статии: да се счита Паисий родоначалник на нова епоха, собствено, това е, което трябва да се признае!), - но в същото време склонен е да приеме и другото мнение, мнението на Цонева - че новата литература трябва да започва с дамаскините, които са писани на новобългарски език. Според, Шишманова Паисиевата история представя една епоха в развитието на новобългарската литература; друга една епоха, пак в развитието на новобългарската литература, представят дамаскините. Но какво излиза от всичко това? Когато отнася дамаскините към новобългарската литература, Шишманов взема за критерий езика; когато пък с името на Паисия отбелязва друга една епоха в новобългарската литература, той взема за критерий духа и съдържанието - естествено, такава една аргументация, на която основите са много колебливи, чийто критерий се мени, не може да бъде убедителна.

После: в случая за нас е важно признанието на Шишманова, че Паисиевата история означава началото на отделна литературна епоха, която се отличава с това, че литературата "по посока и съдържание става национална"; Шишманов казва отделна епоха, нарича литературата национална, а не казва нова епоха - нова в сравнение с онова, което я предшествува, - като разбира същото, именно, че тук имаме работа сотделна епоха, всъщност пак нова, проникната от национален дух. Ако Шишманов беше пристъпил към дамаскините със същия критерий, с който пристъпва към епохата на Паисия, щеше да дойде до едно ясно и правилно понятие за началото на новобългарската литература (А. Теодоров-Балан. Почетък на стара и нова българска книжнина. "Училищен преглед", г. XX, 1921, кн. 1, с. 1 сл.).

Казахме, че за да разрешим въпроса за началото на новобългарската литература, необходимо е преди всичко да установим кога става тя нова по преобладаващите елементи в нейния дух и съдържание. Нова тя става от Паисия.

Въпросът трябва да се постави: откога нашата литература става нова по дух и съдържание? За да дойдем до един съвсем ясен отговор, ще трябва още по-точно да формулираме своя въпрос. В писмеността преди Паисия, в дамаскините главно, срещаме на места елементи, които свидетелствуват за нови духовни интереси, за нови посоки в националното развитие. Обаче тия нови елементи не ни дават право да считаме тази писменост за нова; да я отнесем напълно, изцяло към новата. Защо? Защото те не са особено значителни - срещат се тук-там, - тия нови елементи не преобладават. За тази писменост е отличителен, характерен духът на черковно-религиозната поука, онзи дух, който е отличителен и за старобългарската книжнина. Новото в съдържанието на дамаскините е съвсем незначително, то се губи сред множеството черковно-религиозни проповеди и поучения. Толкоз е незначително, че дори Цонев не обръща на него абсолютно никакво внимание.

От друга страна, в книжнината след Паисия все още намираме елементи от старата черковна поука. Тази поука ние срещаме например в произведенията на Софрония, К. Пейчиновича, Йоакима Кърчовски, дори в Рибния буквар на Берона и в първия дял на Славейковата "Смесна китка" (1852). Дава ли ни това право да отнесем тия писатели към старата литература? Не! Защото в литературата след Паисия черковно-религиозните елементи не са тъй значителни, не са преобладаващи, както в по-раншната писменост. Старата поука тук бледнее пред позивите за просвета, за съхранение на народния език, българската народност, българското отечество. Постепенно в литературата след Паисия религиозното съдържание отслабва, за да стори място на друго схващане, друга поука и друг литературен материал.

За нея - за литературата след Паисия - е отличително едно съвсем ново схващане - в тая литература преобладават национално-просветителни тенденции. И това обстоятелство именно не ни дава право да отнесем Паисия и неговите ученици към старата книжнина. Значи, въпросът се свежда към основния, господствуващия, преобладаващия дух в дадена литература; особеностите на този дух определят и характеризират нейната същност - характеризират я като стара или като нова.

Щом дамаскинската писменост по съдържание е религиозна, а по дух черковно-поучителна, ние нямаме никакво основание да я откъснем изцяло от старата книжнина само заради това, защото езикът й бил нов, и да наченем с нея новобългарската литература.

С историята на Паисия, с нейните твърде разпространени и популярни преписи, наречени Царственици, нашата книжнина взема друг облик; тия Царственици свидетелствуват за един активен стремеж към национално самосъзнание и самоопределение, стремеж, който макар от по-рано да е подготвян постепенно, за пръв път получава ясен, категоричен израз в славянобългарската история. И което е по-важно: духът, който прониква Царствениците, е типичен, отличителен за цяла една епоха - този дух ние ще видим отразен в цялата литература след Паисия.

Тук ние засягаме друг един важен въпрос - въпроса за еволюцията на новобългарската литература, за постепенното прехождане на книжнината от стара към нова.

Литературата става нова не изведнъж, а постепенно - чрез една бавна еволюция. Забележете това именно, че тук имаме работа не с внезапни скокове, а с един еволюционен процес. Като казваме, че с Паисия започва новата литература, че със своя труд той означава епохата на националното и литературно възраждане, ние не разбираме, че до 1762 год., когато Паисий написва Славянобългарската история, всичко в духовния живот и писмеността е било старо, изключително старо, и че след 1762 г. изведнъж съдържанието на литературата и живота става ново. Тук ние имаме работа с постепенност и известна приемственост. Това, което отначало се явява като нещо случайно и незначително, последователно се засилва - при известни условия, разбира се - и най-сетне настъпва момент, когато то се налага, взема надмощие, преобладава, старото отстъпва все повече на заден план и постепенно, не изведнаж, изчезва.

* Еволюция, проследена в дребните наглед факти.
На какво се дължат тия погрешни възгледи?
Главната причина се крие в повърхностното наблюдение на фактите, въз основа на които трябва да се дойде до едно правилно заключение за Възраждането. Обикновено историците на нашата литература се спират на крупните факти в развитието на нашата нова книжнина, като пренебрегват онези, които свързват една епоха или една фаза с друга. А даденият процес се извършва не само от крупни, но и от дребни наглед факти, които действуват бавно, обаче постепенно и сигурно върху народния живот. Тия факти изискват едно по-внимателно и дълбоко наблюдение: изтъкнат ли се те, историческият процес ще се яви вече в друг вид, осветлен и от друга страна, откъм разнообразието на всички онези интересни и всъщност значителни подробности, които разкриват неговия живот и развитие, неговите специфични черти, които го поставят в тясна връзка с онова, което е било по-рано, и онова, което иде. Историко-литературните явления в светлината на тия подробности не се явяват вече като преврат, нанадейна промяна, а преход от една фаза на развитие към друга.
И всъщност всички досегашни заключения и възгледи за нашето национално и литературно възраждане не са нищо друго освен резултат на твърде повърхностни наблюдения и проучвания. Какви са били тия заключения и възгледи? Как се е изучавала досега епохата на Възраждането по отношение на робството? Споменува се с две думи за епохата на робството, като се нарича тази епоха "тъмна". Защо? Защото нямал" данни, по които да се изучи, и, после, нямало, най-сетне, и какво да се изучава през тази епоха, понеже народът е дошъл до едно състояние, близко до животинското. Подобни възгледи са изказани в Българската история на Иречека, в Характеристика на българската литература от Пипина (К. Иречек. История на българите. Търново, 1886 г.). "Епохата от края на XV в. до началото на Възраждането, т.е. до Паисия, е най-тъмният и тъжен период в българската история" (гл. XXVII). "Българският народ през това време не е бил нищо друго освен една принизена рая. Нравственото нищожество, което е било почти равно на нейното числено нищожество" (п.т., гл. XXIX).
А. Н. Пипин: "Вековете на турското господство в България и досега са тъмни за историята" (Ист. на славянските литератури, 2 изд., 1879, с. 99). "Всичко, което се е издигало над ниския уровен на работната сила, се е отказвало от своята народност и е отивало при гърците" (103).

Този въпрос ние не бихме могли да решим, ако не проучим условията и особеностите на Българското възраждане. Смяната на литературните епохи, както отбелязахме вече, е в пряка, тясна зависимост от новото национално съзнание. Развитието на това съзнание означава развитие и на литературата. Само ако се взрем по-внимателно в условията и пътищата на нашето възраждане, за нас ще стане ясно възникването и развитието на новобългарската литература - само в такъв случай ние ще можем да разберем и да обясним правилно генезиса на българската нова литература и да дойдем в същото време до ясна, правилна представа за нейното жизнено и ново съдържание.

Ние споменахме, че в българския живот и в някои писмени паметници преди Паисия забелязваме тук-там нови елементи, които са симптоматични, но които не преобладават още. Тия нови елементи постепенно се развиват и разрастват и едва от Паисия нататък те стават господствуващи и определят по-нататъшното литературно развитие. Какво показва това? Показва, че Паисиевата история не е някакъв неподготвен скок в развитието на нашата национална мисъл и литература; нейната поява - появата на Паисиевата история - е мотивирана от по-раншни условия.

Тук ние ще отбележим още едно погрешно схващане - твърде много разпространено у нас, пък и в чужбина, - едно схващане, което пренебрегва законите на литературната и изобщо културно-историческа еволюция.

У нас е прието Славянобългарската история да се счита за начало и главен - едва ли не изключителен, - единствен фактор на духовното ни пробуждане. Обикновено нашето национално и литературно възраждане се тълкува като ненадеен, внезапен скок, причинен главно от Паисиевата история. Как да си обясним: тъмна епоха, непробуден сън и изведнъж - възраждане! Паисий!

Пръв Дринов в поменатата статия за Паисия и неговата история изказа възгледа, че Българското възраждане трябва да се смята от Паисия. Без съмнение Дринов тук подразбира и началото на новата литература. Той идентифицира началото на Възраждането с началото на новата литература, без да отбелязва постоянното взаимодействие между живота и литературата. Според Дринова Българското възраждане настъпва изведнъж, а с него заедно, в същия момент, се заражда и новата литература - преди Паисия не е имало духовен живот, Паисий пробужда българския народ от дълбок сън и създава литература. Такава тенденция прокарва Дринов в статията си за Паисия. А. Теодоров поддържа мисълта на Дринова; за него Паисий е "първият будител на заспалия български дух" (Българска литература, II изд., Пловдив, 1907, с. 98). Излиза, че преди Паисия не е имало никакви будители на българския дух - пък и самият дух е бил заспал, както се изразява А. Теодоров, т.е. българинът не е проявявал никакво национално съзнание. Този възглед е прокаран и в останалите ръководства по българска литература, а също така и в статиите върху новата ни литература, които са излезли в чужбина. Тъй например у Пипина четем: "Эта книга [Историята на Паисия] произвела большое впечатление между грамотными болгарами еще не потерявшими национального чувства и была первы толчком "возрождения" (Пипин и Спасович - История славянских литератур. Спб., 2 изд., т. I, 1879, с. 106).

Същият погрешен възглед срещаме изказан и у К. Кръстев в статията му Die neue bulgarische Liteгatuг(Internationale Wochenschrift, III, 5):

"Den ersten Impuls ziim Erwachen des bulgarischen National-bewusstseins gab die Geschichte, die von dern frommen Monch vom Athoskloster, Paisii, 1762 in naiver herzgewinnen-der Sprache verfasst, jahrzehntelang in Abschriften verbreitet und gelesen wurde."

Че този възглед са имали и имат мнозина привърженици у нас, се вижда и от едно неотдавнашно признание на Ив. Д. Шишманова:

"За мнозина - и трябва да призная откровено, че в това число влизах преди година и аз... Паисий е един вид Мойсей, който с чародейния си жезъл направя да потече животворната национална струя от мъртвата скала" (Ив. Д. Шишманов. Паиси и неговата епоха. СпБАН, 1914, кн. 8, с. 12).

Без съмнение, това тълкуване - както и много други, които засягат литературата и духовния живот през време на Възраждането - е твърде наивно и погрешно. Преди всичко то не обгръща най-съществените условия, при които се е зараждало и разраствало националното самосъзнание у българите; безосновно е да мислим, че тия условия са изключително от индивидуален характер; погрешно е да се мисли, че една личност като Паисия пробужда цял един народ и с това извършва някакво чудо. Наистина личното въздействие на Паисия върху живота не може да се отрече, ала това въздействие нито е първопричина, нито пък първо и единствено условие за национално пробуждане. От друга страна, ние знаем, че Паисий се е проявил не само като носител на нови схващания, но и като син на своето време. Той не е откъснат от епохата, която непосредствено предшествува появата на неговата история: в много отношения и той отразява старите традиции, не е съвсем свободен от схващанията на предишната литература; като книжовник той проявява не само национални, но и черковно-религиозни интереси - тъй например по образеца на стари книжовници в съчинението си той излага най-напред библейски събития и ги свързва с българската история, в тълкуването на историческите факти на много места, пак по примера на старите, той изхожда от християнския фатализъм; при това черпи материал от старата литература, на места преписва от нейните произведения, ползува се от българските жития, но в същото време той изразява съвсем определено и решително едно твърде развито национално съзнание, каквото не срещаме у неговите предходници; дори и когато се ползува от старата литература, когато възпроизвежда в книгата си известни жития на български светци, в това използуване и възпроизвеждане той влага патриотическа тенденция - влага я с умисъл, съвсем съзнателно. Така, без да скъсва решително със старината, с традицията, Паисий се явява като изразител на нови схващания, нови настроения. В неговото дело много добре може да се наблюдава тази постепенност, за която е думата ни.

По какъв начин се подготвя и развива постепенно нашето Възраждане, за да измери най-сетне своя вдъхновен изразител в лицето на Паисия? Кои са фактите, данните, които ни убеждават, че Паисий е всъщност едно звено във веригата на една непрекъсната еволюция, че той едновременно може да се разглежда и като следствие, и като причина, че има една каузална връзка между това, което го предхожда, и това, което иде след него? Ако погледнем исторически на въпроса, ако подирим връзката между отделните факти, които образуват съдържанието на нашата история преди Паисия, ние ще намерим известна генетическа зависимост помежду им, ще се убедим, че появата на Паисия и неговите ученици не е нещо неочаквано и ненадейно, а се подготвя от редица условия и фактори. Тия предходни условия и фактори са от обществен, политически и културен характер.

Българското възраждане се подготвя - преди Паисия още - от политическите събития в Турция, от упадъка на турската държава следствие на вътрешно разложение, следствие на войните на Турция с Австрия и Русия, подготвя се под Западното влияние - идеите на френската революция, просветата, - което прониква у нас отначало през Гърция и Сърбия най-напред в западните български краища и се разпространява оттам към Източна България, подготвя се също така от дейността на монасите. Разбира се, с това не се изчерпват факторите на Българското възраждане до началото на XIX век - те се коренят също така в особените икономически, стопанствени условия, в народния бит, в търговските сношения на българите с чужбина.

Нищо по-погрешно от това, да се мисли, както са мислили и мислят до днес мнозина у нас, че преди Паисия е владеела непроницаема тъмнина и че българският народ не е проявявал никакви признаци на какъв да е духовен живот - дохожда Паисий със своята чудодейна история и мигом разсейва тъмнината. Такова едно тълкуване прилича не на история, а на митология. Мнозина българи и чужденци, които са писали за българското робство и за литературата през него време, са приемали, че преди Паисия не е имало в България никакъв духовен живот, всичко е било мъртво; народът се е намирал в животинско състояние и в душата на българина е загаснала и последната искра на национално съзнание. "Нашият народ е бил мъртъв, до началото на XVIII век" (М. Дринов, Бр. Псп, г. I, 1871, кн. 4). "С турското завоевание всеки умствен живот в България е почнал да заглъхва и най-сетне съвсем заглъхнал под двойния турски и гръцки гнет" (Пипин). А истината е в това, че духовният живот в България никога не е заглъхвал съвсем. Искрата на национално съзнание никога не е преставала да мъждее в манастирите, гдето са се пазили свято традициите на българската книжнина; тия манастири никога не са преставали, да бъдат средища на книжовна дейност.

Искрата на национално съзнание, чието съдържание не е от политически характер, не загасва и в българското село, в средата на простия народ - особено между прибалканското население, което е пазило българската реч, традициите си, съкровището на народното творчество. Едно красноречиво свидетелство за това незагаснало национално съзнание е нашият народен епос - историческите ни и хайдушки песни, в които народът е изразил своите смътни, но дълбоки копнежи, а също така и съзнанието, че той е един обособен народ - със свои традиции, свой характер, свой език; това съзнание за национална обособеност в народната песен отива дотам, че българинът определя в своето творчество отношенията си към другите, съседните народи. Тъй че българският дух не е бил "мъртъв", "умрял", както пишат Пипин, Дринов и мнозина други.

Тук, разбира се, не е дума за политическо и историческо съзнание - българинът още не е имал нито политическо, нито историческо съзнание; обаче неговото национално съзнание, проявено отначало в една съвсем смътна форма, по никой начин не може да се отрече; това национално самосъзнание се развива по-нататък, засилва се, обогатява се с политически и исторически елементи тепърва, благодарение на Паисия и на всички онези, които са работили след него, по неговия пример, благодарение на редица външни влияния, на редица фактори от по-общ характер.

Преди половина век Иречек нарече времето на нашето робуване под турците епоха на тъмното робство. Когато е писал своята българска история, той не е имал на ръка достатъчно данни и материали, за да характеризира тази епоха, да открие в нея по-значителни симптоми на живот. Както Иречек, така и други след него са изучвали робската епоха повече по предания, песни, отколкото по автентични документи. Днес обаче, когато разполагаме с повече материал, когато познаваме по-отблизо политическите и духовни условия през време на турското владичество, особено през XVII и XVIII век - ние нямаме никакво право да наречем това време епоха на тъмното робство. Нови изследвания и новонамерени документи осветлиха доста тази епоха. Ние имаме днес на ръка книжовните богатства на стари черковни и манастирски библиотеки, на турски архиви и библиотеки, притежаваме множество новооткрити ръкописи от XVII и XVIII век, съчинения на пътешественици, които са минавали през България по онова време, доклади на европейски консули в Турско. Във всички тия съчинения, паметници и документи се съдържат ценни материали за проучване на тая толкоз интересна епоха. Днес върху нея хвърлят светлина не само новооткритите материали, но и старите свидетелства, познатите по-отрано документи и паметници, които не са били използувани, както трябва, понеже или не се е вниквало по-внимателно в тяхното съдържание, в техния смисъл, или пък са се изучвали само от езиковна, граматическа страна, без да се дири тяхната културно-историческа стойност. Днес, като се подлагат на проверка изказаните по-рано авторитетни мнения - каквото е мнението, че българският народ преди Паисия е бил духовно мъртъв, - вижда се, че те не издържат критика от гледището на новите изследвания, не се съгласуват с намерените исторически паметници и освен това противоречат на общите закони на историческото развитие: обясняват това развитие като резултат не на бавен, постепенен, еволюционен процес, а като резултат на неочаквани скокове.

Колкото по-отблизо вникваме в тази тъй наречена тъмна епоха - епохата преди Паисия, - толкоз повече се убеждаваме, че тя не е била безрезултатна за нашето духовно развитие, не е била без значение за следващите поколения и епохи. Може да се каже, че през робството се извършва една бавна, но дълбока промяна в националния живот - не само в културните, но и в обществените и икономически отношения на живота,- извършва се преходът от средните векове към новото време. През тази епоха нашата книжнина започва да се влияе от новия дух на времето, да се освобождава постепенно от предишния си черковно-религиозен, догматичен характер, да става светска в основата си, да отразява потребностите и стремежите на реалния живот.

Изобщо, като излизаме от смисъла на старите и нови свидетелства, ние идваме до заключение, че нашето възраждане се извършва постепенно, в пътя на една непрекъсната еволюция - че всъщност то е резултат на ред подготвителни причини, явява се като историческа необходимост, която е в органическа, вътрешна връзка с тия причини и зависи от тях.

Че действително промяната не се извършва рязко и ненадейно, се вижда и от факта, за който загатнах вече: дълго време след Паисия върху литературата и живота продължават да оказват известно влияние много от онези възгледи, навици, традиции, на които се е противопоставил Паисий със своята история; отгласите на старината не заглъхват изведнъж, макар и да нямат вече онова значение, което са имали преди.

За да подкрепим мисълта си, за да подчертаем, че при нашето възраждане нямаме някакъв скок или някаква случайност, ние бихме могли да си послужим и с историческо сравнение - бихме могли да съпоставим нашето възраждане с подобни нему културно-исторически факти в друга страна - например със сръбското възраждане, което се извършва в много отношения при същите условия като нашето. Твърде погрешно би било, ако Доситей Обрадович, който е централна личност в историята на новата сръбска книжнина, се разглеждаше като начало и причина на сръбското възраждане. Причините на това възраждане се крият в ред фактори и условия, които са оказали своето въздействие и върху Обрадовича. Между условията, които са съдействували за сръбското пробуждане, трябва да се отбележат на първо място сръбските преселения в Австрия в края на XVII век и по-късно. Преселенията поставят сърбите в непосредна близост със западноевропейската образованост и разкриват широк простор за немското влияние. В австрийска Сърбия се зараждат нови идеи, които раздвижват целия сръбски духовен и литературен живот. Друга една също така важна причина трябва да дирим в икономическите условия, в развитието на градовете, в търговските сношения на сърбите със Запад, също така в гръцкото и руско влияние; не е без значение в случая и книжовната дейност на писателите от XVIII век - главно дейността на Раича, Жефаровича, после на книжовниците, познати под името Рачани, на Орфелина и много други. Изобщо пътищата на онези влияния и фактори, които са образували нови възгледи у Дос. Обрадовича, са били набелязани отдавна преди него. Само че Доситей, като Паисия, долавя тенденциите в развитието на националния духовен живот, обобщава неговото разпръснато съдържание, осмисля го и му дава ясен израз. Това, което преди него е само загатнато, неясно, добива в неговите произредения определена форма.

Аналогичен пример бихме могли да посочим и в историята на руската литература веднага след реформата на Петра Велики. По-рано реформата на Петра Велики се разглеждаше като скок в руската история, като внезапно преминаване от едни форми на живота към други, съвсем противоположни; заедно с това и литературата след Петра се тълкуваше като явление съвсем ново, което няма нищо общо с предишната литература. А всъщност най-новите изследвания установяват и тук ред подготвителни причини, които обуславят реформите на Петра Велики и новите посоки в литературното развитие. Западното влияние прониква през Полша преди Петровата епоха още и оказва значително въздействие върху руските книжовници от XVII и XVIII век. Прииждането на чужденци в Москва и Петербург също така е от голямо значение за новото движение в Русия през XVIII век. Изследванията на Соловьева в областта на руската история и на Пипина в областта на руската литература установиха, че новите течения в обществения живот и в литературата след Петра не са някакъв внезапен преврат. Промяната започва да се подготвя още от началото на XV век. Преди Петра още ние срещаме книжовници и обществени дейци, които са съзнавали много добре вредата от застарялата традиция и необходимостта от един нов възглед и нови форми. Дълго време преди Петра се почва брожение в литературния и черковен живот и се подготвя смяната на религиозната книжнина със светска. Тъй например книжовниците от киевската школа са били вече литературни класици и латинисти. Най-изразителните предшественици на общественото и литературно възраждане в Русия, Димитрий Ростовски и Григорий Котошихин, са живели през XVII век. Те и други писатели - техни предходници и съвременници - подготвят книжовната дейност на писателите след Петра, в чиито произведения преобладават вече не религиозни, а светски и обществени елементи и които с право се считат за същински създатели на новата руска литература.

Казахме,че като излизаме от духа и съдържанието на литературните произведения - от преобладаващитеелементи в духа и съдържанието на литературата,- за начало на новата българска литература ще трябва да се счита Славянобългарската история на Паисия. Видяхме как трябва да се схваща нашето възраждане, с какви особености се характеризира то като процес в духовния ни живот. Подчертахме, че възраждането, а с него заедно и литературата не трябва да се схващат като някакъв ненадеен, неочакван скок, като рязък преход от една литературна епоха към друга, от един период към друг период в духовния ни живот.

Както видяхме, българското възраждане се подготвя отдавна, преди Паисия, само че неговите идеи за първи път получиха определен израз в Славянобългарската история;преди това те са били твърде смътни, колебливи, неопределени; Паисий е първата по-крупна личност, в чието съзнание тия идеи напълно се изясняват. Литературата преди Паисий - симптоматичното в нея, което не преобладава, но е важно, за да се установи постепенният преход на литературата от старо към ново. Епохата преди Паисия - епоха на тъмното робство.

Че наистина тук имаме работа с едно бавно и постепенно развитие - аналогии с историята на руската литература и сръбското възраждане.

Всички тия съображения ни заставят да тълкуваме и българското възраждане - литературно и национално - като еволюционен процес. Ако искаме да си уясним неговата същност, да доловим посоките, в които се движи, ние трябва да го разглеждаме откъм прагматическа и еволюционна страна. Възраждането трябва да се обясни преди всичко от прагматическо становище. Какво значи то? Значи, че всеки по-крупен факт на това възраждане трябва да се разглежда, от една страна, във връзка с литературните и културни условияпреди и след него - да се изтъкне от какво се мотивира и какво пък предизвиква, създава той от своя страна, - да се разглежда, значи, като следствие и като причина и, от друга страна, същият този факт да се разглежда от еволюционно становище - т.е. като израз на нови форми и ново духовно съдържание, като израз на развитие. Необходимо е не само да изтъкнем причинната връзка между различните исторически моменти, които изразяват националното пробождане като цялостен, непрекъснат процес, но и да уясним по какъв начин националният живот в своето развитие се обогатява с нови жизнени елементи. Прагматическото становище ни заставя да издирим причините за възникване на даден факт - в случая нашето възраждане; еволюционното становище ни поставя като задача да разгледаме всяко по-крупно литературно явление като процес, като по-нататъшно развитие на нещо, дадено по-отрано, и главно да го оценим откъм неговото ново съдържание (срв. моята студия Паиси Хилендарски, II изд., С., 1918, с. 12-19, 44-46). На първо място ние ще трябва да установим в развитието на нашата литература постепенните преходи от една фаза към друга, да определим вътрешните каузални отношения между различните литературни факти. Друга една също тъй главна задача е да доловим такива промени, които подготвят възникването на една по-сложна и по-значителна фаза в литературното развитие.

Грешката в досегашните изучвания е, че те не са се спирали да обяснят нашето минало откъм прагматическа и еволюционна страна; затова са и допуснати толкоз погрешни тълкувания и са поддържани с години наред толкова заблуждения. За жалост, много от тези заблуждения се поддържат и до днес, дори в средата на наши учени.

В зависимост от прагматичното и еволюционно тълкуване на Възраждането се определя и схемата на самото изложение и разглеждане на историческия и литературен материал.

Необходим е преди всичко един увод в литературната история на Възраждането, в който да бъдат изяснени, разгледани най-важните условия и фактори, които подготвят Българското възраждане. Тук трябва да бъде представена на първо място оная историческа действителност, върху почвата на която се разраства новата българска литература. Необходимо е да се посочат най-напред причините на нашето духовно пробуждане.

Тия причини можем да намерим, от една страна, в общите битови, исторически и политически условия и, от друга, в културните и литературни влияния, след това във въздействието, което оказват върху нашия народ отделни активни личности, типични представители на дадена среда. За да обясним тия причини, трябва да видим преди всичко в какво състояние се е намирал българинът през време на робството, кое е поддържало неговото национално съзнание и кое се е противопоставяло на това съзнание. Необходимо е да разгледаме българския бит, духовното и политическо робство, обществените отношения на живота, политическите събития през него време - икономическите, стопанствени условия,- да разгледаме всичко това, доколкото е във връзка със самото Възраждане. За нас в случая е важно да знаем какви са били отношенията на турците и гърците към българския духовен живот; важно е също така да видим доколко народният бит е благоприятствувал за съхранение на езика и националната психика. За да се характеризира националното чувство през време на робството, в увода трябва да бъде отбелязан н историческият епос - особено историческите и юнашки песни, в които българинът разкрива своите неясни още национални идеали, своя копнеж за свобода, - преди още да се яви Паисий с историята си. В този увод трябва да бъде изтъкнато по-нататък значението на западното влияние, което прониква отначало през Дубровник, Гърция и Сърбия, а също така и посредством католишката пропаганда в България, особено през XVII век. Един също така твърде важен въпрос, който трябва да бъде изяснен в у вода, е въпросът за значението на манастирите - на първо място значението на Атон като разсадник на византийска образованост между южните славяни, освен това като посредник на гръцкото, сръбско и руско влияние и най-сетне като център на литературно творчество през време на робството. И за да бъдат в увода изчерпани всички по-съществени фактори на Българското възраждане, накрай трябва да бъде разгледана писмеността преди Паисия - да се анализира нейното съдържание, да се характеризират нейните тенденции, нейните форми - това ще ни помогне да установим постепенния преход на литературата от стара към нова.

Остава ни да уясним още един въпрос - въпроса за периодите в развитието на новата българска литература.

Ние изтъкнахме по-рано, че по-големите периоди, както и отделните фази в литературното развитие, различаваме според преобладаващите елементи в духа и съдържанието на литературата. Като излизаме от това становище, в развитието на новата българска литература бихме могли да отбележим три фази:

1. Една фаза, която обгръща времето на Възраждането, на духовното пробуждане; тя се характеризира със стремеж към национално обособяване и духовна свобода - трае приблизително до решаването на черковния въпрос, началото на 70-те години.

Тук спадат Паисий, Софроний и техните ученици, първите книжовници от Западна България - Пейчинович, Кърчовски, архимандрит Теодосий. Спадат също онези наши книжовници, които създават българската школска литература и в същото време работят като просветители в по-широк смисъл, като дидактици - Берон, Н. Рилски, Р, Попович, Ем. Васкидович, Хр. Павлович, К. Огнянович, К. Фотинов, Н. Бозвели (със Славеноболгарское детоводство).

Това са носители на гръцко влияние у нас, възпитаници на гръцки училища, елинисти. Те пресаждат в българската литература и в българския духовен живот новите идеи на гръцката литература и Гръцкото възраждане; когато говорим за западно влияние, което прониква у нас през Гърция, ние имаме пред вид преди всичко дейността на тия наши писатели.

По-нататък идат представителите на руското влияние, което се засилва благодарение на Венелина и Априлова - дейността на Априлова и Венелина може да се схваща отчаст като реакция на гръцкото влияние.

Към тази първа фаза ще отнесем и книжовниците, чиято дейност е в тясна връзка с черковната борба - Н. Бозвели (Мати Болгария), Ив. А. Богоров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски.

Тяхната цел е да поставят народната просвета на една по-широка основа - да подготвят българския народ за по-сложни обществени, граждански и политически борби, да го превъзпитат не само в морален, но и в обществен смисъл.

2. Другата фаза (втората) обгръща времето на националните борби - борбите за политическа свобода, 70-те години. Тук спада нашата революционна литература, представена главно в произведенията на Каравелова и Ботева. През тази фаза литературата се характеризира с по-сложни политически, обществени и социалниидеи. Не трябва да се разбира, че през 70-те години литературата носи изключително революционен характер. Има засилване на революционни мотиви, на мотиви от политически и обществен характер и то в оная наша литература, която се създава във Влашко, в средата на българската емиграция. Обаче чисто просветителната и възпитателна литература продължава да се развива и през 70-те години - дейността на Славейкова. Покрай революционерите през 70-те години има и писатели, които следват повече традициите на просветителното течение. Това виждаме например в някои от нашите поети, които се проявяват за пръв път през 70-те години - Вазов, Михайловски, Величков. Известно революционно съзнание в литературата още преди 70-те години - Раковски, с Горски пътник. И най-сетне:

3. Третата фаза - времето на свободния живот. Духът и съдържанието на литературата получават по-друг отпечатък - в зависимост от новите условия на живота и новите влияния. От Освобождението до Балканската война, със смъртта на Пенча Славейков, Яворова и Петка Тодорова, се завършва един определен период от нашата най-нова литератора. Писатели, които могат да се разгледат като завършени факти в литературната ни история, са Ив. Вазов, Ст. Михайловски, К. Величков, П. П. Славейков, Алеко Константинов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров.

Тия периоди, тия фази, трябва да се схващат твърде условно, понеже няма строго определени граници помежду им. Литературната еволюция се извършва бавно, постепенно и различните фази в нея не могат да се означат с точни дати. Между една и друга фаза на развитие могат да се наблюдават ред подготвителни условия, които образуват връзка между тях. За нова фаза ние говорим само тогаз, когато промяната получи отчетлив, определен израз - изобщо когато новите, зараждащите се елементи получат преобладаващ характер. Тъй например идеята за политическа свобода не е чужда на литературата от времето на духовното възраждане, обаче тя се изяснява по-определено едва през 70-те години на миналия век. Има писатели, които с дейността си свързват един период с друг, например Раковски, който спада както към групата на просветителите, тъй и към тази на революционерите. Пък и литературата след Освобождението не е съвсем откъсната от предосвободителната епоха. Всъщност тя отразява някои от старите литературни традиции. Известно е, че неколцина от писателите след Освобождението започват писателската си дейност преди Освобождението още; естествено, те не са могли да се освободят напълно от привичките и възгледите на онази епоха, през която са школували. Достатъчно е да споменем тук Вазова, Величкова и Михайловски, чиято литературна дейност датира от 70-те години; тогаз именно тия наши писатели определят литературните си задачи, започват да оформяват литературните си вкусове. Тия техни схващания и вкусове, които са се създавали под влияние на предосвободителната епоха, под влияние на робските условия, продължават да се чувствуват и в произведенията им след Освобождението. Така и тримата образуват преход от литературата на робството към литературата на свободния ни живот.

Тъй че когато делим новата българска литература на периоди, не трябва да разбираме, че между тия периоди има строго определени граници и че всеки период започва от една точно определена дата Тия периоди се определят в постепенното развитие на литературата, в постепенното преобладаване на едни или други мотиви от обществен, политически и художествен характер.

Един специален, но извънредно важен въпрос, който трябва да бъде разгледан в историята на новобългарската литература, е въпросът за развитието на отделните литературни видове, поточно: въпросът за еволюцията на българската художествена, поетическа литература - как се развиват у нас поотделно лириката, епосът и драмата и как в тях - взети изцяло - се представя развитието на поетическите мотиви и поетическите форми в новата българска литература.

Набелязвам тук това развитие схематично, конспективно пo-скоро; по-подробно, когато се говори за отделните писатели.

Лирика. Преди Освобождението. Първи стихотворци (първата половина на XIX век).

Защо трябва да бъдат разгледани тук? Те не са поети, обаче тяхната дейност има известно значение за развитието на българските стихотворни форми; чрез творенията им ние можем да обясним развитието на българския стих, а до известна степен и мотивите - просвета, учение, патриотизъм, история.

Одата на Д. Попски (1813), в чест на Софрония. Стиховете на двама монаси, Никифор и Йеротей. Житието на Алексия, преведено в стихове от К. Огняновича (1833). Стихотворната епитафия наПейчиновича (1835) Опитите на Н. Рилски - 30-те години и след това. Преводът на А. Кипиловски из Христопулос (1836). Стихотворенията на Г. Т. Пешакова (30-те години). След това има цял един дял, тъй наречен даскалска поезия - "Цареградски вестник" (началото на 1848). "Забавник" на Огняновича (1845/6). Начало на същинската лирическа поезия Н. Геров, "Стоян и Рада" (1845) - посвещението. Чинтулов,"Цареградски вестник" (1849). П. Р. Славейков, неговата лирика (първи сбирки 1852 - преди това печата лирически стихотворения в "Цареградски вестник". Грамадно значение - за развитието на мотиви, форми и специални видове). Раковски - обогатява откъм мотиви българската стихотворна литература; за развитието на поетическите форми няма значение. Жинзифов - патриотически мотиви; Македония в нашата поезия; тъгата за родината. Каравелов - революционни и социални мотиви. С формата на произведенията си (стихотворенията) и двамата не допринасят нещо съществено за развитието на българската лирика. Особено значение за развитието на нашата лирическа поезия има Ботев - представител на революционната лирика. Неговата поезия, както и тая на П. Р. Славейков, е еднакво ценна и за развитието па поетическите мотиви, за обогатяването на поетическите форми, поетическия стил в нашата лирика.

След Освобождението. Иван Вазов. Значението, което има за развитието на българската лирика, не се обуславя толкоз от новотата на мотивите, които разработва, колкото от самата им разработка Всъщност у Вазова срещаме твърде малко нови мотиви, в повечето случаи той обработва мотиви, познати на нашата лирика още преди Освобождението - патриотически преди всичко. Само че Иван Вазов се домогва до една сравнително по-художествена форма, служи си с по-музикален стих, по е разнообразен откъм стихотворни и художествени форми. Той иска, стреми се да изрази общонародни, общочовешки чувства, но в неговия стремеж не се долавя, не се чувствува присъствието на една мощна творческа индивидуалност. В повечето случаи в тази лирика преобладава външното, общото oт външен характер. К. Христов по мотиви и форми, както и по характер на своето творчество, повече се доближава до Вазова - например с патриотическите си мотиви, с отношенията си към българската природа и на много места със своя стих. Различия: К Христовповече се спира на личното у себе си, много повече се занимава със своята личност в поезията си. У него срещаме рязко изразен егоизъм, понякога дори грубо изразен. Отличава се със силно развита амбиция на поет, Дори стига до самообожаване, което го поставя в невъзможни, най-неестествени отношения към българската действителност. Неговият индивидуализъм, за жалост, не е осмислен, не е обогатен с по-дълбоки преживявания от поетичен или нравствено-философски характер. Пенчо Славейков. В своите песни в "Сън за щастие" създава нов лирически стил, нови форми, които във висока степен зависят, разбира се, и от новите мотиви в неговата лирическа поезия. И Пенчо Славейков остава предимно индивидуалист в своето творчество, само че неговият индивидуализъм в много отношения е израз на национален индивидуализъм; в своята поезия - дори когато си поставя за цел да предаде своите най-обособени, индивидуални черти, дори когато говори лично със себе си - твърде често Славейков, без сам да ги поставя това като пряка цел, разкрива пред нас тайните на народната душа, въвежда ни в нея, в нейния скрит свят. Като ни открива своята душа, твърде често той ни открива в същото време народната душа тъй както се е обособила тя в народното творчество и изобщо в своите най-съвършени, най-дълбоки прояви. Едно красноречиво доказателство за връзките на тоя поет с народното творчество и народната душа е не само съдържанието на неговата поезия, но и нейната форма - както формата на неговите епически песни, тъй и формата на неговата лирика. На много места той си служи с похвати за изображение, взети от народното творчество; при това често неговата поетическа възприемчивост се проявява тъкмо в духа на това творчество. Народното, битовото, се чувствува особено силно и в образите, с които си служи. Тъй например в неговата лирика изобилствуват образи от битов характер. Лиризмът на тия песни се проявява и развива върху един фон, който носи чисто български колорит - например когато поетът говори за своите преживявания сред природата, ние го виждаме сред един пейзаж, който се отличава с всичките типични белези на българския, родния, пейзаж - белези, които се отнасят не само до природата, но и до българския бит, даден в тази природа.

Художествен стил. Лириката на Славейкова се отличава със своя образен и реалистичен характер. Реализмът се долавя в нейните пластични елементи, в нейната образност, картинност, в обилието на образи от битов характер. Образът - и както казах, битовият образ особено - играе у Славейкова твърде голяма роля. Тук ние нямаме работа с поетически отвлечености, с безпредметни съзерцания - всичко изхожда от една реална основа, от едно действително, конкретно преживяване, от една строга определеност на вътрешния живот, на чувството и на мисълта. И всичко се свързва винаги с един конкретен, ясен, определен образ.

П. К. Яворов. Яворова можем да считаме за създател на една истинска лирика, твърде богата откъм музикалност, емоционална в основата си, психологична по характер - при това една лирика, която съдържа в себе си значителни драматични елементи, - подобна на Ботевата лирика или, ако подирим съответствие в друга литература, подобна, до известна степен - със своя драматизъм - на лириката на Лермонтова. Поетическият образ тук не носи онези определени черти, с каквито се отличава у Славейкова. Тук преобладава не образното, не пластичното, а музикалното начало. Организиращият елемент в неговото творчество е музиката, музиката на словото, а не образът. Затова казваме, че това е една истинска, същинска лирика. И чувството, и мисълта, и съзерцанието, и образът - всичко в лириката на Яворова се ражда в музиката на словото именно. И тъкмо тук е най-голямото му значение за развитието на българската лирична поезия.

После не трябва да се забравя и друго едно важно обстоятелство, когато се изтъква неговото историко-литературно значение. С Яворова се засилва още повече и закрепва индивидуалното начало в българската лирика. Само че има съществена разлика между индивидуализма на Яворова, индивидуализма на К. Христов и индивидуализма на Славейкова. Яворов не отива до ограничения егоизъм на К. Христова, не изпада в онези крайности на самообожаване, на влюбеност в себе си, на един особен нарцизъм, отличителен за цялото творчество на К. Христова. Но, от друга страна, Яворов не се издига до неограничения и осмислен индивидуализъм на Славейкова, не се приобщава с онова индивидуално начало у Славейкова, в което се сливат неразлъчно личното, националното и общочовешкото - едно начало, в което няма граница между тия три стихии. У Яворова - дори когато се домогва към едно по-широко схващане на човешката съдба - дори и в този случай преобладава личното. Наистина, то стои в известно отношение към общочовешкото, но почти никога не се слива напълно с него, не се слива вътрешно с него. Пенчо Славейков, когато говори за своята личност, подчертава в нея - съзнателно или несъзнателно, това е друг въпрос - националното и общочовешкото. Той никога не се откъсва от света, от битието - не се обособява в абсолютен смисъл. Личността, с най-дълбоката си същност, се разкрива в перспективата начовешкото, общочовешкото - най-малко, разкрива се с особеностите на типичното, но типично, което е дадено в един индивидуален образ. Когато се обособява, той се обособява или като човек изобщо, или като поет и художник; обособява се или със своята творческа способност, която той не счита за нещо единствено и изключително, неповторимо, или пък с поетичната страна на своята личност; която страна той не счита за присъща само на него, на неговата индивидуалност. Яворов, в противоположност на Славейкова, все повече се затваря у себе си. Неговият индивидуализъм е повече от емоционален характер и твърде много зависи от личната му съдба. Яворов не побеждава тая съдба, за да се издигне до един по-съдържателен индивидуализъм, не преодолява своята лична вътрешна дисхармония, за да почувствува извън своя субективен свят друга една действителност, от по-висока категория - една действителност, в която всеки момент се преплитат индивидуалното н общочовешкото и която, както казах, не познава граница между едното и другото.

След Славейкова и Яворова не се е явил още един художник или поет от голям стил.

Дебелянов, Лилиев и др. По пътя на Яворова и Славейкова. Фрагментарност. Ограниченост откъм мотиви, дори откъм форми (но затова съвършени форми!). Силното влияние на Русия и Франция; по-слабо на Франция. Нямаме онази индивидуалност и оная оригиналност! Не движат изцяло стихията на българската лирическа поезия; движат я в един момент, в един пункт, в едно отношение, в една посока, не изцяло.

По-нататък нека очертаем развоя на друг литературен род. И тук ще подчертаем главните моменти и факти, както и съществените особености.

Епическа поезия. Поема: в зависимост от народното творчество - мотиви из народната поезия, народни предания, легенди, народния бит. Н. Геров: "Стоян и Рада". Значението за развитието на лириката и поемата. П. Р. Славейков - пo-скоро песни, в които се примесват лирически и епически елементи, отколкото същински поеми: "Изворът на Белоногата", "Бойка войвода". Раковски: "Горски пътник". Ц. Гинчев: "Две тополи". Жинзифов: "Кървава кошуля". Н. Козлев: "Хайдут Сидер". Ботев: "Хайдути" (Козлев и Ботев - примесени с лиризъм). След Освобождението: поемите на Вазова - с много лиризъм. "Епически песни" на Пенча Славейков. Най-крупното произвеведение от този род в нашата литература без съмнение е "Кървава песен". К. Христов - поеми. Балада: баладни елементи в "Жив е той, жив е", баладни елементи в "Изворът на Белоногата". "Две тополи". Баладите на Вазова, П. П. Славейкова, К. Христова.

Бяхме се спрели между другото на въпроса за еволюцията на българската художествена поетическа литература: как се развиват поотделно откъм мотиви и форми лириката, епосът и драмата. Посочихме, както си спомняте, онези автори и произведения, които представят развитието на лирическата поезия. Да отбележим по-нататък също тъй схематично имената на онези писатели, които имат значение за развитието на разказа, повестта и романа,за развитието на белетристиката.

Разказ, повест, роман. Преводни повести. Оригинални: Друмев: "Нещастна фамилия", из живота на българите през робството - страданията им под гнета на еничерите. "Ученик и благодетели" - из съвременния живот; тук са засегнати главно условията на българската просвета, а отчаст и социалните и битови условия. Ил. Р. Блъсков: също така се опитва да възпроизведе оная българска среда, която работи за народната просвета и се бори в същото време за духовна свобода; особената заслуга на Блъскова е, че засяга българския бит от повече страни, като се спира да рисува живота в българското село през време на робството. Каравелов: той разработва по-нататьк дадените преди него мотиви и внася от своя страна нови мотиви в повестта - излиза от становището на нови политически и социални идеи. След Освобождението. Вазов: в повествователните произведения разработва разнообразни мотиви - главно исторически, битови, а също и из съвременния обществен и политически живот на българите. Най-ценни са онези негови произведения, в които е възпроизведен българският бит - "Чичовци", битовото в "Под игото". Т. Г. Влайков(Веселин): има значение с битовите си повести: "За дядовата Славчова унука", "Разказ за леля Гена". Наивност, сантименталност - в зависимост до известна степен от Каравелова. Останалите повествователни произведения на Влайкова са грубо тенденциозни - от рода на тия, които ни е оставил Каравелов. Ал. Константинов. За развитието на българската битова повест особено значение има Антон Страшимиров: главно с повестта "Есенни дни", едно от най-хубавите му произведения, а също и с редица разкази. Във връзка с нашия бит са и разказите на Елин Пелин. От съвсем друг род са разказите на Г. П. Стаматова: него можем да считаме за представител на изобличителната, сатиричната белетристика, чието начало намираме в сатиричните разкази на Каравелова. Главният обект на Стаматовите изобличения е българската бюрокрация, а също така и българската интелигенция.

Йордан Йовков: Трябва да обърнем особено внимание върху три съществени особености на неговото творчество. Преди всичко, какво е отношението му към войните за освобождение и обединение. После, как изобразява Добруджа като среда на хероите и като пейзаж. Как изобразява българския бит.

Пътни бележки. Ив. А. Богоров: "Няколко дена разходка по българските места" (1868). Л. Каравелов: "Из записок Болгара" ("Записки за България и българете"). Ив. Вазов: "Един кът на Стара планина", "Великата Рилска пустиня", "В недрата на Родопите".

А. Константинов: "До Чикаго и назад".

К. Величков: "Писма от Рим".

Отчаст Яворов (нещо средно между мемоари и пътопис): "Хайдушки копнения".

Мемоари, автобиографии, спомени: Бележките в Историята на Паисия (краят).

Софроний: "Житие и страдания".

П. Р. Славейков: Автобиография (предговор към пословиците). С някои свои елементи тук спадат и записките на Каравелова за България и българите; отчаст и неговите записки "Из мртвог дома".

Раковски: Автобиография.

Спомените на Вазова, пръснати из отделните негови книги ("Пъстър свят", "Видено и чуто","Драски и шарки").

Т. Икономов: "Мемоари". Кисимов, Карапетров, Р. Блъсков, Ил. Р. Блъсков, Костенцев, Г р. Пърличев, Еничерев, Ат. Илиев; преди това З. Стоянов ("Записки по българските въстания"); Ст. Заимов("Миналото"). Яким Груев ("Моите спомени"). Селимински. Пътните бележки и мемоарите са особено ценни за историка на българската литература не само заради данните в тях, но и заради отразения в тях дух на времето.

Проучвания на българската история. Преди Освобождението: Паисий, йеросхимонах Спиридон, Хр. Павлович, Г. С. Раковски, Д. Войников, Г. Кръстевич, М. Дринов. След Освобождението тия проучвания са от друг характер и имат значение за развоя на българската култура изобщо.

Фолклористи. Изучване на българския бит, събиране на българската песен, народното творчество. П. Р. Славейков, Раковски, Каравелов, Богоров, Братя Миладинови, Веркович, Чолаков, Шапкарев, Илиев. (Повече у А. П. Стоилов, Показалец I-II.) На фолклора трябва да се обърне внимание не само като израз на българската научна мисъл, но и на българското национално съзнание.

Драма. Преводна драма. Диалози. Диалогична литература (Н. Бозвели, Раковски, учебници). Начало на българската драма - исторически сюжети (духът на Възраждането) - продължение и след Освобождението.Войников. Друмев ("Иванку"). Каравелов ("Хаджи Димитър"). След Освобождението: историческите драми на Вазова и на К. Христов ("Боян магесникът" и др.). Битовите драми на П. Ю. Тодоров. "Вампир" на А. Страшимиров. Двете психологически драми на Яворова из съвременния български живот ("В полите на Витоша", "Когато гръм удари"). Драматично възпроизвеждане на съвременната българска действителност се опитва да ни даде и Антон Страшимиров в няколко произведения.

Към драматическата литература - комедия - преди Освобождението: Теодоси Икономов: "Ловчанският владика". П. Р. Славейков: "Малаков". Войников: "Поевропейчване на турчина", "'Криворазбраната цивилизация". След Освобождението комедиите на Вазова; опитите на Страшимирова. Други по-значителни опити няма. Българинът изобщо не е твърде разположен към смях и комедии; всъщност неговият личен и обществен живот не е лишен от комични страни, обаче той не обича да възсъздава тозикомизъм - може би между другото и за това, че не го е съзнал още напълно, не го забелязва, защото е много близо до него - или, по-точно, - той е в него.

Във връзка с комедията трябва да се разгледа и комичното изображение: чрез един по-съществен анализ върху него можем да се доберем до някои изяснения на българската комедия и на българския хумор изобщо.

Хумористична, сатирична и изобщо изобличителна литература. Изобличителни елементи в историята наПаисия - стрелите, отправени към отцеругателите. В старобългарската литература представител на тая изобличителна литература е презвитер Козма. През първата половина на XIX век Н. Бозвели, срещу българските чорбаджии, фанариоти и гръкомани - "Мати Болгария". Сатирите и хумористичните стихотворения на П. Р. Славейков - типичните български недостатъци. Сатирите на Каравелова и Ботева.Богоров - твърде много естествен, непосредствен хумор в неговите пътни бележки - за жалост съвсем непознати на нашата читателска публика. Познат е само като пурист - и то не както трябва.

Хумор и изобличения у Вазова (по-слабо) - "Митрофан", "Чичовци", "Драски и шарки". Най-виден изобличител Ст. Михайловски. А. Константинов. Стаматов. Изобличенията па Пенча Славейков- нашият културен и литературен живот в неговата проза главно: например характеристиките в книгата "На острова на блажените".

Нека кажем няколко думи и за методите, които ще трябва да приложим при изучването на нашата нова литература.

Ние отбелязахме категориите на причинност и еволюция, понеже с тях е свързан един твърде важен метод на литературното изследване - историко-генетичният. Този метод именно ще ни даде възможност да проследим посоките на литературното развитие, да доловим неговата същност и да открием външните индивидуални фактори, при чието въздействие се е извършило то.

Към външните фактори ние ще отнесем влияние то на средата, на социалните условия в даден момент, на обществения и политически живот, а по-нататък - влиянието на чужди литератури; вътрешните фактори, които са повече от психологичен характер, ние ще дирим в личността на писателя, в неговите индивидуални особености. Значи, на първо място ние ще си поставим за задача да характеризирамесредата, като разбираме това понятие среда в най-широк смисъл: среда културна и социална - среда.определена както от културни, тъй и от икономически отношения. Втората ни цел ще бъде да характеризираме личността, творческата личност на писателя, поета или художника.

Възниква въпросът: на кой от тези два фактора, личност и среда, трябва да обърнем по-голямо внимание, кой от тях има по-голямо значение за литературното развитие? За всяка отделна литературна епоха този въпрос има различно решение. Има епохи, през които литературното движение е обусловено предимно от влиянието на културно-обществената среда, от политическите и социални условия на даден момент. Подобна обустовеност можем да наблюдаваме в литературата на народи, които по едни или други причини са изостанали назад в културно отношение или пък живеят при изключителни политически условия, народи, у които личността, като е безсилна да се обособи със свои идеали и схващания, отдава се на служене на средата. И в твърде редки случаи в такива литератури ние можем да посочим художници, които значително са надраснали своята среда, служат на свой идеал, а не на духовните потребности и интереси на известен исторически момент. Историята на литературите все по-ясно подчертава факта, че развитието на даден художник е тясно свързано с неговото индивидуално обособяване, с постепенното освобождение от влиянието на традицията и приобщаване към една култура, по-висока от тази на околната среда. Там, гдето духовният живот носи елементи на диференциация и допуща подобно обособяване, отделни крупни художници насочват литературното развитие. Обикновено това са художници, които отразяват в своите творения преди всичко индивидуални, естетични и нравствени проблеми и за които изкуството е самоцел. Те въздействуват не толкоз чрез съдържанието на творенията си, колкото чрез целостта на своята художнишка и нравствена индивидуалност, изразена в тия творения. За проучване на техните литературни дела особеностите на средата, историческите и политически условия през дадена епоха, литературните влияния, традициите допринасят твърде малко. Тук трябва да се вземат пред вид, и на първо място при това, другите обяснителни причини, които ще дирим в личността на художника, в неговия вътрешен мир, в особените индивидуални условия на неговото духовно развитие.

Засегнахме въпроса за методите, които трябва да приложим при изучването на новата българска литература. На първо място отбелязахме историко-генетичната метода, която дава възможност да проследим литературното развитие, да видим, от една страна, причините които мотивират това развитие, и, от друга страна, постепенния ход на литературата от една фаза към друга. Една от главните задачи на тази метода е да открие както външните, така и вътрешните индивидуални фактори, които обуславят развитието на литературата. Споменахме вече, че под външни фактори разбираме средата в най-широк смисъл - среда културно-историческа, социална, - такава среда, която е определена както от културни, така и от икономически и политически отношения. Другата също така важна задача на историко-генетичната метода е да се анализира личността на писателя, да се проучат неговите индивидуални особености, които са отразени в литературната му дейност и го характеризират не само като творческа, но и като нравствена личност. Да се изучава личността, то не значи да се изброяват куриозни факти из нейния външен живот и да се събират забавни анекдоти за писателя; важното е да се проникне в душата на тоя, който твори, да се разкрие неговият дълбок вътрешен живот, да се разкрият пътищата на неговото творчество, да се проникне в неговия мироглед; с други думи, да се долови и анализира всичко онова,което в своята съвкупност съставлява индивидуалитета на един писател, художник или поет. (William Stern. Die differentielle Psycholcgie in ihren methodischen Grundlagen, 1911; Müller-Freienfels, Richaid в областта на поетиката.) И само по този начин, като изучваме външните условия и психика на писателите, тяхната индивидуалност, ние ще можем да разберем по-ясно съдържанието и формите на литературата.

Друг един въпрос във връзка с изказаните съображения е, на кой от тези два фактора, личността исредата, трябва да обърнем по-голямо внимание, кой от тях е по-важен за литературното развитие? Както казахме, за всяка отделна епоха този въпрос има различно решение.

Не може да се каже, че безусловно във всички литератури, през всички епохи средата има първенствуеще значение; не може да се каже, че винаги тя насочва развитието на литературата и изобщо на изкуството (не толкоз в зависимост от епохата, колкото като една необходимост при всяко разглеждане; във всяка епоха да се разгледа внимателно средата и личността, като се изтъкне, че в една епоха средата има по-голямо значение, а през друга личността), но не може да се каже и обратното: че всичко зависи от личността на писателите, художниците, поетите.

Има епохи, през които литературното движение се обуславя предимно от влиянието на културната, социална, политическа среда в даден момент. Има други епохи, когато силни творчески личности се обособяват със свои естетически, нравствени и обществени идеали, надрастват своята среда, поставят й по-далечни идеали, които тя трябва да осъществи. През такива епохи личността, обособената, силна и даровита личност, има no-голямо значение за литературното развитие, отколкото средата, която е мъчно подвижна и понякога със своите традиции и застарели вкусове, със своята инертност създава пречки за реформирането на дадена литература.

Тъй че който изучва една литература, трябва добросъвестно да изследва външните и вътрешните условия на нейното развитие, трябва да изучва не само средата, но и личностите - и за всяка отделна епоха, за всяка отделна крупна писателска личност да си дава сметка кое надделява в дадения случай и изразява висшата точка в развитието на литературата; необходимо е точно да се установи значението на средата, от една страна, и, от друга страна, да се види дали личността във всичко е обусловена от тази среда, или, напротив, явява се със своя индивидуална воля, със свои по-значителни индивидуални особености, които противопоставя на вкусовете и идеалите на средата и тъкмо с личните си качества, със своя по-сложен и богат вътрешен живот, с изключителните си творчески дарби довежда литературата до една по-висока степен на развитие.

От това основно положение трябва да излиза винаги оня литературен историк, който иска да даде верен, непредвзет, подсказан от самите данни образ на еволюцията на литературата. А иска ли това, тоя историк не може да не изтъкне какво е участието и значението на личността и средата в литературното развитие.

Мисля, че не е излишно да се изтъкне, че днес, когато се проучва един писател или една литературна епоха, твърде много се злоупотребява с тъй наречения социален фактор, с тъй наречената социологична метода. Една голяма грешка вършат тия, които навред и във всичко искат да прилагат тая метода и да обясняват всичко изключително в зависимост от социални фактори. Преди всичко те твърде много ограничават понятието среда, като разбират под него социални, икономически, стопанствени условия; като излизат главно от материалистични схващания, те искат да обяснят всичко в зависимост от икономическите отношения. В руската литература има един историк на име В. Фриче, който преди няколко години издаде една книга, озаглавена "Очерки по истории западноевропейской литературы". Там той си поставя за цел да проследи развитието на западноевропейската литература, като излиза от формите на икономическия, стопанствен живот, според него развитието на икономическите условия, на стопанствените форми напълно обуславя и изчерпва развитието на литературата. И според това епохите на литературното развитие той определя и характеризира според фазите и особеностите на стопанственото, икономическото развитие. Тъй например първата епоха в западноевропейската литература той нарича епоха на натуралното стопанство, по-нататък иде епохата на търговския капитал, после на индустриалния преврат и най-сетне иде епохата на капитализма, разцветът на капитализма. И на тия схеми са подчинени както най-незначителните, така и най-великите представители на европейската литература. Според Фриче тяхното творчество напълно зависи и се обяснява от търговския капитал, от индустриалния преврат и от разцвета на капитализма... Той е убеден, че като е характеризирал епохата на капитализма, с това е характеризирал същевременно и писатели, художници и мислители като Ницше, Ренан, д' Анунцио, Метерлинк, Верхарн, Хауптман и множество други, поети и философи на индивидуализма и индивидуалната воля. Не ще и дума, че такова едно схващане и тълкуване е твърде наивно, да не кажем смешно - по такъв начин може да разглежда литературата и изкуството само един човек, който няма чувство за едно художествено творение, за неговото индивидуално съдържание и за когото е най-лесно да подведе под един шаблон най-разнообразни литературни явления и личности. Разбира се, както споменах преди малко, не може да се откаже, че има явления в литературата и изобщо в живота, кои.о могат да се обяснят най-добре във връзка със социалните условия - това е вярно. Движението на западноевропейския пролетариат, неговите борби с капитализма са създали множество поети, създали са цяло едно литературно течение, което се обяснява най-добре в зависимост от новите икономически условия. Представителите на това течение живеят с мъките и идеалите на цяло едно съсловие, изравняват се с него, сливат се с неговия живот - и ако искаме да ги характеризираме, ние ще трябва да характеризираме преди всичко средата, към която те принадлежат и на която служат.

Но не трябва да се забравя, че има и такива литературни явления, които са откъснати от социалните условия и се определят предимно от чисто индивидуални фактори. Какво ще ни помогне тая тъй наречена социологична метода например, когато искаме да постигнем творчеството на един голям индивидуалитет като Лермонтова, който е живял извън съвременните му руски кръгове и обществени среди, чужд е бил дори на кръжока на напредничавата руска интелигенция - кръжока на Станкевича и Белински, - чужд е бил на прогресивното обществено движение в Русия, на съсловните борби, и до края на живота си е останал един велик самотник, откъснат от руските обществени и политически условия. Отначало до края на своето субективно творчество Лермонтов се проявява като индивидуалист - и неговите произведения ще бъдат обяснени не като се изучат обществените и икономически условия през неговото време, а като се проникне в особеностите на неговата личност, в организацията на неговата индивидуална психика. И не е никак чудно, че руските литературни историци, които почти винаги изучват своята литература в зависимост от обществения живот и схващат литературата като средство за изучване на руската обществена мисъл, когато кажат литература, винаги прибавят общественост; не е никак чудно, казвам, че историците на руската литература най-малко познават Лермонтова и най-малко за него пишат. Опит в последно време направи Мережковски с Поэт сверхчеловечества. В Лермонтова той вижда един предходник на Ницше, на философа на индивидуализма.

Все тъй безпомощен би бил историкът на литературата, ако поиска да обясни във връзка със социални фактори и творчеството на поети, като напр. Ленау в немската поезия, Верлен във френската, Байрон или Уайлд в английската и много други.

Цяла една литературна епоха - романтизмът.

Необходимо е да се изучат не само социалните, но и чисто индивидуалните мотиви за възникването и развитието на романтизма.

И тъй, не ще погрешим, ако кажем, че всяка литературна епоха, дори всеки отделен писател изисква особена метода на изследване - тая метода се определя от специалния характер, от особеното съдържание на отделните литературни явления. Тук не може да се работи по шаблон. Само един самозван литератор, който, както казах, няма чувство за литература и поезия, може да шаблонизира всичко и да мери все с една и съща мярка най-различни и противоположни литературни факти и явления.

Ако погледнем от такова едно становище на нашата нова литература, до какво заключение ще дойдем?

Литературата ни от Паисия до Освобождението трябва да бъде разгледана преди всичко в зависимост от социалните, политически и исторически условия, при които се е развивала, в зависимост от средата, в широк смисъл. Защо? Защото тук факторите на литературната еволюция са повече от обществен и национален, отколкото от индивидуален характер. Главно с културноисторически съображения ние можем да уясним причините и същността на нашето литературно възраждане и постепенния преход на литературата от стара към нова. По-нататъшното й развитие, до Освобождението, зависи предимно от борбите за духовна и политическа свобода, поради което тя съдържа много повече материал за културноисторическо, отколкото за чисто естетично и индивидуално-психологическо изследване. Нейната естетична стойност се губи пред историческата й стойност. Нейните представители са били преди всичко служители на своето време; духът и нуждите на времето са преодолявали техните стремежи към индивидуално обособяване. Тук личността слива своите идеали с идеалите на средата, от която излиза и между която живее; личността служи на тази среда, не се противопоставя на нея, решава нейните задачи и не се опитва да излезе със свои индивидуални домогвания срещу домогванията на средата, не се опитва да се обособи, да създаде един морален или естетичен идеал, враждебен на схващанията на околната среда. Представителите на тази среда концентрират в себе си нейния дух и му дават израз както чрез своя живот, тъй и чрез произведенията си. Ето защо тия наши писатели, които представят доосвободителната ни литература, трябва да се разгледат на първо място като изразители на общото движение към духовно пробуждане и политическа свобода, след това вече да се установят онези нови елементи, които внасят те в идейното съдържание на живота и в развитието на художествената литература. Тяхната книжовна дейност трябва да се обясни най-напред във връзка с културните и исторически условия и след това да се вземат пред вид като обяснителна причина и техните индивидуални особености (гл. моята статия Посоки и цели при проучването на новата ни литература. Сборник "Мисъл", 1910, кн. II, глава 3-4).

Значи, когато разглеждаме литературата на духовното и политическо възраждане, за нас е по-важно да характеризираме средата - не само социалната среда, а изобщо средата, в широк смисъл, - а след това личностите. Това ни се налага, тъй да се изразим, от самата историческа същност на нашето Възраждане.

Пòинак стои въпросът с най-новата ни литература, със съвременната българска поезия, с нейните най-крупни представители. По-старите писатели, като Вазова например, които започват литературната си дейност преди Освобождението, продължават при новите условия да вървят по същия път, по който са вървели първоначално, и продължават да считат за най-главна своя задача да бъдат изразители на настроенията и схващанията на националната среда в даден момент. Твърде малко са онези творения на Вазова, които изразяват, да не кажем домогване - то е много, - а желание за отстояване на своя, лична, индивидуална воля. В повечето случаи Вазов се слива с околната среда и в това сливане, в прякото служене на момента и неговите потребности, той вижда висшата мисия на своето поетическо призвание. Сам той много пъти е признавал това и в стихове, и в проза. В това отношение пълен контраст на него са Пенчо Славейков и Яворов - най-големите индивидуалитети, които е създала досега българската литература. Спрямо тях, спрямо техните творения ние трябва да приложим друга една метода, ако искаме да постигнем някакъв положителен резултат - трябва да приложим методата на индивидуално-психологичното изследване; ако не ги разберем като личности, ние не можем ги разбра като художници и поети. В дадения случай няма да ни помогне никаква социологична метода; то би било един несериозен и ненаучен опит, в зависимост от социални фактори да искаме да обясним сложното, крайно индивидуално и крайно субективно творчество на Яворова. Какво ще ни помогне, ако знаем, че когато той е писал своитеБезсъници, своите Прозрения и Царици на нощта, обществените условия в България са били твърде неблагоприятни, икономическите отношения са се развивали много ненормално, усилвали са се съсловните и политически борби и правителството на стамболистите е било сменено от правителството на демократите. Всичко това е съвсем чуждо за мотивите на Яворовото творчество. Ние можем надълго и широко да изреждаме фактите на политическия и икономически живот и пак да си обясним нищо в неговото творчество - да не намерим никаква връзка, никаква зависимост между тия външни факти и личността на поета. Един факт от вътрешния, интимния живот на Яворова в дадения случай много по-ясно би разкрил мотивите на неговото творчество: и в лириката, и в драмата - субективизъм. И само ако успеем да се домогнем до неговия темперамент, до неговата индивидуална същност, само в такъв случай ние ще разберем и почувствуваме неговата поезия като цялост, като нещо единно и неразложимо.

Като говорим за методи, ние трябва да разграничим историческото и естетическо разглеждане на нашата литература. Всяка литература, както знаем, може и трябва да се разглежда откъм историческа и откъм художествена страна. Съвсем непълно и недостатъчно е онова тълкуване на литературата, което засяга само една нейна страна - само историческата или само художествената. Историята на литературата трябва да даде не само една художествена оценка на произведенията, но и да ги обясни от историческо генетично становище. От художественото съдържание на литературата тя трябва да мине към нейния исторически смисъл. Ние не можем да се задоволим само с едно чисто естетично разглеждане на новата българска литература, понеже то игнорира нейното обществено значение, нейната зависимост от политическите и обществени условия, игнорира също така въздействието й върху живота. Ако си послужим изключително с естетичен критерий, цялата литература ще ни се представи откъсната от всички онези външни фактори, които благоприятствуват за нейното развитие или пък го задържат за известно време; също така за нас ще остане чуждо влиянието на новобългарската литература върху духовния живот на народа. От друга страна пък, една голяма част от произведенията на нашите писатели преди Освобождението има повече историко-литературна, отколкото естетична стойност. Това обстоятелство още повече ни задължава да не се ограничим само с естетическото разглеждане на литературата.

Тъй че ние се виждаме заставени да се спрем не само на художествени произведения, но и на произведения, които нямат особено художествена цена - в някои случаи на такива дори, които са лишени от каква да е художественост и не претендират да бъдат художествени. Епохата на Възраждането, изобщо цялата предосвободителна епоха, ние не бихме могли да характеризираме и да обясним значението й за литературната еволюция, ако не прибегнем и до такива произведения, които излизат от кръга на художествената литература. Ако искаме да установим връзката между средата и писателя, между външните условия и неговата дейност, ще трябва бездруго да си послужим и с литературен материал, който няма художествена стойност, но който пък разкрива, обяснява тази връзка. Разбира се, произведения, които не са художествени, не са и същински, пряк обект на литературното изследване - този обект е художествената литература; и ако в много случаи се виждаме принудени да се спрем и на нехудожествени произведения, ние вършим това, защото виждаме в тях едно средство да се обясни генезисът на литературата, средство да се проследят и изобразят условията, при които възниква същинска художествена литература.

Просветителната литература през първата половина на миналия век няма художествена цена; обаче тя характеризира, от една страна, стремежа към духовна свобода, към национално обособяване, онзи стремеж, който отличава мотивите на поезията през Възраждането; от друга страна, тази просветителна литеpaтуpa съдействува да се създадат благоприятни условия за литературно развитие. Какво виждаме тук? Тази просветителна, нехудожествена литература е в тясна, непосредствена връзка с възникването и развитието на художествената. Поради това ние сме заставени да я отбележим в историята на българската книжнина през Възраждането и да използуваме онези нейни, страни, които характеризират съдържанието и мотивите на новата ни литература.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ангелов, Б. Българска литература, част I-II, София, 1923 и 1924. [печ. "Едисон", 1923, 100 с., 1924, 399 с.].

Андрейчин, Ив. Книгата на живота. Литературно-обществени бележки. София, 1903. [Книгата и животът. Лит.-обществ. бел., С., печ "Чинков", 1903, 160 с.].

Андрейчин, Ив. Сегашната наша литература ("Мисъл", г, XV, 1905). [Преглед мимоходом. "Мисъл", г. XV, кн. Х, 595-605 с.].

Атанасов, Н. Социалният фактор в културно-литературния ни живот до Освобождението [С., печ. "Ден", 1910, 74 с.].

Атанасов, Н. Силуети на български писатели (П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, К. Величков н др.), София, 1916 [П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Конст. Величков. С., "Искра", 1916, 136 с.].

Атанасов, Т. История на българската литературна критика преди Освобождението (Известия на семинара по слав. филология, т. III. София, 1910), [т. III., 1908-1910., С., 1911].

Бабев, Д. Нашите писатели, София, 1916 [С., печ. "С. М. Стайков", 1916, 83 с.].

Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане, София, 1904 [Бълг. книж. д-во, 1904, XXVIII, 483 с.].

Библиотека Д-р Ив. Селимински. Кн 1-6, София, 1904-1907 [С., М-во на нар. просв., 1904-1907].

Библиографически бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници [№ 1-XXXII (1897-1928)].

Бобчев, С. С. Преглед на българския периодически печат от 1844 до 1894 год. (Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика), София, 1894 [С., печ. "Вълков", 1894, 235, II с разр. паг.].

Блъсков, Ил. Р. Материали по историята на нашето Възраждане. Град Шумен. Шумен, 1907 [Събрал... Шумен, Шуменско Градско общинско управление, 1907, 255 с.].

Вакарелски, Хр. Съчинения по славянска филология и литерат. история и критика в българския печат от 1910 включ. до 1920 (Известия на семинара по слав. филология, IV, София, 1921).

Василев, Владимир Живот в смъртта ("Мисъл", г. XVI, 1906), [кн. VIII, 468-483].

Василев, Владимир Мотиви из нашата любовна лирика (Сборник "Мисъл", София, I, 1910), [кн. 1, 47-103 с.].

Величков, К. Български писатели. Съчинения. Под редакцията и с предговор на Ив. Вазов, София, т. VIII, 1914 [Пълно събрание на съчиненията. Съчинения. Под ред. и предговор на Ив. Вазов, т. I -IX, С., печ. "Атанасов", 1911. т. VIII. Български писатели, б. г. (1914), 313 с.].

Генов, Д. Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1907, 1908 и 1909 (Известия на слав. семинар, III, София, 1910).

Гечев, А. Библиография на историята на новата българска литература в българския печат до 1900 (Известия на семинара по славянска филология, София, 1905) [т. I, 1904 - 1905].

Груев, И. Моите спомени. Пловдив, 1906 (притурка на Училищен преглед). [Прил. на Учил. прегл., Пл., 1906].

Еничерев, Н. Г. Възпоминания и бележки. София, 1906, C., Държ. печ., 1906, IX, 403 с., с ил. З л. ил. и к.].

Иванов, Ю. Българский период, печат. София, 1893. [Български периодич. печат от възраждането му до днес (1844-1890). Нарежда и издава... т. I. С., Държ. печ., т. I, 1893, 587 с.].

Иречек, Йос. К. Книгопис на новобългарска книжнина (1896- 1870). Виена, 1872. [Събрал... Виена, 1872, 48 с.].

Кисимов, П. Спомени от сегашната епоха в България. Букурещ, 1894. [Букурещ, печ. "Виеганд" и др., т. I, 1894, 104 с.].

Костенцев, Арс. Спомени (Сборник на Бълг. академия на науките. 1916, кн. VI). [1-72 с.].

Кръстев, К. Етюди и критики. София, 1894. {С., книж. "Т. Ф. Чипев", 1894, 280 с.].

Кръстев, К. Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература. Тутракан, 1907 [Рецен.].

Кръстев, К. Литературни и философски студии. София, 1898. [С., печ. "Вълков", 1898, б. паг., Пл., 1898, Книж. "Ив. Игнатов", 1898, б. паг.].

Кръстев, К. Статии върху новата българска литература в Internationale Wochenschrift. München, 1911, и Documente des Fortschritts 1910.

Л е ж е, Л. Литературното възраждане на българите. Превежда от френски М. Москов. Шумен, 1889. [Шумен, типогр. Сп. Попов. 1889, 75 с.].

Lеgеr, L. Serbes, Croites et Bulgares. Paris, 1914.

Маждракова, М. Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1905 и 1906 (Известия на слав. семинар, II).

[Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1906-1907, т. II, 1907.]

Маринов, Д. История на българската литература. Пловдив, 1887. [Пл., Хр. Г. Данов, 1887, 332 с.].

Миларев, С. Н. История на българския народ (679-1877), Пловдив 1885. [Пл., Обл. печ., 1885, VII, 276 с.].

Минчев, Ст. Из историята на българския роман. София, 1908. (Из историята на българския роман. Материали за живота на Василя Друмева (Митрополита Климента). С., печ. "М. Стайков", 1908, 20 с.]

Миролюбюв, В. (К. Кръстев). - Хр. Ботев, П. П. Славейков, Петко Тодоров, П. К.Яворов. София, 1917. [С., "Ал. Паскалев и С-е", 1917, 208 с.].

Мирчев, Д. Кратко ръководство по българска литература. София, 1907. [В. Търново, печ. "Х. Р. С. Фъртунов", 1907, III, 205 с.].

Мiсhоff, N. V. L'histoire et 1'état actuel de la bibliographie bulgare. Rapport présénte au Congres International de Bibliographic et de Documentation.

Москов, М. История на българската литература. Търново, 1895 [Търново, книж. "Т. Джамджиев", 1895, 208 с.].

Начев, Н. Добавки и справки към "Български книгопис за сто години". [(1806-1905), СбНУНК, кн. XXVI, 1-54 с.].

Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 (Сб. Бълг. ак., кн. XIX, 1925). [1-206 с.].

Николов, М. Хайне и Пенчо Славейков ("Златорог", София, г. I, 1920, кн. 6). [499 с.].

Опис на старите печатни български книги (1802-1877), съставен от В. Погорелов. София, 1923 (издание на Народната библиотека в София). [С., Народ, библ., в София, 1923, 795 с.].

Пенев, Б. Гете у нас. Историко-литературна студия (Училищен преглед. София, 1908, кн. 9; Периодическо списание. София, 1908, кн. 69). [Псп., С., 1908, кн. 69, 583-607 с.].

Пенев, Б. Нашата интелегенция ("Златорог", г. V, 1924, кн. 1) [3 с.]

Пенев, Б. Посоки и цели при проучване на новата ни литература (сб. "Мисъл", София, I, 1910). [кн. 2, 1-33 с.].

Реnеw, В. Polska i Bulgarija (Przegted Warszawski. Warszawa, 1924, 37).

Реnеw, В. Duch literatury bulgarskiej Przegląd wspólczesny, Krakow, 1924, 21).

Пенев, Б. Паиси Хилендарски (Периодическо списание, 1910, кн. 71, встъпителни бележки). [С., Държ. печ., 1910, г. XXII, 645-754 с.].

Попруженко, М. Участие Одессы въ возрождении народа болгарскаго. Одесса, 1912 (Сборник в чест на Э. Р. фон Штерна).

Попруженко, М. Очерки по исторiи возрожденiя болгарскаго народа (ЖМНПр., 1902, ноябрь; 1903, октябрь, апрель). [1903, октябрь, 34 с.].

Протич, А. Студии и критики, София, 1907. [Изкуство, театър, литер. студии и критики. Кюстендил, Я. Якимов, С., печ."П. Глушков и С-ие", 1907, 384 с.].

Пипин, А. Н. и В. Д. Спасович. История славянских литератур. С. Петербург, 1879-1881, 2 тома (История на българската литература, превел от руски Г. Н. Колушки, I издание, Кюстендил 1884). 12 изд. прераб. и допъл. Т. I-II, 1879-1881; I, 1879.V, 447 с. П, 1881, XX, 448-1150 с.].

Пипин, А. Н. Обзор истории славянских литератур. СПб. 1865 [и В. Д. Спасович]. [VI, 536 с.].

Романски, Ст. Библиография на художествената ни Литература от 1901 до 1904 (Известия на семинара по славянска филология, II, София, 1907). [т. П, 1906-1907, С., 1907].

Славейков, П. П. Пушкин в България ("Мисъл", IX, 1899), [кн. VI, 563-572 с.].

Славейков, П. П. Хайне у нас ("Мисъл", XVII, 1907), [кн. 4, 241-254 с.].

Славейков, П. П. Българската поезия преди и сега ("Мисъл", XVI, 1906, кн. 2, 6 и 7).

[Българската поезия, I преди, "Мисъл", XVI, 1906, кн. 2, 73-92. Българската поезия, II сега, кн. VI-VII, 353-375 с.].

Списки болгарских перioдических издави, книг и брошюр. [Спб., 1904 (изд. Имп. акад. наук)].

Стоилов, А. П. Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир (Приложение към Църковен вестник, кн. 7-9).

Стоянов-Берон, В. Археологически и исторически изследвания. Търново, 1887.

Теодоров, А. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив, 1896, второ издание, Пловдив, 1907.

[Хр. Г. Данов, 1907, 4, 201 с.].

Теодоров, А. Към историята на българския език (Псп., VII- 1890, кн. 32-34).

[кн. XXXII, 242-286 с., кн. XXXIV, 511-541 с.].

Теодоров, А. Български книгопис (Приложение към СбНУНК, IX, 1893). [Дял първи. Прил. към СбНУНК, IX, 1893, 3-17 с.]

Теодоров, А. Характерът на литературната дейност в освободеното Българско. Лист към историята на българската литература (из Slovanský Sbornik, 1883, бр. 6; преведено във в. "Марица", IV, бр. 493, 494, 508, 510).

Теодоров-Балан, А. Български книгопис за сто години (1806-1905). София, 1909. [Материали. Събра и нареди... С., Бълг. книжовно д-во, 1809, 1667 с.]

Тодоров, П. Ибсен у нас ("Мисъл", XIV, 1904).

Тодоров, П. Толстой в България ("Мисъл", XVII, 1907). [711-723 с.].

Цонев, Б. Новобългарска писменост преди Паисия (Български преглед, г. I, 1894, кн. 8). [80-94 с.].

Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на народната библиотека в София, 1910, т. II, 1923. [Състав... т. I-II. С., Нар. библ., 1910-1923.

Т. II. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, 1923, 552 с.].

Цонев, Б. От коя книжовна школа е излязъл Паисий Хилендарски? ("Славянски глас", год. Х, 1914, кн. 5-6). [С., Х, 1912, кн. V-VI, 165-174 с.].

Цонев, Б. Показалец на женския книжовен труд у нас. София, 1911

[Библиогр. материали събрали студенти. Наредил и с предг. снабдил... С., Дамски к-т за уреждане изложбата "България" в Прага, 1911, 146 с.].

Чилингиров, С. Антон П. Чехов на български. Библиографична студия (Юбилеен сборник - Милетич. София, 1912). [С., Придвор. печ., 1912, XVI, 414 с., 5 л.].

Чилингиров, Ст. Тарас Шевченко на български (Юбилеен сборник - Ив. Д. Шишманов). София, 1920 [22 с.].

Шелудко, Д. Българските преводи на Шевченко (Украинско-български преглед, 15. V. 1920).

Шишманов, Ив. Д. Нови данни за историята на нашето Възраждане Ролята на Америка в българското образование (Български преглед. София, г. IV, 1897, кн. 11) [53-78 д.].

Шишманов, Ив. Д. Студии из областта на Българското възраждане. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция 1844 -1845) и неговите отношения към българите (Сборник на Бълг. академия на науките, 1911), кн. VI, 1-221 с.).

Шишманов, Ив. Д. Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. София, 1914. [С., печ. "С. М. Стайков", 1914, 26 с.].

Ягич, И. В. История славянской филологии (Изд. Имп. ак. наук, Спб., 1910, глава XVII.). [437-443 с.]

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ЕПОС КАТО ОТРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНО ЧУВСТВО И СЪЗНАНИЕ

Народната песен като отражение на национално съзнание. - Турското владичество и развитието на националния епос. - Място на епоса в развоя на българската книжнина. - Епосът като фактор в Българското възраждане. - Исторически епос: юнашки и хайдушки песни. - Общи заключения.

Може да се каже, че духовното развитие на нашия народ преди епохата на Възраждането най-добре е представено в неговите поетически творения, в многобройните и разнообразни народни песни, легенди, приказки и пословици. От всички тия произведения ние съдим за българския народен език и бит, за отношенията на българина към историческата действителност, сред която е живял, за неговото въображение и чувство, за неговата мисъл и воля, за неговия мироглед и морал. С други думи, в народното творчество се проявява с най-типичните си черти целият духовен облик на народа, цялото негово вътрешно развитие. Българските вековни традиции, непроменени от времето и политическите събития, с всичките си форми най-добре са се спазили в празничните песни, свързани със старинни обречи, в приказките и пословиците, а особено в битовите песни - в разнообразните мотиви па тия песни: любовни, сватбени, семейни, овчарски, жетварски, в тъй наречените тъжачки, в хумористичните песни, а също така в народните битови балади. С по-определен исторически колорит се отличават песните, в които са разработени събития из епохата на робството - такива събития, които рисуват отношенията между роби и владетели. В тях е проявено съзнанието за българската народност, обединена в една духовна цялост посредством езика, нравите и историята.

* Нашият исторически епос и Възраждането. Материали за историята на Българското възраждане. (CбHУHK, кн. 8, 1892, с. 419).

Нашият епос - главно юнашкият и хайдушкият - свидетелствува за едно национално съзнание, което никога не е заглъхвало, напротив: разраствало се е през време на робството и е вземало все поопределени очертания. Турското владичество, макар да е играло твърде отрицателна роля в политическия живот на южните славяни, е било от голямо значение за развитието на техния епос и което е по-важно, в своя епос българинът влага националните си копнежи, отразява оная мисъл, която по-късно, едва към края на XVIII и началото на XIX век, започва по-ясно да се оформява. Всъщност както нашият, тъй и целият южнославянски исторически епос трябва да се разглежда, от една страна, като резултат на национално съзнание, като свидетелство за него, от друга - като фактор, който поддържа и разширява това съзнание и внушава на народа патриотическо чувство.
Не те бъде погрешно, ако целият епос се разглежда главно като белег за духовното състояние на българина през време на робството. Факт е, че формата и съдържанието на народната българска песен са установени в едно твърде късно време; едва ли могат се посочи песни и изобщо народни умотворения, запазени в онзи вид, в който са се разпространявали преди робството - историческата съдба на народа е създавала нови поетически формации, поради което най-старите мотиви на народното творчество са претърпели съществени промени в зависимост от промените в самия живот. В българската песен са отразени възгледите, историческият живот, преживяванията на няколко поколения, които свободно са разработвали първоначалните мотиви, като са изоставяли от предишното съдържание всичко онова, което не е въздействувало или пък е било чуждо на тяхната душа. И важното е, че последната значителна преработка на съдържание и форма е извършена при условията на робството.
По рано, докато процесът на народното творчество не беше още проучен сравнително, изследвачите можеха да твърдят, че между колективните творения на един и друг народ няма съществена разлика и че епосът изобщо носи интернационален характер. Днес, след изследванията на редица учени, предимно руски - на първо място Александър Веселовски, създателят на историческата поетика, после Пипин и Потебня, - възгледът за интернационалния характер на епоса не издържа критика.
Всеки епос е израз на специфични национални черти, на особена национална култура; в областта на народното творчество има твърде много странствуващи, общи мотиви, обаче във всеки национален епос отделно те са обработени според вкуса, възгледите и интересите на самия народ. Тъй например нашият и сръбският Крали Марко се различават твърде много. Ние трябва да сравняваме нашия епос със сръбския не само за да изтъкнем приликите помежду им, но и различията, които се мотивират от особеностите на националните темпераменти.
Разбира се, всички тия различни страни от проучването на историческия епос не влизат в кръга на нашите специални задачи. Той ни интересува дотолкова, доколкото в неговото съдържание, в неговия дух могат да се долавят следите на национално cъзнание. От тая гледна точка нашият епос трябва да се разгледа бездруго в сравнение със сръбския, а не отделно, понеже външните условия на развитие на двата епоса са били общи; от другa страна, много елементи в съдържанието на нашите исторически песни са по-нататъшно развитие на подобни елементи и сръбските песни; също така срещат се мотиви в сръбския епос, които са разработвани най-напред в нашите песни. Тъй че сравнителното проучване на двата епоса би установило взаимните досегания, които са определяли посоките па тяхното развитие - би установило също и разликата помежду им. Но това не значи, че между нашия и сръбския исторически епос няма съществена разлика. Нашият епос изразява преди всичко мисълта на нашия народ.
После народното творчество има значение и поради това още, че въз основа на него може да се обясни по какъв начин се е създавал исторически нàглед (възрение, Anschauung) у народа през робската епоха, оня нàглед, който е основа на всяко национално съзнание.
От каква стойност са историческите и национални елементи в тоя епос.
За да проследим възникването и разрастването на националното съзнание, да установим по-нататък неговото отражение в книжнината, бездруго трябва да се спрем и върху народния исторически епос, защото, от една страна, той е резултат на това съзнание, свидетелствува за него и, от друга страна, оказва мощно въздействие върху патриотическото и национално чувство на поколенията през време на робството. Никой досега не е проучил и установил значението на народните песни за духовното и политическо пробождане на южните славяни, не ги е разгледал във връзка с Възраждането, като негов фактор и белег. Ще се опитаме в най-бегли черти да посочим това значение, без да си поставяме за цел да изчерпим всичкия материал от областта на този епос. От друга страна, ще искаме да избегнем една твърде важна грешка в начина, по който се е разглеждал досега народният исторически епос - независимо от Възраждането - изобщо от епохата, на която е израз. Ние ще го разгледаме именно във връзка с епохата на нашето национално пробуждане.
Преди всичко трябва да определим отношението на историческия епос към литературната история на Възраждането, толкоз повече че този въпрос е твърде неясен за нашите литературни историци, а още повече нa нашите учебникари (как се изучава и в учебната програма). "Историко-литературното значение не само на историческия епос, по изобщо на народната поезия може да бъде твърде различно: то зависи от съдбата на самата литература. Ако литературата се е развивала по естествен път, като е черпила сили от източника на народната култура, на народното творчество, независимо от чуждо влияние и въздействие, в такъв случай народната поезия може да се смята за начало и основен мотив на литературата" (А. Пипин, III, гл. 1 и 2).
Другояче стои въпросът там, гдето литературата черпи съдържание и мотиви не само от народното предание, но се поддава на въздействието на различни външни литературни фактори или пък съвсем игнорира народното поетическо творчество, като се развива предимно в зависимост от външни влияния. Такъв е случаят например със старата наша книжнина, която е възникнала след покръстването и още в самото начало е била в ръцете на черковни служители, които са се отнасяли враждебно към народните предания, понеже в тях са виждали следи от предишното езичество. При това, както е известно, тази литература се е развивала предимно под влиянието на византийската. Със своя религиозно-догматичен характер и със своя твърде условен реторичен стил старата ни книжнина е била съвсем чужда за народа и твърде рядко в нея, например в апокрифите и среднобългарските повести, са прониквали елемент от народния живот. Обаче тези елементи до епохата на Възраждането не са получили някаква значителна поетическа обработка и в старата литература представят нещо твърде случайно, външно и изключително.
Изобщо у нас, както и у сърби и руси, старата писменост и народното творчество рядко са се досягали, и то не толкоз да си влияят взаимно, а за да се противопоставят. Това противопоставяне е отбелязано например в проповедите на презвитер Козма против богомилите. Както е известно, черквата, със съдействието на държавата, е преследвала народните предания, песни и обичаи. Разбира се, при такива условия не може да стана дума за въздействие на народната поезия върху литературата. Дълго време народното творчество и писмеността са черпили материал от два различни източника - писмеността се е развивала под византийско влияние, а творенията на народа са от отразявали самия негов вътрешен и външен живот.
Какво виждаме от това?
Нашето народно творчество, както и руското, както и сръбското, не е било начален пункт на литературното развитие.
В такъв случай как и где трябва да се определи мястото на народната песен в историко-литературното изложение?
В повечето случаи, без да се гледат националните особености на дадена литература, без да се обръща внимание на специфичните условия, при които се е развивала тя, почва се изложението на литературата с творенията на народната словесност, която се разглежда като начало на литературното развитие. Това традиционно изложение ние ще срещнем например във всички ръководства по българска литература (и в учебника на А. Теодорова, у Божан Ангелова, Ст. Костова, и в по-новия учебник на Мирчева). Обаче такова едно разглеждане и изложение на националната литература има смисъл не оправдано само там, гдето литературата последователно се е развивала от народната поезия и се явява нейно естествено продължение. Но у нас процесът на литературното развитие не с вървял по този път. Както споменахме преди малко, литературата и народното творчество са се развивали поотделно, без да си влияят взаимно. От друга страна, факт е, че формата и съдържанието на нашата народна поезия са се установили и едно твърде късно време; ние нямаме песни и изобщо народни умотворения, запазени в онзи вид, и който са се разпространявали преди робството. Историческата съдба на народа е създавала нови поетически формации, поради което най-старите мотиви на народното творчество са претърпели съществени промени в зависимост от промените в самия живот. Множество нови стихии са въздействували върху народната песен, пресъздавали са първоначалните поетически мотиви, и днес в нея бихме могли да доловим отглас не само от старите езически спомени, примесени с елементите на християнството, но и отглас от историческите и битови условия на едно по-късно време. Тия по-късни въздействия са тъй разнообразни, тъй се преплитат, че днес е твърде трудно да се отдели първичната основа от по-късните поетически наслоения. В народната българска песен са отразени възгледите, историческият живот, преживяванията на няколко поколения, които свободно са разработвали първоначалните мотиви, като са изоставяли oт предишното съдържание всичко онова, което не е въздействувало на тяхната душа, което им е било вече чуждо. Това тълкуване може да се подкрепи не само с аналогични примери от епоса на народности, които са живели приблизително присъщите исторически условия, например с епоса на другите южни славяни, но още и с факта, че в нашия, както и в сръбския епос, няма единство и цялост в разработката на отделните мотиви, а също така няма и определени поетически типове. Идно поколение е слагало върху даден образ едни черти в зависимост от историческите условия, при които е живяло, друго поколение по-късно е видоизменяло тия черти, като ги е преработвало или заменяло с други. Обикновено тази преработка е засягала не целия образ, а само някои негови особености. С това се обяснява както противоречието между отделните черти на възпроизведените лица, така също и противоречието в изложението на случките и събитията. Достатъчно е да посочим за пример песните за Крали Марка. Отначало в образа на Марка са вложени всички черти на народните юнаци; по-късно обаче народът почва да развенчава своя фантастичен херой и да влага карикатурни черти в неговия образ, докато най-сетне изразява своята ирония към него с пословицата: "На безюнащина и Марко юнак." И ако искаме да обрисуваме Крали Марка като тип, ние ще трябва да се спрем само върху ограничения кръг на една група песни, в които чертите на Крали Марка се посрещат и сливат в една цялост, и да оставим всички онези песни, в които образът на Марка съдържа други, противни на първите черти. Обаче такова едно отношение би игнорирало връзката между народното творчество и реалните условия, при които то възниква и се развива. И според това твърде едностранчиво и погрешно е твърдението на онези изследвани на нашия епос, според които Крали Марко бил един завършен национален поетически тип.
Така че тази форма, в която е запазена днес нашата народна песен, е резултат на вековни видоизменения и наслоения, които значително са я отдалечавали от старата първооснова. И поради това погрешно е да се поставят тия отпосле обработвани песни начело на историко-литературното построение. Ако приемем традиционната схема на това построение - именно да се разглежда най-напред народната поезия и после писмеността, - бихме дошли до историческо недоразумение, до ненужно разграничение на факти от еднакъв характер и произход, а с това бихме нарушили историческата връзка и последователност между различните етапи на литературното развитие.
В такъв случай где трябва да се постави нашата народна песен и специално историческият епос, който ни интересува тук?
Двете изтъкнати съображения - именно: че нашето народно творчество не е предпоставка на литературното развитие и че съдържанието и духът на това творчество са претърпели разнообразни съществени промени, поради което в тях - в духа и съдържанието - са изразени предимно историческите и битови условия на една по-късна епоха, епохата на робството, когато това творчество е завършвало вече кръга на своето развитие, - тия две съображения решават напълно поставения въпрос.
Нашият епос трябва да се разглежда при уясняването на онзи момент в историко-литературното развитие, когато литературата ни почва да черпи елементи за своето съдържание непосредно от живота, когато тя почва да отразява едно, макар и неопределено още, национално съзнание. С други думи, този епос трябва да се разглежда, когато се изяснява, характеризира епохата, която предхожда непосредно Българското възраждане. Понеже народният епос много по-рано от литературата е отразявал известно национално съдържание, в него ние ще дирим онези елементи от живота, които по-късно са вдъхновявали и обогатявали самата литература. От друга страна, този епос ще ни помогне да открием зародишите на националното съзнание, понеже той в много отношения, както казахме, е белег и резултат на това съзнание. Че същинският исторически епос възниква през време на робството, това е едно твърде характерно свидетелство не само за националния подем, но и за времето, през което се проявява той. Съдържанието и духът на тия песни са резултат на една градация в общото национално чувство и съзнание.
П. П. Славейков в своята съдържателна и богата с непосредни наблюдения статия върху народната песен, като отбелязва, че ние нямаме юнашки песни, пропити с национален дух, които да се отнесат към по-раншно време, обяснява това с липса на национално съзнание у българина преди робството ("Мисъл", г. XIV, 1904, кн. 3, с. 130). Дали е вярно това, с положителност не можем да твърдим: от епохата преди робството не са запазени народни умотворения, въз основа на които да правим едно илидруго заключение за националното съзнание на българина през него време. Но че запазените песни от по-късна дата свидетелствуват за национално съзнание през епохата на робството, в това не може да има никакво съмнение.
Пътем ще спомена, че с казаното дотук не се изчерпва историко-литературното значение на нашия и изобщо южнославянския епос.
Едно внимателно сравнение на южнославянския епос с епоса на други народи, които са живели приблизително при същите исторически условия, би довело до твърде ценни резултати. Епосът на южните славяни е сравнително твърде нов, на много места той дори и до днес живее - обстоятелство, което прави възможно изучването на епическото творчество, на неговите отношения към условията на историческия живот. Едно аналитично съпоставяне на нашия епос със сръбския и с руския през време на татарското иго, дори с испанския и старофренския, които са се развивали в зависимост от борбите срещу арабите, би уяснило много тъмни страни в процеса на колективното епическо творчество. Тъй например при едно подобно съпоставяне ние бихме могли да уясним преходите, които забелязваме в постепенното развитие на народното творчество - например прехода от митически песни към исторически; този преход не само у нас, но и у други народи се дължи на крупни исторически събития, които са оставили дълбоки следи в народната душа и са импулсирали народната фантазия. Изобщо такива събития, като падането на южните славяни под турците, татарското нашествие в Русия, завоеванието на Испания от маврите, насочват чувството и въображението на народа към историческата действителност, създават нови условия и посоки за колективна поетическа дейност и развиват у него исторически нàглед (Anschauung), който е основа на всяко национално самосъзнание. (Исторически нàглед - това е начинът, по който се наблюдава и възприема историческата действителност. Ние нямаме-една дума, която да изрази точно немската дума Anschauung - русите превеждат ту воззрение (възглед), ту созерцание, което е още по-неточно.) При създаването на този епос народът почва да вниква по-дълбоко в историческите условия, да се самонаблюдава, да уяснява за себе си своята историческа съдба и да се домогва до създаване на един колективен, национален идеал - съвсем противоположен на дадената историческа действителност. При това народът започва да се отнася критично към събитията и се мъчи да си обясни причините на своята участ. Освободен от предишните митически схващания, тия причини той престава да свежда към едно висше предопределение, а ги дири в самото историческо развитие на събитията. Предишният фатализъм започва да отстъпва място на едно по-трезво отношение към действителността и постепенно българинът идва до съзнание, че той сам би могъл да създава своята съдба, да противопоставя своята колективна воля на онези сили, които го гнетят и които той по-рано е считал непобедими и се е примирявал с тях. В този процес именно на вътрешна активност, на себепознание и критична оценка на всичко, що засяга общия национален живот, се оформява исторически нàглед, а с него заедно, както казахме, и националното съзнание, етническото обособяване и самоопределяне. Именно в народния епос, създаден на историческа основа, ние можем да доловим възникването на този наглед и на националното самосъзнание - преди още да се явят представителите на Възраждането.
По-нататък ще видим с какво се характеризират изгледът и съзнанието, отразени в нашия исторически епос, как се определя отношението на българския народ към робството, преди още да настъпи епохата на Възраждането.

Поставихме въпроса, де трябва да се изучава българският исторически епос? Ние видяхме, че народното творчество у нас не е начална точка на литературното развитие, българската стара писменост се е развивала независимо от народната словесност - развивала се е главно под влиянието на византийската литература. От друга страна, нашият исторически епос в тоя вид, в какъвто го имаме днес, се е формирал през време на робството - този епос отразява предимно условията на робския живот. Тия две съображения ни заставят да определим едно по-друго място на българската литература. Казахме, че той, като израз на национална мисъл, трябва да се разгледа, когато се характеризира епохата, която предхожда непосредно литературното ни и национално възраждане. В него са отразени зародишите на националното съзнание, което е отличително за епохата на Възраждането, отразен е историческият нàглед на народа - неговото отношение към историческата действителност, начина, но който той наблюдава, възприема и цени тая действителност - съзнанието, което отразява в отношението си към нея.
Какво разбираме всъщност под исторически епос? Тук спадат юнашките и същинските исторически песни, между които няма значителна разлика. И в двата вида песни основата е историческа; само че в първите, юнашките, образите са от по-общ характер, събитията не са отнесени към едно строго определено време и място, когато във вторите, същинските, исторически песни възпяваните лица се явяват с повече индивидуални и реални черти и възпроизведените в тия песни случки могат да се отнесат към една по-определена историческа епоха. Падането на българското царство под турците е отразено в песни катоГъркиня кралица, Пропадането на цар Асеновото царство, Смъртта на Марко и погинването на царството. Обикновено в тия песни, отглас на важни исторически събития, се възпяват юнаци, исторически и фантастични. Тук срещаме например Крали Марка, Дойчин войвода, болен Дойчин, боледувал девет години и при все това вършил баснословни подвизи. Срещаме също така Момчил войвода, който се е подвизавал в Родопите, отначало като съюзник, после като враг на Йоана Кантакузин. Повечето от тези песни имат в основата си исторически мотиви, преработвани по най-различен начин.Често в тях само имената загатват за исторически събития и всичко друго е плод на народната фантазия. Заслужава да се подчертае, че катастрофите, които са сполетявали южнославянските държави и са решавали за дълго тяхната историческа съдба, не са оставили почти никаква следа в средновековната им литература; затова пък една характерна черта на нашите и сръбски епически песни е, че в тях е запазен жив спомен за падането на южнославянските държави и за страданията и борбите на южните славяни през време на робството. Изобщо в своите песни народът е възпроизвел всичко онова, което непосредно е засягало неговата съдба, или пък онова от околната действителност, което му е правило силно впечатление. В някои от тези песни се рисува потурчването на поробените християни, възпяват се лица, които са устоявали на своята вяра въпреки турските насилия; срещат се и такива песни, в които е описано насилственото вземане на християнски деца в еничерския корпус (Псп., кн. VII-VIII, 1884, М. Дринов). Възпроизведени са дори и събития, които не са се отразили непосредно върху народната съдба, но на които народът е бил свидетел - например сблъскването на турците с Византия, преселението на испанските маври в Солун и Цариград през време на инквизицията (XVI век), а също и войните на турците с Унгария през XV век. Разказва се за пакостите, които са стрували на българите кърджалии, черкези и татари. Изобщо в тия песни е намерило израз всичко онова в историческия живот, което е оставило някаква диря в народната душа. И което е твърде важно, навсякъде, гдето се възпроизвеждат отношения между християни и турци, личи съзнанието за превъзходство пред победителя. Това ние виждаме най-добре в песнитe зa Крали Марка.

* Падането на българското царство под турците според народните песни. Гъркиня кралица; Пропадането на цар Асеновото царство; Смъртта на Марко и погиването на царството.
Ив. П. Церов - Христоматия по българска литература в 2 ч.: устна и писмена бълг. словесност за средните уч. заведения. Състав., Варна, 1901.

Като главна фигура в юнашките песни е обрисуван Крали Марко, син на сръбския деспот Вукашин. Исторически факт е, че през XIV век Крали Марко е бил владетел на една част от Западна Македония с престолен град Прилеп; отначало е бил самостоен владетел, а по-късно е бил принуден да стане васал на Баязида, бил е убит през 1394 г. в ровинските поля като помощник на Баязида против влашкия войвода Мирча. Понеже Крали Марко се е подвизавал в една област, която е била откраи време българска и после, за кратко време, през XIV век завладяна и управлявана от сръбския крал Душан - затова той се явява като любим херой и в нашия, и в сръбския епос От този център песните за Крали Марка са се разпространили по цяла България, Сърбия, та дори и в Албанско. С неговата личност са свързани най-разнообразни събития, различни и по време, и по място и поради това една отличителна черта на нашите и сръбските песни за Крали Марка е, че в тях липсва един определен, ясно очертан поетически тип.

* Херои в българския народен епос. Около Марка се подвизавали ред други юнаци.Войните на Унгария с Турция през XV век и по-късно дават повод за създаването на нови епически песни, в които фигурират и унгарска херои; тъй например срещаме маджарския войвода в Siebenbürgen Ян Хунияди под името Янко Сибинянин; Хунияди е бил разбит на Косово поле през 1448 г. Друг херой е Филип Маджарин, който според народната песен е заробил всички български невести; Марко ги освобождава и убива Филипа. По-нататък се среща като херой Iohann Székély, сестринец на Хунияди, под името Бановић Секула в сръбските песни, а в нашите - Секула детенце. Peter Doczy - Дойчин Петър (народна етимология),-Дойчин войвода, болен Дойчин, който е боледувал девет години и при все това е вършил баснословни подвизи. Като други юнаци се възпяват Крал Латинянин, Гюро Тимишарин (народната етимология - тъмничарин); Рельо Крилати загива за протосеваст Хреля, който се е отделил от Душана и основал независимо кралство с главен град Струмица; умрял като калугер в Рилския манастир през 1343 г. В някои песни се споменава Леген град; според някои изследватели на нашия народен епос това име загатва за поляците (лесите), чийто крал Владислав, който е бил и маджарски владетел, е воювал заедно с Хунияди против турците и на 1444 г. е бил убит във Варна. Възпява се също така и Момчил войвода, съюзник на Йоана Кантакузина, който се е обявил като независим деспот на една родопска област; по-късно Момчил се отделил от Кантакузина и през 1345 г. е бил убит в бой срещу своя предишен съюзник.

Тия противоречиви черти по никой начин не могат да се слеят в един цялостен типичен образ. Заключението на А. Теодоров в Българска литература, че Крали Марко съдържа “разкошните черти на един поетически тип", може да бъде вярно само ако поставим съвкупността от песни, свьрзани с име на Крали Марка, и се oграничим в тесния кръг само на една група песни, в които чертите на Крали Марка се посрещат; но подобно едно отношение би игнорирало връзката между народното творчество и жизнените условия, при които то възниква и се развива. Също така при разнообразието на случки, свързани с личността на Крали Марка, между които липсва вътрешна последователност и причинна връзка, не може да става дума за една цялостна национална епопея. Образът на Крали Марка е твърде неопределен и лишен от фиксирани типични черти. В него колективната фантазия е вложила всички разнообразни черти на народните юнаци, а в същото време му е придала и карикатурните черти на една гротеска. Ала при все това тия песни, в които Крали Марко е идеализиран и изобразен като народен юнак, ни дават възможност да открием вътрешните отношения на поробения народ към неговите владетели. В какво се изразяват национално-патриотическите елементи в историческите и юнашки песни? За патриотизъм може да се говори в твърде условен смисъл. Това, както казах и по-рано, не е политически патриотизъм. Чувството за народността се свързва не толкоз с политическо съзнание, колкото с религиозната общност. Толкоз повече че вярата, религията на поробените се противопоставя на религията на победителите. Общността на народа, на племето се изразява най-напред в общността на религията И по-нататък, с течение на времето съзнанието на религиозната общност се разширява - създава се по нататък също и общността по език, по нрави, по битови особености, след това иде и политическото съзнание, което по своята същност носи повече или по-малко активен характер. Еволюцията на това съзнание е отразена в народната песен. В много от тези песни се възпроизвеждат борбите на Крали Марка с народите врагове, които не зачитали християнската вяра и унижавали българския народ. Тъй например Марко излиза против "царя Солимана", който: "Золум прави по Стамбула града, Та си турчи моми и невести, Та си турчи и млади момчета " Заедно с Кулевича бана той разбива 90-хилядна турска войска, пратена от Солимана, заробва няколко паши и ги побългарява. Oт Крали Марка трепери и самият султан дори, който му подарява града Прилеп и го оставя волен да върши каквото иска. Други песни ни разказват как Марко отнема жена си, пленена от турците, убива Турчина войвода, не се покорява на заповедта на Мурад бея и излиза против Будимския паша. В множество песни народните врагове са изобразени алегорично - те се явяват обикновено под образа на Черен Арап и Муса Кеседжия. Марко се бие и с двамата и ги поразява; защитава християните от зверствата на турците и от своеволията на Филип Маджарина, погубва троица арапи и освобождава три синджира роби
Не е случайност, че народът е избрал за централна личност на своя епос Крали Марка, който с един замах на сабята си сломява народните врагове, убива Черния Арап, Муса Кеседжия, Турчин войвода, дългогодишни гнетители на поробените християни, и жаден за нови подвизи, минува през планини и гори, чиито листи, както казва песента, са окапали от скръб за робите, които минали през тях. Народът, както вярно бележи Пенчо Славейков в студията си за българската народна песен, при условията на робския живот е дирил един херой, който да въплъти неговите блянове и със своите нечувани подвизи да запази непокътнати националните светини.

* Народното творчество като отражение на националното съзнание

Че народът не е бил духовно мъртъв през вековете на робството, че в средата на народните маси се е оформяла все по-ясно колективната воля и се е насочвала към една определена цел, това ние виждаме най-добре от нашите народни песни и изобщо от цялото наше народно творчество.

Поетическите народни творения, тъй както са съхранени днес, са създадени през вековете на робството. Те не само отразяват основните черти на народния бит, на народния мироглед и език, особеностите на народното въображение и чувство, но и свидетелствуват за отношението на народа към историческата действителност. Особено важен за нас в дадения случай енародният епос, възникнал на историческа основа.

Катастрофите, които са сполетели югославянските държави и са решили за дълго тяхната историческа съдба, не са оставили някаква по-дълбока следа в славянската им култура; затова пък една характерна черта на нашите и сръбските епически песни е, че в тях е запазен жив споменът за падането на южните славяни, за техните страдания и борби през време на робството. Изобщо в песните си народът е възпявал всичко онова, което непосредствено е засякло неговата съдба и му е правело силно впечатление. Песента ни разказва за потурчването на поробените християни, възпява лица, които са пазили твърдо своята вяра въпреки турските насилия; подробно се описват условията на робството.

И важното е, че каквито картини и да рисува, колкото и да са трагични тия картини, тя запазва докрай своя бодър тон. Не само това: навсякъде, дето се възпроизвежда отношението между християни и турци,подчертава се моралното превъзходство на победените над победителите. Певецът сам съзнава и чувствува това превъзходство.

Особено силно е изразено това самочувствие в песните за Крали Марка. Крали Марко е херой еднакво и на нашия, и на сръбския епос. Песента му приписва баснословни подвизи. С един замах на своята сабя той унищожава безброй врагове, неговият исполински образ се изправя върху планините на Македония, със своя вран кон той мигом преминава грамадни пространства и славата му гърми във всички краища на българската и сръбска земя. Крали Марко не признава никаква власт и сила над себе си: разбива многохилядна турска войска, пратена против него, освобождава поробени християни, избавя жена си, пленена от турците, и жаден за нови подвизи, преброжда планини и гори, чиито листи са окапали от скръб за миналите през тях роби.

Не е случайност, че тъкмо него са избрали поробените за централна личност на своя епос. При условията на робския живот (както вярно бележи Пенчо Славейков в статията си за българската народна песен) народът е дирил един херой, който да въплъти неговите блянове и със своите нечувани подвизи да запази непокътнати националните светини. Понеже животът не е създал такива херои, народът е вложил бляновете си във фантастичния образ на Крали Марка. За творчеството на фантазията няма граница и невъзможност. Колкото повече ограничения поставя животът, толкоз по-свободно твори фантазията.

И това, което суровата действителност отказва на народния творец и на целия народ, той го постига и осъществява в своя вътрешен свят. Тъй е създаден полумитичният образ на Артура в рицарските поеми от бретонския цикъл,образът па старогерманския Беовулф, който е преплувал океана, за да спаси от бедствие своя крал Родгар, тъй е създаден в руския епос исполинският образ на Илья Муромец. Народното въображение малко се е интересувало от историческата обстановка, при която е живял и загинал Крали Марко. То пресъздава историческото лице, докато го превърне най-сетне в една идеална фигура, която въплътява общите желания и копнеж.

По-късно, пак като проява на народното съзнание и народната воля, възникват хайдушките песни. В тях са възпети подвизите на воеводи, които със своите дружини въстават срещу турските насилия и своеволия. Хайдутинът напуща своя дом и своите близки, отказва се от лично щастие, за да се отдаде изцяло на своите нещастни единородци и да се пожертвува за тях. Хайдутинът е поет по душа; самият му живот е една песен. Той чувствува красотата и поезията на природата, обича над всичко свободата, на нищо не прекланя волята си и когато удари последният му час, неговото желание е да умре красиво, тъй както е живял.

Както в песните за Крали Марка, тъй и в хайдушките песни народът дава израз на своя култ към извънредни хероични личности. От всички народни песни хайдушките песни са най-поетични. Характерно е на тях, че са проникнати от духа на волност и жизнерадост. През величествените черти на лицата и пейзажите проглежда народната енергия, несломената сила на здравия народен дух. Скръбта и безнадеждността на робството тук са напълно победени.
Погледът, спокоен и с увереност, е насочен към бъдещето. Има още един елемент, характерен за нашите хайдушки песни. Те не са плод само на патриотическо чувство. В тях е вложено и известно социално съзнание. За народни врагове в тия песни се считат не само турците, но и чорбаджиите. Хайдутите се противопоставят както на турците, тъй и на онези българи, които гнетят и ограбват своите единородци. Тази особена черта на нашите хайдушки песни, техният социален дух много добре е доловил и изразил Христо Ботев в своите две песни "Хайдути" и "На прощаване”, песни по подражание на народната песен:

Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
С песента нарочното съзнание създава едно от най-мощните средства, за да закрепи и съхрани себе си. Вдъхновената песен е прониквала в най-затънтените български краища. Между народа са странствували гуслари, подобно на старогръцките рапсоди, и със своите монотонни елегични песни или пък с жизнерадостните тонове на хайдушката песен са славили народните юнаци, рисували са в най-живи сцени турското нашествие, падането на южнославянските царства, проклинали са народните изменници и врагове

Тия песни, които са се пели по тлъки, сборове, седейки, широко са се разпространили и задържали в народната памет спомените за миналото, будят патриотическа гордост и засилват вярата и надеждите на народа.

Може би никъде не е изразена тъй поетично чародейката сила на народната песен, която украсява народите, както в Piésń Wajdeloty на Мицкевича. Народът, макар да му е съдено да преживее най-големи нещастия, не изчезва, не умира; той е безсмъртен, запазва своята душа и своите съкровища в преданията и песните си и никой не е в състояние да му ги отнеме. Песента бди над народа като най-верен страж. Нейният свят не е само сияйното царство на поезията; както казва поетът, тя има архангелски криле и глас на херувим; но понякога този страж издига меча на архангела, песента пробужда заспалите, бунтува духовете им и ги вдъхновява за подвизи. Като самия народ тази песен е безсмъртна; пак по думите на поета, когато злодейци опустошат цялата страна, тя обикаля всички покрайнини и дири сърца, които да възпламени. Ако не ги намери, ако срещне само равнодушие и хлад, побягна в планините и оттам разказва тъмната легенда на отдавнашни времена. Нашият народен певец е бил по-щастлив от Wajdelota: успявал е да влее своя собствен огън в гърдите на своите слушатели и да възкреси образа на мъртвото минало. Превръщал е словата си в стрели и ги е забивал в сърцето на своите събратя. Така те наистина са преживявали един възвишен миг.

Като излизаме от това тълкуване, загатнато за пръв път тук от Славейкова, ние можем да кажем, че Крали Марко, като поетически образ, изразява един важен момент от развитието на националния дух - онзи момент, когато у народа се пробуждат смътни желания за свобода и в душата му се заражда един по-жив протест срещу неправдите на турската власт. Понеже животът не е създавал такъв xepoи, народът е вложил бляновете си във фантастичния образ на Крали Марка. И то един силен импулс, които е твърде важен за поетическото творчество, не само колективното, но и личното. Творецът се стреми да осъществи своя блян и когато животът не създава никакви условия на това осъществяване, той го постига в своя вътрешен свят - създава конкретни образи, в които влага устремите на своята творческа душа. Тъй е създаден например полумитичният обрат на Артура в рицарските поеми от бретонския цикъл, образът на старогерманския Беовулф, който е преплувал океана, за да спаси от бедствие своя крал Rodgar, тъй е създаден в руския епос баснословният образ на Иля Муромец. Те всички са колкото исторически, толкоз и митически лица. Тъй е и с Крали Марка. Народното въображение малко се е интересувало от историческата обстановка, при която е живял и загинал Баязидовият васал. То с пресъздавало историческия образ, докато го е превърнало в една идеална фигура, която въплъщава общите желания и копнежи. Обаче това не трае дълго. По-късно настъпва друго време. Народът определя по-ясно своя идеал, вглежда се по-внимателно в околната действителност и почва да дири опора и надежда не в митични и фантастични образи, а в самата тази действителност. Той вижда как новите, младите поколения пресъздават живота, не считат владетелите за непобедими и дори са готови да се борят с тях. Народното съзнание обогатява с нови елементи своето съдържание, изоставя недовършен образа на Крали Марка, развенчава го и почва да дири други, пони въплъщения на своите идеали и блянове. Преди още да довърши образа на Марка, то пренася своята вяра в децата. Друг един също така важен момент изразяват песните, в които са възпроизведени юнашките подвизи на децата - Секула детенце, Груица детенце, дете Дукатинче и пр. Творческият дух на народа се взира в далечното бъдеще, изпълнен с вяра в идните поколения, в децата, които са по-силни от Крали Марка и го побеждават.
Една друга фаза за развитието на националния дух изразяват хайдушките песни, които спадат в кръга на историческите песни. Те възпяват подвизите на войводи, които със своите дружини въстават срещу турските насилия и своеволия. Името хайдутин произлиза от маджарската дума hajdu - която отначало е означавала войник пешак; по-късно с това име са кръщавали онези, които сa напущали и дом, и близки, за да защищават честта и свободата на своите еднородни. Думата Heiduk се среща в немски език и сега означава висок по ръст лакей в унгарско облекло. Навярно тази дума е от един корен с немската дума die Heide - поле, степ, ливада. Определението на Раковски: горски юнаци, ускоци, горски пътници. Мотивите на този рицарски хероизъм са били твърде различни: или лични бедствия, причинени от турците, или бедствия на близки; а често тия мотиви са били твърде романтични -злополучна любов или пък родителска клетва.

* Нашите хайдушки песни.

I. Gustav Meyer. Essays und Studien zur Sprachgeschichte und Volkskunde.

II. Bd. между другите статии съдържа и една Das Rüberwesen auf der Balkanhalbinsel.
(За гръцките хайдушки песни у К. Dieterich.)

2. Хайдушки песни и хайдути. Увод в историята на Възраждането П. Хитов. "Моето пътуване". Особено главата "Старите войводи".

3. Национално съзнание, проявено в хайдушките движения и хайдушките песни (П. Хитов, "Моето пътуване по Стара планина", глава Х и сл.).

Хайдутството, макар и под други форми, води началото си още от последните векове на българското царство. Но същински хайдути срещаме след войните на Австрия с Турция, и то не само у нас, но и у другите южни славяни, а тъй също и у гърците, гдето са наречени клефти (от κλέπτω - открадвам; κλέφτης - крадец, разбойник). И в гръцката народна поезия изобилствуват песни от тоя род. Хайдутите често са вземали участие в походите на Австрия срещу Турция и са били водители на народни въстания; тъй например в Търновското въстание през XVI век най-живо участие са взели хайдутите. Изобщо те са се ползвали с твърде големи симпатии от страна на народа, чиято фантазия ги е рисувала в ореола на баснословна юнащина. И в хайдушките песни, както и в тия за Крали Марка и други юнаци, народът дава израз на своя култ към извънредните, хероични личности.

* Развитие на националния дух и националното съзнание. Различни фази, през които минава, отразени в народния исторически епос. Най-напред в същински исторически песни, в юнашките - в песните за Крали Марка. По-нататък в песните за децата - тия песни, в които са възпети деца, които побеждават Крали Марка. Постепенно освобождение от предишните фаталистични и митични схващания. Действителността вече не е така безизходна, че певецът да не намира в нея никакви въплъщения на своята мечта. Хайдушките движения, борби (от XVI в. нататък), въстания. Начело на тия движения младите - децата.

Хайдушките песни, много по-конкретни в своите мотиви и образи и в своето съдържание. Тук лицата са дадени с повече исторически черти, загатват по-определено за дадена историческа действителност. Споменах имена - мъже и жени. Хайдушките песни у нас, у сърбите и гърците. Възсъздадени в художествената литература - видяхме у нас; в гръцката литература Пърличев. В сръбската литература романтиците.

Като пръв хайдутин в песните срещаме поменатия Момчил войвода, родоначалник на българските хайдути. Като други известни хайдути в песните се споменават: Страхил страшен хайдутин, с чиито подвизи са свързани най-хубавите ни хайдушки песни; въз основа на тях е написана драмата на Петко Тодорова "Страхил страшен хайдути"; Чавдар войвода - за него ни разказва и недовършената поема на Ботева "Хайдути"; Индже войвода, хайдут Велко, Ненчо войвода, Татунчо, който разбива цяло пълчище сеймени с копралята си; Кузман капитан, който се подвизава в Македония и задава страх на турските разбойници; възпят е в поемата на Гр. Пърличев “Ό Αρματωλόξ “; (арматол, сердар, турски чиновник - навярно това е натоварен от властта човек да защитава поданиците от нападенията на злосторници) - в значение пo-скоро на народен юнак, хайдутин борец зa правата на поробените). В 1860 г. тази поема е била наградена в Атина на конкурса за най-хубави поетически произведения - авторът е бил провъзгласен за увенчан поет. Кузман - историческо лице, българин от Охридско, подвизавал се е в началото на миналия век и се е прославил като враг на народните врагове, войвода на българска дружина. Влиянието на народната песен върху Пърличева; Манол войвода, хайдутин в Сливенския балкан, който с един замах на сабята си разбива всички турци в Котел. Покрай мъжете ние срещаме и жени хайдути в нашите песни моми, които предвождат хайдушки дружини и вършат юнашки подвизи. Сирма войвода, Стояна, която намира смисъла на своя живот не в тихия семеен кът, а в Балкана, като войвода на храбри юнаци, Видавойник; Бояна войвода, която освобождава мъжа си Милча от потерята; Тодора, която грабва сабя колаклия, яхва коня и излиза срещу злосторника Рахман бюлюкбаши. (В нашата литература този образ е обикнат: Ботев: ”Хайдути", "Кавал свири на поляна"; П. Р. Славейков в. "Бойка войвода"; Раковски: "Горски пътник"; Л. Каравелов: в разкази и повест; П. Ю. Тодоров: “Страхил".)
Юнашките и хайдушките песни - особено последните -в целия народен епос са едни oт най-хубавите и в поетично, и в художествено отношение. Коренната разлика между тях и другите песни се състои в това, че хайдушките са проникнати с жизнерадост и волен дух, нещо като че ли изключително за робския живот, когато в другите народни песни, не във всичките, разбира се, а в много oт тях преобладава безизходна гнетителна скръб. Обаче в тази изключителност на хайдушките песни, ако се взрем по-дълбоко, ще открием нещо твърде характерно и симптоматично - в тия песни е вложено чувството на вяра в живота, вяра в бъдещето. Те най-ясно ни загатват за онези здрави и в същото време дълбоки особености на народната душа, върху които се оформява постепенно националното съзнание. Несъмнено е, че хайдушките песни възникват през една епоха, когато народната скръб и безнадеждност започват да прехождат в други душевни състояния, не тъй гнетителни, не тъй безплодни, както предишните, а, напротив, бодри в основата си - състояния, които подбуждат към дейност. И поради това именно трябва да се подчертае, че със своите най-съществени особености хайдушките песни изразяват онзи етап в развитието на народностния дух, когато колективното съзнание на народа започва да се превръща в дейна сила. В същото време те свидетелствуват зa една спокойна жизнерадост, бодрост и непоколебима вяра в бъдещето - в тях са отразени тъкмо онези белези на националното съзнание, които са тъй отличителни за времето на нашето Възраждане.
Хайдушките песни изразяват, значи, преход към едно по-активно противопоставяне на робството. Те изразяват онзи момент в развитието на националния дух, когато безплодните жалби и пасивни рефлекси на народа почват да се превръщат в други душевни състояния и да преминават към едно още по-активно противопоставяне на робството Този преход се долавя както в бодрия, жизнерадостен тон, който господствува в хайдушките песни и твърде много ги отличава oт другите народии песни, тъй и във възторженото отношение към мощни и изключителни личности, които жертвуват своя живот за живота на другите, подбудени от едно деятелно, вродено, не само национално, но и социално чувство. Това е твърде важно: тия изключителни личности са подбудени за хероична дейност както от национални, тъй и от социални мотиви. Националното съзнание тук се рисува още по-разширено и по-съдържателно. За народни врагове се считат сега не само турците, но и чорбаджиите. Както е известно, хайдутите са се противопоставяли не само на турските насилия, но изобщо на всички народни врагове, безразлично от каква националност са те. Тази особена черта на хайдушките песни, техния социален дух много добре е доловил и отразил Ботев в своите две песни Хайдути и На прощаване, които всъщност на много места са поетически рецитации на народни песни:

Водил бе Чавдар дружна
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!

Бодрият дух, който прониква хайдушките песни, се дължи донейде и на тяхната поетическа неизчерпаемост. При по-особени условия на литературното развитие ако влиянието на западноевропейския и славянски романтизъм засегнете нашата книжнина - без съмнение тия песни, които възпяват мощни и волни натури, биха оставили значителна следа в нашата художествена поезия, на всеки случай много по-значителна от тази, която намираме днес. Тия песни, както и цялата ни народна поезия, чакат своя талантлив възсъздател, който да се вживее в техния поетичен дух, а не механически да усвои тяхната форма и да ги рецитира, както правят повечето наши поети, които имат претенция да обработват художествено народни поетически мотиви. Едва ли бихме могли да посочим наш поет, който в своята лична душа конгениално да е преживял духа на тия песни и художествено да е възсъздал техните мотиви. У Ботева има само няколко поетически жеста, които свидетелствуват за възможност на едно подобно вживяване, но не и за художествената преработка на интуитивното съдържание. П. Ю. Тодоров се е опитал да възсъздаде в драматическата картина Страхил страшен хайдути и "образа на осъден на бесило юнак, който след един волен живот иска красиво да умре". Обаче у Тодорова мотивът е лишен от своята поетическа обстановка и неизчерпаемост, и то - което е твърде важно - без да бъде доловена дълбоката хармония между живота на мощната хайдушка натура и живота на природата, една цялостна хармония, следи от която намираме в Ботевата песен Хаджи Димитър.
Какви общи заключения ни налага изследването на нашия исторически епос по отношение на националното Възраждане и неговите основни причини? На какво съзнание са израз нашите исторически песни и в какъв смисъл са въздействували върху патриотическото чувство на широката маса? До какво заключение ще дойдем, ако разгледаме отбелязаните песни, нашия исторически епос, във връзка с Възраждането и неговите причини?
1. На първо място в този епос срещаме свидетелство за външни влияния, които са въздействували върху националния живот. Нашите исторически песни засягат, както видяхме, и мотиви из историята на турско-австрийските войни, възпроизвеждат херои от други народности - унгарци, сърби, гърци; в тях намират отзвук дори кръстоносните походи и преследванията на маври и евреи през средните векове. Изобщо в тия песни са отразени, между другото, отношенията па българина към чужди народности, впечатленията, които е изнасял той от наблюдения над техния живот. Ако той в песните си засяга моменти из историята на други, чужди народи, това показва, че тия моменти са оказали известно влияние върху неговата мисъл. Понеже нашият исторически епос съдържа в значителен размер външни елементи, които, без съмнение, са претърпели известна промяна в народната душа, от това можем да съдим изобщо за въздействията, които идат отвън, от други страни, и намират израз в народния епос. Ние виждаме, че външните влияния, които по-късно значително са въздействували върху националната култура, много отдавна, много по-рано са имали вече подготвени пътища.
2. На второ място в тия песни ние намираме едно още по-важно свидетелство: в тях, както се изтъкна вече, са изразени впечатленията на народа от историческите събития, които или сам е преживял, или пък ги е наблюдавал само, без да бъде пряко замесен в тях. В народния епос е дадено онова съзнание, с което, народът е оценявал и тълкувал тия събития, а заедно с това и личностите, които са изпъквали в тях. По този начин народът е разкривал в епоса своето проникване в историческите факти, своето активно отношение към тя.у; ние виждаме как е реагирали по отношение на тия факти не само неговата мисъл, но и неговата воля. Също така в песните са дадени формите и образите, чрез които българинът е осмислял и в които е въплъщавал своите идеали. От нашите исторически песни узнаваме как народът се е приучвал да възприема и схваща историческата действителност, да обобщава нейните явления, да ги свежда до алегорични, синтетични образи и най-сетне да се домогва до известни заключения както за своята съдба, така и за съдбата на съседните нему народи. За всичко това ние можем да съдим не само от песните, но и от народните приказки и пословици, гдето в една твърде духовита форма са дадени отношенията на българина към неговите съседи - както например в приказката за раздаване на късметите. Във връзка с всичко това отбелязахме, че народните песни, историческите на първо място, са особено важни за нас и защото ни дават възможност да проследим възникването и развитието на исторически нàглед у народа. Видяхме в каква форма е даден този исторически нàглед в песните за Крали Марка, какво съзнание е отразено в тях, но какъв начин народът е създавал, преработвал и видоизменял образа па Крали Марко в зависимост от развитието на своята мисъл, своите схващания - в зависимост от различни исторически събития. От песните за Крали Марка той минава към идеализация на децата, идните поколения. По-нататък, по-късно, в зависимост от нови политически събития и обществени условия, народът пренася своята вяра в по-определени, изключителни личности, в хайдутите именно, както отбелязахме. Какво виждаме тук? Националният идеал се изразява най-напред във фантастични образи, невъзможни в действителност. Народът бленува за свобода, но този блян няма в основата си една ясна, определена вяра, една твърда, непоколебима вяра, че действителността може да се пресъздаде - той се губи в мъгливите очертания на един фантастичен образ. След това нашият народ обръща поглед към действителността и дири реализация на бляновете си в самата нея: погледът му се спира върху децата, върху младото поколение. Но и тази форма на национален идеал е още смътна, неясна. По-късно националните блянове се конкретизират в образа на хайдутите, на енергичните борци против всяка власт, съсловна, политическа и духовна, която гнети народните маси.
3. На трето място епосът е не само израз на национално съзнание, но и едно мощно средство, което крепи това съзнание, дава му тласък, като определя все повече и по-ясно общата национално-историческа мисъл. Епосът се явява в известен смисъл фактор, двигател на народното съзнание. От една страна, той е резултат на това съзнание, а, от друга страна, създаден, оформен вече, той става по-нататък негов двигател. В него са изразени най-характерните белези на националността езикът, преданията, възгледите, изобщо душата на народа. При това изразени са тия белези на националността в една концентрирана и типична форма. Българинът, като се вживява в тия песни, като долавя в тях израза на едно общо национално бедствие и на общи битови условия, фиксира в съзнанието си онези вътрешни връзки, като изразяват целостта на националния живот. Тия песни са способствували да се създаде, тъй да се изразим, една обща национална солидарност. Не само чрез съвместен живот, но и чрез народните поетически творения българинът е сливал своя личен живот с колективния живот на средата, в която живее и с която споделя еднакъв език, еднакви радости, страдания и надежди. Това сливане, това чувство на национална солидарност е начало и основа на националното съзнание. По този път тръгва това съзнание, за да излезе по-късно на широката арена на борбите за духовна и политическа свобода - след като се е превърнало вече в деятелна сила. Въздействието на народната песен - като израз именно не само на религиозна, но и на езикова, битова, писмена общност.
Народната песен е поддържала колективното съзнание не само у нас, но и у другите южни славяни - у сърбите много повече, отколкото у нас, понеже техният епос е по-богат с исторически елементи; ни едно историческо събитие, ни един исторически херой не са останали невъзпети у сърбите. Песните са прониквали в най-затънтените краища на страната. Както у нас, тъй и у сърбите са странствували между народа гуслари, подобни на старогръцките рапсоди, и със своите монотонни елегични песни са славили любимите пародии юнаци, рисували са в най-живи сцени турското нашествие, падането на южнославянските царства и са проклевали народите изменници и врагове. Тия песни, конто са се носили от уста в уста сред славянското население на полуострова, които са се пели по тлаки, седенки и сборове, задържали са в народната памет спомените за миналото и са създавали, както казахме, здрави основи за закрепване на националната цялост. Може би нийде не е изразена по-поетично чудодейната сила на народната песен, която възкресява народите, както в поемата на Мицкевича Конрад Валенрод - в онази нейна част, която е озаглавена Piésń Wajdeloty. Старият Вайделота (Wajdelota - народен певец, бард и духовен вожд на своя народ) оплаква своето поробено отечество, опустошено от жестоки врагове. Там, гдето стъпи вражи крак, всичко се превръща в развалини, изчезват села и градове, целият край се превръща в гробище. Вайделота зове онези, конто при всички беди са могли да опазят непокътната своята литовска душа, зове ги да дойдат при него, да седнат при гроба на народа, да размислят там заедно с него, да пеят и да ронят сълзи.
Народът, макар и да му е съдено да преживее най-големи нещастия, не е изчезнал - той е безсмъртен, - запазил е своята душа, своите съкровища в преданията и песните си и никой не е и състояние да му ги отнеме. Народната песен - тя е най-верният страж на народа. С архангелски криле, с гласа на херувим тоя страж държи понякога и меча на архангела. Песента буди заспалия народен дух, укрепява волята на роба и го вдъхновява за подвизи. Когато злодейци опустошат цялата страна, песента обикаля всички покрайнини, дири сърца, които да възпламени, и ако не ги намери, ако срещне само равнодушие и хлад, тя побягна в планините и оттам разправя тъмната легенда на отдавнашни времена. Старият Вайделота има отзивчиво сърце - той живее с песните на народа; когато ги слуша, из развалините се въземат колони и сводове, по езерата се носят множество ладии, виждат се отворени порти на замъци, корони на князе, оръжия на воини, пеят певци и девойки танцуват. Вдъхновеният певец се връща в миналото, унася се в блянове, за да се пробуди след това и да види печалната действителност. Marzyłem cudnie, sroclze mię zbudzono! Изчезват величествените образи на старината. Мисълта, която бе полетяла тъй високо, спуща се надолу, лютията замлъква в сдървената ръка. Риданията на неговите еднородци му пречат да чуе гласа на миналото Но все пак огънят в гърдите му не угасва; той тлее, за да избухне след това и ярък пламък:
"Да можех да прелея своя собствен огън в гърдите на своите слушатели и да възкреся образа на мъртвото минало; да можех да превърна словата си в стрели и да ги забия в сърцето на своите събратя! Може би тогава, в един такъв миг, когато родната песен ги развълнува и вдъхнови, те не почувствуват в себе си някогашното биене на сърцето, някогашното величие на душата - преживели биха един възвишен миг, тъй както техните прадеди са преживявали някога цял живот..."
Нашият народен певец е бил по-щастлив от Вайделота; той е успял да постигне това, за което е мечтал Вайделота - да превърне словата си в стрели и да изпълни душите на своите слушатели с възторжено чувство и с порив към свобода.
Историческите мотиви в нашия народен епос и досега не са напълно уяснени, понеже не са разгледани изцяло у всички южни славяни, във връзка с факторите на тяхното развитие и разпространение. А преди всичко необходимо е да се проследят изворите на тия мотиви, да се определят пътищата, по които са странствували те от един народен епос в друг, и най-сетне да се установи промяната и преработката, която са претърпели при това странствуване в зависимост от отделните национални особености.
Тия съпоставяния, които са сторени досега между нашия и сръбски епос, са твърде повърхностни, изказаните мнения за произхода и развитието на известни мотиви са твърде противоречиви, а често и безосновни. Едно важно обстоятелство, което затруднява съпоставянето на нашите със сръбските песни, е, че нашите са записани доста късно, когато голяма част от тях са били забравени вече, а запомнените са претърпели съществени промени; а пък сръбските са били събирани още в първата половина на миналия век, първен от Вука Караджич, който не само че е умеел да ги събира и записва, но, както предполагат някои, не без основание, и майсторски да ги поправя в художествен смисъл. Може би тия обстоятелства обясняват донейде -защо нашата песен на пръв поглед изглежда по-малко художествена от сръбската и лишена от обилен исторически материал в сравнение с последната. Една съществена разлика е, че изразът в нашите песни е твърд, а в сръбските - по-мек и сантиментален; тая разлика, причините на която трябва да се дирят веч съмнение в националите темпераменти, може да се долови дори и във вътрешния ритъм на самитe песни, а тъй също и във фонетиката на двата езика, и особеностите на нашия консонантизъм и сръбския вокализъм.
Според П. Безсонова (Болгарския песни, М., 1855, с. 101-103), "ако не знаем сръбския епос, не можем разбра българския, защото само в първия срещаме най-стари епически мотиви; в сръбския епос са възсъздадени ясно онези херои, за които у българите в повечето случаи се е спазил само смътен спомен. И поради това със сръбския епос трябва да попълняме българския; като се запознаем добре с лицата и събитията у сърбите, трябва да дирим след това техните черти у българите".
"В песните, казва П. Лавров, които се отнасят до Крали Марка, се проявява пълно взаимодействие между българи и сърби. Най-добрите български песни за Крали Марка принадлежат на Македония, но има такива и в България. Цикълът Крали Марко се явява звено, което съединява българския със сръбския епос. Хайдушкият цикъл у българите е съвсем самостоен."
Пенчо Славейков в Българската народна песен при историческата оценка на песните за Крали Марка, като се противопоставя на едно такова твърдение, изказва възгледа, че Крали Марко и другите юнаци принадлежат на българите, а не на сърбите; понеже в сръбските песни те са идеализирани и накичени с различни добродетели, от това се вижда, че те са гледани отдалеч, когато пък в нашите песни фигурите на юнаците са по-реалистични, по-близки до действителността ("Мисъл", г. XIV, 1904, с. 133).
Мнението на Безсонова не можем да приемем, понеже с нища не е подкрепено. Разликите, които изтъква Славейков в художествената обработка на мотивите, могат да се обяснят и по друг начин, който всъщност е и по-близо до истината - с особеностите на народното поетическо творчество, което не е еднакво у нас и у сърбите. Изобщо нашето народно творчество се отличава с повече реализъм, отколкото сръбското и поради това именно нашите песни за Крали Марка изразяват един по-значителен реализъм, отколкото сръбските. Сам Безсонов не следва докрай изказаната от него мисъл: по-нататък, като отбелязва нежния и мек колорит на сръбските песни и го съпоставя със суровия, енергичен дух и с краткостта на нашите, признава, че в тази суровост на българския епос се слуша понякога отглас от една битова епоха, много по-стара от онази, през която са възникнали най-старите сръбски песни.
Всъщност известни мотиви са еднакво първични у нас и у сърбите. Така трябва да се постави въпросът и за Крали Марка. Мотиви, обработвани в едно и също време у нас и у сърбите. Крали Марко е живял и се е подвизавал в една област, която е била българска, а после сръбска... Хайдутството например у двата народа се е развивало съвсем самостойно, и при това през една и съща историческа епоха, при еднакво отношение на славянското население към турския гнет; от друга страна, има известни мотиви, които са възникнали първен у единия народ, а художествена обработка са получили в песните на другия. Но както споменах, въпросът за първичността на мотивите, за реалното съдържание на песните, а също тъй и за техните художествени и поетични особености, ще се изясни напълно, когато се проследят взаимните влияния, условията на битовия и исторически живот у нас и у сърбите през епохата, когато се е създавал епосът, и, най-сетне, когато се проследи развитието и перегринацията на различните мотиви от техния първоначален източник до последните им най-смътни отражения в народните песни. Без това изследване всички възгледи и заключения за разликата и сродството между нашите и сръбските песни ще бъдат еднакво общи и безосновни.

БИБЛИОГРАФИЯ:
Арнаудов, М. - Нашите хайдушки песни ("Отечество", II, 2), [сп. "Отечество", г. II, 1915, кн. 2, 33-37 с.].
Йорданов, В. - Крали Марко в българската народна епика (Сборник на Бълг. кн. дружество, София, I, 1901), [С III + 227 с.].
Мисирков, К. П. - Южнословянския эпическия сказания оженитбе короля Волкашина в связи с вопросом о причинах популярности Короля Марка сред южных славян. Одесса, 1909 (гл. бележките на М. Арнаудова за книгата на Мисиркова в Псп., год. XXII, 1911, кн. 1-2), [206-236 с.].
Славейков, П. П. - Българската народна песен ("Мисъл", с. XIV), [сп. "Мисъл", г. XIV, 1904, кн. 1, 1-19 с., кн. 3, 129-144 с.]
Халанский, М. - Южно-славянския сказания о Кралевиче Марке в связи с произведениями русского былевого эпоса. Варшава, т. I-III, 1893-1895, [1893-1894, I, 1893, 180 с.; II, 1894, 181-442, II с.; III, 1895, 473-800, IV с.].
Хитов, П. - Моето пътуване по Стара планина. Букурещ, 1872. [Моето пътуване по Стара планина и животописанието на някои български стари и нови войводи. Написал… (Изд. под ред. на Л. Каравелов. Букурещ, 1872. В печ. "Свобода") 159 с.].

ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ УСЛОВИЯ НА НАШЕТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Отношения на турците към българския духовен живот. - Турско влияние върху него. - Характер на турското влияние. - Значение за запазване на народността

Ще разгледаме политическите и обществени условия на нашето Възраждане - на първо място отношенията на турците към нашия духовен живот и след това политическите и икономически условия през времето на националното пробуждане - това ние бездруго трябва да сторим, за да си обясним както причините на Възраждането, тъй и условията, при които се заражда и развива нашата нова литература.
България пада през една епоха, когато общият духовен живот на народа не с бил още оформен - не е определил още посоките на едно нормално развитие. Българската държава през време на своята самостойност не е могла да се обособи напълно в политическо и духовно отношение. Тя се е намирала всецяло под влиянието на Византия и все още не е имала вътрешна възможност да създаде своя самобитна национална култура. Това влияние е било тъй широко и тъй дълготрайно, че нашата стара литература в продължение на толкоз векове не е могла да отрази някакви по-значителни национални елементи и да застане в контакт с българската действителност. През него време нашата литература се е развивала независимо от тази действителност. Само апокрифите и средновековните български повести, макар работени по чужди образци, отразяват до известна степен един оригинален, самобитен дух; обаче те са едно изключение в старата литература, откъсната от живота и проникната изцяло от догматичен и черковно-религиозен дух. Също така, независимо от националните особености и потребности, са се определили и формите на управлението и изобщо на държавния строй. И тук ние забелязваме една широка струя на византийско влияние. Представителите на политическия и духовния живот са пренебрегвали народния бит, народните потребности и са усвоявали под чуждо влияние такива форми на държавно управление и обществени организации, които са парализирали всяка проява на творчество и развитие. Постепенно между управлението и народния живот - между централната власт и широките народни маси - се е извършвало едно все по-голямо раздвоение и разединение, тия два фактора се развиват в две противни посоки и неизбежно идват до конфликт. Този конфликт отначало е бил слаб, обаче не е преставал, напротив, с течение на времето все повече се е разширявал и изострял.
През времето, което непосредно предшествува турското владичество, в българския живот се забелязват симптоми на вътрешно брожение, забелязва се един стремеж към обществени и политически реформи. Важно е, че този стремеж иде отдолу, от широките народни маси, които са били недоволни както от формите на държавната организация, тъй и от обществения строй. Той се изразява в редица въстания, които наглед носят религиозен характер и изглеждат като религиозни движения, а всъщност се разрастват върху една основа повече социална, отколкото религиозна. За жалост, религиозните движения през XIV век, които са оказали тъй силно влияние върху народния живот, не са още напълно проучени от културно-историческа страна. Множеството религиозни секти, разпространени между народа през тогавашната епоха, са всъщност израз на едно силно брожение сред народните маси, на едно недоволство както от непоносимите своеволия на българските владетели, тъй и от суровия формализъм на тогавашното християнство. Като се основаваме на най-новите издирвания в тази област, можем да кажем, че тия брожения носят повече обществен характер. Че обществените противоречия в България през него време са били твърде изострени, се вижда от този факт: на много места народът, за да се отърве от своите гнетители-еднородци, не само не се е противил на турците, но дори им е помагал. Народните движения в епохата преди падането на България не са признак на нравствен упадък в общия национален живот, както се мислеше по-рано, а, напротив, като свидетелствуват за упадъка на държавната власт, съдържат всички признаци да се избистрят постепенно в една дълбока и определена национална мисъл, която би могла да даде ново съдържание на обществения живот, да сближи писмеността с живота и по този начин да я направи способна за развитие. Разбира се, така би могло да стане, но при други условия - не при дадените през него време. Една широка и съдържателна национална култура у нас преди турското нашествие не е могла да се създаде не само поради това, че народът и държавната власт са били разединени и са идвали често в конфликт. До едно нормално културно развитие не е могло да се дойде и поради това, че не е имало изобщо условия за нормален и спокоен живот. Нашият народ е притежавал богати вътрешни сили, одарен е бил с творчески способности - това се вижда от неговите поетически творения, вижда се също така и от онези религиозни и социални идеали, които са давали тласък на народните движения преди падането на България, - обаче липсвали са външни благоприятни условия, за да се проявят по-нашироко, да се развият по-нататък тия вътрешни сили и творчески способности. Не само преди падането на България, но и в по-раншните фази на историческия живот ние забелязваме у нашия народ стремеж към творчество и реформи, ала и по-рано този стремеж е бивал спиран и задушаван от политически и държавни неуредици, изобщо от онази неустановеност, която е била отличителна за целия политически живот на България през него време. Ето защо всяко развитие, което е произлизало от националния дух и е отразявало националните особености, е трябвало да спре в самото си начало и да получи отпечатък на някаква неопределеност, на някаква недовършеност и дори анормалност. Но не трябва да се забравя, че тази анормалност не се дължи на особеностите на нашия национален дух, а на външни неблагоприятни условия. Нещо подобно ние можем да наблюдаваме всеки път, когато един дълбок национален порив срещне външни пречки, на които е безсилен да се противопостави. Безрезултатните борби на националния дух с тия пречки преминават често в една болезненост, която отслабя за известно време колективната и лична енергия. Такава болезненост ние наблюдаваме и през епохата на Възраждането, гдето тя се проявява понякога под формата на един твърде смътен социален романтизъм. Тия обстоятелства - от една страна, силен стремеж към нови форми на живот и култура и, от друга страна, неблагоприятни външни условия, които го спират, - тия обстоятелства при едно повърхностно, едностранчиво наблюдение са накарали някои от изследвателите на нашата история да дойдат до заключение, че в цялото предишно развитие на България има нещо скорозряло, нещо болезнено и неестествено и че болезнеността тук се дължи на национални вътрешни особености.
"Скорозрялости болезненост, пише Хилфердинг, ето най-общата, а може би и най-съществената особеност на българската история!" (А. Гильфердпнг.История Сербов и Болгар Собр. сочинений, Спб., 1868, т. I, с. 137.) Обаче Хилфердинг не се опитва да вникне в причините на това явление.
Твърде естествено е, че при неблагоприятните обществени и политически условия, при непрекъснатите войни и, най-сетне, при една разпокъсаност на живота, чиито социални условия са създавали обилен материал за съсловни борби, народът не е бил в състояние да създаде някакви по-значителни, здрави и трайни вътрешни условия, та благодарение на тях да остане незасегнат от робството. Освен религията и езика едва ли бихме могли да посочим други съществени вътрешни фактори, които са поддържали съществуването на българите като отделна националност. Други по-значителни културни ценности българинът не е можал да създаде през времето на независимостта.
Как се определя историческото развитие на България след турското нашествие? Какви промени настават в България след нахлуването на турците в нашите предели и падането на българското царство? Турското владичество измества развитието на българския живот н книжнина в други посоки. Висшите имотни класи, които преди робството са били носители на политическа сила, след завоеванието на България се потурчват доброволно, както и у другите покорени южни славяни. С това те са запазили предишното си значение, обаче още повече са се отделили от народа; докато по-рано различието е било само съсловно, сега то става и религиозно. Мнозина от потурчените боляри, като са имали съдействието на турската власт, станали са най-жестоки врагове на народа - много по-жестоки и от самите турци. Тия боляри са ставали обикновено спахии и са гнетили селското население, подкрепяни сега не от българската, а от турската власт.
За щастие, турците не са се месили твърде в обществения и духовен живот на подчинените християни. Тяхната цел, особено отначало, е била чисто завоевателна. Като млад и храбър народ, добре въоръжен във военно отношение, турците покоряват целия Балкански полуостров, подчиняват всички балкански народи и спират пред силните крепости на Виена. След като са завладявали някоя страна, те не са въвеждали там някакви нови форми на управление, а са гледали да запазят онова, което са заварили. Нещо повече: не само че не са въвеждали нови форми на общинско управление, но дори са усвоявали сами повечето политически, икономически и административни постановления и положения на покорената страна. Изобщо, те са се задоволявали с политическото завладяване на балканските народи, завземали са всички по-важни търговски центрове и укрепени места, задържали са в свои ръце войската и външната политика, а всичко останало: семеен, общински и племенен живот, религия и просвета - всичко това в повечето случаи не са засягали, предоставяли са на завладените да се грижат за това, както намерят за добре. Тъй например те не са предприемали нищо против общинската система на балканските народи; напротив, усвоили са я напълно, понеже са намерили, че тя отговаря на техните понятия за ред и администрация. Те са запазили не само общинската, но и черковната автономия на християните, а също тъй и множество други стари институти, които са заварили между балканските народи. Щом завладеят някоя страна, тяхната първа грижа не е била - както се мислеше - да унищожат просветата, да посегнат на религията и езика; главната им цел е била да утвърдят в завладяната страна преди всичко своята политическа власт и да подчинят християнското население. Свободата на съвестта те оставят непокътната и дават на цариградския патриарх право на юрисдикция над християните.
Че действително турците изобщо - тук не говорим за изключителни случаи - са били веротърпими, това се вижда не само от отношението им към християните, но и от духа на техния Коран. Изключителните случаи на насилствено потурчване не изменят същността на работата. В повечето случаи турците са се ръководили от онази веротърпимост, която им е предписвал Коранът. На много места в тази книга, гдето е намерила израз религиозната философия на турския народ, се срещат пасажи, в които се изтъква уважението на Мохамеда към основателя на християнството. На едно място е казано: "Съюзът, който сме сключили с пророците Ноя, Аврама, Мойсея и Исуса, сина на Мария, трябва да бъде ненарушим" (гл. 33). На друго място срещаме следната мисъл: "Кажи, ние вярваме в свещените книги, които Мойсей, Исус и пророците са получили от небето; ние не правим между тях никаква разлика - ние, мюсюлманите" (гл. 3).

* Религиозни движения преди робството и по време на робството:
1. Д-р Божидар Петрановиh. Богомили, цръква Босоньска и кръстяни. У Задру, 1867.
2. Д-р Franjo Racki. Bogomili i Patareni. Zagreb, 1870. Тоже "Rad" jugoslovenske akademije, VII, VIII и Х кн.
3. Н. А. Осокин. История Альбигойцев и их времени, т. 1, Казань, 1869.
4. Р. Каролев. За богомилството. Период. списание, 1871 г., кн. З, с. 53.
5. Вл. Ал. Левитский. Богомильско-болгарская ерес Х-XIV. "Христианское Чтение", Спб., 1870.
6. а) Сборник за народни умотворения и народопис, кн. 14.
б) "Български преглед", г. III, кн. 1-2
в) "Български преглед", г. I, кн. 11 -12.
г) Сборник за народни умотворения, кн. 19.
7. Д. Маринев. Чипровци или Кипровец. Сборник за народни умотворения, кн, 11, с. 135.
8. Д. Е. Такела. Някогашните павликяни и сегашните католици в Пловдивско, Сборник за народни умотворения, кн. 11, с. 103.
9. Fr. Е. Fcrmendi'n. Ada Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usgue ad annum 1799. Zagrabiae, 1887 г. (Monum Spect histor. Slavon. meridionalium).

* Отношенията на турската власт към християните. 1514, 1516 г. на Рилския манастир се дават грамоти, които гарантират безопасността на монасите и манастирския имот.

* "In den Augen der kritischeri Philosophie ist dеr Islam eine sehr düirftige (скудна) Religion, welche dem Menschengeschlecht mehr Böses als Gutes gebracht hat". Friedrich Paulsen. Einleitung in die Philosophic, c. 358.

Обикновено турците не са пречили на подвластните да изповядват своята религия - не са имали за цел да им натрапват насила исляма и да ограничават религиозната им съвест. Характерно е, че турците дори предпазват балканските християни от външни религиозни пропаганди - главно от католишка и протестантска пропаганда - и се явяват косвено, макар и по политически съображения, пазители на православието. Тъй например през XVII век, когато йезуитите са вършили между християните в Турция най-жива пропаганда, турското правителство им се е противопоставило енергично Султан Мустафа II издава към края на XVII век един хатишериф, в който се говори следното: "Ние се научихме от нашия велик везир за тайните стремления на французките духовни лица (на йезуитите сиреч) и узнахме, че те не са само агенти на Рим-папа, но се занимават още и с шпионство в империята ни и се стараят да съблазняват нашите поданици, да поколебават тяхната преданост към Портата и тяхната религия. За да турим край на всичко това, ние заповядваме на всичките наши чиновници да осъждат онези наши поданици, които оставят вярата си и стават римо- католици... А пък съблазнителите им да наказват със затвор и да ги глобяват." (Pichler. Geschichte der kirchlichen Trennung, 1864, I. 506; цитувано по М. Дринов, Съчинения, С.,1911, т. II, с. 144-145.) Понеже пропагандата не е преставала, в 1707 е излязъл нов, още по-строг, хатишериф, който забранява проповядването на католичеството в Турция. Турското правителство е преследвало също така и францисканците - например през 1688. Характерно е, че не са били гледани с добро око дори и българите, които са се покатоличвали.Всичко това ясно ни показва, че отначало робството е било само политическо; духовната зависимост е била незначителна. Същинското духовно робство настъпва през XVIII век, когато фанариотите стават пълни господари на българската черква. Ала преди това, пък и след това, духовният живот на българите не е бил спиран, поне систематично, от турската власт. Ето защо можем да кажем, че епохата на робството е от голямо значение за духовното развитие на българския народ - особено като сравним тази епоха с предишната. С турското владичество настъпва една епоха на външно спокойствие - туря се край на предишните постоянни войни. Българите не служат във войската, вършат своята стопанска работа и отначало твърде малко се интересуват от политическите отношения в Турция. Благодарение на това външно спокойствие българският народ почва да закрепва както в духовно, тъй и в материално отношение. При това общата участ е сближавала подчинените християни и е създавала у тях чувство не само на религиозна, но и на национална солидарност. В национално отношение през време на робството българите са се чувствували много повече обединени, отколкото преди.
Епохата на робството е важна и в друго едно отношение - през нея се извършва известна демократизация на българския обществен живот; едрите собственици от времето на българското царство или са се потурчили, или пък са били заменени със същински турци. Не е имало българско висше съсловие; ако и да са се срещали тук-там български привилегировани класи, те са били без особено значение. Изобщо колкото повече изучваме тази епоха, толкоз повече закрепва у нас убеждението, че през нея се извършва една бавна, постепенна, но дълбока промяна в националния живот - не само в културните, но и в обществените и икономически отношения на живота. Един от изследвачите на българската история, като отбелязва този факт, изказва следното заключение: "... Взвешивая результаты трехвекового рабства, приходится сказать, что за это время Болгария достигла в своем внутреннем развитии чрезвычайно важных последствий, которых, может-быть, она не достигла бы при сохранении своей эфемерной и призрачной независимости и при полном культурном подчинении Византии" (А. Л. Погодин. История Болгарии, Спб., 1910, с. 129). До това заключение идват почти всички по-известни историци на българския народ.
За нас е важно да отбележим, че за този процес в общия живот са съдействували не малко турците - разбира се, не пряко, а косвено - със своето индиферентно отношение към духовния живот на българската народност.
Отначало отношенията между победители и победени са носили до известна степен миролюбив характер, дори е имало изключителни случаи на по-дълготрайни духовни общения между турците и поробените славяни. В какво се изразяват тия общения и изобщо турското влияние върху нашия духовен живот? Мнозина християни - особено гърци и сърби, по-малко българи - са заемали държавни служби в Турция. Между тях е имало наистина и ренегати - потурчени християни, - обаче преминаването в мохамеданска вяра не е било необходимо, за да стигне някой християнин до висша власт. Мнозина драгомани на Портата, мнозина влашки и молдавски господари, васали на султана, са оставали християни. Често славяните са заемали твърде видни и високи длъжности. В XVI век Мехмед Соколович, който е произлизал от рода на стари сръбски деспоти, е бил велик везир; половината от членовете на везирския съвет са били славяни-мохамедани. През време на Сулеймана (1520-1566), един от могъщите султани, сърбохърватският и български език е играл важна роля и като административен, и като обикновен разговорен език, с който си е служило на много места в западните краища и турското население. Много стари учреждения от западните провинции са кореспондирали с турското правителство на сърбохърватски език. Една голяма част от турското население на границата между Босна и Хърватско е била славизирана.Според свидетелствата на Paulus Jovius, който е пътувал през България в 1531 г., и според свидетелствата на други съвременници почти всички в еничерския корпус са говорили славянски език. В края на XVIвек най-голямо влияние върху султана са имали трима везири от славянско произхождение, между които единият се е наричал Мехмед-от българско произхождение; дошел в Цариград като бръснар на султана и сполучил постепенно да стигне до везирски чин (К. Иречек, История Болгар, Одеса, 1878, гл. ХХVII). Според разказите на Luigi Bassano, 1574, султан Селим II е говорил не само турски, но и славянски; това му е давало повод да се гордее, понеже този език се е говорил по целия полуостров. От канцеларията на султана са излизали често укази, писани с кирилица. На някои места, населени от славяни, дълго време са се пазили формите на предишното управление. Например в Търново и Смедерево турските управители до началото на XIX век са се наричали войводи. Това са интересни свидетелства за взаимни влияния между турския и славянския елемент. Сръбският историк Ч. Мийатович в своята студия Пре триста године забелязва не без основание, че тогавашна Турция със султаните си, които са говорили сръбски, и със славянските везири, паши и еничери като че ли е била готова да се превърне в мохамеданско-славянско царство. За характеристика на тия славяно-турски отношения можем да посочим още един твърде интересен факт. Когато Hans Freiherr von Ungnad, заедно с Primus Trubarи с други свои сътрудници славяни от Истрия, Далмация и Хърватско, разпоредил в 1561-1564 да се напечатат славянски протестантски книги с латински шрифт, с глаголица и кирилица, надявал се е, че истинската вяра ще проникне не само в славянските земи, между българското, сърбохърватско и босненско население, но и в средата на самите турци, дори и в султанския дворец на Босфора (К. Иречек, п. т., гл. XXVII). Значи, той е разчитал на това обстоятелство, че множество турци могат да си служат със славянски език.
От друга страна пък, и турците са оказали известно влияние върху подвластните славяни. Това влияние се долавя дори и в области, гдето животът е бил твърде патриархален, например в Черна гора и Херцеговина. Следи на това влияние ние виждаме преди всичко в българския и сръбски говорим език, в който изобилствуват турски елементи. Употребата на персийски и арабски изрази в турски език се среща и в народния език на южните славяни. Много турски изрази, без да се има нужда от тях, понеже биха могли да се заместят със съответни народни изрази, са проникнали от говоримия език и в литературата, особено в сръбската. Ние срещаме множество турски думи не само в поетическата, но и в научната литература на сърбите. Това се дължи не само на турско влияние, но и на реформата на Вука Караджича, според която в литературния език трябва да останат всички онези думи и изрази - сръбски и чужди, - които употребява простият народ; поне в този пункт реформата на Караджича не е много умна. Турската фразеология енаводнила сръбския литературен език до такава степен, че днес виждаме мнозина сръбски писатели и учени сериозно да се заемат за пречистване на сръбския език и да посочват отрицателните страни на Буковата реформа. Някои турски думи се предпочитат пред съответни, общоупотребителни европейски думи; например у сърбите, пък на много места и у нас, се казва вересия вместо кредит и според народната етимология тази дума се свързва с думата вяра - съвсем погрешно, разбира се, понеже думата вересия е от турски, а не от славянски произход. Славените, макар и да са се освободили още през 1699 г. от турското иго, и до ден днешен украсяват своя език с турски изрази. Такива изрази в изобилие срещаме в македонските и североизточните български говори - например в названията на занятията и в търговската терминология: абаджия, бояджия, касапин, бакалин, чифчия; еснаф, чирак, ортак; тефтер, мющерия, пазарлък. Множество турски думи срещаме в названията на домашните потреби, на покъщнината, на оръдията в промишлеността и стопанството и изобщо в термините на материалната култура: аршин, бурма, калъп, менгеме, тезгях, оджак, ока, дюкян, аба, колан; килим, казан, тепсия; чешма, чифт, чадър, сандък и мн. други. От народните говори, казахме, тия думи проникват и в литературата. Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни и прилагателни, а също така и в образуването на някои глаголни форми. Без да говорим за по-старите наши писатели, турски думи срещаме на много места в епическите произведения на Пенча Славейков и Петка Тодоров; в тия произведения те са употребени, за да се придаде известен колорит на художествената реч и художествените образи. Тук, разбира се, нямаме работа с някакво неволно поддаване на турско влияние, а с едно съзнателно служене с фактите на това влияние, за да се постигнат чисто художествени цели. На много места турското влияние се е проявило и в народното облекло. Между българите - особено от североизточните области - ние срещаме множество турски названия на облекло: антерия, калпак, емении, чорап. Някои балкански християни дори са променили привичното си облекло под турско влияние. Тъй например сръбските романтици през XIX век са гледали на феса като на някаква национална светиня и В. Караджич, реформатор на сръбския литературен език и будител на национално съзнание, не само в къщи, но и в черква дори не го е снемал от главата си. Сравнително по-запазено и по-национално е останало женското облекло. Изобщо жените във всяко отношение по-малко са се поддавали на външни влияния, проявявали са повече консерватизъм и по-твърдо са пазили националните традиции. Днес, разбира се, не е така, особено в областта на облеклото.
Турско и изобщо източно влияние бихме могли да проследим и в нашата народна музика - именно: в монотонната и минорна мелодия на народните песни, в бавното tempo, после в неуловимите, извити и сложни модулации на песента, а също така в самия характер и строеж на минорните гами, отличителни за народните ни песни - както за веселите, които са с бързо и игриво tempo, така и за бавните и тъжни песни. (За това влияние загатва Д. Христов в статията си Ритмичните основи на народната ни музика, СбНУН, 1913, кн.27, с. 1-48.)
Обаче въпреки всички тия влияния, които са повече външни, турците не са могли да окажат някакво силно и дълбоко въздействие върху духовния живот на поробените славяни. Външните причини на това трябва да дирим, от една страна, и ниската и съвсем чужда на нас култура на турците, от друга, страна, в различието по вяра. Тия две неща главно са ни спасили като народ - некултурността на турците и голямото различен е по вяра между нас и тях.При това и турския език е съвсем, различен от нашия във всяко отношение - за българите не е било твърде лесно да го изучват. Турското писмо пък е още по-мъчно за усвояване. А за литературни сношения между мохамедани и българи и дума не може да става - турската литература не е съществувала за българите. Като подражание на персийската и арабска литература, тя е била чужда не само за поробените славяни, но и за самия турски народ, който не е разбирал своите поети. Донейде само славянската лирика, и топредимно сръбската, носи следите на ориенталска чувственост, великолепие в краските и страстност в тона; но в този случай влиянието се дължи не на изкуствената, а на народната турска песен. Дори тези българи, конто са били принудени насила да се потурчат (например помаците), макар и да са променили вярата си, запазили са езика си непроменен - дори по-чист, отколкото езика на другите българи. Изобщо турското влияние върху нашия духовен живот е незначително; при това зясяга българското население в североизточните краища - и изобщо населението в равнините. Обаче прибалканското население, което не е било в постоянен контакт с турския елемент, запазва непокътнати националните си особености. Българите са били в повечето места изолирани. Това е една от причините да опазят българите своята националност, своя характер и своя език.

* Една от причините да опазят българите своята националност и своя език и характер е, че са били в повечето места изолирани. Там, дето нашето население е било в постоянен контакт с турското, усвоило е множество турски изрази и думи. Във Войво[до?]во българите са говорили само турски; след освобождението почнаха да учат български; обаче пазили са вярата си винаги.

А, разбира се, всичко това е било твърде благоприятно за съществуването на българския народ и език и изобщо за запазването на национално-психическите форми, макар и в едно латентно състояние. Турчинът като владетел се е отличавал коренно от европейските културни владетели. Без съмнение, за живота на една националност вторите са много по-опасни, понеже те денационализират най-често без насилие, със средствата на своята духовна и материална култура, която стои по-високо от културата на подчинените. Ако ние през време на робството се намирахме при същите условия, при които се намират днес чехите или поляците например - ако имахме едни владетели с културата на немците и австрийците,- от българската националност едва ли щеше да остане някакъв помен - щяхме да изчезнем тъй, както са изчезнали някога полабските и балтийски славяни под въздействието на една по-висока култура и на една системна политика на денационализация. И ако поляците и чехите продължават да съществуват и до ден днешен като отделни националности, това се дължи преди всичко на тяхната богата самобитна култура, която им дава възможност да се противопоставят на немското политическо влияние и да отстояват своите интереси. А такава богата култура България не беше създала през времето на своя независим живот. За нашето възраждане ние има да благодарим не само на националните сили и на мощната воля на одарени и деятелни личности и на външни благоприятни влияния, но твърде много и на обстоятелството, че турците са стояли в културно отношение по-долу от победените и не са се отличавали при това със способност за културно развитие. На Балканския полуостров те нито са донесли, нито пък са създали по-късно някаква висока култура. Както е известно, те са живели в затворения кръг на своите вековни традиции, не са се поддавали на никакви реформи и твърде рядко, в изключителни случаи, са се опитвали да натрапват своята вяра и своя език на победените. Турчинът изобщо не е познавал изкуството на културните угнетители, не е умеел да асимилира други народности, не е посягал систематично, по един обмислен план, на религията и езика на покорените християни. Турската власт нито е разполагала с културни средства, за да асимилира, нито пък е съзнавала политическото значение на такава една асимилация. А всичко това, без съмнение, във висша степен е способствувало за запазването и развитието на нашата националност.
Днес, когато Македония е сръбска, ние се боим за нейното съществуване много повече, отколкото когато бе турска, понеже днес между подчинени и владетели няма разлика по вяра, а разликата по език не е тъй голяма; при това сърбите имат една определена цел за денационализиране на българското население в Македония, каквато цел турците не са имали. И най-сетне, в културно отношение сърбите стоят по-високо от турците. Поради това именно българският елемент в Македония има да преодолява днес много повече трудности, отколкото през време на турското владичество.
Изобщо, турската власт се е ръководила от принципа да не се меси във вътрешния живот на раята, поради което населението в мъчнодостъпните за външно влияние планински места, например нашето прибалканско население, е могло много по-свободно да се развива, отколкото например населението в средновековните славянски градове. И при тия условия в живота на широките народни среди виждаме да се извършва един твърде интересен процес - настъпва едно възвръщане към онези нрави и привички, на които при свободния политически живот са се противопоставяли средновековното законодателство, държавата и черковната власт. Краденето на моми, кървавото отмъщение, особено в западните краища на полуострова, става нещо обикновено; задругата се усилва и народът постепенно почва да се възвръща към примитивните стопанствени форми или към такива, които са близки до тях. Възвръща се също към предишните езически традиции и спомени, които са били по близки до неговата душа, отколкото християнството, което му е било натрапено по политически съображения, без да е било възприето- поне отначало, като нравствена потребност. Твърдението на сръбския антропогеограф д-р Йов. Цвиич (Српскиетнографски зборник), че турското владичество над сърбите е благоприятствувало за една етнографическа рекреация, за едно възвръщане към първоначалните етнически особености, може да се отнесе и до една голяма част от хърватите, също така и до българите.
Като говорихме за отношенията между българи и турци и изобщо между славяни и турци, ние засегнахме и въпроса за турското влияние върху нашия духовен живот. Казахме, че това влияние се долавя преди всичко в езика; както в нашия, тъй и в сърбохърватския език ние срещаме в изобилие турски думи и изрази - и то не само в говоримия, но и в литературния език. Някои турски думи се предпочитат дори пред съответните европейски. Думи: турски изрази ние срещаме в названията на занятията, в търговската терминология, в названията на домашните потреби, на оръдията, в промишлеността и стопанството и изобщо в термините на материалната култура. С турски думи нашият народ си служи често, за да изрази вътрешни и душевни състояния. Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни, прилагателни и глаголи, в образуването на някои глаголни форми. За влиянието на турския език върху нашия глагол поменава Б. Цонев в своята университетска реч Определени и неопределени форми в български език (Годишник на Соф. у-т, VII, 1910 -1911, С., 1913). Но една изчерпателна студия за турското влияние върху нашия народен и литературен език все още няма.

БИБЛИОГРАФИЯ:
Иречек, К. - История Болгар. Одесса, 1878. [668 с.].
Милев, П. - Факторите на Българското възраждане. Юбилеен сборник в чест на Ив. Д. Шишманов. София, 1920 [с. 129-157].
Мишев, Д. - България в миналото. София, 1916 (Страници из бълг. културна история) [С., печ. "Искра", 1916, XI, 492 с.].
Миjатовиh, Ч. - Пре триста године. Гласник српског учелог друштва, књ. 36.
Мurkо, М. - Geschichte der älteren südslavischen Literaturen. Leipzig, 1908 (гл. XIII).
Погодин, А. Л. - История Болгарии, Спб., 1910 [Спб., Брокгауз-Эфрон, 1910, IV, 224 с.].
Сакъзов, Я. - Българите в своята история. София, 1917 (второ издание, 1918), [C., Паскалев, 1918, VIII, 464 с.].
Цонев, Б. - Определени и неопределени форми на български език. Годишник на Софийския университет. София, 1911. [Историко-филол. фак., VII, 1910-1911, 1-18 с.].

* Бележките на Б. Пенев в края на всяка лекция са включени в рамките на самата лекция, отделени с хоризонална линия и звездичка. Мястото им е съобразено с абзаца, към който се отнасят. (Бел. ред. - Г.Ч.)

БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР ПРЕЗ РОБСТВОТО И УСЛОВИЯ ЗА НЕГОВОТО ЗАПАЗВАНЕ

Българинът в своя вътрешен живот. - Отношение на българина към гърци и турци, отразено в приказки и пословици. - Влияние на робството върху българския характер: психологични и морални особености. - Балканът и балканското население. - Значение: културно, политическо и стопанско. - Привилегии на балканското население. - Войнишки села и султански соколници. - Задругата, съхранителни и национални традиции и особености. - Нейни отрицателни влияния. - Населението в равнините към края на XVIII и началото на XIX в. - Крепостна зависимост. - Анормалност в стопанствения живот. - Кърджалиите и материалните бедствия на българите. - ЕпидемииНека видим по-нататък как се е определил националният характер на българина в зависимост от робството и доколко този характер е благоприятствувал за общото национално развитие.
Индиферентното отношение на турците към българския духовен живот, казахме, е било твърде благоприятно, за да се обособи и самоопредели нашият народ в етническо отношение. "Понеже духовният живот на подчинените християни твърде малко е интересувал турците, българите са имали възможност да запазят своя език, своята религия и изобщо всички по-съществени форми на своя бит. Българското население се е прибрало в селата, отначало, както казахме, не се е интересувало твърде от политическите отношения в турската държава, отдавало се е всецяло на стопанска работа и се е държало настрана от всички онези външни влияния, които са могли да нарушат неговите традиции и неговия бит. Българинът не е вземал участие в управлението на страната, във военната организация, слабо участие е вземал отначало и в търговския живот. Българското население се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство и е отбягвало градищата и паланките. През 1585 Мелхиор Безолт пише: "Турците живеят повече в градищата и паланките, а незначителните места оставят на българските християни" (Ив. Д Шишманов. Стари пътувания през България в посока на римския военен път от Белград до Цариград. СбНУНК, кн. 4, 1891, с. 439). Робството е прокудило една голяма част от нашия народ в недрата на Балкана, гдето той е могъл да диша по-свободно, рядко засяган от турския и гръцкия гнет. Там той заживява в тесния кръг на своето семейно огнище, затваря се в себе си, приучва се да се самонаблюдава, а заедно с това да наблюдава и онова историческо движение, което е засягало неговата съдба. При тия условия именно се извършва концентрацията на националните нравствени сили, които по-късно преминават в обществена активност. Както отделната личност идва до себепознание и съсредоточаване в себе си, след като е преживяла известни крушения, които обаче не са пресушили извора на нейната духовна мощ, тъй и народът, след една трагическа съдба, постепенно се съвзема и домогва до самоопределение и осмисляне на своите духовни сили. Той се вглъбява в интимния си, вътрешен живот, дирейки сам отговора на онези въпроси, които неразлъчно са свързани с неговата минала и сегашна съдба. Разбира се, той не е могъл да ги разреши ясно и напълно, но все пак при едно подобно самовглъбяване обогатявал е съдържанието на своята душа.
При условията на тоя живот, незасягани значително от външни влияния, постепенно се е създавала една здрава традиция, очертавала се е все по-ясно културната индивидуалност на селското съсловие, главно на онова, което е живяло в прибалканските села и малки градове. Там простата народна маса е живяла един живот, който коренно се е отличавал от живота в градовете не само по своите битови особености, по своите форми на развитие, но и по своята определеност и типичност. В средата на прибалканското население българският елемент се е запазил най- чист: плодородните равнини са били завзети от владетелите и българското население, което е оставало там, силно се е поддавало на турското влияние, например в Североизточна България. И какво виждаме? В затънтеното и глухо село се подготвят и развиват онези нравствени сили, на които се дължи съхранението на българската народност. Там са били запазени най-важните нейни атрибути: езикът, спомените на миналото, народните обичаи; там е бил запазен също свежият, неизчерпаем извор на народното творчество. Докато по-късно населението в градовете незабелязано, постепенно се е поддало на гибелната елинизация и се е отричало от своята народност, в селата, напротив, животът се е развивал неповлиян и незасегнат от елинската образованост. И докато идеите на Възраждането са прониквали направо в средата на простите народни слоеве, без да се противопоставят на някакво заразително външно влияние, каквото е било гръцкото, например сред българското население, в градовете същите тия идеи е трябвало преди всичко да се противопоставят на това гръцко влияние и след това да подготвят почвата за същинско национално възраждане. В средата на простата маса българският елемент не само се е запазил най-чист, но е и определил с течение на времето, във връзка с робството, своите отношения към историческата действителност, а така също определил е своите типични, характерни особености.

* Община и данъци.За щастие,турците не са предприели нищо... Както патриархът е бил отговорен за целия народ, тъй общинските старейшини са били отговорни за всяко село и град. Данъците са били събирани много по-лесно чрез общините. Общинските постановления, особено под турски гнет, са способствували да се разширят семейните връзки върху цялата община - всеки се е чувствувал така по-силен и за понасяне на товара, и за евентуална отбрана. Тя е сторила не само да бъде леко на поданиците да плащат своя данък, но и да се грижат за своите болници, училища, за своята полиция и за развитието на стопанството, като е подготвяла по такъв начин народа за неговата независимост. И когато наставало време за въстание, неговата основа е била в общината_,която е била изходна точка и за организуването на новата държава (D. Bikelas. La Grece Byzantine et Moderne. Paris, 1893; Вл. Ђорђевиђ, Грчка и српска просвета. Београд, 1896, с. 78-79).
Дали това може да се каже за сърби и българи?

В какъв смисъл е обогатявал българинът своя вътрешен живот през робството, най-добре може да се види, както вече споменах, от неговите поетически творения. Въобще в тях са намерили израз не само вътрешните, интимни преживявания на народа, не само неговите самонаблюдения, но и наблюденията му над други народи, с които се е срещал. Ние вече видяхме какъв исторически опит и какво национално съзнание отразява нашият исторически епос. Способността на българина да се само-наблюдава и да наблюдава другите - способност, която се е развивала при особените битови и политически условия през робството - е намерила израз също така в приказките и пословиците; те ни показват, че българинът умее не само да наблюдава, но и да изразява в художествена синтетична форма резултатите на своето наблюдение. Нашите пословици, в които народът е изразил крайните заключения на своята мъдрост при наблюдението на историческия и битов живот, със своята духовитост, многосъдържателна краткост и изразителност са най-красноречиво свидетелство за възприемчивостта и наблюдателността у българина. От тези творения - от песните, приказките и пословиците - се вижда как се е отнасял народът към околните чужди народности, от които е зависел, в какъв смисъл е ценял техните дела и ги е характеризирал в нравствено отношение. За българина не са били скрити качествата на гърка и турчина. Той с ирония е наблюдавал гърците, тяхната хитрост и престореност, и в своите хумористични творения е характеризирал гърка по такъв начин, че през ироничното изображение ясно проглежда народната неприязън към всичко гръцко. В приказката, гдето се разправя как господ раздава късметите на различните народности, според както заслужават, е възпроизведен между другите и гъркът, комуто господ подарява лукавството и интригата. Че действително нашият народ е схващал твърде ясно гръцката психология, че е имал едно съвсем определено мнение за всичко, което става наоколо му, свидетелствуват и пословиците, които засягат гърците: "Грък дето стъпи, трева не никне"; "грък като вълк"; "грък, като лъже, и сам си вяра хваща"; "грък, като мре, доде не каже чироз, не издъхва"; "грък, кога се роди, доде не каже чироз, не го кръщават"; "грък лъже за девет цигани"; "грък циганина надлъгва" (П. Р. Славейков. Български притчи. Част I, Пловдив, 1889, с. 106).
Не по-малко характеристични за наблюдателността и възприемчивостта на простия български народ са и пословиците, в които е възпроизведен турчинът и са оценени неговите постъпки. В очите на българина турчинът не е особено умен и хуманен; той се отличава с първични, животински инстинкти, жесток е и обича да се отдава на грабеж: "турците с кола зайци ловят" (п. т., с. 178); "турчин и куче се едно е" (п. т., с. 179); "турчин, като не намери кокошка, и сврака ядва" (п. т., с. 179). Според пословицата турчинът няма особени духовни потребности; той гледа преди всичко своя кеф: "Турчинът гледа три работи: гърбът си, гърлото си и кефът си" (п. т., с. 179). А според приказката за раздаване на късметите турчинът е получил агалъка; той отишел най-напред при бога и бог го дарил най-щедро. След това отишел българинът да пита каква е тази работа: "Как е станала тази работа, че турчинът е получил агалъка?" Господ, като чул това запитване, дал на българина работата. Едно интересно свидетелство за самонаблюдението на българина. По-нататък в нашите пословици турчинът е характеризиран като неспособен за дружба: "Турчин приятел недей има" (п. т., с. 179); "турчину достлука на коляното му" (п. т., с. 179). Турчинът, според както е изобразен в българските пословици, не се отличава с хуманни чувства, не е способен за обществен, задружен живот. Тази характеристика се посреща твърде много с характеристиката, която дава за турците един французки пътешественик от края на XVIII век, Olivier, който нарича турците une nation antisociale (Olhier. Voyage dans l'Empire Othoman, Paris, 1801 - 1807, p. 27; цитирано според статията на Н. И. МилевИзвестия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 10) - една народност, на която са чужди обществени чувства; народ, останал още със своите първични, диви инстинкти - некултурен, свиреп.
Българинът, който е добър домакин, с ирония открива, че турчинът не е стопанин и къщовник, не събира имот и не се грижи за челяд: "Турчин, като забогатее, жена зима, а българин - къща прави" (179); "турчин просо купува, кадъна му хортува: Що ти' й, аго, това просо, малко ли си нямаме, пълно гърне до гърло, няма вътре ни зърно" (179). За грабителските инстинкти на турчина и гърка се загатва в множество пословици; те ясно ни показват, че българинът си е давал сметка за икономическото робство, което го е гнетяло и което е произлизало не само от своеволията на турците, но и от алчността на гръцкото духовенство: "Турски ясак ден до пладне държи" (178); "турчин видиш ли, пари иска; други видиш ли - и той пари" (178); "турчин и калугер са двама върли обирници - един с' сила, други със молитва" (179); "турчин с'сила, поп с' молитва, за нас нищо не остана" (179); "турчину се не показвай, гърку се не подмазвай" (179) (П. Р. Славейков,Български притчи, том II, С., 1897).
Че българинът се е вглеждал и по-далеч от околната действителност и е наблюдавал и други народности, не само тия, които непосредно са го засягали, това се вижда много добре в поменатата приказка за късметите. В нея са характеризирани с най-оскъдни средства, но твърде пластично, различните народности, и то характеризирани са според неповлияните отвън схващания и наблюдения на простия народ. Според тази приказка, както отбелязахме, турците получили агалъка; българите - работата; евреите - есапа, понеже питали: "Какъв есап си направил, господи, та си дал агалъка на други?"; френците попитали бога: "Какоф марифет си направил? Що си дал агалъкот на друзи, господи?", и получили като дар "марифетот"; егюпците са дошли с молба да получат някой бакшиш и се оплакали, че са сиромаси; господ им дал сиромашията: "Айде сиромаси да бидете и се тугио да питате и да си живеете." Ала не сполучили. Сравнително най-подробно са характеризирани в тази приказка гърците: "Дойдоа най-после и гърците при бога. - Що дойдофте вие, гърци? - ий праша госпот. - Дойдофме, господи, да ни дайш нам еден дар от сите най-голем - му рекоа гърците. - Що дар сакате да ви дам? - им рече госпот. - Агалъкот го сакаме - му рекоа гърците. - Е, бре, гърци! Многу доцна дойдофте; сите бакшиши раздадоф; за вас туку-речи не ке има що да ви подарам. Агалъко го зедоа турците, работата - бугарите, есапот - евреите, марифетот - френците, сиромашията - егюпците. Еве, за вас не остана що да ви дам - му рече госпот. - Кой беше що го направи тоймузеверлък, за ла не разберем ние, за по-бързо да дойдиме, за да вземиме некой бакшиш? - свикаа гърците налутено. - Ейде, ейде, не лутите се - им рече госпот - и вам ке ви даам некой бакшиш; не ви пущам празни да си ойте. Айде, нека йет музеверлъко ваш- му рече госпот" ("Мисъл", г. XIV, 1904, с. 142-143).
Скритият смисъл на тази приказка е, че всъщност всеки е идвал със своите вродени качества пред бога - това се вижда от въпроса, с който всеки пристъпва пред него; и всъщност бог не раздава тия качества, а ги определя, тъй както са изразени във всекиго поотделно.
Отбелязвам тази приказка и народните пословици, за да изтъкна някои основни черти в характера на българина - преди всичко неговата наблюдателност и възприемчивост, а също така неговото обмислено, определено отношение към околната сурова действителност, към народностите, които пряко или косвено са засягали съдбата му. Своята наблюдателност и възприемчивост той е развивал и изострял при условията на робството, което е оставило в душата му един твърде богат жизнен опит - толкоз богат,че в много случаи го ръководи дори и днес. Въобще робството е създало в българския характер както положителни, тъй и отрицателни черти, които и до ден днешен продължават да се проявяват във всички области на нашия живот. Постоянните неприятни изненади от страна на турците, постоянните опасения и несигурността на живота - всичко това е развило у него крайна предпазливост и недоверчивост и е създавало един твърде своеобразен индивидуализъм. Българинът се е приучвал да бъде мълчалив, секретен, затворен в себе си, всеки нов въпрос да разрешава преди всичко сам и всеки нов опит сам да проверява. Той е привиквал да се обляга изключително на себе си, да се отнася с недоверие към другите и да вярва само в себе си. Без съмнение, с това той е калил своята вътрешна мощ и е създал нещо положително в своя характер - положително, като не се вземат пред вид крайностите, разбира се. Върху тази вътрешна мощ и вяра в себе си се развива един твърд, упорит дух, благодарение на който българинът е можал при най-неблагоприятни външни условия да съхрани своята национална индивидуалност и да създаде по-нататък вътрешни условия за нейното развитие. Робството е развило у него също така и критически, аналитичен ум; обстоятелствата са го принудили да предвижда събитията доколкото му е възможно, да ги преценява, след като се извършат, за да може да се ориентира в тях и да запазва себе си и всичко, което му принадлежи. Обаче този критически, аналитичен ум често го е довеждал до скептицизъм и апатия - до негативни качества. Постоянната мнителност и предпазливост, а тъй също и всекидневните опасения са парализирали в много случаи неговата воля и той трудно се е решавал да вземе участие в обществените борби, за които е бил призован по-късно. Пословицата "От мен да бъде два пръста по-далеч" изразява най-добре тази отличителна черта в характера на българина - една негативна черта, развита главно под влиянието на робството. А може би до известна степен и под влиянието на турците, които, както споменах вече, винаги са се отличавали с антисоциален дух. Българинът, изобщо взето, и днес дори не проявява по-развити, по-значителни социални инстинкти - и днес се чувствува, понякога дори се изразява в непоносими крайности тая негова затвореност, това странение, това отбягване от задължения, които носят чисто обществен, социален характер. Тия негови отрицателни качества особено релефно се проявяват в нашите борби за политическо и духовно освобождение - през цялата история на Възраждането, - а също така и в пашите борби след Освобождението. Най-голямото усилие на публицистите от времето на Възраждането е било да изкоренят тази черта в характера на българина - неговата не само скептична, но в много случаи и егоистична апатия, неговата недоверчивост, крайна предпазливост, нежеланието му да рискува с каквото и да е.

* Към психологията на българина (една особена глава). Психология на българина - тъй както е формирана тази психология през време на робството.
Да се използуват за това преди всичко народните творения. Да се прегледа книгата на Т. Панев: "Психология на българина", Д-р Ватев. "Принос към антропологията на българина". Също А. Т. Страшимиров - "Войни и освобождение". Н. Станев, "Психологическа христоматия". Народната психология у П. Р. Славейков, П. П. Славейков и Ал. Константинов.

Като характеризираме вътрешния живот на българина, тъй както се е оформявал през робството, без друго трябва да отбележим и моралната страна на този живот. Друга една характерна черта у българина и в същото време едно твърде благоприятно условие за развитие е неговата здрава традиционна нравственост - не външна, а непосредно свързана с дълбоките особености на националния характер. Тази нравственост ние можем да проследим и наблюдаваме не само в българския бит, но и в песните на народа, най-вече в онези, в които напълно се проявява моралната страна в живота на един народ - в любовните песни. Пенчо Славейков, като разглежда нашата любовна песен (в статията Народните любовни песни, Псп., кн. 62, 1902 г., с. 1-32), опитва се да характеризира нейното съдържание и като основна черта изтъква нейния, както той се изразява, свенлив реализъм. Тази песен е реалистична, обаче в този реализъм няма нищо цинично, нищо покварено; през реалистичното изображение проглежда една особена свенливост, твърде характерна за моралното чувство на българина. В нашите любовни песни - в народните, разбира се - всичко е идеализирано: и образът на девойката, за която копнее влюбеният, неговите чувства и въобще цялата обстановка, сред която се развива и завършва любовта му. В тия песни няма циничен реализъм, какъвто срещаме често в гръцката и сръбска народна лирика; липсува също така и онази еротика, която е отличителна за турските народни песни. "Идеализацията и чистотата на чувството - както сполучливо отбелязва Пенчо Славейков - в голяма степен се обясняват и от обстоятелството, че в любимата девойка българинът е виждал своя бъдеща съпруга." За него любовта не е цел сама за себе си - винаги е прелюдия на нещо по-съществено за него: задомяването, семейния живот. Въобще със своите нравствени особености, тъй ясно определени през вековете на робството, нашият народ се е отличавал твърде много от сръбския през същата епоха: през XVII и XVIII век една голяма част от сръбския народ, особено емигрантите в Унгария, е прекарвала в леност и нравствена развала. Това ние срещаме не само между сръбските емигранти, но и между населението в същинска Сърбия. Тъй например около 1700 г. сърбите в Унгария са имали 173 празника - почти половината година, значи; допущала се е бигамия, дори полигамия; жената се е третирала като вещ, робиня и до 1730 г. не е имала право да ходи на черква (Й. Скерлич. Српска книжевост у XVIII веку. Београд, 1909, с. 59 сл.). Нищо подобно не виждаме в характера и живота на простия български народ през време на робството. Неговата традиционна патриархална нравственост винаги го е държала настрана от онези пагубни и външни влияния, които биха смутили неговия вътрешен, семеен и задружен живот. И тая нравственост без съмнение е била една от твърдите опори на нашата народност - върху нея се развива едно по-широко и по-положително в морално отношение национално съзнание.

* Сведения за българите. Дават ги както пътешественици чужденци, които са минували през България в епохата на робството, тъй също и случайни бележки, приписки, които намираме разхвърляни тук-там по стари ръкописи. Бележки на англичанина А. Дюпои: "Човек съглежда в българите нещо турско и нещо славянско... обаче страданията па вековното робство сякаш са заличили от лицето на българина отличителните черти на първобитното племе... но понякога между тези лица се срещат белези на жива възприемчивост, интелигентност, лица,чиито физиономии са експресивни... Когато стигнете в село, новите ви гостоприемници ви посрещат с недоверие: вие сте непознат, може би и неприятел. Народната душа е била пълна със задушевност, обаче тази задушевност и интимност твърде мъчно се е проявявала... страданията н дългите изпитания са приучили българина роб с недоверие да се отнася към всеки нов човек, към всяко ново събитие. Кехаята или по-добре чорбаджията, зле облечен, както и другите, върти се около вас, без да продума нещо; а другите стоят наоколо. Вие му казвате, че имате турско тезкере: той го взема с мърморене, гледа го, като че разбира нещо, и ви завежда най-после у дома си. Къщите им са от глина и слама; зидовете са високи три крака и от сеното, което служи за покрив, къщата изглежда по-висока. За да минем през вратата, трябва да се превием на две. Светлината иде откъм вратата или откъм комина. В тази тъмнина, на която очите скоро навикват, можеш да съгледаш вътрешността на тази бедна колиба: няколко столчета, малка софра, навити дрехи, които ще развият вечерта, за да спят, няколко грънци, закачени на дървени куки, и пр. Семейството е многочленно, но е мълчаливо.(Можем да предполагаме, че донейде причината за това е новият, непознат гост) Аз прекарах при тях половина ден, без да чуя някоя дума. Тези хора обаче ви приемат на драго сърце, правят всичко, което могат да направят. Ако си болен, техните лица изразяват крайна милост и състрадание. Лесно е да видиш, че са добри, че бащата обича жена си и децата си и че всички го почитат... всичко е чисто и наредено. Няма следа от леност или немарливост."

Изтъкнахме как се е определил вътрешният живот на българина през време на робството - особено вътрешният живот на прибалканското население. Видяхме, че нашият народ се е приучвал да наблюдава не само околната действителност, но и себе си и е изразил резултатите на своите наблюдения както в песните, тъй и в хумористичните приказки и пословиците си.
Робството е създавало в българския характер както положителни, тъй и отрицателни черти - днешният характер на българина е в голяма зависимост от условията на робството. Несигурността на живота и имота, постоянните изненади от страна на турци, кърджалии, разбойници, при това лукавствата и грабежите на гръцкото духовенство - всичко това е развивало у българина една крайна недоверчивост и предпазливост. Българинът е привиквал на мълчаливост и скритност - повече е живял затворен в себе си, - твърде много не се е уповавал на другите, а е вярвал преди всичко на своя опит. Робството го е приучвало да се обляга изключително на себе си, на своите собствени сили, и с това той е развивал в себе си един кален, твърд и упорит дух, с чиято помощ е можел да устоява срещу гръцките и турски домогвания и да пази народността си. Българската пословична упоритост се е затвърдила именно през епохата на робството.
Без да се спираме по-нататък върху психологическите и морални особености на българина, фиксирани през вековете на робството, ние ще обясним по-нататък някои от външните причини или, по-точно - някои местни, локални условия,благодарение на които българинът е успял да опази своето национално чувство и съзнание
Казахме, че главна роля в историята на нашето пробуждане са играли прибалканските села и паланки. Балканът, тъй много възпявай в нашата поезия и в хайдушките песни, а също така в поезията на Раковски, Ботев, Пенча Славейков, има твърде голямо значение за духовното ни пробуждане. В действителност той е бил страж на българската народност. В своята поема Кървава песен П. П. Славейков го рисува като неволен зрител на преходни съдбини - в пролога към втората песен, - ала всъщност той е вземал участие в борбите на българите за освобождение, пазил ги е от чуждо домогване - и там именно, в недрата на Балкана, както видяхме, българският елемент се е запазил най-чист. Между балканското население се запазват почти непокътнати битовите и стопанствени форми на живота. От прибалканските села излизат по-късно най-активните възродители на българската народност, най-видните български обществени дейци и просветители от епохата на Възраждането - Паисий (Самоковско); братя Палаузови, Априлов (Габрово); Фотинов (Самоков); Славейков (Търново); Н. Геров, Яким Груев (Копривщица); д-р Селимински. Д. Чинтулов (Сливен); Войников, Блъсков, Друмев (Шумен); Левски, Богоров (Карлово). Само Котел и околността са дали Софрония, Неофита Бозвели, Раковски, Берона (автор на Рибния буквар), Р. Поповича и Г. Кръстевича - тук ние не споменаваме всички имена, а само по-главните. Също така оттук излизат най-видните български революционери - инициаторите на българското освободително движение: Раковски (Котел); Панайот Хитов и Хаджи Димитър (Сливен); Филип Тотю (Търновско); Каравелов (Копривщица); Ботев (Калофер); Левски (Карлово). Само едното изброяване на тия имена е достатъчно да изтъкне значението на балканското население за възраждането на българския национален дух. На какво се дължи това? Защо именно балканското население играе най-видна роля в историята на нашето духовно и политическо пробуждане?
Преди всичко балканското население не е било изложено на турско влияние. Дори и в случай, когато е било принудено да се среща с турско население и изобщо с чужди народности, то е пазило националните си особености и не се е поддавало на влияния, които биха заличили тия особености. Тъй например жителите на прибалканските войнишки села, макар и да са били задължени да отиват по-често в Цариград и Одрин, да служат на турската войска, връщали са се в отечеството си, без да променят характера си, без да загубят националното си чувство. Освен това повечето прибалкански градове и села са били населени само с българи - турското население е избягвало мъчнодостъпните планински места, предпочитало е равнините и по-големите градове. Самото географско положение тук е благоприятствувало за съхранение на българската националност. Българите са населявали обикновено тия кътове на Балкана, които са били сравнително по-мъчнодостъпни. Известно е, че турците при преминаването си в северните области на България са използували в повечето случаи безопасните балкански проходи: Шуменския и Арабаконашкия (Орханийския). Това обстоятелство обяснява до известна степен гъстотата на турското население в Североизточна България, особено в Делиормана, Тузлука, а също в Плевенско и Никополско. По-мъчни за преминаване са проходите при Трявна, Габрово, Троян и Берковица, поради което българското население в тия места е било сравнително по-запазено. Балканът със своите непристъпни места е образувал естествени крепости и вследствие на това балканските българи са били по-късно завладени от турците - дълго време те са оказвали съпротивление на турските войски и са пазили своята независимост. Тия естествени крепости са давали възможност на българите да се бранят през XVIII век от нападенията на кърджалии и даалии и да ги отблъскват. Изобщо между балканското население най-дълго са се пазил" спомените за предишната независимост и в него най-рано се пробужда желание за политическа свобода. Понеже е расло при по-свободни условия, то проявявало и по-силен отпор срещу всяко домогване да се отнеме свободата му - проявявало повече революционен дух- и това е една от главните причини, загдето оттам излизат най-видните български революционери. Докато населението в равнините, достъпни за турците, е чувствувало най-силно турското владичество, балканското население не е изпитвало всичките жестокости и унижения на робството. То винаги е проявявало волен хайдушки дух, не е бивало тъй честа излагано на турско преследване, както населението от равнините, което винаги е прекарвало в страх и се е отличавало с едно рабско чувство. И най-малкия гнет това население (балканското) е чувствувало твърде силно; тъй например през време на руско-турските войни, когато и то не било пощадено, у него се явява желание да емигрира; и докато населението от равнините се е примирило с нещастията си и търпеливо ги е понасяло, балканските българи са емигрирали след войните отвъд Дунава - в Румъния и Русия.
Балканът е играл важна роля в историята на нашето пробуждане още и поради това, че със своите природни богатства е създавал благоприятни условия за икономическо развитие. Балканското население е могло да опази непокътната своята националност и поради това още, че е било по-заможно, имало е средства да се грижи за своята просвета и е могло отрано да праща децата си да се учат в чужбина. Между населението от северните склонове на Балкана, които са гористи, се е развила земеделска индустрия, чиито произведения са намирали пазар не само във вътрешността на България, но и вън от българските предели. Водната енергия на планинските бързеи и водопади в тия северни склонове отрано още е била използувана от населението за различни занятия. Ние виждаме да се развиват тук и да процъфтяват в късо време кожарство, чехларство, абаджийство, ножарство, мутафчийство и други занятия. Произведенията на балканското население, което е било при това твърде трудолюбиво, са намирали широк пазар както в европейска, тъй и в азийска Турция. По-късно, към началото на XIX век, балканските българи разширили значително своята търговия, тяхната промишленост процъфтява още повече и сравнително твърде късно запада - когато на нея се противопоставя европейската конкуренция. Благодарение на тази промишленост и търговия балканското население е могло да опази своята икономическа свобода; то не само че е произвеждало всичко, от което е имало нужда, но нещо повече: към средата на XIX век е почнало да завладява в икономическо отношение турското население, което не било така трудолюбиво, предприемчиво и заможно. В областта на търговията турчинът и българинът са се срещали не като владетел и роб, а в повечето случаи като производител и консуматор - и естествено е, че по-предприемчивият, по-способният, по-заможният е удържал връх, имал е първенство.
Духовното и икономическо развитие на балканското население, изобщо неговото значение за Възраждането, се определя и от други причини.
Множество балкански села и градчета са се ползували дълго време с известни привилегии от страна на турското правителство - привилегии, с каквито не се е ползувало другото българско население. Тъй например габровци дълго време са се ползували с правото да не позволяват на турци да се заселват в града им. Това право им е било гарантирано със султански ферман. С привилегии са се ползували още в началото на робството: Котел, Панагюрище, Копривщица, Калофер и други места. Тия права са били дадени в повечето случаи срещу известно задължение. След падането на България някои села са били задължени да извършват военна служба и поради това са се ползували със значителни права. Те са се наричали войнишки села. Всъщност това са военни общини, учредени още преди окончателното падане на България (1374 г.). Повечето от тях са били разположени по долините на Балкана, Средна гора н Родопите. Най-значителни са били Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепино, Кипровец и др. Панагюрище е било център на войниците от Пловдивско, а Жеравна - център на войниците от източнобалканските краища.
Какви са били задълженията на тил села?
Свободните воини отначало са били длъжни да участвуват в турските войни заедно със султанските войски. В мирно време те са били заставени да прекарват по шест месена в Цариград или Одрин - да се грижат за султанските и везирски коне или пък да косят сено. Жителите на тия села са живели почти независимо, под управлението на свои войводи (войнигар-бейове). Всяко войнишко село се управлявало от отделен войвода (войнигар-бей), който е бил почти пълновластен господар на селото. Жителите на войнишките села са имали право да носят шарени дрехи и при това освободени са били от онези тежки данъци. които са гнетели непривилегированата рая. Както на турските спахии, тъй и на тия свободни воини правителството е отпущало земя за обработване, която се е предавала по наследство. Ето какво разправя пътешественикът Герлах (от втората половина на XVI век) за правата и задълженията на войнишките села: "Турчинът (сиреч султанът) има много хиляди българе, които не плащат никакъв данък, но на всекиго дохажда ред всяка трета година, че е длъжен да варди конете на царя и на пашите (сир. везирите) по пасищата и да им търси храна. Това става на Великден и после. Тогава влизат в Цариград с гайди и играят (танцуват). Също има и други много хиляди, които във време на войната карат храните за войската, също и които секат дърва и ги возят. И всичките не плащат данък. И той ги има неброено число, които нищо не дават, освен че чакат да им дойде ред за работата... В този априлий месец дохаждат тука едни след други няколко хиляди българе, за да женат в течение на четире месеци ичимик за конете на царя и на пашите, за да гледат тие конье на пасбище, за да косят сено и да вършат други такива работи" (Gerlach, р. 54, 22. IV. 1574 и р. 487, апр. 1578; срв. К. Иречек. Стари пътешествия по България от 15-18 столетие, Псп., кн. 6, 1883, с. 41).

* Привилегии на български села "Когато турците покорили Балканския полуостров, те не внесли големи промени в стопанския живот на страната и погрешно е да се мисли, че християнското население е било нивелирано в своето робство, както и не бива, от друга страна, да се преувеличава значението на правдините, дадени ни разните категории привилегировани християни, като войници, доганджии, мартолоси, дервентджии и пр. Тия привилегии са били прости данъчни облекчения.”
Привилегировано съсловие са били и рудничарите или маденджиите. За Кратово например знаем, че през първите векове на турското владичество местните князе запазили старите си правдини като управители на рудници.
Евлия Челеби пише - "Раята рудничари,които се ползуват с пълна свобода и облекчение от всякакви налози, обработват рудите на медта и среброто и ги предават на управителя" (Н. Милев Католишката пропаганда в България през ХVП в., С., 1914, с. 25).

Тия села не само са били освободени от тежки данъци, но и дълго време са били запазени от турско нападение и от разорение. Покровителствувало ги е самото правителство. Тъй например запретено е било да се преселват турци не само в Габрово, но и в Котел. Освен чиновниците, представители на властта, никакви други турци не е имало там. През време на война правителството е назначавало особени чиновници да пазят да не би турски войски да пренощуват в Котел. Също така в Панагюрище турците не са имали право да пренощуват. С по-големи привилегии са се ползували жителите на Копривщица, които са ходили заедно с турската армия до Пеща и Виена. Почти до 1840 год. повечето от тези села са пращали всяка пролет в Цариград коняри. В една от първите си поеми Пенчо Славейков рисува съдбата на такъв един коняр в чужбина (Коняр, Епически песни, Пловдив, 1б9б). Един млад селяк отива в Цариград напролет заедно с други коняри. Майка му и неговата годеница в едно глухо родопско село го очакват да се върне на другата пролет. Обаче минува другата пролет, връщат се другарите му, но той не се връща. Чистите побуждения и блянове на този селяк, неговата първична селска натура се сблъсква със съблазните на големия град, който постепенно отравя душата му. Напразно се мъчи той да се освободи от мрежата на тия съблазни и да се върне в родното си село, гдето продължават да го очакват близките му. И най-сетне, под гнета на една силна душевна борба, той изнемогва, разболява се и умира в чужбина. Една съдба, както виждате, подобна на онази, която описва Пиер Лотù в Roman d'un Spahi. Трябва да се отбележи, че в основната идея на тази поема има нещо типично, което е във връзка с историческите условия на дадената епоха. Тия коняри, изпращани от войнишките села, са напущали Цариград със съвсем нови впечатления, връщали са се в родината си с един по-широк кръг от разнообразни наблюдения и интереси и,естествено, оказвали са известно въздействие върху околната среда, върху нейните традиции и привички.
Правилегировани са били не само войнишките села, но и султанските соколници (доганджии), мнозина от които са били българи. Те са имали право на свободни граждани - освободени са били от тежки данъци, от лична работа (ангария). Получавали са дори парично възнаграждение.
Изобщо войнишките и балкански села имат голямо значение за духовното ни пробуждане. Те са поддържали у народа привичка към военното дело, пазили са своята юридическа независимост и са защищавали енергично своите привилегии. Благодарение на тази система на привилегии, с каквито са се ползували войниганите и соколниците, една голяма част от българското прибалканско население е живеело с правата на свободни граждани и е проявявало винаги дух на самостойност и независимост. Обикновено населението във войнишките села, понеже е имало възможност да се развива по-свободно и да носи оръжие, отличавало се е с храброст, патриотизъм и енергия. Често тия села са били огнища на бунтове, а по-късно - на народни въстания. Тъй например от войнишкото село Кипровец е излязъл Парчевич, който е употребил толкоз много усилия, за да организира едно всенародно въстание. По-късно населението на Кипровец и на други войнишки села е било зле наказано за своите недоволства и бунтове - били са отнети предишните му права и една голяма част от това население е била принудена да забегне във Влашко. Известно е, че най--бележитите народни хайдути са излезли от недрата на източния Балкан - от войнишките села, - от Котел, Сливен, Ямбол, Герлово и Раково. Известно е също каква роля са играли по-късно, през време на въстанията, Копривщица, Панагюрище и изобщо средногорските села. Подобни примери бихме могли да изтъкнем и в историята на гръцките революционни движения: от средата на гръцките марталузи (амартоли, особен род войници) излизат по-късно прочутите сулиоти - гръцки бунтовници. С упадъка на Турция почват да упадат и тия организации - войниците постепенно се превръщат в мирно население. Те оставали в султанските обори, отивали в Цариград на чети, с музика и знамена; тук-там тази традиция е продължавала до средата на XIX век - обаче правата на войнишките села са били вече отнети. Освен това, множество от тези богати войнишки села са били няколко пъти разсипани от кърджалии към края на XVIII и началото на XIX век.

* Кипровец. Старо католишко селище. Рударски център, гдето саксонски колонисти обработвали в средните векове златни, сребърни, железни и други мини. Тия рудничари са се ползували с привилегии - данъчни облекчения. Самоуправление, уединено местоположение, планински кът, далеч от царски друм - запазено от произволите на войската - Кипровец е било богато село, “цветето на България”, както се казва в един стар документ (Н. Милев; п. т., с. 26.). Според две свидетелства от края на XVI век, селото е брояло около 1500 къщи.
През XVII век положението се променя. Влошава се участта на населението, започва да губи привилегиите си, мините не са тъй производителни, изчерпани са вече: произвеждало се само желязо и стомана.
Привилегиите на Кипровец не са били неприкосновени и ферманите, които са гарантирали тия привилегии, не са се спазвали винаги. Поквара в управлението, чиновниците и пр. - грабежи, произволи, подкупи.
Като се изчерпали мините, населението се предало на търговия и занятия, които по-рано са вършили във връзка с рударството. Търгувало с вътрешността на Турция, с Влашко, гдето се ползувало с особени привилегии. Те са били пръснати по цяло Влашко. Със земеделие не са се занимавали.
Половината население католици, другата половина православни Кипровец е имал същото значение през XVII век. каквото са имали балканските градове през XIX век (Н. Милев, п. т., с 33.).

* Саксонци в Кипровец. В Кипровец някога имало саксонци, рудокопи и златари, които при всичко че се побългарили, останали католици (К. Иречек. Княжество България, т. II, 285.).

Ние се спряхме да посочим значението на прибалканското население за нашето възраждане. Казахме, че балканските села и малки градове са играли голяма роля в историята на духовното ни пробождане. Като причини на това изтъкнахме:

1. Балканското население не е било изложено на турско влияние, както населението в равнините, понеже турците са избягвали мъчнодостъпните планински места и са населявали повечето равнините.
2. Балканското население по-късно е било завладяно от турците, в неговата среда по-дълго време се е пазил споменът за предишната независимост и у него най-напред възниква желание за освобождение; то винаги е проявявало революционен дух и не се е бояло да се противопостави на турската власт.
3. Балканското население е било сравнително по-състоятелно, по-заможно; със своята предприемчивост и трудолюбие то е използувало природните богатства на Балкана, неговата водна енергия, усъвършенствувало е множество занятия и е намерило широк пазар за произведенията на своята промишленост не само в Турската империя, но и вън от нейните граници.
4. Това население дълги години се е ползувало с привилегии от страна на турското правителство - освободено е било от множество тежки данъци и е живяло дълго време, може да се каже, полунезависимо. С най-големи привилегии са се ползували, както видяхме, войнишките села:. Какви са били задълженията и правата на тия села и какво значение имат те за националното ни възраждане, ние вече говорихме. Войнишките села са поддържали у българите някогашните военни традиции и изобщо привичките към военното дело - проявявали са винаги дух на самостойност - не са били тъй угнетени, тъй наплашени, както населението от равнините. Това се вижда най-добре от факта, че войнишките села често са бивали огнища на бунтове и народни въстания и от тях са излезли най-бележитите народни хайдути. Подобни примери бихме могли да изтъкнем и в историята на гръцките революционни движения: от средата на гръцките марталузи (амартоли) - особен род войници - излизат по-късно прочутите сулиоти - гръцки бунтовници.

Като отбелязваме тук условията, които са благоприятствували да се запази националният характер на селското, особено балканското, население, ние трябва да споменем и една особена форма на стопанствен живот - задругата именно, която също така е съдействувала твърде много да се съхранят националните традиции и особености. Задругата или, както се е наричала в някои области, рада (К. Иречек, Княжество България, т. II, 1899, с. 92), се е развивала там, гдето стопанството е било поставено при по-добри икономически условия. За българската задруга ние срещаме бележки в съчиненията на пътешественици, които са минували през България още преди два века. Тъй например един от тях, Driesch, отбелязва задругите, които е наблюдавал около Пирот в началото на XVIII век, 1719 г. (К. Иречек, п. т., т. II, с. 507). Задругите са били образувани от няколко челеди, които са живели в един дом под управлението на един старей-шина; всички тия челеди са образували едно стопанство, ползували са се с еднакви права, колективна собственост, обработвали са заедно общата земя; по такъв начин те са съставяли едно патриархално общество. Значи, главните особености на задругата са били: 1. колективно владение на известни имоти и колективно ползуване от техния приход; 2. съжителство под началството на семейния старейшина.
Като икономически особености на задругата могат да се изтъкнат следните: прилагал се е един принцип на икономиката - разделение на труда между членовете на задругата; пестило се е време и енергия; обикновено най-способният е ръководел управлението на задругата и от неговото умение са се ползували и другите, които сами може би не биха могли да се уредят добре. Всички членове на задругата са били осигурени материално, дори и в случай на заболяване. Осигурени са били също така и децата.
Emile de Laveleye в La Peninsule des Ваlсаns (Bruxelles, 1886, 2 volumes) изтъква някои морални страни на задругата. Предварително трябва да отбележим, че когато изтъкваме тук известни икономически и нравствени особености на задругата, ние не разбираме въобще някакви предимства в самата тази стопанствена форма. В случая нас ни интересува значението на тази форма в даден исторически момент - интересува ни доколко е влияла тя за запазването на националните традиции. Като нравствени особености на задругата могат да се посочат: строг надзор, после: съзнание да се поддържа една обща челядна чест; развивали са се семейни навици, закрепвали са се връзките между роднините; поддържала се е при това традиционната почит на децата към родителите. От друга страна, задругата е училище на самоуправа, давала е повод за обсъждане на общи въпроси, за изказване на мнения от страна на отделните членове; по-нататък: щом всички са живели заедно, приобщавали са се с еднакви навици и склонности и, което е по-важно за нас в случая, чрез задругата привързаността към старите предания и обичаи се е предавала от едно поколение на друго - на онова, което е унаследявало задругата - и по този начин се е образувал един силен консервативен елемент, който е крепял любовта към старото и се е противопоставял на всяко нововъведение, което би могло да наруши завещаната от бащи и деди традиция. Изобщо задругите са имали твърде важно значение за опазване на националните традиции, спомени, народни умотворения; в тяхната среда се е поддържала народната нравственост, народното обичайно право, изобщо пазили са се всички онези форми на семеен и задружен живот, които непосредноста били свързани с особеностите на самата националност и по такъв начин са я крепели, макар и в латентно състояние.
Но покрай многото положителни страни, които са благоприятствували за запазване на националността, задругата има и някои отрицателни страни, които спирали личните прояви. В много случаи тя е убивала духа на инициатива у отделните членове и ги е превръщала в машини, механизирала е техния труд, като ги е заставяла да се подчиняват на домакина; всеки поотделно се е приучвал на една работа и е бил неспособен за многобройните селски работи. Развивал се е дух на рабска подчиненост, който е тъй характерен за политическия и обществен живот на българина. В средата на задругата животът е бил твърде затворен, неподатлив на външни влияния. Донейде всичко това е било важна външна пречка за развитието на индивидуалността, защото в дадения случай отделната личност е служила на колективното цяло, без да намира простор за лична,специална дейност.
Изобщо животът на нашите задруги и до ден днешен не е напълно и основно изучен, както е изучен например у сърбите, гдето са изнесени богати материали за характеристика на задругата. Особено ценни в тази област са изследванията на сръбския учен Богишич. Още по-малко пък е разгледан и изяснен въпросът за отношението на тази стопанска форма към духовния живот на българина. Тук ние засегнахме, макар и бегло, това отношение, за да дадем по-пълна и по-всестранна характеристика на всички онези фактори във вътрешния и стопанствения живот на българина, които са съдействували за съхранение на народния бит и са създавали благоприятни условия за национално развитие. Но не трябва да се забравя, че при сравнително по-благоприятни духовни и стопанствени условия е живяла само една част от нашия народ, само онази част, която се е ползувала с привилегии от страна на турското правителство и е била запазена по-дълго време от турско нападение и гръцко домогване. При благоприятни условия е било поставено, както видяхме, балканското население (по-заможните, ползуващи се с привилегии, войнишки села). Обаче не винаги. Някои от неговите права по-късно са били отнети, освен това то често е бивало излагано-на кърджалийски разорения и грабежи. Но, разбира се, като е било по-състоятелно, имало е възможност no-скоро да се съвземе след тия грабежи и разорения, да възобнови разрушеното, да върне загубеното свое материално богатство и отново да се грижи за просветата и училищата си.

* Български притеснения, големи данъци. За кипровчани Петър Богдан качва: "Големите притеснения и всекидневните данъци не ги оставят да дишат" (Н. Милев, п т., с. 113).

* Българските села в турско време. Балкански села и села в равнини. "За Горно Лъжани Петър Богдан съобщава една подробност, която заслужава да се изтъкне като общо явление в Турция Селото е било разположено най-напред на брега на р. Осъм, но понеже било на друм (strada publica), теглило много от минувачите; за да се избави от тия насилия, преместило се настрана, под планината" (Н. Митев, п.т, с. 100)
Планинските места са по-заможни, по-мъчнодостъпни, там дири спокойствие и спасение българското население

При най-неблагоприятни духовни и материални условия е било принудено да живее населението от равнините, което се е занимавало предимно със земеделие. То не се е ползувало с привилегиите на балканските българи, не е било освободено от тежки данъци; напротив: заставено е било да плаща различни данъци както на турското правителство, тъй и на гръцкото духовенство. От друга страна, то е било изложено на по-чести грабежи, понеже е било по-беззащитно, и дълго време след тия грабежи не е могло да се съвземе и да мисли за нормален стопанствен живот.
Външните условия, особено политическото положение на Турция, катастрофите, които е преживяла тя в своя политически живот през XVIII век, вътрешните неуредици - всичко това значително се е отразило върху стопанствения живот на българското население. Стопанствените отношения в Турция както в началото на турското владичество, тъй и по-късно не са се развивали при нормални условия. Разбира се, от това е страдало най-много поробеното християнско население - особено онова, което не е разполагало с повече материални средства, за да изплаща големите данъци и да поправи своето разстроено стопанство след кърджалийските и турски опустошения
Нека разгледаме по-отблизо материалното положение на българите до началото на миналия век и след това през първата половина на XIX век; необходимо е да сторим това, за да имаме ясна представа не само за духовните, но и за икономическите условия, при които се е започнало Българското възраждане.

* Българската къща. Какво нещо е представлявала българската къща през XVIII век, може да се съди по сведенията, които дава пътешественикът Бошкович. На 1.VI.1762 г. той минава през с. Канара, над Лозенград; това село е имало 100 сиромашки къщи, градени от дърво и кал, както и във всички други български села. (СбНУНК, VI, с 140 156.)

Една голяма част от селското население, особено в първите векове на робството, е била в крепостна зависимост от крупни земевладелци, които са притежавали цели села заедно с населението. Обаче за живота на тия крепостници твърде малко се знае; повече данни има за стопанствения живот на византийските и сръбските селяни, а икономическото положение на българския селянин в началото на робството все още не е проучено. Знае се само с положителност това, че в много случаи владетелите, едрите собственици, са подарявали цели села заедно с населението на отделни манастири; понякога на манастирите се подаряват "във вечно владение" цели семейства, като се обричат на робство децата и внуците. Дори повечето свещеници отначало са били крепостници и заедно с простия народ са обработвали земята (К. Иречек. История Болгар, гл. XXV). Почти до края на XVIII век българинът е бил предимно селянин, безправен роб на спахията (Ив. Д. Шишманов. Паиси и неговата епоха, СпБАН, 1914, кн. 8). Една голяма част от селското население, както и преди падането на България, е останала във феодална зависимост от потурчените боляри, които са владеели обширни области. Всеки християнин от 14 години нагоре е плащал данък, а земеделците християни са плащали освен другите налози данък на своите господари, спахиите, ¹/₁₀ от продуктите на селското стопанство и при това длъжни са били да им работят Земята е била поделена между агите и пашите - ленни владетели, - които са се отклонявали от задълженията си спрямо правителството: вместо да му помагат в критически моменти, в случай на война, те са оставали в своите земи, за да пазят имота си. В тия земи, ленни владения, земеделците са били свободни да засяват части от земята за себе си, без да ги ограничава агата. Но твърде често агата е злоупотребявал с влиянието си, с богатствата си, а най-често с властта, която е имал над беззащитните селяни. С камшик в ръка той ги е принуждавал да му работят даром в частните земи, които е притежавал. Купувал е техните собствени произведения (освен виното) на цената, която той сам е определял; давал е назаем пари за харача и после си ги е събирал с грамадни лихви (Оlivier, Voyage, p. 299; Н. Милев. Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 30).

* Лен. Немското das Lehn означава това,което се дават назаем; така са се наричали във времето на феодалната система земите и селищата, които са владеели васалите. В случая подразбираме земите, които турското правителство е отстъпило на агите и пашите да управляват те известно време, като длъжностни лица, подчинени на султана.

Заедно с упадъка на Турция се е разраствала все повече тази анормалност в стопанствения живот; агите, понеже никой не е ограничавал произволите им, са добивали все по-голяма власт над селското население. Селянинът е бил съвсем безпомощен и беззащитен спроти агата. А колкото повече се е подобрявало положението на феодала турчин, толкоз повече се е влошавало положението на земеделското население. По-късно владетелите на ленове са придобили наследствени права, каквито по-рано не са имали. Освен това, докато по-рано леновете са се раздавали според военни заслуги, от султан Мохамед III насам те са се раздавали без оглед на тия заслуги. Към края на XVIII век покварата и подкупничеството в турската империя са взели такива широки размери, че длъжностите обикновено са се продавали на търг - който е наддадял повече, той е ставал ага или паша. Материалното положение на българския селянин става още по-непоносимо през втората половина на XVIII век, когато турската държава се разпада на няколко полунезависимн пашалъци. Тогаз у пада до крайна степен не само промишлеността и търговията, но и земеделието. Турция е била разделена на отделни области н всяка област е била управлявана от отделни паши. Пашите постепенно заграбват в свои ръце не само военната, но и административната власт. Те са били и управители, и военни коменданти, и финансови началници на провинциите. Повечето от тях, за да увеличат своите доходи, стават закупвачи на данъците - те изплащат на правителството предварително данъците, които се изискват от една област, и след това ги събират сами от населението в двоен и троен размер. Тяхната власт се разраства до такава степен, че те, като са се считали представители на султана и началници на въоръжените сили в цялата област, присвоявали са си правото да наказват със смърт без формалност, без съд, да поддържат голям военен щаб, който вместо да помага на държавата, започва да служи на личните интереси на патите (Olivier, Voyages; Н. Милев, п. т., с. 26). Когато някой паша е изпаднел в немилост или пък не е контролирал своите делибашии, те са се разпръсвали из околните села, извършвали са най-страшни разбойничества, ограбвали са населението, докато ги повика някой друг паша или пък докато ги прогони и разпръсне войската (Olivier, 305; Н. Милев, п. т., с. 35). Тия делибашии са били винаги готово, страшно оръдие в ръцете на всеки властолюбив и алчен за богатство паша. От тях, разбира се, най-много са страдали християните. Понякога християнското население чрез свои представители се е оплаквало на правителството от произволите на пашите и делибашиите, но то не е било в състояние да помогне, защото и самото то се е чувствувало безпомощно пред силните паши. Понеже пашите са получавали службата си не поради заслуги, а чрез големи откупи, те с всички средства са угнетявали и ограбвали народа, за да могат редовно да заплащат този откуп и по такъв начин да запазят по-дълго време службата си. По силата на един стар обичай, който се дължи без съмнение на недоверие, всяка по-голяма служба в Турция се е давала само за една година; за да се поднови, потребен е бил нов ферман. Пашата, като е знаел, че златото в Турция опрощава и най-големите престъпления, гледал е да трупа богатство по какъвто и да е начин и да запази службата си колкото е възможно по-дълго време (Olivier, 309; Н. Милев, п. т., с. 34). Тъй като централното управление не е било в състояние да се противопостави на тия областни сатрапи, те са разширявали границите на своите пашалъци, увеличавали са приходите си, за да могат да поддържат войска; принуждавали са султана да бъде благосклонен към тях, да ги потвърдява всяка година в длъжност и да се задоволява с привидна власт над тях. Агите, в стремежа си да разширят своите области, често са влизали в конфликти, воювали са помежду си като средновековни феодали и победителят е ограбвал имота на победения. Властта не е била в състояние да накаже тия паши, които са злоупотребявали с правата си, поради което те са продължавали да ограбват безнаказано селата и да трупат грамадни богатства (Beaujour. Tableau du commerce de la Grèce; Н. Милев, п. т., с. 35). В ръкописни сборници от XVII и XVIII век ние срещаме тук-там бележки, които свиделствуват за бедственото материално положение на българите през това време.
В края на един сборник от XVI век (Б. Цонев - Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, С., 1910, т. I, № 309, с. 256-257) има бележка от 1711 год.: "...вь онои вр

ме пръскрьбну хараче тешки. Д

ца на 12 гудини лув

ха..." С последните думи писачът загатва за еничерството. В един требник от 1641 год. (Б. Цонев, Опис. . т. I, № 251, с. 161) се споменува, че през него време измрял много добитък, всичко е било неимоверно скъпо "и людїте теглих

глад лют". Един триод цветен от XVI век (Б. Цонев, п.т.,№ 225, с. 145-146) съдържа следната бележка от 1689 год., писана от йерей Стоян: "Велика знамен

и чудеса. Вь осму тисущу къга млади црь турьски црь (излезе на дрено поле) наста име ему Мурать. Тага

наета гладь великь и злина на хрис

не защо поиме вое долу на римь та запреше жито и брате захире наиме... (описва се скъпотията на съестните продукти)... тьга

не едеху людї по 10 днї хлебь и мреху гладни та се носеше жито по села продаваху пшенїцу (изброява се по колко са продавали житото и месото, виното и ракията)... и тога

велико зло беше вь людех."
В една ръкописна бележка от втората половина на XVII век четем следното: "Писа поп Герман от село Бучан коги беше време нужно и глад велик по земли и беше нужда от агарени по Дунав караху тумбаси на войска на лешкая земля та правеху мост на Дунав в то време беше усито скапо.”
Един ръкописен сборник от 1770 год. (Б. Цонев, Опис... т. I, № 337, с. 332) съдържа бележка от Мано Калпакчи, софиянец, който описва лютата зима през 1785 год. и прибавя: "а на селата господь им знаеше мьката за сено и за слама що теглиха". Изобщо, в сборниците от него време ние често срещаме израза: "в ... година велика нужда б

ше".
Още повече се влошава материалното положение на българите, особено на селяните, към края на XVIII век, когато започват да върлуват из страната кърджалии, които в късо време разоряват цели села и ги превръщат в пепелища. Напразно турските войски са се мъчили да разбият и разпръснат кърджалийските пълчища. Кърджалиите, особено тия, които са били предвождани от видинския паша Пазвантооглу, сполучили да завладеят обширни области и да се разпореждат, както искат, о живота и имота на българското население в тия области. След всяко оттегляне на турските войски, които безуспешно са обсаждали Видиг, кърджалиите са излизали от крепостта и разпръсвали са се по села и градове, за да грабят и убиват. A, от друга страна, самите турски войски, след несполучливи опити да парализират силата на Пазвантооглу, на връщане - на път за Цариград и Мала Азия - спирали са из българските покрайнини, като са разорявали населението не по-малко от кърджалиите. Тъй че българинът е бил изложен през него време на двойно преследване и грабителство - от страна на кърджалиите и редовните турски войски, които са отивали против Пазвантооглу. Из страната са кръстосвали множество пълчища даалии,кърджалии, които са се сблъсквали често с турската войска, а понякога в съгласие с нея са плячкосвали и всичко това се е струпвало, разбира се, върху главата на българското население Вследствие на това земеделието е почнало бързо да упада, плодородните области са се превърнали в пустиня и населението е обеднявало все повече и повече. Броят на кърджалиите се е увеличавал, понеже в техния състав са влизали не само турци и албанци, но дори и българи. Тъй например бележитият, възпетият в нашите народни песни Индже Войвода заедно с турците е нападал и грабил еднакво и християнското, и мохамеданското население. Обикновено кърджалиите ненадейно са нападали по-заможните села и градове, ограбвали са ги и след това са се оттегляли в своите жилища по източния Балкан, Родопите и Видинско. В продължение само на няколко години те заедно с турските войски, които са били пратени да ги преследват, са опустошили сума цъфтещи български градове и села: Панагюрище, Копривщица, Станимака, Арбанаси, Калофер, Раково и др. В течение на седем години - до 1800 год. - Копривщица е била три пъти разграбена и разрешена от кърджалиите; мнозина от нейните жители са се принудили да емигрират във Влашко. През 1802 год. кърджалиите разорили България до такава степен, че множество християни са били принудени да напуснат отечеството си и да дирят спасение в чужди краища -главно във Влашко и в южноруските губернии. На какви бедствия е бил изложен българският елемент през него време, най-добре може да се види от автобиографията на Софрония, гдето са описани спречкванията между отделни аги, а тъй също и кърджалийските злодейства и грабежи. И справедливо отбелязва Н. Милев (Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 35), че историята на Софрония Врачански и неговите мъченишки страдания по градове и села, манастири и овчарски колиби" и най-после бягството му отвъд Дунава, на чужда земя, е история на една голяма част от българския народ преди едно столетие. В своето незавършено житие Раковски бележи, че чичо му, който е наследил от баща си значително богатство, изразходвал го е цялото през време на кърджалийските смутове и се е разорил съвсем. Това е единичен факт от едно общо явление: "материално разорение на страната" (Н. Милев, п. т., с. 35-36), На едно такова разорение е бил свидетел и австрийският интернунций von Stürmer: "През време на пътуването си оттам (Силистра) до Хавса, първата етапния отсам Одрин, аз имах случай да се убедя със собствените си очи в ужаса на опустошенията, извършени навсякъде от споменатите войски (на Гюрджи Осман паша) в техните походи срещу бедните жители на Румелия до такава степен, щото мога да кажа, че в цялата тази страна, освен пазарищата Шумен и Карнобат, не срещнах нищо друго-освен пустиня, разрушени селища и опожарени сеитби или угари без хора я без добитък" (Н. Милев, п. т., с. 36).
За бедствията, на които е било изложено българското население към края на XVIII век, и за неговото емигриране във Влашко се споменува и в инструкциите на виенското правителство до австрийския представител при Портата (1793 год.), че: "В Румелия владее през 1793 год. силно брожение, много недоволни турци обикалят нагоре-надолу, опустошават съвсем страната между София и Пловдив, пленяват навред села и градове и вършат най-големите свирепства спрямо жителите, което карало бедното селско население от тамошните места и от България надолу от Видин да се изселва и да бяга във Влашко" (Инструкции и до австрийския представител при Портата, Виена, 17. XII. 1793 год., Н. Милев,, п. т., с. 37).
За същата епоха намираме сведения и в турски държавни документи. В един от тях се казва, че през 1796 г. Пазвантооглу "превърна в прах и пепел всичко, що му попадна, и опожари цели 80 села, лежещи в никополските и севлиевски каази... Той си простира ръцете още и към плевенската и към ловешката каази... А всичко това е накарало населението да трепери от неговото име, кански да пищи от неговите дела" (Д. А. Ихчиев Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу Видински. СбНУНК. 1908, кн. 24 с. 41).
Интересни са за нас също така бележките за онова размирно време, що срещаме в ръкописни сборници и съчинения на български книжовници, които сами са видели н преживели произволите на кърджалии и турци. Всички тия бележки свидетелствуват, че голяма част от Българския народ през последната декада на миналия век е търпял най-големи лишения и е бил изложен на преследване и грабеж. В своята автобиография Софроний споменува за турските войски, които след несполучливи обсади на Видин са се разпръсквали из села и градове, за да грабят - "врещаха са и б

гаха турци делии от оурдиата соблачаха селата и субашите обираха" (изд. Орешков, 65). Между другото, Софроний разправя как е бил гонен от едно място на друго, нийде не се е чувствувал сигурен за живота си, понеже навред са върлували кърджалии и разбойници, и най-сетне се спрял в Карлуковския манастир, обаче не за дълго: "И тамо наченаха да прихождат турци от войската почто като са варнаха от Видин по вси касаби наоколу имаши паши по селата пашалии ходяха повише да са хранят и да соблачат селата..." (Автобиография на Софр. Врачански, изд. П. Н. Орешков, С., 1914, с. 67).
Една ръкописна бележка върху един лист, прилепен отвътре на дъската на копривщенския дамаскин, съдържа следното: "В оная година знаменую велик глат бист по всей земли и много челов

ци биле травное питахуся и замроша множество людеи глада ради, ова гудина много хайдути плениша по всюду села и Станимака изгориша и мор бисть по людей гр

ха ради челов

ческаго 1793 jули" (Копривщенски дамаскин, изд. от Л. Милетич, С., 1908).
Кърджалиите са отбелязани и в историята на йеросхимонаха Спиридона от 1792 год.: "За его время (времето на Султан Селима) воста великое смятение - разбойничество кърцалийское, и начаша пл

нити и убивати христиан в Болгарии" (изд. В. Н. Златарски, С., 1900, с. 107).
И Раковски споменува за кърджалиите в своята автобиография: "Много упуст

ли български села са виждат и досега по хубавите полета тракийски, изгорени от кърджалиите" (Н. Милев, п. т., с. 37).
В един ръкопис от 1801 год. е отбелязано разоряването на Тетевен от кърджалийските пълчища: "Да се знае куги додоха крџалиете та изгориха село Тетювене изгориха черковата изгубиха чоловеци муже и жени и д

ца половина от селото..." (Псп., кн. 2, 1882, с. 148).
Нашият народ е запазил живи спомени за кърджалийските върлувания и зверства и в своите песни - особено в хайдушките, гдето между другото са възпети и подвизите на български юнаци, които са бранили еднородците си от кърджалийските нападения.
Войните на Австрия и Русия с Турция през XVIII век също така са влошавали значително материалното положение на българите. Когато е минувала турската войска през някоя област, населението е бивало задължено да приготви припаси за нея, и то в най-късо време. Освен това, след всяка война турците са ставали по-несправедливи в отношенията си към християните и още по-немилостиво са ги ограбвали и гнетили. За това свидетелствува и Софроний в автобиографията си: "Въ л

то: 1768: начена са войска баталиа турчина сас московица, ами какво да скажими: като повлекоха ония лютий и свер

пии агарене, какво ли зло не сториха по христиани, що им наум неприиде това не сториха, колико челов

ци избиша..." (Софроний, изд. на Орешков, с. 50).
За да дадем една още по-пълна картина на всички онези материални бедствия, които са гнетили българското население, ние ще трябва да отбележим тук и опустошенията на чумата, която твърде често е върлувала в Турция. Холерата и чумата обикновено са се разпространявали от Цариград и повече са върлували в европейските, отколкото в азийските области на Турция. В своите пътни бележки Olivier пише, че чумата и турското владичество са били най-голямото нещастие на хубавите земи в Източна Европа и предна Азия. Населението е бивало принуждавано да напуща своите селища, градовете са се обезлюдявали и опустошените места дълго време след епидемията не са можели да се съвземат в икономическо отношение. Какви размери е вземала чумата между мохамеданското и християнското население, може да се съди от факта, че през 1795 год. тя е унищожила три четвърти от населението в Русчук (Olivier, Н. Милев, п. т., с. 23-24). За опустошенията на чумата говори и Софроний в автобиографията си: "... и поидохме в Арбанаси, ала като излязох аз из епархията, божием попущением тое л

то удари една чума напрасно и запали ся вся епархия и касабите и селата, не остана чисто едно село гр

х ради наших..." (Софроний, с. 63, изд. Орешков). Широки размери е вземала епидемията и през време на Руско-турската война от 1769-1774 г.

* Чума. Данъци. Чумата е върлувала много през втората половина на XVII век. Увеличение на данъците през XVII век. Влошаване на икономическото положение (Н. Милев, п. т., с. 104,171 )

Едно щастие за българите е било, че чумата е върлувала повече между турското, отколкото между християнското население. Това е отбелязано както в книгата на С. Robert, Les Slaves de Turquie (Paris, 1844), тъй и в житието на Софроний (с. 63,изд. Орешков)..Този факт се обяснява с това, че турците са били по-невежествени, по-малко са се грижили за своята чистота и освен това живеели са в най-гъсто населените места, гдето заразата е могла да се разпространи по-лесно (Н. Милев п. т., с. 23-24).

БИБЛИОГРАФИЯ:
Бобчев, С. С. - История на старобългарското право. София, 1910 [(Лекции и изследвания).С., Печ. "П. М. Бъзантов” 1910.XI, 560 с.]
Гаджанов, Д. Г. - Пътуване[то] на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. Псп., 1909, кн. 70 [прев. от тур.. Псп., г. XXI, 1909, кн. 70, 639-724 с.].
Георгиев, Й. П. - Село Арбанаси. Псп., 1904, кн. 64 [(Ист. археол. бел.), Псп., г. 1904, кн. 64, 86-123 с.].
Гешев, Ив. - Задругата в Западна България. Псп , 1887, кн. 21-22 [426-449 с.].
Гюзелев, И. - Значението на Балкана зa историческото развитие на България. Юбилеен сборник на Габровската гимназия. Габрово, 1900.
Emile de Lavеlеуе. La Peniusule des Balcans. Bruxelles, 1886, 2 vol. (на руски: Балканский полуостров. Перевод с французскаго с примечаниями и дополнениями. Н. Е. Васильева. Москва, 1889; на английски: The Balkan Peninsula... translated by Msr. Thcrpe. London, 1887).
Иванов, Йордан - Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност София, издание на Бълг. академия, 1915 [CVII, 238 с.].
Иванов, Йордан - Български старини из Македония. Изд Бълг. книжовно дружество, 1908 [V, 311 с.].
Иванов, Йордан - Северна Македония. Исторически издирения. София, 1906 [VII, 420 с. ил. 2 к.].
Илиев, А. Т. - Телесно и душевно възпитание в средните учебни заведения. София, 1899 [3а учители, родители и интелигентни граждани. Според Петър Дурдик и др. авт. Съст... С., книж. "Д. Голов", 1899.VIII,443 г.]
Иречек, К. - Стари пътешествия по България от XV-XVIII столетие. Псп , кн. 2, З, 4, 6, 7. [1882-1884, кн. З, 1882, кн. 4, 6, 1883, 1884, кн. 7.
Иречек. К. - Пътувания по България. Преведе от чешки Ст. Аргиров. Пловдив, 1899 (Княжество България, част II), [XXIII, 943 с.].
Иширков, А. - Западните краища на българската земя. Бележки и материали. София. 1915 [С., Придвор. печ.. 1915, СХХХ, 104 с., с 9 л. к.].
Иширков, А. - Град София през XVII век. София, 1912 [С., Соф. архесл. д-во, 1912, 96 с., 18 л. ил.].
Lоrgа, N. - Geschichte des osmanischen Reiches. Nach den Quellen dargestellt. Gotha, 1908-1913, 5 Bd.
Kесяков, Х. - Стари пътувания през България. Рико, СбНУНК. кн. 6 [СбНУНК, 1891, кн. 6, III, Рико, 167-176 с.].
Кесяков, Х. - Пътуване през Българско в 1635 год. Псп., 1886, кн. 19-20 [кн. XIX, 63-69 с.].
Кесяков, Х. - Стари пътувания през България Псп , кн. 21-22, 1887 [339-347 с ].
Кесяков, Х. - Стари пътувания през България Псп., кн. 58, 1899, [630-640 с.].
Кънчов, В. - Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. Псп., 1898, кн. 55-56 [1 - 15 с.].
Макушев, В. - Болгария под турецким владычеством, преимущественно в XV и XVI веках. Журнал Министерства Нар. Просвещения. 1872 год., т. 163.
Маринов, Д. - Чипровци или Кипровец. СбНУНК, кн. 11 [СбНУНК, кн. 11, 1894, 135-144 с.].
Matkovič, В. - Putovanja po Balkanskom poluotoku. Rad. jugosl Akad., 129.
Милев, Н. - Известия зa състоянието на Турция в края на XVIII ек. СпБАН, 1913, кн. Ь [1-71 с.].
Милетич, Л. - Стари пътувания през България, I, II. СбНУНК, кн. 6 [С6НУНК, кн. 6, С., 1894, 113-176 с.].
Михов, Н. В. - Библиография на Турция, България и Македония (Малка бележка). Псп., 1908, кн. 69 [456-477 с.].
Михов, Н. - Библиографски източници за историята на Турция и България. Издава Бълг. акад. на наук., София, т. I-III, 1914 [I, 1914, 119 с.; II, 1924, 133 с.; III, 1928, VII, 166 с.].
Михов, Н. - Населението на Турция н България през XVIII и XIX в. Библиографско-статистични изследвания. Сборник на Бълг. акад. на наук., кн. 4, 1915 [кн. IV, С., Царска придв. печ., 1915, 483 с.].
Мustafa Ben Abdalla Hadschi Chalfa. Rumeli und Bosna gecgra-phisch beschrieben. Aus dem türkischen ubcrserzt von Joseph von Hammer. Wien, 1812.
Попов, Л. - Пътуване от Цариград през България в XVIII век от С. Niebuhr, Псп., 1908, кн. 69 [280-291 с.].
Раковски, Кр. - Страница из историята на Възраждането ни. Сборник "Мисъл", год. I, 1910 [кн. I, 142-172 с.].
Славейков, Р. - Едно старо пътуване през България. Псп., 1899, кн. 60 [943-950 с.].
Сикорский, И. - О психологических основах национализма. Киев, 1910.
Сырку, П. - Описание турецкой империи, составленное русским бывшым в плену у турок XVII веке. Спб., 1890.
Табаков, С. - Град Сливен, том I. История-хорография.София, 1911 [Опит за история на град Сливен, т. I-III. С., к-т Историята на гр. Сливен, 1911 - 1928, т. I, XXIII, 620 с.].
Hammer, J. - Histoire de Fempire ottoman, depuis son origine jusqu'à nos jours.Ouvrage puisè aux sources les plus authentiques et rèdigè sur des documents et de manuscrits la plupart inconnus en Europe. Paris, Londres, Saint-Pètersbourg, 1835-1843, 18 vol.
Zinkeisen, J. W. - Geschichte des osmanischen Reiches in Europa. Hamburg, 1840-1863, 7 T.
Шишманов, Ив. Д. - Паиси и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското възраждане. СпБАН, 1914 год., кн. VIII [18 с.].
Шишманов, Ив. Д. - Стари пътувания през България в посока на римския път от Белград за Цариград. СбНУНК, кн. 4 [l891 г].
Шопов, А. - Евлия Челеби. Псп., 1902 год., кн. 62 [161 - 194 c.].

v'98

из "ИСТОРИЯ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА" - Боян Пенев

Няма коментари:

Публикуване на коментар