Loading

Безбожна България



Наивен човек съм. И когато седна на масата, за да хапна, искам да се моля. Но го правя рядко. Защото съм българин. Защото съм параноик, изчадие. Такива неща си мисли Калин Терзийски, когато стане дума за Бог и вяра.

Тук ще се опитам да говоря за един изключително дълбок проблем. Съвсем ясно съзнавам, че на няколко страници е напълно лекомислено да се... не да се обсъжда, а дори да се захваща обсъждането на такъв проблем. Но аз съм лекомислен човек. И това, като се замисля, ми помага да не скучая и да не страдам от всепроникващото чувство за безсмислие и досада. „Той беше наивен човек и затова живееше два пъти повече от другите”. Така казваше моят приятел Борис Виан за един свой герой. Борис Виан почина, с клюмнала на гърдите глава, в киносалона, на трийсет и девет години, двайсетина години преди да се родя аз. И нямаше как да го поздравя лично за тези думи. Които бяха казани все едно за мене.
Хиляда и една глупости
Аз съм наивен човек. И когато седна на масата, за да хапна, искам да се моля. Събирам ръце и започвам да се моля. Тоест, искам да го направя. Да кажа следното: Отче наш, Ти който си на небесата, да се свети името Ти, да бъде царството Ти, както на небето, така и на земята, благодаря Ти за хляба наш насъщен, който ми даде и днес, и прости ми греховете, както аз прощавам на своите длъжници...
Но не го правя винаги. Моля се единствено, когато съм сам или най-многото - с моята миличка жена. Иначе - не. Защото съм съвременен човек. Българин. Параноик и мъченик на хиляда и една глупости. Изчадие, измъкнало се като лоша миризма от някакъв ад на дреболиите и спънките. Хм. Да. Българин. А може би - въобще съвременен човек? И не го правя. И това е проблемът. Дълбокият проблем. Защо аз не мога да се моля на масата преди хранене?
Между храненията често мисля за това. Но както казах, това е толкова генерален проблем, че аз не само не мога да го опиша в няколко страници, но дори не мога да мисля изчерпателно и практично за него. Обикновено стигам до мисловна задънена улица и махвам с ръка - и със свито гърло.
Тлъстите, пияни попове
Първата причина, за която се сещам, е, че съм израстнал в Социалистическа България. Две неща има в това словосъчетание. Първо - Социалистическа. Тоест - атеистична, еснафска, материалистична, бездуховна. Второ - България. Страна, в която християнството някак си все е било натрапвано. Помислете за това! В България да си антиклерикален, да си атеист и да си богоборец или еретик е било винаги израз на свободен дух и основание за гордост. Великите богомили. Елин Пелин с неговата омраза към тлъстите, пияни попове. Най-вече Ботев с неговия огнен еретизъм. Расате. Безброй примери.
Да седнеш на масата и да се молиш изведнъж те изпраща в групата на тези, които Ботев би нарекъл овце, а Вапцаров просто би погледнал с насмешливо презрение. А аз съм поет и обичам Ботев и Вапцаров с все сила.
Но да продължа нататък. Освен социалистическа България, голяма душевна пречка за моите молитви са и сектите. Започна ли да се моля пред хора преди хранене, аз имам чувството, че ще бъда включен веднага в групата на малоумните сектанти. Виждали сте ги - хилядите странни, бледи хора, вторачени в изпълнения с невидими и опасни духове въздух. Приличат на зомбита или привидения и обикалят с изцъклени очи, проповядвайки. И аз не ги обичам. Тоест, като християнин ги обичам... обаче се страхувам за тях.
Но има нещо по-неприятно. Срам ме е от това, че ги отхвърлям. Защото си мисля, че те най-вероятно са съвсем подобни на ранните християни. И всъщност са може би едни християнски мъченици. Живеещи в съвременния Содом. Сред хипермаркетите и сред захласнатите в самодоволно поглъщане и отделяне консуматори. Може би, мисля си понякога, тези сектанти са свети хора.
Но аз съм български параноик и така или иначе не мога да ги приема. И се ужасявам от мисълта, че мога да заприличам на тях. Молейки се на същия - мой и техен - Бог. Преди хранене.
Молиш ли се, маминка?
И ето още един щрих към портрета на моята параноя. Майка ми. Моята прекрасна майка, умна като жилав трън, израснал покрай далечен път. Тя е най-скептичният човек на света. Тя е създала цяла държава, цяла империя от насмешливост у мене. Тя е родена в село Садовец. Майка й и баща й са селски учители. Дошли от града на село, за да учат децата. Те ги наричаха „дечурлигата”. Просветени и насмешливи до корените на мъртвите си очи атеисти.
Когато започна да се моля, виждам вътре в главата си усмивката на моята насмешлива майчица. Тя казва: "Молиш ли се, маминка? Моли се." И се усмихва.
И ето. Аз съм един материалистичен, полусоциалистически човек, циничен и насмешлив, хитър и в същото време изпълнен с противоречия и съмнения. И пълен с копнеж към Бог, но в същото време - параноично засрамен от тоя свой копнеж. Ботев у мен крещи нещо в ъгъла, докато християнинът в мен се опитва да се моли.
Иска ми се да се помиря със себе си. Да излекувам параноята си. Може би трябва да започна от обществото. Струва ми се, че то е най-лесно за променяне. Най-упоритото нещо, все пак, са човешките предразсъдъци. А виж, обществото е гъвкаво дръвче. Може да се огъва доста добре. И ето, струва ми се, че бих могъл да направя следното: да помоля всички, които сядат заедно с мен на обяд или на вечеря, да не ме поглеждат с оня странен поглед, когато започна да се моля. С оня странен поглед, който създава параноята у мен. И който казва: Я го виж пък тоя!
Моля Ви!

Няма коментари:

Публикуване на коментар