Йордан Бакалов: Няма нов и стар морал - или го имаш, или не

Йордан Бакалов:

Няма нов и стар морал - или го имаш, или не

Важното е да гласуваш за определена програма и да настояваш за изпълнението й, убеден е политикът от десницата

Веселка Венкова

16. Март 2013, брой 63

Йордан Бакалов, известен за широката публика като народен представител от Синята коалиция, е доцент и преподава политика на националната сигурност в пловдивския Колеж по икономика и администрация и в НБУ. Защитил е дисертация на тема "Динамика на политиката за национална сигурност". Беше председател на Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите в последното - 41-во НС, и член на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред.
Цитат:
"Хората от политическите кабинети да не се назовават експерти. Няма такова чудо - всичко е политика в този живот."

- Равносметката ви след четири мандата, г-н Бакалов?
- Всеки народен представител трябва да благодари за доверието на хората, които са го подкрепяли. Дали са ми шанс с гласовете си да се развия като политик. Надявам се, че не съм ги подвел, след като имам 4 мандата - аз съм един от много малкото депутати, които са били издигани и избирани от един и същ избирателен район. Това е оценка за работата ми. Винаги съм знаел, че всяко начало има и край, както и че камъкът си тежи на мястото. Стореното съм правил с мисълта, че рано или късно ще се върна, където съм се родил. Стремил съм се да помагам на града, в който съм израснал, и има претенциите, че въпреки да е среден по големина град в България като инфраструктура, развитие, бизнес и работни места, е в добро състояние с оглед на кризата. Де факто и де юре, ако внуците ми някога решат, или аз самият - да напиша онова, което съм преживял в тази сграда, мисля че няма да има от какво да се срамуваме.
- Излизането ви от парламента е личен избор - вие сте от малцината, които не правят компромиси и няма да участвате вероятно в следващите избори. Какво коства това на човек с опит и с такава подготовка? Какви качества трябва да има, за да каже "Край!"?
- Най-малкото характер, трезва оценка за онова, което се случа в държавата, оценка за перспективата - много неща са. Преценил съм лично за себе си и съм решил, че в парламента съм дал каквото съм могъл. Смятам, че е дошъл моментът да бъда полезен на друго поприще. Нямам илюзиите, както някои колеги, че в парламента трябва да се родят и да се пенсионират едва ли не. За мен перспективата е на друго ниво, към което евентуално ще тръгна - развитието на човечеството се дължи на перспективата. Ако не виждаш там, където си бил четири мандата, бъдеще, избираш друго поприще. Не съм от народните представители, които не се радват на внимание - имам предложения за водене на листа, но съмо отказал, защото имам морални спирачки и ангажименти. Моята политическа сила ми е дала възможности и аз съм се развил.
- Въпреки съзнателното решение ви е мъчно - защо, какво не успяхте да направите в тези четири мандата?
- Сигурно много неща, но това не е било умишлено. Сега не можахме да приемем законите за специалните служби - това е по моята част, специално за устройствения закон. Първоначалният му вариант, внесен от МС, беше много слаб, но благодарение на усилията ми и на мои колеги успяхме да го направим що-годе работещ. Но в другите закони за специалните служби това не можа да стане.
- През цялото време работихте в комисии, свързани с националната сигурност - външна и вътрешна, какво остана скрито от погледа на българите? Какво не казахте, запазвайки националната сигурност, и кому "спестихте" обществен гняв?
- След време, ако реша, мога да ги посоча.
- Може би сега е времето, защото пак сме пред избори?
- Не може, все пак става въпрос за сигурността на държавата ни. Не съм от хората, които леконравно хвърлят всичко на публиката. Времето ще покаже.
- Трябва ли папките да останат затворени? Повтарям - отново сме пред избор и пак има голяма опасност заради криворазбрана колегиалност или заради правилно разбрани национални интереси ние - избирателите, отново да вкараме в следващия парламент случайни хора или такива, които не заслужават доверието ни.
- Не мога да давам оценка на избирателските вкусове, но мога да разгледам въпроса ви в друг аспект. Както има отговорност на избраните, така и избирателите трябва да носят отговорност. Не може вече 23 години да се гласува анти нещо и някого и в същото време месец по-късно, с това се сблъсквам в продължание на толкова години, да заявиш "Пак ни излъгаха!" Лъже се онзи, който иска да бъде излъган - хубаво е, когато човек гласува, да преценява за кого. Както се казва, като си взимаш жена от село, хубаво е поне от комшиите и роднините да се поинтересуваш. Така е и в политиката. Когато се прави информиран избор, грешките са по-малко. Най-важното е да гласуваш "за" определена програма и да настояваш за изпълнението й, защото си дал гласа си за това, а не против нещо - каквото и да било то. Тогава ще има и взаимна отговорност. Няма да спомена кой пробута тезата за "новите лица" преди десетина години, но след 2001 г. настъпи пагубно време за страната ни. Оттогава постоянно гледаме "нови лица", те по правило се провалят, което е нормално. За един мандат успяваш да научиш само как функционира организмът на една държава. За да могат да манипулират "новите", партийните лидери сменят показалите някакви качества, защото не са им удобни. Виждате резултата - въпросът не е до стари и нови лица, а до знаещи и можещи. Нека избирателите правят тази разлика, защото, ако трябва да се върна на 2001 г., помните как от Лондонското сити се изтърсиха мнозина, които управляваха така "добре" държавата, че окупираха половината Черноморие, "зарязвайки" големите си заплати от Лондон. Някой да ги попита, да им потърси отговорност, нали това бяха "новите лица", които трябваше да внесат "нов морал" в политиката? Или го имаш, или го нямаш - няма нов и стар морал.
- Как завършен политик като вас ще се върне в обичайния си живот на университетски преподавател?
- Както съм дошъл, но големият проблем, свързан с предишния ви въпрос, е, че държавата е инвестирала в мене и съм се развил. Ще се наложи да отида да си преподавам на студентите. Но като виждам, че пак ще има някакви "нови лица", хубаво е да минат по един курс, за да им обясня най-малкото що е то политика и че има три рода - мъжки, среден и женски. Повечето предпочитат женския, но има проблеми и с останалите родове, поне това да знаят. И нека влизащите в политическите кабинети не се назовават експерти. Няма такова чудо - всичко е политика в този живот.
- Какви са очакванията ви на обикновен гражданин, г-н Бакалов?
- Въпреки четирите мандата не съм престанал да живея в Асеновград, в родната бащина къща - всеки петък се прибирам, а във вторник идвам на работа тук. Стоя здраво на земята, на двата си крака, а очакванията ми не са оптимистични.
- Прогнозите?
- Дано да не сбъднат. Има опасност да се завърти парламентарна политическа рулетка, при която да не може да се сформира стабилно правителство. Възможността е реална, а не бива да забравяме, че и улицата упражнява голям натиск. Ако се скрои една двойна или тройна коалиция, което е по-вероятното, протестите едва ли ще престанат.
- Като част от политическата ви прогноза - докога улицата в България ще определя дневния ред на политиците?
- Това вече е въпрос на политика. Тук е не много различимата разлика между левите и десни политици. Левият политик според мен повече се съобразява с натиска на улицата. Десният се стреми да формира първо обществено мнение с държанието, анонсите и политиката си. Ще дам примера с войната в бивша Югославия и Косово. Отляво ни наричаха какви ли не - правиха се протести, водени от бивши президенти, а аз тогава бях председател на Комисията по национална сигурност в парламента. Факт е обаче, че успяхме да формираме общественото мнение за членството на България в НАТО и ЕС, за да се чувстваме сигурни. И понесохме отговорност за това. Прави ли ви впечатление, че днес тези, които водеха протестите, са по-големи натовци от нас, както се казва.
- От гледна точка на народопсихологията имаме ли шанс да се измъкнем от тази въртележка?
- Много сложен въпрос, не е за едно интервю. Искам да попитам какво за последните 23 години завещахме на младото поколение - това, което се случва в момента на улицата, е и сблъсък на поколенията. На правителството на ГЕРБ дори не му минава през ума какво се случва. Повечето хора на улицата не помнят какво е било преди 10 ноември 1989 г., но това е информирано общество и може да комуникира с всекиго, независимо в коя точка на света се намира. Това никога не трябва да се изпуска! А сме завещали какво? Мотика и лопата, салфетка - да обслужваме туризма, и остатъци от енергетиката, а младите хора искат съвсем друго. Искат икономика от трето поколение, т.е. високи технологии, по които да работят. Когато в резултат на развитието хората излязоха от семействата и отидоха на конвейерите, защото това е олицетворението на техническата революция, сега имат възможност отново да се върнат вкъщи и да работят на лаптопа си, независимо къде се намират. Това е възможност пред тези милион - милион и двеста хиляди креативни българи, които могат да се върнат и да работят за тази страна. Нещата са сложни, но не виждам и у сегашните управляващи, и при предишни, действия в тази посока.
Прост пример ще дам. Когато заводите на "Нокия" решиха да се преместят, написах като народен представител от Пловдивския район писмо до шефа на фирмата и го поканих в Пловдив. Знаете възможностите и специалистите там, а човекът най-културно ми отговори, че ще го има предвид, но зад инициативата трябва да застане българското правителство. Много пъти съм говорил за икономизиране на външната политика, известно ви е това. Спомняте ли си за последните 4 години външният ни министър или изобщо някой да е подписал някакво споразумение с някого? Единственото, което си говорим, е, че ЕС ни е най-големият инвеститор. Само че с нашите вноски и с нашите пари. Това е косвена оценка за външната ни политика и за икономиката ни въобще.

”И наистина, кои лица разстреляхме? Само това ли? “

68 години от саморазправата, наречена "Народен съд"

04.03.2013,  Даниела Горчева, сп. Диалог, Холандия

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен "народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.

А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.

За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

Масовото убийство на 1-и февруари 1945

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи...

В книгата си "Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че "смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са "отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹

"Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна "екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския "народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: "А разстрелът тогава беше един разгул”.²

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

"Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”

Съветските войски и тяхната роля в терора

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че "произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹

"В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като "освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата "народна милиция”.

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹

Българите – на фронта да се бият, съветските окупатори – в България да избиват

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници "от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. "Отечествена война”.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство "дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³

И за капак главният обвинител на т.нар. "Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на смърт само тези български офицери, които ... "са се укрили на фронта”!

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

Това беше чудовищна присъда...

"Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹

След като описва терора, който преминава "като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:

"В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто "военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето "фашистко минало”...

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и "възмущение” по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹

Димитър Пешев: "Най-страшният ден, който съм преживявал...”

"На този ден... – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти... Злокобна тишина и мъчително чакане...”

"Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не мога да кажа колко, но не бяха малко.” 

"Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, "в името на народа”... Ударът беше страшен, зашеметяващ... Дългият низ на осъдените на смърт ...“ 

Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.

Планираните убийства... в проценти

На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.

Незабавно, без право на обжалване.

Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.

Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.

Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са ... в проценти.

В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: "Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. ... От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”

Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. "народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в ... проценти!

По "настояване” на Запада ли? Нищо по-малко вярно

"Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”

"В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: "Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”

За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен "народен съд” бил проведен ... по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.

Британската и американската мисия са изхвърлени от България

Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.

Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.

"Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.

С нескривано възмущение ми разказа: "Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни "откарат” до турската граница.

На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.

На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: "По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”

Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му "Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година" , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader's Digest.

"Народният съд”– пряко продължение на масовите убийства

Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че "народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.

До Димитров

…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…

ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.

*

До Димитров

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.

*

До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник - началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.

ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.

(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).

Абсурдните обвинения

Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.

Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.

В една от точките си Трайчо Костов сочи като "престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно "забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга "Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са ... българските комунисти.

Политически акт, а не военно престъпление

Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било ... "престъпление”, извършено от "военнопрестъпници”.

В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава "действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.

Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за "взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.

Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу " "военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за "взаимопомощ”.

Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.

Че "антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на "неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.

Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.

Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: "невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.

Политиканство и идеологически клишета

Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:

“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”

Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.

“Целуни децата ми”, “поздрави жена ми”...

"Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания...

Стана едно мълчаливо прощаване... Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.
 

Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух...“ . ¹
 

"Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас... Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.
 

Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души... Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала...“

 

Децата – и те "народни врагове”

В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.

Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. "народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.
 

Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа... Какъв страшен "враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.

Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.

Съпругата му Радка, "интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).

Къде са костите им и до днес не се знае.

Истината срещу лъжата

68 години оттогава комунистическите убийци и техните наследници не спряха да убиват отново и отново жертвите с клеветите си. Но истината не може да бъде скрита. Тя звучи зловещо с думите на самите убийци.
 

"Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният "народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2.857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни...”

И веднага след това извинение за "незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за "качеството”:

"И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на "О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като "народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”

"Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично "народният” обвинител и продължава:.

"Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. ...разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”

И след тази пламенна пледоария за "достойно” изпълнената задача в "кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.

Българският "народен съд” без аналог в цяла Европа

"Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат...” – пише без да крие вълнението си докладчикът.

"И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”

В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.

Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.

В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)

В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.

Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд.”

"Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.

Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.

Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на Нашия Народен съд.”

"Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

Наистина "слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.

Убитите на "съд” пред...убийците...
 

Но и това не е всичко. Т. нар. "„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.

Целта на тази гавра – да изправиш убития пред "съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.

Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.
 

За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.

А ние се питаме каква е връзката между случилото се, случващото се и това, което ще се случва тепърва.

Докато убийците се величаят, а жертвите са обругани, нищо добро не чака България.

_____________

¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994

² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010

³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007

 Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.

 Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004

Източник 

Нечетенето убива

Снимка: cross.bg

Райко Байчев

Голямо изкушение е, когато човек прочете, че 70% от българите не са си купували книга в последната година (проучване на „Галъп“) да наплюе сънародниците си, използвайки магически думички от типа „опростачване на нацията“. Ще си го спестим. Първо, защото да си съдник е вече значително опростачване: живеем в нацията с най-много морални екзекутори на глава от населението. И второ, понеже е голяма скука да ругаеш хората: имам предвид те остават някак беззащитни, ти вече си ги наругал и току-виж вечерта си се напил и забравил, а те остават неспособни да отвърнат като след опръскване от кола профучала в дъжда.
Затова четете – колкото искате и когато искате. Но обърнете внимание на една спасителна идея, изразена по различен начин в три интервюта:
„Литературата ти помага да спечелиш още един ден живот. Още малко смисъл. Гледам новините: мъж убива детето си, стреля по жена си, гонки по софийските улици, убити по спирките. Какви са всички те? Хора с огромни празни дупки. Не четат книги, не ходят на театър и нямат с какво да запълнят дупката на безсмислието. Чалгата не помага, вземаш колата, настъпваш педала, стреляш. Все още вярвам, че литературата може да бъде противоотрова за това безсмислие.“
(Георги Господинов, писател)

„Досега не съм защитавал човек, който ходи четири пъти месечно на театър, опера или пък чете книги. Обикновено те не правят престъпления.“
(Марин Марковски, адвокат)

„В образованието все по-малко се набляга на музиката. В министерствата хората понятие си нямат, че ако едно дете свири на цигулка от малко, може и да не стане цигулар, но в него се възпитават чувствителност, дисциплина, интерес към духовното. Винаги си личи, когато един човек се е занимавал с музика.“
(Васко Василев,
музикант)

И така: изкуството спасява. Спасява буквално – не говорим за извисяване на душата и подобни добродетели, а за антикриминален ефект.
Културата като реле в главата
психически балансьор, омекотител на действителността. Дупката на безсмислието, за която говори Георги Господинов, е опасна и уязвима територия: остане ли зейнала за по-дълго, бързо се пълни с обратното на културното – агресия, примитивност, сляпа емоционалност, която руши. Ние, хората в медиите, носим вина, за това, че рядко говорим за тези оголените празнини: това, че едно убийство е от ревност, една кражба от безпаричие, едно изнасилване от сексуален бяс, е извод от повърхността: най-долу винаги лежи празнината на безсмислието. За нея е неприето да се говори. Понеже е скучно и абстрактно. Никой няма време за абстрактни неща. В света на маркетинговия хаос и култа към скоростта на нещата, всичко смислено остава демоде.
Но имаме кофти новина: смисълът е отмъстителен.
Книгите си отмъщават, когато са отказани
Липсата на четене води до други липси, подземни и неминуеми; запълването на дупките на безсмислието е далеч по-важно от скапаните дупки по улиците. И тези дефицити заплашват не само хората без образование и пари, понеже книгите са скъпи. Да влезеш в графата „успял“, но без умението да дефинираш собствените си кризи, безпомощен като бебе всеки път, когато трябва да проумееш нещо вътре в себе си – надявам се да не ви звучи познато. Но се опасявам, че е.
Затова световният ден на книгата е много повече от фетиш към текст, автори, хартия. Най-вече е Ден на смисъла и празник за всички, които се нуждаят от него. Лъжа е, че невежеството е блаженство. Невежеството е риск. Екстремен спорт е и скачане в тъмното. Не се пребивайте по толкова тъп начин.

Защо не ръмжим срещу бандитите - Мартин Карбовски

Представете си една държава България, в която до всеки гражданин има полицай. Ще има ли мир в душите ни, ще има ли лошотия, убийства, насилени деца и взломове? Сигурно няма да има. Но и никой не иска такава държава, а и е невъзможно.
Представете си дом за сираци, пълен с проклети пораснали деца, изродени и извратени от безмислието на живота, от беднота, от душевна празност, знаещи, че любовта я няма, а сексът е само насилие над по-слабите?! Това е днес страната България. Хора, знаещи, че правила няма или са за другите. Представете си хора, лошо облечени, с развалени зъби, невярващи в Бог, нямащи реална Родина, имащи само едно село с разградени дворове, разбити къщи, изтръгнати кабели и животни, пасящи на гробищата? Как да опазиш тези хора да не се избият?!
Това, че министър Цветан Цветанов е несимпатичен, че говори лошо, че ченгетата са изнервени и бият, е само едната страна на медала. Трябва да разберем какво искаме от властта един път завинаги.
Когато няма справедливост, вием до Бога и смятаме, че това е по-лошо от полицейска държава. Когато ченге бутне някого, крещим до дъното на ада, че държавата е полицейска. Искайте и ще ви се даде! Милиони хора наоколо мечтаят за полицейска държава, но това няма как да се случи. Други мечтаят да имат повод да крещят, че сме полицейска държава, за да могат да редят далавери и да затрудняват разкриването им. Трети имат право да не ги бият - тогава нека осъдят лошите полицаи, но да не се стига до истерия.
Искате ли работеща полиция? Представете си, че тя трябва да работи в градовете Содом и Гомор. Старите ценности ги няма, днес бабите съветват внучките си как да са по-добри проститутки, бащи помагат на децата си да станат бандити, престъпникът произвежда не толкова престъпления, колкото други престъпници. Сами избрахме да живеем в такова общество, където "нищо-святото" е единственият модел на поведение и където "истината е въпрос на гледна точка", и където "колкото хора, толкова истини". Дори медийните ни слогани утвърждават новия обществен строй, в който живеем. Строят на безумието, липсата на любов и правила.
В парламента опозицията говори за това, как полицията не се справя. Някой път, като пътувате из селата, извън главните шосета, се замислете дали пък това не е максимумът за държавен ред, при условие че сме страна от айдуци.
Ако можем да откраднем, ще откраднем. Ако може да бием - ще бием. Ако може да ми пуснат, да ми пуснат, ако не ми пуснат - с бой ще ми пуснат. В държавата, където шамарът за децата и юмрукът за жената са единствените закони, вие искате полицията да мирише на маргаритки?!
Истината е, че се избиваме сами, полицията дори ни пречи да го правим още по-качествено. Че си организирахме общество, където децата на всички, които ни управляват, живеят в чужбина. Това трябва да ви подскаже много. И основната грешка - тоталната безнаказаност, която приехме, че се нарича демокрация. Ние не наказахме никого от предишния строй, не наказахме нито едно ченге, проваляло животите на нашите родители. И после просто престанахме да наказваме сатрапите си. От крадящи политици до обикновен крадящ циганин - ние не ги наказваме, милостиви сме. После логично следва бунтът на милостивите, които се оказаха онеправдани. Огледайте се. Полицията няма да се справи, тя ще бъде пренесена в жертва. А без нея?!
Ненаказаните управляват живота ни. Правосъдната система се провали тотално - време е да го кажем честно - и по времето на Борисовото управление. Няма такава страна, не защото я няма на картата, а защото не раздава правосъдие. Истината умира на две места - в съда и в редакциите на медиите, които винаги знаят много повече от самата полиция, ужким. Пречи се на житейската логика, произвежда се дефицит на справедливост и за това не е виновна полицията. Затова сме виновни ние. Ние сме кръвожадни овце, на които хем ни е топло в собствените лайна и кръв, хем виним някой друг за собственото си бездействие и безпринципност. И ръмжим. Срещу кого ръмжите - срещу бандитите веднъж не съм ви видял да ръмжите, но срещу полицията - айде, покажи си зъбите, овчице!

Мартин Карбовски

Демоните на Максуел и гражданската сигурност

Какво е демонът на Максуел?

Това е теоретична мисловна конструкция, създадена от Джеймс Кларк Максуел, която разглежда обмена на молекули от два съда – топъл и студен – през отвор, пазен от демон с висока скорост на реакциите. Той пропуска само бързите (горещи) молекули от студения съд в топлия, защото е сръчен, бърз и наблюдателен. Вследствие на това топлият съд повишава температурата си, а студеният я понижава. Мисловният експеримент е несъвместим със законите на термодинамиката.

Демонът, заедно с отвора за обмен, представлява своего рода мисловен полупроводник.

Идеята, като че е преоткрита и се използва активно от ръководството на сектор "Сигурност", за да пропуска от пространството на ежедневния живот на гражданите малкото останали молекули на реално противодействие на престъпността към медийното пространство, "горещо" от илюзия за ежедневни подвизи, победи и дори ликвидиране на криминализираната действителност.

За ролята на демона има множество кандидати, така че оставям на читателя сам да си избере подходяща персона.

Подходът е прост – от общото гърне, в което киснат гражданите в бульон от престъпност, се пропуска към гърнето на PR-пространството молекулата на конкретна успешна операция. Тя, колкото и да е незначителна, повишава температурата на медийния успех. В същото време в другото гърне гражданите зъзнат (само когато не се греят край поредния запален автомобил!).

Демонът, макар и сръчен, ловък и бърз, се уморява. Той е недоволен, защото:

Много престъпления се извършват професионално (според видни полицейски говорители), което затруднява сериозно разкриването им. От тук се налага мисълта, че или ще се разкриват само аматьорските престъпления, или трябва да бъде забранено на професионалисти да вършат престъпления, както на боксьорите аматьори не се разрешава да се качват на професионалния ринг, а на професионалистите не се разрешава да участват в олимпиади.

Като илюстрация може да бъде посочена т. нар. люлинска банда. Според медиите "легендарната група топкрадци от "Люлин" и ученици на покойния мафиот Йордан Цонков – Джиджи, са престъпниците, извършили супер наглия обир на златарски магазин в "Младост" 2 в София... Те бяха задържани в момент на обир на трезор в центъра на столицата, но в момента се разхождат на свобода."

Ето това е майсторството да пропуснеш нужната молекула!

Първо – участието на групата е само предположение, което не се основава на никакъв факт, а на вътрешно усещане и ловкост на демона;

Второ – групата не е била задържана по време на обир на трезор, защото такъв така и не бе извършен. Установените факти показват само вандалстване, трошене на камери. Въпреки че бандата е следена, според МВР от месеци, нито бе заловена на местопрестъплението, нито дори в близост до трезора. Така че съдът няма как да ги държи под стража за мисли и намерения, които не са доказано техни.

Подлите престъпници, когато ги хванат, нагло отричат и наемат хитрите и най-добри адвокати, които оборват доказателствата. Това разбира се е наглост – тези адвокати трябва да бъдат забранени, наказани, глобени от финансовия министър, а висшият съдебен съвет, министерство на правосъдието и адвокатурата да ги порицаят и анатемосат. Добра идея е да се промени НПК, така че добрите адвокати да се ползват само от честните граждани, а за престъпниците да останат само лошите и некадърните! Необяснимо е това държание на задържаните – та нали вече има нещо като традиция на гостолюбие - в ДАНС да бъдат канени на кафе, а в районните управления черпени с бира...

Промените на НПК и НК са съвременния "ОМ"(мантра) на управляващите. Палежите на автомобили продължават, но единствената идея която се пропуска от демона на Максуел е за криминализирането на носенето на запалителни течности. Това след опита да се забрани пушенето дали не е коварен и подмолен опит за забрана и на алкохола?

Съдът също трябва да бъде порицан! Как така иска доказателства, когато са му предадени по 20 папки за всеки обвиняем? (Какво има в тях е друг въпрос). Освен всичко друго е и неинформиран – нима не е гледал последното сутрешно предаване по телевизията, в което ясно е казано кой е престъпник?

Гражданите също са виновни. Има такава наука – "Виктимология", според която с поведението си жертвата провокира престъпника. Логично е да се развие отделен раздел в нея от новите и най-компетентни юристи в ръководството на сектора – "Гражданска виктимология".

Една от най-новите версии пропуснати от сръчния демон за палежите на автомобили е, че те се дължат на съседски недоразумения и модни течения в криминалните среди. "Винаги има единични случаи на палежи на автомобили, например за разрешаване на някакви неуредени взаимоотношения – както между организираната престъпност, така и на чисто битова основа. Не смятам, че има разрастване на подобни палежи в страната", казва министърът на вътрешните работи.

Всъщност тези граждани откъде-накъде искат сега да им се осигурява спокойствие и безопасност? Защо не излязоха като един да протестират при: тройната, двойната и единичната коалиция, срещу престъпността, ами недоволстват сега. Голяма работа, че избухват единични пожари на автомобили (масовите палежи – вече над 60, не се ли състоят от множество единични случаи?) Спасението на давещите се е дело на самите давещи се! (същото се отнася, разбира се и до протестиращите учители, лекари, железничари, полицаи, военни и пр. несъзнателни граждани). Като не излязоха при Станишев нека сега мръзнат в мъглата и да видят лесно ли е да си охранител и пожарникар!

Някои медии (ама не всичките!) също не спазват правата линия (която е успоредна знаете на коя друга...). Позволяват си да критикуват, журналистите задават въпроси, че и отговор се иска. На такива трябва да им се обърне внимание. Бащински, строго но справедливо да им се обърне внимание за правилното мислене и интерпретиране. А най-добре е да не им се пристава на акъла, а да се издекламира предварително наизустената блага вест, която и каквато е актуална в съответния ден. Ако не вдяват, да им се повиши заплашително тон, белким мирясат. Ясно като бял ден е, че продължаващите аутодафета на автомобили се дирижират от тях. Може да има и последствия...

Няма организирана престъпност (какво са някакви си 200-300 организирани групички)! Няма неразкрити поръкови убийства (те са разкрити – това са престъпления с неизвестен извършител, а убитият е установен – вж. застреляния насред София Боби Цанков). Няма отвличания, а ако има това са самоотвличания или провокации. Няма купени изборни гласове! Ако има, те са купени от другите. Няма етническо напрежение! Няма терористични акции! Няма масови опожарявания на автомобили! Има някакви си взривчета, които дори не си заслужва да се споменават. Те най вероятно са заложени или запалени от потърпевшите. Конвенционалната престъпност е нещо с което гражданите трябва да се примирят, нали за това са конвенциите.

Демонът на Максеул, клекнал пред поредния запален автомобил, замислено си подсвирква "Maxwells Silver Hammer" на Бийтълс, демократ е този демон, но в главата му натрапчиво се върти крилатата мисъл на почти реабилитирания тези дни Живков – "Тази година полупроводници, догодина цели!"

** Авторът е доцент в НБУ, бивш секретар на МВP в правителството на ОДС

ГОСПОДИН ЛЕГКОСТУП, ВИЕ СТЕ ИДИОТ!

Източник: 

http://sandolino.blogspot.com/2009/02/blog-post.html

Тази особено неодухотворена физиономия принадлежи на многоуважаемия професор Пламен Легкоступ, ректор на Великотърновския университет "Свети Свети Кирил и Методий".

(Не, не сънувате, човекът е направил онова, което би накарало всеки френски моделиер да си тегли куршума - съчетал е тъмносиньо сако на райета с черна риза дюз. Колкото до вратовръзката...)

Както вече се досещате, освен с името, заето сякаш от "Именник на българските ханове", а всъщност с белогвардейски произход, професорът е прочут със страстта си към модата от началото на деветдесетте със средновековни елементи, подчертаващи болярския му произход, а селско-академичната му осанка се допълва от сребрист мерцедес с мутренски номер, който по екстравагантност в Търново отстъпва единствено на тойотата на Митьо Пищова.

Злите езици твърдят, че професорът зорлем се е добрал до средно образование, но това изглежда не му е попречило да стане професор по педагогика, въпреки че по образование е художник.

И изобщо всичко – от естетическото чувство до призванието - изглежда наистина много сбъркано. Легкоступ е от поколенията труженици, които със старанието си успяват да съсипят авторитета на ВТУ и да го направят от второ по реноме висше училище в България (след Софийския едем), в сегашното жалко подобие на школо. Въпреки жестоката конкуренция, Великотърновският отдавна задминава култови образователни предприятия като ШУИ, Лесотехническия и кой ли не. Там можеш преспокойно да влезеш английска филология след завършен тригодишен техникум, достатъчно е да си купиш теста от приемния изпит, както се случи например миналото лято. Преди година пък се оказва,че ВТУ като всеки себеуважаващ се хуманитарен университет е издавал дипломи за агрономи. Голям късмет за родното земеделие ще бъде, ако гордите легкоступови агрономи последват примера на своя първообраз Мичурин, който според легендата се е споминал, берейки магданоз от една топола.

Легкоступовите подлоги извършват и още много добри дела с цел усвояване на средства, но последната им идея надминава по мащаб всичко останало.

Иде реч за предложението „Самодержец всей России” Владимир Путин да бъде обявен за доктор хонорис кауза на Великотърновския. Дали от благодарност, че последният остави на студено газифицираното Търново тая зима, дали заради колосалния принос на офицера от КГБ към световната наука и култура, не е добре известно. Или може би от чисто патриотично преклонение пред Гоце, който след непълнолетните ромки най-много обича университетските софри и МГУ.Отдавна съм свикнал престъпници като Легкоступ да крадат парите на старите хора, за да си пълнят резервоара и да пазаруват безвкусици. Но да унижават националното ми достойнство, това вече наистина минава всякакви граници!

Господин Легкоступ, Вие не сте просто леко тъп, ами сте си чист идиот! 

Publié par САНДО à l'adresse 21:29