Eзикът на омразата – инструмент за промяна на общественото съзнание

Eзикът на омразата – инструмент за промяна на общественото съзнание

Диана Димитрова

Абстракт: В настоящата статия се изследват някои от методите за манипулация на обществените нагласи чрез използването езика на омразата и чрез изграждане образа на врага. Анализиран е ефектът от влиянието на кодираните послания, популяризирани от средствата за комуникация, с цел въздействие върху аудиторията и провокиране на конкретна обществена реакция. Тези процеси са изследвани от лингвистична, социално-психологическа и комуникационна гледна точка.

Ключови думи: комуникация, манипулация, език на омразата, влияние, враг.

Diana Dimitrova  – The language of hatred -Tool to changing the public awerness

Abstract: This paper investigates some of the methods of manipulation of public opinion, using the language of hatred and building the image of the enemy. It analyzes the effect of the impact of coded messages promoted by mass communication media in order to influence the audience and provoke a specific public reaction. These processes are studied from linguistic, social, psychological and communications perspective.

Keywords: communication, manipulation, language of hatred, influence, enemy.



Уводни думи

Водещата теза в статията е, че словото е най-мощното средство за въздействие и манипулация на човешкото съзнание. То е и основното средство за комуникация на хората. Не всяка комуникация е манипулация, но всяка манипулация е комуникация. Най-резултатно е влиянието чрез провокиране на емоции и всяване на страх. Историята на човешката цивилизация е историята на делението „ние“ и „те“ – другите, различните. В книгата си „За началото на човешката история“ руският историк и социолог Борис Поршнев, пише: „Ние виждаме света не какъвто е той, а такъв каквито сме ние, така както сме настроени да го виждаме. Когато другите не са съгласни с нас, ние решаваме, че те грешат, а ние сме прави”[1].

Основният  похват за набеждаване и отстраняване на различния, непознатия е  изграждане образа на враг, с помощта на езика на  омразата. Посредством конкретни, повтарящи се и надграждани послания, кодирани с езика на омразата и разпространявани чрез средствата за масова информация, общественото мнение се променя и направлява. Развитието и тенденциите за употребата на езика на омразата са проследени в тази статия основно, чрез три изследвания. Те са проведени в различни периоди през последните десет години. Водещото е на Росица Стойкова „Слово на омразата: Теория и практика“; Два доклада обобщаващи резултати от изследвания на общественото мнение, проведени от Институт „Отворено общество“ през 2013 и 2014 г. В документите е направен детайлен анализ на проведените социологически проучвания за обществените нагласи спрямо езика на омразата в България. Ръководител на екипа на теренното проучване е Алексей Пампоров от Института по социология при БАН ; Публикуваните през юли 2014 година данни за престъпления от омраза, в годишния доклад на Minority Right Group International “Freedom from Hate: State of the World’s Minorities and Indigenous Peoples”.

Петте закона на глупостта

Италианският икономист и историк Карло Чипола изпитвал огромен интерес към глупостта. Дългите години научна работа му помогнали да формулира пет универсални закона, които важат за всеки и във всяко общество. Оказва се, че глупостта е много по-опасна, отколкото сме свикнали да мислим.

Чипола пише ироничното есе "Основните закони на човешката глупост", което, макар и да не е базирано на реални проучвания, ни кара да се замислим дали пък в тези изводи не се крие повече от едно зрънце истина. Публикуваме го тук с малки съкращения. 

Първият закон на глупостта

Винаги подценяваме броя на идиотите, които ни заобикалят

Звучи банално и високомерно, но животът доказва правдивостта на това твърдение. Както и да преценявате хората, непрекъснато ще се сблъсквате със следните ситуации:

- Човек, който винаги ви е изглеждал умен и рационален, във важна ситуация ще се прояви като пълен глупак.

- В най-неподходящите ситуации и моменти отнякъде винаги се появяват глупави хора, за да объркат плановете ви.

Вторият закон на глупостта

Вероятността един човек да е глупав не зависи от останалите му качества

Години наблюдения и опити ме наведоха на мисълта, че хората не са равни – едни са глупави, други – не, и това качество е вложено у нас от природата, а не от културните фактори. Човекът е глупак точно така, както някои имат рижи коси, а други – кръвна група А. Образованието също няма нищо общо с ума или глупостта. Многобройни експерименти в университети потвърдиха това. Проучих пет групи хора: студенти, служители в офис, обслужващ персонал, администратори и преподаватели. Съотношението между умни и глупави хора се оказа едно и също както сред нискоквалифицираните, така и сред високообразованите. Това така ме порази, че реших да проуча и интелектуалния елит - нобеловите лауреати. Резултатът потвърди невероятната сила на природата: същият процент лауреати се оказаха глупаци. 

Третият закон на глупостта

Глупакът е човек, чиито действия водят до загуби за някой друг и при това не носят ползи на действащия – даже могат да се обърнат срещу него

Третият закон указва, че хората се делят на 4 групи – простаци (П), умници (У), бандити (Б) и глупаци (Г). Ако Петър прави нещо, от което той самият губи, но Иван печели, то той е простак. Ако прави нещо, от което печели и той, и Иван, то той е умник. Ако действията на Петър му носят полза, но вредят на Иван, то той е бандит. А глупакът Петър прави неща, от които страдат както той, така и Иван. И точно това прави глупака опасен – ние можем да разберем логиката на бандита, той е предсказуем. Но да прогнозираш действията на глупака е невъзможно – той действа без причина, без цел, без план, на най-неочакваното място и в най-невероятния момент. Няма начин да предскажете кога идиотът ще нанесе своя удар. Дори когато атаката стане очевидна, срещу нея няма защита, защото тя няма рационална структура. Както е писал Шилер, „Срещу глупостта са безсилни дори боговете!”.

Четвъртият закон на глупостта

Не-глупаците винаги подценяват разрушителния потенциал на глупаците

Те винаги забравят, че да си имаш работа с глупав човек означава да направиш грешка, която ще ти излезе скъпо. Хората от типа П например трудно разпознават опасността от зона Г, което не е учудващо. Странното е, че глупците са подценявани и от умниците, и от бандитите. В присъствието на глупак те се отпускат и се наслаждават на интелектуалното си превъзходство, вместо да се мобилизират и да намалят щетите, които той ще нанесе. Според разпространения стереотип глупакът вреди само на себе си. Това не е така. Не бъркайте глупаците с безпомощните простаци. Никога не си партнирайте с тях, въобразявайки си, че можете да използвате глупостта им за собствена изгода – ако направите така, очевидно не познавате природата на глупостта. Така сами давате на глупака възможност да вилнее.

Петият закон на глупостта

Глупакът е най-опасният човек

Глупакът е по-опасен от Бандита. Резултатът от действията на идеалния бандит е простото преминаване на блага от един човек към друг. Обществото като цяло не губи много от това. Ако всички членове на едно общество са бандити, то би било прогнило, но живо. На върха отново биха излизали най-талантливите. Когато на сцената излизат глупаци обаче, картинката се променя. Те носят вреда, без да извличат изгода от това. Така благата се унищожават и обществото обеднява.

Историята доказва, че обществата напредват тогава, когато на власт в тях има достатъчно умни хора, за да неутрализират активните глупаци и да не им позволяват да разрушат онова, което са създали умните. В регресиращите държави има същия брой глупци, но във властта се наблюдава ръст от глупави бандити, а сред останалото население – на наивни простаци. Това разпределение на силите неизменно засилва разрушителните действия на глупаците и цялата страна отива по дяволите.

AdMe.ru

Що е гражданско общество и има ли то почва у нас?

Форумно общество "Позиция"

Мое дълбоко убеждение е, че гражданското общество беше най-важното и основно понятие, с което трябваше да започне прехода през '89, отправната система, която да служи за оценка на другите процеси в България - антикомунизъм, реституция и пр. Радвам се, че разговорът за гражданското общество набира сила, че това понятие привлича вниманието на обществото, че в него се търси алтернатива на порочния преход.

Гражданското общество е твърде сложно и дифузно понятие. Обикновено се разбира като дейност на неправителствени и неикономически субекти, нещо като социална съединителна тъкан между важните органи на държавата. Аз ще се опитам да поставя гражданското общество в друг контекст.
Какво пречи, пита се Токвил, демокрацията в Америка да поеме по пътя на Франция, да се превърне в тирания? И търси отговор в сложното устройство на традиционното англосаксонско общество, в постигнатия синтез на индивидуализма с религиозността. Усещането на тази сложност като условие за необикновения икономически и социален възход на Англия и Шотландия, е занимавало много умове по времето на Просвещението. Органичността като щастливо намерено съответствие с някакъв висш, природен или божествен порядък, с това са обяснявали успехите на англосаксонските общества. Сложност, появила се, когато обществото излиза от времето на принудителната средновековна социализация и открива измеренията на частния живот и интереси.

Ето как ясно представя тази идея Джон Лок:

"The natural liberty of man is to be free from any superior power on earth, and not to be under the will or legislative authority of man, but to have only the law of Nature for this rule". Concerning Civil Government, second essay, chapt.4, 1690.

Томас Джеферсон също смята, че равноправието, правото на живот, свобода и преследване на щастието, намират основание в природните закони. От Декларацията на Независимостта: "...the separate and equal station to which the laws of Nature and of nature's God entitle them."

Как бихме могли днес да интерпретираме този апел към природните закони? Западните, особено англосаксонските общества, са създали едно огромно разнообразие от органични структури - държавни институции, икономически, верски, частни, обществени организации. Подобно органите в един организъм, те си взаимодействат и взаимно се регулират посредством неизброими връзки и влияния. Изкуствено ще бъде отделянето само на част от тези структури - напротив, тяхната съвкупност създава социалната среда на човека - гражданското Общество.

Ако разгледаме хоризонталната структура на гражданското общество, веднага се забелязва огромното разнообразие на структури - доброволни и хуманитарни сдружения, църковни, университетски и научни организации, обединения по интереси, любителски и частни клубове, частни, корпоративни бизнес формации, местни и федерални институции. Тяхна характерна черта е АВТОНОМНОСТТА. При първи срещи с живота в САЩ обикновено силно впечатление правят огромните 'discretionary - по усмотрение', правомощия на чиновници, полицаи, съдии, фирмени служители. Това е белег на един некорумпиран живот, но също така на доверие и независимост, т.е. на автономност - в рамките на строги закони, естествено.

Повечето граждански структури притежават и вертикална иерархия. Тя е итеративна - структурата на голямото се възпроизвежда в по-малкия мащаб. Така е организирана църквата, университетите, полицията, съдът и т.н. Итеративната иерархия възпроизвежда в различни мащаби едно много сложно поведение - борбата на заложените във всяка система автономност, желание за повече свобода, възможности за растеж, с ограниченията на закона и на другите структури. Поражда се едно сложно и напрегнато поведение, често фрактално по природа.

Фракталите са структури, които притежават мащабна инвариантност, т.е. отделните детайли са със сложността на първоначалния обект. Въведени в математиката от Беноа Манделброт през 1970, за много изследователи те днес са инструментите, с които се обяснява устойчивостта и ефективността на редица сложни системи - от кардиологията до космологията. Многочислени и интересни са примерите за фрактално поведение на биологически, икономически и социални системи. Манделброт наскоро доказа, че и борсовите индекси имат фрактална природа.

Тъжен факт е, че бежанските лагери и бедняшките гета са среда за жестоки и бездушни престъпления. Защото вниманието, въображението, умът на хората се ангажират, само когато заобикалящата ги среда е достатъчно сложно, фрактално даже, организирана. Гражданското Общество, поради своята сложност, е такъв катализатор, който стимулира човешките качества - въображение, творчество, амбиции. На различни нива, в различни мащаби, в него се появяват професионални, верски, съсловни мнения и светогледи. Тяхната интерференция поражда това неуловимо, но и най-важно качество на гражданското общество - общественото мнение. Общественото мнение е най-важният коректив при демокрацията. За значението му може да се съди и по това: в цивилизованите страни отдавна са разбрали, че има сложни и многозначни въпроси, като запазването на националната идентичност, например, които не могат да се кодират в закони, и се разчита на натиска и енергията тъкмо на общественото мнение.

Сложната фрактална структура на гражданското общество създава много ниши, където общественото мнение може да възникне, да се съхрани и развива. Но то създава и необходимите стимули, интереси, създава неизброима мрежа от възможности и избори. Качеството на живота, преди всичко друго, е функция от тази сложност. Другото име на американското общество е общество на възможностите.

Тоталитъризмът е отрицание на гражданското общество в чист вид. Той унищожава автономността на институциите и структурите, превръща ги в кухи наименования, в етикети на една само структура - за контрол, сплашване, манипулиране. Обратно, отрицанието на тоталитаризма - това е гражданското общество, понятие по-дълбоко и основно от демокрацията. Да се върнем към аргумента на Токвил - не може да има работеща демокрация, ако в основата не лежи читаво гражданско общество. Демокрацията е една възможна реализация на гражданското общество, при която общественото мнение има пряко и силно влияние върху силовите институции. Ето защо демокрацията е най-добрият гарант срещу идването на власт на тирани или мафии. Но не може да съществува демокрация без лежащи отдолу институции и граждански структури. В голяма степен, в България още управлява мафията, а пред публиката се играе театър на марионетки, който ни пробутват за демокрация.
Защото духът, живеца, необходимото условие за функциониране на гражданското общество, е в съдебната система. Не е възможно да се мисли гражданско общество, с неговия дух на автономност, без читава съдебна система. В САЩ обичат да казват - ние не сме демокрация, ние сме правова държава. Всичко останало е следствие. И това е може би най-същностното име на американското общество.

Хрумна ми една метафизическа спекулация като илюстрация. Моля посветените в тази материя да погледнат на казаното като на платонова игра на идеи, което е едно предимство на форума пред сериозните публикации.
Структурираната материя притежава един могъщ стремеж - към дисипация. Този стремеж в науката носи различни имена и ако за него нямаше пречки, светът би се изпарил мигновено. На пътя му обаче Бог е поставил препятствия - това са законите за съхранение, за симетрия. Играта на тези правила създава структурата, цялото многообразие на света. Изучаването на тези правила и закони води учените към удивително сложни и красиви абстрактни конструкции.
Ето например течението на мократа вода в реката. Решението, пътят на водата към дисипацията - това са вихрите. Едно неимоверно сложно решение, пленило въображението на Леонардо навремето, то остава тайнствено и днес. Едни от най-сложните, изобретателни и дълбоки конструкции, до които науката на ХХ век достигна, са само приближения към сложността и иерархията на вихрите в мократа вода. Възможно ли е друго решение, при което обикновената вода ще се избави от своята енергия? Да, всеки студент би могъл да напише такива решения. Но неизменно се оказва, че те ще нарушат едно от Правилата, най-вероятно закона за запазване на вихрите. Тази сложна структура, родена от закона, има две следствия - течението става много устойчиво на външни влияния; освен това, течението остава подвижно, много дълъг и сложен е пътят на вихрите до дисипацията.

Вероятно всеки е чувал, покрай рязането на ракетните двигатели поне, че една водна струя може да притежава страшна сила, да руши скали, да реже метал. Но тази струя е нестабилна, тя изведнаж може да мине в друг режим, да се изпълни с вихри, да разруши машините - турбулентна катастрофа.

Човешкото общество може по нещо да уподобим на течението на воден поток. Съществуват общества, оито събират цялата си енергия в движението, в импулса към поставената задача. Те са способни на подвизи, преселения на народите, обширни завоевания. Има и друг вид общества, органични, богати на структури. Те са много устойчиви и разнообразни, при тях енергията на битието намира много начини да се асимилира и оттече.

Обществата от първия вид, тоталитарните общества са измежду тях, макар и енергични, жестоки и ужасяващи, са много крехки. Техният ужас е появата на независими структури, на вихри. Те могат да доведат мигновено до разпад, до "турбулентна катастрофа". По един парадоксален начин, при тях ролята на отделния човек, възможен зародиш на нестабилност, става много голяма. За да се предпази, тоталитарното общество намира свое решение за устойчивост - тайните структури, КГБ/ДС. Това е едно ефективно решение, но то започва да живее свой собствен живот. Тайната полиция става вездесъща, образува свои структури, които засяват и проникват навсякъде в обществото, и водят бързо до източване на енергиите му. За обществото ченгесарската система е точно това грешно решение, което в природата Бог забранява за бистрата вода. Недоучили студенти и семинаристи подменят безкрайно сложните, разнообразни и красиви решения на Природата с едно просто, много ефективно и същевременно убийствено примитивно решение - държава на тайната полиция.

Божествените закони са необходими, за да може водата да тече в реките и водопадите, да вали дъжд и плуват облаци, да свети слънцето и звездите, да се завихрят и сблъскват галактиките. В крайна сметка, за да се появи живот, разум, за да може Леонардо да се удивлява на вихрите, а Токвил - на гражданското общество.

Хидродинамичната аналогия още не е доказателство за съществуването на ченгесарската система. Но такава система притежава достатъчно много прояви, по които да може да бъде разпозната. По тоталитарно време държавните институции и обществените структури бяха изцяло лишени от автономност, те бяха само етикети на подразделенията на тайната полиция. И днес нейни представители се намират във всички държавни институции, медии, владеят икономически позиции. Това е държава в държавата, общество в обществото, закон в закона. Доказателство - привеждал съм го вече, според мен най-убедително се вижда в преструктурирането на фона, на мизансцена на политическия театър, където е сцената на ченгетата. Във физиката съществува красивата техника на нарушените симетрии - енергии, деформиращи вакуума могат да остават скрити и в някой енергиен мащаб изведнаж да се проявят - и Големият взрив се разлита, електронът се облича с маса, и какво ли не още помежду. Силните идеи имат свой живот, стига да се възприемат с малко повече платонизъм. Когато пред очите ни шареният фон на политическия театър, съставен по презумпция от автономни актьори, започне да се пренарежда, за момент придобие очертанията на желязна озъбена римска фаланга, мачка и помита всичко пред себе си, след което отново се разпадне на пъстри и глуповати групички от индивиди, съюзи и партийки - тогава можем да сме сигурни в наличието на скрити силови полета, които далеч от очите го деформират. Кои са тези сили е ясно, защото фонът на политическия театър е сцената на ченгетата.

Проблемът на ченгесарската система даже не е в това, че тя е иманентно корумпирана. Истинският проблем е, че тя е създадена така, че руши смисъла, делигитимира гражданските структури, разгражда обществената енергия. Поради тази причина аз я наричам ченгесарска антисистема. Животът спонтанно, органично създава своето чудо - раждат се писатели, художници, учени, изобретатели. Тези прояви на жизненост в цял свят се стимулират и подпомагат. Не и в България, където ченгетата ревниво мачкат и унищожават всичко, което не подлежи на техния контрол. Даже когато нещо успее да се реализира, това става след мъчителни компромиси с антисистемата. Дългогодишното унищожаване, съсипване, развращаване на по-добрата, творческа, положителна България - това е най-голямото, непростимо зло на ченгесарската антисистема.

Ченгетата имат и друго качество - те изповядват една привнесена отвън ценностна система, чужда на националния характер, на органиката на обществото. Всъщност, това е нихилистично, разлигавено псевдоницшеанство, което служи като оправдание за десетилетното предателство на българските национални интереси. Ченгетата дълго живяха и почитаха една имперска система от ценности, но империята на техните желания не ги прие, за нея те си останаха 'лукави и лениви роби'. Затова ги наричам ченгесарска химера, чуждо, отровно, опасно тяло в снагата на България.

Същевременно това е една вездесъща ченгесарска парадигма, която се е внедрила дълбоко в администрацията, в съда, в университетите и институтите, в медиите. Която формира управлението по заложени от нея правила, която рекетира инициативните, развращава младите, която и сега продължава унищожаването на народа - чрез разграбване, чрез подбуждане към емигриране на всичко свястно, чрез изолиране на страната от белия свят.
Ченгесарската система е силно уязвима, защото се държи на измама, на “круговой поруке4”, защото вътре всички се мразят и подозират. Когато системата се срути и цялата събрана помия стане видима за обществото, всички ще се удивим на безкрайната нищожност, посредственост на нейните характери и герои, на безсмислието на делата им.

Ченгесарската система и гражданското общество са антагонисти, те не могат да съществуват едновременно в България. Въпросът е класически - кой кого. Гражданското общество може би не е толкова слабо, но то е безкрайно разпокъсано. Пътят на България минава през разграждане на ченгесарската антисистема, през лустрация, през пречистване. Западът ще помогне, защото има нужда от цивилизована България, държава на своите граждани, не на мафията. Но преди всичко е необходим натискът, енергията на гражданското общество.

Източник: http://pravoto.net

Колективизъм

Източник: Блог на Янко Янков

Думата „колективизъм” също така има латинска етимология, произлиза от collectivus, което означава “сборен”, “събран”. Според един от българските лингвистични речници колективизмът се определя като: Þ общност на притежание и използуване на труда; Þ принцип на комунистическия морал, който култивира преданост към общите интереси, солидарност и взаимопомощ между хората, и който е коренно противоположен на индивидуализма[1].

Според друг български лингвистичен речник колективизмът се определя като принцип на задружност, сборност, общност, като принцип на упражняване на труд и владение[2].

Според трети български лингвистичен речник колективизмът е морален принцип, изразяващ взаимопомощ между хората, преданост към общите интереси[3].

Според един български философски речник колективизмът е принцип на живот и дейност на хората в обществото; той е коренно противоположен на индивидуализма и е най-важното изискване на комунистическия морал и комунистическата организация на обществото, а самият комунизъм не е нищо друго, освен висша форма на колективизъм[4].

Според една българска енциклопедия колективизмът е принцип на комунистическото общество и морал - коренно противоположен на индивидуализма, и изразява преданост към обществените интереси, солидарност и взиомопомощ между хората, а възникването му е свързано със зараждането на пролетариата и социалистическите производствени отношения[5].

В руските речници и енциклопедии от времето на комунизма колективизмът е определен като принцип на организация на обществения живот и дейност, коренно противоположен на индивидуализма и характерен за социалистическите и комунистическите обществени отношения. Като главен носител на колективизма в условията на капиталистическо общество е посочен пролетариатът, а в социалистическото колективизмът става всеобщ принцип на взаимоотношения между всички хора, основан на обществената собственост върху средствата за производство, при което всеки човек е отговорен не само за своя собствен начин на живот и за собствените постъпки, но и за съдбата на колектива и на обществото[6].

В Британската енциклопедия колективизмът е обяснен като социална ориентация, схващаща индивида като второстепенен и подчинен на социалните образувания – държавата, нацията, расата, класата, организацията и групата. От гледна точка на хронологията на колективистичните идеи са посочени трима автори, които са оказали най-силно влияние върху западното мислене и поведение, а именно: Жан-Жак Русо, който в “Общественият договор” развива тезата, че истинската свобода на индивида намира своята съвършена същност само когато той е подчинен на общата воля; Георг Фридрих Хегел, койтонастоява, че индивидът осъзнава своята истинска същност и свобода само тогава, когато безпрекословно се подчинява на закона и на държавните институции, които са най-висшата форма на въплъщение на социалния морал; Карл Маркс, който по най-синтезиран начин изразява същността на колективизма в тезата, че не човешкото съзнание определя съществуването на човека, а общественото съществувание на човека определя неговото лично съзнание. Посочено е, че през ХХ векколективизмът е намерил израз преди всичко в три социални движения – социализма, комунизма и фашизма[7].

 Онова, което характеризира гледищата, формирани в ареала, известен като Запад, е че почти всички те са единодушни, чесъществуват много и различни видове индивидуализъм и колективизъм, и че най-важната характеристика, която разграничава тези видове, е значението, придавано на вертикалните и хоризанталните социални взаимоотношения.

Така, според Х. Триандис[8], хоризонталният модел на социумните взаимоотношения предполага, че общо взето всички хора си приличат, докато вертикалният (или йерахичният) модел разглежда всеки отделен индивид като много различен от останалите. Във връзка с това той е предложил и обосновал една четиримерна типология, при която е обособил наличието на два основни модели индивидуализъм и два основни модели колективизъм, всеки от които е функционален и ценен за определени ситуации, но и има своя „платежна цена” или неизбежно неудобство, с което се „заплаща” неговото използуване.

Според него при хоризонталния индивидуализъм стремежът на хората е да бъдат уникални - да правят онова, което искат,без да се интересуват особено от оценката на другите; този модел позволява на хората да се занимават с каквото искат, без да се сблъскват с ограниченията на своята група; този модел, обаче, може да доведе до социална изолация, тъй като когато всеки прави каквото си иска, то няма кой да одобри и признае постигнатото. При вертикалния индивидуализъм хората желаят да бъдат отличени, да придобият определен задоволяващ ги статус и да го постигнат в индивидуално съревнование с другите; този модел е ценен с мястото, което отделя на съревнованието, което често пъти води до висока активност и творчески резултати; този модел, обаче, често пъти води и до силен стрес, намаляващ ефективността на имунната система, увеличаващ неустойчивостта на организма и повишена вероятност за сърдечно-съдови заболявания.

 При хоризонталния колективизъм хората искат да приличат на останалите колкото се може повече, и изключително много държат на общите цели, на социалната подкрепа и общителността; при този модел, обаче, голяма част от енергията се изразходва за поддържане на социалните взаимоотношения, като силно се намалява продуктивността. При вертикалния колективизъм членовете на общността са готови да жертвуват личните си амбиции в името на целите на групата и да поддържат съревнованието на своята група с другите групи; този модел позволява на групата като цяло да произвежда повече,отколкото би могла да бъде сумата от продукцията на нейните отделни членове; този модел, обаче, може да доведе до установяване на авторитарни режими и етнически чистки.

 Според А. Линдзи и У. Хамилтън понятията „индивидуализъм” и „колективизъм” най-общо могат да бъдат определени катосъчетания от ценностни убеждения, нравствени принципи и съотвествуващи им представки за отношението на индивида към другите хора и отношенията между социалните общности[9].

Според С. Люкс основните ценности, определящи индивидуализма, са самостойността на човешката личност, автономността й, нейното право на частна сфера и саморазвитие; а колективизмът е пълно отричане и противопоставяне на тези основни ценности и поставянето на индивида под тоталния контрол на общността[10].

 Редица, преди всичко най-авторитетните, изследователи подчертават факта, че различните индивидуалистични и колективистични ценностни ориентации се реализират или въплъщават в социалната организация, като водят до формирането и утвърждаването на различни видове т. нар. обществено устройство, както и че в историческото развитие на обществатаиндивидуалистичната ориентация се е появила по-късно и е характерна за развитите общества[11].

Според авторите, обосноваващи тази теза, индивидуалистичната ценностна система е реализирана в най-голяма степен в съвременните общества на либералната демокрация, на плурализма и свободното пазарно стопанство - при което, разбира се, тези общества в същото време съвсем не са лишени от колективистични ценности, които се реализират чрез свободата на сдружаване и осъществяването на колективни интереси. Този факт намира отражение и в теоретичните виждания за същността на либералната демокрация, при които се отхвърля универсалният индивидуализъм и се подчертава ролята на колективистичната идентичност за консолидацията и развитието на обществото[12].

Авторите, обосноваващи тази теза подчертават, че във всички случаи равнището на индивидуалистичната или колективистичната нагласа и ориентация корелира с общото равнище на социално-икономическото развитие, изразено в показатели като социална мобилност, индустриализация, национален продукт на глава от населението, урбанизация и пр. Така, в съотвествие със степента на развитието на обществото в него се проявяват като повече или по-малко изразени(доминиращи) или колективистичните, или индивидуалистичните нагласи, ориентации и характеристики. Тези автори обръщат специално внимание върху факта, че съвременността познава и две общества, при които се е стигнало до крайно отхвърляне на индивидуалистичните ценности, и това са фашисткото и комунистическото: фашисткото общество принизява личностната ценност за сметка на националната общност, а комунистическото – за сметка на класовата общност.Тези автори подчертават, също така, че индивидуализмът и колективизмът се проявяват по специфичен начин както спрямогрупите, така и по отношение на ситуациите; че основното различие между индивидуализма и колективизма е в доминантната роля на индивида или колектива; както и че докато колективизмът може да има много и най-различни форми на проявление в различните краища на света, то индивидуализмът е един и същ навсякъде и е част от структурата на цялата западна интелектуална традиция и цялата западна цивилизация.

Все пак, обаче, от доктринална гледна точка редица автори обосновават тезата за съществуването на три основни типовеиндивидуализъм: а) Хобсов или некооперативен тип индивидуализъм на индивидите-атоми, които преследват изцяло само своите собствени и високоегоистични лични интереси, при което са неспособни да съчетаят собствените си интереси с интересите на останалите и да участвуват в някаква степен и форма във формирането и получаването на някаква обща печалба; б) Локов или кооперативен тип индивидуализъм, при който индивидът, преследващ своите цели и интереси, проявява способност и готовност да ги съчетава с целите и интересите на другите индивиди, така че да има полза както неговият личен интерес, така и интересът на останалите; в основата на този тип индивидуализъм е залегнало схващането, че самите най-общи екзистенциални цели и интереси на индивидите не само позволяват, но и изискват взаимоното им обвързване в различни форми и степени, в създаването на колективни общности, в които да бъдат съвместявани различните индивидуални интереси; както и схващането, че предназначението на тези общности е и трябва да бъде именно подпомагане реализацията на индивидуалните цели и интереси; в) Милов или неутрален тип индивидуализъм, характеризиращ се с пълната или поне изключително висока степен на индивидуална автономия, при която никой няма право да натрапва на индивида каквито и да са идеи и ценности, а индивидът има абсолютна свобода на мислене, дискусия и действие, границите на които се простират до там, където те започват „да вредят на другите”; в основата на този тип е залегнало схващането, че абсолютно никаква общност няма право да налага на индивида каквито и да са ценности и идеи, и че това изискване се разпростира включително и върху държавната общност, която е длъжна да бъде и да се проявява като ценностно-неутрална либерална държава.

---

[1] Милев, Ал., Б. Николов, Й. Батков, Речник на чуждите думи в българския език, Четвърто издание, С., 1978, с.286.

[2] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, и Цв. Тодоров, Български тълковен речник, Четвърто издание, С., 1994, с.325.

[3] Речник на българския език, Том 7, С., 1993, с.620.

[4] Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров, М. Драганов и Ст. Стоев, С., 1977, с.220.

[5] Кратка българска енциклопедия, С., 1964, Том 3, с.82.

[6] Большая Советская энциклопедия, М., 1973, Том 12, с.428; Философский энциклопедический словарь, 2-ое издание, М., 1989, с.266.

[7] Encyclopedia Britanica, London, 1987, Vol.3, p.453.

[8] Triandis, H. C., Individualism and collectivism, Westview Press, Boulder, 1995.

[9] Lindsay, A. D., Individualism, in: Encyclopedia of the Social Sciences, New York, 1930; Hamilton, W. A., Collectivism, in: Encyclopedia of the Social Sciences, New York, 1930.

[10] Lukes, S., Individualism, Oxford, 1973.

[11] Буркхарт, Я., Култура и изкуство на Ренесанса в Италия, С., 1986; Вебер, М., Протестантската етика и духът на капитализма, С., 1993.

[12] Sandel, M., Liberalism and the limits of justice, Cambridge, 1982; Walser, M., Spheres of justice. A defense of pluralism and justice, New York, 1983.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

Общност и общество

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ 

РЕФЕРАТ 

от

Иван Христов Христов F:50480 

Задание към курс LBRB 105 “Общество,право и държава”

ТЕМА: 

„Общност и общество”

(източник: http://www.kaminata.net/obshtnost-i-obshtestvo-t60836.html)

Понятието за общност и общество бива разработено в дълбочина от Фердинанд ТЬОНЙС в негивия анализ.В първата част автора представя общността и обществото като две съвсем различни понятия,като обръща специално внимание на това,защото научната терминология смесва двете понятия без да ги разграничава.Общноста е близкият,интимният,изключителният съвместен живот или някава по малка група от хора които нещо ги свързва,а обществото е публичността, тук са голяма група от хора по голяма от общността.В общността човек живее с себеподобните си от самото си раждане в добро или лошо,докато в обществото човек е сам,там той влиза в нещо чуждо.Обществото е нещо голямо състоящо се от голям брой хора,които пък от своя страна се делят на най-различни общности.Автора разделя много добре общността от обществото като говори за селска общност като много силна и я нарича привиден живот,а обществото като изкуствен механичен агрегат т.е. обществото е резултат от многобройните общности.
Теорията за общността за неговото единство и разбирателство автора развива доста обширно,като изхожда от неговото създаване от самото му начало,а именно семейните връзки.Като най-силна ТЬОНЙС посочва майчината връзка,той я разглежда като основен и най-чист начин за създаването на бъдещите отношения в семейната общност.Защото тя се грижи за своето дете,обгръща го с обич и го закриля.което след време рефлектира на него и то дава същото отношение към близките и към семеиството си и към заобикалящата го среда.Другото важно отношение е това м/у мъжа и жената като съпрузи.Според него е важно връзката да се разглежда и тя трябва да бъде трайно утвърждаваща се и създаването на деца да бъде общо достояние,а не просто като сексуална.И третата връзка е м/у братя и сестри,в която се създават най-човешките и чисти взаимоотношения между хора свързани кръвно по между си.Тази(семейната) група благодарение на създадените връзки по между си след време се сплотява по силно и си помага по-между си с единствената цел да направи живота, своя и на близките си по удобен и да ги закриля усещайки заплаха от вън.Уникална е семейната общност,защото при нея се наблюдава някакво различие и делена на удоволствията,но пак остава сплотена и единна.Автора ни представя в своя анализ как е заложено в природата на човек по силния да помага да по слабия,става въпрос за семейните отношения.Автора ни показва как всеки в роднинството съвсем точно заема своето място и поема своите функции.Бащата е този който закриля,поощрява и ръководи,той играе ролята на закрилящия този който се грижи за по-слабите и ги закриля.Така упражнявайки своята власт съществува риск силата му да се тълкува от по слабите или неговото семейство грешно.Предизвиквайки у тях страх което води до отхвурляне вместо така нареченото страхопочитание което е придружено с доброжелателство от страна на бащата.Майката заема пък противоположната позиция в семейството,тя е тази която дава нежност,тази която е в много тясно свързана с своите деца.Докато бащата е този за който е прието че е обща форма на културното състояние. ТЬОНЙС ни разкрива и как точно действат всичките тези връзки по ролите които заемат.Как детето се радва на закрилата,храната и насавленията, майката от това че го притежава и давайки му всичко, в по късен етап от живота му и на послушание и наи – накрая от помощ.На бащата се пада отблъскването на враждебност,той трябва да се грижи за изхранването на семейството,ако има нужда да съветва и наставлява или неговта сила като цяло се насочва навън,докато при майката е точно обратното.Всичките три вуда общностти,а именно 1)роднинство, 2)съседство, 3)дружба са свързани най тясно в пространството и времето.Роднинството е свързано с своя дом,там тре споделят обща храна стоят на една маса хранят се заедно.Намират покой и уют в своя дом при своите близки там се чувстват сигурни и защитени.Съседството е най-силно развито на село.Общото извършване на работа близоста на къщите и нивите общите интереси или както автора нарича „общата мера”,всички тия фактори водят до това привикване един към друг в съседската общност.Дружбата автора представя като напълно независима от предишните две общности.За дружбата е характерен големият град, за създаването и е нужно сходство в префесията,начина на мислене или като цяло ежедневния контакт с хора с които нещо ни свързва.Дружбата е основата за създаването на приателски отношения,тя остава извън семейните и съседски отношения, и за разлика от предишните две дружбата се основава на случайност или бърху свободния ни избор.
Обществото ТЬОНЙС представя:кръг от хора които както в общността обитават и живеят заедно по мирен начин,но не са съществно свързани а точно обратното съществено разделени.Обществото е точно обратното на общността,тук всеки е сам за себе си,и коренно различие между човека в общността и тук в обществото.Каквото има един човек то е само негово на никой друг,само той може да го ползва,наслаждава изключвайки всички останали. ТЬОНЙС разглежа обществото на човечеството като общо понятие за него причината за това поведение е даването и оценяването на дадени обекти.Човек дава някоя вещ или предмет само ако срещу нея получи друга при положение че другата е по изгодна или по хубава от неговата,тои никога няма да се раздели с нещо при положение че няма да получи оп добро или по изгодно за него.Примера на ТЬОНЙС е с алчноста на хората как те произвеждат дадена стока (ракия) тя е вредна за работника но от това печели друг,който не го интересува друго освен печалбата.В обществото всеи индивид изглежда че се труди за него докато всъщност се труди за себе си-така го окачествява ТЬОНЙС.Парите според автора обществото ги произвежда заради собственото си разбирае и начин за власт.На никой не му тряват пари за нещо друго освен да се осбождава от тях,за разлика от другите ценности които за абравени от човечеството(обществото).Тези от които изпитваме удовлетворение задоволство нещо стойностно,а какво стоиностно има в парите?Хартии с знак които служат за размяна на най-различни стоки.Парите са просто хартии със знак които ограничават обществото до там че да не е нищо повече от един абстрактен разум.Това води до други особенности на обществото,а именно че всеки е търговец,всеки води борба,битка с със своята конкуренция.Стреми се да възпрепятства конкурента си по всякакъв начин.Най-добрия вариант за него е ако конкурента му фалира,това може да се нарече дори като война между хората за надмощие един върху друг.Тук по слиния не толерира и не закриля по лсабия а точно обратното стреми се колкото може повече да упражни своето надмощие до та че да смачка конкурентите си.Друг интересен сблъсек е между купувач и продавач всеки гледа да се сдобие с колкото се може повече от чуждото сустояния като даде по малко от своето, това е общо взето в природата на човек.Начин да се спре тази така наречена воина всеки срещу всеки няма, но съществува начин двама или повече души да се обединят не срещу друго а срещу трети, което е продиктувано единствено от този стремеж за повече и повече.Всичката тази общителсност и любезност между хората е само и единствено с цел за постигане на лични изгоди.Правенето на услуги или подаруци са до там че всеки очаква и го прави с цел след това да получи своето.
ТЬОНЙС отлично ни създава ясна представа и ни показва разликите между общноста и обществото като ни ги представя като две сувсем различни съобщества.Той ги разграничава сувсем точно и по начин по който за всеки ства ясно че тези две понятия не бива да се смесват,а ясно да се разграничават.

Някои особености на балканския манталитет

Христо Топузов 

08.04.2015

Лазар Джамич - някогашен сръбски журналист, който днес се занимава с дигитални стратегии и работи като директор в европейската централа на Google, определи основните стълбове на балканския манталитет. Това се случи по време на конференция в Белград.
Някога Джамич е бил музикант, толкова добър, че е написал първия учебник за барабанисти в Югославия. След това се занимава с журналистика - 9 години работи в радио Смедерево, като е бил и негов директор.
През 1992-ра започва да се занимава с маркетинг и PR консултации и се мести в Белград, след това пише и няколко професионални книги. Днес е смятан за един от най-големите авторитети по дигитален маркетинг в света.
Работи като директор планиране в лондонската агенция Kitcatt Nohr Digitas и по стратегиите на водещи фирми и марки. Въпреки това, за мнозина е най-известен с книгата (излязла през януари 2014-та), посветена на феномена на Алън Форд за бивша Югославия - "Цветарница в Къщата на цветята".

Тези дни той говори на фестивала "Миксер Хаус". Темата бяха 10-те особености на на балканския манталитет. Ето неговия списък:
10. Непостоянство
Това е най-стабилната характеристика из тези ширини и допринася за нашата представа за себе си. Вижте само нашата история - Белград е разрушаван 40 пъти. Славяните, които идват на Балканите (дали през 7 век или преди пристигането на извънземните на Земята - тук има различни теории), намерили много лошо място, на което да опънат палатките си.
Натъкнали се на място, през което минавала всяка орда, шайка или армия. Това е история за нестабилно място в геополитически смисъл. Сравнявайки я с Англия, там е съвсем нормално да има родословни дървета, които те водят от 1060 г. до днес. Това е различна умствена конструкция от тази, с която сме свикнали - всяка власт започва от начало и руши всичко, което е направено досега, прави всичко наново. Историята се пише, преправя и дописва.
Нашият манталитет не е сладка торта, която има красиви слоеве, които можете да режете на красиви парчета, а е чиния спагети. Всичко е напълно заплетено и нацапано с червен сос.
9. Смърт
Душко Ковачевич веднъж казва: Сърбите имат 5 сезона - зима, пролет, лято, есен и война. Има много истина в това.
Често забравяме, че сърбите живеят близо до смъртта, по начини, които хората "отвън" не могат да проумеят. Моите приятели англичани изпадат в шок, когато ни видят да ядем на гробищата, седим на мястото на смъртта и пием.
За нас смъртта е нещо съвсем нормално, защото ако погледнете колко сме загинали във войните - 60% от мъжкото население е загинало през Първата световна война, не е чудно, че живеем с усещането за смърт. Това са такива състояния в човешката психика, които не могат да се компенсират толкова лесно.
Монах в средновековна Сърбия веднъж казал (а това е и заглавието на тази история): Ние, сърбите, сме цветя, които растат на ръба на гроба. Нещо хубаво и нежно, лесно чупливо, което винаги стои на ръба на нещо смъртоносно и трагично, нещо, което съвсем лесно ще ни доведе до пропадането.
8. Сюрреализмът
Нашата естествена форма на обществено устройство не е комунизъм, нито социализъм, а сюрреализмът като ежедневно явление. Ако латиноамериканците са дали магическия реализъм, ние сме дали на света документалния сюрреализъм. Не съществува граница със съня - денят на Балканите е или като кошмар, или някакъв сън.
7. Митове - ролята на героите
Митът за героизма се промъква през няколко неща - първо митът за Крали Марко, който по същество е уестърн. Освен за лидери, имаме и митове за ролята на сърбите в света, някои от които са реални, а други извън реалността, но със сигурност са много. Често не могат да се избегнат истории за 40 дивизии, които сме задържали на Балканите по време на Втората световна война, за това, че сме попречили на турците да завладеят Европа. Безспорно е значението на Тесла и Михайло Пупин, но основното е че Милев, а не Алберт Айнщайн е написал теорията на относителността.
6. Митове - ролята на жертви
Един израелски писател е казал, че евреите и някои балкански народи са народи на книгите, т.е. народи на приказките - и за едните, и другите митологията е история, те се виждат през обектива на митологията вместо през обектива на реалната история.
Това страдалничество е част от нашия живот, като се започне от това, родителското: аз, когато бях малък, ходех по 10 км до училище посред зима, и то по наклон в двете посоки.
5. Склонността
Спомняте ли си вампирските зъби от Алън Форд, които са се драскали един в друг? Е това е описание на обикновен ден в моето семейство. Крещенето е нормалният начин на комуникация. Ние имаме слаб контрол на импулсите. Първо правим нещо, а после мислим. Липсата на контрол над импулсивното ни действие е част от културата, образованието, политиката, част от нашия комуникационен и диалогичен дискурс.
Например, напълно съм огорчен от живота и това, че никой не ме слуша. Оттук се тръгва с дискурс, който е натоварен с емоции, и аз имам разказ, който трябва като робот да разкажа докрай, в противен случай се чувствам нещастен. От друга страна ние сме арогантни - някой, който не признава чуждото мнение, хора с власт напълно арогантно пренебрегват каквито и да било въпроси и коментари.
4. Суеверия
Един от начините на изразяване на нашата ирационалност е суеверието. Например, изненада за жена ми беше, когато установи, че диагноза възпаление на яйчниците в Англия не съществува.
Тук е, разбира се, и най-големият враг на сърбите, по-голям от масони, Ватикана и НАТО - течението!
Пътувах в автобус от Белград за Смедерево и участвах в сбиване, защото човек отвори прозорец на 42 градуса и течение от горещ въздух се завихри в задния край на автобуса. Каквото и да е движение на въздуха от един до друг прозорец е смъртно опасно, от което и най-суровият сръбски наемен убиец се страхува повече от всичко на света.
В Англия ми липсват нашите ритуали, плюене в пазва и чукане на дърво.
3. Мъдростта
Дори и по време на купони няма лесен и обикновен разговор, вторият въпрос е дали има живот след смъртта. От друга страна, тази история за дълбоките аспекти на човешкия живот е нещо, което е страхотно, защото това означава, че ние сме в допир и контакт със силни и дълбоки неща, точно заради това, че сме били в контакт със смъртта и нестабилността.
Имаме и момент на темпоралност - например, не се виждаш с някого 10 години, но когато отново се срещнете, имате усещането, че е бил зад ъгъла за кафе. Продължавате разговора от изречението, на което сте спрели преди 10-15 години. Ако нещо ми липсва в Лондон, това е този момент. Времето да се седи, да се разказва за дълбоки неща, без да се бърза, да се анализират всички аспекти на живота и смъртта. Кафенетата са фантастична институция, на която френските бистра не могат да стъпят на малкия пръст.
2. Издръжливост
Тук непрекъснато се разказва, че нещо не ни е наред, но мисля, че би трябвало да обърнем това в наша полза и да изтъкваме парадоксите, които носим в душата си. Те ни дават един вид психологическо богатство, което може да се превърне във фантастично изкуство и творческо изразяване.
Има концепция, която включва иновации с изключително малко ресурси - много разпространено в Индия, Африка и Китай по обясними причини, но и на Запад. Редица водещи компании започват да правят ограничени инвестиции в иновации. Това означава ограничаване и краен недостиг на ресурси, за да ги използваш като творческа възможност да промениш начина на мислене и начина, по който да създадеш нещата.
Имаме отличната възможност да приложим и някой творчески трик. Оптимистичния дилетантизъм, от който често можем да тръгнем, много добре резонира с модерния свят, това трябва да разберем. За разлика от света, който сега е в криза, ние имаме възможност да израстнем от ниска база, с редица нови творчески решения, които са ни генетично заложени.
1. Хумор
Голяма част от нашия мироглед е хуморът. Съществува променена реалност, но нашият хумор съдържа много повече сатира, отколкото английския. Заради сатиричните афоризми по нашите ширини се е влизало в затвора. Аз бях заплашван, заради мои статии във вестника, в който работех, че ще ме изгонят шест месеца по-рано. Такава сериозна сатира "навън" не е често срещана.

”И наистина, кои лица разстреляхме? Само това ли? “

68 години от саморазправата, наречена "Народен съд"

04.03.2013,  Даниела Горчева, сп. Диалог, Холандия

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен "народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.

А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.

За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

Масовото убийство на 1-и февруари 1945

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи...

В книгата си "Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че "смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са "отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹

"Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна "екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския "народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: "А разстрелът тогава беше един разгул”.²

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

"Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”

Съветските войски и тяхната роля в терора

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че "произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹

"В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като "освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата "народна милиция”.

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹

Българите – на фронта да се бият, съветските окупатори – в България да избиват

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници "от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. "Отечествена война”.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство "дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³

И за капак главният обвинител на т.нар. "Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на смърт само тези български офицери, които ... "са се укрили на фронта”!

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

Това беше чудовищна присъда...

"Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹

След като описва терора, който преминава "като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:

"В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто "военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето "фашистко минало”...

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и "възмущение” по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹

Димитър Пешев: "Най-страшният ден, който съм преживявал...”

"На този ден... – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти... Злокобна тишина и мъчително чакане...”

"Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не мога да кажа колко, но не бяха малко.” 

"Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, "в името на народа”... Ударът беше страшен, зашеметяващ... Дългият низ на осъдените на смърт ...“ 

Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.

Планираните убийства... в проценти

На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.

Незабавно, без право на обжалване.

Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.

Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.

Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са ... в проценти.

В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: "Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. ... От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”

Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. "народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в ... проценти!

По "настояване” на Запада ли? Нищо по-малко вярно

"Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”

"В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: "Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”

За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен "народен съд” бил проведен ... по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.

Британската и американската мисия са изхвърлени от България

Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.

Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.

"Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.

С нескривано възмущение ми разказа: "Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни "откарат” до турската граница.

На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.

На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: "По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”

Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му "Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година" , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader's Digest.

"Народният съд”– пряко продължение на масовите убийства

Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че "народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.

До Димитров

…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…

ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.

*

До Димитров

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.

*

До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник - началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.

ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.

(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).

Абсурдните обвинения

Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.

Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.

В една от точките си Трайчо Костов сочи като "престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно "забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга "Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са ... българските комунисти.

Политически акт, а не военно престъпление

Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било ... "престъпление”, извършено от "военнопрестъпници”.

В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава "действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.

Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за "взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.

Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу " "военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за "взаимопомощ”.

Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.

Че "антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на "неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.

Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.

Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: "невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.

Политиканство и идеологически клишета

Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:

“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”

Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.

“Целуни децата ми”, “поздрави жена ми”...

"Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания...

Стана едно мълчаливо прощаване... Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.
 

Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух...“ . ¹
 

"Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас... Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.
 

Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души... Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала...“

 

Децата – и те "народни врагове”

В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.

Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. "народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.
 

Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа... Какъв страшен "враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.

Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.

Съпругата му Радка, "интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).

Къде са костите им и до днес не се знае.

Истината срещу лъжата

68 години оттогава комунистическите убийци и техните наследници не спряха да убиват отново и отново жертвите с клеветите си. Но истината не може да бъде скрита. Тя звучи зловещо с думите на самите убийци.
 

"Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният "народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2.857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни...”

И веднага след това извинение за "незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за "качеството”:

"И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на "О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като "народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”

"Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично "народният” обвинител и продължава:.

"Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. ...разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”

И след тази пламенна пледоария за "достойно” изпълнената задача в "кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.

Българският "народен съд” без аналог в цяла Европа

"Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат...” – пише без да крие вълнението си докладчикът.

"И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”

В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.

Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.

В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)

В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.

Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд.”

"Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.

Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.

Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на Нашия Народен съд.”

"Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

Наистина "слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.

Убитите на "съд” пред...убийците...
 

Но и това не е всичко. Т. нар. "„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.

Целта на тази гавра – да изправиш убития пред "съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.

Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.
 

За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.

А ние се питаме каква е връзката между случилото се, случващото се и това, което ще се случва тепърва.

Докато убийците се величаят, а жертвите са обругани, нищо добро не чака България.

_____________

¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994

² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010

³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007

 Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.

 Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004

Източник