Кръщение в демокрация: политическите лозунги на българския преход

Александър Христов, Боян Кутевски

web | web

От политическа и социална гледна точка периодът между 1989 г. и 2001 г. е динамичен, наситен с интересни и преломни събития и вероятно поради това фокусира значителна доза изследователско внимание. Няма да е пресилено, ако се каже, че почти всяко събитие, позиция или интерпретация, свързани с този период, все още са изключително дискусионни. Вероятно единственият факт, който генерира пълно съгласие, е неговата същност - в рамките му се осъществява преходът от комунистическо управление към демокрация. При това тази промяна е дълбока, осезаемо бавна и за някои много мъчителна, тъй като е свързана с разрушаване на една символна вселена и нейната замяната с друга. Според Питър Бъргър и Томас Лукман символните вселени осигуряват ред за субективното схващане на биографичния опит, а преживяванията биват интегрирани чрез включването им в една и съща всеобхватна вселена на значение (Бъргър, Лукман 1996: 117). Тази тоталност прави трудна всяка промяна.
По мнението на някои изследователи този така наречен “български преход” завършва през 2001 г. с идването на власт на НДСВ, макар други да са на мнение, че той все още продължава. Всъщност като критерий за обявяването на неговия край е именно резултатът от парламентарните избори през 2001 г., когато двуполюсният модел, установен още в началото на 1990 г., е нарушен. Промяната е важна, тъй като именно тази политическа особеност в България се смята за една от най-важните характеристики на прехода, детерминираща преобладаваща част от политическото мислене и поведение.
Двуполюсният модел е основан на противопоставянето на големите политически сили СДС и БСП и е фактор за формирането и заемането на позиции от съответните елити. Базата за това градивно противопоставяне и изворът на нестихващите полемики не е толкова визията за бъдещото развитие на България, колкото отношението към миналото (Райчев, Стойчев 2004: 32). Поради различни фактори, но и вероятно по силата именно на тази обвързаност с миналото двуполюсният политически модел в България се оказва учудващо стабилен: противопоставянето става фактор за равновесие, а неговият механизъм сравнително методично съдейства за овластяването ту на едната, ту на другата партия. Мотивацията на гражданите дали да гласуват или не, както и за кого да гласуват, също е пряко свързана с това противопоставяне. По време на няколко избори те със забележителна предвидимост отхвърлят старата власт и издигат нова, заживявайки с поредния мит. Поради това “...двуполюсният модел е нестихващ протестен вот. Достатъчно е едната част от елита, когато падне от власт, да започне да си гледа часовника, за да дочака със сигурност връщането си начело на държавата по силата на поредния наказателен вот” (Райчев, Стойчев 2004: 36-37).
Всичко това оказва сериозно влияние върху особеностите на политическия маркетенг в България, както и върху структурата, съдържанието и насочеността на лозунгите и политическата пропаганда.

Политическа пропаганда

Политическата пропаганда е най-важният обществен контекст, в рамките на който политическите лозунги придобиват смисъл и убеждаваща сила. Както и при други комуникационни техники, дефинирането на самото понятие “пропаганда” създава значителни проблеми и конфликтни полета. За целите на изследването на българските политически лозунги ще бъде приета следната дефиниция: “Пропагандата е обществена форма на убеждаващо въздействие, използваща комбинация от манипулативни, информационни и оценъчни комуникационни техники, при която група от хора или организация отправя чрез масова комуникация послания към друга група или към обществото, които целят да стимулират действие и/или промяна в нагласите, без оглед интересите им.”
“Негативната конотация на понятието “пропаганда” предполага, че резервоарът на взаимното доверие в обществото е по-скоро наполовина празен, отколкото наполовина пълен. Все пак няма доказателство, че социалната структура в днешния свят би могла да оцелее без масмедиите или без пропагандата, която формира смисъла на техните послания” (Тайер, 2004).
В действителност всеки вид пропаганда, независимо от целите и критериите на класификацията, е израз на определена политика. Ето защо общите принципи, които важат за всеки пропаганден процес или феномен, важат и за лозунгите. В рамките на пропагандната стратегия лозунгите имат функцията да формулират, концентрират и изразяват кратко и ясно основните политически цели на пропагандния източник. Лозунгът няма рационално приложение - неговата цел е да приобщава емоционално определени групи от хора и същевременно да настройва така създадената група срещу политическия противник. Чрез оригиналността на лозунгите и доминиращия емоционален заряд (конформизъм, нетърпимост, сила, възвишен идеал и др.) се активизират привържениците, чието поведение подтиква към действие хората с по-слаб политически ангажимент и колебаещите се.
Политическите лозунги на българския преход използват няколко основни пропагандни техники (по категоризацията на Института за изследване на пропагандата на САЩ - вж. Делуич, 2004):

1. Бляскави обобщения
“Вярваме в...”, “борим се за...” и др. са изрази, за които хората имат дълбоко вкоренени идеи. Те представляват утвърдени ценности и затова употребата им почти винаги предизвиква интерес във връзка с търсеното потвърждение на собствените разбирания. По същество всеки позитивен политически лозунг, свързан с национална предизборна кампания е бляскаво обобщение (напр. лозунгът “Идва новото време!”).

2. Игри на думи и евфемизми
Когато комуникацията има за цел да убеждава в определени предимства, съществува необходимост от думи и образи с оригинално звучене и емоционално натоварени. Това може да бъде постигнато чрез създаване на нови думи, игри на думи и др. По отношение на политическите слогани се използва предимно за да бъде постигната запомняемост и оригиналност на изказа на лозунга (напр. СПолука за България).

3. Погрешни взаимовръзки - трансфер
Това е подход, при който посланието се пренася върху някакъв авторитет, санкция или престиж, които хората уважават и което биха приели. При трансферния принцип често се използват символи. Рисувани образи като Чичо Сам в Америка например изразяват консенсуса на общественото мнение. Създателят на образа, който инициира появата му, в контекста на приемане увеличението на бюджета за борба с безработицата, би желал нацията да счита това действие за неправилно. Ако героят пък одобрява същия бюджет, то налице е търсене на позитивно обединение. По подобен начин може да бъде “трансферирана” и репутацията на понятия като “социална справедливост”, “демокрация” и др. (напр. лозунгът “Млада България - за Желю Желев”)

4. Специални апели - “близо до народа”
При използването на тази техника комуникаторите се опитват да убедят аудиторията, че те и техните идеи са “близко до масите”. Това е характерен подход в комуникацията на рекламистите и политиците. В българската политическа практика обикновено се прилага в случаите, когато партиите, представляващи определени интереси, издигат лозунги, които касаят проблеми от ежедневието (напр. лозунгът на БСП от 1997 г. “Работа за всички”).

5. Специални апели - страх
Когато комуникаторът предупреждава хората от аудиторията, че ще се случи катастрофално събитие, ако те не следват определен курс на поведение, в действие влиза страховият апел. При акцентиране върху дълбоко заложени у повечето хора страхове, практикуващите тази техника се надяват да пренасочат вниманието от конкретната ситуация към определени мерки, чрез които страхът да намалее. Най-красноречивият пример е лозунгът на СДС от 1990 г. “45 години стигат” с картата на концлагерите по време на тоталитарния режим. На визуално ниво обаче символът “бодлива тел” не предлагаше преодоляване на чувството на страх.

6. Специални апели - приобщаване
   Посланията се насочват към групи от хора, които са обвързани по определен признак - националност, религия, раса, пол, професия. В действие влизат всички пропагандни техники, всички тънкости и ласкателства за активизиране на страховете и омразата, предразсъдъците и наклонностите, убежденията и идеалите, характерни за групата. Така, чрез емоционално послание членовете й се “притеглят” или “отблъскват” като скачените вагони на влак (на английски този подход се обозначава с непреводимото буквално понятие Band Wagon). Американските изследователи Елиът Арънсън и Антъни Пратканис наричат групите “грандфалуни” (събрани по рационално незначителен признак). Думата е въведена от писателя Кърт Вонегът за измислено от него общество. Може да се твърди, че всеки политически лозунг се стреми да постигне именно това - да обедини емоционално хората за постигането на дадена цел.

Политически маркетинг

Съвременният политически процес е неразривно свързан с въвеждането на пазарните принципи на свободната конкуренция в политическата сфера (Виларов 2001: 2). Комуникационните кампании в областта на политиката, фокус на обединителните усилия на политическата пропаганда и политическия маркетинг, се провеждат все по-професионално. Разликата между средствата и подходите, използвани преди първите демократични избори и тези преди последните е отчетлива. Негативната кампания, провеждана от СДС преди първите демократични избори през 1990 г., намерила своя апогей в рекламния плакат с черепи на местата на комунистическите концлагери, е ярко доказателство за това. По мнението на много изследователи, при наличие на подобни средства за предизборна комуникация, СДС нямаше шанс да спечели изборите, което и всъщност се случи. Към края на преходния период политическият маркетинг в България е далеч от подобни комуникационни недоразумения, доближава се до този в развитите страни, макар все още да си остава “сезонно занимание”.
Политическият маркетинг по много характеристики прилича на маркетинга на стоки и услуги. Основната негова цел е дадена идея, личност или политическа платформа да бъдат подходящо позиционирани и “продадени”, а някои от задачите му са да мотивира избирателите да дадат своя глас и да съдейства за изграждането на доверие между управляващи и граждани. Провеждането на политическа кампания също изисква внимателно планиране, определяне на целите, реализация и анализ на резултатите. Изключително внимание се отделя на определянето на основните комуникационни канали, по които ще се разпространяват посланията, подбора на подходящите за целевата група апели и лозунгите на кампанията.
Политическият маркетинг и политическата реклама обаче се смятат за мощен катализатор, когато съпътстват динамиката на избирателните нагласи, и сравнително слаб преобразувател, когато трябва да коригират общественото мнение или да му противостоят (Доганов 1999: 331). Тази особеност не е единствената, която го отличава от маркетинга на стоки и услуги. Макар че позиционирането на партиите, политическите платформи и политическите личности се осъществява и коригира непрекъснато, комуникационните кампании за лансирането им започват няколко месеца преди съответните избори и приключват веднага след тях. През това време публичното пространство е буквално препълнено с послания, често дори преминаващи прага на насищане. Това означава, че за кратко време една политическа “марка” трябва да се конкурира за вниманието на избирателя с голямо количество други, също толкова агресивни. Друга основна разлика е фактът, че обект на комуникацията са личности, а не неодушевени стоки. Имиджмейкърите и комуникационните специалисти се грижат седмици, дори понякога месеци наред, за да изградят на даден кандидат определен имидж. Усилията отиват напразно, когато той направи нещо, противоречащо на изграждания имидж.
Въпреки всичко това политическият маркетинг успешно използва инструментите, с помощта на които маркетингът на стоки и услуги реализира своите цели. Измежду тях изключително важно значение имат политическите лозунги.

Контекст, обхват и условия

До момента в България са провеждани много изследвания на политически лозунги от преходния период. В повечето случаи това са емпирични анализи за посланията на конкретна предизборна кампания (Митев 1994: 87-112), лингвистични и семиологични анализи (Йорданова 1997: 88-103; 1999: 260-368). Тези изследвания разглеждат една сравнително голяма съвкупност от лозунги, но анализът за развитието на посланията на основните политически сили във времето е ограничен до сравнение с “предишните избори”. В полезрението на изследователите попадат и доста ключови фрази от политически програми и изказвания, които са по-скоро реторични фигури, отколкото същински лозунги. В нашето изследване също е отделено внимание на ключовите послания в изказванията на политиците, но то е по-скоро за да се илюстрира как въпросните ключови послания си взаимодействат с политическите лозунги и помагат на политиците в тяхното предизборно “позициониране”.
Петър-Емил Митев определя трудността на изследователската задача за определянето на “лозунговата съвкупност”: “Да се улови цялата тази съвкупност е много трудно и практически невъзможно не само от техническа гледна точка, но и поради това, че тънката граница между “лозунгообразните” обещания и уверения и “лозунгите” е относителна до такава степен, че това, което един изследовател ще определи като лозунг, друг може да подмине.” (Митев 1994; 87).
Изследването обхваща политически лозунги на партии и отделни политици (най-вече кандидати в президентски избори) през периода 1989-2001 г. Фокусът попада върху изследване на развитието в лозунгите на основните политически сили, които имат относително стабилно парламентарно представителство през изследвания период (СДС, БСП, ДПС). Включени са и лозунгите на НДСВ, с които тази политическа сила спечели парламентарните избори през 2001 г. и така бе ознаменувано разчупването на двупартийния модел в страната. Вниманието в изследването е насочено единствено към лозунгите, използвани в рамките на комуникационни (ПР и рекламни) кампании, организирани и провеждани от политическите партии и техните имиджмейкъри и комуникационни съветници с цел убеждаване на гласоподавателите да изберат съответната партия или кандидат. Стихийно появилите се лозунги и скандирания са обект на внимание само в някои изключителни случаи. Изследваната лозунгова съвкупност се състои от 86 единици. В нея не са включени лозунги, съдържащи препратка към номер или цвят на бюлетина, тъй като тяхната функция е чисто насочваща, а не убеждаваща.
За разлика от досегашните изследвания настоящото се насочва към анализ на политическите лозунги от гледна точка на съвременните категории в политическия маркетинг, възприеман като “технически методи за изучаване на политическия пазар” (Ольшанский 2003: 45). Посочените изследвания не извеждат оперативна дефиниция на понятието “политически лозунг” и по този начин не само усложняват своите задачи, но и допълнително затрудняват изводите. В настоящото изследване класификацията се прави на база следната оперативна дефиниция: “Лозунгът на политическата организация представлява фраза, която в кратък вид на изразител на основна идея (концепция, акцент) на предизборната реклама е използваема във всички видове политическа реклама.” (Ильясов 2000: 114).

Общи тенденции при политическите лозунги

По функции и съдържание политическите лозунги през периода след 1989 г. се различават значително от предшествениците си. Социалистическите лозунги имат по-скоро характер на театрален декор, тъй като поддържат съществуващото политическо статукво, изразяват определен кръг от общоприети (или общоналожени) ценности, но не формират (дори имплицитно) никаква отличителност. Лозунги от типа на “Напред към комунизъм!” или “Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” не могат да изпълняват идентифицираща или модифицираща роля, тъй като страната така или иначе върви към комунизъм, а структурата на преразпределение е така или иначе устроена върху идеята да се гарантира “благото на човека”. В противовес на това политическите лозунги в периода на прехода в България имат за цел да приобщат към определени политически идеи и ценности, както и да осъществят идентификация с дадени политически нагласи и убеждения. В този смисъл те съпътстват и до известна степен катализират демократизацията в страната ни.
Подобно на политическия маркетинг като цяло формулирането и използването на политически лозунги в България от 1989 г. насам също се професионализира. Освен по отношение на съдържателните аспекти, които ще бъдат анализирани по-нататък, тази тенденция е свързана и с една относително важна формална характеристика. Става въпрос за дължината на лозунга, по-точно неговата краткост, която се смята за определящ фактор за неговата запомняемост и оттук за ефективността му. Изследователите смятат дължината от 4-6 думи за оптимална от гледна точка на функциите на лозунга. Този обем дава възможност едновременно да се утвърди и отрече нещо, без при това да се губи експресивност (Митев 1999: 91). Някои анализи показват, че средната дължина на лозунгите на политическите партии в България намалява през целия период на прехода - в първите предизборни кампании тя е 8,2 думи, преди изборите от 1997 г. дължината е 6,8 думи, докато през 2001 г. тя достига 5,9 думи (Маджарова 2002: 75). При това кратките и силни лозунги, съдържащи ясно послание, са изключителен приоритет на парламентарно представените партии, докато многословните - на маргиналните формирования (Митев 1999: 92-94). Заради дължината си буди учудване следният лозунг (по същество синтезирана програма) на Българската отечествена партия от кампанията за изборите през 1994 г.: “Поетапна фундаментална смяна на системата в България, единение на нацията между етносните групи и национална сплав и единение на българския дух в поробените ни земи под чуждо господство засега само по дух”. Издигането на професионалното ниво на провежданите кампании се отнася много повече за големите и парламентарно представените партии, отколкото за маргиналните.
С професионализацията е свързана и друга обща тенденция - развитието на политическите лозунги от самоцелната оригиналност към по-консервативни, но и “по-сигурни” лозунги. От първоначалния ентусиазъм и чисто творчески пориви при създаването на лозунги повечето политически сили прибягват до характерни маркетингови подходи, които спомагат за “позиционирането” им спрямо нагласите на избирателите, дневния ред на обществото и дейността на останалите политически организации.
Характерен е постепенният отказ на повечето големи политически сили от използването на негативни лозунги. Намалява и използването на подигравателните перифрази с лозунгите на конкурентите от страна на партиите - естествено, този процес не може да бъде изследван надеждно на ниво избиратели. Това може да се тълкува като позитивно явление, защото партиите все по-рядко търсят своето диференциране на принципа “другите са по-лоши от нас”, като се търсят и начини за подобряване на собствената политика и за легитимиране чрез собствено успешно представителство. По-големите негативни кампании, провеждани в различни периоди до момента винаги са оставали своите автори сред губещите - като примери за подобни лозунги влизат кампаниите на СДС от изборите за Велико народно събрание от 1990, когато изборите спечели БСП, водеща ясно изразена позитивна и балансирана кампания, кампаниите на “Нов избор” на парламентарните избори през 1994 г. и на “Гергьовден” през 2001 г. - и двете политически сили не успяха да съберат 4% от гласовете и не влязоха в парламента.

Класификация на българските политически лозунги

А. Класификация по политически партии и времеви периоди
Българска социалистическа партия (БСП)
Бившата комунистическа партия, преименувана наскоро след 10 ноември 1989 г. на Българска социалистическа партия залага в лозунгите си на характерните за социалдемократическите партии в Западна Европа ценности - работа, социална справедливост, защита на слабите, както и на балансиран подход, в който преобладават позитивни, оптимистични и общочовешки послания, ориентирани и към българския контекст. В годините на българския преход това е политическа сила, която последователно изгражда своите послания в политическите лозунги и ги комбинира успешно с действащите политически лица. Лозунгите на БСП често обаче са насочени по-скоро към партията и по-рядко се стремят да предизвикат промяна на избирателни нагласи. Изследване на социалните нагласи за посочения период показва, че този подход е адекватен за избирателите. “Водещата променлива за БСП е сигурност в бъдещето...” (Петкова 2003: 99).
За изборите за Велико народно събрание през 1990 г. БСП изгражда изцяло позитивна кампания, която преследва няколко основни комуникационни задачи и внушения:

1. Убеждаване на мнозинството от избиратели, че партията притежава управленски опит и може да се реформира за постигането на просперитет на страната и е близо до избирателите (Сполука за България)
2. Популяризиране на новото име на партията чрез лозунг-абревиатура (Благоденствие, Сигурност, Промяна)
3. Активизиране на по-възрастните избиратели, които се страхуват от характерни за капиталистическата система преди 1944 г. социални явления (Не на безработицата и мизерията! Не на реваншизма и връщането назад!)

След като управлява до 1991 г., БСП остава в удобната позиция на опозиция и на следващите парламентарни избори печели главно от незрялата позиция на своя основен опонент СДС. Управлението на правителството на Любен Беров с мандата на ДПС минава под икономически сътресения, скандали и активизиране на организираната престъпност. С лозунгите си БСП се позиционира за пореден път като управленски ориентирана партия. Посланията са с ясна темпорална диференциация “преди-сега” и включват негативни послания, за да подсилят това внушение: “Да спрем разрухата, да обновим България”, “Промяна, справедливост, сигурност”, “Работа за всеки, хляб за всеки, демокрация за всички”, “Хляб, работа и сигурност за всеки”, “Да възстановим производството и работните места!”
След политическото фиаско, което води до оставка на правителството през 1997 г., БСП се явява на парламетарните избори по-скоро в търсене на коректив вътре в самата партия и се опитва да защити достойнството на малкото й останали твърди привърженици със самоуспокояващия лозунг: “Без нас не може!” В арсенала остават и социално ориентираните лозунги (“Изберете силата на разума”, “Работа, хляб, демокрация за всеки”, “Труд, справедливост и законност”), които обаче са едни от най-неуспешните в историята на партията, тъй като са изцяло неадекватни на резултатите от нейното управление. Въпреки това чрез редица вътрешни мерки, БСП успява да запази своята позиция на втора политическа сила в страната. На парламентарните избори през 2001 г. партията предпочита да заложи на твърдия електорат и лозунгите отново визират по-скоро вътрешно-партийни въпроси, отколкото актуални събития от дневния ред на обществото.
Съюз на демократичните сили (СДС), Обединени демократични сили (ОДС)
За разлика от БСП, Съюзът на демократичните сили използва както позитивни, така и негативни послания в своите лозунги. Това може да се отдаде на две основни причини:

1. В началото на изследвания период СДС все още има политическо самочувствие и се позиционира като претендент за властта, макар че страда от липса на управленски опит.
2. Политическата ориентация и структурата на организацията варират значително - от широка коалиция на политически сили, които се противопоставят на бившата комунистическа партия (в т.ч. социалдемократи и земеделци) до дясна партия, изповядваща християндемократически и народняшки ценности.

През 1990 г. СДС води основно негативна кампания, която залага на идеята, че бившите комунисти не трябва да достигнат до властта (“45 години стигат! Времето е наше!”) и дори, че се налага физическа разправа с тях (“За да има мир, БКП в Сибир!”). Един от основните лозунги, който се запазва и почти във всяка следваща кампания, е идеята, че БСП си остава комунистическата партия (“Долу БКП!”). Последният лозунг не може да бъде приписан единствено на СДС, той се използва широко от всички антикомунистически политически сили и граждански движения.
Във Великото народно събрание СДС е втората по численост политическа сила, но натискът, който тя използва обикновено, е извънпарламентарен. Палатковите лагери срещу приемането на новата българска конституция и останалите мерки на бойкот генерират множество лозунги, които след това намират приложение и в предизборни кампании. Основното мото на СДС е промяната - обществена, политическа и икономическа. Според вече цитирано изследване “...мотивацията да се гласува за СДС - е изградена върху идеята за промяна, за отваряне към света и налагане на собственото Аз в него.” (Петкова 2003: 100). Последната нагласа е особено ясно различима в основния лозунг за изборите през 1991 г., които СДС печели, макар и с незначителна преднина - “Утре започва от днес”. Този лозунг е съзвучен и с друга установена нагласа у избирателите на СДС - “...чувството, че си оставил нещо след себе си.” (Петкова, 2003: 99).
На изборите през 1994 г. СДС търси продължение на краткото управление на кабинета на Филип Димитров. В лозунгите (както и при БСП) се демонстрира воля за спиране на обществено-икономическите сътресения и справяне с вихрещата се престъпност. Лозунгите (“Победа, България!”, “За един по-спокоен и сигурен свят”, “Национално достойнство, сигурност, работа”, “С вашата подкрепа СДС ще победи беззаконието”) демонстрират универсалистката идея, която СДС изповядва - приемането на България сред световната демократична общност, но комбинирана с вътрешна стабилност.
След като оглавява социалното недоволство в края на 1996 и началото на 1997 г., СДС търси убедителна изборна победа и демонстрира увереност в управленския си потенциал. Негативните лозунги, които през зимата са събирали огромни множества от недоволстващи са заменени с балансирани основни послания: “Ние можем”, “Заедно да спасим България”, “ОДС за България” и др. Те се базират на относителната стабилизация на страната по време на управлението на служебния кабинет на Стефан Софиянски и търсят подкрепата не само на твърди антикомунисти, но и на разочаровани избиратели на БСП.
Движение за права и свободи (ДПС)
Възникнало като партия на етническите турци в България през 1990 г., Движението за права и свободи е една от политическите партии в България, която поддържа стабилно нарастващо влияние в политическия живот на страната. С мандата на ДПС бе избрано правителството на Любен Беров, което управлява България около две години. Харизматичната личност на лидера Ахмед Доган и стабилният етнически вот в районите, населени с етнически турци и българомохамедани, предпоставя устойчиво политическо развитие и дори в края на изследвания период успешна първа крачка към препозициониране - от етническа към либерална партия.
Лозунгите на ДПС обаче не винаги са релевантни на позиционирането на партията и дори плагиатстват от други политически сили. Тъй като вотът към ДПС все още е етнически предопределен и относително стабилен, можем да твърдим, че лозунгите нямат решаващо влияние върху нагласите на избирателите. Една от ключовите думи за ДПС е “разумен”, защото партията се обявява за гарант на етническия мир в страната. През 1994 г. лозунгът е “България за всички” (изразява признаването на върховенството на държавата и същевременно обещава гаранции за правата на малцинствата), а през 2001 г. към “Разумната сила, без която не може” (поразително приличащ на “Без нас не може” - БСП, 1997 г.) е прибавен и “Има ли народност усмивката, разумът, любовта?”
Национално движение Симеон Втори (НДСВ)
Появата на Симеон Сакскобургготски и новосформираното Национално движение бележи нов етап в политическия живот на България. От една страна, за пръв път партия, различна от БСП и СДС успява да спечели доверието на избирателите. От друга - за пръв път в най-новата история на България партийната платформа е организирана около една политическа личност. НДСВ залага на обещанието за промяна на порочните практики в българския политически живот и до голяма степен лозунгите формулират именно това “уникално предложение за продажба”. Основният лозунг (“Идва новото време”) дори по-късно даде името на нова политическа формация (“Новото време”), която го запазва и четири години по-късно. Вторият от основните лозунги (“Почтеност във всичко”) е обобщение на всички основни послания на Симеон Сакскобургготски от речта му през пролетта на 2001 г., когато той обяви намерението си да се завърне от Мадрид и да се включи пряко в българската политика. И двата лозунга комуникират основно желанието да бъде представен не нов участник в политическия живот, а алтернативен политически модел. Ето защо можем да кажем, че за пръв път през периода на българския преход именно ключовите послания и лозунгите решават изхода от водената предизборна кампания.
Други политически организации
Характерни подходи в лозунгите на други политически организации са:

• Опитите за възстановяване на определени добри традиции в българския политически живот. Например БЗНС (тук се имат предвид всички организации, които претендират за наследство на организацията, оглавявана от Александър Стамболийски) използва историческия лозунг “Мир, хляб (свобода), народовластие”. Българският бизнес блок, чийто лидер Жорж Ганчев използва колоритен и често невъздържан език използва на изборите през 1994 г. характерното за него обръщение “Болгарино, сознай ся”, което е реминисценция към държавническите традиции на Първото и Второто българско царство и възрожденския съзидателен дух.
• Опити за диференциране от политически сили, управлявали страната (респ. компрометирали се в управлението). Например “Нов избор” през 1994 г. (“Всички обещават, ние можем”) и Евролевицата през 2001 г. (“Ние никога не сме ви лъгали”, “Евролевицата няма да те подведе”).
• Конфронтационни послания, които предлагат остра критика на съществуващите политически практики - “Нов избор” през 1994 г. (“Вие нямате друг избор освен “Нов избор”) и поредицата лозунги на “Гергьовден” през 2001 г. (“Да им ритнем стола”, “Да пукнат”, “12 години чакаме да цъфнат налъмите”).

Президентски избори
Президентската институция в България и изборите за президент имат сравнително кратка история през изследвания период. Избирателните нагласи към личността на кандидат-президента и издиганите от него лозунги са в процес на формиране. В повечето кампании доминира апелът да се гласува за личността, а не за политическата сила, която застава зад кандидатурата. Във всички предизборни изяви претендентите декларират чрез ключови послания способността си да поставят националните интереси над личните и партийните. Характер на лозунг придобива и името на кандидата, което увеличава разпознаваемостта му. В много случаи лозунгът търси допирни точки с темперамента на кандидата (“Жорж - президент” е лозунгът на Жорж Ганчев, известен с фамилиарното си поведение и често говорещ за себе си в трето лице, използвайки малкото си име).
Първият демократично избран президент на България д-р Желю Желев залага в лозунгите си на своите заслуги в създаването на опозицията след падането на комунистическия режим и на способността си да сближава конфликтни позиции (“Желю Желев - силата на обединената опозиция”). Вече споменахме и “Млада България за Желю Желев”, който акцентира едновременно на два основни убеждаващи апела: (1) Желю Желев е кандидатът, който носи прогресивното начало на демокрацията, която е в “младенческа възраст” и (2) Желю Желев е подкрепян от младите, активните хора - бъдещето на България.
Петър Стоянов и неговите комуникационни специалисти залагат на “уникалността” на кандидатурата му и дори отиват по-далеч, предпоставяйки в предизборната комуникация неговата победа (“Петър Стоянов. Той е.”). Лозунгът е лесно запомнящ се и на подсъзнателно ниво комуникира дори за тези, които няма да гласуват за кандидата, че той печели. Той е допълнен и от още няколко лозунга в същия смисъл - “Достойният президент Петър Стоянов” и “Петър Стоянов. Да.”

Б. Класификация по ключови послания
Полският политолог проф. Йежи Шацки твърди, че гражданското общество е “...полезен, дори магичен лозунг, който притежава ключово значение... тъй като представлява свързващо звено между търсенията на политиците от Източна Европа и западната политическа мисъл - както класическата, така и съвременната.” (Шацки 1996: 138-139). Макар и в контекста на неговото изказване думата “лозунг” да е употребена по-скоро в нейното преносно значение, проф. Шацки формулира основната идея на ключовите послания от преходния период - да покажат, че всички политически сили се стремят да градят демократична обществено-политическа система. В изследваните лозунги от периода на българския преход следването на тези принципи се демонстрира чрез следните смислово-организиращи похвати:

1. Универсалистки (13 общо за изследването) - приобщаване към глобалните ценности на демокрацията и съответно към демократичната общност, обещание за прогрес чрез приемането на демократичните приципи, изискване за тяхното спазване и прилагане: “Утре започва от днес!”, “За един по-спокоен и сигурен свят” (СДС). През периода на българския преход универсалистките лозунги не се използват самостоятелно, а като поддържащи, като към края на периода употребата им намалява (през 2001 г. само ДПС използва поддържащия универсалистки лозунг “Има ли народност усмивката, разумът, любовта?”).
2. Национално-обощаващ (29 от всички лозунги) - излагане на вижданията за развитието на държавата като част от света, като използване на потенциала на нацията за постигане на просперитет: “Обединена България в обединена Европа” (Евролевица), “България - европейска държава” (СДС). Национално-обобщаващите лозунги се изпозват равномерно при всички кампании и от всички политически сили.
3. Национално-конкретен (9 от лозунговата съвкупност) - насочване на фокуса на посланието към разрешаването на вътрешните проблеми, хармонизиране на обществените отношения като основна стъпка към постигането на гражданското общество: “Родината - дом за децата ни” (Патриотичен съюз), “Да спрем разрухата, да обновим България” (БСП), “Заедно да спасим България” (СДС), “България ми е по-скъпа от всичко” (Александър Томов).
4. Лично-мотивиращ (10 от всички лозунги) - апелира към конкретните потребности на избирателя, към семейството, към себереализацията: “Хляб, работа и сигурност за всеки” (БСП), “Вашата сила” (БББ). Лично-мотивиращите лозунги обикновено използват ние-форма, която използва конформизма на повечето българи.
5. Самопровъзгласяващ (23 общо за изследването) - насочен към качествата на кандидата или политическата сила като способни да реализират обещанията си: “Петър Слабаков - винаги ще бъда в опозиция” и “БЗНС - Разумният избор”).

В. Класификация по полярност на посланието
Позитивните лозунги доминират в общата съвкупност (55 от всички), следвани от неутралните (19) и негативните (12). Като обща тенденция се наблюдава използването на позитивни лозунги от парламентарно представените партии (за целия наблюдаван период, представени по различно време в парламента) - 49. Негативните лозунги постепенно се маргинализират.
Като “позитивни” определяме лозунгите, които:

• Имат призивен характер: “Победа, България” (СДС)
• Дават обещание: “Не просто избор. “Нов избор!”
• Характеризират някакво конкретно или общо формулирано качество на политическата сила, която ги използва: “Ние можем” (ОДС)

Като “неутрални” характеризираме лозунгите, които:

• Нямат призивен характер: “Към държавата - със сeриозност и отговорност” (ЕРА-3)
• Отнасят се по-скоро до самопредставяне на организацията: “ДАР - дух и съзидание”)

Някои лозунги, като напр. “45 години стигат! Времето е наше!” и “Да спрем разрухата, да обновим България”, по някои показатели бихме причислили към неутралните, тъй като негативното твърдение сенеутрализира чрез позитивно. В маркетинга този подход е по-известен като “проблем-решение” и този принцип на действие запазва приложимостта си и към политическия маркетинг.
Негативните лозунги разделяме в две групи:

• Нападателни: търсещи директна конфронтация с политически противник: “Долу БКП!”
• Третиращи негативни явления: “Не на безработицата и мизерията!”

В действителност последната разновидност на негативните лозунги може да бъде оспорвана като определение и критерии за характеризиране, но в случая изхождаме от следната логическа постановка - политическата сила, която издига подобни лозунги, се конфронтира косвено с политически противници, които са обвинявани за възникването на тези негативни явления.
Г. Класификация по използвани убеждаващи похвати
Политическите лозунги са комплекс от използвани убеждаващи техники. В нашия анализ всеки от лозунгите е изследван от гледна точка на изброените по-горе пропагандни похвати на Американския институт за изследване на пропагандата. Определянето напр. на един лозунг като “бляскаво обобщение” не означава, че той не съдържа в себе си “игра на думи” - ние обаче търсим използваната водеща убеждаваща техника и затова всеки лозунг ще попада само в една от посочените категории. В следващи изследвания възнамеряваме да разширим изследователските критерии до определяне на всички използвани пропагандни техники в даден политически лозунг от българския преход.
От приведената оперативна дефиниция на понятието “политически лозунг” съдим, че преобладаващата част от лозунгите са “бляскави обобщения”, тъй като всяка политическа организация се стреми да концентрира в своя предизборен лозунг квинтесенцията на своята политическа програма за управление на страната или за участието си в политическия живот на страната въобще. Въпреки това в изследваната съвкупност откриваме достатъчен брой примери във всяка категория. Привеждаме разпределения за основните политически сили (БСП и СДС), защото техните лозунги имат най-широко разпространение, най-последователно присъствие във всички избирателни кампании и са най-много в изследваната съвкупност.

1. Бляскави обобщения: общо за всички партии - 32; БСП: 5; СДС: 9
2. Игри на думи и евфемизми: общо за всички партии - 15; БСП: 5; СДС: 1
3. Трансфер: общо за всички партии - 13; БСП: 0; СДС: 9
4. “Близо до народа”: общо за всички партии - 9; БСП: 6; СДС: 2
5. Страх: общо за всички партии - 3; БСП: 1; СДС: 2
6. Приобщаване: общо за всички партии - 14; БСП: 3; СДС: 3
   Посланията в политическите лозунги

Една от най-забележителните особености на българските политически лозунги от съдържателна гледна точка е тяхната темпорална насоченост. Сериозна част от лозунгите на основните политически сили (най-вече СДС и БСП), които към момента на провежданата предизборна комуникационна кампания са в опозиция, съдържат по-скоро критична реакция по отношение на съществуващото управление, отколкото обещания или градивни елементи. Иначе казано, те се стремят да достигнат комуникационна ефективност с помощта на миналото, насочвайки вниманието към определени грешки и несъвършенства на предишното управление, а не с помощта на това, което политическата сила има намерение да осъществи в бъдеще. Обяснението за това трябва да се търси в особеностите и детерминиращата сила на двуполюсния модел в България. В неговите рамки противопоставянето е фактор за равновесие, а и, както стана ясно, част от неговия механизъм е не да се издига някаква нова власт, а по-скоро да се събаря текущата.
Още преди първите избори СДС издига лозунгите “45 години стигат! Времето е наше” и “Долу БКП”, пряко насочени срещу започналата да се реформира социалистическа партия. През 1994 г., когато кризата в България вече е достатъчно дълбока, СДС изтъква, че “С вашата подкрепа ще победим беззаконието”, а БСП залага на лозунгите “Да спрем разрухата, да обновим България” и “Да възстановим производството и работните места”. По време на същата предизборна кампания новосформираната партия “Нов избор” разпространява съдържащия противоположност лозунг “Стар избор - нов избор”, илюстриран със задни части на хора, а ДАР залага на “Съгласие вместо конфронтация, реализъм вместо демагогия”. През 1997 г. след провала на БСП основен лозунг в кампанията на СДС, с който тази партия спечелва изборите, е “Ние можем” - очевидна реакция на по това време видимата неспособност на социалистическата партия да се справи с управлението. Като реакция на тази реакция БСП включва в кампанията си модификация на този лозунг - “Без нас не може”, адресиран към най-твърдия електорат и демостриращ стратегията на агресивна защита, възприета тогава от социалистическата партия. По същото време Евролевицата синтезира комуникационните си усилия в лозунгите “Изход има”, “Евролевицата няма да те подведе” и “Ние никога не сме ви лъгали”. Първият очевидно визира намеренията на тази партия да се справи със създадената безизходица, докато другите два атакуват едновременно БСП и СДС с презумпцията, че те не са оправдавали и този път също няма да оправдаят доверието на избирателя. Това е по същество и атака срещу двуполюсния модел. Кампанията за парламентарните избори през 2001 г. също съдържа реакции към негативите в управлението на ОДС, фокусирало множество критики за корупция, клиентелизъм и т.н. Един от лозунгите на НДСВ е “Почтеност във всичко”, а БСП включва в кампанията си лозунгите “За власт с чисти ръце” и “Сбогом на омразата”. Коалицията Гергьовден-ВМРО провеждат кампания, част от която са лозунгите “Да пукнат”, “Да им ритнем стола” и “Сметката”. Дори самите ОДС се опитват да извлекат дивиденти със своеобразен поглед назад, разбира се, в положителен аспект. Кампанията им залага на “Воля да продължим” и “Да довършим започнатото”.
Оправдани от гледна точка на двуполюсния политически модел са използваните апели за промяна и ново начало, използвани от много опозиционни (към началото на предизборните кампании) политически сили. Такива са лозунгите на СДС от първите избори след 1989 г., а по-късно и много лозунги на други партии. Това са “Промяна, справедливост, сигурност” (БСП), “Победа, България” (СДС), “Не просто избор. Нов избор” (Нов избор), “Петър Стоянов - президент. Новото начало”, “Сбогом на омразата” (БСП), “Идва новото време” (НДСВ), “Бъдеще сега” (Евролевица) и др. Докато идеята за промяна по време на кампаниите от 1990 и 1991 г. обаче се фиксира като смяна на системата, в следващите избори тя се свързва повече с изменения в структурата на икономиката (Митев 1999: 102-103). Това е и основната причина промяната да престане да бъде монопол единствено на СДС.
Друга тенденция, която се наблюдава в съдържанието и посланията на политическите лозунги в България между 1989 и 2001 г., е промяната по оста демократични ценности - социални ценности - социален просперитет. Комуникационните кампании в началото на прехода отразяват еуфорията от настъпващите демократични промени и насочват към подобни по съдържание идеи. Примери за това са лозунгите “Утре започва от днес” (СДС), “Свобода, Демокрация, Сигурност” (СДС), “Сполука за България” (БСП), “Благоденствие, Сигурност, Промяна” (БСП) и др. Впоследствие със задълбочаването на икономическата криза политическите партии започват да рисуват по-прагматични идеали: “Хляб, работа и сигурност за всеки” (БСП), “Да възстановим производството и работните места” (БСП), “За един по-спокоен и сигурен свят” (СДС), “Национално достойнство, сигурност, работа” (СДС), “ДАР на съгласието и разума” (ДАР), “Мир, хляб, свобода, народовластие” (БЗНС) “Към държавата - със сериозност и отговорност” (Ера-3) и т.н. Към края на 90-те години лозунгите все повече се насочват към конструкции, свързани с просперитета на обществото: “Ние можем” (ОДС), “Труд, справедливост и законност” (БСП), “Обединена България в обединена Европа” (Евролевица), “Възможности за всички” (ОДС), “България - европейска държава” (ОДС), “В главната роля сте вие” (БСП), “Идва новото време” (НДСВ), “Бъдеще сега” (Евролевица).
Освен това лозунгите, съдържащи послания за работа и материални блага са приоритет повече на левите партии, докато тези, свързани със свобода и демокрация - на десните. От друга страна, лозунгите на БСП са по-конкретни, докато останалите партии боравят със значително по-абстрактни категории. Социалистическата партия комуникира ценности като работа, хляб, сигурност, производство, законност, като едва преди изборите през 2001 г. скъсва с консерватизма и представя лозунгите “Когато гласуваш... отвори очи” и “В главната роля сте вие”. В противовес на това, СДС и Евролевицата апелират към по-абстрактните бъдеще, възможности, просперитет. Това важи и за много други партии вдясно и вляво на политическия спектър: “Разумният избор” (БЗНС), “ДАР - дух и съзидание” (ДАР), “Заедно сега” (ДАР), “Да издигнем знамето на комунизма на нова висота” (БКП), “Вашата сила” (БББ), както и лозунгът “Разумната сила, без която не може” на ДПС от изборите през 2001, несполучлива комбинация между вече използвани послания на БСП и БЗНС.
При президентските избори, съвсем естествено, фокусът е върху личността на самия кандидат. В почти всички случаи лозунгът говори “за” кандидата, като единствено при Александър Томов от изборите през 1996 г. посланието е “от” негово име - “България ми е по-скъпа от всичко”. Като правило при кандидатпрезидентските кампании издиганите лозунги са по-въздействащи - за изключителен успех се смята “Той е”, а също и “Петър Стоянов. Да” и “Достойният президент” за Петър Стоянов. БСП се опитва да компенсира непопулярността на кандидата за президент Иван Маразов с популисткия лозунг “Заедно за България”. Срещат се и подкрепящи фрази от типа на “Млада България за Желю Желев”, както и елементарни констатации - “Маразов президент”, “Жорж президент” (Жорж Ганчев). По отношение на отделни кандидати младата демокрация в България търпи и единични комуникационни недоразумения. Петър Дертлиев провежда кампания с лозунг “Никога не се предавам”, което автоматично го поставя в губеща отбранителна позиция, а Петър Слабаков използва “Винаги ще бъда в опозиция” (Доганов 1999: 333), което съвсем логично се оказа самоизпълняващо се пророчество.
Изключително интересен е фактът на сравнително честата употреба на названието на страната ни в лозунгите на политическите партии, при това не само на тези с патриотичен или националистически уклон. Думата “България” се използва като средство за самопредставянето и легитимацията на много политически партии и се среща 13 пъти в изследваната лозунгова съвкупност. Тази цифра изпъква още повече, ако се вземат предвид и някои сравнителни изследвания (Маджарова 2002: 76-77). Названието на страната почти неизменно присъства в лозунгите на най-голямата партия на българските турци ДПС, естествено, употребено в подходящ за целите на партията контекст: “България за всички”, “За България” и др. Лозунгът на ДПС от последните избори не включва името “България”, но запазва специфичната гледна точка - “Има ли народност усмивката, разумът, любовта?”

Позициониране и препозициониране

Чрез лозунгите политическите организации се стремят да поставят акцентите на защитаваните от тях обществено-политически ценности и да отправят своите послания към широк кръг от избиратели. От нашето изследване може да се направи извод, че никоя политическа сила не се позиционира ясно и еднозначно - всички партии продължават да разчитат на моментните предпочитания на избирателите. Показателен е случаят с БСП и СДС. Докато в началото на периода БСП отправя социално ориентирани послания, към неговия край тя отделя доста повече внимание на личните мотиватори. СДС, ориентирани първоначално към личността, акцентират на колективните и социални ценности в кампанията си през 2001 г. Парадоксални сходства откриваме в използването на словосъчетанието “работа и сигурност”, което се появява и при двете политически сили, често дори в рамките на една и съща кампания (1994 г.).
НДСВ също не определя еднозначно своето политическо позициониране, а по-скоро залага на своята алтернативна платформа и на разочарованието на избирателите. За конкретния казус с парламентарните избори през 2001 г. ще стане въпрос отново по-нататък в разработката.

Предразполагане към действие или бездействие

Политическите лозунги на българския преход като цяло могат да бъдат класифицирани и по този критерий, който досега не откриваме в нито едно изследване. Лозунгът или наборът от лозунги, които една политическа партия използва, има две основни предназначения:

1. Активизиране на избирателите с близки политически убеждения и промяна в позицията на колебаещите се и несподелящите ги (например “Победа, България”, “СПолука за България”). Общо за всички лозунги - 43
2. Неутрализиране на конкурентните апели към същите избиратели и разколебаване на позициите на несподелящите (например “Без нас не може”). Общо за всички лозунги - 21
3. Много от лозунгите изпълняват едновременно и двете функции - така например “45 години стигат! Времето е наше!” през 1990 г. едновременно активизира привържениците на СДС и възспира тези на БСП. Общо за всички лозунги - 22

По-голямата част от политическите лозунги на българския преход търсят преди всичко активизиране на твърдите избиратели. В почти всяка кампания обаче се наблюдават и ограничен брой лозунги, търсещи конфронтация с опонентите и съответно разколебаване на техните избиратели по два начина - чрез неутрализиращо послание или чрез лозунг, който оставя поле за тълкуване.

Ключовите послания на политиците

Макар и невключени в изследването, реторичните убеждаващи похвати в публичните изявления на политиците подкрепят лозунгите и често се превръщат в лозунги. Достатъчно е отново да споменем отново изявлението на Симеон Сакскобургготски. Освен това лозунгите се допълват и поясняват в публичните изявления, лансират се допълнителни ключови послания, които също влияят върху изграждането на политически имидж. Често пъти политиците преднамерено използват нетипичен език, с което се стремят да се диференцират от своите политически противници и да бъдат по-ясно разбираеми за избирателите. Това е вариация на вече описаната техника “Близо до народа”. Често пъти именно в програмни речи се изковават основите на политическите лозунги. По-късно цялостният контекст се променя, но основната идея, която е силна, остава като лозунг в съответната предизборна кампания.

Етични аспекти при политическите лозунги

Трудно е да бъдат подминати и някои етични аспекти при българските политическите лозунги. По принцип въпросът за етиката в политическата комуникация е до голяма степен болезнен, тъй като тази област от обществения живот априори се смята за неморална. В допълнение на това, ако с рекламната си дейност фирмите не могат да си позволят открито да заблуждават потребителите, тъй като лесно ще бъдат разобличени (още след първата покупка), в политиката евентуалната “грешка” на избирателите може да бъде поправена чак след години, при това не е ясно на каква цена. Този фактор отвързва ръцете за разпространението на неетични послания.
Примери за това се срещат и сред българските политически лозунги. Практически значителна част от лозунгите са атакуеми от етична гледна точка, но някои от тях изпъкват сериозно. Преди да спечели изборите през 1994 г. БСП включи в кампанията си лозунгите “Работа за всеки, хляб за всеки, демокрация за всички” и “Хляб, работа и сигурност за всеки”, и тъкмо по време на управлението си предизвика невиждана безработица и доведе страната до дълбока зърнена криза. Въпреки очевидното разминаване между обещания и реалност, социалистическата партия включи в кампанията си за изборите през 1997 г. посланието “Работа, хляб, демокрация за всеки”. Преди изборите през 2001 г. някои малки монархически партии използваха образа и думите на Симеон Сакскобургготски и така паразитираха върху натрупания капитал от доверие към бившиия цар, въпреки че той не беше кандидат на тези организации. Накрая, някои от лозунгите на СДС от началото на демократичните промени (“Долу БКП”, “За да има мир, БКП в Сибир”) откровено преминават границите на добрия тон.
* * *
Анализът показва, че успоредно с демократизацията на страната, българските политически лозунги от времето на прехода постепенно започват да изпълняват своята важна комуникационна роля. От политическа гледна точка тази роля се свързва с приобщаване към определени политически идеи и ценности, както и осъществяване на идентификация с дадени политически нагласи и убеждения. В този смисъл те съпътстват и до известна степен катализират демократизацията в страната ни. Лозунгите на политическите сили в България са както индикатор за определено отношение към действителността, така и разпространител на идеи. В тази си роля те са неизменна част от разпространението на демократичните ценности по време на прехода.


БИБЛИОГРАФИЯ
Бъргър, Лукман 1996: Бъргър, П., Лукман, Т. Социално конструиране на действителността. София: Критика и хуманизъм, 1996.
Виларов 2001: Виларов, Б. Имиджът е сърцевина на политическия маркетинг. // Медиа свят, 2001, № 6, с. 2-3.
Доганов, Палфи 1999: Доганов, Д., Палфи, Ф. Рекламата, каквато е. София: Принцепс, 1999.
Ильясов 2000: Ильясов, Ф. Политический маркетинг. Искусство и наука побеждать на выборах. Москва: Группа ИМА, 2000.
Йорданова 1997: Йорданова, Л. Парламентарни избори `97. Манипулативни стратегии, езиков избор. // Връзки с обществеността, 1997, № 2, с. 88-103.
Йорданова 1999: Йорданова, Л. Манипулативни стратегии, езиков избор `96. // Социолингвистика, 1999, № 4, с. 260-364.
Маджарова 2002: Маджарова, Й. Аспекти на политическата комуникация в период на политическа криза в Чехия и България. // Комуникация в кризисни ситуации. Ред. Т. Петев, М. Златева. София: ФЖМК, 2002, с. 72-79.
Митев 1999: Митев, П.-Е. Лозунги и пропагандни фрази. // Избори `94. Идеологически, социално-психологически и социолингвистични аспекти. Ред. Петър-Емил Митев. София, 1999, с. 87-117.
Ольшанский 2003: Ольшанский, Д. Политический PR. Санкт Петербург: ПИТЕР, 2003.
Петкова 2003: Петкова, Кр. Социални нагласи и поведение. Можем ли да предскажем човешкото поведение? София: Институт по социология - БАН, 2003.
Райчев, Стойчев 2004: Райчев, А., Стойчев, К. Какво се случи? Разказ за прехода в България. София: Изток-Запад, 2004.
Шацки 1996: Шацки, Й. Либерализъм след комунизма. София: ГАЛ-ИКО, 1996.
Делуич 2004: Delwiche, A. Why Think About Propaganda? // Propaganda, 29.09.2002. <http://www.propagandacritic.com/articles/intro.why.html> (17.06.2004).
Тайер 2004: Thayer, F. Inevitability and Effectiveness of Managing Public Attitudes. // New Mexico State University: Journalism 484, 2001. <http://www.nmsu.edu/~jrnalism/classes/j484/Propaganda%20tactics.htm> (21.06.2004).

Що е гражданско общество и има ли то почва у нас?

Форумно общество "Позиция"

Мое дълбоко убеждение е, че гражданското общество беше най-важното и основно понятие, с което трябваше да започне прехода през '89, отправната система, която да служи за оценка на другите процеси в България - антикомунизъм, реституция и пр. Радвам се, че разговорът за гражданското общество набира сила, че това понятие привлича вниманието на обществото, че в него се търси алтернатива на порочния преход.

Гражданското общество е твърде сложно и дифузно понятие. Обикновено се разбира като дейност на неправителствени и неикономически субекти, нещо като социална съединителна тъкан между важните органи на държавата. Аз ще се опитам да поставя гражданското общество в друг контекст.
Какво пречи, пита се Токвил, демокрацията в Америка да поеме по пътя на Франция, да се превърне в тирания? И търси отговор в сложното устройство на традиционното англосаксонско общество, в постигнатия синтез на индивидуализма с религиозността. Усещането на тази сложност като условие за необикновения икономически и социален възход на Англия и Шотландия, е занимавало много умове по времето на Просвещението. Органичността като щастливо намерено съответствие с някакъв висш, природен или божествен порядък, с това са обяснявали успехите на англосаксонските общества. Сложност, появила се, когато обществото излиза от времето на принудителната средновековна социализация и открива измеренията на частния живот и интереси.

Ето как ясно представя тази идея Джон Лок:

"The natural liberty of man is to be free from any superior power on earth, and not to be under the will or legislative authority of man, but to have only the law of Nature for this rule". Concerning Civil Government, second essay, chapt.4, 1690.

Томас Джеферсон също смята, че равноправието, правото на живот, свобода и преследване на щастието, намират основание в природните закони. От Декларацията на Независимостта: "...the separate and equal station to which the laws of Nature and of nature's God entitle them."

Как бихме могли днес да интерпретираме този апел към природните закони? Западните, особено англосаксонските общества, са създали едно огромно разнообразие от органични структури - държавни институции, икономически, верски, частни, обществени организации. Подобно органите в един организъм, те си взаимодействат и взаимно се регулират посредством неизброими връзки и влияния. Изкуствено ще бъде отделянето само на част от тези структури - напротив, тяхната съвкупност създава социалната среда на човека - гражданското Общество.

Ако разгледаме хоризонталната структура на гражданското общество, веднага се забелязва огромното разнообразие на структури - доброволни и хуманитарни сдружения, църковни, университетски и научни организации, обединения по интереси, любителски и частни клубове, частни, корпоративни бизнес формации, местни и федерални институции. Тяхна характерна черта е АВТОНОМНОСТТА. При първи срещи с живота в САЩ обикновено силно впечатление правят огромните 'discretionary - по усмотрение', правомощия на чиновници, полицаи, съдии, фирмени служители. Това е белег на един некорумпиран живот, но също така на доверие и независимост, т.е. на автономност - в рамките на строги закони, естествено.

Повечето граждански структури притежават и вертикална иерархия. Тя е итеративна - структурата на голямото се възпроизвежда в по-малкия мащаб. Така е организирана църквата, университетите, полицията, съдът и т.н. Итеративната иерархия възпроизвежда в различни мащаби едно много сложно поведение - борбата на заложените във всяка система автономност, желание за повече свобода, възможности за растеж, с ограниченията на закона и на другите структури. Поражда се едно сложно и напрегнато поведение, често фрактално по природа.

Фракталите са структури, които притежават мащабна инвариантност, т.е. отделните детайли са със сложността на първоначалния обект. Въведени в математиката от Беноа Манделброт през 1970, за много изследователи те днес са инструментите, с които се обяснява устойчивостта и ефективността на редица сложни системи - от кардиологията до космологията. Многочислени и интересни са примерите за фрактално поведение на биологически, икономически и социални системи. Манделброт наскоро доказа, че и борсовите индекси имат фрактална природа.

Тъжен факт е, че бежанските лагери и бедняшките гета са среда за жестоки и бездушни престъпления. Защото вниманието, въображението, умът на хората се ангажират, само когато заобикалящата ги среда е достатъчно сложно, фрактално даже, организирана. Гражданското Общество, поради своята сложност, е такъв катализатор, който стимулира човешките качества - въображение, творчество, амбиции. На различни нива, в различни мащаби, в него се появяват професионални, верски, съсловни мнения и светогледи. Тяхната интерференция поражда това неуловимо, но и най-важно качество на гражданското общество - общественото мнение. Общественото мнение е най-важният коректив при демокрацията. За значението му може да се съди и по това: в цивилизованите страни отдавна са разбрали, че има сложни и многозначни въпроси, като запазването на националната идентичност, например, които не могат да се кодират в закони, и се разчита на натиска и енергията тъкмо на общественото мнение.

Сложната фрактална структура на гражданското общество създава много ниши, където общественото мнение може да възникне, да се съхрани и развива. Но то създава и необходимите стимули, интереси, създава неизброима мрежа от възможности и избори. Качеството на живота, преди всичко друго, е функция от тази сложност. Другото име на американското общество е общество на възможностите.

Тоталитъризмът е отрицание на гражданското общество в чист вид. Той унищожава автономността на институциите и структурите, превръща ги в кухи наименования, в етикети на една само структура - за контрол, сплашване, манипулиране. Обратно, отрицанието на тоталитаризма - това е гражданското общество, понятие по-дълбоко и основно от демокрацията. Да се върнем към аргумента на Токвил - не може да има работеща демокрация, ако в основата не лежи читаво гражданско общество. Демокрацията е една възможна реализация на гражданското общество, при която общественото мнение има пряко и силно влияние върху силовите институции. Ето защо демокрацията е най-добрият гарант срещу идването на власт на тирани или мафии. Но не може да съществува демокрация без лежащи отдолу институции и граждански структури. В голяма степен, в България още управлява мафията, а пред публиката се играе театър на марионетки, който ни пробутват за демокрация.
Защото духът, живеца, необходимото условие за функциониране на гражданското общество, е в съдебната система. Не е възможно да се мисли гражданско общество, с неговия дух на автономност, без читава съдебна система. В САЩ обичат да казват - ние не сме демокрация, ние сме правова държава. Всичко останало е следствие. И това е може би най-същностното име на американското общество.

Хрумна ми една метафизическа спекулация като илюстрация. Моля посветените в тази материя да погледнат на казаното като на платонова игра на идеи, което е едно предимство на форума пред сериозните публикации.
Структурираната материя притежава един могъщ стремеж - към дисипация. Този стремеж в науката носи различни имена и ако за него нямаше пречки, светът би се изпарил мигновено. На пътя му обаче Бог е поставил препятствия - това са законите за съхранение, за симетрия. Играта на тези правила създава структурата, цялото многообразие на света. Изучаването на тези правила и закони води учените към удивително сложни и красиви абстрактни конструкции.
Ето например течението на мократа вода в реката. Решението, пътят на водата към дисипацията - това са вихрите. Едно неимоверно сложно решение, пленило въображението на Леонардо навремето, то остава тайнствено и днес. Едни от най-сложните, изобретателни и дълбоки конструкции, до които науката на ХХ век достигна, са само приближения към сложността и иерархията на вихрите в мократа вода. Възможно ли е друго решение, при което обикновената вода ще се избави от своята енергия? Да, всеки студент би могъл да напише такива решения. Но неизменно се оказва, че те ще нарушат едно от Правилата, най-вероятно закона за запазване на вихрите. Тази сложна структура, родена от закона, има две следствия - течението става много устойчиво на външни влияния; освен това, течението остава подвижно, много дълъг и сложен е пътят на вихрите до дисипацията.

Вероятно всеки е чувал, покрай рязането на ракетните двигатели поне, че една водна струя може да притежава страшна сила, да руши скали, да реже метал. Но тази струя е нестабилна, тя изведнаж може да мине в друг режим, да се изпълни с вихри, да разруши машините - турбулентна катастрофа.

Човешкото общество може по нещо да уподобим на течението на воден поток. Съществуват общества, оито събират цялата си енергия в движението, в импулса към поставената задача. Те са способни на подвизи, преселения на народите, обширни завоевания. Има и друг вид общества, органични, богати на структури. Те са много устойчиви и разнообразни, при тях енергията на битието намира много начини да се асимилира и оттече.

Обществата от първия вид, тоталитарните общества са измежду тях, макар и енергични, жестоки и ужасяващи, са много крехки. Техният ужас е появата на независими структури, на вихри. Те могат да доведат мигновено до разпад, до "турбулентна катастрофа". По един парадоксален начин, при тях ролята на отделния човек, възможен зародиш на нестабилност, става много голяма. За да се предпази, тоталитарното общество намира свое решение за устойчивост - тайните структури, КГБ/ДС. Това е едно ефективно решение, но то започва да живее свой собствен живот. Тайната полиция става вездесъща, образува свои структури, които засяват и проникват навсякъде в обществото, и водят бързо до източване на енергиите му. За обществото ченгесарската система е точно това грешно решение, което в природата Бог забранява за бистрата вода. Недоучили студенти и семинаристи подменят безкрайно сложните, разнообразни и красиви решения на Природата с едно просто, много ефективно и същевременно убийствено примитивно решение - държава на тайната полиция.

Божествените закони са необходими, за да може водата да тече в реките и водопадите, да вали дъжд и плуват облаци, да свети слънцето и звездите, да се завихрят и сблъскват галактиките. В крайна сметка, за да се появи живот, разум, за да може Леонардо да се удивлява на вихрите, а Токвил - на гражданското общество.

Хидродинамичната аналогия още не е доказателство за съществуването на ченгесарската система. Но такава система притежава достатъчно много прояви, по които да може да бъде разпозната. По тоталитарно време държавните институции и обществените структури бяха изцяло лишени от автономност, те бяха само етикети на подразделенията на тайната полиция. И днес нейни представители се намират във всички държавни институции, медии, владеят икономически позиции. Това е държава в държавата, общество в обществото, закон в закона. Доказателство - привеждал съм го вече, според мен най-убедително се вижда в преструктурирането на фона, на мизансцена на политическия театър, където е сцената на ченгетата. Във физиката съществува красивата техника на нарушените симетрии - енергии, деформиращи вакуума могат да остават скрити и в някой енергиен мащаб изведнаж да се проявят - и Големият взрив се разлита, електронът се облича с маса, и какво ли не още помежду. Силните идеи имат свой живот, стига да се възприемат с малко повече платонизъм. Когато пред очите ни шареният фон на политическия театър, съставен по презумпция от автономни актьори, започне да се пренарежда, за момент придобие очертанията на желязна озъбена римска фаланга, мачка и помита всичко пред себе си, след което отново се разпадне на пъстри и глуповати групички от индивиди, съюзи и партийки - тогава можем да сме сигурни в наличието на скрити силови полета, които далеч от очите го деформират. Кои са тези сили е ясно, защото фонът на политическия театър е сцената на ченгетата.

Проблемът на ченгесарската система даже не е в това, че тя е иманентно корумпирана. Истинският проблем е, че тя е създадена така, че руши смисъла, делигитимира гражданските структури, разгражда обществената енергия. Поради тази причина аз я наричам ченгесарска антисистема. Животът спонтанно, органично създава своето чудо - раждат се писатели, художници, учени, изобретатели. Тези прояви на жизненост в цял свят се стимулират и подпомагат. Не и в България, където ченгетата ревниво мачкат и унищожават всичко, което не подлежи на техния контрол. Даже когато нещо успее да се реализира, това става след мъчителни компромиси с антисистемата. Дългогодишното унищожаване, съсипване, развращаване на по-добрата, творческа, положителна България - това е най-голямото, непростимо зло на ченгесарската антисистема.

Ченгетата имат и друго качество - те изповядват една привнесена отвън ценностна система, чужда на националния характер, на органиката на обществото. Всъщност, това е нихилистично, разлигавено псевдоницшеанство, което служи като оправдание за десетилетното предателство на българските национални интереси. Ченгетата дълго живяха и почитаха една имперска система от ценности, но империята на техните желания не ги прие, за нея те си останаха 'лукави и лениви роби'. Затова ги наричам ченгесарска химера, чуждо, отровно, опасно тяло в снагата на България.

Същевременно това е една вездесъща ченгесарска парадигма, която се е внедрила дълбоко в администрацията, в съда, в университетите и институтите, в медиите. Която формира управлението по заложени от нея правила, която рекетира инициативните, развращава младите, която и сега продължава унищожаването на народа - чрез разграбване, чрез подбуждане към емигриране на всичко свястно, чрез изолиране на страната от белия свят.
Ченгесарската система е силно уязвима, защото се държи на измама, на “круговой поруке4”, защото вътре всички се мразят и подозират. Когато системата се срути и цялата събрана помия стане видима за обществото, всички ще се удивим на безкрайната нищожност, посредственост на нейните характери и герои, на безсмислието на делата им.

Ченгесарската система и гражданското общество са антагонисти, те не могат да съществуват едновременно в България. Въпросът е класически - кой кого. Гражданското общество може би не е толкова слабо, но то е безкрайно разпокъсано. Пътят на България минава през разграждане на ченгесарската антисистема, през лустрация, през пречистване. Западът ще помогне, защото има нужда от цивилизована България, държава на своите граждани, не на мафията. Но преди всичко е необходим натискът, енергията на гражданското общество.

Източник: http://pravoto.net

Политиката като емоция: употреби и злоупотреби

Даниел Смилов, март 2015 

Съвременната политика разчита на масовата подкрепа и мобилизация за една или друга кауза. Най-очевиден пример за това са изборите – за да се състоят те, хората трябва да направят усилие поне да отидат да гласуват. От гледна точка на тясно разбрана лична изгода, обаче, изобщо не е ясно, че отиването до избирателната секция е рационален акт. Антъни Даунс формулира т.нар. „парадокс на избирателя“ още през 60-те години на миналия век. Представете си, че очаквате да спечелите 10 000 лева от смяната на една политическа партия с друга (обещали са ви, да речем, че ще ви назначат за оператор на нов кабинков лифт за четири години). В една многомилионна демокрация вероятността точно вашият глас да е решаващ в изборите е малка: при 4 млн. избиратели, например, тази вероятност е 1/4000000. Общата лична изгода от гласоподаването ви, в такъв случай, е 10000 лв. X 1/4000000 или точно ¼ стотинка. Ако сте един ходещ рационален калкулатор – един истински homo economicus, сериозно бихте се замислили дали да изгубите час свободно време срещу такава нищожна печалба.
Хората, слава Богу, не са ходещи калкулатори и често действат емоционално. Но тук идва и друг проблем – ако ролята на емоцията в политиката стане твърде голяма, тя може да се изроди в масова психо-патология. През 1937 г. Карл Льовенщайн написва важната си статия „Войнствената демокрация“, в която анализира фашизма в Европа като форма на „емоционализъм“ в политиката. Манипулацията на емоциите, на която Хитлер е разчитал, е впечатляващо запечатана на документалната лента „Триумф на волята“ (1933 г.) на Лени Рифенщал, чиято цел е да покаже как самото появяване и речите на фюрера докарват масите до почти сексуален екстаз. И до ден днешен радикалните и националпопулистки партии могат да бъдат разглеждани като манипулатори на масови емоции: започвайки от персонализирането на нацията („клета майка България“), разделянето на света на „приятели и врагове“, заклеймяването на предателите и възхвалата на героите и пр., и пр. В умерени дози всичко това е приемливо и дори полезно, но когато подобна култивирана чувствителност стане заглушител на аргументи, дебати и трезва преценка на политиката, тя става контрапродуктивна и дори опасна.
В този смисъл съвременната политика се разполага между два полюса. От едната страна са идеалите на т.нар. делиберативна демокрация (по Хабермас), според която политическите решения трябва да бъдат плод на рационално, аргументирано съгласие и нищо друго. От другата страна е „емоционализмът“ на Карл Шмит, според който политиката е фундаментално деление на „приятел“ и „враг“. Тя е емоционален ангажимент като приятелството – изисква вярност към приятеля и безмилостност към врага: в нея няма морални, а дори и икономически агументи и калкулации. Тя е изначален сблъсък и борба.
За добро или зло, емоцията не може да бъде просто изхвърлена от съвременната политика, тъй като огромната маса от хората рядко се интересуват от нея, не разполагат с необходимата за рационална преценка информация, не разбират ценността на собственото си участие. При тези обстоятелства, емоциите представляват единственият начин големи маси хора да бъдат мобилизирани и мотивирани да се включат в политическите процеси – било като избиратели, било просто като зрители и слушатели. Емоцията се използва за „рамкиране“ на определени аргументи и позиции, за опаковането им в такава шарена обвивка, която би могла да привлече вниманието на публиката.
Демокрацията изисква сериозна култура на чувствителността, обаче. В противен случай тя лесно би се окарикатурила и самоотрекла – като в случая с Ваймарска Германия след Първата световна война. Политическите партии, медиите и образованието са основните „възпитатели на чувствата“, които би трябвало да възпрепятстват и блокират опасни манипулации, разпалване на омраза и пр. Ето един импровизиран и неизчерптелен каталог на емоционални манипулации и злоупотреби, които внимателно би трябвало да бъдат следени:
Невинни и допустими злоупотреби
Всяка политическа партия и идеология използва собствени емоционални пакети, с които да продава политика си. Десните, например, са измисли най-различни „трикове“, за да направят пропазарните си политики привлекателни. Най-базовата е разкрита от Джудит Шклар в книгата й „Либерализъм на страха“: идеята, е че либерализмът като цяло стъпва върху страха на хората от злоупотреба с държавна власт и затова настоява на ограничения за властта, разделението й, строга система от индивидуални права и пр. Либералите – в този смисъл – имат интерес от култивиране и засилване на страховете от държавата: те биха спечелили от това. В този стремеж се стига и до преиграване и манипулации обаче. Вземете например популярната идея (тръгнала от САЩ), че има ден в годината, до който човек „работи за държавата“, а след това вече „работи за себе си“. Елементарен размисъл би показал, че такова „опаковане“ на данъчната система е просто глупост – в крайна сметка данъците също се използват за публични блага (като образование, здравеопазване и пр.), от които всеки печели. „Хватката“ работи, защото съчетава егоистични нагласи със страхове от държавата и на всичкото отгоре ги увива в целофан от чувство за накърнени лични права (най-вече собственост).
Като цяло подобни хватки са допустими и дори полезни за дясното, ако с тях не се преиграва и ако хората, които ги използват, не вземат сами да повярват в тяхната истинност. Опасността от подобна самохипноза е голяма обаче, както го показва примерът с „Чаената партия“ в САЩ. Тази популистка формация стъпва на раздухани страхове от държавата по принцип, които стигат до абсурдни размери и заплашват да поставят под въпрос всяко смислено колективно действие, както и да блокират управлението на САЩ. (Помислете например за един от аргументите им срещу здравноосигурителното законодателство на Обама, според който Конгресът няма изобщо конституционно право да въвежда задължителни застраховки. Като оставим настрана оценката на конкретния план, подобни позиции на „Чаената партия“ рискуват да обезсилят трайно федералната власт.)
Левицата също има свои емоционални пакети, които в български контекст обикновено опират до комбинация от завист, андрешковщина, соцносталгия и сантиментализъм. Завистта и желанието да си гратисчия – да ползваш услуги, без да плащаш за тях – е много силен мотиватор. Антиелитарните настроения и естественото човешко съчувствие към изпадналите в беда са двигател на леви нагласи и по принцип левицата печели от тях. Но и тук преиграването с тях е контрапродуктивно и дори опасно. Например демонизацията на политическата класа и богатите като цяло в един момент прави невъзможно всяко едно управление: БСП – при Орешарски – всъщност падна жертва на антиелитистки нагласи, които сама безцеремонно раздухваше малко преди това. Но да вземем друг пример на съвременна андрешковщина – парното в София. Толерирането на неплащане на сметки поради смес от сантиментализъм и одобрение на гратисчийството води до натрупване на големи задължения за софийската топлофикация, които накрая националният бюджет покрива. Т.е. цялата страна субсидира със стотици милиони богатата София в името на криворазбрани чувства на солидарност. Бедата е в това, че подобни нагласи са станали толкова масови, че вече се споделят и от леви, и от десни.
Общата опасност за лявото е, че в емоционалните си пакети то може и често преиграва с представянето на държавата като всесилен магьосник, който разполага с ресурс, без да го взема от хората: т.е разпалва нереалистични очаквания, които могат да доведат до неуправляемост.
Игри с огъня
Освен допустимите и често срещани злоупотреби с емоциите политиката познава и опасни форми на мобилизация, които могат да имат съдбовни последици. В исторически план ние имаме примера с поне един вид „емоционализъм“ – конфронтацията между „русофили“ и „русофоби“. Признателността към освободителите е естествено човешко чувство, което се подсилва от културната и историческа близост с Русия. Защо това чувство е било толкова инструментализирано? Защото от Освобождението насам България рационално се е стремила да се модернизира чрез приобщаване към най-развитите европейски народи. На тази рационална и оправдана стратегия привържениците на сближаването с Русия са могли да противопоставят най-вече сантименти – емоционална „аргументация“, успявайки обаче да наложат делението между „фили“ и „фоби“. Като цяло, настояването да се позиционираш емоционално по отношение на чужда държава е изключителна странност, граничеща с перверзия. Когато основни партии започнат открито да спекулират с подобни нагласи, те не само че олекват, но и отключват процеси, които лесно могат да се изплъзнат от контрола им.
Към „филството“/„фобството“ се добавя емоционалната фигура на „обречеността“ на нацията. Търговците на апокалипсиса идват у нас под разнообразни форми – от интелектуални имперсонации на Савонарола до социалози, изживяващи се като погребални агенти. Посланието обаче е едно – нацията загива и затова са виновни демокрацията и Западът. Тъжно и опасно е, че сме развили подобна чувствителност, защото тя води единствено към два изхода – масова резигнация и отчаяние или някаква истерична, извънредна и неконтролеруема обществена мобилизация. И двете са крайно нежелателни – от отчаянието следва мизерия, а от истерията – страдания и кръв. Вярата в предстоящ апокалипсис, за съжаление, не е лечима. Разпалването й пък парадоксално засилва вероятността от подобен апокалипсис. Такъв няма да се случи, но все пак ако това стане, ще сме една от нациите, които сами са си го произвели (както например си произведохме срива на финансовата система през 1996-1997 г.) Останалите държави в нашето положение – цяла Централна Европа плюс Румъния като части от ЕС – въпреки регионално характерното мрънкане и оплакване, се развиват позитивно и през ум не им минава да разсъждават над темата за предстоящия апокалипсис.
А като стана дума за истерия, редно е да се спомене и друга емоция, годна за злоупотреба –   радостта от страданието на „елита“. Току що споменатата в позитивен план Румъния по този параграф като че ли се проваля: антикорупционната вакханалия, която се разгръща отвъд Дунав, е необходимо да бъде внимателно следена. Ние имахме частичен негативен опит с показните акции на полицията по време на първия мандат на ГЕРБ. Независими агенции, произвеждащи индустриални количества обвинения, могат да се изродят в някакъв вид прокурорски терор, подкрепян от медии и публика. Грешката на Румъния е може би в институционално зададените обеми – тяхната независима прокуратура разполага с над 600 човека персонал (прокурори, следователи и т.н.), търсещи корупция само по високите етажи на властта. Ясно е, че едно такова предприятие трябва да бълва „продукция“ всекидневно. Говори се, че са зададени и норми по квоти, региони и т.н. Безспорно България има нужда от независима от главния прокурор институция, която да осъществява подобна дейност, но не по този начин и в тези мащаби. Добре е да си вземем поука от румънския опит и да го приложим с необходимата мяра, за да не се стига до антикорупционна истерия с всичките й съпътстващи възможности за злоупотреби. Преигравенето с емоции и тук е вредно и опасно.
Като цяло, емоцията е ключова за съвременната демокрация – без нея тя би била изоставена от избирателите и би била неразличима от всяко едно бюрократично управление. Емоцията може и да е опасна, а може и да забавлява. Тази седмица, например, имахме изблик на лактозно-напоителни чувства по темата за кърменето в моловете, които задържаха общественото внимание за рекордно дълъг срок в сравнителен план.

Пътят към робството

Автор: Владимир Каролев
6 март 2015 г.

Точно преди 70 години австрийският икономист и нобелов лауреат Фридрих фон Хайек публикува един от най-известните си трудове – „Пътят към робството“. В него описва пътя, по който едно общество, подлъгано от идеализъм и объркано от политическа пропаганда, преминава от свобода и демокрация към тоталитаризъм/социализъм и еднопартийна диктатура.

Преди седем десетилетия „Пътят към робството“ служи като гръмко предупреждение към народите в следвоенните демокрации, че ако не демонтират (ужким) временно установените планови военни икономики, борбата срещу нацизма ще бъде напразна, тъй като много скоро ще си отгледат собствени национал-социалистически режими.

В началото на пътя към робството са застанали съгласието и вярата на гражданите, че един или няколко държавни чиновници или политици разполагат с повече знание от цялото общество. Следователно, на тях трябва да се вмени ролята да планират живота на всички останали. За да могат гражданите да повярват в тази идея, върху тях се сипе порой от обещания за какви ли не утопии – доходите на всички ще растат непрекъснато, хранителните продукти, горивата и тока ще са вечно евтини, златото само ще блика от земята, заводите ще са държавни и винаги ще печелят, всички ще са равни, и т. н. Тук повечето от нас ще заявят, че това очевидно са невъзможни неща. Фон Хайек обаче забелязва и друг, навярно много по-критичен, проблем – както централнопланиращите чиновници, така и самите граждани са обзети от противоречащи си възгледи кое невъзможно е хубаво и кое – лошо. По-простичко казано, различни хора вярват, че различни невъзможни неща са напълно възможни. И, естествено, настъпва хаос, както между общностите, вярващи в противоречиви утопии, така и между политиците, които им ги предлагат и пропагандират. Според Хайек, в крайна сметка, този хаос създава малък елит, воден от харизматичен лидер, който обещава „да сложи нещата в ред“ . Но наред с икономическите свободи, отнема и политическите свободи. Така, от една страна, подлъгано от утопиите, обществото вече доброволно се е отказало от голяма част от първите, а от друга – и демокрацията се разпада, а на „трона“ се възкачва диктатор.

Големият дебат около стойността на труда на Хайек засяга именно този последен етап. Някои либертарианци и консерватори дори изказват мнението, че отнемането на икономическите свободи, първо, а после и безспорно последвалият икономически хаос действително пораждат икономически и обществен колапс. Това обаче невинаги и незадължително създава диктаторски режим. Гордън Тълок дава пример с Швеция от втората половина на 20-ти век, когато подобен популизъм и пропаганда създават демократичен социалистически режим, а правителството контролира 63 на сто от БНП. В крайна сметка икономиката на страната изпада във финансова криза, но демокрацията през цялото време остава стабилна.

20 забравени песни след 20 години демокрация

11.11.2009

Най-новото явление след 10.11.1989 година бяха песни с политическа насоченост и критики към стария режим.

В първите дни след промените и падането на кабинета на Тодор Живков у нас през 1989 година се появиха първите т. нар. политически песни, осмиващи, критикуващи стария режим и в същото време изразяваха мечтите и вярата на демократичния българин. „На митинги, окичени с плакати” тогава редица изпълнители възпяха демокрацията. Асен Гаргов, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Васко Кръпката, Кирил Маричков, Кирил Ампов, Валди Тотев и Вили Кавалджиев са малка част от десетките музиканти и певци, които записаха имената си в новата история на страната ни. Сред сюжетите тогава, а и по-късно по времето на Виденовата зима бяха „партиите любими”, разводът с БКП, последният валс със столетницата, нашето време, заклеймяването на страха, 9-те милиона мишлета и технтите котараци с досиета в ръка. 

Frognews.bg припомня част от тях, тъй като и днес съдържание им е изключително актуално и описва до известна степен ситуацията в България 20 години след 10.11.1989 година.

1.Асен Гаргов – Развод ми дай 

2.Кирил Маричков – Аз съм просто човек

3.Сборна формация – Последен валс

4.Валди Тотев – Вдигни очи

5.Богдана Карадочева – Дано

6.Диана Експрес – Утре започва от днес

7.Подуене блус бенд – Комунизмът си отива

8.Дони и Момчил – Не на страха

9.Трио „Спешен случай” – Кафе без захар

10.Богдана Карадочева, Стефан Димитров и Васил Найденов – Молитва за България

11.Развигор Попов – Молитва за България

12.Сборна формация – Времето е наше

13.НЛО – Партии любими

14.Богдана Карадочева и Васил Найденов – Сега

15.Сборна формация – молитва

16.Трио „Спешен случай” – 500 000 фантома

17.Вили Кавалджиев – Романът свърши

18.Сборна формация – Не е ли време

19.Сборна формация – Промяна

20.Трио „Спешен случай” – Карай, Джони

Богдана Карадочева, Стефан Димитров и Васил Найденов - Молитва за България

Защо не заминем на някъде,

дай да си купим билети.

Има толкова влакове,

кораби и самолети.

Къде ли е остров Ява?

Къде ли е остров Малта?

На сън не ни се явяват,

на яве още по малко.

Докога все така ще я караме,

докога, докога, докога?

Господи, дай на България

път, светлина, свобода! 

Насън все стихийни бедствия,

на яве яма след яма.

А колко превозни средства,

в нито едно ни няма.

А някъде, някъде, някъде,

хората все са на път.

А ние седим и чакаме

сам да ни дойде светът.

Щурците - Аз съм просто човек

Аз не съм комунист и никога няма да бъда. 

Аз не съм нихилист и никога няма да бъда. 

Аз не съм антихрист и никога няма да бъда. 

Аз съм просто човек. 

Аз съм просто човек! 

Аз не съм екстремист и никога няма да бъда. 

Аз не съм шовинист и никога няма да бъда. 

Аз не съм терорист и никога няма да бъда. 

Аз съм просто човек. 

Аз съм просто човек! 

Обичам синьото небе, обичам земята. 

Обичам твоето лице, обичам светлината. 

Обичам вашите ръце-зовящи свободата! 

И мразя всеки, който ми пречи да бъда Човек! 

Аз не съм бюрократ и никога няма да бъда. 

Аз не съм технократ и никога няма да бъда. 

Аз не съм тарикат и никога няма да бъда. 

Аз съм просто човек. 

Аз съм просто човек! 

Аз не съм комунист, аз не съм нихилис, 

аз не съм шовинист, аз не съм терорист, 

аз не съм антихрист, аз не съм екстремист. 

Аз съм просто човек! 

Аз не съм бюрократ, аз не съм технократ, 

аз не съм тарикат, аз не съм плутократ, 

аз не съм психопат, аз не съм общопризнат. 

Аз съм просто човек! 

Аз не съм милитарист, аз не съм маоист, 

аз не съм ционист, аз не съм каратист, 

аз не съм ленинист, аз не съм утопист. 

Аз съм просто човек! 

Аз не съм сталинист, аэ не съм рецидивист, 

аз не съм националист, аз не съм колективист, 

аз не съм товаист, аз не съм оноваист. 

Аз съм просто човек!

Сборна формация – Последен валс

С теб танцувам последния валс,

да си вземем сбогом, любима,

ще те помня до сетния час

с теб танцувахме цяла година.

Благоденствие ти обеща

и нали беше млада, свенлива,

аз повярвах на тази лъжа

с нея ти беше много красива.

Последен валс, сбогом, любима,

ще си спомням за теб дори

и под новото име.

За промяна говореше ти,

но понеже, обаче, защото.

Дума дупка не прави нали,

път на Изток откри към Европа.

И сполука дори предвеща,

но дори и това ти прощавам,

сто лъжи или сто и една

на раздяля зло да забравим.

Валди Тотев - Вдигни очи

Това е вече краят на дългата измислица, 

че сме живели в рая на всички времена. 

Това е вече краят на тази сива приказка, 

която ни остави на края на света... 

Отлетелите мечти - връщат се при нас... 

Вдигни очи! Виж този свят - 

животът днес върви напред,

а не назад...

Вдигни очи! Светът е с нас - 

вдигни очи и знай, 

ти имаш шанс.

Реката виж - и тя върви по своя път,

край своя бряг... И бентът се руши, 

и днес - днес няма път назад...

Източник: http://frognews.bg/news_16992/20_zabraveni_pesni_sled_20_godini_demokratsiia/