Мъртъв ли е мултикултурализмът в Европа

От Даниел Смилов

Текст от Портал "Култура". 

Канцлерът Меркел на няколко пъти вече обяви, че мултикултурализмът е мъртъв, което с радост беше подето от голям оплаквачески хор, прострял се от левицата (у нас) до национал-популистиката десница (навсякъде). Слуховете за тази смърт са преувеличени обаче. Те се дължат както на широко-разпространено концептуално объркване, така и на съзнателна политическа манипулация. Объркването свежда мултикултурализма до идеята за изолирани и социално маргинализирани гета от имигранти или други малцинства, идея, която както ще видим, е по-скоро точно обратното на обявения за покойник.

Манипулацията пък е най-разнообразна. Тя започва с глуповато-наивни шеги от рода на "големия разлом между консерватори и либерали" у нас, според който дясното е "Бог, цар и отечество", а лявото е – каквото друго е останало. По тази "логика" мултикултурализмът се пада отляво (макар че вече стана дума, че нашите леви не го искат), а пък ГЕРБ (според защитниците на "разлома") се пада чудно защо отдясно. Докато тези каламбури засега у нас са невинни, в Полша и Унгария те се реализираха в доста проблематични и направо шовинистични режими, които разделят собствените им общества и антагонизират съседите и ЕС.

БЪЛГАРИЯ 2015

Даниел Смилов

, kultura.bg

Националните празници са повод за равносметка на постигнатото, а в случая на България то никак не е малко. Една забравена провинция на Османската империя за около век и половина се е превърнала в развита страна, член на най-престижните политически съюзи в съвременния свят. Най-бедният член, някой веднага ще каже, но подобни дребнави подмятания не омаловажават сериозната крачка напред. Крачка, която сравнително малко други държави са успели да направят за толкова къс период.

В този смисъл традиционната българска национална гордост е разбираема – тя не стъпва само на историята на средновековни царе и техните истински и митологизирани битки, но на реални, модерни постижения. Това, което е почти неразбираемо обаче, е липсата на уважение и доверие от страна на хората в държавните и публичните институции. Това не е само български феномен – доверието в партии и парламенти навсякъде в развития свят е ниско: в добрата стара Англия, например, около 14% вярват на политическите партии. При нас това недоверие се разпростира и върху другите институции на държавността – съдебната власт, независимите регулаторни органи и разбира се – правителствата. Другото, което е тревожно, е наслагващото се чувство – оправдано или не, че всички тези институции са „захванати“, овладени от някой друг. В България днес това не е чуждестранен нашественик, а собствената „олигархия‘“ или „продажният елит“, който се грижи за своите собствени интереси и загърбва „народа“.

В политическата наука диагнозата за това състояние е „популизъм“ – идеология, която разделя „елит“ от „народ“ и представя елитът като корумпиран и егоистичен. Тържеството на тази идеология у нас е сигнал, че идеалът за „чиста и свята република“ не е постигнат или поне не се възприема като постигнат. България може и да е „съединена“ териториално (в границите на исторически възможното), но вътрешно се налага едно много сериозно разделение и противопоставяне между народ и неговите представители, неговите институции. А доколкото тези представители и институции са колективният разум на нацията, инструментът, чрез който тя се самоуправлява, става разбираемо защо българите са песимисти и обезверени. Няма вяра в собствения потенциал за самоуправление.

Как сме стигнали дотук? Как е станало така, че една модерна нация, заредена с енергия и оптимизъм, се е превърнала в хленчеща и оплакваща се група от индивиди, които все пак принадлежат към далеч по-привилегированата част от човечеството? Откъде идва това усещане за безнадеждност, че нищо не може да се направи, когато историята ни показва, че все пак доста вече е било сторено?

Факторите за насаждането на това неверие са и глобални, и местни. България е интересна с това, че местните фактори усилват неимоверно влиянието на по-общите, които са видни и в най-развитите демокрации. Вземете възхода на кандидатурата на Доналд Тръмп за президент на САЩ, например. Тя е симптом за голяма бездна между „народ“ и „елит“, бездна, която само титанични юнаци от калибъра на Берлускони могат да преодолеят. Тръмп е всъщност един американски Берлускони. В български вариант тези юнаци са се явявали под формата на бивш цар, харизматичния му бодигард, а дори и в по-скромни персонификации откъм ръст и биография. Общото е, че всички те твърдят, че останалият елит е корумпиран, че само те могат някак да представляват реалните интереси на народа. Нуждата от подобни герои се обуславя от следните фактори:

Представителната демокрация има вградени олигархични тенденции (глобален фактор)

Древните гърци са знаели, че изборите за представители водят или до аристокрация, или до олигархия (и двете са управления на елита). Това е така, защото хората избират най-доброто като качества, а обикновено тези качества се откриват сред най-богатите и най-образованите, сред елита на обществото. В този смисъл изборите по естествен начин изкопават ров между „народ“ и „елит“. В Конгреса на САЩ, например, няма (или са изключително малко) не-милионерите. Това не е поради правна забрана за тяхно участие в надпреварата, а е ефект на избирателната (мажоритарна) система, плюс правилата за финансиране на кампании. За да избегнат подобен ефект, древните гърци са разчитали на назначения чрез жребий (лотария), при който всеки има еднакъв шанс да попадне във властта.

Контра-демокрацията (глобален фактор)

Френският теоретик Розанвалон въвежда един странен термин – контра-демокрация – с който описва инструментите на съвременната демокрация как да се справи или поне да смекчи олигархичните си тенденции. Контра-демократичните институции са такива, които помагат на гражданите да държат под контрол своите представители. Това са и съдилищата, и гражданските мониторингови организации, и свободните медии, и независимите регулаторни агенции и органи. Всички те имат за задача да следят „представители“, да дадат възможност на гражданите да реагират при отклонение и патологии в олигархична посока.

Проблемът е, че органите на контра-демокрацията са колкото решение, толкова и проблем, сами по себе си. Защото те също могат да бъдат „захванати“ от елита, от образованата, богатата част на обществото. И наистина и у нас, и в чужбина сме свидетели на критики към съдебните органи (че са защитници на привилегированата част на обществото), или към гражданските организации – че обслужват не „народни“, а олигархични или чужди интереси. В този смисъл, Розанвалоновата „контра-демокрация“ е пример за „решение“ на един проблем, което е в състояние да го задълбочи още повече.

Българската ситуация (местни фактори)

У нас изпробвахме достатъчно с варианта „Доналд Тръмп“ – политик с извънредни качества, който по уникален начин може да управлява народа. Сакскобургготски беше израз на надеждата, че един потомствен аристократ и бивш български цар не може да се подаде на дребнави олигархични изкушения за управление в лична изгода. Борисов бе въплъщение на надеждата в народния талант, човекът от народа, който добре познава хората и говори техния език. Джобен формат „харизматици“ пък дойдоха на вълната на вярата в непогрешимостта на „патриота“, отдаден на служба на хората. Здравословното в сегашната ситуация е, че повечето от хората са разочаровани от подобни аргументи и не биха се подали масово на тях. Тревожното обаче е, че няма друга позитивна платформа, която да привлича гласове. В резултат имаме силно раздробен парламент, пълен основно с провалени „харизматици“ – кой по-убедителен, кой съвсем пропаднал. Разбираемо е подобен парламент да не ражда ентусиазъм, а по-скоро насмешка и резигнация.

Всъщност има две институции – и двете извън парламента, които все още се ползват с по-високо доверие. На първо място това е ЕС (макар че за седем години одобрението му спадна от над 70% до около 50%) и телевизиите (колективно). България е странно общество, в което около 70% заявяват доверие в телевизиите – това е единственият показател, по който се доближаваме до скандинавски държави като Финландия например. И ЕС, и телевизиите изпълняват сходни функции – те осъществяват „мониторинг“ на българския елит и са (единствени) в състояние да го санкционират при констатирани нарушения. В този смисъл България демонстрира елементи от описаната от Джон Кийн „мониторингова демокрация“, която стъпва на идеята, че гражданите постоянно следят какво прави елита.

Какво липсва?

Картината дотук показва, че институциите на съвременната демокрация сами по себе си не решават проблема с разлома между „елит“ и „народ“, а могат дори да го задълбочат. Има и илюзорни „решения“ – като Тръмп например – които са по-скоро симптом на болестта. При по-успешните демокрации, обаче, има нещо отвъд институциите, което ги спасява от олигархизация. Това е нещо много крехко и същевременно достатъчно устойчиво, за да се превърне във фундамент на една истинска res publica – обществено дело. Този допълнителен, екстра-фактор е банален. Той се нарича мислещ и активен гражданин, който създава критична и бързо реагираща публична среда. Ако този гражданин отсъства, и представителните, и мониторинговите, и контра-демократичните институции се изпразват от съдържание и заживяват свой, собствен живот.

България през 2015 г. се намира на вододел. От 1878 г. насам нашата основна стратегия е била да внасяме институции от развития свят и с тези институции да опитаме да „издърпаме“ едно като цяло инертно и зле образовано общество в модерността. Тази стратегия е работила, но днес вече виждаме нейните граници. За да функционират по-добре институциите, е необходим активен, отговорен гражданин, който да оказва нужния натиск върху тях, който да изисква определен етос и да го демонстрира в собственото си поведение.

Тоест разликата между България и скандинавските държави не е в това, че техните институции са по-различни или по-модерни. Разликата е по-скоро в гражданите, в публичната среда на двете общества. Институциите не заменят гражданина – те просто са инструмент, който му спестява усилия, но не отменя неговите отговорности.

Затова, когато БНБ и КФН – да речем – са се провалили като регулатори в банковия сектор, когато НС се е провалило като висш орган в контрола над подобни регулатори, в крайна сметка отговорни са гражданите. Те не са показали на обитателите на въпросните институции, че такова поведение е неприемливо. Гражданите имат хиляди начини да го сторят – не само като направят една разходка пред парламента с подходящи плакати и вувузели. Но ако реакция няма, ако институционалните провали потъват в обществено блато на мълчание, няма какво да спаси демокрацията от олигархизация.

За мен тази картина е по-скоро оптимистична, но разбирам и хората, които биха се стреснали от изискванията за една добре функционираща демокрация. Така или иначе, колкото по-бързо тези условия се разбират, толкова повече вероятността да ги покрием се увеличава. Дано това да не отнеме още 150 г.

Политиката като емоция: употреби и злоупотреби

Даниел Смилов, март 2015 

Съвременната политика разчита на масовата подкрепа и мобилизация за една или друга кауза. Най-очевиден пример за това са изборите – за да се състоят те, хората трябва да направят усилие поне да отидат да гласуват. От гледна точка на тясно разбрана лична изгода, обаче, изобщо не е ясно, че отиването до избирателната секция е рационален акт. Антъни Даунс формулира т.нар. „парадокс на избирателя“ още през 60-те години на миналия век. Представете си, че очаквате да спечелите 10 000 лева от смяната на една политическа партия с друга (обещали са ви, да речем, че ще ви назначат за оператор на нов кабинков лифт за четири години). В една многомилионна демокрация вероятността точно вашият глас да е решаващ в изборите е малка: при 4 млн. избиратели, например, тази вероятност е 1/4000000. Общата лична изгода от гласоподаването ви, в такъв случай, е 10000 лв. X 1/4000000 или точно ¼ стотинка. Ако сте един ходещ рационален калкулатор – един истински homo economicus, сериозно бихте се замислили дали да изгубите час свободно време срещу такава нищожна печалба.
Хората, слава Богу, не са ходещи калкулатори и често действат емоционално. Но тук идва и друг проблем – ако ролята на емоцията в политиката стане твърде голяма, тя може да се изроди в масова психо-патология. През 1937 г. Карл Льовенщайн написва важната си статия „Войнствената демокрация“, в която анализира фашизма в Европа като форма на „емоционализъм“ в политиката. Манипулацията на емоциите, на която Хитлер е разчитал, е впечатляващо запечатана на документалната лента „Триумф на волята“ (1933 г.) на Лени Рифенщал, чиято цел е да покаже как самото появяване и речите на фюрера докарват масите до почти сексуален екстаз. И до ден днешен радикалните и националпопулистки партии могат да бъдат разглеждани като манипулатори на масови емоции: започвайки от персонализирането на нацията („клета майка България“), разделянето на света на „приятели и врагове“, заклеймяването на предателите и възхвалата на героите и пр., и пр. В умерени дози всичко това е приемливо и дори полезно, но когато подобна култивирана чувствителност стане заглушител на аргументи, дебати и трезва преценка на политиката, тя става контрапродуктивна и дори опасна.
В този смисъл съвременната политика се разполага между два полюса. От едната страна са идеалите на т.нар. делиберативна демокрация (по Хабермас), според която политическите решения трябва да бъдат плод на рационално, аргументирано съгласие и нищо друго. От другата страна е „емоционализмът“ на Карл Шмит, според който политиката е фундаментално деление на „приятел“ и „враг“. Тя е емоционален ангажимент като приятелството – изисква вярност към приятеля и безмилостност към врага: в нея няма морални, а дори и икономически агументи и калкулации. Тя е изначален сблъсък и борба.
За добро или зло, емоцията не може да бъде просто изхвърлена от съвременната политика, тъй като огромната маса от хората рядко се интересуват от нея, не разполагат с необходимата за рационална преценка информация, не разбират ценността на собственото си участие. При тези обстоятелства, емоциите представляват единственият начин големи маси хора да бъдат мобилизирани и мотивирани да се включат в политическите процеси – било като избиратели, било просто като зрители и слушатели. Емоцията се използва за „рамкиране“ на определени аргументи и позиции, за опаковането им в такава шарена обвивка, която би могла да привлече вниманието на публиката.
Демокрацията изисква сериозна култура на чувствителността, обаче. В противен случай тя лесно би се окарикатурила и самоотрекла – като в случая с Ваймарска Германия след Първата световна война. Политическите партии, медиите и образованието са основните „възпитатели на чувствата“, които би трябвало да възпрепятстват и блокират опасни манипулации, разпалване на омраза и пр. Ето един импровизиран и неизчерптелен каталог на емоционални манипулации и злоупотреби, които внимателно би трябвало да бъдат следени:
Невинни и допустими злоупотреби
Всяка политическа партия и идеология използва собствени емоционални пакети, с които да продава политика си. Десните, например, са измисли най-различни „трикове“, за да направят пропазарните си политики привлекателни. Най-базовата е разкрита от Джудит Шклар в книгата й „Либерализъм на страха“: идеята, е че либерализмът като цяло стъпва върху страха на хората от злоупотреба с държавна власт и затова настоява на ограничения за властта, разделението й, строга система от индивидуални права и пр. Либералите – в този смисъл – имат интерес от култивиране и засилване на страховете от държавата: те биха спечелили от това. В този стремеж се стига и до преиграване и манипулации обаче. Вземете например популярната идея (тръгнала от САЩ), че има ден в годината, до който човек „работи за държавата“, а след това вече „работи за себе си“. Елементарен размисъл би показал, че такова „опаковане“ на данъчната система е просто глупост – в крайна сметка данъците също се използват за публични блага (като образование, здравеопазване и пр.), от които всеки печели. „Хватката“ работи, защото съчетава егоистични нагласи със страхове от държавата и на всичкото отгоре ги увива в целофан от чувство за накърнени лични права (най-вече собственост).
Като цяло подобни хватки са допустими и дори полезни за дясното, ако с тях не се преиграва и ако хората, които ги използват, не вземат сами да повярват в тяхната истинност. Опасността от подобна самохипноза е голяма обаче, както го показва примерът с „Чаената партия“ в САЩ. Тази популистка формация стъпва на раздухани страхове от държавата по принцип, които стигат до абсурдни размери и заплашват да поставят под въпрос всяко смислено колективно действие, както и да блокират управлението на САЩ. (Помислете например за един от аргументите им срещу здравноосигурителното законодателство на Обама, според който Конгресът няма изобщо конституционно право да въвежда задължителни застраховки. Като оставим настрана оценката на конкретния план, подобни позиции на „Чаената партия“ рискуват да обезсилят трайно федералната власт.)
Левицата също има свои емоционални пакети, които в български контекст обикновено опират до комбинация от завист, андрешковщина, соцносталгия и сантиментализъм. Завистта и желанието да си гратисчия – да ползваш услуги, без да плащаш за тях – е много силен мотиватор. Антиелитарните настроения и естественото човешко съчувствие към изпадналите в беда са двигател на леви нагласи и по принцип левицата печели от тях. Но и тук преиграването с тях е контрапродуктивно и дори опасно. Например демонизацията на политическата класа и богатите като цяло в един момент прави невъзможно всяко едно управление: БСП – при Орешарски – всъщност падна жертва на антиелитистки нагласи, които сама безцеремонно раздухваше малко преди това. Но да вземем друг пример на съвременна андрешковщина – парното в София. Толерирането на неплащане на сметки поради смес от сантиментализъм и одобрение на гратисчийството води до натрупване на големи задължения за софийската топлофикация, които накрая националният бюджет покрива. Т.е. цялата страна субсидира със стотици милиони богатата София в името на криворазбрани чувства на солидарност. Бедата е в това, че подобни нагласи са станали толкова масови, че вече се споделят и от леви, и от десни.
Общата опасност за лявото е, че в емоционалните си пакети то може и често преиграва с представянето на държавата като всесилен магьосник, който разполага с ресурс, без да го взема от хората: т.е разпалва нереалистични очаквания, които могат да доведат до неуправляемост.
Игри с огъня
Освен допустимите и често срещани злоупотреби с емоциите политиката познава и опасни форми на мобилизация, които могат да имат съдбовни последици. В исторически план ние имаме примера с поне един вид „емоционализъм“ – конфронтацията между „русофили“ и „русофоби“. Признателността към освободителите е естествено човешко чувство, което се подсилва от културната и историческа близост с Русия. Защо това чувство е било толкова инструментализирано? Защото от Освобождението насам България рационално се е стремила да се модернизира чрез приобщаване към най-развитите европейски народи. На тази рационална и оправдана стратегия привържениците на сближаването с Русия са могли да противопоставят най-вече сантименти – емоционална „аргументация“, успявайки обаче да наложат делението между „фили“ и „фоби“. Като цяло, настояването да се позиционираш емоционално по отношение на чужда държава е изключителна странност, граничеща с перверзия. Когато основни партии започнат открито да спекулират с подобни нагласи, те не само че олекват, но и отключват процеси, които лесно могат да се изплъзнат от контрола им.
Към „филството“/„фобството“ се добавя емоционалната фигура на „обречеността“ на нацията. Търговците на апокалипсиса идват у нас под разнообразни форми – от интелектуални имперсонации на Савонарола до социалози, изживяващи се като погребални агенти. Посланието обаче е едно – нацията загива и затова са виновни демокрацията и Западът. Тъжно и опасно е, че сме развили подобна чувствителност, защото тя води единствено към два изхода – масова резигнация и отчаяние или някаква истерична, извънредна и неконтролеруема обществена мобилизация. И двете са крайно нежелателни – от отчаянието следва мизерия, а от истерията – страдания и кръв. Вярата в предстоящ апокалипсис, за съжаление, не е лечима. Разпалването й пък парадоксално засилва вероятността от подобен апокалипсис. Такъв няма да се случи, но все пак ако това стане, ще сме една от нациите, които сами са си го произвели (както например си произведохме срива на финансовата система през 1996-1997 г.) Останалите държави в нашето положение – цяла Централна Европа плюс Румъния като части от ЕС – въпреки регионално характерното мрънкане и оплакване, се развиват позитивно и през ум не им минава да разсъждават над темата за предстоящия апокалипсис.
А като стана дума за истерия, редно е да се спомене и друга емоция, годна за злоупотреба –   радостта от страданието на „елита“. Току що споменатата в позитивен план Румъния по този параграф като че ли се проваля: антикорупционната вакханалия, която се разгръща отвъд Дунав, е необходимо да бъде внимателно следена. Ние имахме частичен негативен опит с показните акции на полицията по време на първия мандат на ГЕРБ. Независими агенции, произвеждащи индустриални количества обвинения, могат да се изродят в някакъв вид прокурорски терор, подкрепян от медии и публика. Грешката на Румъния е може би в институционално зададените обеми – тяхната независима прокуратура разполага с над 600 човека персонал (прокурори, следователи и т.н.), търсещи корупция само по високите етажи на властта. Ясно е, че едно такова предприятие трябва да бълва „продукция“ всекидневно. Говори се, че са зададени и норми по квоти, региони и т.н. Безспорно България има нужда от независима от главния прокурор институция, която да осъществява подобна дейност, но не по този начин и в тези мащаби. Добре е да си вземем поука от румънския опит и да го приложим с необходимата мяра, за да не се стига до антикорупционна истерия с всичките й съпътстващи възможности за злоупотреби. Преигравенето с емоции и тук е вредно и опасно.
Като цяло, емоцията е ключова за съвременната демокрация – без нея тя би била изоставена от избирателите и би била неразличима от всяко едно бюрократично управление. Емоцията може и да е опасна, а може и да забавлява. Тази седмица, например, имахме изблик на лактозно-напоителни чувства по темата за кърменето в моловете, които задържаха общественото внимание за рекордно дълъг срок в сравнителен план.