В днешната размирна епоха, с характер повече на разрушение, отколкото на творчество, тая тема за „дух на отрицание” лесно би дала повод на неосведомени или на злонамерени да направят неправилни тълкувания и да пробудят неоснователни подозрения. Ето защо, ако и иначе да е излишно, ще трябва още тук да се подчертае, че настоящата студия няма никакъв допир нито с политика, нито с публицистика. Тя не се подхранва от никакво скрито желание да се представят нещата у нас някак си превратно с оглед към известна тенденция; тя не обвинява, не клевети, нито пораженствува.
Студията се домогва единствено да удовлетвори само отдавна назрелите потреби на нашата характерология и да задоволи интересите на отвлечената наука и философия, ако тия названия подхождат за нашите начални и повечето любителски издирвания, вглеждания и осмисляния на националното ни битие.
Както е имало и има у нас официален и неофициален фолклор, тъй е съществувал и съществува „дух на утвърждение” и „дух на отрицание”. Няма нужда да се казва, че такова отрицателство не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура – англичани, френци, немци, без да говорим за азиатските и други народности.
Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известният израз „българска работа!”, гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.
Ако и да е много популярна тема, нашият дух на отрицание се превръща на твърде сложна система от проблеми, когато човек рече да се занимае с него с цел да го изследва, схване и изложи. Още на пръв поглед става явно, че тук е дума както за психична значимост, тъй и за важна съставна част на жизнената ни практика, а накрая дори за главен двигател в нашето минало и настояще. С други думи: националното ни отрицателство има своя психология, география, етнология, история, литература, философия, както и свои възможности за преминаване в дух на утвърждение.
Психиката на нашето отрицание – прилична в нещо на съответната психика на другите народи – е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика. Детето например се означава в една народна песен като „живи железа на ръце”, т. е. като окови за майката. В друга песен, твърде популярна и сега, се пожелава „днес да го” – детето – „люлеят, утре да жалеят”. Казва се „син като клин”, т. е. нещо вредително, а за дъщерята – че расте за чужда къща или че е вид на овощно дърво, плодът на което яде друг.
Момата и момъкът през периода на любенето се „лъжат”, т. е. надхитрят. А сватбата се представя като нещастие през „сляпата неделя”, когато младоженецът бърка в торба със змии, т. е. с жени и, „ако има късмет”, изважда обикновена змия, а не усойница. Затова: „посгоди се, пороби се”, „ожени се, погреби се”. Съпругът и съпругата се представят като антиподи на живота: той е куче, тя е котка, той внася, тя изнася.
Семейният живот се движи обикновено в атмосфера на караница. Знае се приказката как жената винаги казва „стригано”, а мъжът – „бръснато”. Затуй твърде често съпругът изрежда националния речник на псувните, а съпругата изкарва фолклорната гама на клетвите. Масло в огъня на недоразуменията влива свекървата с вечните си разправии със снахата – нещо, което нерядко свършва с отрова или с коварно убийство.
Прелюбодеянието не се осъжда в тая песен: „вдовица жена срам няма, бекярин човек грях няма.” В роднините се вижда понякога само оспорвали на имоти: „Брат – брадва главата му!” Братята се разделят обикновено от жените. Според една песен между две братски къщи е израсъл висок плет от тръни, а в него пъплят люти змии. Жените, върху които се стоварва вината за злото в живота – библейски отглас, вероятно, – се представят най-често като клюкарки: „гущери бълва”.
В сдружение за обща работа малко се вярва: „Орташка кобила и кучета я не ядат”, „Много баби – хилаво дете”. Напротив, хвали се индивидуалната стръв за благо и успех: „На вълка вратът е дебел, защото си върши сам работата”, „Света не мож оправи, ами гледай да го оправиш за себе си”.
Доброто се смята за нещо слабо, беззащитно, а на хубавото се приписва жалък жребий: „Най-хубавата ябълка свинята я изяда.” И в религията се влага безутешност: отричат се духовниците – „щур се попи, луд се калугери”; подценява се безкористното благочестие „кандило без зейтин не гори”. Храни се съмнение дори към върховната справедливост – „богат ли си – в рая, сиромах ли – накрая”.
Селото се схваща едва ли не като самостойна държава. Затуй се водят същински войни с другите села за пасища и гори. Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и на хубави жени: „В град да идеш, жена и къща да намразиш.” Гражданинът се схваща отрицателно: „гражданин – кръстен дявол”. „Той седи под сянка – не работи.” За труд се признава само полската работа. Мрази се и градската култура – като нещо чуждо на селото, ала се схваща повърхностно, повечето като форма.
Шопът разхожда кожуха си всред София напук на европейщината. Но забелязва се как европейската култура завладява главата на селянина – като каскет – и краката на селянката – като тънки чорапи и обуща. Гражданинът от своя страна мрази селянина, който е за него „чичо”, „цървул”, „гащник”, „козяк”, „Пижо”, „Тренчо”, а в старобългарско време – „смерд”. Градът е в народните понятия още „чаршия на базиргяни”, т. е. на търговци, повечето от чужд произход.
Миналият както и днешният живот на града съдържа доста елементи на отрицание, взето само по себе, към селото и прочие, ала маскирано с дух на положителност. Разкрива се булото, метнато над отделната личност, над семейство, занаятчии и търговци, банкери и други само между четири очи, ала и в събрания, в печата, а най-вече в углавните и граждански отделения на съдилищата.
Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство на дълг, отсъствие на доблест, достойнство, предпочитане на морално падналите, хвалби за престъпнишки подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и прочие – всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град.
Отрицателство вдъхновява писанията и делата и на доста наши люде на идейната култура. Привидният критицизъм е тук най-често гнездо на отрицанието. С тая цел най-често се оспорва чуждият успех, не се признава чуждото обаяние, подкопава се чуждият авторитет. Като че правилото е: щом не съм аз, да не бъде никой! Изгаряй юргана заради бълхата!
Градът е за нашия народ така също седалище на бирници – данъкът не се схваща като лепта за общото, а като робско даждие – и главно център на власт, която се отъждествява обикновено с насилие, произвол, в чисто азиатски смисъл. Властта, особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота.
Оттам извънредно силното политизуване на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на лични интереси. С оглед към тая цел по-изгодно е да си от главните и затова партийният живот се изразява повечето в борба за лично надмощие и на цепене.
Политическата психика на българина се проявява, естествено, най-вече през време на избори. Тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание: „Къде така?”, те ще ви отговорят обикновено: „Ще лъже един там, отиваме да го чуем.” Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т. е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнъж става отрицател на селото – и то често най-голям.
Затуй се казва, че „помакът е по-правоверен турчин от същинския османлия”. Знаят се и подигравките с новоизпечения гражданин: „Пази, Боже, сляпо да прогледа!”, „Чакай бе, чичо, по гащите ти има още половин кош плява!”, „Че ти кога стана ковач, кога ти почерня задникът?” Като че нашият селянин държи за своето само от инат, че не може да стане друг.
Една селянка ми казваше: „Който от село е избягал, се човек е станал!” В града селянинът става обикновено дребен служащ или чиновник, ала нерядко се издига и до върха на административната стълба. Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Та нали трябват „бели пари за черни дни”, т. е. за опозиция – „седемте гладни години”, когато наистина всичко бяло става черно и сламката у противника се прави на греда!
Нашият чиновник се мисли за представител на нещо голямо и недостъпно, а посетителят се смята за мравка или за дойна крава. Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието „държава” е най-отвлечено в съзнанието на българина. Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата. Не се смята за нещо свое и държавната територия, поне от мнозина.
Така доста наши войници през последните войни обичаха да казват, че биха сключили мир, ако границата мине до прага на къщите им. Обич, значи, към земя съществува, ала като към собствена нива, не толкова като към родна територия. По същия начин се е отрицавала и се отрицава и българската народност. „Човек нали си, все едно е какъв си.”
Народностен дух е досега повечето тема на вестници, паради, младежки писания и събрания, не толкова централен факт във всекидневния ни живот. Народностното се жертвува за личното или за общественото. Затуй българинът в миналото, па и днес, се денационализува много по-лесно, отколкото балканските си съседи. Тая е една от причините, гдето сърби, гърци, румъни и турци владеят сега области, които са принадлежали не само към българската държава, но и към снагата на българската народност.
И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политики, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и прочие.
Тая отрицателна психика не е равномерно разпределена по цялата земя на българското племе – ако за отвлечености може да се говори така конкретно. Има различия според географските особности на местата. Така в селото отрицателството е повече инстинктивно, сурово, открито. В града, напротив, то взима висши, култивирани, сложни форми, а от друга страна, се отличава с разсъдъчност и прикритост, която стига до коварство.
По-съществено и по-интересно е различието между отрицанието на равнината, полето и отрицанието на планината, гората. Психиката на полянеца, особено на селянина, както се знае, се движи най-вече в областта на хоризонталното, с периодични афекти. И отрицанието му се състои повечето в безразличие, което граничи едва ли не с животинска тъпост. Затуй не е чудно, че в нашата равнина има село Дивотино и за полянците се знаят доста иронични названия.
Друг е планинецът – навсякъде, следователно и нашият. В неговия душевен свят преобладава вертикалното – сякаш планината се отразява в духа му. Планинецът е вечен Вилхелм Тел: отрицател на властта не само кога е чужда, но и кога е своя – стига той да не е властник.
Известно е, че всички главни дейци през нашето Възраждане са от селища покрай Балкана и че две освободителни въстания, Чипровското и Средногорското, станаха пак по същите места. Не е дотам известно обаче, че местата с отрицателен обществен манталитет от по-ново време се намират почти пак в същата зона или подобна на нея.
Отрицанието ни, или по-ясно казано, опозицията на всяка цена, често пъти не може да се обясни само с местните обществено-икономически условия. Защото тя е психична даденост, обусловена и географски. Ще добавя, че при изучаване на миналото на България трябва да се има предвид, че две наши истории вървят паралелно – на равнината и на планината.
У нас съществува, особно в най-ново време, трети вид отрицатели, които до известна степен обединяват в себе си отрицанието на първобитен селянин и на култивиран гражданин, на пасивен полянец и на активен планинец. Това е нашият немил-недраг бежанец – жертва на жестоки мирни договори. Преследван от сурова съдба, тоя българин се валя в дъното на живота ни, гдето се опива с дух на отрицание.
От бежанеца, чрез съчетание на лично и национално, се оформя един от най-висшите типове на отрицател – революционера, чието отрицателство се чувствува не само оттатък границите ни, но и вътре в страната. Бежанска психика едва ли не е вече завладяла обширни области в душевния ни свят.
Географията или по-точно: разпределението на българското отрицание ще да е тясно свързано с проблемите на нашата етнография и етнология. У нас, както е известно, има най-напред траки – сами нееднородни, – сетне идат перси, келти, гърци, римляни, хуни, германци, славяни, Исперихови българи, печенези, кумани, татари, османски турци – с нов прилив на азиатски народности, – цигани, евреи, арменци, немци, руси и прочие. От друга страна, в националната ни антропология не може да се установи един-единствен тип на българин.
Явно е значи, че по нашите краища е станало едва ли не вавилонско смешение на народности и ние сега сме, по израза на един народен етнолог, народ от „къркбабалък”, т. е. от „четирийсет бащи”. Въпросите, които се набелязват тук, са: дали тая расова вавилония на Балканския полуостров не е оказала някакво влияние за образуване на тъй отявления дух на отрицание у нас, българите, централното племе на полуострова?
Нашата омраза и завист едва ли не на всички против всички, суровите партийни, съсловни борби, хладнокръвното отрицание на народност и държава – всичко туй навява рой странни мисли. Например човек се пита: дали сегашното име „българин” не е всъщност някакво събирателно название за разни народности, дошли и установили се на Балкана, които сега инстинктивно продължават нявгашния си народностен и расов антагонизъм в една област, наречена също тъй доста неопределено: „дух на отрицание”?
Като че се отнася до вилнение на тъмни сили, които избират от още по-тъмни унаследени наслоения там долу, в подсъзнанието на българина. Тия въпроси на етноложка метафизика ще се уяснят може би, когато самата етнология се добере до по-сигурни методи за издирване – например за установяване на тип кръв за всяка народност и определяне на националната принадлежност чрез кръвна анализа – нещо, за което има вече наченки на запад.
Засега може да се наблегне например, че влашйият народностен елемент, според националните ни схващания, е носител на отрицание. Знаят се „влашки ножчета” в песните за коварно убийство, а цинцаринът представя популярен тип на безсъвестен кръчмар и бакалин; власи убиват в Х-и век един български цар и прочие.
Също такива, ако не и по-големи носители на отрицание у нас са циганите, пословични с кражба, лъжа, караница, вероломство и др. Основни изследвания са ме довели до убеждението, че народнобългарско и циганско са на известни места свързани и че въпросите за българския манталитет, за нашата характерология понякога сочат към циганологията, която обаче не е още разработена.
Има изрази от цигански приказки на силно отрицание, които са популярни дори между интелигенцията ни. Например „Да не съм бил Бога с камъни?” е заемка от величав цигански епос за богоборство. Имаме населени места с известен цигански примес, знаят се и хора от цигански произход в нашето Възраждане, наука, изкуство и в партиите ни. Цигани, изглежда, са главните носители на едно течение у нас. Това са обаче въпроси, които се нуждаят от подробно и спокойно разглеждане, за да се улесни нашата етнология.
В тоя ред трябва да се споменат и евреите, които ще да са учители на нашия гражданин по финанси, търговия, индустрия, а заедно с това ще да са влияли и върху склонността на българина към парично-материалното – въпроси, които имат нужда от специално разглеждане. Че учениците са почти надминали учителите си, показва положението в някои наши планински места, главно Габрово, за чиито жители се изнасят типични анекдоти от тоя род.
Дял в нашето отрицание, покрай доста други, ще да имат и арменците, които са вносители на религиозната ерес „манихейство” и се гнетят от сурова история, почти като нас. Във Варна и другаде се знаят приказки, в които арменецът се рисува като човек, който няма пукната пара в джоба си, а говори спокойно за хилядни и милионни сделки – черта, нечужда и на някои от нас.
За отрицателната ни психика, дислокация и етнология би се създала по-сигурна основа, ако се изложеше историята на нашето отрицание – неразследвана досега и сложно преплетена с политико-социалните и културните събития и факти на позитивното ни минало. Нашата държава се основава от Исперихови българи, като горен слой и от славяни, като подчинени – дуализъм, който се знае в Русия, Франция, Англия и прочие.
У нас обаче се проявява доста остро държавната власт – нещо, което предизвиква отпор у „демократичните” славяни или отрицание към държавата и висшите слоеве. Към това политико-социално отрицателство се присъединява и културно, когато с приемане на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищожи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо подобно личи и в други европейски държави, ала специално българското тук е суровостта в отношенията.
Зиналата по тоя начин пропаст между българи и славяни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество – тая пропаст се използува от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение.
То излазя лека-полека пред народните маси с цяла програма на отрицание: против държавата и всички нейни органи, против официалната църква, а от друга страна – то е за културата на народа, за неговите политико-социални идеи, доколкото тия наименувания подхождат за тогавашните първобитни и преди всичко религиозни времена. Отрицанието се облича в одежди на еретична теология: отрицава се видимият свят като създание на дявола, признава се за свят на доброто само невидимият.
Философски преглед, 1933, №2;
Найден Шейтанов е български философ, роден през 1890 г. в Троян. Получава европейско образование, изучава история и философия в Лайпциг и Прага. Защитава докторат в Германия. Преподава немски език в Първа софийска мъжка гимназия. Народопсихолог, историк, културолог и есеист. Умира през 1970 г. в София.
Източник: bulgari-istoria-2010.com;
