„Наистина има хора, които се чувстват засегнати, когато им кажеш, че не са роби. Аз си мисля точно обратното, но какво мисля аз, няма значение. На какво е симптом това мислене – това е проблемът. То е толкова отдавна внушено, че е напълно възприето като свое от хората. И това е тревожно за мен”, казва проф. Николай Аретов, филолог, литературен критик и историк, преводач, издател, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
И добавя: „Там е проблемът, че опонентите са хора, които искрено се чувстват засегнати. Това е нещото, което трябва да се променя полека – лека. Това няма да стане за 10 години, но мисленето на част от хората е такова. И това е големият проблем”. Той беше един от подписалите откритото писмо на историци по повод последните дискусии за “владичеството”, “турското робство” и “съжителството”. За писмото проф. Аретов казва, че има доста хора, които са го подкрепили, но има и такива, които били против. Имало оживление, но дали това оживление не е послужило за някаква друга цел – да прикрие някакъв обществен проблем, пита се Николай Аретов и продължава: „Едното от нещата, което не обичам е така наречената народопсихология. Но в околните страни, другите балкански страни, с които имахме сходна историческа съдба това държане, настояване върху факта, че са били роби, го няма. Или поне не е в такава степен. Други неща се поставят, по друг начин се назовава епохата. И по друг начин се търсят ценностите от миналото. И то като че ли, не че е много по-добро, но е по-добър вариант”, казва той.
Откъс от разговора с проф. Николай Аретов можете да чуете тук
Според него този проблем у нас латентно съществува и доста умело е бил запален. „И периодично се запалва с откровени спекулации – „крадат ни робството” или, че „няма робство, а има съвместно съжителство”. Няма такъв опит за подмяна, но че трябва да се мисли за съвместно съжителство на различни етноси на едно място е очевидно. Това, че дразни хора също е очевидно. Трябва да се зададе въпросът защо ги дразни. Има нелоши прецеденти в историите на други европейски страни, които чрез истории, чрез дискусии като че ли се преодолява или поне смекчава вековно напрежение между два народа или две различни съседни държави – Германия и Франция е класическият пример. В някаква степен и Англия, и Франция, които векове наред воюват. Но към края на 20 век след войната започва процес на отдръпване от тази вражда. Този процес, доколкото знам, засяга и учебници, и публично говорене. И казват, че дава резултат”, отбелязва Аретов.
И пояснява защо не приема народопсихологията. „Защото, първо това което се описва като народопсихология е демагогия в голямата си част. И второ, защото може би съм вулгарен материалист, но
не виждам носителя на специфичното за даден народ.
Което казват, в класически опростен смисъл, се носи от кръвта, почвата и не знам какво си. Не съм убеден, че в кръвта ми и почвата, по която стъпвам има нещо, което съседът ми го няма. Не вярвам, то е ясно, че няма чисти етноси. Отделно почвата, ако я разбираме като климати, пояси, би трябвало да мислим, че това, което на нашите географски ширини е характерно, може би е характерно на други дължини на същите ширини, да кажем. Един от критериите, може би той не е най-важният, е всяка наука как се използва. И доколкото народопсихологията претендира да е наука, виждаме как се използва. Използва се користно и това отблъсква. Отделно, че тя е възникнала в някаква конкретна среда, съвпада с възхода на национализма, търси някакви аргументи в други научни области – да кажем езикознание, история на езика или историческа граматика. Които след това като че ли са по-скоро отхвърлени, заради едностранно тълкуване на историята”, казва Аретов.
Какво е неговото мнение и за т. нар. „българщина”, която се използва под път и над път от политици и патриоти. „С нея е същото. Включително и Бай Ганьо е една от емблемите на българщината и си го обичаме, с кисела усмивка си го признаваме. Българщината в онзи смисъл, положителния е твърдението, че съществува нещо специфично българско, което трябва да се пази, цени и развива - показвано в света и предавано на следващите поколения. Тъй като съм скептично настроен към съществуването на такива неща – българщина, гръцкост, френскост, рускост съм скептично настроен и към този вид „българщина”. Друг е въпросът, че историческата съдба или събития на един народ оформят някакви манталитети. И когато събитията, за които става дума са били дълги, се формира някакъв манталитет, който от родители на деца се предава. И в този смисъл аз се опитвам да се разграничавам неуспешно от общото мнение по конфликта Русия - Украйна. И двете страни, и двата народа носят в себе си съветското - съветския манталитет. И крайното идеализиране на едните за сметка на другите, е опростяване. Разбира се, руснаците са агресори и прочие, но мисленето на едните и другите се опира на сходни неща, които са формирани през съветската епоха и предадени по късно и чрез образованието, семейството и обществените отношения”, отбелязва проф. Аретов.
А как е с нашия манталитет? „Едното за манталитета ни, което е констатирано от различни гледни точки е, че
българите не мислят държавата като своя
и оттам се държат като опоненти на държавата, в по-голяма степен хитруваме. Не знам дали е така. Не мога да сравня поведението на Гърция, Сърбия или на Турция с отношението към държавата. Лесно можем да кажем - аз видях един грък, който направи еди - какво си, дали е статистически значимо, трябва по друг начин да се премери. Това са на първо място манталитетни особености на българския характер, но засилвани не само от отсъствието на държавата, но и от отношението на идеолозите към това неглижиране на държавата. Дълго време, мисля и досега, Андрешко се учеше като положителен герой. Нищо общо няма комунизмът в тези неща. Представянето в положителна светлина на човека, който не иска да си плаща данъците, не че аз искам, и аз не искам и аз хитрувам ако мога, е нещо характерно. Казват, че другаде било по друг начин. Не смея да твърдя”, казва Николай Аретов с усмивка. И тук стигаме до образованието и какво трябва да се изучава. „Големият проблем е, че трябва ясно и просто да се формулира каква е целта на образованието по хуманитарните дисциплини. Не че не е формулирано, формулирано е и то доста наукообразно и терминологично, но там се изреждат 4-5, а може би и повече цели. Отделно към всеки урок има задачи, това да се усвои, умения, знания, което е едно с доста бюрократичен език формулиране на проблема. В който, според мен, излиза на преден план не най-важната цел, така нареченото патриотично възпитание. Значи ние учим история, за да станем патриоти, ние учим българска литература, за да станем патриоти. И заради това, разбира се, но някак си това става ядка. Това е нещото, което трябва да се преосмисли.
Другото, което трябва да се преосмисли според мен е даже не толкова в учебниците, колкото в мисленето е
какво значи патриот?
Патриот ли съм аз, ако ходя с тениска на Ботев и си хвърлям боклука през прозореца? Примерно. И чак такъв родоостъпник ли съм, ако ходя с дънки, но иначе се държа като нормален гражданин? И тук, ние които преподаваме, които се водим интелигенция, по-скоро трябва да даваме пример за добро поведение в най-широкия смисъл на думата, така или иначе сме някакъв образец”, казва професорът. Според него „трябва едно спокойно рационално и разбираемо за аудиторията излагане на тези твърдения и въздържане от демагогия. Което е трудно, защото демагогията е изгодно нещо за говорещия. Тя привлича към себе си, печели популярност, но очевидно е вредна. Всяка демагогия, не само националистическата, а и социалната и в отношенията към изкуството също има демагогия. Това, за което и аз се чувствам грешен в много случаи – неказването на много неща, защото не винаги човек събира кураж да каже това, което мисли достатъчно ясно. Защото то е заредено много често да не кажа винаги с конфликти, но с човешки отношения. Даже не само с това, че създаваш врагове, колкото с – абе, не е добър писател примерно, но той сега е болен човек или еди какво му се случи, или навърши годишнина, или нещо такова… И почваме да говорим някакви любезни неща и някога се увличаме и той се оказва едва ли не новият Яворов, примерно, което очевидно не е така”, казва Аретов. Колкото за това трябва ли Паисий да се учи по-рано или по-късно и къде - в литературата или в историята, според филолога „История славянобългарска” трябва да се учи в по-горен клас. Във Фейсбук върви някаква дискусия за Паисий, в която става дума за седем страници, а те са 70, отбелязва Аретов. „Очевидно става дума за непознаване на текста. Ако се учи, трябва да се учи от по-зрели хора. Без да съм адвокат на министерството, придвижването напред има логика. Четем текст с много силно осъвременяване на езика и то не винаги е безспорно.
Върви един каноничен текст на Паисий,
който леко се нагажда, както Албена Хранова го беше проследила по крайно любопитен начин”. Аретов не казва какво трябва да отпадне или какво не трябва да отпадне от учебните планове, но според него трябва да е функция от задачите, които си поставя образованието. „Хора като мен, филолози, имаме една тяга да се учи не толкова литература, колкото история на литературата. Средновековна, Възраждане, Нова и докъдето се стигне с развитието на това, което се нарича литературен процес. И аз като някакъв участник в учебник точно така съм правил. Но това не е безпроблемно. Дали трябва да се учи история на литературата или трябва да се учат някакви текстове, които са полезни на учениците в някакъв смисъл? Както в началните класове – първи, втори, трети - добре е така, пък лошо е друго. Или разширяват речника, представите за света. Пък по-нататък почва да се учи история на литературата, като пак има задачи да се разшири езиковата култура или пък да се възпитат патриоти. Ако е за целта възпитаване на патриоти – Паисий по-скоро върши работа. За целта усвояване на писмено излагане на свои мисли по-скоро не върши. За другата цел, която е доста проблематична и не е безсмислена – да се създава умение да се четат различни видове текстове, Паисий също върши работа”, казва професорът. И отбелязва, че има текстове от 18 век на език, който очевидно е различен от този на днешния ден. И дали това умение за четене на такива текстове трябва на всички. Професионалните филолози казват – трябва, защото всеки народ комуникира вътре в себе си в някакъв общ език. Този език също се променя и езикът, на който обществото говори със себе си от времето на Вазов е различен от този по времето на Вапцаров, примерно, и сега.
Мариана Аретова на щанда на “Кралица Маб” в един от Панаирите на книгата в НДК
Впрочем, Николай Аретов заедно със съпругата си Мариана имат малко семейно издателство „Кралица Маб”. То се занимава с издаване на литературна критика и хуманитаристика, както и на художествена литература и мемоаристика, а и друга литература. „Издателят, особено малкият издател, каквито сме ние, далеч не е всевластен. Може да иска всичко. Възникват проблеми, които за нас са трудно преодолими”, признава Николай Аретов, който е главен редактор на издателството. И със съжаление споменава за една документална книга за процесите срещу т.нар. „Бял терор” в България от 50-те години. Много добре документирана, дебела книга, хубаво изследване. Почнал да редактира и се намесило голямо издателство, което им отнело авторите, въпреки, че те сами се обърнали към „Кралица Маб”. Но има и доста интересни книги, които успяват да издадат. И съвсем скоро излезе книгата с публицистика на д-р Кръстьо Кръстев „Злочестините на България”. Д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919) е първият професионален литературен критик у нас, създател на списание „Мисъл” (1892-1907) и двигател на едноименния идеен кръг. Изданието включва негови публицистични текстове, отпечатани в сп. „Мисъл”, а също и текстове, намиращи се в неговия архив в БАН. Самият Аретов и издателството издирват и публикуват неиздавани или малко познати произведения на български автори от миналото - Васил Попович, Владимир Полянов, Асен Христофоров. Предстои да излязат книги със стихове на Константин Павлов и сборник статии за „Люти чушки” на Радой Ралин. Връщаме се обаче пак към това, с което започнахме – за нагласите в обществото ни, което като че ли не може да се превърнем в модерна нация. Която без да забравя миналото да не се вкопчва в него и да гледа в бъдещето.
„Една от драмите на хората като мен е,
че ние някак си мислехме, че патриотарството е нещо остаряло и ще отживее. То се съживява. Очевидно развитието не върви по права и възходяща линия и това ме кара да не бъда много голям оптимист. Въпреки че това, което ми е близко са просвещенските идеали… Но 20 и 21 век по-скоро ни отрезвява в това отношение. А иначе осмислянето на собствената история би трябвало да става по-спокойно, по-рационално и освободено от предразсъдъци”, твърди проф. Николай Аретов. ≈
Текст и снимки: Стефан Джамбазов
Няма коментари:
Публикуване на коментар