Пенчо Славейков- като литературен критик – 1866-1912

Сам Пенчо Славейков смята българската критика от неговата съвременост все още за увита в пелени.недоволен дори от критиката на ДРКР, а също и от критическите интерпретации на собствената си роля в литературния живот. Още в своята книга “На остр на бл.” , чрез творбите, които създава до някаква степен се проявява и като критик на собственото си творчество. В българската критическа мисъл и литература той първи прави разлика между светоусещане и мириглед. Неговото светоусещане е по- богато, разнообразно, ппротияворечиво и продуктивно, а неговият мироглед в известна степен е моден и еклектичен,; в него има много от немската доктрина и дори се смята , че му липсва стройна философско- естетическа система. Пенчо Славейков е близо до екзистенциалните мислители и сам се определя като човек на живота, на жинената практика, а не човек на книгата и доктрината. Неговата мислъ е винаги ппределно критична, рязка, не търпи възражения; интонациите му са повече заповедни, резки;; фразите и сентенциите се запомнят като присъди: “дъховно малолетство”, “фасулковщина”. Образът му на критик идва и от това, че той се чувства като старозаветен месия, живее с чувството за вожд на племе. Неговата критическа проза е уникална в българската книжниан и култура. В нея няма нищо книжно, школско, влиянията са претопени; всичко в нея е живо, излъчва жизнена енергия; Пенчо Славейков не се бои дори от непристойностите, за да бъде точен, ясен, запомнящ се; Пенчо Славейков превръща критиката в изкуство , в равноправен вид литературно творчество, толкова субективно колкото и всяко друго. Превръща критиката във вид проза с идеологически характер. Пенчо Славейков се оценява като критик- художник, а не само като идеолог, систематик, който изповядва една или друга доктрина. В Пенчо Славейковата критика преобладава впечатлението, емоцията , изживяването, а не система. Той е първия импресионист в българската литературна криитика, защото в неч има много живот, слънце багри и почти никаквва суха логика, критическаите му текстове изобразяват и очертават границата между художествените и нехуд текстове. Той става законодател на жанровете. Според него жанра на фейлетона не може да е художествена литература, определя го като публицистика. Според Пенчо Славейков Алеко е последния автор на художествени литературни фейлетони. За Пенчо Славейков литературата е това, което представя текста като цяло(набор от правила). Противопоставя популярното и елитното изкуство. Според него поезията, която зачерква своя автор и вторично се фолклоризира е много значима и важна в литературната история- Ботев и Яворов. Поезията, която се подав лесно на художествени анализьи и критики не е художествено състоятелна. Критиката на Пенчо Славейков е смятана за пророческа и задаваща нови режими на препрочитане на текстовете. Номинална функция на критиката е да отдели художественото, състоятелното от нехудожественото, несъстоятелното. Като отрицателно качество може да се приеме неговата непоследователност в оценките. Пенчо Славейков е способен да преоцени един текст, както става с поемата “Грамада” на вазов, която оценява отрицателно, а по- ккъсно се възхищава от нея. В своите критически текстоове Пенчо Славейков е много различен- ту се възхищава, ту изисква, ту критикува. Портретите на авторите създава чрез многоо биографични подробности, ценял е фактите от личната биография. В своите критически текстове иска да види първо човека, после автора и неговия текст. Често показва и своето отношение- критическо , ироническо към действителността, в която живее или която изучава. С хаплив хумор осветлява същественото в обществения живот; литературните нрави, политическата действителност. Като критик Пенчо Славейков започва с рецензия за “Бай Ганьо” във вестник “Знаме”. За Пенчо Славейков критиката е необхходима за самото и здравословно съществуване на литератуурата и изкуството. Тя е с високо предназначемние “златна юзда”, която се слага само на благородни коне. Въззлов в неговата критика е въпросът за Ботев, чието творчество определя за пророческо. Пише блестящи характеристики на Хайне, Гьоте, Толстой, Пушкин, много немски, датски, английски автори. Литературния портрет за него е художествена творба. Критиката му за чуждите звтори не е от подчинена гледна точка, а е свобдно общуване без комплекси. За Пенчо Славейков езикът е важен не сам по себе си, а за да се иизрази една мисъл. Пенчо Славейковия език се определя високо, защото той черпи от абсолюютно всички български гоовори, а не само от говора на родното си място, подобно на Вазов. Обърнат е не към книжките и правилата, а към живия говорим език, към установилото се историческо лексикално и синтактично богатство, към изразителното в диалектите. Езикът е богат , образен, активен, наситен с глаголи. Почти не използва прилагателни имена, защото ги определя като украшения. Често съчетава чуждици и се получава българско впечатление- “импресионистиичен кеф”.

Още теми