Представители на следосвобожденската българска литература

Мара Белчева Димитър Бояджиев Иван Вазов Константин Величков Михалаки Георгиев Цани Гинчев Димчо Дебелянов Иван Йончев

Алеко Константинов Николай Лилиев Стоян Михайловски Николай Райнов Пенчо П. Славейков Захари Стоянов Антон Страшимиров Петко Тодоров Теодор Траянов

Кирил Христов Цанко Церковски Пейо Яворов Христо Ясенов Петко Тодоров

Елин Пелин Емануил Попдимитров Теодор Траянов

Литературната история- типове

Литературната история. Как се мисли историята през ХIХ и ХХ век? Съвременни мислители на литературната история.
Л-рна история – институция, формира се и f чрез образователни, идеологически и културни практики. Способ за удържането на културното наследство.

• Позитивизъм: представители – Лансон, Морне, подобни са вижданията и на сходните им компаративистични изследвания на Балдансперже. В България представители на този тип изследване на л-рната история са Балан, Малчо Николов- без теоретизация; от друга страна концептуална цялостност (включваща емпиричност и теоритичност) представляват трудовете на Гачев (за ускореното развитие на л-рата), Корциус, Лихачов.
• Правят се и истории на националните литератури- друг тип поглед върху въпроса.
• Кое е първо – фактите или концепцията. През ХХ век: усилване на историческия теоритизъм: синхрония или диахрония при разглеждането на проблемите (идва от структуралистите). Започват да се задавт въпросите защо, а не как. Поставят се въпросите дали л-рната история е автонимна или не, дали е завършена или незавършена. Затворен поглед на л-рната история правят – немски и руски формалисти, френски поети на „чистата поезия”. Коментира се критерият за художественост (кои произведения трябва да се включват в рамиките на специфичната л-рна история). Яус: хоризонта на очакване. Промяната в хоризонта на очакване прави възможна л-рната история. Чрез дистанцията м/у двата хоризонта се обяснява промяната. Асиметрията: четенето се осъществява чрез опитомяване на хоризонтите. Всяко ново л-рно произведение принадлежи към определен л-рен ред. Няма абсолютна синхрония. История имам, когато схващам трите момента 1t-но, всяка диахрония е последователност от синхронни срезове, един елемент влияе на всички останали.

Янев: Има неесенциалисти и есенциалисти при възгледите за л-рната история. Фуко: Критика на факта: прекъснатост (историята може да се мисли като прекъснатост) – непрекъснатост (традиционно); Фуко: има зевове, случка, серийност в историята. Деконструктивизъм: нито един дискурс не говори чрез себе си и за себе си, той говори чрез реториката си и е субективен. Няма център, а 1 наличност, в к. всеки обект заслужава внимание. Въвежда се понятието темпоралност. Нов историзъм – история на множествата. Децентрализирана и фрагментарна. Рифатер: Проучването на безсмъртието на 1 творба може да стане само ако се насочи точно към нарастващата дистанция м/у неизменния код на читателите. Л-рната история е валидна само ако стане история на думите. Женет: История на л-рните форми и развитието им. Важна е теорията и после историята. Опозицията синхронно-диахронно. Моазан: За политическия и обществения историк всичко е история, дори л-рата, за историка на л-рата всичко не е л-ра. Л-рата се определея от социологически и естетически фактори. Обектът трябва да е различен, л-рният феномен съдържа законите и условията, в к. се появяват текстовете, разпространението, уч-щните и университетски институции. 1 л-рна история има за задачата да конструира в цялост даден л-рен феномен в неговото социоисторическо f-не.
Л-рната история не е подредба на автори и текстове, не е калъф, не се чете от-до. Л-рата живее в езика. Тя е постоянно пренаписана и пренареждана. Историята не е окончателна.
Българските литературни истории. Водещите идеи и проекти.
Възраждането- интересува се от текстовата наличност, а не толкова от качеството на текстовете. Текстовете са обгърнати от аурата на истинността, единство на битово и духовно слово, синкретичност, херметизъм; остъства историческо мислене и чувството за традиция. Критиката разглежда това, което трябва да е, а не което е. Няма норма. Истории: Р. Жинзифов 1877/8 л-рна история. Те са компендиуми от българското, само има родово разчленение. Пипин и Спасович, Геогри Попов, Д. Маринов (компендиум на знанията, не се различава от етнологията), Балан, Б. Пенев. Оттам различни стават историите на Иван Радославов (скандална по онова време); Малчо Николов, Г. Константинов (стб, нова). Еволюционистичен е подходът на Пенев, такава е и историята на Гачев.
Мисленето за л-рата в критиката на Вазов и Величков в статиите им за Каравелов и Ботев: задават въпроса за нов тип полагане на човешкото в историята. Поетът се отделя от революционера, деполитизира се л-рата, истината започва да се търси не в литературата, а от критиката. Обръщането към вътрешния живот е пряко следствие от изгубената вяра в тоталната положеност на личността в историята през революцията. Средищен за критическия език се оказва типът като средоточие на устойчивото, характерното, повтарящото се. Промените в л-рното поле са: 1. култивирането на вкус около „вътрешния живот” и „чувството”, за сметка на рационалистическата или класическата поезия. 2. блокирането на романовата хетерогенност и „нормализирането” на епическите жанрове в 1 строго регулирана типология на образите. 3.създаването на стилистически канон, недопускащ грубото, непристойност, натуралистичното.
Боян Пенев- баща на бълагарската история. Три основни предразсъдъка-вярата в наличността на българската литература; убеденост в органичната връзка м/у автор и текст; гносеологически оптимизъм; превръщат се в очевидности за понататъшната история неговите постановки, от което губи л-рната ни история. Оразличаване от етнографията. Литературната историография се нагърбва със задачата да съедини минало, настояще, живо и мъртво посредством континуитета на традицията. Развитието предопределя положителния отговор на въпроса „Има ли бг л-ра”, защото позволява да се гледа на литературния материал не като на проста наличност, а като на компактност и континуитет, побиращ цялата л-ра. Л-рната история е призована да помни и възпроизвежда континуитета на „творческия дух на нашето племе”. Триъгълник- творба, творение, Духпантеонизиране на българската л-ра. После моделът му се полага в другите култури след войните в модуса на родното. Но се променят л-рните инструменти и течения. Криза.
Боян Пенев е естетическият човек: преодоляването и себеизграждането на Аза. Централна фигура е Трорецът, който е парадигматичен модел на всяко човешко съществуване, защото самото живеене става произведение на изкуството: пишат се „портрети” на авторите. ! са любовта и страстта; жената е символ на скритата същност на аза, Душата е липсващата вътрешна цялост. Д-р Кръстев- разграничава естетическото от здравия разум като Кант, а Пенев снема кантианските разграничения.
Българската литературна история като част от европейската – Боян Ничев. Радославов- за л-рната история само факти са необходими, за разлика от поета.

Още теми 

Подходи в изграждането на периодизацията

Поради изостаналостта периодизацията в българската литература е сложен процес. Основното в него е така нар ускорено развитие, коетоо води до смесването на различни елементи- жанрове, стилове в един период. На периодизацията пречи и самото вътрешно и външно политическо развитие на българия, в която на всеки 5-6 г се случва някое важно събитие, което коренно променя хода на държавата а от там и на литературата. Има два дискусионни проблема- до кога продължава възрожденската традиция и проблема с македонския въпрос в освободена, но разпокъсана БГ и къде е горната граница на периода от освобождсението до 1св. война. Според Боян Ничев периода завършва не с войните, а със септемврийското въстание. Според други автори е края на войните- 1918, защото твворчеството на Смирненски е съвсем нов етап вя развитието на БГ лит. Днешната литература след Осв. е период , който представлява продължение на периода от БГ лит, започнал средата на 18в. Целият период от Осв до 1 св война условно може да се раздели на отделни вътрешни периоди, които имат свои конкретни особености, но като цяло се преливат един в друг без ясна граница помежду си. Всяка периодизация е условна, защото чрез нея се отразява, това, което се оформя през отделните периоди, а не това с което те започват и завършват- литературата на 80-те г на 18в започва с Осв и завършва с появата на “Под игото” в сборника на Шишманов- 1889г. Богато десетилети- заражда се носталгията по миналите епични борби; ражда се сравнението межу идеализма на една епоха и ------ на друга; в периода се преплитат реализъм и романтиче период- тясно свързан с историята. Има два културни център: Пловдив(Вазов, Константин Величков, захари ст. Петко слав) и София (Стоян михайловски Марин Дринов и др.). българската литература вече не е емигрантска; героично- патриотичната литература се превръща в критико- реалистична литература, но първата не се губи, запазва се кулртът към националните герои и минало. Към народното творчество: характерна за периода е ярката носталгична окраска на цялата българска литература. През този етап се създава ицелият богат жанров спектър на новата БГ лит. В литературата се изразява недоволството от политическатяа и социалната обстановка, което се показва чрез сатирата, фейлетони, очерци, статии. И възхвалява и се вдъхновява от национално- освободителните борби. В мемоарите личният живот не самостойно описан, а е тясно свързан с оббществените събития ‘Записките” ; мемоарният жанр се затвърждава като художествен; появяват се първите биографични романи(Захари Ст. “Христо Ботев опит за биография”). Разширява се гамата от мотиви и теми в лириката. Появяват се първите сонети. Природата вече е самостоятелен образ , а не фон. Драмата е своето начално развитие (вазов). Езикуът же индивидуализиран , носи характеристиките и темперамента на героите. Почти липсва картина- литературата на 90-те г на 19в- заражда се новия реализъм в литературата. От ПОд игото до манифестите на ПС, ДРКР и яворов. Централни творци са Алеко, Махалаки, Тодор ВЛ, Стоян МИхайловски, Страшимиров, стаматов и др. Заражда се социална литература и критика. Заражда се конфликт между традиционно и модерно съзнание. Акцентът вече не е върху миналото, а върху съвремеенността. Гражданския патос се съчетава с нови естетически търсения. През този етап Вазов създава своите разкази- сатири; Алеко- “Бай Ганьо” и фейлетоните си; Михайловски- своите сатири и философски поема. Епоха на философско- етична преоценка; важно е житейското всекидневие; открива се селото и неговият трудов човек със собствена психология и индивидуалност; появява се индивидуализмът; зараждат се чувствата на собствено достойнство; стремеж към индивидуална независимост; преплитат се елементи от сантиментализма и се използват основни идеи на -------; дообогатява се и се доразвива жанровото многооразие; кратките жанрове са подходящи за разкриване на съврееменната действителност; сатирата- гротескна и алегорична е основната в изобразяването; лирикатаа се развива до лична изповед; отричат се и се продължават традициите
периода на творческа реализация и развитие на кръга Мисъл и авторите около него. Разпада се родово- патриархалното съзнание и се заражда новотоо индивидуално съзнание. Акцентът пада изцяло върху личността; отношение към рода и държавата; преход от външен към вътрешен живот на индивида; завръщане към фолклора и насочване към философската интерпретация на жиявота
периода на символизма—около 1907г. Основно е самоусъвършенстването на личността; усъвършенства се формата, езикуът се издига в култ, важна е мелодията
последният етап е самия етап на войните- 1912- 1918, който е беден литературно.

Още теми 

Списание Мисъл 1892-1907

В течения на 15г това е най-значимото българско литературно списание, което се превръща в идейно естетическа крепост на първия литературен ккръг в България Мисъл, който е основан върху чисто естетически принципи. 1891г се получава разрив между Вазов и ДРКР. Вазов иадва сп. Денница. ДРКР спира своето списание “критика” и мисли за ново. Списание Мисъл се появява в момент, когато повече списания са изчерпани и спират да излизат – “библиотека св. климент”, “Труд на Цани Гинчев”, “денница” на вазов и др.
- първоначално списанието има пъстър състав от сътрудници- Вазов Михайлаки, тодор влайков, стоян Михайловски
- търси ново поле за изява и нови европейски изява на българската култура
- традиционно отстъпва място на модерните идеи
- появява се исторически заложеният конфликт- “млади- стари”
- Мисъл става трибуна на младите обединени в кръга Мисъл- ПС, тодоров, Яворов, автори, които показват своите идеи за промени и нововъведения в литературата
- критиката на Мисъл е вече изкуство а не пошло оплюване на противника
- става трибуна за предтавяне на н ови автори и техните книги
- въвежда нова традиция на постоянни съпоставки с постижения на духовно напредналите и издигната страни и автиори
- поддържа се постояно будното народно съзнание
- още в програмната си статия Мисъл прокламира, че ще доведе докрай чистата поезия”
- отрича се битовизма, провинционализма, социалността, досегашния реализъм
- като нов куллтурен идеал се оформя психологизмът, европеизмът, създава се новото естетическо разбиране за “чисто, несоциално изкуство”
- опит да се игдигне българсккото до общочовешкото
- интересът е насочен към немската литература, към нейните философии и естетици- ницше, Шопенхауер и др
- в литературата основният акцент се измества от колоектива върху личността * индивидуалистична ориентация, която да е философско- теоретически обоснована и превърната в основна насока на литературата
- развива се психологическата лирика
- акцентрира се , че литературата трядва да запази своята “художественост”; центърът да е върху личността и нейните вътрешни проблеми и настроения; преосмисляне на народната митология и фолклор, които обаче са видени като зряла художествена ценност ии с ново актуално отношение към възможността за неговото продължаване. Не пряко копиране или заемане, а обработка чрез нова зряла концепция.


Естетически възгледи
Доктор Кръстев 1866- 1919
Роден е в пирот и истинското му име е Ставри. Семеейството се преселва в софия а той учи в Лайпциг. Връща се като доброволец в сръбско- българската война, останоовява се в Казанлък като учител и създава първото си списание. Ппо- късно се мести в софия. Води живот на интелектуалец; богат на вътрешни трансвормации и психологически нюанси. Появява се в литературата в момент, когато липсва буългарска критика и критици. Той е първият български призван критик и създава критиката като професионално занимание. Негговите примери в критиката са Бергсон (руска литература), Лесинг, Каравелов, за които Доктор Кръстев казва, че е бил “литературен диктатор” и “немилостиво е преследвал всичко бездарно и безпринципно”. Създава и своето второ списание “Критика”, от чиято трибуна се бори за дълбока реформа в литературата. В германия Доктор Кръстев се учи и усвоява експерименталната психологическа метода на Вунд и естетиката на Ланге и Фолке. Според Симеон Радев Доктор Кръстев използва дедуктивния подход и тръгва от правилата към изкуството а не обратното. Доктор Кръстев може да се приеме за представител на късния немски идеализъм с леки прибавки от ницшеанството. Във формирането му важно значени имат неокантианските идеи, преосмислени чрез Шилер; склоност към суха систематизация и нетворческа естетика. От немското си образование Доктор Кръстев извича две основни идеи:
изкуството е нова действителност- създава държава на духа.
Обявява се против тенденциозното изкуство.
Доктор Кръстев пише критически статии за почти всички български автори. Като неоценени от него могат да се определят Захари Стоянов и Елин Пелин.определя Алеко високо, пише за необикновената виталност и за слабостите на интелекта у Кирил Христов . огромна част от критиката му е посветена на Яворов. Именно Доктор Кръстев схваща една от най- характерните черти в творчеството на Стоян Михайловски- поетиката , естетиката и противоречивата литературност на сатирика. Доктор Кръстев издава много книги “етюди и критики” – 1894, “Литературни и философски студии”, “Алеко Константинов”, “Малди и стари”, “Христо Ботев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов”, “Алеко Константинов – в статии”.
Доктор Кръстев въплъщава строг и доста доктринерен филосовски мириглед, кото е чужд на българския дух
У него се преплитат демократични убеждения и духовен аристократизъм, филосовска суховатост и критически реализъм, европейски универсалоизъм и усет за дълбоко български същности.

Основни естетически възгледи на Доктор Кръстев са :
води идейно- естетичска, а не лична борба с останалите аввтори за промяна на изкуството
той е критик но и литератор в основата си
поклонник на релативизма във философията и на интуитивизма в литературата
за него всяко творчество, изкуство е “божествено създание”
непослеедовяателен и еклектичен в своите възгледи
формата и идеята в едно литературно ппризведение трябва да са в хармония
литературата трябва да е преди всичко съвременна, да проучва и да усмива ако е нужно; да посочи идела, който трябва да се постигне
във ввсяка творба трябва да се търси индивидуалното , отличителното
литературноо дело и творческата литературност да се разглеждат като взаимно зависими елементи
художествените образи ттрябва да са живи и правдиви
поезията не е средство за забавление, а за развитие на паметта и разума
литературата трябвая да отразява живота, да запази своята художественост
спазва принципа на Некрасов, че поезията трябва да е художествена и прекрасна
изкуството ттрябва да е за красотата а не за самотоо изкуство
според него литературата е елитарна и е предназначена за малцина
в литературата трябва да навлязат нови модерни идей; психологизъм, индивидуализъм, култ към личността, а не към колектива
народното съзнание трябва да се поддържа непрекъснато будно
преосмисляне на народното творчество и фолклора и придаване на нови , зрели модерни концепции
отрича вестникарството, което определя като популярно, сензационно и пародийно
интересно е противопоставянето между неговата външна и вътрешна природа. В живота е много по-различен от критиката- две страни на едно огледало
Доктор Кръстев пише като критик, но мисли като литературен историк
Всичките му текстове издават непреклонност в преследването на идеалното, на високото в литературата
Той изпълява ролята на процесуален критик, защото съчетава кртическо съзнание и литературно- историческо мислене
Според него истинската задача на литературния критик е да ръководи литературния вкус на читателя и да му показва и доказва кое и защо е хубаво
Изящната литература трябва да е съвременна
Писателят трябва да бъде “пулсът на народ- организъм”, в неговото сърце трябва да намират отзив идеал и ламтенията, скърбите и позорът на епохата.
Да бъдеш съвременен за него означава да бъдеш социален
Дарбата на един критик се изразява във възможностите му да може да определи патосът на един автор.


 Понятията тенденция и традиция
Тенденцията и тендденциозната литература винаги са съществували. За всяяко изкуство е важно да предизвиква наслада някаква емоция, която нарича естетическа. Неин извор е съвкупността от форма и съдържание към идеите за света и живота. Изкуството ни дава не действителност а илюзия. Роджър Фаулър определя традицията като историческа схема с конкретни формални, стилистични и идеологически свойства , характерни за много произведения в голям период от време. И тя носи причинната връзка между творбите. Тя е нещо и съществува чрез осъзнаване то си . тя се поражда в литературата но не е иманентна даденост. Според Доктор Кръстев традицията е лишената от актуалност, но не лишено от значение минало, което не е фонд, банка или съкровищница, а е наследство, от което трябва да се построй историята. Традицията живее не само в миналото но и в настоящето и е не само висока, но и ниска. Противоположна на традицията е тенденцията*(течението), която представлява налагане на някакво господствашо мнение п даден въпрос. Тенденциозните произведени са произведения в които авторът не самоо изобразява живота такъв какъвто е в действителност, но се опитва да наложи на читателя еднмо или друго мнение за този живот, едно или друго тълкуване на неговите проявления. Тенденциозната литература си присвоява правата на науката да тълкува и обяснява явления без да си налага обаче ограничения за спазване на фактите и обективността, а прибягва към фантастична игра с тях и ги прави субективно представени. В поезията тенденциите са онези произведения, в които авторът си служи с поетически средства, за да доказва или оборва една тез като по някакъв начин влиза в ролята на публицист. Има четири основни типа тенденция:
1.авторът се обявява за или против дадени възгледи, идеи , явления. Това е тенденция в тесен смисъл и е характерна предимно за публицистиката. Разказването е повече рамка, в която се преват собствените убеждения на автора.
2.тенденциятаа се изразява в тенденциозното развитие на събитията. Авторът не натрапва своите мнения и убеждения,а влияе върху развитието на авторовите събитие; тя влияе на психологическата вярност в развитието на събитията: проявява се в немотивираните постъпки на героите или в несъответствията между характера на героите и неговите действия(“Под Игото”)
3.пристрастност в изобразяваните характери- може да приписва само положителни или само отрицателни черти на своите герои (разказите на Каравелов, Под Игото Немили- недраги)
4.авторът освен обикновени лица си създава и герои- двойник, който носи и проповядва неговите възгледи за живота

Смисълът на дискусията Доктор Кръстев- Вазов
Проведена е на 17.08.1905 в град Елена. Това е най-скандалния текст в цялата българска литература, който и до днес продължава да разделя българското литературно общество на консерватори и реформатори. Доктор Кръстев говори за историческата значимост на Вазов, защото такава е епохата. Естетическите и художестввените достойнствеа се изразяват във значимостта на творбите. Доктор Кръстев разглежда Вазов като поет, белетрист и драматург. Възвеличава първия, не отрича втория и яростно напада и хули третия. Преди скъсване вреъзките между Вазов и Доктор Кръстев отнешението на критика към Вазов е много бллагосклонно и приятелско. Ооще в първата си статия за стихотворенията на Вазов казва, че те са достойни за перото на Гьоте и Шекспир; открива платоновското у Вазов- животът на идеите за живота, а не самите неща. В статията за “Е на З” определя Вазов за връх; езикът му като чудна мелодия а сстихосбирката “Звукове” носи стихове, които “дишат свежест и сила млладежка”. В статията за “Под игото” го нарича виртуозен разказвач, “който умее увлекателно да рисува”. Определя го и като най- значителния новелист и писател въобще; той е единствения, който влияе и привлича читателя само с името си. в беседата в Елена съъщо хвали лириката му и я определя като най- добрата в творчеството му тя е богатство, удивително за времето си . признава че белетристиката го прави известен, но че тя е художествено слаба. Тя притежава малко художественост и малко общочовешки елемнти и много “временни, случайни, локални елементи”. За “утро в Банки” казва, че сборникът няма нищо общо с литература, нито с жанра разказ, а е свързан с анекдотите, които са лишени от лиитературно значение. Романите му определя като сбор от интересни приключения и невероятни случайности. Значението им е главно в етнологията им , а не в художествените им качества. Драмите му оценява най- лошо. Не приема дори “Хъшове” и “Службогонци”, които са високо оценени от всички останали критици. Определя Вазов за остарял и живеещ в “опълченската епоха”; определя го като минало(в смисъл на история и традиция едновременно), като никой друг автор- не е разглеждан като автор на традицията. Разглежда Вазов не като автор на съвременността, а ато нещо вече изчерпано. Доктор Кръстев говори отимето на бъдещето, на потомството. Опрееля, че интересът към Вазов се дължи на невежеството и на недоразомението. Отрича се вестникарското, което се изразява с популярното, сензационното и пародийното. Доктор Кръстев нарича драмите на Вазов “пародии”, защото са популярни и сензационни и ги изключва от значимото и представителното. за първи път разграничава високото и ниското в българската литература.

Още теми 

Кръгът Мисъл - общо

 Сп мисъл представя модел на онзи бъдещ облик на българската култура, към който се стремят ДРКР, яворов Петко тодоров и ПС (четиримата съратници взели участие в кръга). “Мисъл” е общността, полето, в което чрез текстове и жизнено поведение се предлага и отстоява една нова представа за твореца и творчеството. Водещият принцип е идеята за обособяване , еманципиране на литературата от нехудожествената словестност. До този момент в българската литература , а и изкуството като цяло са имали предимно утилитарна, прагматична функция. Стойността на отдеелните произведения и цялоостното творчество на един автор се преценява по това, доколоко съответства на обществените потребности, така както са ги рабирали широките кръгове на интелигенцията. Конкретната културна ситуация, от края на 90те на 19в. и първото десетилетие на 20, “Мисъл”, най- вече в лицето на ДРКР и ПС е трябвало да отстоява идеята за автономност на изкуството в полемики със защитниците на традиционалистичната вазовска линия в литературата. Общото между противниците на “Мисъл”е в обеждението им, че трябва да изпълнява непосредствени социални задачи. Защитаваната от кръга “Мисъл” автономност обаче , няма нищо общо с крайния естетизъм на формулата “изкуството за ради самото изкуство” напротив, вярва се че литературата има изключително важни функции в обществения живот и тези ф са свързани със способността да извисява и облагородява човешкия дух. Новото тук е , че човекът , а не обществото като цяло, или “масата ”е онова, което подлежи на облагодаряване и промяна. Именно с това “Мисъл” отваря нова страница в българската културна истотия и се превръща в епоха на мястото на колективистичните идеологии, обобщаващи уникалността на човешкото съществуване в рамките на нацията или класата; идва индивидът с неговата воля и съзнание. Азът застава в центъра на художествения интерес за “Мисъл”, като предмет за изграждане на себепостигане. Началото на 20в бележи голям прелом в българското културно и литературно развитие, което дава началото на нов литературен период. Новата литературна насока е най- цялостно изразена и програмно обявена от ПС и “Мисъл”. На мястото на преобладаващото през 19в. национално и колективно съзнание и два ново антропоцентрично съзнание, като върховна ценност се отвърждава личността и индивидуалните човешки стойности; субективно- личностно самочувствие. Характерна интровертна, насочена към субективн ия душевен свят, гледна точка. Водещи имена са ПС, Яворов Кирил христов , теодор траянов, дебелянов, лилиев, петко тодоров. Героят в новата литература се самосъзнава като личност, като човек, а неединствено като българин. Става център на литературното внимание като личност. Този прелом в литературата е формулиран от идеолога му ДРКР като борба межу “стари и млади” (книгата му “Млади и стари” от 1907г.). етапът на “Мисъл” е началото на българската модерна литература. През 1891г ДРКР създава сп “Мисъл”, което по- късно се превръща в стожер на първия литератутрен кръг в БГ, основан върйху чисто естетически принцип. На списанието сътрудничат творци като стоян михайловски и тодор влайков. Дори Алеко е ценен от кръга мисъл като авторитет, но не толкова като образец за художествено писане. “Мисъл” е с определена новаторска програма. Създаването на нов тип личност с нейния индивидуализъм измества вниманието от проблемите на наационалния колектив и общност към проблемите на личността. Идеята за социалната ф на изкуството е заменена от идеята за “чистото изкуство”. Към края на 90те г за сътрудничество в сп “Мисъл” е привлечен и Яворов, а по- късно и Петко Тодоров. “Мисъл” няма своя програмен манифест. С него влизат в противоречие отхвърлените творци. Основната фигура на кръга е ПС- той е главният идеолог създателят и изразителят на културната програма. Най- малко идеологичен, който най- малко е писал критика е яворов. Но неговото чисто художествено влияние е най- силно, както и неговото модерно съзнание. Формалният ръководител и официален идеолог на кръга е ДРКР. Той утвърждава критиката като литературна дейност. По- скроомно е участието на петко тодоров, но неговото художествено дело, критика и епистоларна проза са важен фактор в създаването на лит идеология на “Мисъл”. Значението на “Мисъл” може най- добре с фразата “ПС и другите”. “Мисъл” изразява необходимостта изкуството да изпъълнява социалните си функции чрез своята художественост. Ориентират се от проблемите на колектива към проблемите на личността и ппърви изразяват принципа на индивидуализма, на личностно еманципиране на чове от рода и племето. “Мисъл” изразява един нов етап в отношшението към фолклора. Фолклорът за първи път е видян като художествена ценност и възможност за продължение на идеите му. “Мисъл” оказва съществено влияние върху развитието на театъра и драматургията и става най- вллиятелната формация в българската култура. ДРКР е първият модерен български критик , но освен като критик той се изразява и като философ, публицист, писате. Най- важно значение има книгата му “млади и стари”, която изразява борбата на литературните поколения и направления, на различни лит формации и концепции. Най- младият от “Мисъл”, петко тодоров, е най- неборбен. Ключовите думи, които описват неговото творчество са “блян”, “прошка”, “благост”. Той в голяма степен е поет на настроенията и единствен изразител на религиозния порив, който се разбира в думата прошка. Тодоров единствен разработва християнски мотиви и сюжети в творчеството си и главни в неговата концепция за битието са образът на Спасителя и идеята за изкуплението. Търси поко я на отвъдното , което е желана действителност. Той гледа по нов , модерен начин на християнския мит за да го осмисли като човешки и творчески идеал. Изразява модерните отношения към фолклора. Силна стилизираност на неговия изказ. Той е създател на един от най- самобитните жанрове на българската литература- идилията (къса стилизирана проза). Тодоров е първият създател на лириичната проза у нас. Образите, които създава са образи- символи, образи- метафори. Той е романтикът сред “Мисъл”. Освен идилии, пише и 6 драми- “зЗидари”, “Първите”, “Страхил страшен хайдутин”, “Змейова сватба”, “Самодива”, “Невяста Боряна”. Драмите му представят двете тенденции на времето реалистично- битовата и символно- индивидуалистката. Важно място заемат и неговата критическа и епистоларна проза. Тодоров е сред родоначалниците на модерната проза и литература.

Още теми 

Елин Пелин 1877-1949 Димитър Иванов

Проза
Елин Пелин е един от най- последоват5елните застъпници на реа лизма в бълграската литеаратура. Той е един от класиците на българскатат проза и най- големият художник реаллист на българскотъо село в нашата белетристика. Изка да стане художник и дарбата му личи в разазитте- богати на зрителни впечатления и описания, които се отлиичават с голяма пластичност и изпъкналост на формите. Първите си разкази “мило е отечеството” и “На майчина гроб” и стих “зима” и “Привет” подписва с истинското си име, а с псевдонима започва да се подписва от стихотворенията тихи тъги. Други негови псевдоними са Чер Чемер и Горка- Горчица. В списание Мисъл изпраща разказа “Знаменито събитие”. Не е харесан и никога не е признат като автор. По- късно ДРКР признава таланта на ж , но отрича разказите му (незначителност на темата и липса нан органична цялост). Изказва се положител соно и дори похвално за списание “селска разговорка” на Елин Пелин и за неговия разказ “На оня свят”. Главният герой в неговото произведение е обикновено човекяа от село и самото село като топос. На преден план е не самия бит а човекът с присъщата му психология. В разказите си той заявява и своите позиции към държавата и общественото положение. Показва пороците на служителите на църквата; но разкрива и любовното чувство, живота на учителите, природната картина и човешката душевност; отрцателно отношение към града. Елин Пелин име способността да види и да отбележи пластично, незабравимо външното у човека, но и неговите вътрешни качества. В своите творби създава галерия оот образи. Всеки герой има свой характерен външен белег, а жестовете ии постъпките образуват техния характер. Дава прекрасни картини от природата, която не е окрашение в неговите произведения, а компонент в структурата на разказа със своя специвична роля и значение. Елин Пелин е майстор на пейзажа; художник- пластик- рисува релефно външни образи и белези; разнообразие на линии и багри. Най- внушително Елин Пелин описва сушата и зноя “По жътва”, “ветрената мелница, “Напаст божия”. Характерна черта в Елин Пелин е и отношението към добитъка, връъзката на човека с животното (“На браздаата”, “Мил Гост”, “Старият вол”, но и “Нане Стоичковата върба”). Елин Пелин е първият наш селски белетрист, който чрез пластично изображение на конкретната битова и социална среда изразява душата на селянина. Елин Пелин прониква във всекидневието на селянина. Хуморът на Елин Пелин е здрав, бодър и жизнерадостен; това е не само хуморът от “Пежо и Пенда”, “Аз, ти, той”, но и от разказа като “Печена тиква”, “На оня свят”, “Андрешко”, “Изкушение”, “Пролетна измама”, в които се разкриват типичните слабости на обикновения човек. Това е хумор на положението и културата, а не на диалекта или някои ефект. Особености на Елин Пелиновите разкази са : започва своите разказзи без шаблони, а с това , коетоо води към централния момент: пейзаж, събитие, въпрос, рразговор и т.н. езикът се отличава с особена поетична чистота, разнообразие, изразителност, предметност. Чрез езикът се описват обстоятелства, природа, герои, рисуват се отношенията между хората, построява се диалога. Основна черат на неговата проза е опозиционността. В своите разкази събира всички състояния на литературната екзистенция; многогласие в текстовета: универсализация на написаното; късия разказ носи жанровата памет на новелата като изкуствао на сюжета. В Елин Пелиновите разкази метаморфозите на сюжета са на универсалии, диалог, персонажи; един смисълл се превръща в своя противоположност. Елин Пелин е представител на т нар монолитен разказ, който се постиига чрез синтетичност; основните идеи са вложени в действията и разсъжденията на героите , а не публицистично внушени от автора.
героите сами стигат до тези идеи, без авторът да ги ръководи
появява се несъответствие между замисъл и реализация на текста, защото героите прояяват и своята логика в действията, противопоставят се на автора
авторът не е явен а скрит в текста
повествованието става обективно; темите и героите са съвременни
събитието се развива така, както би се развило в действителността – без коментар, дидактика и актьорска игра на автора
появява се разказ- оценка и разказ- пейзаж
героят води събитиеето, коментира го, осмисля пейзажа и защитава основната идея
действието е по- бързо; центъра е една случка, която разкрива цялостно характера ио съдбата на героя
осмисля се жестът, мимиката на героя; пейзажът е изразител на душевното състоояние на героя
фабулата е по- остра; избягва се повествованието от първо лице, засилва се реалистичността

в ранните разкази на Елин Пелин има елементи на подражание и дори фрагментарност; оосновни теми са любовта между младите, фолклорно- битови подробностии.
- героите са илюстрация не идеята; видими са следите от фолклорно художествената образна система
- но присъства и характерни за късната му проза непрекъсната социална съпротива не героите; присъствие на природата като индикатор на човешките чувства
- основни са събитийността и фабулността

разказите от 20-те години следват модела- запетая + но (Толстой); изменя се съдържателната и формално- композиционната структура
систетичност на фраза и образи, а и на композицията
фунционлана натоварен ост на сюжета
Елин Пелин следва някои от принципите на народната проза – на приказаката и анекдота : жива и непосредствена реч; един герой, който е колкото традициионен, толкова и променен

ДРКР обвинява Елин Пелин, че не може да превърне анекдота в индивидуална душевна картина. Разказите на Елин Пелин се характеризират с :лаконичност, сбитост, остро социално присъствие, бързо протичащо действие, отсъствие на разказвача, героят излиза на преден план, сюжети от анекдотите и битовите приказвки
чрез фрагментите в Елин Пелиновите разкази се подбира най-краткият и убедителен път към защита на поезията
епизодът е максимално натоварен- придвижва действието, но и разширява хоризонта за достигане на развръската, която за Елин Пелин е началенн тласък за творческия акт
важни са диалога, монолога и пейзажа за първия разказ
интересно е началото на свързване на отделлните епизоди- синтетично сб иване , което води до финяала
липса на вътрешна обособеност на епизода- той е част от цялото
отсъствие на мемоарно- автобиографични тенденции в разказите
отворена конструкция- отбира и организира само съществени епизоди
разказите са не епически, а с лирически тон
епизодитъе се характеризират не с обобщеност, а с конкретност
повечето разкази завършват заедно със ссъбитето и без коментар
събитието е в центъра на разказа; то събира всичко и включва дори идеята
в много малко разкази авторът дава следствия от събитията, а не самото събитие. В тези разкази героят е статичен и слабо индивидуализиран
основна за Елин Пелиновите разкази е характеристика в действието- героят се разкрива постепенно в процеса на разказа
Елин Пелин изоставя предисловията и предварителните характеристики и се насочва ккъм основната линия на сюжета
Героят винаги е подчинен на сюжета
Разказите са доведени до обективно течащо действие
Нарушава се трдиционнтата схема на действието- завръзка- кулминация- развръска
Читателят влиза в досег с автора чак след края на творбата
Съдържанието на художествения свят е главен фактор за развитието на разказа от фрагментарност към монолитност
Елин Пелин в своите разкази съчетава хумор и лиричност, на които се гледа като на специфични нюанси на повествованието
Пейзажите изразяват психическите състоояния на героя
В творбите му след войните се забелязва стремеж към циклизиране
При Елин Пелин маската е средство за постигане на нещо
Елин Пелин е лишен от всякаква жестовост; не влиза в ничия роял или поза
Елин Пелин е автор, който не емблематизира мисията си неговите текстове са едновременно история и модерност; те са лишени от сантименталност
Неговите текстове са периферни, краткотрайни и анекдотични
Първите му текстове са пародии; те са хумористични и са отправени към съществуващите сериозни текстове в българската литература

Творчеството му съчеетава ниски и високи текстове
*високи са текстовете му преди воините до 1904: повестта “Земя” и “Гераците” и цикъла “Под манастирската лоза”
* всички останали са ниски- “Черни роззи”, “Пепел от цигарата ми”, “Аз, ти, той”, “Пижо и Пенда”
процесуалността, качествата на един текст д авлия на нормите чрез които се възпроизвежда една литература е качество, което може да бъде положено и в схващането и за високата и ниската литература, сериозна и несериозна. Елин Пелин не пише критика, но дешифрира и принизява важното, сериозното за своето време
текстовете на Елин Пелин са първата значима проява на модерната българска литература, която не престава да е специфична
текстовета ссъчетават осъзната реалност с фолклор, обичаите и ббългарската менталност
в творбите на Елин Пелин теоретичните спорове за модерното и европейското заглъхват
словото постига равновесие в разказите му
неприемано от Мисъл и нейният автор, Елин Пелин отговаря на съвременните високи текстове по свои начин- чрез хумористичните си текстове
определят Елин Пелин за ленив писател, който не работи професионално; живее по българановски и не радактира свойте текстове
жанрово разнопосочен: остава впечатление, че не цени собствените си текстове
Елин Пелин е автор приеман и отхвърлян; четен и нечет; но познат и обичан и от интелегента и от обикновения човек
Димо Кьорчев нарича Елин Пелин “Превъзходен критик”
Наративната му рецепция е обяснима с това, че е добър фабулист
Историята, която е анекдот винаги е най- интереснниян разказ; разчита се на неочакваното и оригинално разрешаване на идеят
Лиричното приглушава фейлетонното; получава се и близост до идилията (“Кумови гости”)
Елин Пелин пише разкази стихове повевсти фейлетони хуморески приказки миниатюри есета и дори прави опит за роман
Всички негови книги имат свое значение
Разказите му обаче го преръщат в емблема и всичко дроо се оглежда в тяханата сянка
Елин Пелин е определян за най- успешния критик на анти модерността , която се налага в подражание, намек
Елин Пелин има своя идентичност;той е и над себе си, защото търси границите между литература и не литература; формира се границата на художестве ността
Литературтата е не само документ , а и условен текст
Снимките от живота са нелитература , а публицистика
Литературата е йерархия; събужда се текстовата памет на словото
Литературата е палимпсест
Елин Пелин е автор, който пишейки излучва послание ч, че не е писател; за не го писането не е сакрално , престиижно.
Елин Пелин – повести

Елин Пелин е определен като успешен критик на антимодерността. Той има собствена идентичност; той е и над себе си, защото търси границата между литератуа и нелитература; формират се границите на художествеността
литературата вече не е документ а условен текст
снимките и картините от живота вече не са литература а публицистика
литературата е йерархия; тя събужда текстовата памет на словото
Елин Пелин е автор , който пишейки излъчва послание, че не е писател
Текстовете му символизират едновременно най- доброто в неговото творчество и най- доброто в българската литература. Пример е повестта ”Гераците”.
Повестите ан Елин Пелин следват особеносите на неовите разкази:
повествованието на живата сцена
в организацията си са поредица от великолепно изпълнени и развити рразкази, обединени от общ персонаж и място на действието но и самостоятелни в особеностите си
епизодите са по- разширени, но не както в възрожденските повести
търси се най- мпрекият път до събитието
и тук проявява нетърпимост към интродукцията и авторовата намееса изобщо
пейзажът е функционално по- натоварен ; той е “душа на събитието”
и в повестите Елин Пелин е далееч от дидактичността и публлицистичността

“г”- 1911 и Земя 1922
Г е определена като повест, но поради малкия си обем може да се нарече образцов разказ. Въпреки обема си тя въздейства като роман за специфично българското. Г е начало на нов тип писане. В Г ллипсва историческото време, което да задава кординатите на текст. Това е текст от началото на века но и ткст на минал и следващ текст. Белег на липсваща историчност; първият пример в българската литературмна история, когато истоорията не се призовава а се избягва. Личното време на героя обаче не е отстранено- то се изразява чрез раждане и смърт; когато истоорията не се призовава а се избягва. Личното време ан героя обаче не е отстранено , то е изразено чрез ждане ои смърт; радост и тъга. Фабулата на повестта започва със смъртта на баба Марга и завършва със смртат н астария Герак- личното време измества функцията на историческото, традиционното време. Иисторията на рода се затваря в изначално, вътрешно, свое време между две смърти. Смъртта в Г идва като незаслужено и непреодолимо зло. Тя непрекъснато се съизмерва с живота. Смъртта в Г е функционална; цялото повествование е сякаш слепено от лични истории, които в своята хронология добиват обощиоителност, която не може да се постиигне от историята. При отстраняването на историческото време с неговата институционалност и събитийност, текстът се превръща във верига от събития и епизоди, коиото внушават многократност и трайност въпреки че са еднократни и инцидентни. Повествователния ритъъм сгъстява и разширява повествователните теми в зависимост от психологическото сътсояниее на героите. Реалното време на повестта е5-6 г(Захаринчо в началото е две годишен , а в края 6-7). Павел се връща за приблизителнодве седмици , а усещането е за десетки години. Елин Пелин редува цикловото време, сезонното, обективното с едно субективно време , което е близко до епичността, няма начало и край. Неопределеността на времето събужда усещане за протяжност, която е фиктивна. Ефектът на удължаване или съкращаване на времето се постига чрез маркери, които претрансформират събитийното време. В Г това време е синхронизирано—всичко се повтаря , обобщава. Елин Пелин натрупва епитетии, които по1яссняват всяко движение. Принципите на усложняване и опростяване действат еедновременно , което се превръща в монументалност, изчерпателност на описваният селски бит. Г е разказан в неопределеност. Елка отива някъде, действието се развива някъде. Често при Елин Пелин се среща някои някъде, някога. Г е определена като психодрама. Разказва се за връзката в художествения текст, която се различава от времето в традицията. Пространството не е топографски обозначено и подсказва пак пространствена неопределеност. Полето е неконкретно, пътят пред него също. Пространствената неопределеност е в синхрон свремето, с избягването на битовата описателност. Синтез на различни гледни точки- виртуозна игра с авторовата позиция и тази на героя. Г са прозрение за българската проза през целия20в.- предзнаменование за много битови текстове, чиято цел обаче не е битът , а психологията на човека. Привидната описателност се оказва лаконичност. Повествованието се подчинява на сгъстеното време, което се различава от циклично- природното. Селският сюжет престава да е битов сюжет. Г е модел на нова проза, която е индивидуализирана и изменена. С Г невъзможното става възможно. Повестта зазвучава като роман- чрез временен и пространствен синтез. Г е портретна и синтетична проза за каквато мечтае още ПС. В Г е зашивровано откриването на българския синтетизъм. Художникът е погледнал на словото като на материал за създаване на нещо. Г е границата и преходът към ПМЛ. Повестта напомня разказа на Михайлаки “Патил та знае”- оразяват с пълно съзнание трагизма на селската душа, разкъсана от жизнени противоречия. В Г Елин Пелин създава една ярка и незабравима картина на селския живот; всичко в повестта е почерпено от самия живот. Поводът за написването също е от реалния живот. Картината, нарисуване в Г не разкрива рразпадането и сдбата на едно семейство, а съдбата на селския човек за когоото сиромашията, теглото и страданието вървят ръка за ръка с несъгласията, враждите и братоубийството. В двете си повести Елин Пелин разкрива патологизма на разрушителните сили, на собственическата страст у човек. В Г се разкрива преди всичко бедите, които тя носи на обществото, а в “Земя”- гибелните и последци за самия човеак, който е станал нейна жертва. Елин Пелин не прикрива всуровостта на селския живот- показва сиромашията, селското тегло, духовната нищета и грубостта на селските нрави, но ни кара да видим по грубата обвивка на живота човечността и духовното величие на българския народ, богатствата на народната душа. Основни ключови думи в творчеството на Елин Пелин са земя кал труд. В повестта Г Елин Пелин отново е недостигнат живописец, майстор и художник на словото. В образите на своите герои въплъщава не само истината за едно време, но и трайни човешки черти. Елин Пелин спазва представата, че всичко в едно творчество трябва да бъде близо до човека и да говори с езика на истината. И за него важи мисълта на Чехов “лъжата в разказа е по- грозно нещо от лъжата в разговора”. В едно изречние Елин Пелин определя уменията на един разказвач- “простота в израза, честност в мислите и чувство за мярка- това са най- добрите качества на белетриста”. За Елин Пелин миналото почти не съществува. Той е изцяло в съвремеността; описва хората каквито са и каквито ги познава без да ги идеализира. И повестите на Елин Пелин каккто разказите започват с описание на пейзажа за да се навлезе в основната проблематика. Елин Пелин вижда и мисли образно- лирично света- той усеща, че не само сюжета вълнува, а и вложеното в него чувство и образната пластичност. Сякаш следва мисълта на делакроа “сюжетът, това си ти”- насища разказа с настроение, без лично да се показва. Елин Пелин “тонализира” образа – насища го с представи за онова, за което разказва, държи в границите на предсказаното от събитията и емоционалните преживявания. За Елин Пелин е характерно, както за Чехов, да съди обществото като разкрива съдбатаа на детето. Основният лайтмотив е жаждата по мъничкото щастие. През отчаянието и безнадеждността минава тръпката на вярата в живота.

Още теми 

Вижте също: 

Българската литературна критика за Елин Пелин

Елин Пелин “Под манастирската лоза” -1936

Елин Пелин “Под манастирската лоза” -1936

цикъл разкази, писани приблизително 30-те г (08-34) излизат 36
излиза недовършена – написани са 11 разказа
критиката отбелязва неййният “дълбоко български тон”, но се отразява и близостта с книгата на анатол франс “Изворът на света Клара” * близостта е формална и личи само в първите разкази “Отец сисиой”- “негово преосвещенство отец Алонс Дони”; в стилизацията и във функцията им на пролог
това е единствената книга за времето си , която насочва вниманието си към религиозноя живот и която по своята същност е нерелигиозна
литературната критика я определя катоо разголване на “античовешка същност” на религията; “езически разкази” “възхвала на истината, красотата и трруда”
според Искра Панова “ПМЛ” е интересна със своят лирико- живописен пласт на легендите ии разказите
разчита се като своеобразен компендизъм от стилове- легендарен, биитов , идеологизиращ
антирелигиозния патос е свързан с хумора и сатирата в книгата. Има различни изказвания за Лозата
Георги Караславов я определя като “ безпощадна сатира на църковното и монашеското осакатяване”
М Неделчев “добродушен хумор и сарказъм”, “игра на клишето и свободния изказ”, “тенденция към снизяване и приземяване”
Елин Пелин избягва хронологичната подребда на разказите и избира подхода на разместването
Книгата се характеризира с много особености * композиционнотоо въведение е авторово обяснение за източника на историите, което е нетипично за Елин Пелин * в сборника нарежда разказите, които са самостоятелни в композиция и герои и въведението е съвсем формално * авторовата анонимност съответства на повествованието от първо лице кото е също условно * в отделните разкази отновво авторът е анонимен, героят н е действа видимо,ю по негово предписание; уникални по сюжет героите не са герои- характери, герои- символи; рязкостта на събитията открива нова страница на религиозно- моралната норма; наблюдава се апокрифно осветление на догмата; ненарушаване на нейния етично- морален извод.
Елин Пелин не пародира религиозната или истоорическата сценка или притча
Природата е по- скоро декор , а не реалност; важни са философската и моралната проблема, драмата на човешкото.
ПМЛ почива върху народните предания и апокриифи, които са допълнени от авторовата фантазия, но композиционно и стилово различни от всички други произведения
Книгата е предметно- пластично родствена с тях
Характеризира се с това, че е с остра фабула и дълбоко рационалистична във философията си
Критиката я определя като най- високо естетическо достижение на Елин Пелин
Централизацията се извършва на базата на определена визия за човека

Хронологично разказите са писани 1908-09- Отец Сисой”, “Светите застъпници”
1921- “Очите на свети спиридон”, “ООгледалото на свети Христофор”, “една обиколка на св. Георги” Жената със златния косъм“”
1928- “Занемелите камбани”
1934- “Иповед”, “Чорба от греховете на отец Никодим”, “Пророк”, “Веселият монах”
първата група разкази е предвоенния период; връзка на декаданса и Анатол Франд; т. нар. “belle epoque” ; връзка на индивидуализъм и символизъм. Втората група е следвоенни разкази- нови школи в изкуството- имажинизъм, футоризъм, кубизъм. Третата група от разкази отново е предвоенна – владеят реаизъм и експресионализъм всичко това води до вътрешна нееднородност на книгата. Разказите от първатат група стилизират духа на религиозната литература; но апокрифното тук (събора на светите застъпници) се преръща в нещо несвойствено(ггощавка); чудото се заменя с баналност. Стилизацията при Елин Пелин виинаги стига до другия полюс ; до пълно нерелигиозното, светското. Втората група стилизира житиата и апокрифите, които вече са напълно различни от оригинала. Третата група рразклаза са за монаси и често в тях има анекдотичен смисъл
в кннигата се прокрадтва иронични несъответствия
обектите на стилизация са доведени до абсолютната духовна проблематика
Жената съъс златния косъм е първото отклонение от религиозната тематика- сближен е с анекдотичното от фолклора и сюжетно несъответства на остааналите разкази- отнася се към градския фолклор а не към аяпокрифите
“Занемелите камбани” е легенда в ранно християнски дух
в разказите за монаси светостта се усеща още по- малко * овчарят от “Изповед” е не припознат светец,а обикновен човек * отец Никоддим се оказва обладан от старчески сяантиментализъм * проръкът е патология на светостта * веселият монах е обикновена литературна теза

разказите не звучат легендарно, приземенин са и са реалистични
в повечето разкази чудото се приема като неизбежност или анекдот
външно книгата създава впечатление за еднороодност и цялостност поради ироничната стилизация
нееднородност и незавършеност има в последните разкази от 30-те г, която идва от светогледната измененост на епохата и вскусовете
в идеен аспект книгата не разобличава и непоучава
битовизацията е най- честия пародиен похват
снизява високото и абстракното и го въвежда в кръга на всекидневното и обичайното, като снизяването не води до хиперболизация или деформиране
в основата на цялата книга е лирично- живописното
нееднородността идва от различните стилове на разказите
според критиката в ПМЛ Елин Пелин е отрицание на самия себе си
ПМЛ е историята на стилизирането в българската литература в рамките на три десетилетия
Смисълът на книгата се открива в отклонението от даден стил. Прозата на Елин Пелин се движи от иронията до реалността.

Още теми 

Вижте също: Българската литературна критика за Елин Пелин

Яворов- 1878-1914

Яворовия свят е свят на необикновени видения, загадки и чудеса, в който звучи хубавата музика на нашия език и където се чуват неслушани до тогава съзвучия. Неговата лирикам е дълбока и мисловна и има собствена форма. Самият Яворов казва , че не е поет, литератор и определя своите стихосбирки като дневници, всеки стих има своя история. Българският символизъм (Яворов) се отличава от западноевроп. по това че в българския има много по- малко литература и много повече жизнена драма и биография. В западноевр символизъм липсва драмата на съмненият и блуждаенето около тях. Те са историческо наследство от ренесанса а в БГ драмата е силна , защото започва да се развива по това време не е установена от по-рано. Яворов е мост назад към Боотевата традиция и напред към модерното в творчеството на Вапцаров. Яворов твори на нов музикален дивен българсски език за новите страдания на раздвоената личност, за ледената стена на отчуждението, самотата, свръхземните въпроси, драмата на човешшката мисъл. Неговата поезия1 притежава най- богат синтаксис в българската литература и оставя най- индивидуален отпечатък. Според Милена Цанева по- високо художествено са първите му стихотворения и най- вече “градушка”, в която всичко е вдъхновеност и съвършенство. Високо оценени са стихотворенията “Лист отбрулен” и “есенни мотиви”. Определя поезията му за музикална. Второто произведение според нея носи елементи на съчинителство (т. нар. литература). И реторичност. ДРКР определя поезията му като поезия на живота- между безумието и висшата мъдрост; действието се извършва в свръхземни простори на темните, неизбродими глъбини на човешката душа. “Песен на песента” е прелюдията на един живот, а също и неговата орисия. В “Аз страдам” Яворов е реалист и изброява етапите на своето страдание. “Без път” е стих от периода след първия опит за самоубийство, който точно описва състоянието му . това е прозрение към утрешния ден. Основен мотив са слепотата и смъртта като вековечна гатанка и лична съдба. За него тя не е ужас а близък образ; призрак , от който гледа човешкото съществуване . в “маска” рисува портрет на себе си след седем години, историята на целия си живот; особеностите на творческата мисъл, разрушаване на всички илюзии и фалш- идеализации. В поезията му на мястото на деня, светлината стои ноща, тъмното , мрачното. Яворов според ДРКР има поглед само за невидимото, за скритото от очите. 1901 стихосб. “Стихотворения”. 1907- “Безсънници”; 1910- “Подир сенките на облаците”; 1904- биография за Гоце Делчев; 1908- “Хайдушки копнения”; 1910-12- “В полите на витоша” и “Когато гръм удари”. Характерен е със своята автентичност; той е поет, който най- определено и акцентувано говори с поезията си като с традиция, с която мойе да се диалогизира. Яворов е посветен на думите. Според ПС Яворовото слово е пре4делно ясно и няма нужда от предговаряне. Той е теоретик и вдъхновител на популярна и известна поезия. Езикът му е сроден но не и уподобим на новата символистична вълна неговото слово е вече мистично, свързано с непрозрачност, която за Яворов не е цел, а най- голямата яснота. Той е поет на противоположностите и крайностите. Владее умело поетиките и на традицията и на модерното време. Яворов е средищен поет, който носи традиционното и го свързва с новите тенденции. Творчеството му оглежда двуяко българската поезия. Образът на миналото е изчистен дестилиран. Постигната е целта на пределното слова, която не се отрича от своята общносвтна мисия. Не е проста смяна гледната точка. Традицията е доведена до съвершенство и е зададен нов модел на езика. Символизмът влия върху съзнанието за другостта. Българското писмо е унифицирано от традицията, а след яворовите “Безсъници” то губи своята емблема за образцово писмо. Яворов заговаря за музиката като ключ към едно друго слово. Това е коренна промяна, обръщане към други нови ресурси на словото. Игнорира се напълно българския дискурс. Втората половина на 19в. се обуславя понятието модерност, което се разяснява чрез ттворчеството на Бодлер. Това е поведенческа стратегия, която приемат хората, за да се оформи образът на твореца. Поетът е и жрец и жертва. Авторите се разглеждат като част от написан текст, който често е стока и се продава. Вече не вдъхновението , а усилието е творец на текста- това е неговият смисъл и мотивация. Авторите се превръщат в аутсайдери; неосъзнатото се превръща в осъзнато; модерността се изразява и в това, че това е поезия от големия, а не за големия град. Хората са скъсали с природата, те имат друга чувствителност, модерно мислене. Основни са ароматите, на които се обръща внимание. Важни са личния вкус и индивидуалността. Любовта е духовна, а не истинска любов, тя се противопоставя на разума. Човекът е самостоятелен, но е и неконтролируем. Основните чувства са меланхолията и сплина(безпричинното тъжно настроение). Акцент върху преходното мимолетното, неудовлетвореността. Изкуството вече не е уникално и не може да се създава по медела на аристотеловия мимезис. Пиетет към странното, чудноватото. Стиховете са двупланови- видимото и невидимото, маскираното. Нарушени са прозодията- пише поезия в проза. Набляга се на нюанса, а не на плътен цвят, избягва с и се отрича реториката.
Символизъм – манифест на Мореаз; означава свободомислие, стремеж към новото, изразява живота, неговите отклонения, детайли, нюанси. Това е индивидуално изкуство. Поезията се схваща като дело а не като думи. Стремеж към музикална регистрация на словото; вглъбяване в себе си. символизмът става симбиоза между началото на живот и началото на писане. При Яворов животът не е типичен за символистичнияначин на живот. Той е градящият, който изживява разрушаването на своя градеж. Самотата му е не самото на различния, а на поетично неразбрания. Предчувствието е по – важно от изживяването. Самотата е съзерцаване на самия себе си ; тя е драма – лична и вътрешна. Яворовата поезия носи крайна болезненост. Традиционите мотиви са преобърнати. Символистичната поезия е поезия и на подръжанието и на постигането на своя обект. Поезята му внушава граничност. Границата е бнай- постоянното нещо в неговата поезия на непрекъснатост; на отвореност и затвореност, като постоянни опозиции. Душа и дух и са постоянни символи. “Подир сенките на облаците” е автоантологична книга. Тя не говори за еволюция, намя чувство за развитие. Яворовите текстове се четат винаги чрез паралел с други текстове. “Великден” и “Край морето” – алюзии с Кирил Христов “недей ме пита” и “Желание”, с Ботев. Яворов създава не философска а психологическа поезия. Лир гер е с изострена емоционалност, душевна чувствителност, богато въображение. Покоят и хармонията са му непознати. На фолклорна основа са поемите “Калиопа”, “Хайдушки копнения”. На селските бунтове против десятъка “Бабина приказка”, “Край огнището” , “сезиф”, “1900-1901”, “Май”. Емблематични са творбите “На нивата”, “Градушка”, “арменци”, “заточеници”, “Еврей”, “Бежанци” – плод на неговото социално вдъхновение. Вечното търсене на човека, мъчение и начало на съществуване- “Есенни мотиви”, “Копнение”, “Великден”, “На един песимист”. От поемата “Нощ” започва и мотивът за слепотата- стих “Без път”, “Песента на човека”, “Може би” и “възход”. Започват и нощните заглавия “Безмълвна нощ и адски мрак”, “дни в нощта”, “Затмение”, “Угасна слънце”, “По-близо до заход”, “В часа на синята мъгла”, “среднощен вихър”, “По здрач” и “Царици на нощта”. Филосовска проблематика нооси стих “Песен на песента ми”- сплитат се различни представи и легенди. “Великден” и “Недей ме пита” .

Поемата “Нощ” – 1901г.

Поемата е сред първите, която открито се насочва към новия тип интерпретация на психологическата проблематика. В началото на българската психологическа поема, обособенотоо като самостоятелно жанрово явление е поемата “Нощ” на Яворов. Тя е едновременно край и начало на два етапа на лиро-епиката. Край на разпръснатите елементите на самоаналитично художествено мислене, тяхното обощение, преосмисляне и съвършен поетически синтез и начало на автономно реализирани идеино- художествени насоки на новия век – субективен психологизъм, изповедното начало се извежда до момента на отпадане на конкретно- личностните ограничения, крайно субективното преминаване в своята противоположност- универсализира човешкото преживяване. В поемата се отразяват мотиви и идеи на много творци от миналото
има много възки с възрожденско- патриотичната поезия
важно е класическото триединство- майка , родина, любима
има елементи и от сътилистиката и патоса на романтично –патриотичната поезия; фолклорна поетика; образи от народно- песенната традиция
поемата е естетическа кулминация на една затворена система от проблеми, мотииви и образи, а зад всяка кулминация започва процесът на естествен спад
в естетико- психологическата структура на “Нощ” всеки елемеент на системата може да създаде връзки едновременно със всичките си валенции

основен е стремежът даа се обединят всички части
съществуват два образно- стилистични пласта: * по- традиционен, романтично приповдигнат , представите имат реален контур и конвенционална смислова натовареност- характерен е за сънищата. * въплъщава художествените стремежи на модерно психологическото мислене, асоциативна образност, елиптичност, липса на вътрешна логика в действието, променящи се в зависимост от настроението предевстави.
Структурно поемата се състои от три сравнително обособени момента- три последователни съновидения със собствена вътрешна подчертано антиномична композиция- две взимно противопоставящи се части. * първата част е спокойна уравновесена , оптимистична; Яворов включва елемнти от романтическата стилистика, която влияе върху посоката на художественото внушение. * вторият елемнт се противопоставя чрез наличието на внезапен въпрос или елиптично изречение, което разбива илюзорната надежда.

Двата пласта се сблъскват и разрушават логиката на романтичното видение, травестира смисловото му съдържание и то става емоционално неадекватно за внушението на творбата
така се създава динамика на преживяването
чувството нсе движи спираловидно, редуват се страдание и отдих, кошмар и мечта, тъмнина и светлина
поемата изисква максимално напрежение на възприемащото я съзнание
всички представи и сетивни възприятия се сливат в кошмар, който езаличава границите между начало край
в поемата се създава нова лироко- експресивна структура, която статичноостта е недопустима и отделните звена са в непрекъснато движение
ддинамиката на структурните елементи е принцип, по който Яворов изгражда своята поема
поетическата тъкан се изгражда предимно от причастия
чрез причастните форми се разкриват вековните страдания на душата нейната трагична обреченост
в поемата се постига лаконизъм и внушителна ударна сила на смисловата експресия
цветовта организация внушава максимално психологическо напрежение
основни цветове са черно- червено, които не се противопоставят а създават образно сетивно усещане за адски огънм, пламък и тъмнота едновременно; за изгарящо страдание и ледена самота
в поемата повечето изречения са възклицателни и така се създава приповдигнатост на емоционалната атмосфера
съобщителните изр също са далеч от основната си съобщителна функция- носят емоция
пшоемата стои между сантименталното и духовно- задълбоченото, между наивно – патетичното и оригиналното
неиндентифицираният носител на злото също засилва напрежението
въображението е силно развито и ззасдилва усещанията
съновиденията се разширяват- в началото на всеки сън пространството е концентрирано в душата на преживявания субект- то се разширява, обхваща реални предмети; излиза от конкретната действителност и обективно – материалния свят- насочва се към космическата необятност и идва края на съня, който разрушава хипотетичната пространствена бездна
подобни пространствени движения внушават не само чувство на страдание на отделния лирически герой , а носят широки нравствено- психологически и философски измерения
в основата е извечната човешка обреченост
поемата “Нощ” е надличностна творба
тя изразява стремежа на едно пробудено народно съзнание да надмогне духовното си ограничение, което е осъзнал
чрез общочовешките проб;еми се въплъщават драматичния опит на модерното съзнание да избяга от нормата и законите, които са го направили възможно
в поемата основни са : драматическата смяна на противоположните психологически състояния; болезнена напрегнатост, ообразнореализирана антиномичност
това е първото и най- цялостно поетическо самопризнание на автора, че лирическия аз, затворен в рамките на солипсизма, няма реална художествена стойност. То може да стане обект на худоожественото произведение само ако се индентифицира със света вън от себе си, с човешките прояви в техния вековен ход
лирическият субект е затворен в пространството на личностното преживяване, но едновременно с това се осъществява и като естетически значим факт чрез своето приобщаване към отворения свят на вековния духовен опит на човечеството
естетическото изжиовяване в поемата успява да трансформира действителността в субективна система, като запазва логическата последоватъелност и самостоятелност на емоционално- психологическите връзки
художествената действителност и жизнената реалност съществуват автономно в съзнанието на автора
поемата внушава извечната предопределеност на човешкото битие
за Яворов денят и нощта символизират болното и здравото, разрушителното и строителното; нощта символизира всичко тъмно, неясно, заплашително в природата и вътре в човека
самото понятие нощ е многозначно за него
всичко в поемата се върши между конкретното и общото
поемата е средищно произведение, синтез на неговите усилия и прозрения; негов самоанализ
тя осъществява прехода между ясните жизнени и социални вълнения към екзистенциалните вълнения; от ектровертната към интровертната реакция на всичко обкръжаващо
новото се изразява в новите функции на традиционните неща, които се променят коренно- камина(не дава топлина а студ); устата не благославя, а проклина; възглавницата е камък
помата разкрива нов свят , враждебен наличността, свят съставен от мечти, където всичко осветено традиционно започва да изпълнява своята противоположна роля
поемата е своеобразно резюме на всичко написано от Яворов до този момент но по- силно и дълбоко субективизирано, болезнено отчужден
единствената, която не се променя е представата за дълга, мисълта за майката и отечеството
композицията на съня- кошмар дава най- реална представа за радвуението
в поемата се усеща народното страдание на фона на бурята; лирическият герой е дълбоко разкаян, защото не може да помогне и остават само кошмарите

Още теми 

Вижте също: Клеопатра на Яворов - прилики и разлики в единство от Мартин Тушев

Димчо Дебелянов -1887- 1916

    Личността на Дебелянов събира в себе си трагедията, нерадостите и бляновете на своето време. Дебелянов приживе и след смъртта си не е забелязван и критикуван. 1920г посмъртно излиза стихосбирката с избрани негови стихотворения, които предизвикват широк обществен интерес и отзвук. Високо оценени са неговите елегии. Признат е за майстор на стиха, за душевен певец на любовния копнеж, на младежките радости и приглушени скърби. Като поет Дебелянов се ражда в Пловдив, а не още в родната Копривщица. От европейските писатели вижда и се научава как животът, страданието се превръщат в поезия. Първите му стих са меланхолични- за несподеленото чувство или хумористични скици за педантични учители. Първите си по- стойностни стих печата в сп. “съвременност”, “Из нов път”, “Българска сбирка”- 1906-07г. влияние му оказва ПС в отношението на стил, светоусещане,, емоционален строй, съзерцателната импресивност на природата; духовна пречистеност на любовното чувство, възвисената красота и т.н. но влиянията върху Дебелянов не водят до подражателтво, зад тях се усеща индивидуално- неповторимото. Дебеляновите стих носят подчертана експресивност, непринуденост и лекота на поетическия изказ, ярка и непосредствена емоционалност. Важна е връзката още в ранните му стих между личното преживяване и извисената човешка мечт. В раха му лирика основно място имат любовните преживявания. Във всичките му любовни стих има една основна черта- героят е покорен от любовната мечта и страстно се стреми да я постигне; важни са състоянията на самозабрава, спомен, предчувствие, съмнение и т.н. Разкрива предимно първите усещания. В спомена се разкриват повечето преживявания, където се преплитат реалност и фантазия. Лирическият герой не познава граници за своите чувства. Стихотворението “Светъл спомен”- бързи преходи между радост и тъга, надеждата и разочарованието. Любовната лирика на Дебелянов е любовен зов на сърцето за щастие, ответ, към любимата. Дебеляновата лирика отразява духовното, възвишеното, стремеж към облагородяване на читателя, но тя е и подчертано човешка, проста и земна. Тя е непосредствена, искрена и задушевна. Природата е другият поетически образ в ранната му лирика. Тя го привлича с своята идилична хармония и въззвишеност. Възприема се цялостно, а не чрез отделните и елементи. Той не я рисува, а я изразява чрез естетическо впечатление ии обаяние. Природата въздейства върху емоциите; тук лирическият герой се слива с природата. Проявява предпочитание към пролетните , а не към мрачните еесенни пейзажи. Природата е символ на живота. Всичките му ранни стихотворения съдържат мотива за мечтата, типично романтична. Мечта и реална действителност се преплитат и противопоставят. Мечтата е пробудена от неудовлетворението от живота. Отрицателно отношение към съвременната му действителност. Ранната лирика на Дебелянов е предимно затворена в сферата на интимните преживявания. Тя не отразява никакви обществени събития; грубото реалното е само фон. Дебеляновата поезия носи в себе си индивидуализма и естетизма. В раннат си поезия Дебелянов е предимно романтик. В нея субективното начало е силно хиперболизирано, а мечтата е в основата на всяко стихотворение. Има и стих за обикновения трудов човек и неговия тежък живот. Лирическият герой е част от колектива.
“Светла вяра”, “Грижа”, “Кръстопът на бъдещето”, “Тъмница”. Условно 1910 става границата между също условни периода в творчеството и идейно- художественото развитие на Дебелянов- рания и зрелия. Основно е стих “Кръстопът”- като преход към зрялото елегично творчество на Дебелянов. Дебелянов преминава от външно—импресионалистични описания към синттетично- експресивно пресъздаване на картините от живота, за да внуши душевното състояние на лир герой. В основата на стих лягат не м,оменти , а реални значими човешки конфликти, характерни черти на човешката психология. Основно е чувството на скръб, нерадост, недоволство, мъка. Елегията съчетава тези основни моменти и бележи нов, висок етап в развитието на Дебелянов. В жанрово отношение елегията е онова произведение, което изразява скръ, породена от съзнаанието за несъответствие между идеал и действителност, от крушението на мечтите, от излъганите надежди т.н.
“Скрите вопли”, “Пловдив”, “Аз искам да те помня все така ”, “Под сурдинка” са типичен пример за елегия. “Гора” изразява болката на човека, отблъснат от суетата и дребнавостта на живота; самотници- трагедията на поета, който страда самотен; “Легенда за раблудната царкиня”- за романтичната и чиста душа с погинали високи пориви. Елегичният характер на поезията му идва от неговите вътрешни жизнени драми, но и от заобикалящата го социална действителност. В елегиите му няма самоуверени изблици на мощ и вътрешна приповдигнатост, но Дебеляновите елегии не са мажорни , а минорни. В елегиите му има силно жизнелюбие, любов към хората, морална устойчивост, благородство и нравствена чистота. Отрицателното му отношение към действителността се трансформира не в протест а в тиха тъга. Основни са проблемите за съдбата на личността в обществото и човешкото щастие. В зрялото му творчество, мотивът за любимата се среща само в 4 стих. “Ти смътно се мяркаш”, “Аз искам да те помня все така”, “Жертвоприношение”, “Сонет”. Може да се прибави и легенда за разблудната царкиня. Любовният мотив тук е елегичен, любовното чувство е свързано със скръбта. “Сонет” е жизнерадостно стих различно от елегията и е прди ввсичко химн на любовта, апотеоз на любимата. В “Жертвоприн” еротично любовното е свързано с праезическата етика и любимата отново е чиста. Любовните преживявания са неясни, непонятни, нелогични; любовта е безнадеждна и трагична. В “Аз искам да те..” любовта и трагедията са неразрривно сплетени. Тук е предочетено необикновеното, изключителното, разтърсващото. “Пловдив” е една от най- драматичните ии трагични елегии- напомня на Яворовото стих “Великден”. В елегиите основен е мотивът за несполуките, изгубената младост. В еллегиите му е отразена духовната неудовлетвореност на автора, а не неговата вътрешна тясно лична неудовлетвореност. Важен е и мотивът за самотата, който е на фона на притихналата нощ. “С нечути стъпки” “спи градът”, “Скрити Вопли”. Често Дебелянов е наричан бездомник в нощта. Самотността винаги е свързана с големия град. “Миг” е стих, което отразявва неудъжимия романтичен бунт срещу средата и обществото. Драмата на Дебелянов се разкрива в неговите елегии- тя е свързана с това, да носи в себе си светли и благородни пориви, а да не намира опора за тях в живота. 1915 пише своето стих “Миг”, в което рисува огромната пропаст между себе си и неразбиращоото го общество. Следващата година заминава за фронта, което го сблъсква с една нова действителност. Войната поражда у него нови чувства и мисли, обогатява го с нови впечатления и го изтръгва от психологическата и идейната депресия. Поетическото вдъхновение се движи от реално преживяното и видяното. На преден план излиза животът- реален и конкретен. В поезията от фронта Дебелянов пресъздава правдата на действителността в нейното реално съществуване. Всяко стих е пряко свързано с определена обстаановка, време, поводд, събитие(“старият бивак”, “Нощ към солун”, “един убит”, ‘”Прииждат, връщат се”, “сиротна песен”). Поетът е точен, конкретен, верен на непосредствените жизнени факти и обстановка. Поетическата иизмислица и условност минават на заден план. Появява се и нова черта в творчествоото му- подчертан обективно епически момент и описателно- разказвателен тон. Предмет на худ изобразяване е и ежедневното, обикновеното. Личното вече носи всеобщата истина, а частното- историческа закономерност. Във фронтовата поезия обективната картина придобива автономно значение. Езикът е осезаемо- реалистичен, близък до говоримата реч. Преодолява се наапевността на стиха и той се :”огрубява”, става по- естествен. Меланхолията е основното емоционално съдържание на стихотворенията от фронта. в “един убит” заедно със съдбата на убития враг Дебелянов изразява и собствените си настроения и мисли по въпроси за жизнената съдба и смъртта- тиха, спокойна, ппримирена. Интересни са и хумористичните и сатиричните му стих,, в които се появява нова идейност, социална заостреност, тенденциозна, насочена към актуални обществени противоречия. Хумористични стих са – “Любов от далече”, “Трагедия”, “На себе си”, а саттирични “Криза”, ‘Орден” “Война” и т.н. За хумора му са важни дисонансните асоциации и съпоставки между взаимоизключващи се явления. Дебелянов ги смята за второстепенни и низки. Хумористичното му творчество се движи в различни стилове—оот шеговите бохемски настроения до остра жигосваща статия; от дребно битови теми до унищожаващ политически сарказъм. Игривистта се заменя с хапливост на отделни места. Лукавата усмивка върви редом с ядовите стрели. Хуморът е насочен към конкретните човешки слабости. Определя ги като безгрижни, несериозни, весели, шегобийни. Това, което в елегиите и ранната лирика се отвърждава и възвисява, в хумористичните стих се представя шеговито. Дебелянов се шегува не само с живота, но и със собствените си романтични идеали , мечти и фантазии. По хумористично начало представя участта на твореца сред обществото. Използва често самоиронията. В стих се сплитат стааена гордост и ппронизваща болка. Хуморът в политическите нрави е суров, остър, безмилостен. Поетът жигосва и заклймява, а не осмива. Използва дори “непоетични” думи(храчка, магарета, и др.). централен образ е монархът (“орден” е типично стих). Сатирата му е спонтанен отзвук на вълнуващите го чувства и мисли. Усеща влиянието на ПС в тематиката. Индивидуална черта на Дебелянов е силно и пряко изразен демократизъм. Символизмът престава да бъде себе си отвъд границите на този автор. Иван Радославов е единственият критик, който пише за него. В своята статия “Градът”, той обсъжда неговата поезия. Модерността в поезията му е отбелязана постскриптум. Поезията му е лабиринт, който тълкува стихотворенията му като изконно български. Първото му стих е “Кристална нощ”, което е близко до градския фолклор. Ранните му текстове са опредеяни за невисока литература. Те се свързват с определена мелодия, която ги прави достъпни. Приемат се за близки до т. нар. осреднена поезия (шлагерност). Николай Райнов казваа, че Дебелянов притежава характерните за Яворов романтични съставки. Малчо Николов- мотивите и изразите му са близки до Яворовите. Главният мотив за двамата автори ев “трагедията на един обезверен”. Близост се долавя в елементите на драматизъм.но за разлика от Яворов при Дебелянов сгъстеното драматично състояние се заменя от картина и образ, липсват психологическо сгъстяване а има описателност. Много критици го определят като периферен , а не като централен символистичен поет. Според Асен Разв пърите варианти н а неговите стих са в проза. В рамките на 10г Дебелянов в собствените си стих си обхваща целия път на българската поезия от първата ¼ на 20в(от Яворов до следвоенната проза). Според Милена Цанева за Дебелянов са характерни: дълбоко жизненият извор на вдъхновение; непосредствената автобиографичност на лир аз. Чувството за живо обрисуване, за съкровена достоверност с читателя; в стих “Помниш ли...” отправя ти формата към себее си подобно на Яворов в “Песен на песента ми”; основният характер е интимно- събеседен, а в “да се завърнеш..” ти формата е обощено лична, отправя се към всеки човек и с общозначим смисъл. Милена Кирова за “Легенда за разбл...”- основен е мотивът за душата, който предполага антиномично противопоставяне на аз и останалия свят; душата е алюзия за женствеността на страданието, за зовяща печал безнадеждна меланхолия. Тя навлиза дълбоко в субективното светоусещане а страданието е психологическа абстракция. Според Любомир Стоянов Дебеляновите елегии са угризенията на поета, неговото чувство за виновност пред миналото , за измяна на патриархалните традиции. Поезията на Дебелянов е изпят мемоар.

Още теми 

Тодор Влайков – 1865-1943

Тодор Влайков, както и Мих. Георгиев са български автори представители на сказа след Освождението. Сказ е руски термин измислен от руските формалисти от 20-те години на 20 в. и се определя като повествователен тип със склонност към устна реч (виноградов). Според Бахтин е насочен повече към чуждата реч а устната е вторична. Терминът е взет от фолклористиката и означава устен народен разказ, стооящ на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество. Сказът в творчеството му се появява, защото сюжетите отвеждат към патриархалния свят и неговите неписани, но винаги спазвани закони. В този свят всички живея заедно, трудът е колективен, мъките и радостите също. Личността се съобразява с колектива, както и извършва тотален контрол; патриархалния човек е обвързан с родното и не чезне по чуди светове. Ритуалите и традициите се спазват от всички възрасти. Споменът от този свят следосвобождението е разрушен, буди носталгия към миналото и много автори се връщат в творчеството си към него. Условията за сказ са: стилизован като разказвач повествовател; чуждата реч създава дистанция между автор и разказвач; самостоятелност на разказвача от авторовите възприятия. Особености са : мозаечното сливане на текста чрез разговорни форми. Тодор Влайков е от поколението на ПС, получил специално литературно образование и се отдава на обществена дейност. През целия си живот редува общесвена с литературна дейност. Цялата му проза е изградена в сказ; в нея има нов- ритуален език. Разклазите му са за закона, за правилния ред в света, за нарушаването на този ред, за битовото живеене. Рритуалът прави възможно остойностяването на личния опит за дадено мислене. Езикъът е по- ясен и всекидневните неща придобиват огромно значение. Ритуалният език се изразява в взетите от фолклора образци. По-младия винагии да поздрави първи; наличието на родови названия- героите нямат само име- те са леля, чичо, стрина и т.н.разговоът не започва случайно, а винаги иима цел. Патриархалния човек е идеализиран , неговият свят е свят на йерархията; той е строго маркиран от вечните знаци- всички разкази са разкази за знаците, а не само за развитието на сюжета и образите. Ритуалът вече не есакрален, той е част от всекидневието- постфолклора. Създава се пълноценно битоописание само посредством фолклора и ритуала(идването на гости- интрига; появяване на нещо ново или чужд човек- нещо лошо, заплаха ). В разказите на Тодор Влайков и михайлаки не е така. Всяко действие означавса повече отколкото показва. Разказът получавяа многозначност и това води до неговата естетичност. За критиците двамата създават истински художествен разказ , защото той е изграден върху художествена условност. Основното в неговото творчество са битовите истории и разкази, които авторът пише 80-те , 90-те години на 19в. и 20-те години на 20в., когато запазва същата поетика, формирана в рания му етап и дори става по- консервативно – патриархален. Авторът изразява своето отношение към героя, положително или отрицателно, особено когато се любува на традиционния бит и нравствените добродетели. Сюжетите са от спомените и житейсклите наблюдения на автора но не са подложени на фабулна обработка и често се добллижават до възрожденските разкази и повести, които са композиционно разтегнати. Битовият му реализъм е обективен, а идеализацията пречи на чистия натурализъм . съхранени са особеностите на разговорната реч и диалектните примеси. Основни в неговите разкази са възхвалите на българските добродетели. Тодор Влайков създава чрез своите женски образи галерия от цени качества и ътрадиционни представи- стожер на семейството и рода, търпелива, работлива и т.н. Често в мъжките образи се усеща сблъсъка на традиционното и новото, моралното и покварата . В по-късните си творби показва рушенето на нравствеността и добродетелите (стрина Неновица е фанатично привързана към традицията и дори излиза от рамките на човешкото). В разказа “житиетона една майка” нравствения стойцизим и аскетизъм достигат до религиозен фанатизъм. Първата творба на Тодор Влайков е повестта “Дядовата Славкова унука”. Следват “Леля Гена”, “Косач”, “Чичо стайко”, “Ратай”, “учител Миленков”, “стрина венковица и снаха й” и т.н. интересес представляват и неговите обширни спомени ”преживяното”, чиито три книги “Детски години”, “Като бях момче”, “Гимназист в София ” са своеобразна мемоарна трилогия с романов смисъл. Тодор Влайков успява да създаде с тези книги субективен семейно битов епос,, в който се усещат чертите на неговите разкази и оповести- “Завой” продължение на “преживяното” и обхваща живота му като писател и общественик. В творчеството му съществено влияние имат народните песни, разказите на неговата майка и прочетееното в раното му детство от Каравелов, Блъсков, Вазов. Героите му също са повлияни от фолклора- те са идеализирани и разхубавени. Първите му разкази са “седянка” и “Разказ на една бабичка” – идилията и народната песен. Често неговите герои сходни с героите на михайлаки – връщат се към миналото- робството като по-добро време. Политическите му наблююдения са отразени в очерка “Каменов”; в хроника- очерка “В село ХХХХ” (“Кметове”). Често срещан е образът на учителля, който обаяче не еподготвен за жиивот и не познава нуждите на обикновените хора. Често неговият образ е нереален защото неговият поглед върху действителността е измислен . противопоставя настоящето с миналото, което се идеализира но това не е главното в неговитее разкази и повести. В неговото творчество не всичко е идеално. Вътрешното напрежение е постоянно. Има опастност този свят да се срине; хората търсят добро, а често намират лошо. Но и това описвано от Тодор Влайков общество не е идеално, а е ообщество в упадък. Хората му живеят едновременно в два свята – нминало и настояще. Отразяват настъпващата промяна, преход. Погледът се насочва към града, към новия начин на живот. Творчеството на Тодор Влайков е гласът на объркания български селянин , изправен пред нещо тъмно, непознато, внушаващо страх за бъдещето. Героите са сдържани в чувствата си, въпреки че са добри и нравствени. Градът е двусъставен- той ги привлича , но и той е носител на бедите им. Хората се стремят да запазят живота непромене, искат сигурност, всичко останало постигат с труд и упоритост . разказът се води от човека от народа- просто , наивно, архаично- битово, на пирдопски диалект. Често в разказите има възклицания, възторжени въведения към характеристиката на героя, описания на техния външен образ; на природата; характерен е възвишения слог, характерната интонация. Често разкзът се води между героите- чичо, леля и млад човек, за да се придаде авторитет на разказаното и изводите от живота. Героите разказваят не в домашна обстановка, а на път или на друго място, но не вкъщи. Героите на неговите разкази са предимно селски работници, малоимотни стопани, учители, разорени еснафи. Тодор Влайков споделя, че всеки образ в неговите произведения има своя прототип в реалния живот. Стреми се чрез изкуството си да служи на живота, на правдата, на народа. ДРКР споделя за Тодор Влайков- веселин:

• произведенията му се отличават с единство ихармоничност
• определя героите му като неживи, непластични
• забелязва силна композиционна рамка
• избягва ефектите.
• Положително се изказва за “разказ на една бабичка” въпреки неговите недостатъци- недоразвити характери , невероятност на случката
• “Дядовата славкова унука” – има характери, незавършени, но ги има
• “Леля Гена” – посредствено изложение на събитията, връзка с “разказ на една бабичка”
• “Ратай” – по- дълбока характеристика на мъжкия образ, почти липсват възклицанията, характерни за други творби, групира лицата по контрастен принцип

Още теми