Димчо Дебелянов -1887- 1916


    Личността на Дебелянов събира в себе си трагедията, нерадостите и бляновете на своето време. Дебелянов приживе и след смъртта си не е забелязван и критикуван. 1920г посмъртно излиза стихосбирката с избрани негови стихотворения, които предизвикват широк обществен интерес и отзвук. Високо оценени са неговите елегии. Признат е за майстор на стиха, за душевен певец на любовния копнеж, на младежките радости и приглушени скърби. Като поет Дебелянов се ражда в Пловдив, а не още в родната Копривщица. От европейските писатели вижда и се научава как животът, страданието се превръщат в поезия. Първите му стих са меланхолични- за несподеленото чувство или хумористични скици за педантични учители. Първите си по- стойностни стих печата в сп. “съвременност”, “Из нов път”, “Българска сбирка”- 1906-07г. влияние му оказва ПС в отношението на стил, светоусещане,, емоционален строй, съзерцателната импресивност на природата; духовна пречистеност на любовното чувство, възвисената красота и т.н. но влиянията върху Дебелянов не водят до подражателтво, зад тях се усеща индивидуално- неповторимото. Дебеляновите стих носят подчертана експресивност, непринуденост и лекота на поетическия изказ, ярка и непосредствена емоционалност. Важна е връзката още в ранните му стих между личното преживяване и извисената човешка мечт. В раха му лирика основно място имат любовните преживявания. Във всичките му любовни стих има една основна черта- героят е покорен от любовната мечта и страстно се стреми да я постигне; важни са състоянията на самозабрава, спомен, предчувствие, съмнение и т.н. Разкрива предимно първите усещания. В спомена се разкриват повечето преживявания, където се преплитат реалност и фантазия. Лирическият герой не познава граници за своите чувства. Стихотворението “Светъл спомен”- бързи преходи между радост и тъга, надеждата и разочарованието. Любовната лирика на Дебелянов е любовен зов на сърцето за щастие, ответ, към любимата. Дебеляновата лирика отразява духовното, възвишеното, стремеж към облагородяване на читателя, но тя е и подчертано човешка, проста и земна. Тя е непосредствена, искрена и задушевна. Природата е другият поетически образ в ранната му лирика. Тя го привлича с своята идилична хармония и въззвишеност. Възприема се цялостно, а не чрез отделните и елементи. Той не я рисува, а я изразява чрез естетическо впечатление ии обаяние. Природата въздейства върху емоциите; тук лирическият герой се слива с природата. Проявява предпочитание към пролетните , а не към мрачните еесенни пейзажи. Природата е символ на живота. Всичките му ранни стихотворения съдържат мотива за мечтата, типично романтична. Мечта и реална действителност се преплитат и противопоставят. Мечтата е пробудена от неудовлетворението от живота. Отрицателно отношение към съвременната му действителност. Ранната лирика на Дебелянов е предимно затворена в сферата на интимните преживявания. Тя не отразява никакви обществени събития; грубото реалното е само фон. Дебеляновата поезия носи в себе си индивидуализма и естетизма. В раннат си поезия Дебелянов е предимно романтик. В нея субективното начало е силно хиперболизирано, а мечтата е в основата на всяко стихотворение. Има и стих за обикновения трудов човек и неговия тежък живот. Лирическият герой е част от колектива.
“Светла вяра”, “Грижа”, “Кръстопът на бъдещето”, “Тъмница”. Условно 1910 става границата между също условни периода в творчеството и идейно- художественото развитие на Дебелянов- рания и зрелия. Основно е стих “Кръстопът”- като преход към зрялото елегично творчество на Дебелянов. Дебелянов преминава от външно—импресионалистични описания към синттетично- експресивно пресъздаване на картините от живота, за да внуши душевното състояние на лир герой. В основата на стих лягат не м,оменти , а реални значими човешки конфликти, характерни черти на човешката психология. Основно е чувството на скръб, нерадост, недоволство, мъка. Елегията съчетава тези основни моменти и бележи нов, висок етап в развитието на Дебелянов. В жанрово отношение елегията е онова произведение, което изразява скръ, породена от съзнаанието за несъответствие между идеал и действителност, от крушението на мечтите, от излъганите надежди т.н.
“Скрите вопли”, “Пловдив”, “Аз искам да те помня все така ”, “Под сурдинка” са типичен пример за елегия. “Гора” изразява болката на човека, отблъснат от суетата и дребнавостта на живота; самотници- трагедията на поета, който страда самотен; “Легенда за раблудната царкиня”- за романтичната и чиста душа с погинали високи пориви. Елегичният характер на поезията му идва от неговите вътрешни жизнени драми, но и от заобикалящата го социална действителност. В елегиите му няма самоуверени изблици на мощ и вътрешна приповдигнатост, но Дебеляновите елегии не са мажорни , а минорни. В елегиите му има силно жизнелюбие, любов към хората, морална устойчивост, благородство и нравствена чистота. Отрицателното му отношение към действителността се трансформира не в протест а в тиха тъга. Основни са проблемите за съдбата на личността в обществото и човешкото щастие. В зрялото му творчество, мотивът за любимата се среща само в 4 стих. “Ти смътно се мяркаш”, “Аз искам да те помня все така”, “Жертвоприношение”, “Сонет”. Може да се прибави и легенда за разблудната царкиня. Любовният мотив тук е елегичен, любовното чувство е свързано със скръбта. “Сонет” е жизнерадостно стих различно от елегията и е прди ввсичко химн на любовта, апотеоз на любимата. В “Жертвоприн” еротично любовното е свързано с праезическата етика и любимата отново е чиста. Любовните преживявания са неясни, непонятни, нелогични; любовта е безнадеждна и трагична. В “Аз искам да те..” любовта и трагедията са неразрривно сплетени. Тук е предочетено необикновеното, изключителното, разтърсващото. “Пловдив” е една от най- драматичните ии трагични елегии- напомня на Яворовото стих “Великден”. В елегиите основен е мотивът за несполуките, изгубената младост. В еллегиите му е отразена духовната неудовлетвореност на автора, а не неговата вътрешна тясно лична неудовлетвореност. Важен е и мотивът за самотата, който е на фона на притихналата нощ. “С нечути стъпки” “спи градът”, “Скрити Вопли”. Често Дебелянов е наричан бездомник в нощта. Самотността винаги е свързана с големия град. “Миг” е стих, което отразявва неудъжимия романтичен бунт срещу средата и обществото. Драмата на Дебелянов се разкрива в неговите елегии- тя е свързана с това, да носи в себе си светли и благородни пориви, а да не намира опора за тях в живота. 1915 пише своето стих “Миг”, в което рисува огромната пропаст между себе си и неразбиращоото го общество. Следващата година заминава за фронта, което го сблъсква с една нова действителност. Войната поражда у него нови чувства и мисли, обогатява го с нови впечатления и го изтръгва от психологическата и идейната депресия. Поетическото вдъхновение се движи от реално преживяното и видяното. На преден план излиза животът- реален и конкретен. В поезията от фронта Дебелянов пресъздава правдата на действителността в нейното реално съществуване. Всяко стих е пряко свързано с определена обстаановка, време, поводд, събитие(“старият бивак”, “Нощ към солун”, “един убит”, ‘”Прииждат, връщат се”, “сиротна песен”). Поетът е точен, конкретен, верен на непосредствените жизнени факти и обстановка. Поетическата иизмислица и условност минават на заден план. Появява се и нова черта в творчествоото му- подчертан обективно епически момент и описателно- разказвателен тон. Предмет на худ изобразяване е и ежедневното, обикновеното. Личното вече носи всеобщата истина, а частното- историческа закономерност. Във фронтовата поезия обективната картина придобива автономно значение. Езикът е осезаемо- реалистичен, близък до говоримата реч. Преодолява се наапевността на стиха и той се :”огрубява”, става по- естествен. Меланхолията е основното емоционално съдържание на стихотворенията от фронта. в “един убит” заедно със съдбата на убития враг Дебелянов изразява и собствените си настроения и мисли по въпроси за жизнената съдба и смъртта- тиха, спокойна, ппримирена. Интересни са и хумористичните и сатиричните му стих,, в които се появява нова идейност, социална заостреност, тенденциозна, насочена към актуални обществени противоречия. Хумористични стих са – “Любов от далече”, “Трагедия”, “На себе си”, а саттирични “Криза”, ‘Орден” “Война” и т.н. За хумора му са важни дисонансните асоциации и съпоставки между взаимоизключващи се явления. Дебелянов ги смята за второстепенни и низки. Хумористичното му творчество се движи в различни стилове—оот шеговите бохемски настроения до остра жигосваща статия; от дребно битови теми до унищожаващ политически сарказъм. Игривистта се заменя с хапливост на отделни места. Лукавата усмивка върви редом с ядовите стрели. Хуморът е насочен към конкретните човешки слабости. Определя ги като безгрижни, несериозни, весели, шегобийни. Това, което в елегиите и ранната лирика се отвърждава и възвисява, в хумористичните стих се представя шеговито. Дебелянов се шегува не само с живота, но и със собствените си романтични идеали , мечти и фантазии. По хумористично начало представя участта на твореца сред обществото. Използва често самоиронията. В стих се сплитат стааена гордост и ппронизваща болка. Хуморът в политическите нрави е суров, остър, безмилостен. Поетът жигосва и заклймява, а не осмива. Използва дори “непоетични” думи(храчка, магарета, и др.). централен образ е монархът (“орден” е типично стих). Сатирата му е спонтанен отзвук на вълнуващите го чувства и мисли. Усеща влиянието на ПС в тематиката. Индивидуална черта на Дебелянов е силно и пряко изразен демократизъм. Символизмът престава да бъде себе си отвъд границите на този автор. Иван Радославов е единственият критик, който пише за него. В своята статия “Градът”, той обсъжда неговата поезия. Модерността в поезията му е отбелязана постскриптум. Поезията му е лабиринт, който тълкува стихотворенията му като изконно български. Първото му стих е “Кристална нощ”, което е близко до градския фолклор. Ранните му текстове са опредеяни за невисока литература. Те се свързват с определена мелодия, която ги прави достъпни. Приемат се за близки до т. нар. осреднена поезия (шлагерност). Николай Райнов казваа, че Дебелянов притежава характерните за Яворов романтични съставки. Малчо Николов- мотивите и изразите му са близки до Яворовите. Главният мотив за двамата автори ев “трагедията на един обезверен”. Близост се долавя в елементите на драматизъм.но за разлика от Яворов при Дебелянов сгъстеното драматично състояние се заменя от картина и образ, липсват психологическо сгъстяване а има описателност. Много критици го определят като периферен , а не като централен символистичен поет. Според Асен Разв пърите варианти н а неговите стих са в проза. В рамките на 10г Дебелянов в собствените си стих си обхваща целия път на българската поезия от първата ¼ на 20в(от Яворов до следвоенната проза). Според Милена Цанева за Дебелянов са характерни: дълбоко жизненият извор на вдъхновение; непосредствената автобиографичност на лир аз. Чувството за живо обрисуване, за съкровена достоверност с читателя; в стих “Помниш ли...” отправя ти формата към себее си подобно на Яворов в “Песен на песента ми”; основният характер е интимно- събеседен, а в “да се завърнеш..” ти формата е обощено лична, отправя се към всеки човек и с общозначим смисъл. Милена Кирова за “Легенда за разбл...”- основен е мотивът за душата, който предполага антиномично противопоставяне на аз и останалия свят; душата е алюзия за женствеността на страданието, за зовяща печал безнадеждна меланхолия. Тя навлиза дълбоко в субективното светоусещане а страданието е психологическа абстракция. Според Любомир Стоянов Дебеляновите елегии са угризенията на поета, неговото чувство за виновност пред миналото , за измяна на патриархалните традиции. Поезията на Дебелянов е изпят мемоар.


Няма коментари:

Публикуване на коментар