Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира.
Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател. Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.
През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.
Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.
Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.
По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.
Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива. Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:
„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”
Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.
Показват се публикациите с етикет Пейо Яворов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Пейо Яворов. Показване на всички публикации
Яворов- 1878-1914
Яворовия свят е свят на необикновени видения, загадки и чудеса, в който звучи хубавата музика на нашия език и където се чуват неслушани до тогава съзвучия. Неговата лирикам е дълбока и мисловна и има собствена форма. Самият Яворов казва , че не е поет, литератор и определя своите стихосбирки като дневници, всеки стих има своя история. Българският символизъм (Яворов) се отличава от западноевроп. по това че в българския има много по- малко литература и много повече жизнена драма и биография. В западноевр символизъм липсва драмата на съмненият и блуждаенето около тях. Те са историческо наследство от ренесанса а в БГ драмата е силна , защото започва да се развива по това време не е установена от по-рано. Яворов е мост назад към Боотевата традиция и напред към модерното в творчеството на Вапцаров. Яворов твори на нов музикален дивен българсски език за новите страдания на раздвоената личност, за ледената стена на отчуждението, самотата, свръхземните въпроси, драмата на човешшката мисъл. Неговата поезия1 притежава най- богат синтаксис в българската литература и оставя най- индивидуален отпечатък. Според Милена Цанева по- високо художествено са първите му стихотворения и най- вече “градушка”, в която всичко е вдъхновеност и съвършенство. Високо оценени са стихотворенията “Лист отбрулен” и “есенни мотиви”. Определя поезията му за музикална. Второто произведение според нея носи елементи на съчинителство (т. нар. литература). И реторичност. ДРКР определя поезията му като поезия на живота- между безумието и висшата мъдрост; действието се извършва в свръхземни простори на темните, неизбродими глъбини на човешката душа. “Песен на песента” е прелюдията на един живот, а също и неговата орисия. В “Аз страдам” Яворов е реалист и изброява етапите на своето страдание. “Без път” е стих от периода след първия опит за самоубийство, който точно описва състоянието му . това е прозрение към утрешния ден. Основен мотив са слепотата и смъртта като вековечна гатанка и лична съдба. За него тя не е ужас а близък образ; призрак , от който гледа човешкото съществуване . в “маска” рисува портрет на себе си след седем години, историята на целия си живот; особеностите на творческата мисъл, разрушаване на всички илюзии и фалш- идеализации. В поезията му на мястото на деня, светлината стои ноща, тъмното , мрачното. Яворов според ДРКР има поглед само за невидимото, за скритото от очите. 1901 стихосб. “Стихотворения”. 1907- “Безсънници”; 1910- “Подир сенките на облаците”; 1904- биография за Гоце Делчев; 1908- “Хайдушки копнения”; 1910-12- “В полите на витоша” и “Когато гръм удари”. Характерен е със своята автентичност; той е поет, който най- определено и акцентувано говори с поезията си като с традиция, с която мойе да се диалогизира. Яворов е посветен на думите. Според ПС Яворовото слово е пре4делно ясно и няма нужда от предговаряне. Той е теоретик и вдъхновител на популярна и известна поезия. Езикът му е сроден но не и уподобим на новата символистична вълна неговото слово е вече мистично, свързано с непрозрачност, която за Яворов не е цел, а най- голямата яснота. Той е поет на противоположностите и крайностите. Владее умело поетиките и на традицията и на модерното време. Яворов е средищен поет, който носи традиционното и го свързва с новите тенденции. Творчеството му оглежда двуяко българската поезия. Образът на миналото е изчистен дестилиран. Постигната е целта на пределното слова, която не се отрича от своята общносвтна мисия. Не е проста смяна гледната точка. Традицията е доведена до съвершенство и е зададен нов модел на езика. Символизмът влия върху съзнанието за другостта. Българското писмо е унифицирано от традицията, а след яворовите “Безсъници” то губи своята емблема за образцово писмо. Яворов заговаря за музиката като ключ към едно друго слово. Това е коренна промяна, обръщане към други нови ресурси на словото. Игнорира се напълно българския дискурс. Втората половина на 19в. се обуславя понятието модерност, което се разяснява чрез ттворчеството на Бодлер. Това е поведенческа стратегия, която приемат хората, за да се оформи образът на твореца. Поетът е и жрец и жертва. Авторите се разглеждат като част от написан текст, който често е стока и се продава. Вече не вдъхновението , а усилието е творец на текста- това е неговият смисъл и мотивация. Авторите се превръщат в аутсайдери; неосъзнатото се превръща в осъзнато; модерността се изразява и в това, че това е поезия от големия, а не за големия град. Хората са скъсали с природата, те имат друга чувствителност, модерно мислене. Основни са ароматите, на които се обръща внимание. Важни са личния вкус и индивидуалността. Любовта е духовна, а не истинска любов, тя се противопоставя на разума. Човекът е самостоятелен, но е и неконтролируем. Основните чувства са меланхолията и сплина(безпричинното тъжно настроение). Акцент върху преходното мимолетното, неудовлетвореността. Изкуството вече не е уникално и не може да се създава по медела на аристотеловия мимезис. Пиетет към странното, чудноватото. Стиховете са двупланови- видимото и невидимото, маскираното. Нарушени са прозодията- пише поезия в проза. Набляга се на нюанса, а не на плътен цвят, избягва с и се отрича реториката.
Символизъм – манифест на Мореаз; означава свободомислие, стремеж към новото, изразява живота, неговите отклонения, детайли, нюанси. Това е индивидуално изкуство. Поезията се схваща като дело а не като думи. Стремеж към музикална регистрация на словото; вглъбяване в себе си. символизмът става симбиоза между началото на живот и началото на писане. При Яворов животът не е типичен за символистичнияначин на живот. Той е градящият, който изживява разрушаването на своя градеж. Самотата му е не самото на различния, а на поетично неразбрания. Предчувствието е по – важно от изживяването. Самотата е съзерцаване на самия себе си ; тя е драма – лична и вътрешна. Яворовата поезия носи крайна болезненост. Традиционите мотиви са преобърнати. Символистичната поезия е поезия и на подръжанието и на постигането на своя обект. Поезята му внушава граничност. Границата е бнай- постоянното нещо в неговата поезия на непрекъснатост; на отвореност и затвореност, като постоянни опозиции. Душа и дух и са постоянни символи. “Подир сенките на облаците” е автоантологична книга. Тя не говори за еволюция, намя чувство за развитие. Яворовите текстове се четат винаги чрез паралел с други текстове. “Великден” и “Край морето” – алюзии с Кирил Христов “недей ме пита” и “Желание”, с Ботев. Яворов създава не философска а психологическа поезия. Лир гер е с изострена емоционалност, душевна чувствителност, богато въображение. Покоят и хармонията са му непознати. На фолклорна основа са поемите “Калиопа”, “Хайдушки копнения”. На селските бунтове против десятъка “Бабина приказка”, “Край огнището” , “сезиф”, “1900-1901”, “Май”. Емблематични са творбите “На нивата”, “Градушка”, “арменци”, “заточеници”, “Еврей”, “Бежанци” – плод на неговото социално вдъхновение. Вечното търсене на човека, мъчение и начало на съществуване- “Есенни мотиви”, “Копнение”, “Великден”, “На един песимист”. От поемата “Нощ” започва и мотивът за слепотата- стих “Без път”, “Песента на човека”, “Може би” и “възход”. Започват и нощните заглавия “Безмълвна нощ и адски мрак”, “дни в нощта”, “Затмение”, “Угасна слънце”, “По-близо до заход”, “В часа на синята мъгла”, “среднощен вихър”, “По здрач” и “Царици на нощта”. Филосовска проблематика нооси стих “Песен на песента ми”- сплитат се различни представи и легенди. “Великден” и “Недей ме пита” .
Поемата “Нощ” – 1901г.
Поемата е сред първите, която открито се насочва към новия тип интерпретация на психологическата проблематика. В началото на българската психологическа поема, обособенотоо като самостоятелно жанрово явление е поемата “Нощ” на Яворов. Тя е едновременно край и начало на два етапа на лиро-епиката. Край на разпръснатите елементите на самоаналитично художествено мислене, тяхното обощение, преосмисляне и съвършен поетически синтез и начало на автономно реализирани идеино- художествени насоки на новия век – субективен психологизъм, изповедното начало се извежда до момента на отпадане на конкретно- личностните ограничения, крайно субективното преминаване в своята противоположност- универсализира човешкото преживяване. В поемата се отразяват мотиви и идеи на много творци от миналото
има много възки с възрожденско- патриотичната поезия
важно е класическото триединство- майка , родина, любима
има елементи и от сътилистиката и патоса на романтично –патриотичната поезия; фолклорна поетика; образи от народно- песенната традиция
поемата е естетическа кулминация на една затворена система от проблеми, мотииви и образи, а зад всяка кулминация започва процесът на естествен спад
в естетико- психологическата структура на “Нощ” всеки елемеент на системата може да създаде връзки едновременно със всичките си валенции
основен е стремежът даа се обединят всички части
съществуват два образно- стилистични пласта: * по- традиционен, романтично приповдигнат , представите имат реален контур и конвенционална смислова натовареност- характерен е за сънищата. * въплъщава художествените стремежи на модерно психологическото мислене, асоциативна образност, елиптичност, липса на вътрешна логика в действието, променящи се в зависимост от настроението предевстави.
Структурно поемата се състои от три сравнително обособени момента- три последователни съновидения със собствена вътрешна подчертано антиномична композиция- две взимно противопоставящи се части. * първата част е спокойна уравновесена , оптимистична; Яворов включва елемнти от романтическата стилистика, която влияе върху посоката на художественото внушение. * вторият елемнт се противопоставя чрез наличието на внезапен въпрос или елиптично изречение, което разбива илюзорната надежда.
Двата пласта се сблъскват и разрушават логиката на романтичното видение, травестира смисловото му съдържание и то става емоционално неадекватно за внушението на творбата
така се създава динамика на преживяването
чувството нсе движи спираловидно, редуват се страдание и отдих, кошмар и мечта, тъмнина и светлина
поемата изисква максимално напрежение на възприемащото я съзнание
всички представи и сетивни възприятия се сливат в кошмар, който езаличава границите между начало край
в поемата се създава нова лироко- експресивна структура, която статичноостта е недопустима и отделните звена са в непрекъснато движение
ддинамиката на структурните елементи е принцип, по който Яворов изгражда своята поема
поетическата тъкан се изгражда предимно от причастия
чрез причастните форми се разкриват вековните страдания на душата нейната трагична обреченост
в поемата се постига лаконизъм и внушителна ударна сила на смисловата експресия
цветовта организация внушава максимално психологическо напрежение
основни цветове са черно- червено, които не се противопоставят а създават образно сетивно усещане за адски огънм, пламък и тъмнота едновременно; за изгарящо страдание и ледена самота
в поемата повечето изречения са възклицателни и така се създава приповдигнатост на емоционалната атмосфера
съобщителните изр също са далеч от основната си съобщителна функция- носят емоция
пшоемата стои между сантименталното и духовно- задълбоченото, между наивно – патетичното и оригиналното
неиндентифицираният носител на злото също засилва напрежението
въображението е силно развито и ззасдилва усещанията
съновиденията се разширяват- в началото на всеки сън пространството е концентрирано в душата на преживявания субект- то се разширява, обхваща реални предмети; излиза от конкретната действителност и обективно – материалния свят- насочва се към космическата необятност и идва края на съня, който разрушава хипотетичната пространствена бездна
подобни пространствени движения внушават не само чувство на страдание на отделния лирически герой , а носят широки нравствено- психологически и философски измерения
в основата е извечната човешка обреченост
поемата “Нощ” е надличностна творба
тя изразява стремежа на едно пробудено народно съзнание да надмогне духовното си ограничение, което е осъзнал
чрез общочовешките проб;еми се въплъщават драматичния опит на модерното съзнание да избяга от нормата и законите, които са го направили възможно
в поемата основни са : драматическата смяна на противоположните психологически състояния; болезнена напрегнатост, ообразнореализирана антиномичност
това е първото и най- цялостно поетическо самопризнание на автора, че лирическия аз, затворен в рамките на солипсизма, няма реална художествена стойност. То може да стане обект на худоожественото произведение само ако се индентифицира със света вън от себе си, с човешките прояви в техния вековен ход
лирическият субект е затворен в пространството на личностното преживяване, но едновременно с това се осъществява и като естетически значим факт чрез своето приобщаване към отворения свят на вековния духовен опит на човечеството
естетическото изжиовяване в поемата успява да трансформира действителността в субективна система, като запазва логическата последоватъелност и самостоятелност на емоционално- психологическите връзки
художествената действителност и жизнената реалност съществуват автономно в съзнанието на автора
поемата внушава извечната предопределеност на човешкото битие
за Яворов денят и нощта символизират болното и здравото, разрушителното и строителното; нощта символизира всичко тъмно, неясно, заплашително в природата и вътре в човека
самото понятие нощ е многозначно за него
всичко в поемата се върши между конкретното и общото
поемата е средищно произведение, синтез на неговите усилия и прозрения; негов самоанализ
тя осъществява прехода между ясните жизнени и социални вълнения към екзистенциалните вълнения; от ектровертната към интровертната реакция на всичко обкръжаващо
новото се изразява в новите функции на традиционните неща, които се променят коренно- камина(не дава топлина а студ); устата не благославя, а проклина; възглавницата е камък
помата разкрива нов свят , враждебен наличността, свят съставен от мечти, където всичко осветено традиционно започва да изпълнява своята противоположна роля
поемата е своеобразно резюме на всичко написано от Яворов до този момент но по- силно и дълбоко субективизирано, болезнено отчужден
единствената, която не се променя е представата за дълга, мисълта за майката и отечеството
композицията на съня- кошмар дава най- реална представа за радвуението
в поемата се усеща народното страдание на фона на бурята; лирическият герой е дълбоко разкаян, защото не може да помогне и остават само кошмарите
Символизъм – манифест на Мореаз; означава свободомислие, стремеж към новото, изразява живота, неговите отклонения, детайли, нюанси. Това е индивидуално изкуство. Поезията се схваща като дело а не като думи. Стремеж към музикална регистрация на словото; вглъбяване в себе си. символизмът става симбиоза между началото на живот и началото на писане. При Яворов животът не е типичен за символистичнияначин на живот. Той е градящият, който изживява разрушаването на своя градеж. Самотата му е не самото на различния, а на поетично неразбрания. Предчувствието е по – важно от изживяването. Самотата е съзерцаване на самия себе си ; тя е драма – лична и вътрешна. Яворовата поезия носи крайна болезненост. Традиционите мотиви са преобърнати. Символистичната поезия е поезия и на подръжанието и на постигането на своя обект. Поезята му внушава граничност. Границата е бнай- постоянното нещо в неговата поезия на непрекъснатост; на отвореност и затвореност, като постоянни опозиции. Душа и дух и са постоянни символи. “Подир сенките на облаците” е автоантологична книга. Тя не говори за еволюция, намя чувство за развитие. Яворовите текстове се четат винаги чрез паралел с други текстове. “Великден” и “Край морето” – алюзии с Кирил Христов “недей ме пита” и “Желание”, с Ботев. Яворов създава не философска а психологическа поезия. Лир гер е с изострена емоционалност, душевна чувствителност, богато въображение. Покоят и хармонията са му непознати. На фолклорна основа са поемите “Калиопа”, “Хайдушки копнения”. На селските бунтове против десятъка “Бабина приказка”, “Край огнището” , “сезиф”, “1900-1901”, “Май”. Емблематични са творбите “На нивата”, “Градушка”, “арменци”, “заточеници”, “Еврей”, “Бежанци” – плод на неговото социално вдъхновение. Вечното търсене на човека, мъчение и начало на съществуване- “Есенни мотиви”, “Копнение”, “Великден”, “На един песимист”. От поемата “Нощ” започва и мотивът за слепотата- стих “Без път”, “Песента на човека”, “Може би” и “възход”. Започват и нощните заглавия “Безмълвна нощ и адски мрак”, “дни в нощта”, “Затмение”, “Угасна слънце”, “По-близо до заход”, “В часа на синята мъгла”, “среднощен вихър”, “По здрач” и “Царици на нощта”. Филосовска проблематика нооси стих “Песен на песента ми”- сплитат се различни представи и легенди. “Великден” и “Недей ме пита” .
Поемата “Нощ” – 1901г.
Поемата е сред първите, която открито се насочва към новия тип интерпретация на психологическата проблематика. В началото на българската психологическа поема, обособенотоо като самостоятелно жанрово явление е поемата “Нощ” на Яворов. Тя е едновременно край и начало на два етапа на лиро-епиката. Край на разпръснатите елементите на самоаналитично художествено мислене, тяхното обощение, преосмисляне и съвършен поетически синтез и начало на автономно реализирани идеино- художествени насоки на новия век – субективен психологизъм, изповедното начало се извежда до момента на отпадане на конкретно- личностните ограничения, крайно субективното преминаване в своята противоположност- универсализира човешкото преживяване. В поемата се отразяват мотиви и идеи на много творци от миналото
има много възки с възрожденско- патриотичната поезия
важно е класическото триединство- майка , родина, любима
има елементи и от сътилистиката и патоса на романтично –патриотичната поезия; фолклорна поетика; образи от народно- песенната традиция
поемата е естетическа кулминация на една затворена система от проблеми, мотииви и образи, а зад всяка кулминация започва процесът на естествен спад
в естетико- психологическата структура на “Нощ” всеки елемеент на системата може да създаде връзки едновременно със всичките си валенции
основен е стремежът даа се обединят всички части
съществуват два образно- стилистични пласта: * по- традиционен, романтично приповдигнат , представите имат реален контур и конвенционална смислова натовареност- характерен е за сънищата. * въплъщава художествените стремежи на модерно психологическото мислене, асоциативна образност, елиптичност, липса на вътрешна логика в действието, променящи се в зависимост от настроението предевстави.
Структурно поемата се състои от три сравнително обособени момента- три последователни съновидения със собствена вътрешна подчертано антиномична композиция- две взимно противопоставящи се части. * първата част е спокойна уравновесена , оптимистична; Яворов включва елемнти от романтическата стилистика, която влияе върху посоката на художественото внушение. * вторият елемнт се противопоставя чрез наличието на внезапен въпрос или елиптично изречение, което разбива илюзорната надежда.
Двата пласта се сблъскват и разрушават логиката на романтичното видение, травестира смисловото му съдържание и то става емоционално неадекватно за внушението на творбата
така се създава динамика на преживяването
чувството нсе движи спираловидно, редуват се страдание и отдих, кошмар и мечта, тъмнина и светлина
поемата изисква максимално напрежение на възприемащото я съзнание
всички представи и сетивни възприятия се сливат в кошмар, който езаличава границите между начало край
в поемата се създава нова лироко- експресивна структура, която статичноостта е недопустима и отделните звена са в непрекъснато движение
ддинамиката на структурните елементи е принцип, по който Яворов изгражда своята поема
поетическата тъкан се изгражда предимно от причастия
чрез причастните форми се разкриват вековните страдания на душата нейната трагична обреченост
в поемата се постига лаконизъм и внушителна ударна сила на смисловата експресия
цветовта организация внушава максимално психологическо напрежение
основни цветове са черно- червено, които не се противопоставят а създават образно сетивно усещане за адски огънм, пламък и тъмнота едновременно; за изгарящо страдание и ледена самота
в поемата повечето изречения са възклицателни и така се създава приповдигнатост на емоционалната атмосфера
съобщителните изр също са далеч от основната си съобщителна функция- носят емоция
пшоемата стои между сантименталното и духовно- задълбоченото, между наивно – патетичното и оригиналното
неиндентифицираният носител на злото също засилва напрежението
въображението е силно развито и ззасдилва усещанията
съновиденията се разширяват- в началото на всеки сън пространството е концентрирано в душата на преживявания субект- то се разширява, обхваща реални предмети; излиза от конкретната действителност и обективно – материалния свят- насочва се към космическата необятност и идва края на съня, който разрушава хипотетичната пространствена бездна
подобни пространствени движения внушават не само чувство на страдание на отделния лирически герой , а носят широки нравствено- психологически и философски измерения
в основата е извечната човешка обреченост
поемата “Нощ” е надличностна творба
тя изразява стремежа на едно пробудено народно съзнание да надмогне духовното си ограничение, което е осъзнал
чрез общочовешките проб;еми се въплъщават драматичния опит на модерното съзнание да избяга от нормата и законите, които са го направили възможно
в поемата основни са : драматическата смяна на противоположните психологически състояния; болезнена напрегнатост, ообразнореализирана антиномичност
това е първото и най- цялостно поетическо самопризнание на автора, че лирическия аз, затворен в рамките на солипсизма, няма реална художествена стойност. То може да стане обект на худоожественото произведение само ако се индентифицира със света вън от себе си, с човешките прояви в техния вековен ход
лирическият субект е затворен в пространството на личностното преживяване, но едновременно с това се осъществява и като естетически значим факт чрез своето приобщаване към отворения свят на вековния духовен опит на човечеството
естетическото изжиовяване в поемата успява да трансформира действителността в субективна система, като запазва логическата последоватъелност и самостоятелност на емоционално- психологическите връзки
художествената действителност и жизнената реалност съществуват автономно в съзнанието на автора
поемата внушава извечната предопределеност на човешкото битие
за Яворов денят и нощта символизират болното и здравото, разрушителното и строителното; нощта символизира всичко тъмно, неясно, заплашително в природата и вътре в човека
самото понятие нощ е многозначно за него
всичко в поемата се върши между конкретното и общото
поемата е средищно произведение, синтез на неговите усилия и прозрения; негов самоанализ
тя осъществява прехода между ясните жизнени и социални вълнения към екзистенциалните вълнения; от ектровертната към интровертната реакция на всичко обкръжаващо
новото се изразява в новите функции на традиционните неща, които се променят коренно- камина(не дава топлина а студ); устата не благославя, а проклина; възглавницата е камък
помата разкрива нов свят , враждебен наличността, свят съставен от мечти, където всичко осветено традиционно започва да изпълнява своята противоположна роля
поемата е своеобразно резюме на всичко написано от Яворов до този момент но по- силно и дълбоко субективизирано, болезнено отчужден
единствената, която не се променя е представата за дълга, мисълта за майката и отечеството
композицията на съня- кошмар дава най- реална представа за радвуението
в поемата се усеща народното страдание на фона на бурята; лирическият герой е дълбоко разкаян, защото не може да помогне и остават само кошмарите
Яворов и демоните на българския дух
Тази година се навършват 90 зими и лета, откакто ние, българите, убихме поредния си свиден син. От тогава до днес житейската драма на Яворов се измества и донамества от ефирните шаблони на митологията и от еснафския интерес към клюката… Днес вече не можем да кажем Пейо и да не добавим Лора, както и обратното – когато кажем Лора, разбираме Яворов. А когато кажем Пейо Яворов разбираме голям поет…Защо голям и с какво голям е въпрос с повишена трудност. Голям не защото е висок, сух и смугъл като първобиблейски апостол, за когото македонските моми казвали: „И това ми било харамия – прилича на светия!“ Дали е Голям, защото е загадъчен и затворен в унеса си дух, чиито копнения и кроежи остават дълбоко чужди и неразбираеми за душите на бездуховниците, които обаче му се възхищават, защото е така възприето и прилично?
В продължение на повече от 100 години малцина са онези, които откровено са си признали, че Яворов е модно явление и като всяко модно нещо след време ще си отиде по реда на модността. Времето обаче е опровергало тези единични гласове, но неразбирането и митологизиране на поета продължава. За радост на Пенчо Славейков и след рухването на социализма Яворов си остава нечетен, нечитаем, неинтересен не само за „фасулковците“, според израза на Пенча. За фасулковците е разбираемо, както и за наследниците им. Мнозинството от нашите сънародници са точно такива, най-обикновени цървули, бизнесмени, атлантици, политически експерти, депутати, партийни строители, преводачи и проводници на модерността, национални радетели на края на националната държава… Те не четат поезия, защото нищо не четат.
Големият въпрос обаче е защо Големия поет, в когото всички май искрено се кълнат, и днес не се чете. Освен задължително в училище и по време на един семестър в българските филологии… Не че Славейков е любимец на демократичната младеж, обратно – повечето деца не искат и да чуят за неговата задръстена интелигентност, но същите деца се хвърлят с чистотата си връз Ботев, Димчо, Гео и Вапцаров… Дали защото изброените са по-отворени като системи, по-изразително емоционални, по-лесно сдъвкаеми от душата и сивото вещество, или защото не са стилисти-символисти, или да отидем още по-нататък – дали защото и на днешното мнозинство всичко самотно им е адски чуждо…
Глобалното село е къща без тайни – всичко се вижда, чува и коментира. Къде в тая къща умореният от шума и думането човек може да се усамоти? Никъде. Поради което погледите ни са обърнати предимно навън, а навътре гледат само шизофрениците и психоаналитичките, тези нови циганки на цивилизацията.
Не само не е модерно, но е и несвойствено днес да се опитваш да преодолееш архаичния език на самотата, неяснотата и тъгата у мрачния Пейо Яворов, да нададеш ухо за нейното съзвучие, да изостриш сетива за нещо, което не е полуфабрикат за непретенциозни телезрители…
Вярно, самото занимание с чиста поезия без политики, идеологеми и социални идеи вече е занимание непрестижно, недоходоносно и ненужно за макдоналдовото ни общество, гладно и жадно, но и алчно и консумативно като останалите европейски и северноамерикански общества… Така че според мен нечетенето на Яворов не е национален проблем в световното нечетене изобщо, макар че иде реч за един от най-емблематичните ни национални поети. Ще приведа пример за доказателство.
Преди повече от 30 години българската комунистическа власт решава да осъществи износ на култура в Англия (поради невъзможност да им изнесем революция от съветски тип). От дистанцията на времето подобна литературна инвазия ми се струва вече дори правилна, особено на фона на сегашната ни държавна деградация и денационализация. Но да се върнем към фактите – Министерството на културата се обръща към авторитетно лондонско издателство с предложение да финансира излизането в Англия на английски език на антология на родната поезия. Представителите на сто и кусур годишното издателство са озадачени, но предлаганите суми и финансови условия са повече от чудесни за всяка частна книгородилница… Британските литературни консултанти внимателно разглеждат представените преводи и подстрочници, правят своите справки и анализи и заедно със собствениците на къщата дават работен обяд на нашата делегация. След общите приказки и любезни по английски наздравици шефът на издателството дава думата на консултантите. В настъпилото гробно мълчание пропито от банкетно очакване те заявяват: „Господа, изчетохме всичко, което сте ни представили за четене. За съжаление, тази българска антология в този й вид не би могла да излезе с марката на нашето издателство. В Англия този тип лирика не би намерила никакъв прием и пазарният провал на подобно издание би било провал и за вековното ни издателство. Затова, въпреки изгодните финансово условия, ще трябва да ви огорчим и да откажем поръчката“.
Дали конфузът е бил голям? Едва ли, освен за момента, защото родните ни литературни представители много добре са знаели какви високопоставени и обществено заслужили лирици са били включени в антологията, с какви тематични търсения и находки сме искали да смаем английския читател. Докато работният обяд следвал своя работен ход безкомпромисните рецензенти били подложени на внимателно подпитване – все пак кои поети от посочените тук биха имали успех сред консервативната и прогресивната мъглива британска общественост…
Двамата консултанти едновременно възкликнали: „Има само един – Пейо Крачолов Яворов!“
Не разказвам тази действителна случка само защото съм в Чирпан. Разказвал съм я и другаде по различни поводи. Научих я и я запомних дословно от един истински поет в прозата ни като Йордан Радичков. И той не знаеше кои наши поети и с какви творби са били включени в тогавашния партийно-класов подбор, целящ да представи витрината на националния ни дух, но едва ли, според мен, Яворов се е харесал с реалистиката си, която тогава, а може би и до днес, най-вече се изучава в училище. Убеден съм, че чирпанският чародеец е блеснал в сивотата на задължителния някога соцреализъм с любовната си лирика, която и днес е неподражаема с финеса си, с музикална си фраза и философска опредметеност. Яворов лесно се помни и цитира тъкмо чрез необикновените за него, до преди него и след него елегични прозрения на духа, с изречените с лекота обобщения, с наситената с простота и безкрайност метафоричната насоченост.
Всичко изброено и в буквален превод би приятно смутило и заострило вниманието на опитното ухо на истинския ценител на магията, наречена кой знае защо поезия…
За поезията е нужно въображение, а днес туй човешко свойство е сведено до недъг и недостатък, особено ако не е насочено към пазарната идеология. Днес читателят е зрител, той гледа картинки и хвърля поглед на текста под тях, днес читателят се е превърнал във воайор, който пропуска през очите си снопа светлина и го запраща из полираните улеи на мозъка си. Там информацията престоява за около десет секунди и тръгва да излиза във формата на кока-кола и биг макове с колбас…
Прав е политологът Иван Кръстев, че предишната държава не е репресирала „Бийтълс“ и „Стоунс“, както ни се струваше тогава, а простотията на масовата култура, най-общото подобие на култура, съставено от шоупорно-чалга зрелище. Защото сега, когато я няма тази идеологическа репресия, никой не слуша класиката на четворката от Ливърпул, никой не чете неодобряваните през социализма декаденти от кръга „Мисъл“, защо обществото ни е загърбило художествеността и никой не се заема простичко да обясни величието и неповторимостта на призванието, определяно като поезия… А продължаваме да смесваме духовното с биографичното, вътрешното с външното, да произвеждаме от поетите си социални фигури. Днес никой не би се наел да съблече героичното и драматичното като житейска опаковка от високите духове на Ботев, Яворов и Димчо и да ги съизмери в европейския и световен духовен елит, да съпостави техните чисто голи души с други изключителни извисявания. Все още в съзнанието на дечурлигата се набива, че Ботев е велик национал-революционер, убит от неизвестно лице, безгробен и митичен. А поезията е изкуство, а не политика. Не се замисляме какво ще остане извън историческите щампи от Ботев без героичната му самосмърт, както от Яворов без полудялата от ревност и лилава порочност Лора, що ще е в лириката ни Димчо без нелепата му смърт на фронта. Нима удушаването на
Гео е по-важно от експресивната му словесност, от оварваряването на поетиката, от изключителната му интелигентност и естетическа дързост? Нима Смирненски ще пребъде с прословутите си ескадрони или с ореола на охтичав юноша бледен, без време върнал се в семейството си от ангели… Или с нежната си, моцартова лирика. По подобен начин е убит и уникален поет като Фурнаджиев, вкаран от години в схемите на въстаническата, септемврийска литература с обезателните му конници, конници, конници, което не е измежду най-универсалните му постижения, оценявани от днешна гледна точка…
В случая се питам и какво трябва да се изучава сега от чирпанския четник, от къде трябва да започнем обживяването му за съвременността? Във всеки случай не от човешката му драма, защото ниските закони на великата буржоазна контрареволюция и нейните глобалистични разбирания изключват сантимента и трагедията. Но включват мелодрамата, сапунената опера, розовия сериал, кухите кукли на красотата и максимално опростената посредственост с щипка човещина…
В някакъв разговор преди време на запис за една софийска кабеларка стана дума за героичното и псевдогероичното, за примера на Ботев и за популизма на Яворов, който му е подражавал и хукнал да освобождава Македония… Понеже ние, българите, сме лишени от съхранено дворянство, ролята на синята кръв, на аристократична прослойка и на национални водачи много често са поемани от поети или личности, заредени с поетическо безумие и безпределна дръзновеност… Ето, казах в това телевизионно волеизявление, Раковски е личност с гениални заложби, търсения и виждания, но посредствен поет, чиито „Горски пътник“ е лъжица за студентската уста, но не и хляб за средношколската душевна столова. В същото време харамийския период на Яворов е смъглен и принизен едва ли не до малък патриотичен каприз на болно за слава момченце, до болезнена, но много рискована имитация на Ботев… Заради идеологическата и безполова обществена мъгла около „случая Македония“ и македонските движения, години наред „популизма“ на Пейо или се премълчаваше или се пренасочваше към народнячеството, което е симпатично, но е „неосъзнато“ според комунистическата вяра и марксистко-ленинското съзнание.
Първо, за каква показност и популизъм може и да става дума, щом рискуваш живота си? Колцина в нашата нация са способни на подобно смъртоносно за съдбата си стихосложение? За каква митомания става дума, щом никой друг писател или критик не се реши като Яворов да грабне пушката и да застане с тялото си пред явна гибел?
Въпреки че съм срещу преекспонирането на битовото и смесването му с битийното, без внимателен препрочит на премълчаваните македонски яворови възвишености и целеустремености, няма да можем открием трите най-важни ключа към неговата стоическа, мъченическа и миросъздателна сгъстеност.
Не неговата биография прави естетиката му любовна. Наричат я егоистична, едва ли не куха, безпомощна, камерна, такава е в очите на някои от съвременните му критици. Яворов обаче е болен за любов и боледува като нещастно влюбен. В България, в майката родина, в женското начало, в детското и девственото у Мина… Успехите му сред публиката са факт още преди да се опита да се пофренчи, още преди калфата да е станал истински майстор… Но когато майсторът е вече налице, Яворов е отдавна мрачен маг, чиито магии никой не вижда и не предвижда. Зримите и звънки стихове са забравени, магнетичните модерности са преодолени, както и зодиакалната му предопределеност да бъде земен, упорит до инатливост, да бъде трагичен реалист. Обратно – майсторът е вече прикован между духовната си енергия и високата си култура и културата си на житен клас, на органичен стрък, чиито вкоренени подземни продължения са невъзможни за изтръгване.
Затова днес е зле осветлен комитският му период, който не бива да се проявява като фатална фотоплака, претендираща за кой знае каква художественост. Защото, първо, не съществува в целия си завършен вид, и второ, плаката е ценна най-вече със своята автентичност, с историческата си достоверност. Но новото й, съвременно проявяване е задължително най-вече като поглед към епохата отвътре и като поглед откъм поета навън. Ракурсът трябва да бъде двупосочен – първата ни въображаема камера да е над тялото и да следи движението на четника, а втората едновременно да работи през очните дъна на душата и зениците на тъмния като дуло дух…
Наскоро излезе томче с кореспонденцията на Яворов, част от която бе известна, друга неизвестна, трета просто безинтересна, но в края на изданието са поместени спомените на руския журналист и политически емигрант Владимир Викторов-Топоров за срещите му с Яворов и Т. Александров. В тях има и нещо като интервю с поета, казвам нещо като интервю, защото смисълът и логиката на казаното са пейови, но стилът и лексиката е на руснака. От това на практика политическо събеседване става пределно ясно, кога и от кого на дело Яворов е умъртвен: от своя народ, от своето българско общество, от неразбирането на това общество, че трябва да отвърне очите си от собствената си свобода и да види робията и гнетията на родните си братя в Македония. Яворов е ужасен от националния ни егоизъм, но към момента на разговора е още само натровен с национална печал, тъга и мъка. Десет години по-насетне вече ще е докаран до първото си самоумъртвяване, чийто преповтор плюс погълната вече истинска, а не духовна отрова, слага край на изтощения мрачноок рицар, осмешен и неприспособим като идалгото дон Кихот. От този момент Яворов се превръща в истински литературен герой, заради когото години наред е забравен истинският лирик със същата фамилия, физически вид и фатална привлекателност.
Поетът два пъти стреля в себе си. Преди това не е убивал човек. Дори докато го гърмят като четник и войвода. Както сам казва: „Но, ако биха ме попитали убивал ли съм, без да се замислям, бих отговорил: Не!“
И добавя: „Не бих счел своята поетическа дейност заслужаващо каквото й да е внимание, ако като червена нишка не преминаваше в повечето от моите стихове идеята, постоянно да напомня на българите за това тяхното назначение. Защото кому е нужен в наши дни поет, който не отговаря на тези въпроси на читателя“.
Край на цитата. Оказва се, че българският читател и тогава не е имал нужда нито да си задава актуални национално-значими и отговорни въпроси, нито е чакал, дочакал или, не дай Боже, даже разбрал отговорите на своя сънародник Яворов. Социалистът, реалистът, романтикът у смуглия чирпанлия остават неразбрани, недооценени, неосъществени. Какъв ти тук популизъм, той дори не стрелял в човека! Но видимата част от раздвоения козирог се превръща в обвивка на умъртвения от отчаяние, печал и оскърбление читав човек.
Обикновено най-пламенните революционери стават после най-жестоките деспоти и диктатори. Яворов и тук е изключение – огледалото е обърнато навътре, масите са оставени в ръцете на историята, съдбата се оказва по-силна от отделното желание и отделните възможности на един отделен, изпълнен с нечовешки горести човек… Печели българската словесност, чиято прелест след години е усетена дори и от специалистите на Британия. Печели българската словесност, която все повече губи своите читатели, но която нищо не губи, защото е част от високо, от надстроечното, над материалната обреченост на света, над собствената ни обредна обреченост, над всичко, което е потворимо и несъвършено.
Яворов е вечен – мяза на черна чепка тракийско грозде, чиято кръв възбужда към живот, а не събужда за смърт. Яворов остава най-влюбеният предводител на влюбените българи, поетът, който силно люби, но мрази само собственото си безсилие пред насилието над своя народец. Пейо успява чрез тъги и терзания да претопи омайващата си омраза и да я превърне в упойващо духовно докосване. Онова, което на изток наричат дзен изкуство и философска практика, оплодена от хиляди умове и духовности, Яворов сам сторва за някакви си 36 самотни години и за още сто и 26 безсмъртие, сам в часовете на своята си синя мъгла, в сладката тръпка на бледосинята светлина.
Пейо Крачолов Яворов е от осъществените личности на трагично неосъществилия качествата си етнос, сакрално същество, чиято земна мисия, макар и прекъсната, може да се приеме за изпълнена. Мисия, която освен душевно удовлетворение му донася и нови изпитания по неразбиране и самота. Защото някой трябва да показва на другите силата на другостта. Някой трябва да показва, че и Бог понякога е влюбен и тогава шепне любовните си истини чрез най-подходящата душа, мятаща се на земята. Каквато е и продължава да бъде безсмъртната душа на пеещото същество Пейо К. Яворов.
Убит с безочливото невнимание от своя малък, но заслепен до ослепяване народ, който не вижда накъде отива, защото я няма линията на живота му, която само поети като Тоз могат да удължат с острието на българската си кама…
Пейо Яворов СЕНКИ
Пейо Яворов
СЕНКИ
На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там, зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят!
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат. . .
И пак, един пред друг, един за друг стоят.
Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!
Да прогоним "тъмнината" в душите си...
СЕНКИ
На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там, зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.
Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят!
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат. . .
И пак, един пред друг, един за друг стоят.
Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!
Да прогоним "тъмнината" в душите си...
"Ще дойдеш ти" - Пейо Яворов
"Ще дойдеш ти"
Пейо Яворов
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Изгубих аз човешка мощ
в безсъница през дълга нощ.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Разметнал пурпур и лъчи,
към вечността повил очи,
зора ще зазориш над мен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Вампири много сред нощта
без жал ми смукаха кръвта.
Ще дойдеш ти спасител-ден.
В море от мрак и светлина
внезапно кипнала вълна
ще грабне нежно дух ранен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Ще дойде с тебе най-подир
в безсъница сънуван мир.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Ще пламне тъмен кръгозор,
ала засенил моя взор,
ще бдиш ти царствено над мен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
С вестително протяжен звън,
по-тих от песен в утрен сън,
ще дойдеш ти, спасител-ден.
И в умиление тогаз - ще плача аз
сам си над своя труп студен...
Ще дойдеш ти, очакван ден!
Пейо Яворов
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Изгубих аз човешка мощ
в безсъница през дълга нощ.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Разметнал пурпур и лъчи,
към вечността повил очи,
зора ще зазориш над мен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Вампири много сред нощта
без жал ми смукаха кръвта.
Ще дойдеш ти спасител-ден.
В море от мрак и светлина
внезапно кипнала вълна
ще грабне нежно дух ранен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
Ще дойде с тебе най-подир
в безсъница сънуван мир.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Ще пламне тъмен кръгозор,
ала засенил моя взор,
ще бдиш ти царствено над мен.
Ще дойдеш ти, очакван ден.
С вестително протяжен звън,
по-тих от песен в утрен сън,
ще дойдеш ти, спасител-ден.
И в умиление тогаз - ще плача аз
сам си над своя труп студен...
Ще дойдеш ти, очакван ден!
Абонамент за:
Публикации (Atom)