Наричат го автор на та нар литература на необузданата пластика, която се опира на мимезиса(непосредствено подражание); творец на спонтанността . Словото за творци като него е рисуващото слово. Те са стихийни изобразители; нямат чувствителни отношения към литературните пастове. Вътрешно чужди на кръстве и кръга мисъл- в словото те виждат необузданото слово. Още по- чужди са няа символизма. Творят по принципа на Маларме- рисуват без предетите а само с ефекта от тях. Собствено българскотот е и начин, визия на изображението, а не само обект. Това са автори изразители по-скоро на индивидуализма. Важно е чувството за трансцедентност; закърнели сетива към отвъдното. Тяхната мисия им е известна и те я следват. Отвъдното не се приема като реалност. В творбите на Кирил Христов най-важна е пластичността; размиване на границите между битие и небитие; съзнание за неуловимия свят, който е неизчерпаем; те са автори , изобразители на реалното. Именно отсъствието на илюзия за неизобразимото гии прави пластични, сближава ги с наивистичния рисунък. Боравят с дивата първична мисъл и не изключваат първичното. Опредметяването на света и езика- важно за тези автори. Противопоставят обработеното слово на необработеното, което в по- голямата си част идва от диалектите и разговорната народна реч. Скаандализират високото, подбрана реч, нарушават нормата. Творчеството им е повлияно от техния темперамент, индивидуалност и вътрешна алтернативност. Високата литература е победена от първичната стихия на грубия, всекидневен живот. Според самия Кирил Христов “първична и варварска реч”.. езикът имм не е специфичен, индивидуален, включва клишета от масовата реч. Авторите не спадат към определена школа, направление , а са нпълно самостоятелни. Кирил Христов е наричан “певец на своя живот”; определян е като неосъщественият ПС. Индивидуализмът му се характериира и определя от неговия дълбок, хладен и свадлив егоцентризъм, койтоо прозира зад жизнерадостното му по дух творчество. Някои криктици определят индивидуалистични му витализъм като близък до байганьовската вългарно- консумативна чувственост. Пише не за да се изрази а за да обиди, унизи, оспори и наругае. В преценките си за Кирил Христов ДРКР е умерен. Определян като представител на любовната ллирика, започващ с леки, дишащи страст лююбовни песни, преминаващ към по- задушевни лирически стихове. За да стигне до чувството на озлобление, породено от обществените условия. Стихотворенията с патриотични теми сравнява положително с тези на вазов. Отрицателно определя това, че не създава собствени изрази и не обогатява поетичния език. Отрицателно е определил и опитите му в драмата. Отрицателна е и оценката на неговия съвременник ПС., който казва за него, че “разпасва пояса на българската песен” ; песните му определя като “пустали вътрешно-----” и “дрипави външно”; не го приема за млад поет, казва още че му липсва единство и основна обединяваща идея, песните му са “цинична слободия на думи и изрази ”. признава, че в началото е добър поет, но после става много пшосредствен. Не го приема за “млад”, защото темата за плътта в неговите песни се различава от нейните оонтерпртации при “младите”- талкава, каквато е била в народната песен. Нарича го “вечно беазпокоен недоволник”. Според друг критик Кирил Христов притежава ширина на вдъхновението; стремителна и буйна сила на лирическото чувство; неподражаема художественост на език; в своите сонети “Запустялата къща”, “Из облак дъж” е довел художествената форма до съвършенство. Определян е като продължиител на ботевата традиция в стиха и като поет на БГ и българското. Руснаците сравняват своя к. Балмонд с кипящо шампанско, по този модел Кирил Христов може да се сравни само с българското старо отлежало червено вино- гъсто и зашеметително, а неговите песни- като демонично- страстни и опияняващи с чуувството си. стихът муе елегантен, изпъстрен с перли от художествени картини и музикален; действа упоително, моментално. Един критик определя стиховете му така “пластично изваяни от чист , блестящ мрамор те дишат страстта на свежа женска плът и са напоеи с гъст пърфюм, който упива като хашиш”. Негов източник на вдъхновение е жената, не символистичния дух, а изяществото на формите; наред с ттази пластичност на описване на женската красота, Кирил Христов е и художник пейзажист- неговите песни са определяни като малки импресионалистични пейзажи. Кирил Христов е привърженик на крайния индивидуализъм в изкуството. Той пее за своето лично “аз” и го изгига доста високо. В сб. “избрани стихотворения” и най- вече “Царски сонети” издига своето “аз” над всичко, след години само той ще е останал и ще се помни. По време на войните обаче не остава встрани и отдава значима похвала на обикновения човек; поетът се явява като покаял се син пред совя народ. В няколко сбирки той възпява геройзма и здравия смисъл на българина. В своята поезия- любовна лирика- Кирил Христов не познава страданието, за него то е причина човекът да се превръща в нищожество. Не заинтересованост от трансцедентното; далеч е от християнския култ за състраданието и порива към отвъдното, безкрайното. Всичко у Кирил Христов влече към материалното, земно- телесните низини, кум стихийте на пола. В отношението към природата не създава нищо отнесено, абстрактно, всичко е вещество и движение, цвят шум, форма. Светът за него е това, което може да се докосне, да с види и чуе. Непрекъснато е в диалог с природата, чувства с част от нея. Със своята мощна пластична дарба и сензитивност Кирил Христов улавя живота , природата, а не общите представи от книгите за нея. Той сякаш вижда всичко за първи път . всяко явление е дивно чудо в своята простота, обикновеност и вечна повторяемост. В стихотворенията му за природата той отсъства като о бект, но е дълбоко вътре в самата картина. В песните му сякаш има нещо безлично, анонимно, няма възклицания, анализи и обяснения. Лириката на Кирил Христов не е само еротика и хедонизъм, тя е и реализъм на човешката душа на нейния вътрешен мир и настроения. Освен че се насочва към психологическия мир на човек, Кирил Христов е първият автор , който въвжда психологическата правда в любовната поезия- нещата са назовани с истинските им имена; чувствата савярно описани, не се скриват или разкрасяват; в лириката му липсва всякаква абстрактност, безплътност и сладникав сантиментализъм. В първите си стих “Върти лопатите върти” “До морский бряг” е предимно поет- гражданин, който съчувства на обикновените трудови хора и тяхната нерадостна съдба. Продължена с тях е традицията на обществения патос и гражданската отзивчивост. Темата за любовта , страста, жената са главни главни в първите му стихосб. “Песни и въздишки” -1896, “трепети”, “вечерни сенки”, “На ккръстопът”, “самодивска китка”. Природата е другата основна тема – образът на морето (“Морски сонети”); есенният пейзаж, природните сили, които персонифицира, сезоните; в преклонението пред българската природа се усеща и другата важна тема в неговата поезия – родината. В лириката за Кирил Христов е важно настроението , изживяването. Неговите лирически сюжети са изградени чрез настроението. Неговата поезия е динамична, поезия на движението, няма статика. Зад всеки негов стих може да се прочете история, лични чувства. Сонетите му са история не едно любовно чувство, една любовна история- разочарование или увлечение. Стих “Химн- жени и вино, вино и жени” е представително, емблематично и формулообразуващо за цялата му поезия. То е идеен пролог към сетнешните стих. Кирил Христов освен лрически произведения пише и сатирични творби, в които изказва своето несъгласие и негодувание, гняв и отрицание. В тях достига до озлобление и грубост. И тук си остава субективен и се води от лични подбуди. Някои от сатирите му са общи : други са насочени към определени личности или отрицателни явления. Той е майстор и на епиграмата (”звук самотен”, “Наздравица”, “Поет”, “Полковник Джамбазов”). Сатиричните му поеми се отличават с лирико- експресивност, непоследователност; акцентът е върху нравствените и морални проблеми. Задълбочава се субективното преживяване според Милена КИрова. Според нея в своите фолклорни подражателни творби Кирил Христов се стреми да промени не съдържанието, а формата на народната песен и към мирогледно преосмиляне. В цикъла “Колибарски песни” са събрани неговите ппреработки върху фолклора. Събира тези песни в стихосб. “самодивска китка”1904. интерес към народните лююбовни песни- запазва чистата любов, променя само ритъма, шаблонните думи, вмъква подход- ритми. Понякога се получава неуместна намеса.. в стихосб си “Химни за зората” и най- вече в “слънчогледи” внася някои елементи от модернизма. Но това са предимно сборни стихосбирки от написани по- рано произведения. На Балканската, междусъюзническата и 1св. Война са посветени стихосб “на нож” и “Победни песни”, които не внасят нищо ново и дори се определят като слаби. В тях има обръщения “коли”, “беси”, “муши”, насочени към другите балкански народи, но има и хубави патриотични стихове, които са символ на героизма и жертвоготовността на българина, всеобщото въодушевление. 1922г емигрира доброволно в Лайпциг после в Прага.. в емиграция пише стихосб “Вълнолом” и “Последни пожари” . темите са старите- любов към БГ носталгия по родното, поглед към миналото. Кирил Христов е предимно лирик , но пише и поеми, балади, легенди, за които взема материал от народния бит и българската история; в тях личи силната емоция и лирическия темперамент на автора.
пише битови поеми, които са с подчертан битов характер и любовен сюжет “Първа любов”, “Милкана и Рале”, “Младоженци”, “Русалка”, “Гюрга”, “Хоро”,. Те притежават характерните особености на битовата поема- разклонена събитийна система; предметни и реалистично изградени характери; динамични и целеустремени действия. Личността се поставя в кризисна ситуция; те са притиснати от външни сили; в тях се ------- и всекидневието на героите, избягва сесантимента и наивитета. Кирил Христов умее да усети и предаде драматично- преломните моменти в живота на героите. Притежава фолклорни мотиви; действието се развива в традиционно- битова среда; художественото внимание се задържа върху детайлите
поеми със сюжети от миналото: “В пламъците на Стара загора”, “Обсадата на Солун” , “Бежанци”, “Влдимир и Косара”, “Род”. Най- хубавата му поема е “чада на балкана”1930г. психологизира историческите образа; субективизиране на миналото и пречупване през проблемите на настоящето. Историческото е повърхностно интерпретирано. Патриотичните елементи загубват своята естествена приповдигнатост. Увлича се в разказване на случки, а постъпките на героите не са достатъчно изяснени
драматически поеми и стихотворни диалози: “Леонардо да Винчи”, “Зевскис и Паразий”, “Джанина”, м”Лучия”, а по- късно и “сТълпотворение”, “Боян Магесникът”, “Старият войн”, “Ръченица”, “Охридска девойка”, ‘Откривател” “Майстор и дявол”. Обръща се към диалогичните форми; темите са разнообразни(исторически и съвременни) ; за дълбочината на човешката душа, за смисъла на живота, за патриотизма и трагедията на художника; за смисъла на живота; подчинени са на нравствено- етични проблеми. В основата им са преживяванията на земния човек; главния герой в повечето е творецът, който влиза в конфликти. Края на 19в се появяват истинските му, чистите лирически поеми- “Морска пяна”, а в началото на 20в- “Поет”, ‘Игра на мъртвите”, “Призраци”, “пустинник”
- има незавършен роман в стихове “Бездна”(много разкази)
- два завършени романа “Тъмни зори” и “Мечтатели”
- мемоари “”затрупана София
Няма коментари:
Публикуване на коментар