Николай Лилиев 1885-1960г.

Димитър Подвързачов го нарича безподобният Николай. Неговият свят е свят на чистата духовност, платонов свят на идеалните форми и видения, рай, населен с мадони и святост. Кръстьо Куюнджиев го нарича “тих гигант”; а Никола Фурнаджиев отбелязва, че иронията, дълбока, едва забележима, съпътства и неговата неизменна доброжелателност и образцова възпитаност. Неговите песни са послания на една нова личност. Естетическите вълнения от неговата поезия са част от високите нравствени въпроси, които всяка литература си поставя. Според теодор траянов. Лилиев и неговата поезия са чудо на духовността на чистата духовна красота, чудо на спокойната плът. Николай Лилиев е вторият праг на серафичното, ангелското начало след Алеко. Поезията му носи много автобиографични и биографични факти; в нея има ---- , потайност, несклонност към излияния. Всеки говори за Лилиев като за необикновен човек, жител на друга планета, паднал ангел на нашата грешна земя. Иван Мешеков говори за формалното съвършенство на лилиевата поезия, за нейния ообществен смисъл и съдържание. Николай Лилиев е определян като “изразител на младото поколение, което преживя войните и се разочарова от обществената действителност и индивидуалистичните си идеали”. Разглежда го като антипод на Яворов- като олицетворение на смирението, ангел- хранител. Поезията му е разглеждана като рушаща “девствени прегради”, “поезия на упадъка на надеждите млади, на излъганата детска вяра”. Николай Лилиев е предимно поет на “безгрешната любов”, “тихата бащина стряха”. Лилиевата поезия не е протест а състрадание. Всичко в нея е подчинено на раждането, цъфтенето и умирането. Той е изкупител на идеите и настроенията, на гордостта на ПС. “Призрачните земи” са централно понятие в лилиевата поезия. Патос на неговата поезия е патосът на неговия нравствен живот. Платонизмът е живото дихание на лилиевата поетическа мисъл. Отношението му към природатта е любовно- синовно, братско на хората. Основните акценти в лилиевата поезия са свързани със самообвинението- неговият поглед към времето, хората, обществото е отвътре, той е бееззлобен, безгневен, смирен. Поезия на “безкрайната жал”. Интересни са отношенията му към брака, любовта, родината, приятелството и други. Той се чувства “вън от света”. Той е преимирен , че вечните въпроси нямат решение. Основен при него е андроІІІІ. При Николай Лилиев обръщението към Родината не е типичното обръщение към майката, а към бащата. За него поезията е преди всичко песен, музика на словото, родена от чувство и въображение. Неговите песни са лебедовата песен на българския индивидуализъм, на цялото интелектуално движение след ПС. Николай Лилиев обобщава и интерпретира на роден език всички познати европейски култури. Той се изгражда като европейски поет и интелектуалец. Лилиев е предимно поет на угризенията, на чувството за вина; неговата житейска и поетична мисъл винаги е насочена към другия. Пословични са неговата толерантност, скромност, самодисциплина. На неговата поезия може да се погледне като на поезия на въпросителните интонации и резюмиращи заключения. Всеки негов стих е своеобразен въпрос. Николай Лилиев е поет на потайните настроения, приеман за единствения истински български символист. Стреми се към динамично разнообразие; променя смело ритъма и метриката на отделните части; иима склонност към психологическо самоанализиране, поляризиране на духовните преживявания. Поемата му “градът” е изпълнена с противортечия, според милена кирова, които пулсират в директно изразените преживявания на лирическия герой – раздвоение и прекъсната творческа воля. Характерно за всичките му пет поеми е трагичното безсилие на личността , чувство на отчужденост и нравствена уязвимост; афинитет към образи с легендарен, мистично тайнствен характер. Поезията на Николай Лилиев се приема като частен случай в българското поетическо мислене. Стихотворенията са събрани в три стихосбирки- “Птици в нощта” 1919г., “Лунни петна” 1922г. и сборната книга стихотворения от 1931г. Участва в кръга “Звено” заедно с Траянов, Подвързачов и Константинов. Като поет пише малко и плахо, защото е чел много и може да циитира нещо, което вече е прочел. Поезията му почти не притежава паратекстове; сттихотворенията са без заглавия с изключение на пет поеми(“Градът”, “Тълпите”, “Зад стената”, “Ахасфер”, “Родина” и “Циклите”). Стихотворенията му се осъзнават като фрагменти от някакво цяло и не съдържат топоними, имена , исторически събития(изкл. “Тракия, Париж, Вардар”). Стихотворенията му не са интимна лирика, нищо че са определяни като любовни. Поезията му е силнооксиморонна, поезия на предчувствията, поривите, трепетите. Любоовта у Николай Лилиев няма зрителен израз, тя се изживява; важни са не думите а звуковете. Всичко първо в неговата поезия е с особен статут- означава спомен, неповторимост, вечност. Любовта е зов без отговор. Изживяното не е постигнатото, а бъдещното, вечната несбъднатост. Най- трагичното в поезията му е нестаналото, миналлото е златен фонд на съкровенни мигове. Времето е враг, алюзия, според Бодлер, лююбовта е проблем за времето защото тя го отмерва. Неговите стихотворения са най- звучните, мелодичните и музикалните, в тях е запазен девизът на верлен “музика, музика преди всичко”. Един от първите автори , който изразява комплекса от безродност, отчуждение от родината; връзката с родината се изразява в страданието. Подобно на Яворов “аз не живея, аз горя”, Николай Лилиев заявява ”аз не живея, аз не горя, аз гасна”. Пише статии и рецензии, спомени за европейски и български писатели. Превежда Гьоте , хайне пушкин, рилке и т.н. има и хумористични и пародийни творби. 1905г дебютира с пародии, с които се противопоставя не само срещу социалните , но и срещу традиционнителитературни ценности. След трийсетте години той “мълчи” и не издава свои стихотворения, като зад това “мълчание” се крие и неговата етична позиция. Той мълчи не защото няма какво повече да каже а защото е казал своята “дума”. Интерес представлява първото негово стих след 1вата световна “като утеха, сетна проблясват небесата”- исповед на едно цяло поколение, което се оттеегля от миналото и посреща стъписано новия живот. Героите в неговите стихотворения са тълпите и природата- радостни и тъжни, светли и мрачни. От епохата на войните стих му са мрачни, единствените, които носят бодри и призивни думи са стих- “аз не извиках от въълнение” и “те пак ще дойдат”. В цикъла “при морето”34г. Николай Лилиев се отдалечава от предишната си поезия. Чудни словореди, липса на рими, нов музикален строеж, нов екзотичен пейзаж, нова поетична мисъл, обичан образ е луната. Героят се разкрива в няколко теми, той не е многообразен: вражда с обществената действителност; самота, неудовлетвореност; любов към родината, копнеж по други светове; стремеж към чист, светъл идеал. Предмет на неговата поезия е личния му живот, а не типичните за символистите далечни светове, миражи ит.н. стихът му се характеризира с мелодичност. Ефирност, чести са повторенията на звукове(алитерации, асонанси); думи, фрази; има строг подбор на думи- те са винаги лирично обагрени, подчертано различни от ежедневните думи. Често срещани са думите, блян, мечта, звън, олтар, бог, възмездие, саван, светилник, ручей. Стих му са разнообразни на ритмични единици, стъпки, рими, строфи. Много рядко се срещат абстрактни думи за разлика от Траянов.

Още теми