Различни са схващанията откъде Алеко взима темата и образа на Бай Ганьо. Пенчо Славейков смята от разказите на бащата Иваница Граматиков , който е пътувал много по света като търговец. Други смятат от лично наблюдение на Алеко по време на неговите пътувания и срещите му с други ориенталци. За втората част в БГ основни са впечатленията от съвременна БГ и нейните хора. Започнал от фейлетона по време на изборите в Свищов. Основен образ е на Ганьо Чолаков , който се бори срещу дядо владика , – Климент Браницки (Васил Друмев), който пък е бил покровител на Алеко. Образът на Бай Ганьо се допълва от “чардавонщината” от книгата “Възхвала” на Захари Стоянов “Чардафон велики”, а също и от веселите разкази на кръга “весела бг”. Жанровата характерисктика на книгата също предизвиква много спорове и различни мнения. Пеньо Цонев определя разказите за БГ като анекдоти. Като цял книгата е с отворена композиция и я определя като цикъл от фейлетони като чрез циклизирането се получава нешо подобно на роман, а отделните феилетони са глави от него. За да е роман обаче трябва да има предистория на героя и да се даде като завършек на неговите дела- в Бай Ганьо това липсва. Интересното е също , че акцентът пада не въру индивидуализацията на фгероя а върху неговия общ туип: Бай Ганьо е характеризиран чрез външността и езика си. героят има своите действия и лафове но няма собствена психология. Героят е изграден на базата на контрастта- с други хора и с други намерения. Езикът на героя е реалистичен, народен- псувни, цинизми, турски думи. Всичко в него поражда комизъм. Доктор Кръстев определя разказите за Бай Ганьо като монолитни – а е представител на нов тип художествено повествование, защото има нов тип герои и идея. Средствата за реализацията на художествената тъкан също са нови. Отсъства фрагментарна определеност. Разказът е бързотечащ, целокупен. Авторовите отстъпления са свързани с разказваната случка. Публицистичността и дидактиката присъстват и са свързани със светъл хумор. Важното е , че героят се противопоставя на автора и предявява своите собствени пътища за развитие. Основен мотив в книгата е мотивът за пътя, пътуването между своя и чуждия свят. Адаптирането в чуждия свят Бай Ганьо възприема като налагане на собствените му възгледи за света и ценностния модел. Той е културно неизграден- няма нищо свое – дом семейство и т.н. героят е с два образа- ориенталски и европейски, без своя личнност. Той е герой- роля, пресечна точка на ориенталскотто и европейското- калпак потури, редингот и враатовръзка . книгата Бай Ганьо е свободна както в своя жанр, така и в своето смислово движениее – тя е многоетажна в своя строеж, разказ в разказа, обременени от повествовател в началото и края. Бай Ганьо е първата книга след осввоождението в която авторът вижда и оценява не само националното пространствоо, но и света. Композиционн Бай Ганьо наподобява “Декамерон” на Бокачо—приятелска компания разказва и има ролята на старогръцки хор- всичко съпреживяват и участват в разказването. Често комичното се изразява чрез хумор, пародия и ирония. Комичното при Бай Ганьо според Исак Паси се изразява в няколко феномена свързани с вида на героя. Телесният образ на героя въвежда в атмосферсата на неговите морални недостатъци. Червендалест мургав , космат чревоугодност и нечистоплътност. Тялото на героя е в културно0 иасторическа дисхармония с европейскотто пространство. Костюмът на Бай Ганьо също буди смях. Характерът на героя е другото, което поражда смях, открива се в поведението на героя. Той съчетава в себе си двуличие скъперничество, хитрост. За Бай Ганьо е характерна и антитезата – преминава от едно положение в неговата противоположност- храброст в страх, безкористност в корист, благочестие в желание за плътски наслади и т.н. контаминацията, която съчетава различни понякога изключващие се реалности - Бай Ганьо се представя за патриот, но се води не от родолюбието, а от користта. Недоразумението е често срещано в неговото поведение. Двусмислицата намира своя израз в словото на героя – в булваните значения на думите Бай Ганьо търси друг подсмисъл и става смешен. Чрез повторението на различни жестове и фрази на героя се разкрива неговия комизъм. Книгата на Алеко насочва към съществени черти на българската народопсихология. Бай Ганьо нищо не научава от Европа, а и нищо Европа не научава за Бай Ганьо освен затвърждването на вече познатия ориенталски образ. Бай Ганьо е книга за българското самопознание. Бай Ганьо пътува, но не се променя вътрешшно; той е антипод на героя- пътешественик, гордее се с много български народни черти, но сам не ги притежава. Очевидецът – разказвач е отрицание на Бай Ганьо, той е положителен носител на българското и поема върху себе си срама за Бай Ганьо. В първяата част всеки от разказвачите се опитва да предпази Бай Ганьо от пълно дискредитииране, но в втората част това се оказва невъзможно. В очерка “Бай Ганьо прави избори” изчезва повествователя и героя сам се разкрива. В края писателят го измества съвсем, за да декларира пряко позициите си. чрез Бай Ганьо Алеко посочва най- дълбокия проблем на българския оществено- политически и духовен живот. Чрез смешно—жалката и страшна фигура на Бай Ганьо авторът провокира националното съзнание на българина като го постига чрез смеха. Алеко Константинов – пътуване на българина в Европа и горчиво самопознание за всичко онова, което пречи за усъвършенстването на българския национален бит и нрави. Първата част има кръгова композиция- БГ евр БГ; липсва времева последователност. Авторовото отношение към героя не е еднозначно. Втората част е с либейна композиция- има времева последователност и ярко авторово отношение към героя. В първата част разказите се възприемат като пътеписи , но с отрицателен знак, защото липсвая люознателността на пътуващия. Говорещиоте разказвачи моделират мита за Бай Ганьо по фолклорен път. Повествователят е субект на писането, а Бай Ганьо е субект на действието. Във втората част Бай Ганьо е и повествовател и разказвач. Европейската обстановка е интересна като изпитание за героя. Бай Ганьо е чужд на българската традиция, но и на европейската – той е откъснат от една преди да се е доближил до другата. Бай Ганьо “тръгна по европа” – подсказва че Бай Ганьо ще се докосне до повърхността без да вникне в съдържанието; не се осъществява диалог. Според Тончо Жечев “Бай Ганьо е Санчо без Дон кихот: оръженосец без рицар; овца без пастир”. Няма по- отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня: без боожествената лудост на Рицаря; без идеала за завръщане на Одисей. Бай Ганьовото пътуване е местене от едно място на друго. Бай Ганьо има своят антипод в образа на самия Алеко.. отношенията между двамата са постоянен двубой, в който те си отричат правото на всичко- дори ан живот. Алеко е определен като българският рицар на Светия дух, с копие до небето, с детски смях и артистично нехайство, летящ като херовимите на Байганьовците и байганьовщината. Книгата на алеко съдържа в себе си разли1ни цели: познавателни, морализаторски, социални, културни. Чрез “приключенията” а своя герой алеко води разговор за съдбата на народа и за всеки човек по отделно. Чувството се движи от снизходителен опрощаващ и разбиращ смях през тъжно горчивата иронична усмивка до гръмкия унищожителен присмех и сатирично изобличение. Книгата създава “криво огледало” на националните и общочовешките нрави. Смехът става средство за изобличение и наказние. Наподобява гоголевия “смях през сълзи”. Бай Ганьо е изобличението на порочните нрави в новва БГ , но и въплъщение на вярата, че избавлението от него ще дойде с нашето поевропейчване.
Бай Ганьо - 1895г. – невероятният разказ за един съвременен българин- еволюция на българския разказ
Различни са схващанията откъде Алеко взима темата и образа на Бай Ганьо. Пенчо Славейков смята от разказите на бащата Иваница Граматиков , който е пътувал много по света като търговец. Други смятат от лично наблюдение на Алеко по време на неговите пътувания и срещите му с други ориенталци. За втората част в БГ основни са впечатленията от съвременна БГ и нейните хора. Започнал от фейлетона по време на изборите в Свищов. Основен образ е на Ганьо Чолаков , който се бори срещу дядо владика , – Климент Браницки (Васил Друмев), който пък е бил покровител на Алеко. Образът на Бай Ганьо се допълва от “чардавонщината” от книгата “Възхвала” на Захари Стоянов “Чардафон велики”, а също и от веселите разкази на кръга “весела бг”. Жанровата характерисктика на книгата също предизвиква много спорове и различни мнения. Пеньо Цонев определя разказите за БГ като анекдоти. Като цял книгата е с отворена композиция и я определя като цикъл от фейлетони като чрез циклизирането се получава нешо подобно на роман, а отделните феилетони са глави от него. За да е роман обаче трябва да има предистория на героя и да се даде като завършек на неговите дела- в Бай Ганьо това липсва. Интересното е също , че акцентът пада не въру индивидуализацията на фгероя а върху неговия общ туип: Бай Ганьо е характеризиран чрез външността и езика си. героят има своите действия и лафове но няма собствена психология. Героят е изграден на базата на контрастта- с други хора и с други намерения. Езикът на героя е реалистичен, народен- псувни, цинизми, турски думи. Всичко в него поражда комизъм. Доктор Кръстев определя разказите за Бай Ганьо като монолитни – а е представител на нов тип художествено повествование, защото има нов тип герои и идея. Средствата за реализацията на художествената тъкан също са нови. Отсъства фрагментарна определеност. Разказът е бързотечащ, целокупен. Авторовите отстъпления са свързани с разказваната случка. Публицистичността и дидактиката присъстват и са свързани със светъл хумор. Важното е , че героят се противопоставя на автора и предявява своите собствени пътища за развитие. Основен мотив в книгата е мотивът за пътя, пътуването между своя и чуждия свят. Адаптирането в чуждия свят Бай Ганьо възприема като налагане на собствените му възгледи за света и ценностния модел. Той е културно неизграден- няма нищо свое – дом семейство и т.н. героят е с два образа- ориенталски и европейски, без своя личнност. Той е герой- роля, пресечна точка на ориенталскотто и европейското- калпак потури, редингот и враатовръзка . книгата Бай Ганьо е свободна както в своя жанр, така и в своето смислово движениее – тя е многоетажна в своя строеж, разказ в разказа, обременени от повествовател в началото и края. Бай Ганьо е първата книга след осввоождението в която авторът вижда и оценява не само националното пространствоо, но и света. Композиционн Бай Ганьо наподобява “Декамерон” на Бокачо—приятелска компания разказва и има ролята на старогръцки хор- всичко съпреживяват и участват в разказването. Често комичното се изразява чрез хумор, пародия и ирония. Комичното при Бай Ганьо според Исак Паси се изразява в няколко феномена свързани с вида на героя. Телесният образ на героя въвежда в атмосферсата на неговите морални недостатъци. Червендалест мургав , космат чревоугодност и нечистоплътност. Тялото на героя е в културно0 иасторическа дисхармония с европейскотто пространство. Костюмът на Бай Ганьо също буди смях. Характерът на героя е другото, което поражда смях, открива се в поведението на героя. Той съчетава в себе си двуличие скъперничество, хитрост. За Бай Ганьо е характерна и антитезата – преминава от едно положение в неговата противоположност- храброст в страх, безкористност в корист, благочестие в желание за плътски наслади и т.н. контаминацията, която съчетава различни понякога изключващие се реалности - Бай Ганьо се представя за патриот, но се води не от родолюбието, а от користта. Недоразумението е често срещано в неговото поведение. Двусмислицата намира своя израз в словото на героя – в булваните значения на думите Бай Ганьо търси друг подсмисъл и става смешен. Чрез повторението на различни жестове и фрази на героя се разкрива неговия комизъм. Книгата на Алеко насочва към съществени черти на българската народопсихология. Бай Ганьо нищо не научава от Европа, а и нищо Европа не научава за Бай Ганьо освен затвърждването на вече познатия ориенталски образ. Бай Ганьо е книга за българското самопознание. Бай Ганьо пътува, но не се променя вътрешшно; той е антипод на героя- пътешественик, гордее се с много български народни черти, но сам не ги притежава. Очевидецът – разказвач е отрицание на Бай Ганьо, той е положителен носител на българското и поема върху себе си срама за Бай Ганьо. В първяата част всеки от разказвачите се опитва да предпази Бай Ганьо от пълно дискредитииране, но в втората част това се оказва невъзможно. В очерка “Бай Ганьо прави избори” изчезва повествователя и героя сам се разкрива. В края писателят го измества съвсем, за да декларира пряко позициите си. чрез Бай Ганьо Алеко посочва най- дълбокия проблем на българския оществено- политически и духовен живот. Чрез смешно—жалката и страшна фигура на Бай Ганьо авторът провокира националното съзнание на българина като го постига чрез смеха. Алеко Константинов – пътуване на българина в Европа и горчиво самопознание за всичко онова, което пречи за усъвършенстването на българския национален бит и нрави. Първата част има кръгова композиция- БГ евр БГ; липсва времева последователност. Авторовото отношение към героя не е еднозначно. Втората част е с либейна композиция- има времева последователност и ярко авторово отношение към героя. В първата част разказите се възприемат като пътеписи , но с отрицателен знак, защото липсвая люознателността на пътуващия. Говорещиоте разказвачи моделират мита за Бай Ганьо по фолклорен път. Повествователят е субект на писането, а Бай Ганьо е субект на действието. Във втората част Бай Ганьо е и повествовател и разказвач. Европейската обстановка е интересна като изпитание за героя. Бай Ганьо е чужд на българската традиция, но и на европейската – той е откъснат от една преди да се е доближил до другата. Бай Ганьо “тръгна по европа” – подсказва че Бай Ганьо ще се докосне до повърхността без да вникне в съдържанието; не се осъществява диалог. Според Тончо Жечев “Бай Ганьо е Санчо без Дон кихот: оръженосец без рицар; овца без пастир”. Няма по- отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня: без боожествената лудост на Рицаря; без идеала за завръщане на Одисей. Бай Ганьовото пътуване е местене от едно място на друго. Бай Ганьо има своят антипод в образа на самия Алеко.. отношенията между двамата са постоянен двубой, в който те си отричат правото на всичко- дори ан живот. Алеко е определен като българският рицар на Светия дух, с копие до небето, с детски смях и артистично нехайство, летящ като херовимите на Байганьовците и байганьовщината. Книгата на алеко съдържа в себе си разли1ни цели: познавателни, морализаторски, социални, културни. Чрез “приключенията” а своя герой алеко води разговор за съдбата на народа и за всеки човек по отделно. Чувството се движи от снизходителен опрощаващ и разбиращ смях през тъжно горчивата иронична усмивка до гръмкия унищожителен присмех и сатирично изобличение. Книгата създава “криво огледало” на националните и общочовешките нрави. Смехът става средство за изобличение и наказние. Наподобява гоголевия “смях през сълзи”. Бай Ганьо е изобличението на порочните нрави в новва БГ , но и въплъщение на вярата, че избавлението от него ще дойде с нашето поевропейчване.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар