"На острова на блажените"- 1910г. и българската литературна традиция

Предполага се замисълът е подсказан от “книга на маските” на Реми дьо Гурмон. Тя е синтез от епически песни и лирически мотиви. Спори се защо Пенчо Славейков избира мистификацията; седемнайсетте маски на поети: за да се престори на друг човек , да скрие собственото си лице и да проговори от друго име; дали поради конфликт с средата, за да не бъде познат; или защото се чувства неудобно да говори от ппърво лице- аз форма. Ве тази книга Пенчо Славейков вижда в 17 ракурса собствената си личност и роля. Някои критици определят НОНБ като своеобразен манифест на ренесансовия индивидуализъм, на ярката субективност. Това е една поетическа мистификация на ограничен поет, който представя своите текстове, чрез които се изразяват общите тенденции в една цяла литература. Това се не само стих , а текстове със самостоятелна биографична бележка- “типичен, икустно изваян портрет”. В книгата обаче не са включени най—ранните маски на авторите Райко Райков Ферхард Медахи и Олав вн Гелдерн. В НОНБ се изразява амбицията на Пенчо Славейков за художествено своеобрази, новаторство и оригиналност. Този сборник актуализира два жанрови модела: мистификацията и антологията, които не са нови за българската литература, а новаторството и оригиналността идва от тяхното съчетаване. Между отделните ппоеми не съществува връзка, те са сякаш сами за себе си , но и взаимно се допълват и обединяват една чрез друга. Книгата напомня и връзка с митологията за съществуването на такъв остров, къето да се осигури безсмъртие и на загиналите герои. Иронията спрямо блаженното е очевидна , защото това е и една ярко сатирична книга, представяща конкретни лица, събития и явления от българската обществена действоителност. Книгата е едновременно единен в смисловата си оформеност текст и съвкупност от отноително самостоятелни по своя характер текстове. Достоверност ии художествена измислица са неразличими. Отделните поети са очертани като ярки инддивидуалности: Иво доля, Ралин Стубел, ББойко Раздяла, Тихо Чубра. Поместените в книгата стихотворениян са своеобразност от мотиви и настроения; преплитат се обществени и индивидуалистични теми, битови картини и философски позиции. Топонимите са образувани чрез обратен словоред/ прочит на реалните градове селищ, реки, планини. Представата за множественост се засилва от портретните скици, направени от художника Никола Петров. В книгата са изразени националните стремежи към вицши идеали на фона на обществената действителност. Създадена е картина на един цялостен ;литературен живот с неговите художествени явления и стилове, един богат модел на литературната култура. Сборникът е образ на националния художествен живот, видян през погледа на самата литература. Като антология книгата е своеобразна “библия на българския модернизъм”, защото изгражда модела на една нация, която живее персоналистично, чрезсвоите творчески личности. НОНБ е мистификация от медерен тип, защото има за цел не да скрие автора, а да разкрие способността му за многостранно превъплъщение зад съвсем прозрачни маски. В книгата писателят прониква дълбоко в националната психология на народа и разкрива нейните типични черти. “езическото начало” ръководи повечето поети- те обичат страстно земното, реалното, долавят се и боррческо начало и вглъъбена мисловноат. В НОНБ Пенчо Славейков включва и стихотворения като “При гроба на убития другар” (Алеко Константинов) и много свои творби от 20-те години. Разработва мотива за човешката неволя, нрав и борческото възвисяване на личността над нея. Срещат се и философски разсъждения: индивидуалистични настроен ия, възхвалява се силната личност и свръхчовека. Сборникът включва и малки лирични песни, в които се изразява някаква ярка общочовешка идея. В книгата се усещат борческа настроеност и висока етичност в съжденията и ценките и най-м важното- способност да се живее в чуждия сввят и да се превъплъти в него. Лириката на книгата отправя към античността(двустишията, епиграфите, епиталламиите) и към новото време. Пенчо Славейков е и поет, и мислител, и съзерцатеел и борец.
Пенчо Славейков е и поет, и мислител, и съзерцатеел и борец, централна фигура в българската литература. Стои в началото на отварянето на бъългарската литература към нови европейски литератуури и създаването на ново модерно литературно съзнание. Той е не само писател, създател на художествени текстове а и идеолог, изявена фигура и силен характер. Критиката за Пенчо Славейков може да се раздели на апологична и отрицателна. ДРКР смята Пенчо Славейков за най- големия пистаел на всички времена в историческия развой на нашата литература. П. Тодоров го определя като вожд на племе, обожествява го и го сочи за обновител, пророк, месия. На същото мнение са и Яворов, Дебелянов, Гео Милев, а също и литературните критици Боян Пенев и Владимир Василев. Отрицателно настроени са Вазов, Георги Бакалов Т. Павлов и разбира се Кирил Христов. Повечето от тях отричат индивидуализма а не таланта. Върху творчеството формиране на Пенчо Славейков оказва влияние това, че е син възрожденски писател. Носи същия агресивен, деятелен, месианцки дух; има същото отношение кън народа и се смята за негов духовен пастир. Носи в сърцето си любовта към народното творчество, към създаденото от народа преди навлизането на индивидуалното творчество. Мотивират го страданието, нещастието, отчаянието, които стават и основа на неговото творчество. В своя живот и творчество утвърждава и мисълта на Гьоте “характерът крепне в световните бури, талантът в самотата”. Има влечение към самотата на свръхчовека. Друг важен фактор е получаването на образование в Германия, където се запознава с близките до него тенденции на модернизма- антидържавност, антимасовост, общочовешката насоченост и против тълпите. Имппонира му противоставената личност- тълпа, творец- маса. Бриобщаването към немския романтизъм усилва убежденията му , че фолклорната култура, творчество е основнаата , единствената здрава основа на индивидуалното творчество. Неговото отношение към фолклора е ренесансово. От Ницше Пенчо Славейков  взема и борбата срещу сократическотот, умственото, рационалното, логическото начало в културата, защото тъкмо това убива дионисиевското начало, мистерията на мисълта, музиката на словото и митологията. Животът ее най- пълен там , където е най- малко съзнателен. В творчеството на Пенчо Славейков  се стига до синтез между универсалното, общочовешкото, универсалното. Чрез европейското се издига българското до общочовешкото. Изкуството трябва да се откъсне от обществените борби, от социалната си функция. То е самостоятелен свят и означава дууховна свобода. Проблемите на личността изместват проблемите на коектива. Човешката индивидуалност е в центтъра на изображението. В българския индивидуализъм се счетават традиционно и модерно, а творческата енерргия не е насочена срещу колектива а срещу “тълпата от драскачи и политикани”. Надмогнато е мподражанието на народната песен. Народният фолклор е вече източник на теми, мотиви, образи. Той се подлага на филоссофски размисъл. Появява се интровертния тип писател. Основния проблем на литературата став съдбата на модерната душа, отношението творец- човечество, самотата и страданието, дуушевното пречистване и превъзмогване на болката. В култ се издигат хармонията и съвършенството, копнежът по безсмъртието на човешката душа. Увлича се по поезията на Демел, Лилиенкрон, Щорм, в които намира духовно родство изстрадалата му душа, по продължение и традициия на руската литература (толстой, короленко) и в “В звяра да търси човек”. Литературното дело на Пенчо Славейков  се осъществява между 1892-1912.
Първата му стихосбирка “Момини сълзи” излиза 1888, но не я харесва и унищожава всички екземпляри. В нея няма все още самостоятелен глас и е под влияние на Хайне. В нея има непосредствено лирическо преживяване; носи духа на роден поет. Лириката му е съзерцателна, тиха и с плахо чувство; тоновете са приглушение. В нея преобладава лунното настроение и отразената светлина. Любония мотив е и радостен и страдалчески. В поезията на Пенчо Славейков  се открива пътя към късите лирически жанрове,  в които психологизмът е водещ. Художествените похвати са драматични, субективистични. Творбите на  Пенчо Славейков  са подчинени на три основни насоки: социална гражданска лирика, творби в духа на фолклорната тенденция и философска лирика. Гражданските произведения го приблжават до оциалната сатира на Алеко. Всички стихосб на Пенчо Славейков  притежават цялостни хуудожествени послания. Интерес от поета предизвикват не външните събития а “онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не ллъхти отрицание на живота ”. Пенчо Славейков   не създава стихосб , а цели книги- такасе осъществява неговия блян по цялостност, блян за единство. В неговото творчество няма текстове, които да са свидетелства на епохата и да отразяват големи събития. Пенчо Славейков   прави литература от миналото, философията от самата литература, която никога не е сама за себе си и винаги е съподчинена с външно глобалното. Книгите му претърпяват множество редакции и са подчинени на две основни представи за света като : макрокосмос (”Епически песни” и “Кървава песен”) и  микрокосмос (“Сън за щастие”). Сюжетите му се обвързват невидимо един с друг и се превръщат в един идеален , огромен мегатекст. Всичките му текстове са подвластни на неговото мислене. Те са монументални. Кодът, през който те се четат е “никога нищо непосредно”. Словото на Пенчо Славейков   е подвластно на новия закон на функционалността.

Още теми