Междинен атвор между патриархално битовата и социално- критическата проза. Връстник на Вазов, в творчеството си Михалаки Георгиев въплъщава любов към старината, консервативно- патриархален поглед към традицията но и остро чувство към покварата на новото време. В патриархалните текстове е силна връзката човек природа. Предметите имат душа; свят на неотчуждения труд. Този свят е многоовековен и не можа да иизчезне. Менталността му остава част дори от новата модерна менталност. Езикът е език на ритуалността, той става непонятен. Именно в патриархалния свят чуждия поглед е важен и упражнява невидим но тотален контрол. Битът е оголемен до космос, слънцето е душа. Патриархалния човек не чезне по други светове; трудът е доброволен, всичко е взаимнозаменяеемо. Собствеността и труда са общи. Това е света преди освобождението, света на фолклора и митологията. Споменът за него буди носталгия- миналото винаги е по-добро. В бъларската проза този свят се продължава от сказа. Терминът принадлежи на руските формалисти, заражда се през 20-те години на 20в. – интерес към просторечието; индивидуалния изказ с неговите особеностии. Изразява се в нагласата за устна реч.като чисто руски термин сказа е : взет от фолклористиката и ознаачава устен, народен разказ, стоящ на границата на ежедневно- битовата реч и художественото народно творчество. Той притежава ваббула и се изгражда чрез непосредтсвено общуване. Според Бахтин сказът е нагласа некъм устна, а към чужда реч . съществуват няколко условия за сказ:
- наличие на повествование, стилизован като разказач, представител на народната среда
- дистанция между автор и разказвач- два типа реч в текста
- авторските възприятия се отличаватт от самостоятелността на разказвача
- съзнание, което е резултат от асоциации за света
особеностите на сказа се изразяват в :
- мозаечност на текста
- разговорни интунации, които са наличие на стилизирана реч
авторите на сказ в българската литература са Каравелов; автор от 90-те години на века Михайлаки Георгиев; Тодор Влайков, Цани Гинчев и Николай Хайтов и Радичков. В разказите на Михайлаки Георгиев често присъства сантиментална любов, която се развива на фона на обществен живот. Чести са темите за народния живот и конфликтите на времето . прозата му показва социална и характерологична наблюдателност; умение да се уловят човешките типове и дарб аз разказване. Въвежда в литературата живия народен говор, преплита хумор и горчивина; често противопоставя балканско- селската патриархална вселена и европейската градска цивилизация; патриархалното минало и съвременната социална действителност; често изправя едни срещу други турския ред преди освобождението и беззаконието в следосвобожденска БГ. Комичния ефект в неговите разкази често се дъжли на сблъсъка на сеелската наивност, простодушие и добродетели с градското лукавство, отродяване и нравствена поквара. Това се постига чрез езика. Михайлаки Георгиев животът не е библейски отвърждаван; героите страдат повече отколкото се радват; действията им се разполагат в два полюса- отчаяние и упорита съпротива; смъртта е често срещан изход. Въпрекивсичко героите запазват своята виталност; смъртта тук е закономерна като социална ситуация, но винаги е случайна, защото героите не са подготвени. Тълкува чувствата и настроенията на обикновените хоора, често стига и до идеализация. Каквито и да са образите и случките в неговите текстове, Михайлаки Георгиев цели да въздейства върху съзнаниеето на обикновения човек. Като автор не показва склонност към големи обощения, а разказва отделни епизоди, на които е свидетел. Обект на изображение са хората от рродния му град Видин, в обстановката на първите следосвобожденски години. Първият му разказае “Кърваво примирие”- разказите му отричат войните. Разказът “С тебешир и въглен” е картини из нашия съвременен живот. В неговите разкази развръзката на даден конфликт е винаги трагична. Хумореската “моят приятел Петко Чатматов” показва типа на градския интелигент, попаднал в селска среда. “шарен свят” е разказа за селянина попаднал в града и неговия разказ пред съселяните. Дори разказите на предосвобожденска тематика засягат по нещо и от новата действителност . в разказа “От зло на по- зло” лекият хумор прераства в язвителност и гневни нападки. Миналото е добро, той често го идеализира за да го противопостави на съвремеността – повестта “Рада”. В “”.......... героите на Михайлаки Георгиев винаги разговарят дълго помежду си, а постъпките им се преценяват не от автора а от другите герои. Някои изрази са взети направо от фолклора- “добър ден!дал бог добро”. В хумореските си “Меракът на чичо демчо” и “разкумил кума си” осмива политическата демагогия и невежество. Разказите му са прости непринудени и увлекателни. Разгръщат се около една конкретна случка; редят се картини от народния живот; правят се отклонения за да се каже и нещо странично. Рисуват се типични портрети. Понякога случката е по- важна оот характерите и те остават недоразвити. Прибягва до диалекта, за да придаде колорит; прибягва до много пословици и поговорки. Михайлаки Георгиев рразказва така сякаш читателя слуша живитя разказ на героя. Той разказва с езика, стила и композиционните похвати на сладкодумните булгари в малкия град или село. В развитието на разказа той застава на нивото на героите и разказва от тяхно име. Разказте му отвеждат към последните години преди Освобождението и първите след него. Стреми се да надникне в душите на своите герои; използва контраста за да очертае резките промени. Познава добре българсккия бит , знае неговите тъмни страни – невежеството и съеверията и го противопоставя на новото време и живот. Именно в новия живот авторът е ненадминат реалист- заклеймява моралния разпад, политическия разврат. Единствен сред българските писатели дава образ на турчина не катто владетел , а като обикновен човек в неговото ежедневие и бит и този образ е положителен. Разказите му са изпълнени и с много житйски, конкретни и дори отвлечени проблеми. Хуморът в неговите разкази е непринуден, свеж, естествен, произтича от истинското остроумие и духовност. Характерите си изгражда както пряко, така и чрез техните постъпки. Илюзията за правдоподобност е пълна. Насища своите разкази с много нравствена проблематика и дава интересни податки за българската народна философия. Постфолклоризмът се изразява в това, че ритуалът вече не е сакрален, а е част от всекидневието на хората. Създава се пълноценно битоописание смо посредством ритуала. Вече идването на гости не означава непременно интрига, а появяването на нещо ново или чужд човек – лошо, заплаха. Всяко действие означава повече отколкото показва. Разказът придобива многозначност, а според критиците това е изискване за създаването на истински художествен разказ, който е изграден върху художествената условност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар