ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ НА СТИЛИСТИКАТА


І. Дефиниране на понятието “стил”.
  Понятието “стил”(от гр. stylos) (стилета, с която древните са писали на восъчни дъсчици) е фундаментално понятие в човешката култура.
  Възникнал за първи път в античната реторика, стилът става категория на езикознанието, изкуствознанието, естетиката, психологията, социологията, теорията на познанието, наукознанието, философията на културата. Всяка от тези дисциплини открива свой ракурс за неговото разглеждане.
  В античността, за древните гърци и римляни, стилът е бил понятие на ораторското изкуство и се е разглеждал като средство за убеждение. В древноиндийската философия стилът се е разбирал като средство за украсяване на речта. В средните векове стилът се свързва с понятието “жанр на художествената литература” , като се прави опит да се отделят в езика стилове, съответстващи на литературните жанрове.
  Едни от най-популярните формулировки на стила с характер на сентенции са: Какъвто е стилът, такъв е и характерът(Платон), Стилът е лице на душата(Сенека), Стилът – това е самият човек(Ж. Бюфон), Стилът е философия на разума(Шопенхауер), Стилът е специализация на чувствителността(Реми дьо Гурмон), Стилът е мислене посредством език(Дж. Нюмън), Стилът е начин да се изрази нещо(Оуман).
  Съвременното значение на термина стил е значително по-широко и неопределено. За това свидетелстват множеството му определения, които той е способен да приеме. Стилът може да бъде добър, лош, сдържан, сух, цветист, протоколен, емоционален, тържествен, поетичен, старомоден, съвременен, претенциозен, висок, нисък, среден, романтичен, класически, епистоларен, административен, повествователен и т.н. и т.н.
  Към този далеч непълен списък трябва да се добави и стил на Йовков, стил на Бодлер, стил на “Тютюн”, стил на “Братя Карамазови” и пр. Освен това се говори за стил в живописта, музиката, архитектурата, мебелировката, дрехите, спорта, поведението. Общоприети станаха словосъчетанията стил на ръководство и стил на живот(stil live).
  Следователно стилът възниква там и само там, където една дейност може да се осъществи по различни пътища и субектът на дейността може и е длъжен да избере един от тях, даже ако той не осъзнава, че стои пред избор.
  Стилът е преди всичко резултат от избор на определен, най-често обществено осъзнат, начин на дейност, благодарение на което той носи винаги информация за субекта на съответната дейност – за неговата принадлежност към една или друга епоха, култура, социална група; за

  =2=

социалната му роля, която той изпълнява в момента на протичане на комуникативния акт; за негови личностни качества, психическо състояние и пр.
  Димитър Попов подчертава съществения принос на позитивистите Хърбърт Спенсър и Иполит Тен за осъзнаване на понятието “стил”. Според тях стилът е дарба на човека или способност за хармонична координация на всички елементи на речта.
  По сведения на нашия учен проф. В. Вакернагел от Базелския университет в лекциите си от 1836 г. застъпва схващането за стила като израз на творческата индивидуалност на човека. Той разглежда стила като вид и начин на изобразяване чрез езика, определен отчасти от духовното своеобразие на изобразяващия и отчасти от съдържанието и целта на изобразяваното.
  Д. Попов изтъква и важната роля на епигоните на позитивизма относно лингвистичната интерпретация на стила. През 1962 г. Р. Сейс определя стила като естетическо използване на езика, т.е. използването на езика в произведенията на изкуството. Близки до схващането на Сейс са вижданията за стила на В. Кайзер, Р. Уелек и О. Уорън, П. Гиро. За Кайзер стилът е синтетично понятие за монолитност, на което са подчинени всички езикови форми на произведението. Според Уелек и Уорън стилът е индивидуална езикова система на едно произведение или на група произведения. П. Гиро разбира стила като използване на изразителни средства от писателя за литературни цели.
  В своята “Френска стилистика” Шарл Бали се занимава с избора на експресивните факти на езика. Неговото разбиране обуславя възникването на теорията за стила като избор на изразно средство(Ж. Марузо, П. Гиро).
  Според друга теория стилът се възприема като отклонение от лингвистичната норма. М. Риффатер застъпва идеята, че отклоненията от нормата за целите на стиловия анализ трябва да бъдат тълкувани задължително като естетически. Ето защо той говори за естетическа конотация.
  В българската лингвистика няма единно мнение за стила. Интерес преставляват определенията, дадени от Любомир Андрейчин, Мирослав Янакиев и Стефан Брезински. Проф. Андрейчин пише: Стил или слог е характерен начин на използване на изразните средства в речта, който зависи от различни фактори(предмет и цел на изказването, индивидуални особености на автора, традиции и др.). За М. Янакиев: Стилът е съвкупност от изрази, която характеризира определени група от хора, владеещи даден език. Според Ст. Брезински: Стилът е система от езикови изразни средства, съвкупност от функционални разновидности на

  =3=

българската книжовна реч, характерни начини, по които се използват елементите на общонародния език за целите на езиковото общуване.
  Очевидно е, че терминът стил в лингвистиката е многозначен, което се определя според езиковедите както от историческите промени в самия общонароден език, от развитието и измененията на неговата стилова диференциация, така и от дълголетните традиции на историческото развитие на езикознанието, обуславящо възникването на различни подходи към изучаваенто на езика и речта.
  Стилът на речевата дейност е обществено осъзнат стереотип на речево поведение. Той е символично значимо свойство на речевия акт, което носи определена информация за субекта на речта. Стилът е съзнателен избор на изразни средства, подчиняващ се на редица условия, чрез които се изразяват особености от развоя и функционирането на езика. Той е елемент(макар и своеобразен) от цялостното отражение на действителността(М. Лилов).
  Многослойността на стила се формира от акта на избор на различните равнища на еквивалентност. В съответствие с това понятието “стил на речевата дейност” се разслоява на два стила: стил на съдържанието и стил на израза.
  Стилът на съдържанието е този аспект на стила изобщо, който възниква за сметка на избора, който адресантът осъществява на равнището на означаемите, т.е. на това, което трябва да се каже или да се напише. Равнището на еквивалентност тук се задава от целта на речевия акт(например да застави адресата да излезе) или от общия замисъл на текста.
  Що се отнася до стила на израза, то това понятие съответства на стила в тесния, лингвистичния смисъл на този термин. Стилът на израза е свойство на съобщението, възникващо в резултат на подбора на означаващи, т.е. на езикови средства, с които ще се изрази това, което адресантът иска да каже или да напише.
  Проф. Любомир Андрейчин различава два основни стила на речта в зависимост от двата основни начина, по които се отразява действителността: логически(разсъдъчен) и образно-емоционален стил.
  Логическият стил на речта отразява действителността по чисто мисловен(интелектуален, разсъдъчен) път, като използва изразни средства, които въздействат главно върху мисълта. Такъв е стилът на научната и научно-популярната литература, на административните документи и др.
  Образният стил на речта отразява действителността по образен и емоционален път, който използва изразни средства, които въздействат не само върху мисълта, но също и върху въображението и чувствата. Такъв е

  =4=

стилът на различните видове художествени произведения и на някои публицистични текстове.

  ІІ. Стилистично значение и стилистична окраска
  Въпросът за същността на стилистичното значение и стилистичната окраска все още не е достатъчно изяснен в лингвистиката.
  Руската изследователка М. Н. Кожина определя стилистичното значение като ония допълнителни към лексикалното, предметното или граматическо значение признаци, които имат постоянен характер и се възпроизвеждат в определени условия и влизат в семантическата структура на езиковите единици. Тя подчертава, че стилистичното значение на думата носи и определена социална информация. Кожина твърди, че: стилистичното значение е част от семантичната структура на езиковите единици. При различните езикови единици то се проявява различно: при експресивно окрасените е на повърхността, а при другите – само в определени(конкретни) контексти, при което тези контексти имат закономерен характер, притежават типичните условия за реализация на значенията.
  Проф. Кожина отделя два компонента в стилистичното значение на думата:
- стилистична окраска – качество на думата, свързано с типична за нея сфера на употреба, като чрез това се характеризира и речта, а чрез нея и участниците в общуването.
- емоционално-експресивна окраска – това е допълнителен компонент в значението на думата, характеризиращо преди всичко обозначавания с нея предмет(явление), като изразява отношението на говорещото лице към него(тържественост, ласкателство, ироничност).
  Стилистичната окраска е компонент на думата, а емоционално-експресивната окраска – на значението. Стилистичното значение е присъщо на езиковите единици в тяхната системна организация на езиково равнище, т.е. то изгражда лексико-стилистична парадигма, но също участва активно и в комуникативния акт, т.е. в синтагматичния стилистичен ред, където се осъществяват стилистичните начини.
  Според К. А. Долинин стилистичното значение на езиковата единица е допълнителното интуитивно възприемано съзначение, реализиращо се в речта при избора на дадената единица от реда на денотативно еднозначните й (функционално еквивалентни) за изразяване на определено предметно-понятийно съдържание или за изпълнение на определена стилистична функция.
  И. В. Арнолд използва вместо стилистично значение термина конотативно значение, което разглежда като информация, свързана с
  =5=

условията на комуникацията и с участниците в нея. Тя различава четири компонента в структурата на това значение: емоционален(узузален и
оказионален), оценъчен, експресивен(образен и интензифицирана експресивност) и стилистичен.
  В настоящата лекция под стилистично значение ще разбираме допълнителните емоционални, оценъчни, експресивни и функционално-стилистични признаци, наслоени над денотативно-сигнификативното и граматическото значение на езиковата единица, и тяхната проява в потока на речта.
  Стилистичната окраска е функционално –стилистичен признак в състава на стилистичното значение на думата, който ограничава нейната употреба и носи информация за ситуацията, в която протича речевия акт(разговорно, книжно, реторично, тържествено, официално-делово, научно, поетическо, литературно и т.н.). Например: женичка – разг.(гальовност, фамилиарност), бъднини, ваятел, грядущ, дан, бран – търж.; заник, пурпурен, ладия – поет.; театро, депутатин, хартишка – простореч.; входящ, живущ, долуподписаният, гореказаното – офиц.-делово.
  Критерий за определяне принадлежността на една дума към определен стилистичен пласт е установената в езика синонимия или съществуването на паралелен начин за дублетно назоваване на едно и също нещо. Например: махам се – разкарвам се, дял – пай, дете – хлапе, работя – бачкам, гюрюлтия – шум, врява, олюлявам се – кандилкам се, съдружник - ортак; рубеж – граница, лабилен – слаб, ситуация – положение, имплицитен – скрит, експлицитен – явен.
  Друг пример: спокоен, мирен, укротен, кротък, успокоен, рахат, несмутим, безбурен, безметежен и т.н. В този синонимен ред доминантният синоним спокоен е стилистично неутрална дума; мирен, укротен, кротък, успокоен са подходящи за разговорната, художествената и публицистичната реч, но не биха били уместни в научния и в официално-деловия стил поради емоционално-експресивния си заряд; безбурен, безметежен имат тържествено-патетично звучене; рахат е турцизъм – има разговорен оттенък.
  Методи Лилов подчертава, че стилистичното значение е сбор от такива особености на думата, които определеят възможностите й да се съчетава в стилистичен контекст и да бъде изразителна в него. То обединява елементи от различни сфери, от различни езикови равнища и точно в тази му разностранност е неговата специфика на стилистична категория.
  Според Методи Лилов стилистичното значение се оформя на първо място от елементите на съдържанието на думата. Ученият отбелязва, че по принцип стилистичното значение на думата не се определя от нейното
  =6=

лексикално значение; във всеки стил могат да се назоват и опишат всички факти, предмети, явления и процеси. В различните стилове обаче се
използват различни думи. Те имат общо взето еднакво значение, но се различават по някои допълнителни нюанси в съдържанието си, които ги правят по-подходящи в дадена ситуация. Например думата прогрес е подходяща за научния стил, докато напредък може да бъде употребена в някой публицистичен текст. Първата езикова единица е с чужд произход, а втората е домашна, с ясна вътрешна форма, благодарение на което буди определени представи. Нейното възприемане върви не по пътя на абстракцията, а минава през образното асоциативно мислене. Двете лексеми са пълни синоними, но в стилистичния контекст функционират различно. В същите отношения влизат и редица двойки от думи – разколник и отцепник, мотив и подбуда и т. н.
  Допълнителните елементи в съдържанието на думата могат да засягат степента на обобщеност в самото лексикално значение на думата, синтетичността на съдържанието й. Например: Националните стопанства все повече се свързват, взаимопроникват се. Подчертаният глагол може да бъде използван в научния стил, където са допустими по-голяма абстракция и по-сложно отражение на действителността, но в публицистичния стил е по-добре да бъде заместен със съчетанието проникват се взаимно.
  Стилистичното значение може да се оформя и с помощта на някои елементи на нейната форма. Методи Лилов посочва, че това са случаи, при които с промяната на някои от граматичните особености се променят и някои елементи от съдържанието на думата, нещо в нейното значение, и това влияе върху употребата й. Запазвайки общото си лексикално значение, различните форма на думата го реализират по различен начин, в различни сфери и поради това не са равностойни в стилистично отношение. Например при образуване на множествено число на думата кръвкърви не се променя нейното лексикално значение, но се актуализират различни елементи от основното й значение, които дотогава тя е носила немаркирано. Кърви не означава “голямо количество кръв”, а засилва конкретността на представянето. Същото наблюдаваме и при множественото число на небеса(от небе), където има остатък от една стара философска идея, която схваща небесата като нещо конкретно, материално.
  За разлика от посочените словоформи, при думите хляб, вино и сол множественото число се образува нормално, при което се променя значението им: хляб – хлябове: “изпечен къс тесто”(еднозначно), вино – вина”различни видове, марки вино”, сол – соли(химичен термин).
  Стилистичното значение е неразривно свързано с историята на думата. Лилов дава примери с думите дървеса и телеса. Това са редовни
  =7=

старобългарски форми за множествено число от дърво и тяло. По чисто лингвистични причини, те биват заместени в историческия развой на езика
от формите дървета и тела. Много по-късно към формата дървеса се обръщат определен кръг поети, които търсят средства за създаване на поетичен език, като смятат дървеса за особена “поетична” форма. Телеса обаче се употребява с иронично значение и много често се използва в стила, пародиращ “високия” поетичен стил.
  Очевидно е, че в стилистичното значение на думата се отразяват всички особености на нейната история. Ето защо никой не влага някакво особено съдържание във формата чудеса, която единствено няма морфологични варианти.
  Методи Лилов изтъква, че стилистичното значение на фразеологичните съчетания почти винаги се оформя под влияние на тяхната история . Ще добавим, че смисълът на тези езикови единици е винаги културно(етнокултурно) обусловен. Например идиомът ни в клин, ни в ръкав отначало е бил свободно съчетание и се е употребявал в обикновената реч на българите. Думата клин за тях е означавала “тясно и продълговато триъгълно парче плат, което се е поставяло отстрани на риза, дреха и др.", а изразът ни в клин, ни в ръкав се е употребявал в конкретното си значение за малък къс плат, от който не може да се скрои ни клин, ни ръкав, т. е. който не ставал ни в клин, ни в ръкав. По-късно съчетанието добива по-широко преносно значение, напуска тясната си битова употреба и доката се е пазело значението на думата клин като “тесен и продълговат къс плат”, то е било фразеологично съчетание. След като се забравя това значение на думата клин, съчетанието ни в клин, ни в ръкав се превръща в идиом.
  III. Стилистична функция
  Стилистичната функция е тази, при която съдържанието на дадена езикова единица се обогатява с емоционални, оценъчни, експресивни и понятийно-логически компоненти под влияние на различни социални, психологически и конкретно-ситуативни фактори.
  Стилистичната функция е присъща на речевото съобщение във всички сфери.
  При анализа на стилистичната функция е необходимо да се отчитат следните аспекти на изказването и условията на неговото пораждане: 1) Съдържанието на изказването в сравнение със съдържанието на неговия неутрален еквивалент; 2) Комуникативните фактори, намиращи се в основата на стилистичната вариативност и получаващи израз във формалната и съдържателната структура на изказването; 3) Начин на актуализация на компонентите на изказването.

  =8=
 
  Взаимодействието между първите два аспекта води до следната закономерност: колкото повече комуникативни фактори участват в
процеса на пораждането, толкова по-богато е неговото съдържание и толкова по-ярко се проявява неговата стилистична функция.
  Например: Това е една стара жена. В изказването не получават израз междуличностният аспект на речевия акт, социалната и психологическата специфика на говорещия и адресата, отношението на говорещия субект към предмета на речта и особеността на обстановката.
  Съжелявам! Това е само една стара жена. Тук субектът на речта е изразил съжаление и тъга по повод на конкретната ситуация и неизбежността на стареенето, както и уважително отношение към старицата и старостта изобщо. Интонацията предава отношението на говорещия към предмета на речта.
  О, престани вече! Това е една дърта коза! Адресантът изразява пренебрежително отношение към предмета на речта. Посочват се неофициалните отношения между общуващите, както и фамилиарната обстановка. В стилистичното значение на думата коза е откроен образният микрокомпонент.
  В речта всички единици, независимо от кое равнище на езиковата система са, могат да имат стилистично значение и да изпълняват стилистични функции.
  IV. Стилистичен контекст
  Стилистичният контекст е такъв контекст, който не стеснява значението на един или друг речев елемент, а обратно, разширява го.
  Понятието стилистичен контекст е формулирано от Майкъл Риффатер. В зависимост от обема на стилистичния контекст се различават три негови типа: микроконтекст, макроконтекст и мегаконтекст.
  Стилистичен микроконтекст е този, който се реализира в рамките на отделно изречение. Например: Парченце самота изблея под кревата(Е. Александрова).
  Стилистичният макроконтекст се осъществява в границите на свръхфразово единство или абзац. Например:
  - Вие бихте могли да опитате от "библиотеката" - глухо посъветва офицерският кандидат.
  - Коя библиотека? - попита експертът.
  - Вертепът!... - възмутено обясни свещеникът. - Тук наричат "библиотека" немския публичен дом за офицери...Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.
  - Не се бъркай, попе!... - каза домакинът. - Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза там(Д. Димов).

  =9=

  Стилистичният мегаконтекст обхваща целия текст(най-вече художествен). Многократно употребените ключови или тематични думи в различни речеви ситуации в границите на един и същи текст обогатяват и изменят смисловото си съдържание.
  V. Стилистична норма
  Употребата на езиковите средства се подчинява на два вида норми: езикови и стилистични.
  Според проф. Л. Андрейчин: Общозадължителните изисквания за единен изговор и употреба на дума и форми и за построяване на изреченията в книжовния език се наричат езикови норми...Докато езиковите правила определят закономерностите в строежа на езиковата система, езиковите норми определят положението в книжовния език в случаи, когато в диалектната или в книжовната реч на интелигенцията има разнообразие.
  Фонетичните, лексикалните и граматичните норми образуват съвкупността на езиковата норма на българския книжовен език. Това е норма на системата. Докато езиковите норми определят какви фонетични, лексикални и граматични средства от наличните в националния език и в книжовноезиковата практика на народа се включват в системата на българския книжовен език, стилистичните норми определят какво от системата на този език и по какъв начин се използва във функционалните стилове на нашия литературен език и в присъщите му жанрове.
  Стилистичните норми са правила за оптимално стилистично използване на езиковите единици. Те са се установили в езиковия живот на обществото след продължителна традиция в типична комуникативна ситуация.
  Стилистичните норми могат да бъдат: езикови, речеви, функционално-стилистични и експресивно-стилистични.
  Употребата на езиковите единици е функционално обусловена, т.е. зависи от стила, в който е направено изказването, от неговите стилистични норми. Например експресивната лексика и фразеология от типа на зяпам, от дъжд на вятър, дрънкало, плямпам, скапан, коремче, краченце и под. са уместни в ежедневното разговорно общуване, допустими са в художествената реч, но се изключват абсолютно от употреба в научния или административно-деловия стил. От друга страна, думи като долуподписан, ордер, ензими, фотосинтеза, парадигма и под. биха били най-малко неестествени при едно битово общуване.
  Нарушенията на стилистичните норми се квалифицират като стилистична грешка, а усвояването и целесъобразното прилагане на стилистичните норми в процеса на езиковата комуникация - като цел и връх на речевата култура.
 
  =10=

  VI. Стилистична парадигма
  Образува се от близки по значение езикови единици от всички езикови равнища, които се различават по своята стилистична маркираност. Членовете на стилистичната парадигма притежават два типа значения - семантично и стилистично, което е диференциален признак в парадигмата, и образуват синонимен ред от стилистични синоними и варианти.
  Различават се четири стилистични парадигми:
  1. Фонетико-стилистична. При нейното изграждане участват варианти, а не синоними. Тя се изгражда от произносителни стилове: маркиран и немаркиран. Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор близък или отдалечен от правоговорните норми.
  Немаркираният произносителен стил се отличава с липсата на обработеност на фонетичните компоненти. Той е произносителната практика на ежедневието: тва тримесечие, матрялна база, отиъм си, више образование и др.
  Вариантите на фонемите - социално-диалектни, териториално-диалектни или чисто стилови - са парадигматични сегментни елементи на фонетико-стилистичната парадигма и имат стилообразуваща функция.
  Варирането на ударението и на интонационните средства е стилистично значимо и участва в изграждането на фонетико-стилистичната парадигма.
  2. Морфологично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от противопоставянето на отделни словоформи по тяхната стилистична роля или от противопоставянето на отделни варианти в състава на една словоформа. Например при съществителните имена - категориите род и число, при глаголите - категориите време, лице, наклонение. Сравни: Професорката отново започна да вдига гири; Нима на него разчиташ - той е такава баба! ; употребата на 2 л. ед. ч. с популярното "обобщително значение": Търпиш, търпиш, па извикаш; употребата на 3л. ед. ч. вместо 2л., ед. ч.: Милата баба Златуша, заради нас помъкнала големия бъкел!(А. Каралийчев), Не може чорапите си да закърпи, а седнал акъл да ми дава. Употреба на сегашно вместо бъдеще време: Напускам квартирата, зараязвам всичко и се преселвам окончателно и завинаги тук( Б. Райнов).
  3. Лексикално-стилистична парадигма. Думата участва в нейното изграждане както с денотативното си значение, така и с конотативното си значение. Тази парадигма е най-богата и разнообразна.
  4. Синтактично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от синтактичните синоними, които са съотносими по строеж и близки по значение, или пък от стилистични варианти на една синтактична единица.

  = 11 =

  VII. Синтагматичните отношения между маркираните и немаркираните елементи в речевата верига са три основни типа:
  1. Отношения на детерминация - стилистичната окраска на всички немаркирани единици в отрязъка на съобщението се определя от стилистично маркирания елемент. Например: Кой те би по главата точно днес да отидеш за риба. Използваната фразеологична единица с по-груб емоционален тон придава на цялото изказване просторечна окраска.
  2. Отношение на интерпенденция - съчетаването на две или повече стилистично маркирани единици, които принадлежат към един и същи клас, определя стилистичната значимост на текста. Например: До конкурса се допускат заявки на всички учени независимо от тяхната възраст, научно звание, научна степен или длъжност, а така също независимо от ведомствената принадлежност на научната организация, в която работи авторът(авторският колектив) на проекта.
  3. Отношения на констелация - съчетаването на два или на повече стилистично маркирани елемента, принадлежащи към различни класове, определя стилистичната окраска на цялото. Например: - Аз, вика, се абстрахирам от подобни буламачи! Усъвършенствувай ми, вика, четири яйца на очи алафранга!(Чудомир).
  VIII. Стилистична конвергенция - стилистично натрупване върху неголям отрязък от текста на стилистични средства и стилистични начини, изпълняващи обща стилистична функция. Например: Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка - селско дете обичливо(Ел. Пелин).
  IX. Оценъчността отразява както емоционално-сетивното възприемане и квалификация на обектите от действителността, так и тяхната рационална квалификация от страна на субекта на речта. Оценъчното отношение може да бъде рационално-оценъчно и емоционално-оценъчно, а самата оценка - положителна или отрицателна(наркоман, герой, негодник, работяга).
  X. Емоционалността на речта е нейно качество да въздейства непосредствено върху чувствата ни, да ни кара да се вживяваме по-дълбоко и вярно в преживяванията на автора или на говорещото лице.
  Емоциите имат различни форми на физиологична екстериоризация(смях, сълзи, тремор и т. н.) и различни начини на вербализация - назоваване, изразяване, описание.
  Названия на емоции: радост, любов, жалост, срам, завист, възхищение, нежност.
  Средствата за изразяване на емоции могат да бъдат както фонетични и лексикално-семантични единици, така и синтактични единици. Сравни: Гооол! - ревяха неистово запалянковците; Боже, боже! За тия
  = 12 =

идиотщини ли потроши парите, дето ги изкара по мездренските гари.; Що за невежество!; Къде ли не е бил той!
  Описание на емоции: - На всичко отгоре - подсука гневно уста тя. - си се наконтил като софиянски шафер.
  XI. Експресивността е система от изразни и езикови средства, изграждащи такава речева структура на текста, която въздейства върху въображението на възприемащия, като предизвиква у него живи и ярки образи на предметите и явленията.
  Словесният образ е създаденото чрез средствата на езика двупланово изображение, основано на изразяване на един предмет чрез друг. Образността бива тропеична и нетропеична. Първата се основава на употребата на думата и изразите в преносното им значение, автората - на адекватния избор и използване на езиковите средства в съответствие с авторовия замисъл.
  Интензивността отразява градацията в степента на изява на семантичния признак, който обозначеният с езиков знак референт притежава(или му се приписва) Например: голям, огромен, грамаден, гигантски; хубаво, супер, жестоко; глупак, тъпанар, тъпунгер и др. под. Експресивността може да бъде емоционална и лишена от емоционалност.

  доц. д-р Руси Русев


    >>> СТИЛИСТИКА <<<






Няма коментари:

Публикуване на коментар