ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ НА СТИЛИСТИКАТА

І. Дефиниране на понятието “стил”.

  Понятието “стил”(от гр. stylos) (стилета, с която древните са писали на восъчни дъсчици) е фундаментално понятие в човешката култура.

  Възникнал за първи път в античната реторика, стилът става категория на езикознанието, изкуствознанието, естетиката, психологията, социологията, теорията на познанието, наукознанието, философията на културата. Всяка от тези дисциплини открива свой ракурс за неговото разглеждане.

  В античността, за древните гърци и римляни, стилът е бил понятие на ораторското изкуство и се е разглеждал като средство за убеждение. В древноиндийската философия стилът се е разбирал като средство за украсяване на речта. В средните векове стилът се свързва с понятието “жанр на художествената литература” , като се прави опит да се отделят в езика стилове, съответстващи на литературните жанрове.

  Едни от най-популярните формулировки на стила с характер на сентенции са: Какъвто е стилът, такъв е и характерът(Платон), Стилът е лице на душата(Сенека), Стилът – това е самият човек(Ж. Бюфон), Стилът е философия на разума(Шопенхауер), Стилът е специализация на чувствителността(Реми дьо Гурмон), Стилът е мислене посредством език(Дж. Нюмън), Стилът е начин да се изрази нещо(Оуман).

  Съвременното значение на термина стил е значително по-широко и неопределено. За това свидетелстват множеството му определения, които той е способен да приеме. Стилът може да бъде добър, лош, сдържан, сух, цветист, протоколен, емоционален, тържествен, поетичен, старомоден, съвременен, претенциозен, висок, нисък, среден, романтичен, класически, епистоларен, административен, повествователен и т.н. и т.н.

  Към този далеч непълен списък трябва да се добави и стил на Йовков, стил на Бодлер, стил на “Тютюн”, стил на “Братя Карамазови” и пр. Освен това се говори за стил в живописта, музиката, архитектурата, мебелировката, дрехите, спорта, поведението. Общоприети станаха словосъчетанията стил на ръководство и стил на живот(stil live).

  Следователно стилът възниква там и само там, където една дейност може да се осъществи по различни пътища и субектът на дейността може и е длъжен да избере един от тях, даже ако той не осъзнава, че стои пред избор.

  Стилът е преди всичко резултат от избор на определен, най-често обществено осъзнат, начин на дейност, благодарение на което той носи винаги информация за субекта на съответната дейност – за неговата принадлежност към една или друга епоха, култура, социална група; за

  =2=

социалната му роля, която той изпълнява в момента на протичане на комуникативния акт; за негови личностни качества, психическо състояние и пр.

  Димитър Попов подчертава съществения принос на позитивистите Хърбърт Спенсър и Иполит Тен за осъзнаване на понятието “стил”. Според тях стилът е дарба на човека или способност за хармонична координация на всички елементи на речта.

  По сведения на нашия учен проф. В. Вакернагел от Базелския университет в лекциите си от 1836 г. застъпва схващането за стила като израз на творческата индивидуалност на човека. Той разглежда стила като вид и начин на изобразяване чрез езика, определен отчасти от духовното своеобразие на изобразяващия и отчасти от съдържанието и целта на изобразяваното.

  Д. Попов изтъква и важната роля на епигоните на позитивизма относно лингвистичната интерпретация на стила. През 1962 г. Р. Сейс определя стила като естетическо използване на езика, т.е. използването на езика в произведенията на изкуството. Близки до схващането на Сейс са вижданията за стила на В. Кайзер, Р. Уелек и О. Уорън, П. Гиро. За Кайзер стилът е синтетично понятие за монолитност, на което са подчинени всички езикови форми на произведението. Според Уелек и Уорън стилът е индивидуална езикова система на едно произведение или на група произведения. П. Гиро разбира стила като използване на изразителни средства от писателя за литературни цели.

  В своята “Френска стилистика” Шарл Бали се занимава с избора на експресивните факти на езика. Неговото разбиране обуславя възникването на теорията за стила като избор на изразно средство(Ж. Марузо, П. Гиро).

  Според друга теория стилът се възприема като отклонение от лингвистичната норма. М. Риффатер застъпва идеята, че отклоненията от нормата за целите на стиловия анализ трябва да бъдат тълкувани задължително като естетически. Ето защо той говори за естетическа конотация.

  В българската лингвистика няма единно мнение за стила. Интерес преставляват определенията, дадени от Любомир Андрейчин, Мирослав Янакиев и Стефан Брезински. Проф. Андрейчин пише: Стил или слог е характерен начин на използване на изразните средства в речта, който зависи от различни фактори(предмет и цел на изказването, индивидуални особености на автора, традиции и др.). За М. Янакиев: Стилът е съвкупност от изрази, която характеризира определени група от хора, владеещи даден език. Според Ст. Брезински: Стилът е система от езикови изразни средства, съвкупност от функционални разновидности на

  =3=

българската книжовна реч, характерни начини, по които се използват елементите на общонародния език за целите на езиковото общуване.

  Очевидно е, че терминът стил в лингвистиката е многозначен, което се определя според езиковедите както от историческите промени в самия общонароден език, от развитието и измененията на неговата стилова диференциация, така и от дълголетните традиции на историческото развитие на езикознанието, обуславящо възникването на различни подходи към изучаваенто на езика и речта.

  Стилът на речевата дейност е обществено осъзнат стереотип на речево поведение. Той е символично значимо свойство на речевия акт, което носи определена информация за субекта на речта. Стилът е съзнателен избор на изразни средства, подчиняващ се на редица условия, чрез които се изразяват особености от развоя и функционирането на езика. Той е елемент(макар и своеобразен) от цялостното отражение на действителността(М. Лилов).

  Многослойността на стила се формира от акта на избор на различните равнища на еквивалентност. В съответствие с това понятието “стил на речевата дейност” се разслоява на два стила: стил на съдържанието и стил на израза.

  Стилът на съдържанието е този аспект на стила изобщо, който възниква за сметка на избора, който адресантът осъществява на равнището на означаемите, т.е. на това, което трябва да се каже или да се напише. Равнището на еквивалентност тук се задава от целта на речевия акт(например да застави адресата да излезе) или от общия замисъл на текста.

  Що се отнася до стила на израза, то това понятие съответства на стила в тесния, лингвистичния смисъл на този термин. Стилът на израза е свойство на съобщението, възникващо в резултат на подбора на означаващи, т.е. на езикови средства, с които ще се изрази това, което адресантът иска да каже или да напише.

  Проф. Любомир Андрейчин различава два основни стила на речта в зависимост от двата основни начина, по които се отразява действителността: логически(разсъдъчен) и образно-емоционален стил.

  Логическият стил на речта отразява действителността по чисто мисловен(интелектуален, разсъдъчен) път, като използва изразни средства, които въздействат главно върху мисълта. Такъв е стилът на научната и научно-популярната литература, на административните документи и др.

  Образният стил на речта отразява действителността по образен и емоционален път, който използва изразни средства, които въздействат не само върху мисълта, но също и върху въображението и чувствата. Такъв е

  =4=

стилът на различните видове художествени произведения и на някои публицистични текстове.

  ІІ. Стилистично значение и стилистична окраска

  Въпросът за същността на стилистичното значение и стилистичната окраска все още не е достатъчно изяснен в лингвистиката.

  Руската изследователка М. Н. Кожина определя стилистичното значение като ония допълнителни към лексикалното, предметното или граматическо значение признаци, които имат постоянен характер и се възпроизвеждат в определени условия и влизат в семантическата структура на езиковите единици. Тя подчертава, че стилистичното значение на думата носи и определена социална информация. Кожина твърди, че: стилистичното значение е част от семантичната структура на езиковите единици. При различните езикови единици то се проявява различно: при експресивно окрасените е на повърхността, а при другите – само в определени(конкретни) контексти, при което тези контексти имат закономерен характер, притежават типичните условия за реализация на значенията.

  Проф. Кожина отделя два компонента в стилистичното значение на думата:

- стилистична окраска – качество на думата, свързано с типична за нея сфера на употреба, като чрез това се характеризира и речта, а чрез нея и участниците в общуването.

- емоционално-експресивна окраска – това е допълнителен компонент в значението на думата, характеризиращо преди всичко обозначавания с нея предмет(явление), като изразява отношението на говорещото лице към него(тържественост, ласкателство, ироничност).

  Стилистичната окраска е компонент на думата, а емоционално-експресивната окраска – на значението. Стилистичното значение е присъщо на езиковите единици в тяхната системна организация на езиково равнище, т.е. то изгражда лексико-стилистична парадигма, но също участва активно и в комуникативния акт, т.е. в синтагматичния стилистичен ред, където се осъществяват стилистичните начини.

  Според К. А. Долинин стилистичното значение на езиковата единица е допълнителното интуитивно възприемано съзначение, реализиращо се в речта при избора на дадената единица от реда на денотативно еднозначните й (функционално еквивалентни) за изразяване на определено предметно-понятийно съдържание или за изпълнение на определена стилистична функция.

  И. В. Арнолд използва вместо стилистично значение термина конотативно значение, което разглежда като информация, свързана с

  =5=

условията на комуникацията и с участниците в нея. Тя различава четири компонента в структурата на това значение: емоционален(узузален и

оказионален), оценъчен, експресивен(образен и интензифицирана експресивност) и стилистичен.

  В настоящата лекция под стилистично значение ще разбираме допълнителните емоционални, оценъчни, експресивни и функционално-стилистични признаци, наслоени над денотативно-сигнификативното и граматическото значение на езиковата единица, и тяхната проява в потока на речта.

  Стилистичната окраска е функционално –стилистичен признак в състава на стилистичното значение на думата, който ограничава нейната употреба и носи информация за ситуацията, в която протича речевия акт(разговорно, книжно, реторично, тържествено, официално-делово, научно, поетическо, литературно и т.н.). Например: женичка – разг.(гальовност, фамилиарност), бъднини, ваятел, грядущ, дан, бран – търж.; заник, пурпурен, ладия – поет.; театро, депутатин, хартишка – простореч.; входящ, живущ, долуподписаният, гореказаното – офиц.-делово.

  Критерий за определяне принадлежността на една дума към определен стилистичен пласт е установената в езика синонимия или съществуването на паралелен начин за дублетно назоваване на едно и също нещо. Например: махам се – разкарвам се, дял – пай, дете – хлапе, работя – бачкам, гюрюлтия – шум, врява, олюлявам се – кандилкам се, съдружник - ортак; рубеж – граница, лабилен – слаб, ситуация – положение, имплицитен – скрит, експлицитен – явен.

  Друг пример: спокоен, мирен, укротен, кротък, успокоен, рахат, несмутим, безбурен, безметежен и т.н. В този синонимен ред доминантният синоним спокоен е стилистично неутрална дума; мирен, укротен, кротък, успокоен са подходящи за разговорната, художествената и публицистичната реч, но не биха били уместни в научния и в официално-деловия стил поради емоционално-експресивния си заряд; безбурен, безметежен имат тържествено-патетично звучене; рахат е турцизъм – има разговорен оттенък.

  Методи Лилов подчертава, че стилистичното значение е сбор от такива особености на думата, които определеят възможностите й да се съчетава в стилистичен контекст и да бъде изразителна в него. То обединява елементи от различни сфери, от различни езикови равнища и точно в тази му разностранност е неговата специфика на стилистична категория.

  Според Методи Лилов стилистичното значение се оформя на първо място от елементите на съдържанието на думата. Ученият отбелязва, че по принцип стилистичното значение на думата не се определя от нейното

  =6=

лексикално значение; във всеки стил могат да се назоват и опишат всички факти, предмети, явления и процеси. В различните стилове обаче се

използват различни думи. Те имат общо взето еднакво значение, но се различават по някои допълнителни нюанси в съдържанието си, които ги правят по-подходящи в дадена ситуация. Например думата прогрес е подходяща за научния стил, докато напредък може да бъде употребена в някой публицистичен текст. Първата езикова единица е с чужд произход, а втората е домашна, с ясна вътрешна форма, благодарение на което буди определени представи. Нейното възприемане върви не по пътя на абстракцията, а минава през образното асоциативно мислене. Двете лексеми са пълни синоними, но в стилистичния контекст функционират различно. В същите отношения влизат и редица двойки от думи – разколник и отцепник, мотив и подбуда и т. н.

  Допълнителните елементи в съдържанието на думата могат да засягат степента на обобщеност в самото лексикално значение на думата, синтетичността на съдържанието й. Например: Националните стопанства все повече се свързват, взаимопроникват се. Подчертаният глагол може да бъде използван в научния стил, където са допустими по-голяма абстракция и по-сложно отражение на действителността, но в публицистичния стил е по-добре да бъде заместен със съчетанието проникват се взаимно.

  Стилистичното значение може да се оформя и с помощта на някои елементи на нейната форма. Методи Лилов посочва, че това са случаи, при които с промяната на някои от граматичните особености се променят и някои елементи от съдържанието на думата, нещо в нейното значение, и това влияе върху употребата й. Запазвайки общото си лексикално значение, различните форма на думата го реализират по различен начин, в различни сфери и поради това не са равностойни в стилистично отношение. Например при образуване на множествено число на думата кръв – кърви не се променя нейното лексикално значение, но се актуализират различни елементи от основното й значение, които дотогава тя е носила немаркирано. Кърви не означава “голямо количество кръв”, а засилва конкретността на представянето. Същото наблюдаваме и при множественото число на небеса(от небе), където има остатък от една стара философска идея, която схваща небесата като нещо конкретно, материално.

  За разлика от посочените словоформи, при думите хляб, вино и сол множественото число се образува нормално, при което се променя значението им: хляб – хлябове: “изпечен къс тесто”(еднозначно), вино – вина”различни видове, марки вино”, сол – соли(химичен термин).

  Стилистичното значение е неразривно свързано с историята на думата. Лилов дава примери с думите дървеса и телеса. Това са редовни

  =7=

старобългарски форми за множествено число от дърво и тяло. По чисто лингвистични причини, те биват заместени в историческия развой на езика

от формите дървета и тела. Много по-късно към формата дървеса се обръщат определен кръг поети, които търсят средства за създаване на поетичен език, като смятат дървеса за особена “поетична” форма. Телеса обаче се употребява с иронично значение и много често се използва в стила, пародиращ “високия” поетичен стил.

  Очевидно е, че в стилистичното значение на думата се отразяват всички особености на нейната история. Ето защо никой не влага някакво особено съдържание във формата чудеса, която единствено няма морфологични варианти.

  Методи Лилов изтъква, че стилистичното значение на фразеологичните съчетания почти винаги се оформя под влияние на тяхната история . Ще добавим, че смисълът на тези езикови единици е винаги културно(етнокултурно) обусловен. Например идиомът ни в клин, ни в ръкав отначало е бил свободно съчетание и се е употребявал в обикновената реч на българите. Думата клин за тях е означавала “тясно и продълговато триъгълно парче плат, което се е поставяло отстрани на риза, дреха и др.", а изразът ни в клин, ни в ръкав се е употребявал в конкретното си значение за малък къс плат, от който не може да се скрои ни клин, ни ръкав, т. е. който не ставал ни в клин, ни в ръкав. По-късно съчетанието добива по-широко преносно значение, напуска тясната си битова употреба и доката се е пазело значението на думата клин като “тесен и продълговат къс плат”, то е било фразеологично съчетание. След като се забравя това значение на думата клин, съчетанието ни в клин, ни в ръкав се превръща в идиом.

  III. Стилистична функция

  Стилистичната функция е тази, при която съдържанието на дадена езикова единица се обогатява с емоционални, оценъчни, експресивни и понятийно-логически компоненти под влияние на различни социални, психологически и конкретно-ситуативни фактори.

  Стилистичната функция е присъща на речевото съобщение във всички сфери.

  При анализа на стилистичната функция е необходимо да се отчитат следните аспекти на изказването и условията на неговото пораждане: 1) Съдържанието на изказването в сравнение със съдържанието на неговия неутрален еквивалент; 2) Комуникативните фактори, намиращи се в основата на стилистичната вариативност и получаващи израз във формалната и съдържателната структура на изказването; 3) Начин на актуализация на компонентите на изказването.

  =8=

 

  Взаимодействието между първите два аспекта води до следната закономерност: колкото повече комуникативни фактори участват в

процеса на пораждането, толкова по-богато е неговото съдържание и толкова по-ярко се проявява неговата стилистична функция.

  Например: Това е една стара жена. В изказването не получават израз междуличностният аспект на речевия акт, социалната и психологическата специфика на говорещия и адресата, отношението на говорещия субект към предмета на речта и особеността на обстановката.

  Съжелявам! Това е само една стара жена. Тук субектът на речта е изразил съжаление и тъга по повод на конкретната ситуация и неизбежността на стареенето, както и уважително отношение към старицата и старостта изобщо. Интонацията предава отношението на говорещия към предмета на речта.

  О, престани вече! Това е една дърта коза! Адресантът изразява пренебрежително отношение към предмета на речта. Посочват се неофициалните отношения между общуващите, както и фамилиарната обстановка. В стилистичното значение на думата коза е откроен образният микрокомпонент.

  В речта всички единици, независимо от кое равнище на езиковата система са, могат да имат стилистично значение и да изпълняват стилистични функции.

  IV. Стилистичен контекст

  Стилистичният контекст е такъв контекст, който не стеснява значението на един или друг речев елемент, а обратно, разширява го.

  Понятието стилистичен контекст е формулирано от Майкъл Риффатер. В зависимост от обема на стилистичния контекст се различават три негови типа: микроконтекст, макроконтекст и мегаконтекст.

  Стилистичен микроконтекст е този, който се реализира в рамките на отделно изречение. Например: Парченце самота изблея под кревата(Е. Александрова).

  Стилистичният макроконтекст се осъществява в границите на свръхфразово единство или абзац. Например:

  - Вие бихте могли да опитате от "библиотеката" - глухо посъветва офицерският кандидат.

  - Коя библиотека? - попита експертът.

  - Вертепът!... - възмутено обясни свещеникът. - Тук наричат "библиотека" немския публичен дом за офицери...Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.

  - Не се бъркай, попе!... - каза домакинът. - Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза там(Д. Димов).

  =9=

  Стилистичният мегаконтекст обхваща целия текст(най-вече художествен). Многократно употребените ключови или тематични думи в различни речеви ситуации в границите на един и същи текст обогатяват и изменят смисловото си съдържание.

  V. Стилистична норма

  Употребата на езиковите средства се подчинява на два вида норми: езикови и стилистични.

  Според проф. Л. Андрейчин: Общозадължителните изисквания за единен изговор и употреба на дума и форми и за построяване на изреченията в книжовния език се наричат езикови норми...Докато езиковите правила определят закономерностите в строежа на езиковата система, езиковите норми определят положението в книжовния език в случаи, когато в диалектната или в книжовната реч на интелигенцията има разнообразие.

  Фонетичните, лексикалните и граматичните норми образуват съвкупността на езиковата норма на българския книжовен език. Това е норма на системата. Докато езиковите норми определят какви фонетични, лексикални и граматични средства от наличните в националния език и в книжовноезиковата практика на народа се включват в системата на българския книжовен език, стилистичните норми определят какво от системата на този език и по какъв начин се използва във функционалните стилове на нашия литературен език и в присъщите му жанрове.

  Стилистичните норми са правила за оптимално стилистично използване на езиковите единици. Те са се установили в езиковия живот на обществото след продължителна традиция в типична комуникативна ситуация.

  Стилистичните норми могат да бъдат: езикови, речеви, функционално-стилистични и експресивно-стилистични.

  Употребата на езиковите единици е функционално обусловена, т.е. зависи от стила, в който е направено изказването, от неговите стилистични норми. Например експресивната лексика и фразеология от типа на зяпам, от дъжд на вятър, дрънкало, плямпам, скапан, коремче, краченце и под. са уместни в ежедневното разговорно общуване, допустими са в художествената реч, но се изключват абсолютно от употреба в научния или административно-деловия стил. От друга страна, думи като долуподписан, ордер, ензими, фотосинтеза, парадигма и под. биха били най-малко неестествени при едно битово общуване.

  Нарушенията на стилистичните норми се квалифицират като стилистична грешка, а усвояването и целесъобразното прилагане на стилистичните норми в процеса на езиковата комуникация - като цел и връх на речевата култура.

 

  =10=

  VI. Стилистична парадигма

  Образува се от близки по значение езикови единици от всички езикови равнища, които се различават по своята стилистична маркираност. Членовете на стилистичната парадигма притежават два типа значения - семантично и стилистично, което е диференциален признак в парадигмата, и образуват синонимен ред от стилистични синоними и варианти.

  Различават се четири стилистични парадигми:

  1. Фонетико-стилистична. При нейното изграждане участват варианти, а не синоними. Тя се изгражда от произносителни стилове: маркиран и немаркиран. Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор близък или отдалечен от правоговорните норми.

  Немаркираният произносителен стил се отличава с липсата на обработеност на фонетичните компоненти. Той е произносителната практика на ежедневието: тва тримесечие, матрялна база, отиъм си, више образование и др.

  Вариантите на фонемите - социално-диалектни, териториално-диалектни или чисто стилови - са парадигматични сегментни елементи на фонетико-стилистичната парадигма и имат стилообразуваща функция.

  Варирането на ударението и на интонационните средства е стилистично значимо и участва в изграждането на фонетико-стилистичната парадигма.

  2. Морфологично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от противопоставянето на отделни словоформи по тяхната стилистична роля или от противопоставянето на отделни варианти в състава на една словоформа. Например при съществителните имена - категориите род и число, при глаголите - категориите време, лице, наклонение. Сравни: Професорката отново започна да вдига гири; Нима на него разчиташ - той е такава баба! ; употребата на 2 л. ед. ч. с популярното "обобщително значение": Търпиш, търпиш, па извикаш; употребата на 3л. ед. ч. вместо 2л., ед. ч.: Милата баба Златуша, заради нас помъкнала големия бъкел!(А. Каралийчев), Не може чорапите си да закърпи, а седнал акъл да ми дава. Употреба на сегашно вместо бъдеще време: Напускам квартирата, зараязвам всичко и се преселвам окончателно и завинаги тук( Б. Райнов).

  3. Лексикално-стилистична парадигма. Думата участва в нейното изграждане както с денотативното си значение, така и с конотативното си значение. Тази парадигма е най-богата и разнообразна.

  4. Синтактично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от синтактичните синоними, които са съотносими по строеж и близки по значение, или пък от стилистични варианти на една синтактична единица.

  = 11 =

  VII. Синтагматичните отношения между маркираните и немаркираните елементи в речевата верига са три основни типа:

  1. Отношения на детерминация - стилистичната окраска на всички немаркирани единици в отрязъка на съобщението се определя от стилистично маркирания елемент. Например: Кой те би по главата точно днес да отидеш за риба. Използваната фразеологична единица с по-груб емоционален тон придава на цялото изказване просторечна окраска.

  2. Отношение на интерпенденция - съчетаването на две или повече стилистично маркирани единици, които принадлежат към един и същи клас, определя стилистичната значимост на текста. Например: До конкурса се допускат заявки на всички учени независимо от тяхната възраст, научно звание, научна степен или длъжност, а така също независимо от ведомствената принадлежност на научната организация, в която работи авторът(авторският колектив) на проекта.

  3. Отношения на констелация - съчетаването на два или на повече стилистично маркирани елемента, принадлежащи към различни класове, определя стилистичната окраска на цялото. Например: - Аз, вика, се абстрахирам от подобни буламачи! Усъвършенствувай ми, вика, четири яйца на очи алафранга!(Чудомир).

  VIII. Стилистична конвергенция - стилистично натрупване върху неголям отрязък от текста на стилистични средства и стилистични начини, изпълняващи обща стилистична функция. Например: Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка - селско дете обичливо(Ел. Пелин).

  IX. Оценъчността отразява както емоционално-сетивното възприемане и квалификация на обектите от действителността, так и тяхната рационална квалификация от страна на субекта на речта. Оценъчното отношение може да бъде рационално-оценъчно и емоционално-оценъчно, а самата оценка - положителна или отрицателна(наркоман, герой, негодник, работяга).

  X. Емоционалността на речта е нейно качество да въздейства непосредствено върху чувствата ни, да ни кара да се вживяваме по-дълбоко и вярно в преживяванията на автора или на говорещото лице.

  Емоциите имат различни форми на физиологична екстериоризация(смях, сълзи, тремор и т. н.) и различни начини на вербализация - назоваване, изразяване, описание.

  Названия на емоции: радост, любов, жалост, срам, завист, възхищение, нежност.

  Средствата за изразяване на емоции могат да бъдат както фонетични и лексикално-семантични единици, така и синтактични единици. Сравни: Гооол! - ревяха неистово запалянковците; Боже, боже! За тия

  = 12 =

идиотщини ли потроши парите, дето ги изкара по мездренските гари.; Що за невежество!; Къде ли не е бил той!

  Описание на емоции: - На всичко отгоре - подсука гневно уста тя. - си се наконтил като софиянски шафер.

  XI. Експресивността е система от изразни и езикови средства, изграждащи такава речева структура на текста, която въздейства върху въображението на възприемащия, като предизвиква у него живи и ярки образи на предметите и явленията.

  Словесният образ е създаденото чрез средствата на езика двупланово изображение, основано на изразяване на един предмет чрез друг. Образността бива тропеична и нетропеична. Първата се основава на употребата на думата и изразите в преносното им значение, автората - на адекватния избор и използване на езиковите средства в съответствие с авторовия замисъл.

  Интензивността отразява градацията в степента на изява на семантичния признак, който обозначеният с езиков знак референт притежава(или му се приписва) Например: голям, огромен, грамаден, гигантски; хубаво, супер, жестоко; глупак, тъпанар, тъпунгер и др. под. Експресивността може да бъде емоционална и лишена от емоционалност.

  доц. д-р Руси Русев

    >>> СТИЛИСТИКА <<<

СТИЛИСТИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ФОНЕТИЧНАТА СИСТЕМА

  СТИЛИСТИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ФОНЕТИЧНАТА СИСТЕМА. ФОНИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ТЕКСТОВЕТЕ ОТ РАЗЛИЧНИТЕ СТИЛОВЕ

  І. ТЕРМИНОЛОГИЧНИ УТОЧНЕНИЯ.

  В учебниците и учебните помагала по стилистика се използват като синоними три терминологични названия стилистична фонетика, фонетична стилистика, фоностилистика.

  Стилистичното изследване на фонетичното равнище се осъществява в две сфери – фоника и фоностилистика. Фониката( phonikos – звучащ) е наука за стилистично значимото използване на звуковия състав на езика, а фоностилистиката се занимава с проучването и систематизирането на звуковите средства на даден език, които се използват за целите на определен произносителен стил – разговорен, официален, тържествен и т. н.(Д. Попов). Фониката се разбира и като система от форми на звуковата организация на речта. Следователно в синонимни отношения се намират само названията стилистична фонетика и фонетична стилистика. С тях може да се обозначава науката, която изучава закономерностите на функциониране на фонетичните средства(сегментни и суперсегментни) в различни стилове(функционални и произносителни) с оглед на съдържателността на звуковата форма и експресивността на звуковете.

  Друга група термини, които се използват в научната и учебната литература по стилистика са: звукопис, звукови повторения, евфония(еуфония, благозвучие, благоречие), инструментовка. След като прави критичен преглед на тези термини, Радосвет Коларов предлага термина метафония, който обобщава посочените терминологични названия и означава: надстрояването на допълнителна фонична структура върху нормалната фонологична структура на текста със съответно нови функции – извън и свръх знакоразличителната и свързаните с нея функции, осигуряващи процеса на езиковата комуникация. Намираме за основателно предложението на проф. Коларов и за убедителни неговите аргументи относно структурата, семантиката и употребата на термина.

  ІІ. Съдържателност на звуковата форма.

  Говорният звук е най-малката единица в звуковата система на езика, която притежава определени артикулационни и акустически качества. Например: [и] – 1. артикулационни качества: по място на учленяване е предна, по проход – тясна, по участие на устните – нелабиална и по степен на издигане на езика – висока; 2. акустични качества: дифузен, висок.

  Фонемата е функционално значимият в речта звук. За разлика от думата тя e едностранна, незначеща единица, която не притежава и свойството лексико-граматическа отнесеност. Например в изречението Човешкият дух не може да се затвори в клетка последното в (...в клетка) се идентифицира като дума за разлика от фонемата [в] в словоформите чо[в]ешкият и се зат[в]ори именно по своята лексико-граматическа отнесеност – предлог.

  Фонемата изпълнява следните основни функции: 1. Конститутивна – тя се изразява в изграждането на материалната страна на сричките, морфемите, лексемите и на техните словоформи: [вик], [жаба], [дърво] и пр.; 2. Дистинктивна – фонемата функционира като различител на думите: гост – тост, чест – тест, камък – замък, показва – доказва, пускам – пискам, точка – тичка и др.; 3. Стилистична.

  Планът на израза на думата е устойчив звуков(графически) комплекс, който се изгражда от членоразделни гласови звукове, произнасяни от човека като живо и разумно съзнателно същество( П. Флоренски). Този звуков комплекс е исторически и социално утвърден, организиран е граматически, сричково и акцентно по определен начин, което осигурява автоматичната му свързаност с конкретно съдържание. Думата риба се състои от четири звука [р] [и] [б] [а], оформени в две срички, ри – ба, с ударение на първата сричка, коренната морфема риб-, която е и основа на думата, и флексията -а. Със звуковия комплекс завършва сложният и уникален процес на създаването на думата като езиков знак. Строго фиксираната линейна група от звукове сътворява конкретна форма, в която обитава единствено принадлежащото й съдържание. В нашия случай: риба – 1. Студенокръвно гръбначно животно, което живее само във вода, диша с хриле и има пригодено за плаване тяло. Речна риба. Морска риба. 2. Това животно или част от него като храна. Пържена риба. 3. мн., като соб. Зодиакално съзвездие и зодиакален знак, зодия на месец февруари.

  Планът на израза е исторически променлив, но щом на определен етап от развитието на езика планът на израза се утвърди в езиковата практика на лингвокултурната общност, той не може да се изменя произволно без негативни последици за думата като самостоятелна във формално и семантично отношение езикова единица.

  Във формата на думата обитава винаги конкретно определена и знаково свързана с нея осмислена същност.

  Именно с оглед на това трябва да търсим съдържателността на звуковата форма, изразителността и изобразителността на звуковете.

  Ако променим реда на сричките или последователността на звуковете в думата риба, ще получим или други думи(бари, бира, баир, раби), или звукови комплекси, несвързани с разпознаваемо от българското езиково съзнание значение – абир, ибра, ирба, абри. Нови думи ще получим и ако заменяме отделните звукове в комплекса – фиба, шиба, чиба, рипа, рина, роба и т.н.

  Такива преднамерени промени във формата на думата като посочените са оправдани само когато са направени със стилистична цел и за постигане на определен художествено-естетически ефект. Ето един такъв пример:

  Подпита я закачливо:

- А какъв е онзи глас? Тенор, баритон, бас?

- Бяс! – озъби му се и побягна.

- Ти си бос бяс! – погна я и я хвана за косата(Бл. Димитрова).

  В такива случаи изобразителната страна на звуковата организация на художествената реч се долавя леко от възпримащото съзнание, но изразителната страна(емоционална, оценъчна, образна), която е заложена потенциално в звуковете, предполага умение да се установяват разнообразните звукосмислови връзки и похватите за актуализация на тези връзки и да се разкрие процесът на осмисляне на звука и на звуковото въплъщение на смисъла, в резултат на който звукът се превръща в инструмент за художествено въздействие(Р. Коларов). Защото както основателно твърди У. Еко: Материята, от която са направени означаващите не е произволна спрямо техните значения и контекстуалните им отношения.

  Интересна особеност на плана на израза на повечето думи е, че той дава възможност, без да го променяме, да разпознаем в него и други думи. Например в гръб – ръб, във вирус – вир, рус, в няма – ням, ям, яма, в обикалям – бик, кал, калям, ям и т. н. Думата като че ли е “призвана” да съхранява по този начин речниковото богатство на езика. Литературните творци умело използват посочената особеност при изграждането на смисловата структура на художествения текст и усилването на експресивно-емоционалното въздействие на създаваните от тях образи. Например:

  Набеденият поет

  Винаги са искали да ме изгонят. Набеден съм заради бедите. Набеден съм да живея беден. Набеден поет. Поет. Поет, наистина. Поет веднъж завинаги. Поет навсякъде, където и да бъда. Аз изпитвам платоническа любов към идеалната Държава и отказвам бащинство на копелето Платон(Н. Кънчев).

  ІІІ. Типове метафонични структури и експресивни средства за тяхното представяне.

  В блестящото си изследване “Звук и смисъл” Радосвет Коларов отделя три типа метафонични структури със съответните им разновидности: фреквентен, комбинаторен и позиционен.

  При първия тип в пространството на даден текстов отрязък се появява сгъстяване или разреждане на звукови елементи. Например: Бяла пребрадка бе паднала над чело...(Е. Пелин); Иван Белин се усмихна: вълчицата мишкуваше – най-недостойния лов на един вълк. Но нямаше какво да прави. Като не можа да грабне някое агне(Й. Йовков); Епископите, архимандритите и болярите се отдръпнаха в троновете. Лицето на Борил се разкриви от гняв.(Ем. Станев) и мн. др.

  Метафоничните структури от комбинаторен тип се градят от особеното, неслучайно разпределение на фоничните елементи в определени участъци на текста. На преден план изпъква не повторителността сама по себе си, а звуковите конфигурации, чрез които тя се манифестира; положението на всеки звуков елемент се определя от взаимоотношението му с останалите, детерминира се от схемата, в която той участвува. Например: Дочкин гледаше туй, което не беше виждал четиридесет години: полудиви коне – възниски, с издути кореми, гривите им гъсти и тежки...(Й. Йовков)[отрицателна корелация на фонемите а и и – върховата флуктуация на единия предизвиква низова флуктуация на другия и обратно]; Две-три босоноги подевки подгониха/ към къра закъсняла стока(Е. Пелин); ...вярното ми куче с два бели белега на челото...(А. Каралийчев) и др.

  При третия тип метафонична структура – позиционния – появата на фоничния елемент се регулира не от появата на друг фоничен елемент, а от появата на единица от друго езиково равнище – думата, фразата, морфологическата категория. Например: През последната празна постница пътечката свърши(Е. Станев); Сам Христос е казал: “Дето има събрани в мое име, там съм аз. Всеки човек е храм(Е. Станев); Кръшна ръченица. В миг кръчмата оживя(А. Каралийчев) и др.

  ІV. Еспресивни средства на метафонията.

  В стилистичната фонетика метафонията се представя чрез следните основни експресивни средства:

  1) АЛИТЕРАЦИЯ - избор, комбинация и повторна употреба на еднакви или сходни съгласни звукове. Примери: Тайната на Струма Бърза, бързоструйна Струма , тайна в хладна гръд таи, / бърза, дума не продума, / само позлатена шума / влачат бързите струи(Т. Траянов).

Вятър от КосовоСляпа коситба коси Косово. / Свой срещу своя./ Косата свисти. / Все по-насам, все по-насам(Бл. Димитрова). Март Небето се спусна като сив дюшек със черни дупки. /От тях западаха големи пухчета, /те се гонят сърдито, настигат се /и завиват земята със зима. /Зъзнат зелените листи, / зъзнат зюмбюлите в замръзналите витрини, /зъзнат зимните палта, /зъзнат зъбите. /Сняг студен и сив до края на света, /

До края на живота, завинаги (Ст. Гечев). Милост задави сърцето й, сълзи напълниха очите й(Ел. Пелин). Не се срамуваше(Христо Фотев - заб. моя)да се преструва на слуга, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонглиране с остри предмети - внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизтръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салтоморталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения...(Р. Леонидов). тема на инструментовката според Е. Д. Поливанов – тема на метафонията “з-с”).

  2) АСОНАНС - избор, комбинация и повторна употреба на еднакви или сходни гласни звукове. Примери: Докле е младост, леко път се ходи(П. П. Славейков). Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее - / балканът пее хайдушка песен(Хр. Ботев).

  Алитерацията и асонансът могат да имат различна текстова организация и реализация. Сравни:

  ЗВУКОВА АНАФОРА - повторение на един и същи звук в самото начало на стиха или на изречението в прозаичен текст. Примери: Заслушан в смътните слова(Н. Лилиев). Пеят птички пъстрокрили(Ас. Разветников). Тя приличаше на гугутка, която скрита в гората гледа през гъстата шума(Ел. Пелин). Полето празнуваше тъжен празник. 8 Погребваха Пенка.(Ел. Пелин).

  ЗВУКОВА ЕПИФОРА – И чукането на вратата, което нейде вътре заехтя като камбана бавна, погребална(Ст. Гечев).И ето: тръби пак горняка и зиме се спуща, / а птичката, сита и топла, все пей във нощта - / все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща / да ходя и диря, и питам за теб по света(Ас. Разцветников).

  ЗВУКОВА ЕПАНАФОРА - повторение на начален звук или звукосъчетание на последната дума в стих(или на изречение в прозаична реч) в началото на първата дума от следващия стих(или изречение). Примери: Душата ми заспива в скута на нощта: / недейте я разбужда(П. Яворов). Спри, натегнал от умора, / разтвори широка гръд...(Н. Лилиев).

  ЗВУКОВА АНЕПИФОРА - повторение на начален звук или звукосъчетание на първата дума в стих(или в изречението в немерена реч)в края на последната дума в следващия стих (или изречение). Примери: Бъди му ти отдих и радост / в неволи и черни беди...(Н. Лилиев). Вълшебен кораб да те носи / под удара на млада кръв (Т. Траянов).

  ПОВТОРЕНИЕ НА ДВЕ, ТРИ И ПОВЕЧЕ ЗВУКОСЪЧЕТАНИЯ. Примери: Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа(Ел. Пелин). Кръшна ръченица. В миг кръчмата оживя(А. Каралийчев).

  V. Функции на метафонията.

  Радосвет Коларов различава два основни типа функции на метафонията – функции в микроконтекста и функции в макроконтекста на художествената творба.

  Функциите в микроконтекста ученият подразделя на изобразителни и смислово-звуково корелиране. Те от своя страна също имат два подтипа: първата група функции – звукоподражение и изобразяване на незвукови признаци(пространствено-динамични, темпорални и др.)., а втората – смислово-интегриращи и смислово-контрастни.

  Функциите в макроконтекста са: звуково курсивиране и смислово-звуков паралелизъм.

  Като се опираме на представената типологизация, направена от Радосвет Коларов, ще различаваме следните функции на метафонията както в художествения текст, така и във всички останали типове текстове: звукоподражателна, звукосимволична, сугестивна и смислово-звуков паралелизъм.

 

  V.1. Звукоподражателна функция.

  Тя може да бъде явно изразена. Например: - Пиленцата как си църкат? // - Цър, цър, цър! // - И по двора как си хвъркат? . Фър,фър, фър! Фър, фър, фър!

  Котаракът мърка в моя скут / да ме топли в самота и студ: / Мър-мър. Не хър-мър, а мър-р-р. / Стар съм вече, твърде стар / според котешкия календар. Мър-мър. Имам си един кахър. Не за мене, а за теб без мен. / Кой във тоя свят студен, / кой сред тая върла врява, / кой ще те омърморява? / Кой тъй мъдър и добър-р-р? / Мър-мър-р-р...

  Особен интерес представлява неявно изразената звукоподражателна функция. Примери: Нощта приспа навред човеците, / смири и зайците и меците, и всички мънички души. / Прикотка тя дори звездичките, покри им с облаци очичките и ручеите заглуши(Ас. Разветников)[имитира се песента на щуреца]. Колибата гореше, сухите пръти и папрат пращяха(Ем Станев)[звуково се подражава горенето на огъня ]. Внезапно жребецът запръхтя и направи опит да се изправи(Ем. Станев)[звуково се подражава пръхтенето на коня]. Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмукваше из устата му кърви(Ел. Пелин)[звуково се подражава съскането на змията]. Полъхна хладен вятър, изпълнен с дъх на билки(Й. Йовков)[звуково се подражава лекият полъх на вятъра].

  V.2. Звуковосимволична функция.

  Звуковият символизъм е явление, при което става съотнасяне на звуковете на речта с незвукови представи и понятия. Носител на символично значение на фонетичното равнище на езика е звуко-буквеният психически образ. Интересна информация за звуковия символизъм ни дава Радосвет Коларов. Още в древността, в съчиненията на Демокрит, Теофракс, Деметрий, Филодем, Цицерон, Квинтилиан и др. възгледът за благозвучието на речта намира своетомясто. Естетиката на звука у тези автори е подчертано нормативна. Тук звуковете на човешката реч се подразделят на красиви и грозни, увруждащи и дразнещи слуха; на гладки и грапави, нежни и твърди, усладителни и неприятни, резки и безформени.

  Артюр Рембо разкрива символиката на гласните фонеми в стихотворението си "Гласните"(превод К. Кадийски)по следния начин: А - чер, Е - бял, И - ален, Ю - зебен, О - син, / произхода ви скрит аз ще разкрия, гласни! А - чер корсет, мъхнат от меките атласни / мушици, дето в зной звънят край не един / блатист канал;Е - дим над шатри, над комин на парахо, бял цар и глетчери прекрасни; И - пурпур, гъста кръв, в алкохолици сластни / изплюта с огнен гняв от устни в блед кармин; Ю алхимичен прах столетия горчи; / О - пискаща тръба на пратеник господен, / всемир от Светове и Ангели изброден, О/ - омега - лилав лъч в нейните очи!

  Гастон Башлар твърди, че с натрупването на сонорни съгласни може да бъде нарисуван воден пейзаж. Константин Балмонт схваща съгласните като същества от женски пол. Според късния романтик Л. Херн звукосъчетанието КХ не е нищо друго освен грък в напреднала възраст с набръчкано лице.

  Ето още няколко примера за звуков символизъм, в резултат на който се постига изобразяване на незвукови признаци: Попристъпи, препъна се и пак пристъпи. Изведнъж тя спря(Р. Йорданов)[трудност на предвижването]. Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълока почивка под монотонния напев на жаби и щурци(Ел. Пелин)[отвореност, мащабност, низинност, спускане]. Тежко зарева и камбаната на патриаршеската черква. От амвона на затъмнения храм патриархът зачете анатема(Ем. Станев)[мащабност, обемност, отвореност на пространството, тежест, тържественост].

  Изведнъж през разбърканата стрелба, и сякаш някъде високо се зачу бърз камбанен звън:

- Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!

  Сега биеха камбаните на двете църкви:

- Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!

И после по-далеко:

- Дан-дан-дан! Дан-дан-дан!

- Бим-бим! – после другата, по-голямата – Бам!(Д. Талев). Приведените дотук примери показват, че езикът има изобразителен характер и че психологическата основа на звуковия символизам е синестезията, при която усещането на едно сетиво изглежда като възприето от друго.

  По експериментален път е установено, че например гласната [и] създава усещане за стегнатост, студенина, еластичност, а гласната[о] създава усещане за опуснатост, мекота, топлота.

  Със звуковия символизъм можем да си обясним защо майката създава непосредствен емоционален окнтакт с детето и го успокоява като интуитивно създава думи със символичен смисъл на звукосъчетанията. Сравни: джиджи, миджи, гунче,бунче и др. под.

  Звуков символизъм се наблюдава в много от рекламните текстове.

  V.3. Сугестивна функция.

  Фоничната структура на текста може да бъде така организирана, че с нейна помощ да се внушават различни чувства, настроения, да се предизвикват определени органични реакции и усещания. Например:

  Дъждът шумолеше вече по-тихо. Усети някъде зад себе си приглушен, неясен шепот и се озърна. Не можеше да определи добре – шепотът се промъкваше като че ли от всички посоки и го завладяваше, както пламъкът обгръща в кръг сухата трева(Д. Йорданов)

  Изкачваше се бързо и напрегнато по стръмната стълба и пред очите му играеше само небесната синя вис(А. Стоянов). Достраша ме, мокри мравки пропълзяха по мократа ми кожа(Й. Йорданов). Откъсна зрънце грозде, лапна го лакомо, но изведнъж присви очи със стиснати устни и потръпна(М. Гинев).

  V.4. Осъществяване на звуково-смислов паралелизъм.

  Умберто Еко твърди, че физикалният комплекс на означаващите осъществява звуков и визуален ритъм, който неволно влиза във връзка със значението на словото и смисъла на текста.Интересна илюстрация на това твърдение е прочутият анализ на Роман Якобсон: Политическият лозунг “I like Ike”(ай лайк айк), стегнато структуриран, се състои от три срички, съдържащи три дифтонга (ай), всеки от който симетрично следван от една консонантна фонема (...л...к..к). Направата варира: няма консонатна фонема в първата дума, две са около дифтонга във втората и една финална консонанта в третата...Двете ритмични единици на трисричната формула I like/Ike се римуват една с друга, а втората от двете римувани думи изцяло се включва в първата(ехо рима), (лайк - айк), възниква един парономастичен образ на чувство, което тотално обгръща своя обект. Двете ритмични единици се алитерират една с друга, а първата от двете алитерирани думи е включена във втората: (ай) - (айк), възниква парономастичен образ на обичащия субект, обгърнат от обичания обект. Вторичната поетична функция на този изборен рефрен засилва неговата въздейственост и ефектност.

  Метафонията не само може да активира "неволното" свързване на звука със смисъла на текста, да насочва към определен смисъл, но тя играе и съществена роля във формирането на смисъла на текста, в неговото емоционално и експресивно обогатяване, в усилване на въздействието му върху адресата(вж. в този аспект изследването: За образно-естетическата трансформация на езиковите единици в художествената проза. - В: Русев Р. Словото - начин на живот. Русе, 2011, с.66 - 71).

  Звукът - твърди Александър Поп - е длъжен да бъде отклик на смисъла, а в едно стихотворение на руския поет Афанасий Фет лирическият герой умолява: Сподели със мене живите си сънища./ Говори ми. / Това, което не можеш да ми кажеш , / със звуци на душата ми навей.

  VI. Стилове на произношение.

  Необходимо е да се прави терминологична разлика между произносителен стил и функционален стил, защото: фоностилистичните явления функционират паралелно със стилистичните явления на другите системи на езика, обаче всяка от тези системи разполага със свои закономерности на стилова диференциация(Гайдучук).

  Терминът стил на произношение(произносителен стил, изговорен стил, говорен стил, фонетичен стил) отразява реализацията на закономерностите при функционирането на фонетичните средства в различни форми и типове на устната реч. Произносителният стил е неделимо единство от звукови(сегментни) и интонационни (суперсегментни) единици, съчетани по определен начин. Терминът функционален стил, както беше казано по-рано в настоящия лекционен курс, обозначава исторически установена в дадено време подсистема на езика, която отразява речевото поведение на езиковата личност в определена комуникативна сфера. Произносителният стил не е фонетичен еквивалент на съответния функционален стил.

  В българската фоностилистика се различават два произносителни стила - маркиран и немаркиран със съответни стилови разновидности(Д. Тилков). Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор, близък или отдалечен от правоговорните норми.

  Маркираният стил в зависимост от целта на съобщението се обособява в два подстила: тържествен и неутрален.

  1. Тържественият стил се използва за съобщаване на изключително важни събития. За неговото фонетично оформяне основна роля играе интонацията с особено и нарочно подчертаване на нейните компоненти - темп, мелодика, паузи и обща интензивност.

  Пример: Уважаеми дами и господа,/ Този конкурс очертава своеобразно духовно поле, в което българскот слово, изречено от най-младите гласове на нацията ни, се проектира талантливо във времето и пространството с интригуващи художествени и публицистични интонации.// Тематичната и жанровата свобода, които предлага конкурсът, са дали възможност на учениците да изявят своето дарование, мисловност и чувствителността си в различни аспекти. // Трогателно е да наблюдаваш как утринните стъпки на пробудилия се талант налучкват трепетно, своята си пътечка, която бисерната огърлица на росата озарява с божествен благослов.(Интонационни характеристики: подчертано накъсване на фразата чрез образуване на голям брой синтагми; мелодични контури за незавършеност с подчертаване на възходящата мелодика; голям брой паузи, които в повечето случаи са удължени, както на границата на синтагмите, така и в края на съобщението; бавен темп на речта; ярко открояване на логическите ударения; обща засиленост(повишена интензивност)на изговора на цялото съобщение.).

  2. Неутралният стил се използва от говорителите по радиото и телевизията, от докладчиците по събрания, учители, изобщо от всички тези, които по един или друг начин се включват в процеса на масовата комуникация. Неутрален стил не означава неутрално отношение към предмета на изказването. Определението неутрален е само от гледище на фонетичната реализация.

  Обработеността на фонетичните компоненти е основен белег на неутралния стил. По отношение на тържествения стил той е неутрален именно с липсата на подчертаните и нарочно търсени ефекти на интонационните компоненти. Неутралният стил се характеризира: липса на удължени паузи; среден темп на изговор; сравнително по-слаба степен на силата на изговора; комбинирано използване на възходящата, равната и низходящата мелодика за незавършеност.

  II. Немаркиран стил. Немаркираният стил, наричен още непълен, битово-разговорен, непринуден , е произносителната практика на ежедневието - в сферата на битовото общуване и трудовата дейност, в семейството, в компания сред приятели и т.н. Нарича се немаркиран поради липсата на обработеност на фонетичните компоненти. Обичайната форма на неговата реализация е диалогичната, при която събеседниците не полагат особени усилия за грижлив изговор на сегментните единици. Отделните реплики се отличават с краткост и опростени синтактични конструкции.

  От гледище на произношението немаркираният стил се характеризира с липса на отчетливо артикулиране на звуковете, сливане на отделни звукове в един звук и най-вече с изпадане на звуковете от състава на думата, изобщо с това, което обикновено се нарича небрежен изговор. Освен това фонетичните особености на родния диалект често съпътстват книжовното произношение(обособяват се източнобългарски и западнобългарски произносителен тип). Например: тва - това, тримесчие - тримесечие, матрялна база - материална база, више(вишо) образование, ткъв - такъв, отиъм си - отивам си, ко, кво прайм - какво правим; д ет иту, мумич ънцътъ; гвор ъ, сп ъ, мисл ъ, учителъ, писателъ и др.

  Интонационните характеристики на немаркирания стил са извънредно разнообразни. Д. Тилков ги представя най-общо по следния начин: слабо изразено членение на фразата на отдели синтагми; наличие на хезитационни паузи; по-малък брой и скъсено времетраене на реалните паузи, отколкото броят и времетраенето на паузите при маркирания стил; темпът на речта е неравномерен - ту забавен, ту забързан в зависимост от обстановката и целта на съобщението; неравномерна е и силата на изговора на отделните съобщения; сравнително по-малки интервали между мелодичните контури на отделните синтагми. Например: Бащата: Виж кво говедо си, бе! Разтревожил си майка ти и реве оттатък! Не знам, къвто си голем дали да не те фанем да пометем прахуляка с тебе! И кво сиа даскалицата дига гири? Теди: Казах и сичко по урока, ама сбърках една думичка и тая се заяде! Нещо не беше на фокус. Бащата: И кво сеа нещо за курви сте там...Теди: Не, за леки жени...Бащата: Не било в тикви, а в кратуни. Не е ли същото!?Тая даскалица да не е нещо сбъркана, бе?Теди: - А, не! Арабийка е, ама тия там от класъ се хилеха и тя се ядоса. Не знам кво и е хрумнало да звъни на майка. От нищо нещо! Бащата: Гледай да не налага да ме викат там мене, щото чудо ще стане. Ще ми станат само на даскали и даскалици. едно време баща ми не знаеше къде е училището, а сеа ш ти дигат кръвното за разните му думички. Сбъркани хора!(по М. Виденов).

  Руската лингвистка О. А. Прохватилова предлага номенклатура на стилообразуващите фактори на произносителния стил, между които са: 1) сферата на функциониране на фоностила; 2) регистърът на общуване(официален / неофициален); 3) съотношението на смисловото и емоционалното съдържание на речта; 4) форма на речта(монологична или диалогична); 5) подготвеност / спонтанност на речта; 6) наличие или отсъствие на писмена основа.

  Различното съотношение на тези фактори позволяват на изследователката да определи седем изговорни стила, актуални за съвременната звучаща руска реч: делови, информационно-публицистичен, рекламен, декламаторски, религиозно-проповеднически, разговорен и неутрален стил.

  доц. д-р Руси Русев

   >>> СТИЛИСТИКА <<<

СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА

      СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

  Стилистичният аспект на лексикалната система на съвременния български език е свързан както с функционирането на лексикалните средства в пределите на даден функционален стил, така и с начините на назоваване в процеса на общуване, основаващите се на лексикалната природа на думите.

  От номинативно гледище лексиката се разделя на две групи: 1) неутрална лексика - с нея се извършва само назоваване на обектите; 2) експресивна лексика - назоваването на обектите посредством тази лексика е съпроводено с тяхната характеристика.

  От функционално гледище лексиката се разделя също на две групи: 1) стилистично неутрална - тя се използва във всички функционални стилове и 2) стилово специализирана - функционира в рамките на даден стил.

  I. Разграничаване на лексиката в номинативен план.

  I. 1. Неутрална лексика

  Тя е основно средство за означаване на извънезиковата действителност. Чрез нея се осъществява знаковата природа на лексемите от речника. Това са думи, в чиято лексикална семантика не се съдържа субективно отношение към назоваваните обекти. Неутралната лексика може да бъде с неограничено социално предназначение или специализирана(например терминологичната лексика). Използва се както в устната, така и в писмената реч и задоволява основните номинативни и комуникативни потребности на общуващите. В предметно-тематично отношение тя включва названия на предмети от всекидневния бит и обкръжаващата човека среда, на общопознати понятия и е с висока честота на употреба. Например: глава, лице, листо, трева, планина, град, улица, баба, живот, щастие, вълвя, излизам, пиша, гледам, учебен, цветен, червен, утре, бързо, високо, вероятно, сигурно; числителни имена, местоимения, съюзи, предлози, някои частици(не, да, ще, дали, ли).

  I. 2. Експресивна лексика

  Тази лексика съчетава назоваването с оценяването на назовавания обект. Тя засилва изобразителността на речта и увеличава въздействащата сила на изказването.

  Експресивността е семантична категория, благодарение на която се усилва изобразителността на речта и въздействената сила на словото.

  Експресивният макрокомпонент бива два вида: интезивен и образен.

  Интензивността отразява градацията в степента на изява на семантичния признак, който притежава ( или му се приписва ) обозначеният с езиковия знак референт. Сравни: „глупав човек” – глупак, тъпак, тъпанар, тъпунгер; „изпитвам любов към някого” – обичам, боготворя; „значим по размер” – голям, огромен, грамаден, гигантски.

  Образният микрокомпонент създава жива, нагледна представа за обозначения обект. Например: „глупав човек” - глупак, тъпак, овца; „пиян човек” – пияница, къркач, смок, свиня; „красива жена” – красавица, фея.

  Експресивността може да бъде емоционална и лишена от емоционалност. С оглед на тази нейна особеност се обособяват групи от експресивно-емоционални думи с положителни или отрицателни характеристики за назоваваните предмети и явления.

  С положителните експресивно-емоционални оттенъци се изразява: ласкателност(двамка, ръчица ), гальовност( пиленце, гълъбче, цветенце ), шеговитост

( дядка, дередже ). Чрез отрицателните експресивно-емоционални (пейоративните ) оттенъци се изразява презрение ( кикимора, парцал ), пренебрежение ( бабище, селяндур, хлапетии, писарушка ), неодобрение(повлекана, домъкна се, плямпа ), грубост ( сурат, плюскам, пукна ), ругателност ( мискин, диване, келеш, бабушкер ).

  Експресивността се реализира със семанвтичните признаци „интензивност” и/или „образност”, а емоционалността – със семантичните признаци „оценъчност” и „субективност”.

  Експресивността може да се постигне по езиков ( семантично и морфологично ) и речев път.

  Начините и средствата за постигане на експресивност по езиков път са следните:

1. Чрез лексикалната семантика на думите. В речника съществуват думи, в чиято сеантика номинацията на денотата е съчетана с неговата квалификация. Експресивният микрокомпонент се осъзнава особено ярко в съпоставка с неутрална дума синоним. Например: говоря – дърдоря, баба – бабушкер, плача – рева, ридая и др. под. С лексикална експресивност се отличават историзмите, архаизмите, поетизмите, жаргонизмите, диалектизмите; лекиката, присъща на снижения разговорен стил, междуметията, някои турцизми, запазени в речника на книжовния език. Например: даскал – учител; ложе – легло; отец – баща; ридание – плач; дърт – стар; да прецакам – да излъжа, да измамя; скапан – лош, некачествен; сурат – физиономия; гюрюлтия – шум; дередже – положение; курдисам – настанявам, нагласявам; келепир – изгода, полза; урсуз – зъл, лош; диване, маскара, абдал, хиля се, блещя, дрънкам, пердах, цивря, санким, машалла, тумбак, бамбашка, аджеба, пръждосвам и др.под.

2. Чрез морфологични средства. В словообразувателната структура на думата се прибавят някои специфични морфеми, главно суфикси, чиято семантика внася оценъчност или експресивност в общото лексикално значение на лексемата. В българския език е по-голямо разнообразието от умалителни суфикси, които се присъединяват както към съществителни имена, така и към прилагателни: -енце,

3. –це, -ле, -ица, -ичка, -че, -инка, -ичък, -ийка и др. Например: детенце, кюфтенце, татенце; винце, масълце, хорце, мъжле, носле, книжле; левче, коняче, краче; ръчичка, паричка, биричка; мънника, новника; мъничък, хубавичък, новичък// мъничка, хубавичка, новичка; филийка, чинийка, ракийка и др.

При глаголите експресивността също може да се изрази по суфиксален път: спинкам, гледкам, тичкам, обичкам и др. Някои граматични архаични форми от съвременно гледище също са експресивни, например: небеса, телеса, врази, двери и др.

  По-ограничени са средствата за изразяване на уголеменост и пренебрежение – ръчище, женище, мъжище, крачище, респективно ръчища, женища, мъжища, крачища, зъбища и т.н.

  По речев път експресивността се постига чрез преносна употреба на неутрални думи. Екпресивността в тези случаи е следствие от образа ( метафора, метонимия, ирония, хипербола ), стоящ в основата на речевата номинация. Например: Изпод одеялото на асфалта камъните подава глави. Луис почувства горчива самотност. Очите й заскитаха налудничаво из палатката. Детският поглед светна. Златният зъб се усмихна ехидно.

  Почти всяка пълнозначна дума, поставена в необичаен контекст и употребена преносно в конкретния комуникативен акт, може да добие речева експресивност, запазвайки при това езиковата си неутралност.

  Чрез интонацията ( в устната реч ) също може да се постигне речева експресивност. Интонацията обикновено съпровожда преносните употреби с ироничен смисъл: Ти си бил много умен! Твоите важни разговори нямат край! Голяма работа си свършил, няма що!

  II. Разграничаване на лексиката от функционално гледище

 

  В лексикологията е възприето разграничението на две големи групи в лексиката по функционално- стилистическа отнесеност: лексика на устната реч и лексика на писмената реч ( по-подробно виж по този въпрос проф. Върбан Вътов ).

  Лексиката на устната реч обхваща думите, които се използват в различните форми на устното общуване – при непринуден разговор, беседа, спор, обяснение и пр. Тази лексика се оценява като неуместна за употреба в писмената форма на общуване.

  Обособяват се три лексикални групи в устната реч: а ) разговорна лексика, б ) просторечна лексика и в ) жаргонна лексика. Първата от тях принадлежи на книжовния речник и затова се определя като книжовно разговорна лексика, докато втората и третата са извън книжовния речник.

  Към разговорната лексика се отнасят думите с експресивно-емоционална проявеност: междуметия и звукоподражателни думи, думи от различни части на речта с експресивна маркираност: чедо, масраф, скрънза, лаладжия, хлапетии, службаш, гълъбче, дрънканица, миличък, добричък, безмозъчен, идиотски, шашардисвам, измъсвам се, зубря, издокарвам се, баламосвам, хептен, бамбашка, бая, хич, чунким и др. под.

  Просторечната лексика се характеризира като груба и простонародна. Към нея се отнасят: а ) думи, които фонетично или морфологично нарушават книжовната норма – бамбони, театро, колидор, хартишка, контаци, испирин, пашапорт, депутатин, студентин, нъл така, хваща ме съклет, абсилютно и др. под.; б ) груби и ругателни думи: дъртак, говедо, свиня, келеш, гювендия, плюскам, лая, пукна, изтъпанча се и пр.

  Жаргонна лексика – западналите, флиртоложките, институтките, секстилките; надрусан, крейзи, бетон, трепач; изцепка, отворко, селинджър, гъзария, екшън, гърла; гъбъркам се, киризя, рокясвам, духвам, куфея; влачи, супер; вдигам гълъбите, махам гащи, слаба ракия, черешката на тортата, пука ми и мн. др.

  Лексиката на писмената реч обхваща думи, които обслужват научния, публицистичния, официално-деловия и художествения стил. В лексикологията е прието тази лексика да се определя като книжна. Към нея се отнасят следните лексикални групи думи: 1 ) Абстрактна лексика: битие, аргумент, духовност, интелектуален, обект, демократизъм и мн. др.; 2 ) Терминологична лексика: хипотенуза, квант, фотон, интегрален, фонема, спрежение, амфибрахий, геном, анаболизъм, холестерин и мн. др.; 3) Лексика с висока ( тържествена ) експресивна окраска: лъчезарен, светлоструен, бъднини, властелин, послание, предтеча, първопроходци, еманация и мн. др.; 4 ) Поетична лексика: пурпурен, демон, заник, друм, възбог, ридае, ромоли, разлъка и мн. др.

  доц. д-р Руси Русев

   >>> СТИЛИСТИКА <<<

Обект и предмет на стилистиката

  Обект и предмет на стилистиката. Основни проблеми на стилистиката. Определение на стилистиката като езиковедска дисциплина. Основни направления на стилистиката. Задачи на лингвостилистиката.

  І. Обект и предмет на стилистиката. Основни проблеми на стилистиката. Определение на стилистиката.

  Първостепенен и закономерен въпрос на всяка наука е въпросът за обекта и предмета на нейното изследване.

  Обектът е материалът на изучаване, а предметът – това е аспектът , в който се изучава този материал, определената гледна точка върху материала.

  Обектът, който изучава стилистиката, както и другите езиковедски дисциплини, е езикът. Но тъй като естественият език е необикновено сложно и многоаспектно явление, всеки дял от езикознанието( фонетика, лексикология, граматика и т.н.) изследва отделен негов аспект.

  Всеки обект може да бъде проучен в три основни плана – субстанционален, структурен и функционален.

  Стилистиката се интересува от единиците на всички езикови равнища, но тя ги изучава преди всичко от функционална гледна точка. Неин предмет са изразителните възможности и средства на различните равнища в езиковата система, техните стилистични значения и конотативни признаци, а така също и закономерната употреба на езика в различните сфери и ситуации на общуване и своеобразната организация на речта, специфична за всяка сфера.

  Стилистиката е наука, която има определен кръг от специфични понятия и категории, а именно: стил, функционален стил,стилистично значение, стилистична окраска, стилистично средство, стилистична норма, речева системност на стила, стилообразуващи фактори.

  Тази езиковедска дисциплина се занимава с изследването на обширна проблематика. Основните проблеми на стилистиката са: 1. Дефиниране на стила изобщо, а така също и на функционалния стил; 2. Закономерностите на функциониране на езика в различните сфери на общуване; 3. Класификация на функционалните стилове; 4. Съотношението между лингвистичното и екстралингвистичното в стилистичен план; 5. Обективното и субективното (индивидуалното в стила); 6. Съотношението между функционалните стилове и формите на речта; 7. Взаимодействието между стиловете и тяхната цялост; 8. Отношението на езика на художествената литература към функционалните стилове; 9. Определяне на стилистичните норми и на техния исторически характер; 10. Диахронията и синхронията в стилистиката; 11. Съотношението между езиковедската и литературоведската стилистика и др.

  Стилистиката може да бъде определена като езиковедска наука за средствата на речевата изразителност и за закономерностите на функционирането на езика, обусловени от най-целесъобразното използване на езиковите единици в зависимост от съдържанието на изказването, целта, ситуацията и сферата на общуване.

  ІІ. Основни направления на стилистиката.

  Прието е стилистиката да се подразделя на лингвостилистика и литературоведска стилистика.

  Основите на лингвостилистиката са положени от Шарл Бали през 50-те години на ХХ век. Нейна основна цел е сравнението на общонационалната норма и системата на езика с особените, характерни за различните сфери на общуване подсистеми.

  Литературоведската стилистика изучава съвкупността от средствата за художествена изразителност, характерни за литературното произведение, автора, определеното литературно направление или дадената епоха, и факторите, от които зависи художествената изразителност.

  Лингвостилистиката и литературоведската стилистика се подразделят на:

  Лексикална стилистика - изучава стилистичните функции на лексиката. Тя разглежда взаимодействието между преки и преносни значения. Проучва различните компоненти, изграждащи контекстуалните значения на думите, експресивния потенциал на словообразователните модели, на някои типове съкращения и удвоявания, на конверсията.

  Граматическа стилистика – тя се подразделя на морфологична и синтактична.

Морфологичната стилистика разглежда стилистичните възможности на различни граматични категории, присъщи на една или друга част на речта. Например стилистичните възможности на категорията число, противопоставянията в местоименната система, именния и глаголния стил на речта и пр.

  Синтактичната стилистика изследва експресивните възможности на различните типове изречения и на синтактичните връзки, на словореда, на целенасоченото отклонение от синтактичните норми. Особено място тук заема проучването на изразните възможности на синтаксиса, както и на неговите стилистични похвати.

  Фонетичната стилистика разглежда особеностите на звуковата организация на речта: ритъм, алитерация, асонанс, звукоподражанието, рима и пр., ако те са използвани със стилистична функция. Фоностилистиката проучва и систематизира звуковите средства на адедн език, които се използват за целите на определен произносителен стил - разговорен, официален, тържествен. Изучава се също така употребата на нестандартно произношение с комичен или сатиричен ефект за създаване на местен колорит, за показване на социално неравство и т.н.

  Функционалната стилистика изследва закономерностите на функционирането на езика в зависимост от комуникативните задачи в една или друга сфера на общуване и преди всичко от спецификата и речевата системност на речевите стилове и другите функционално-стилови разновидности (подстилови, жанрови, ситуативни).

  Практическа стилистика – тя акцентува върху функционалното значение на езиковите единици от различни езикови равнища, като свързва тясно систематичното с нормативното в книжовния език с оглед на развиване на практически умения за използването на стилистичните възможности на езика. Практическата стилистика навлиза в областта на културата на речта, като двете дисциплини взаимно се влияят в интерпретацията на езиковите явления.

  Теоретическа и практическа стилистика – според проф. Ст. Брезински теоретическата стилистика посочва при какви обстоятелства в езиковата действителност говорещите и пишещите предпочитат едни или други думи, изрази и изразни средства, докато практическата стилистика използва откритото и описаното от теоретическата стилистика, като дава препоръки кога какви изрази може да се предпочитат и с каква цел.

  Синхронна и диахронна стилистика. Първата описва стилистичните феномени в синхронен план, а втората – проследява процесите на отделяне и развитие на функционалните стилове, изучава възникването и установяването на стилистичните норми, разкрива и описва приносите на елитарните езикови личности в стилистичното развитие на книжовния език.

  Нормативна стилистика – занимава се с проблемите на правилното и неправилното в зависимост от изискванията и критериите на определената стилистична норма. Д. Попов посочва следните норми на лингвостилистиката: на първо място - изискването за чистота, т.е. да се говори на чист и разбираем български език, който да не бъде примесван с нищо, което би могло да изкриви изискванията на общоприетата норма. Второ – краткост на изложението, защото всяко многословие отнема ценно време както на говорещия, така и на слушащия. Трето – изискването за яснота, което свидетелства за това, че мисълта ни трябва да получи най-подходящия възможен израз и четвърто – изискването за отсъствие на двусмисленост, което означава, че по съответния израз може точно да бъде възстановена мисълта на говорещия и то като единствена по рода си. С други думи трябва да е налице стремеж към еднозначност на изразяването.

  ІІІ. Задачи на лингвостилистиката.

  Многобройни са задачите, които трябва да решава съвременната лингвостилистика. Трудно е те да бъдат описани изцяло. По-глобалните от тях са:

1. Да определи характеристиките на стила в неговия широк филологически смисъл с цел да се открият използваните стилистични ресурси на езика.

2. Да проучи стилистичните пластове на лексиката и фразеологията на съвременния български книжовен език, а така също и стилистичните ресурси на фонетиката, морфологията, словообразуването и синтаксиса.

3. Да опише основните функционални стилове на съвременния български книжовен език, техните екстралингвистични и собствено езикови признаци, а така също и принципите за организация на стилистично неутралните и стилистично украсените средства при създаването на функционалните стилове.

4. Да проучи детайлно стилоопределящите черти и езиковите средства, с които се изгражда всеки функционален стил, както и основните жанрово-ситуативни разновидности на всеки стил.

5. Да изясни понятието стилистична норма като особена разновидност на общоезиковата норма, както и основните източници за нейното нарушаване.

6. Да разграничи особеностите на стила на езика от особеностите на стила на речта.

7. Да разработи методите и похватите за лингвистичен анализ и интерпретация на езика, речта и текста.

8. Да разреши проблема за отношението между езика на художествената литература и функционалните стилове.

9. Да изясни проблема за отношението между произносителните стилове към функционалните стилове.

  Ясно е, че пред лингвостилистиката стоят различни задачи. В зависимост от това, кои задачи се извеждат на преден план, според О. А. Крилова могат да бъдат обособени три кръга на стилистичните изследвания:

- стилистика на ресурсите;

- функционална стилистика;

- стилистика на речта или стилистика на текста.

  В кръга на стилистиката на ресурсите влиза анализа на езиковите средства от гледна точка на техните значения и експресивните им възможности едновременно, а така също и с оглед на тяхната принадлежност към един или друг функционален стил.

  Вторият кръг от задачи на лингвистичната стилистика е свързан с разкриване и изучаване на особеностите на функционалните стилове – разговорен, научен, публицистичен, административно-делови.

  Третият кръг от задачи привежда изследванията в руслото на изучаването на речта или на текста. Същността на тези задачи се състои в това, да се изучат и опишат семантичните и експресивно-стилистичните особености на текстовете, които принадлежат към различни жанрове на писмената и устната реч.

  Стилистиката на речта изучава закономерностите на строежа на различни типове текстове. Тук се обръща внимание на такива особености на речта като устна или писмена форма, подготвеност / спонтанност на речевия акт, официален / неофициален характер на общуването, вид на речта: монологична / диалогична, жанр на речта: църковно послание, изказване на митинг, автореферат на дисертация, лекция и т.н.

  доц. д-р Руси Русев

   >>> СТИЛИСТИКА <<<