Притча за 'началото'

Притча

В началото бе Мързела.
Лежеше Бог по хълбок и мързелуваше. И нищо друго нямаше и бе спокойно...
После дойде Скуката. А Скуката бе досадна. И на Бог му стана тъпо. Размърда се и се зае да си търси забавление. Посегна към нищото и извади от него Земята. Щракна с пръсти и отнейде искочи Небето.
И рече Бог:
- Lights! - И стана светло. А Мракът уплашено се сви под кушетката. Засмя се Бог, угаси лампата и Мрака боязливо подаде глава. И реши Бог че е забавно, и направи да се менят ден и нощ. Лапешка му работа!
И сътвори на Земята градина, пълна с чудни треви и дървета. А сред тях пусна гадинки всякакви. И видя че е добро, та направи да се хранят едни с други, да не се връщат в стаята Му.

Като свърши и тая работа, седна и се огледа. Хубаво беше. Но нямаше на кой да го покаже. Тогава взе Бог малко кал и направи Човек, по образ и подобие свое. Инсталира му парченце душа и го дари с живот. Нарече го Адам - понеже само това му хрумна. Помисли минутка, а после с Copy-Paste направи още един. Смени набързо няколко настройки и го направи Човечка. За нея избра име Ева. Защото е обратно на Авееее!!! И рече им:
- Аз съм всемогъщия Господ Бог, вашия господар. Почитайте ме, забавлявайте ме и се грижете за градината ми - копайте и торете редовно, а в замяна ще ви позволя да живеете в нея и да се наслаждавате вечно на красотата и вкусните й плодове! Само не яжте от тия, дето ражда Дървото на познанието, иначе ще ви накажа! Много са скъпи на пазара, затова само Аз ще ям от тях!
- Вечерята е сервирана! - извика в този момент майка Му.
- Играя си сега Ма! - отвърна Господ.
- Идвай да вечеряш! - разнесе се строгия глас на баща Му.
Рече тогава Бог:
- Уфффффф! Отивам да ям. - И провлачи крака към кухнята. Адам и Ева се спогледаха, вдигнаха рамене и тръгнаха да разгледат градината.
Вървяха и се възхищаваха на чудесата. Дивни цветя красяха с ярки цветове и изпълваха въздуха с омайващи аромати. Приказни пеперуди пърхаха около тях, птички прелитаха и ги омагьосваха с вълшебни трели. Напращели плодове примамливо надвисваха над тях по отрупаните дървета.
- Ей на това му викам Рай! - възкликна Адам и засмян подаде на Ева някакъв вкусен плод. Тя отхапа настървено и весело кимна.
Както си вървяха, неусетно стигнаха до Дървото на познанието. Спряха и го загледаха. Голямо беше, с дебело стъбло, многобройни, но малки листа и дребни плодове. Не изглеждаха нито сочни, нито вкусни... Сред клоните се беше свило някакво странно продълговато и гъвкаво същество. Като ги видя, то бавно припълзя надолу към тях. "Леле к'ви балъци" - каза си Змията. - "Ся ша ги омотам!"
- Здравейте сладури! - приветливо изрече на глас.
- Здрасти! - отвърна Ева. - Ти какво си?
- Дракон - излъга Змията. "Ха-ха", изсмя се наум, "Нека му е на брадчеда! Криле ще си взема!" - Аз съм пазител на Знанието и Мъдростта. Освен това отговарям за културната програма и Мажоретния състав. А през свободното си време медитирам... Будизъм, Зен - такива работи.
- Брей! - учуди се Адам. Ми ти си много зает бе. С тия ангажименти остава ли ти време да излезеш с приятели на по бира?
- К'ва бира та гони пък тебе?! - отвърна мнимия Дракон. - Не ми понася на гастрита, а освен това се подувам и се заклещвам като се прибирам вкъщи. Зарежи тая работа. Виж ся к'во си имам тука. Харесва ли ви дръвчето?
- Така като го гледам - нищо особено - рече Ева. - Чудя се що Господ се гипсира толкова.
- Ами, гипсира се - усмихна се Змията. - Само се бъзика. Много са сладки и от тях става добра ракия, затуй гледа да ги опази. Ама ако липсват два-три, изобщо няма да забележи. Аз си хапвам често. - При тези думи коварната твар откъсна един плод и го подаде на Ева, която колебливо го пое, огледа го любопитно, погледна плахо Адам, и изведнъж, придобила кураж, смело отхапа. Драконът се оказа прав - плодът беше вкусен.
- Ево, к'во правиш ма? - стреснато извика Адам. Бог каза че ще ни накаже ако ядем от това дърво!
- Стига се шашка бе - отвърна Ева - хич няма да забележи че един липсва. А е страхотно вкусен! - и му подаде плода.
- Не ща! - дръпна се Адам. - Предизвикваш гнева Му! Нека ти е гадно!
- Никой няма да ме накаже. Бъзльо такъв!
- Кой, аз ли съм бъзльо?
- Ти! Шубе!
- Не съм! - тросна се Адам, откъсна един плод и впи зъби в него. - Видя ли? - избоботи с пълна уста.
Ева се засмя. Змията весело затананика някаква мелодийка, а скришом доволно потри ръце.
Изведнъж Адам спря да дъвче, вторачи се в Човечката и челюстта му увисна от изумление. Ева зяпна срещу него и ококори очи.
- Ево... ма ти си гола ма!!! - възкликна Човека.
- И ти си гол! - сбърчи чело тя и изтича да се скрие в близките храсти. Адам объркано сведе поглед към себе си, после на лицето му се изписа тържество и той хукна след Ева надавайки недвусмислени викове.
Точно тогава отнякъде изникна Бог.
- К'ва е тая гюрултия? - навъсено изломоти Той. - Баси гадната манджа. Що ме карат да ям зелен фасул!?!? - Адаме, Ево, къде сте ве?
- Тука сме, Господи, в храсталака. - чу се гласа на Човечката.
- Какво правите там? Елате да си играем.
- Не можем, Господи... Голи сме, срам ни е...
- Е какво толкова... Голи?! Кой ви каза че сте голи? - настръхна Бог.
- Ми никой... Ние се видяхме. Нали, Адаме?
- Аха - отвърна Адам, подаде глава сред клонките, ухили се и намигна на Бог.
- Видели сте!?!? - Господ усети как коленете му се подгъват.
- Ми да. Точно след като Дракона ни почерпи със сладките плодове - каза Ева, сочейки към Дървото.
- Дракона... - едва промълви Бог, загубил ума и дума. После се втренчи в Дървото на Познанието, забеляза притихналата там Змия и внезапно проумя Истината. Подлата гадина беше подмамила човеците да ядат от плодовете на Забраненото дърво. Уплаши се Господ. И каза си: "Ще станат като мене! Ще владеят тайнствата и силите на Природните Стихии и Седемте Небеса, ще се слеят с Вселенския Разум!" Изтръпна Бог. "Това трябва да се предотврати!" Свъси вежди, отчупи ядно клон от близкия дрян и тръгна заплашително към ПсевдоДракона.
- Ей ся та сцепих! - изръмжа Той и замахна с дряновицата.
- Неееееееееее! - изпищя Змията и се отдръпна, но не достатъчно и ударът разполови езика й. - Ооох! - изпъшка тя.
- Няма ох! - викна Бог - Така ти се пада като лъжеш! Отсега нататък ще имаш раздвоен език - да знаят всички че си лъжец! И ще се гърчиш по земята, докато вървиш! - И като каза така, взе й ръцете и краката. - Дракон! - натърти укорително - Не те е срам!
Иззад близката скала се подаде сънена зеленикаво-кафява глава с големи зъби, покрита с люспи. Главата кихна, от ноздрите й искочи огнено кълбо и опърли перчема на Господ.
- Вика ли ме някой? - попита главата.
- ААААААААААААААА! - изкрещя Бог. - Да ми се махаш от очите че като те погна ей ся и тебе!
Сънените очи на главата внезапно се проясниха и тя мигновено се скри обратно зад скалата.
- Адаме! - прогърмя гневно Божия глас - Излезте!
Човеците бавно пристъпиха към Него, прикривайки се с някакви листа. Изглеждаха притеснени. Господ ги изгледа смръщен.
- Вие не ме послушахте, като ви казах да не ядете от дървото! Затова ще ви накажа, както ви предупредих!
- Ама... - заекна Адам - Тя, Човечката, Господи... тя беше! Тя първа яде и накара и мене!
Бог въздъхна отчаяно.
- Няма да си играя повече с вас - закани се Той. - И ще ви изпъдя от градината Ми. Адаме, взимай си листото - и да те няма! Отсега нататък ще живееш в мизерия и ще си блъскаш главата как да оцелееш и как да си използваш инструментите. А ти, Ева, ще живееш с него. От това по-голямо наказание не мога да ти измисля! А, да. И ще му раждаш деца - хем да те боли, хем да ти е нужен! Той ще ти е Мъж, а ти на него - Жена. В повечето случаи поне. А сега - марш да ви няма! - И като рече това, обърна се и си тръгна. И никой повече не Го видя.
Адам постоя, постоя, обърна се към Ева и й зашлеви един шамар.
- Ти си виновна! - викна той. - На ти сега един Рай!
- Стига ме би беее! - проплака Ева - Драконът е виновен! Той ме излъга! Гадно влечуго!
"Тия пък к'во се нервят?"- рече си Дракона в леговището си. "Все за нещо съм крив! Ама... по-добре да си трая, че Оня да не подивее пак!"
Адам се спря, погледна хлипащата Ева и нещо го жегна. Отиде при нея, прегърна я нежно и я целуна.
- Извинявай - прошепна тихо. - Аз съм безподобно Говедо. - Хвана я за ръката и се усмихна. - Хайде, трябва да вървим.
Събраха си багажа - двете листа, чантата с инструментите на Адам и макиажа на Ева, и излязоха от градината. Чуха щракването на заключващия механизъм и се вгледаха в неразбираемата електроника за оторизиран достъп.
- Никога няма да влезем отново тука - тъжно отбеляза Адам. - Но ще опитам да я хак-на. Току-виж ми излязъл късмета.
После прегърна Ева през рамо и двамата се запътиха към Неизвестното.