Лесното чудо

Лесното чудо


Интересна и много поучителна е историята на пророк Елисей. Неговата фигура се извисява със своята безкористност и посвещение на Бога, с пълното отдаване на силите, времето и сърцето в служение на хората за доброто на Божия народ.

Нека се спрем на един епизод от живота на пророка и да видим поуките, които може да се извлекат от него. Той е описан накратко, както е характерно за стила на Библията, но ни дава достатъчно поводи за размисъл. Жената на един от Елисеевите ученици потърси пророка за помощ. Нейният мъж беше умрял, оставяйки големи дългове, които сега тя трябваше да плаща. И понеже нямаше пари, заемодавецът взе двамата й сина за роби.

Казано на днешен език, пророците нямаха никаква социална сигурност. Те се учеха при Елисей, стараеха се да растат духовно, да угаждат на Бога, да напомнят на хората да правят същото – но в земните работи никак ги нямаше. От финансова гладна точка животът им беше пълен провал. В същата глава се разказва още една история, как Елисей и учениците му решиха да си сварят някаква чорбица, за да похапнат. Бяха огладнели след дългото слушане на своя учител (38). Един ученик тръгна из полето и намери диви тиквички. Зарадва се, набра ги и ги хвърли в котела. Бедният, той си мислеше, че всичко става за ядене и че няма нищо отровно на тоя свят. Трябваше пророкът да извърши чудо, за да се очисти супата и да я изядат. Този кратък епизод ни показва пълната безпомощност на духовните хора в материалния свят. Те са наивни и мислят, че всичко става за ядене, че всички са добри и заслужават любов и грижа. Свещена наивност.

Въпросът за сигурността на вярващите е сериозен. Ние постоянно се мъчим да живеем така, както Бог иска. Да не грешим. Да не следваме света. Да не правим като безбожниците. Така трябва. Но това наврежда на нашите земни интереси. Прави ни доста уязвими. Принуждава ни да се оттеглим някъде извън центъра, където са богатите и силните и да се заселим в крайните квартали на бедността. Вярващият не може да лъже, да крие, да не плаща данъци, да не прибягва до насилие, до измама, до далавери – с две думи, забранено му е всичко онова, което е начин да се забогатее и благоденства. Светските хора нямат такива задръжки. Те си позволяват всичко. За тях са достъпни всякакви методи, стига да не нарушават законите.

Човек трябва да е много силно мотивиран, за да се примири с това положение. Трябва да знае много добре, че така няма да продължава вечно и че един ден ще разбере защо се е лишавал от някои неща и ще получи голямата награда. Бог да ни помогне да имаме тази мотивация! Един ден всичко ще ни стане ясно. Ще разберем защо Господ ни е пратил „като овце между вълци”. Ще осъзнаем каква голяма добрина сме си правили, като сме избрали тоя път. Нека светът богатее, нека се тъпче, нека показва мускули. Има възмездие, има награда, всеки ще си получи своето.

В интерес на истината, не може да се каже, че сме напълно беззащитни и обречени на мизерия и непризнаване. Съвременното общество при цялото си лицемерие все пак е възприело ценности, които са християнски по своя характер и да спазваш законите съвпада с това да спазваш Божията воля. Онова, от което сме лишени, е да можем бързо да забогатеем и да не се ограничаваме в методите, с които се стремим към тая цел. Но същото важи и за земните закони. Както казва поговорката, който иска да стане милионер за една година, на шестия месец го бесят. Пък и, за съжаление, не сме толкова верни на Господа и не се отказваме напълно от нечистите методи за благополучие, така че разликата между нас и света не е толкова голяма.

Но да се върнем на историята. Елисей изпадна в трудна ситуация. От него се искаше нещо съвсем конкретно: да помогне на една жена в голяма беда. Тук не става дума за приказки, за красноречие, за познаване на Писанията или нещо друго, в което може да се увърта. Става дума за пари. Жената го молеше да направи нещо, за да я измъкне от тоя ужас.

Нека вземем предвид факта, че Елисей беше влиятелен фактор в Израил. До него се допитваше самият цар. Думата му тежеше. По тая логика можем да си представим, че в случая Елисей можеше да отиде при заемодавеца и да го помоли да бъде снизходителен към вдовицата и нейните синове. Ако един такъв човек го направи, то всеки ще се съобрази с желанието му.

Но тази възможност изобщо не беше опитана от него. Той не тръгна да използва влиянието си. не тръгна да разговаря с един търговец и богаташ. Може би защото знаеше, че по тоя начин ще стане зависим от него. Ще се преплетат духовните и земните работи. Богаташът нямаше да пропусне възможността после да поиска някаква услуга от Елисей. Богатите никога не дават нещо просто така, заради черните очи на някого. Те винаги си правят сметка. Историята на църквата ни показва какво е ставало, когато духовенството се заплете в комбинации със светските власти и с богаташите. Ставало е така, че църквата е заприличвала повече на стопанска фирма, отколкото на духовна институция, която си пази ревниво духовната чистота и независимост.

Елисей имаше свой стил за разрешаване на проблеми. Този стил изключваше вземане-даване със светските власти. Не можеш да бъдеш духовен и морален авторитет за властите, ако си служиш с техните нечисти методи. Не можеш да кажеш на управника изобличителна дума, ако си като него. Съблазнително е вярващите да влязат в комбина с властите, да искат привилегии, да искат субсидии и т.н. Но това ги прави зависими. Властите не дават току-така. Те никога не забравят какви добрини на кого са направили и рано или късно искат да си получат инвестицията обратно.

Пророкът прибягна до друго разрешение. То беше божествено. Елисей не каза на жената: „Няма да му плащаш нищо на тоя мръсник и изедник, той има и без това достатъчно пари”, нито пък: „Вземи няколко мъже и идете го убийте тоя негодник, направете една пролетарска революция!” Тия методи са опитвани хиляди пъти и до нищо добро не са довели, освен до кръв и отприщена лавина на омраза.

Елисей подходи по един оригинален метод. Той се помоли Бог да направи чудо. Да напълни с масло съдовете на вдовицата, което да бъде продадено. И тогава пророкът каза на жената да иде и да си плати дълга. Дългът трябваше да бъде платен. Не защото това е справедливото. А защото няма друг начин. Има зло на тоя свят. Има зли човеци. Но това е положението. Добрите не бива да се бият с тях, защото ще станат зли като тях. А трябва да ги побеждават с оръжия, срещу които злите няма какво да противопоставят. „Не се оставяй да те побеждава злото”, казва ап. Павел (Рим.12:21), и пояснява: „но ти побеждавай злото чрез добро.”

Божията благодат е по-голяма от злото на тоя свят. Божията сила е в състояние да направи вярващите победители. Божията любов надделява над омразата. Църквата затова е вечна, защото вярва в грижата и закрилата на своята Глава Исус Христос.
<--PAGEBREAK-->

Бог може да ни даде такива начини и методи, които да направят света напълно безпомощен да ни противоречи. Онова, което пречи да се получи такава ситуация, е нашето неверие или маловерие. Гледаме да прибегнем до изпитаните и стари методи. Като ни ударят, да ударим. Като ни излъжат, да излъжем. Така ни се вижда по-сигурно и по-бързо. Резултатът е, че повеждаме едни безкрайни, уморителни, разрушителни войни, които никога не можем да спечелим. И губим Божията подкрепа. Не можем да разчитаме, че Бог ще застане зад нас, когато си служим с не божествени методи. Бог подкрепя чистите усилия. Духовните хора. Духовните методи.

Нека си спомним за тримата младежи от книгата Даниил. Те от младостта си решиха да вървят по трудния път. Лесният беше да ядат от царските ястия, да пият царското вино. Да се претопят в морето от други като тях, млади кариеристчета, лакоми и безскрупулни, готови да лазят в краката на всеки и да целуват всяка ръка, само и само да се изкачат по-високо. Но те избраха другото. Пътя на различния. Пътя на опазване на вярата, чистотата, достойнството. И когато всички се проснаха на земята, за да се поклонят на златния образ на Навуходоносор (3:18), те останаха да стърчат прави. Каква дързост! Всички се сринали в праха и мълчат, не смеят да дишат, да не ги забележи царят и да ги обвини в непокорство, а тия стърчат прави! Царят им дава възможност специално за тях да си поправят грешката и да се поклонят, но ония му заявяват най-дръзко, че няма да го направят. И тук следва нещо много важно. Те казаха: „Нашият Бог може да ни отърве от пламтящата огнена пещ, и от твоите ръце, царю, ще ни избави” (17). Нещо подобно на Елисеевата история. На Бога е по-лесно да направи чудо и да отърве застрашените от смърт, отколкото да накара царя да си промени мнението. Царят се ядоса и заповяда да хвърлят тримата в пещта. И тогава стана чудото. Младежите оцеляха в ужасната жега.

За Бога не е трудно да прави чудеса. Той е Бог и притежава власт да прави всичко. Онова, което Го затруднява, е неверието на вярващите, страхът им, маловерието, любовта към земните удобства, флиртуването със света.

Подобно нещо се случи и на Даниил. И той беше поставен пред изпитанието да се кланя на неща, на които не искаше да се кланя. И беше хвърлен на лъвовете. Но Бог извърши чудо и го спаси, за да разбере царят, че иска нещо нередно от своя служител.

За да не оставяме нещата недовършени, нека кажем, че и Сердах, Мисах и Авденаго, и Даниил, бяха отлични служители на своите господари и им вършеха много добра работа, затова и бяха оценени. Но те искаха само едно: да не им се заповядват неща, които засягаха личната им вяра и религия. Царете трябваше да знаят, че такива мъже, които имат ясни убеждения и непоклатими принципи, заслужават пълно доверие. Докато другите, които са готови да се поклонят на всеки господ и да целуват всяка ръка, са опасни и коварни. Те винаги са със силните на деня и както се кланят днес на тях, така утре могат да ги стъпчат, ако паднат от власт. Това може да бъде наричано толерантност, гъвкавост, прагматизъм или с някоя друга нищо незначеща дума, но истинското име е мизерия, подлост, коварство, предателство. Никой не обича предателите, а плътският човек си е предател, откъдето и да го погледнеш.

За Бога късите пътища, които човек предпочита, са по-дълги и лесните решения са по-трудни. Не можем хем да служим на Бога, хем да се кланяме на мамона (Мат.6:24). Не можем да служим на двама господари. Трябва да вярваме в това, което Бог ни обещава и да караме смело напред, без да мислим кое е възможно и кое не, кое е полезно и кое е вредно. Вярата ни трябва да бъде пълна и жива и с нея напред да тръгваме към неизвестното и опасното, като разчитаме на Бога да полага пътя ни и да ни отваря врати.

Историята от Лука 5:17-26 ни показва тази истина. Един парализиран човек беше донесен при Господ Исус. Вярата на неговите приятели трогна Спасителя. Но какво стори? Каза: Прощават ти се греховете (20). Може би приятелите останаха разочаровани. Затова ли го бяха влачили, затова ли бяха разкрили покрива на къщата, за да го спуснат долу? Толкова много усилия за едно прощаване на греховете! Че какво му е на човека, ако греховете не му са простени? Кой няма грехове? Виж, ако го изцели, това е друго. И тук последва знаменитият въпрос на Исус: „Кое е по-лесно да кажа: Прощават ти се греховете, или да кажа: Стани и ходи?” (23) Въпросът е риторичен и отговорът е ясен: по-лесното е изцелението, по-трудното е прощението. Изцелението носи облекчение на тялото. Оздравелият човек вероятно щеше да се втурне да „живее”, да си навакса за всичките години, прекарани в мъки, да танцува и тича, да прави всичко онова, което правят здравите хора и хич не ги интересува колко грехове трупат. Нужно беше този човек да осъзнае, че не само е болен физически, но и духовно; че греховете му са като една духовна парализа, която го прави неспособен за нищо добро.

Високо се цени, когато някой бъде изцелен физически по божествен начин. Това се счита за доказателство за голяма вяра, а който е изцелителят, се радва на огромна почит и бива търсен от всички; хората са готови да пропътуват хиляди километри, за да се доберат до него. И сигурно е така. Но защо толкова малко ценим чудото, че Бог ни прощава греховете? Защо така малко се радваме, когато някой бъде духовно изцелен и от мъртъв за Бога възкръсне за нов живот? Има неща, които са по-важни дори от здравето.

Страхът от истинския християнски живот е най-големият проблем за вярващите. Ние се концентрираме върху незначителни неща: колко хора сме, колко пари имаме, какви сгради, каква организация, колко високопоставени хора са с нас, каква музика да осигурим за хваление на Бога и т.н. Истинският въпрос е: каква вяра имаме, каква готовност имаме да бъдем водени от Бога, колко е посвещението ни, колко голяма е смелостта ни да направим първата крачка. Тогава колкото и малко да сме, колкото и да сме ниско в йерархията на обществото, ние ще имаме огромно влияние и ще сторим много полезни неща за Божието царство. Историята с войните на Гедеон не е случайно записана в Божието слово. Тя ни показва колко е важно хората, които застават, за да вършат Божията работа, дали са достатъчно смели, вярващи, посветени. Ако са такива, те могат да обръщат хилядни множества на тъмните сили в бяг и да побеждават за своя Господ.

Великият Джон Уесли е казал: „Дайте ми сто проповедника, които от нищо не се боят, освен от Бога и които от нищо не бягат, освен от греха, и аз ще покоря тази нация.” И наистина го е направил, защото е имал тези смели и готови на всичко хора. Днешните методисти са толкова далеч от това минало, че ако ги види Уесли, в гроба ще се обърне. Но той ги е имал и е променил нацията си. днес църквата се гордее с парите си, със архитектурата си, с институциите си, с благотворителността си. тия неща не са излишни, но ако преди тях я няма единицата на вярата и покорството, то те си остават нули без никаква стойност.

Бог да бъде с нас и да ни помогне да държим здраво за своята християнска идентичност и да не я заменяме за нищо друго на света. Дяволът иска да ни направи фалшиви християни, които много приличат на истински. Той не се бои от хора, които наричат себе си християни. Те му вършат чудесна работа. Но се бои от такива, които наистина са християни и напълно се доверяват на Бога.