Старобългарска литература (8 век — 15 век)

1. Старобългарска литература (8 век — 15 век)
Истинското раждане на старобългарската литература започва с официалното приемане на християнството като държавна религия в България. Старобългарската литература е християнска, защото главният подтик за нейното създаване, нейните смисли, образи, послания идват от християнската култура, тя отразява християнския мироглед. Ето защо първите текстове, които възникват на старобългарски език, са преводи на най-важните богослужебни книги. Пораждането на старобългарската литература е свързано с ред събития, станали извън пределите на България: мисията на братята Кирил и Методий в Централна Европа, Моравия и Панония.
Азбуката и първите книги на славянски са създадени от солунските братя Кирил и Методий. Те са изпратени от византийския император Михаил III (842-867) да проповядват християнството и да организират богослужебната практика в Моравия. Византийският император е помолен за хора, които да проповядват на славянски, от княза на Моравия Ростислав, тъй като до този момент в страната е имало главно немско и италианско духовенство. Кирил и Методий заминават за Моравия през 863 година, като носят със себе си най-необходимите богослужебни книги, преведени на славянски език и написани на оригинално писмо, създадено от братята: глаголица. Езикът, на който се основават преводите на Кирил и Методий, е солунското славянско наречие. През 9. век славяните в различни краища на Европа говорят един общ език с някои местни разлики, които не са пречка за взаимното им разбиране. Тъй като Кирил и Методий са родени в Солун, те са владеели солунското наречие и са го превърнали в основа за езика на своите преводи.
Първи подпериуд /8-11 век/ - Златен век в развитието на старобългарската литература съвпада с царуването на Симеон I и сина му цар Петър. Този подпериуд съвпада с възхода и разцвета на Първата българска държава. Характеризира се с висок подем, резултат от политическата мощ и духовните сили на свободната българска държава, която през този век е силна, могъща. Утвърждава се независима българска църква. Създават се големи книжовни центрове: на изток – Плиска, Преслав, Дръстър; на запад – Охрид, Средец и Бдин. Укрепва се славянската писменост, ограмотяват се много хора, превеждат се произведения на старобългарски език. Основна тема в литературата през този периуд е защитата и възхвалата на славянската писменост и на великото дело на славянските първоучители Кърил и Методий. Най-известни книжовници са Константин Преславски, Климент Охридски, Черноризец Храбър и други. Техните произведения представят официална линия в литературата. Те защищават и възхваляват славянската писменост, делото на Кърил и Методий. Със силен патриотичен дух се отличава произведението на Черноризец Храбър «За буквите», където той защищава славянската писменост от триезичниците. Когато България пада под византийско робство /1018-1186/, книжовният живот запада, но не замира съвсем.
Втори подпериуд /12-14 век/ съвпада с борбите на българския народ за освобождение от византийско робство и създаването на Втората българска държава през 1185 г. от братята царе Асеновци: Асен, Петър и Калоян. Столицата е защитената крепост Велики Търновград /Велико Търново/. Той става център и на литературния живот. Най-висок разцвет българската литература постига през 14 век, когато при царете Иван-Александър и сина му Иван-Шишман се създава тъй наречената Търновска книжовна школа с ръководител търновският патриарх Евтимий. Тук работят много преводачи краснописци, писатели. Установяват се правописни езикови правила чрез езикова реформа. В литературата се утвърждава изящен стил, наречен «плетение словес».
Трети подпериуд /15-18 век/. Това е време на османското владичество на Балканите. България е лишена от политическа, икономическа и културна независимост. Напълно естественно, при тези исторически условия, в книжовния живот настъпва упадък. Столицата на второто българско царство, Велико Търново, е разрушена. Унищожена е и Търновската книжовна школа. Патриарх Евтимий е заточен. По-късно църковният живот е поверйн на Гръцката патриаршия, която налага богослужение на гръцки език. Манастирите стават книжовни цйнтрове: Кратово, София. Най-известен книжовен център през този периуд е Рилският манастир. Тук се преписват съчинения на старобългарските автори, запазва се българската писменост, създават се и оригинални творби, но те са значително по-малко, отколкото през времето на Първото и Второто българско царство. По-известни имена на книжовници през този периуд са Владислбв Граматък, поп Пейо и Димитър Кантакузин. Говоримата реч става език на литературата.
2. Литература на Българското възраждане (18 в.-19 в.)
В историята на Българското възраждане се открояват два периуда: първият продължава от средата на 18 век до 40-те години на 19 век и се нарича публицистично-просветителски. С този период са свързани имената на българските книжовници Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. През първия период на Възраждането се поставят основите на българското училище. Първо – църковните училища, после – светските. По същото време се издават първите български учебници, сред тях е «Рибният буквар» от Петър Берон; появява се първата българска енциклопедия, първите вестници и списания. Ражда се интересът към историческото минало. Пръв Паисий Хилендарски със своята «История славянобългарская», написана през 1762 г., призовава българите да познаят своя род и своето славно минало. «Историята» на Паисий е край на средновековието и начало на нов периуд в развитието на българската литература.
Вторият период на Българското възраждане е двойно по-кратък: той трае около три десетилетия – от 40-те години на 19 век до Освобождението на България. Този период се нарича литературен и се откроява с такива имена като Найден Геров, Георги Раковски. Добри Чинтулов, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Добри Войников, Васил Друмев и върха на българското литературно Възраждане – Христо Ботев.
За българската възрожденска култура е определящ нейният демократичен характер. Повечето от възрожденците произхождат от народните низини. Те дори нямат средства за образование! Петко Рачов Славейков е самоук, а Петър Берон, Добри Чинтулов, Димитър Миладинов работят като ратаи, за да съберат пари за книги и за пътуване до прочути училища. Българската народна интелигенция се формира демократична, родолюбива и свободолюбива, готова за духовен подвиг в името на народа си.
За начало на Българското възраждане в литературата се приема появата на «История славянобългарская» от Паисий Хилендарски през 1762 г. Това произведение определя и основната черта на Българското възраждане – историзма. Историзмът означава интерес към миналото, към историческия спомен за времето преди нашествието на турците. Целта е да се припомни на българите за тяхното славно минало, за да осъзнаят своето драматично настояще.
Друга черта на Българското възраждане е стремежът към светско образование. Новите обществени сили имат нужда от научни знания, които могат да се получат само в модерно организирано училище. Килийните училища към църквите вече не могат да задоволят тези потребности. Културата на българската интелигенция рязко се повишава, защото значителна част от нея получава образованието си в Русия. Руски възпитаници са Найден Геров, Добри Чинтулов, Любен Каравелов. Христо Ботев и др.
Възраждането има демократичен характер. Той се определя от факта, че повечето български писатели произхождат от народните низини. Затова културата, която те създават е патриотична, подчинена на идеи, които споделят широките народни маси. Доказателство за демократизма е и интересът към народното творчество.
В процеса на утвърждаване е книжовният български език. Водят се спурове: дали книжовният език да се устрои на основата на черковнославянския или на говоримия език. Побеждават тези книжовници, които са защитници на говоримия български език. Всички български възрожденци проявяват интерес към фолклора /народното творчество/. Събират, записват и публикуват народни песни, издават сборници с български народни умотворения.
Съществен момент от Българското възраждане е борбата за независима българска църква.

3. Литература след Освобождението
до края на Първата световна война (1878 – 1918)
Борбата за културна независимост прераства в борба за национална, политическа независимост, която е извоювана в 1878 г. в резултат на Руско-Турската освободителна война. Веднага след Освобождението започва бурното развитие на литературата. Националноосвободителните борби са преобладаваща тема през 80-те години на 19 век. Тази тема е най-добре защитена в творчеството на Иван Вазов, който през този периуд създава «Епопея на забравените» и «Под игото». Захари Стоянов пише своите мемоари «Зáписки по българските въстания». През 90-те години в литературата настъпват промени. Българските творци, които са получили образование на Запад, желаят да внесат модерни идеи в литературата. Това са писателите и поетите около списание «Мисъл» - д-р Кръстев, Петко Тудоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Алеко Константинов пише своето сатирично произведение «Бай Ганьо». В края на 19 и началото на 20 век Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Елин Пелин създават най-значимото от своето творчество. Малко по-късно се проявява и поетическият талант на Димчо Дебелянов.

4. Литература между двете световни войни
Това е най-противоречивият, но и най-богатият в естетическо отношение период в развитието на българската литература през 20 век. Формирането му се обуславя от редица исторически и културни фактори. Сред първите са крушението на националните надежди и идеали за обединяване на българските земи и най-вече голямата общественно-политическа криза, обзела България след Първата световна война. Това е време на сериозен поврат в мисленето и чувствителността на българската интелигенция. Голяма част от българските писатели виждат ужасите на войната отблизо – като подофицери и офицери на бойните полета или като военни кореспонденти. Усещането за различност, за необратима промяна ражда тревожни предчувствия, задълбочава чувството за социална незащитеност и духовна празнота. Като пример за това служи разказът «Песента на колелетата» на Йордан Йовков. Обогатяват се реалистичните тенденции в литературата. Утвърждава се модерното съзнание. Най-известни имена в поезията са Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна. Най-известни имена в областта на прозата са Антон Страшимиров, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Стоян Загорчинов, Георги Караславов. Най-яркият разказвач през този периуд е Йордан Йовков. През този периуд българската литература е богата на теми и идеи. Тя е и жанрово разнообразна. Пишат се лирически песни, поеми, рбзкази, повести, романи, драми.

5. Литература след Втората световна война
Следващият голям подпериóд в българската литература е този след политическите промени на 9 септември 1944 г. Появяват се нови теми, свързани с новите условия на живот. Тогава написват своите големи романи Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиан Станев. Най-известни съвременни поети: Веселин Ханчев, Валери Петров, Александър Геров, Блага Димитрова. Най-известни съвременни писатели: Павел Вйжинов, Ивайло Петров, Йордан Радъчков, Генчо Стоев. В българската литература може да отделим следните 2 периода:
1 – от края на Втората световна война до началото на 60-те години; този период се характеризира като време на курени промени в социалния, политическия и духовен живот на страната. Проблемите на този период развиват следните тематики: антифашистката борба, партизанското движение, отечествената война, промените на града и селото, антикултовска тема. Още в края на второто десятилетие от 20 век става ясно, че съвремената цивилизация преживяват дълбоки промени. Първият период на българската литература е свързан с култа към личността. Излизат стихове, разкази, поеми, повести, спомени, романи с антифашистка тематика. В тази проблемно-антифашистка линия се появяват имената на поети като: Веселин Андреев «Партизански песни», Давид Овадия «Партизански дневник». Писателите изследваха човешката съдба в тясна връзка с политическо-социална обстановка. Андрей Гуляшки пише трилогията си «Смъртна присъда», «Новолуние», «Стъпки в снега», Георги Караславов «Танго», Димитър Димов «Тютюн». В този период пишат поетите Валери Петров, Елизавета Багряна; белетристите Павел Вежинов – «Втора рота», Ангел Каралийчев. С преключването на войната започва периода на колективизацията на селското стопанство, социално строителство. От художествената литература се изисква да описват житейски задачи. Своите права заяви през този период и историческия роман – Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиан Станев.
2 – от 60-те години до днес; това е период, в който разлагането в политическия и духовния живот става причина за сериозни промени в областта на изкуството и литературата. Художествената литература се променя с бързи темпове. Проблемно-жанровата характеристика става по-богата, разнообразна и привлекателна. В края на 50-те години началото на 60-те години в политическия живот на страната настъпват промени, които се отразиха върху духовната и творческата обстановка в България. В резултата на индустриализацията и колективизацията, започва отлив от селото към града. Лириката първа описва интимния свят на човека. Особено ярки са постиженията на българската драма през този период: Орлин Василев, Георги Караславов, Димитър Димов.