Богове и хора в поемата „Илиада”

Основни герои в поемата на Омир са боговете и хората - военни вождове, редови войници, мирни граждани, народна маса.

Омировите богове са едновременно богове в религиозен смисъл и художествени символи. Те превъзхождат човека физически. Тяхната сила и видът им не могат да се измерват с човешките. Но освен физически, боговете превъзхождат хората и по това, че не изпитват болка и страдание и че са безсмъртни. Омир описва както влиянието на боговете върху хората, така и техния живот на Олимп, техните взаимоотношения. От една страна, боговете са подвластни на висша сила като хората и живеят като тях. Не са им чужди чувства като гняв, обида и тъга. Те също имат семейни отношения и йерархия, спорят и се карат, обичат и мразят, хитруват и заговорничат. От друга страна, чрез нерядко комичния привкус в техните взаимоотношения, се подсилва представата за тяхното божествено битие, неподвластно на мъки и грижи. Тетида отива с молба при „бащата на хората и на боговете Зевс. Дочула думите и плача на Ахил, „тя като облак изплува за миг от морето пенливо,... нежно с ръка го погали... Молбата й пред Зевс е да даде .,на троянците кратка победа, догдето ахейци пак почетат и отрупат със слава голяма нейния син Ахил. Зевс е върховен бог и не може да взема страна в споровете, но обещава да помогне. Това обаче поражда конфликт между него и съпругата му Хера, която го обвинява „Винаги много обичаш далече и скришом от мене тайно неща да решаваш!Свадата между божествените съпрузи за „смъртни човецие прекратена от сина им Хефест, който моли майка си да се смири, защото „мълниевержецът Зевс олимпипски, щом само поиска, би ни от тронове сринал... Лишени от страха за краткост на живота, който владее всички смъртни, боговете понякога са хладни, пресметливи, капризни и своеволни.

Между божествения и човешкия свят в „Илиада” не съществува непреодолима дистанция. Напротив, боговете общуват с хората и този контакт се осъществява по два начина. От една страна, боговете се проявяват като външни сили, въздействащи върху събитията, както прави Аполон. Топ изпраща чума в стана на гърците, разгневен от нежеланието на Агамемнон да се подчини и да върне дъщерята на жреца Хриз. От друга страна, боговете са представени като сили, които влияят на вътрешните мотивации на героите, както постъпва Атина, възпирайки Ахил от напа-дение над Агамемнон. И в двата случая боговете проявяват съпричастност към действията на хората, чувстват се засегнати (Аполон) или загрижени (Атина).

Човекьт от Омирово време няма достатъчно сила да разсъждава и да взема решение, затова боговете се превръщат в негов неизменен спътник и помощник. Те са допълнение на човешкия свят. Винаги, когато пред героя се изпречва препятствие, надхвърлящо силите му, Омир намесва божества. Още в Първа песен Атина Палада се явява като образ на Ахиловата разсъдливост. Богинята възпира Ахил, който иска да се нахвърли с меч срещу Агамемнон. Разумът му е заслепен от ръководещата го идея да защити честта си и да запази славата си на воин и вожд. Под формата на заповед, идеща отвън, е наложено разумното решение

Аз от небето се спуснах да спра
яростта ти безмерна,
стига да слушаш. Изпрати ме тук
белоръката Хера...
Хайде гнева си смири, не посягай с десница към меча!

В помощ на Ахил идва богинята на мъдростта, покровителка на науките, изкуствата и занаятите. Изпратена от богиня Хера - съпруга на Зевс, Атина успява да помогне на Ахил да овладее гнева си. Намесвайки се в човешките дела, боговете не вършат чудеса, противоречащи на логиката на характерите на героите, напротив - подсилват характерните им черти. Всеки бог подкрепя или помага на герой, проявяващ качества и нагласи, свързани със сферата на неговото божествено действие. Атина покровителства Ахил и Диомед, защото те притежават в най-голяма степен воинска доблест.

Боговете са разделени на два лагера едни, подкрепящи ахейците, и други, които помагат на троянците. В това разделение боговете припомнят древния си произход. Освен Хера и Атина, Които са ахейски божества, в подкрепа на ахейците са и Хефест - бог на ковачеството и огъня, син на Зевс и Хера, и Посейдон - вторият по сила бог след Зевс, бог на моретата. По молба на морската богиня Тетида - майка на Ахил, Хефест изковава нови доспехи на Ахил, тъй като старите са заграбени от Хектор. По-мощта на Тетида не е обрисувана само Като помощ на майка към син, представена е силата на богинята, нейният авторитет.

Боговете, защитаващи интересите на троянците, са Афродита, Аполон, Арес и Еос. На тяхната помощ разчита Хектор и се ползва от нея „... Аполон далномерец и Зевса, които по-рано Винаги бяха ми в помощ! И въпреки че тяхната воля в Двадесет и втора песен е Хектор да загине, героят продьлжава да вярва в тяхната сила и в закрилата им над всички троянци, затова отговаря самоуверено на заплахите на Ахил

Но помисли да не стана причина
за гняв на безсмъртна
в оня ден, в който сам
Парис и феб Аполон далномерец
теб ще убият.

Наред с противопоставянето на двата стана - на ахейците в лицето на Ахил и на троянците чрез Хектор, Омир изобразява и двубоя между боговете - Атина Палада помага на Ахил, излъгвайки Хектор в образа на брат му Деифоб. Аполон отстъпва под волята на Зевс, който узнава съдбата на Хектор и Ахил, като претегля жребиите им на везни „Зевс олимпипийски тогава опъна везните си златни... и падна ден смъртен за Хектор блюдото тръгна към Хадес и Феб изостави героя. В този случай боговете са изпълнители на волята на съдбата, но от друга страна, съдбата се отъждествява с боговете, т. е. те могат да я контролират.

Светът на боговете в древногръцкия епос е художествен паралел на човешкия свят, силно приближен до реалния живот на човека. Най-ярък пример за преплитането на божествената и човешката воля дава Двадесет и четвърта песен на „Илиада”. Срещата между Приам и убиеца на сина му - Ахил, се подготвя на Олимп. Повечето богове са Възмутени от поругаването на трупа на Хектор и от Ахиловата дързост и карат Аполон да открадне тялото. На тази идея се противопоставят Хера, Посейдон и Атина. Боговете разсъждават за правото на Хектор да бъде погребан. Аполон напада противниците на Хектор. Хера поставя като аргумент в защита на своята кауза божественото потекло на Ахил, Което му дава право да бъде дързък. В съвещанието на Олимп се намесва Зевс. Неговото мнение е решаващо. Той счита Ахил и Хектор за равни. Ахил има божествено потекло, но Хектор е любимец на боговете. От една страна, Зевс побелява, че е недостойно да се отнеме заслужената победа на Ахил чрез открадване тялото на Хектор, а от друга - изисква Ахил да приеме Приам, който ще отиде в стана с богат откуп, за да вземе тялото на сина си. Ахил трябва да бъде разумен и почтителен. В помощ на Приам, който трябва да влезе незабелязано в стана, идва бог Хермес. Ахил изпълнява волята на боговете, изразява почитта и състраданието си и вдига умоляващия го Приам от земята. Висшата воля се намесва винаги, когато се проявяват афектът, липсата на разум и гневът на Ахил. Героят се помирява и нарежда да подготвят тялото на Хектор.

При изобразяване света на боговете и на хората Омир следва традиционните средства и похвати на епоса и създава образи на т. нар. „високи герои. Те са изключителни, „богоравни, но в същото време са носители на обикновени човешки слабости.

В „Илиада за първи път е въведено понятието герой (херос). В епоса героичността присъства като необходимост да се представи фигурата на микенския Воин. Омир различава някаква йерархия в силата на героите, която те спазват най-точно. Фактор на тази йерархия е връзката с някое божество или присъствието му. Ахейците отстъпват, когато зад Хектор застава Аполон. Зад Парис стои Афродита, но тя е по-слаба от другите богове, затова героят изглежда по-слаб от другите. Омировият герой е идеал за човека - за човешко достойнство, за физическа и духовна красота. В образа на епическия герой се вижда първото проявление на древногръцкия естетически принцип за хармония между физическата и духовна красота. Епическият герой задължително е надарен с физическа сила, която се представя както с външните му телесни качества, така и чрез поведението му, често необуздано, гневно. В социален план епическият герой принадлежи към аристократичното съсловие. Той е вожд, изразител и олицетворение на общността, която ръководи В този смисъл е носител на висока нравственост и добродетели.

Водещ стимул за действие и цел в живота на героите-воини в „Илиада” е славата, съпътствана от чувството за воинска чест, доблест и справедливост. Стремежът към слава е опит на героя да постигне безсмъртие. Омировият герой отмъщава за своя ближен по инстинкт, реакцията му не е егоистична, но от друга страна, чувството за чест има егоистична окраска. Ахил страда, че му е отнета заслужената награда от Агамемнон и че е поругана честта му, затова не се замисля, когато се оттегля от боя и изоставя войската. Основно занимание за Омировия герой е войната. Стремежът към слава и чувството за воинска чест са общовалидни за всички герои, волята на колектива и индивидуалният стимул са неразчленими и преплетени. Героите уважават и почитат по-висшата сила - най-често авторитета на старейшините, на властта, волята на народа. Те притежават „айдос - задължителна нравствена система от божествени и обществени норми на поведение, с които героят трябва да се съобразява. Тя включва съвест, чувство за дълг, съзнание за отговорност, страхопочитание пред авторитета на боговете, на съдбата. Затова Ахил се покорява на решението на боговете да предаде тялото на Хектор, за да не предизвика божествения гняв. Омир индивидуализира героите, преплитайки типични качества. Във връзка с изграждането на образа на героя в класическата героическа епопея, Омир използва някои от принципите на епическия стил като външна мотивировка на постъпките и чувствата (намесата на боговете), антипсихологизъм (външно изобразяване вътрешните преживявания на героя), зараждане на психологизъм (героят сам решава как да постъпи), съчетаване на божественото предопределение и свободната воля на героя (Ахиловата съдба е предрешена, но той може да решава как да изживее живота си - да загине, постигнал слава, или да дочака безславно старостта).

Основен човешки образ у Омир е образът на вожда, на война-водач, докато об-разът на народната маса не е обрисуван обстойно. Неин представител е Терсит във Втора песен, чийто протест е стихийна проява на масово недоволство. Сред вождовете са Ахил - ахейски вожд, цар на мирмидонците, Агамемнон - микенски цар, и Хектор - троянски вожд. Героите носят белега на епохата, която ги създава.

Хектор, като герой от по-новото време, се отличава с чистота и нравственост. Образът на троянския вожд няма съответствие в предходните епохи. Сред добродетелите му се откроява неговият патриотизъм. Освен че следва съветите на божеството, Хектор действа със съзнание, че брани родината си, воден е от чувството за обществен дълг (Шеста песен). Затова пред притеснената си съпруга Андромаха, която го умолява да не отива в битка с Ахил, а да остане при нея и невръстния им син, храбрият Хектор мотивира избора си

Мен ми не дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда
винаги доблестен, пръв със троянци
да влизам във боя,
за да спечеля най-хубава слава за мене
и татко.

Според разбиранията на Хектор, съдбата на семейството му зависи от съдбата на Троя. Героят подчинява личните си интереси на колективните и щастието на семейството му е невъзможно без щастието на Троя. Любовта и грижата за семейството са подчинени на дълга пред родината и народа, защото в една поробена страна не може да има щастие
Мила съпруго, това и за мене е
грижа голяма,
но ме е срам от троянци и от
дългополи троянци,
ако избягам далече от битката
като страхливец.

„Славният Хектор вижда съдбата си през участта на Троя. Така Хектор се оформя като първия патриот в елинската литература. С молбата си преди двубоя с Ахил (Двадесет и втора песен) - да не сквернят телата си, той се издига над варварския обичай, над грубото засищане на гнева. Образът на Хектор е психологически по-сложен от образа на Ахил. Бързо и рязко се сменят чувствата на троянеца и това го прави драматичен герой. Той избира честта и достойнството в смъртта, вместо срама и позора в бягството от битката. Преодолял моментния човешки страх и чувство за самосъхранение, „шлемовеецът влиза в битката с „бързоногия син на Пелея и приема съдбата си. Страхът и колебанията на „конебореца Хектор не снижават представата за благородния, горд и смел троянски вожд.

Противоположност на Хектор е ахейският воин Ахил. Това е най-сложният човешки образ В Омировото творчество. Митологическото му минало се дължи на полубожествения му произход, което се проявява най-вече в стихийния му характер. Енергията на героя е свръхчовешка и разрушителна. Върху митологическата основа са развити качествата му - неговата физическа сила, жестокост, радост от разрушението. Преди да стане герой, като всички други, в един реален етап от развитието си, той е бил разбойник. Образът на Ахил е изграден на основата на контраста. От една страна, Ахил е пазител на родовия ред в свадата с микенския цар Агамемнон, който му отнема плячката - награда; от друга страна, чрез поведението си, той сам нарушава този ред. Чувството за дълг пред колектива побеждава накърненото достойнство и „Ахил богоравен не изпълнява заплахата си - не отплава за Фтия. Съчетават се стихийно индивидуалистичният характер и колективистичният дух на героя. След смъртта на приятеля си Патрокъл, Ахил забравя личната обида и се връща в битката, за да подкрепи другарите си. Ахил е първият трагически образ в елинската литература. Като син на богиня, той има правото да знае какво му предстои и да избира. Без колебание предпочита слабата пред дълговечието. Обречеността му на смърт (от боговете) го прави трагичен образ (Ахил има уязвимо място - петата, където не е защитен). Ахейският вожд притежава типични черти на епическия герой. Обрисуван е като физически силен и красив. Отличава се с необузданото си поведение, избухливост и силни чувства (Първа песен). Отстоява воинската си чест и доблест. Чувството му за воинско достойнство и дълг обясняват гнева и раздразнителността му пред неправдата и насилието
... делба ли на плячката почне,
повече взимаш от мене...
... вече не искам
тус незачетен да сбирам за
тебе имот и богатство.
Ахил притежава качества на епически герой - смелост, ум, сила, благородство.

Типично за героя е и състоянието му на гняв, ярост и стремителност, известно като „менос. Това е чувство на увереност и решимост, на порив към воински подвизи, но и на гняв. Основна цел за „бьрзоногия син на Лелея е постигането на слава.

За разлива от първичността на Ахил, Хектор е носител на нравствени ценности; той воюва за идеал, боден от съзнанието за отговорност пред общността.

Като антипод на героичността и пародия на гнева на Ахил, Омир изгражда образа на Терсит (Втора песен). Чрез него пълно отрицание на епическия герой, Омир разкрива тенденцията към недоволство в обществото, резултат на начеващото разслоение. Но дързостта на героя засяга най-висшето благо на воинското време - единението. Бунтът на Терсит и думите му предугаждат бъдещото народно недоволство. Безправният, обикновеният войник протестира, когато е прекъснат устремът му към родината, когато е измамена и разрушена жаждата му за мирен живот. Негодуванието му е израз на смелостта и дързостта му да отстоява правата и волята на народа. Протестът на Терсит е неорганизиран, но чрез него Омир успява да характеризира и героя, причинил конфликтната ситуация – цар Агамемнон, който, обявявайки края на войната, само изпитва настроението сред воюващите маси, с което ги излъгва и разочарова. Разкрита е ненаситността на „мощния цар на мъже, „син на Атрея, в чийто интерес се води войната. Алчността на микенския цар е позната и описана още при свадата с Ахил, когато ахейският племенен вожд се бори за наградата, дадена му за чест и слава. Воден от своята лична изгода, от интерес, Агамемнон предизвиква гнева на Ахил и стихийния бунт на Терсит - най-смелия и дръзкия представител на народната маса. Агамемнон притежава прекомерна дързост, известна като „хюбрис, надхвърляме на мярата на позволеното от боговете. Осъзнавайки грешката си, Агамемнон изпраща пратеници при Ахил, за да го склонят да се върне в битката. В другите песни на „Илиада” Омир описва микенския цар като положителен герой, отличаващ се с воински достойнства и Качества.

Образите на хората и боговете у Омир са сложни и противоречиви. Те не са нито само положителни, нито само отрицателни герои. Обрисувани като „богоравни, хо-рата имат и своите слабости. В по-късните епохи възниква т. нар. съзнателна идеализация на героите, при която умишлено се скрива злото, за да се изгради идеал за подражание или се показва само злото, с цел създаване пример на отрицание. Омировият герой е мит за народната сила, който действа, пренесен в силата на народния водач. Хората в Омировия епос нямат съзнание, че първоизточникът на сила се намира в собствената им душа, затова те получават подкрепа и помощ от боговете.

Човекът в „Илиада” е непосредствен и първичен, но хармоничен. Разумът и силните, неконтролируеми чувства изграждат поведението на героите. Омир създава образи типове, използва универсални епитети, характеризиращи качествата на героите, но същевременно доказва умението си да съчетае типичното с индивидуалното, реализирано чрез художествените средства - постоянни епитети, както и чрез авторовото отношение.

Боговете у Омир са висша регулационна система.Те са двигатели на човешките действия и решения в „Илиада”, допълват недостига на разум и разсъдливост у героя. Развитието на събитията се предрешава от техните съвети на Олимп, а перипетиите са следствие от противоположните интереси на различните божества.Отношенията между боговете и хората се основават на взаимен интерес.