Ключът към щастието

Бен Бернанке и Никола Саркози срещу Аристотел и Томас Джеферсън

Петър Ганев, Институт за пазарна икономика

Икономика на щастието е сравнително нов термин, върху който става все по-модерно да се разсъждава, пише и говори. Все повече икономисти се опитват да изградят някаква връзка между „сухата” икономическа теория и щастието на отделните хора. Само преди няколко месеца лекция за щастието изнесе и председателят на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке, а като прибавим към това и ентусиазма по темата на френския президент Никола Саркози, виждаме, че щастието вече е навлязло не само в икономическата теория, но и в публичните политики. Това на пръв прочит звучи обнадеждаващо, един вид - наука за щастието е нещо хубаво по презумция, но погледнати в дълбочина, нещата не изглеждат толкова прости.
Бернанке е може би най-влиятелната фигура на финансовите пазари в началото на XXI век (не интелектуално, а поради поста, който заема), но когато заговори за щастието и политиките, които го провокират, той влиза в рязко противоречие с разбиранията на един друг влиятелен човек, живял няколко века преди Христа в Древна Гърция – „щастието” на Аристотел е много различно от „щастието” на Бернанке, а силата на това противоречие по никакъв начин не се размива с вековете, които ги разделят. По същия начин и разбиранията на Саркози, който иска да мери не само богатството, но и щастието, се сблъскват с тези на Томас Джеферсън, който вмъква щастието в съвсем различен контекст още в първите редове на Декларацията за независимост. За да вникнем в тези противоречия, трябва да разберем както отношението на древните философи и мислители към щастието, така и съвременната наука, която привлича икономисти, финансисти и държавници.
Ричард Ийстърлин е първият съвременен икономист, който разглежда връзката между щастието и икономическия резултат (1974 г.). В своето изследване Ийстърлин формулира това, което по-късно става известно като Парадокс на Ийстърлин. В най-опростен вариант този парадокс се отнася до това, че в дадено общество по-богатите като че ли наистина са и по-щастливи от бедните, но от друга страна, по-богатите общества като цяло не са по-щастливи спрямо по-бедните общества. Казано по друг начин, по-богатото общество не значи автоматично и по-щастливо общество, тоест парите от само себе си не могат да купят щастие. Друг начин, по който се гледа на Парадоска на Ийстърлин, е, че след определено ниво на развитие, тоест когато са посрещнати основните нужди като храна и подслон, икономическият ръст вече не носи щастие от само себе си.
По един или друг начин тези наблюдения на Ийстърлин поставят рамката на това течение, те формират позицията както на Бернанке, така и на Саркози – а именно, че политиките трябва да са насочени не само към икономически ръст, но и към повече щастие. Това може да значи много неща – от политики за гарантиране на работните места, достъпа до здравеопазване и образование, до такива за опазване на околната среда и традициите. Всъщност почти винаги говорим за политики, които ограничават свободата и възпрепятстват икономическия ръст с цел да се постигнат по-висши обществени ценности. Класически пример в това отношение е изказването от тази година на Джоузеф Стиглиц, който съветва Саркози по въпросите за икономическото развитие и щастието, че САЩ трябва да последват примера на Бутан и да измерват брутно национално щастие вместо брутен вътрешен продукт, като първото включва много по-широк спектър от индикатори (освен икономическите), единият от които е измерител на завистта в обществото.
Всъщност резултатите на Ийстърлин вече съвсем не се приемат за чиста монета, като през последните години се правят много подобни изследвания и, общо взето, богатите страни все пак стоят по-добре от бедните. Това, което е общото обаче, е, че този вид изследвания се правят по един и същ начин и изхождат от разбирането, че можем да измерим щастието. За да бъде дефинирана връзката между икономическото развитие и щастието, било то от Ийстърлин или от някой друг икономист, е нужно първо да се измери щастието в различни страни и в различни периоди от време. Това измерване винаги е било правено по един и същ начин – чрез въпросници до голяма група от хора, които индивидуално определят нивото на собственото си щастие, примерно по скала от 1 до 10. Възможно ли е обаче подобно упражнение да даде задоволителен и близък до реалността резултат? Едва ли. Хората не казват „щастлив съм седем“, просто никой не мисли за щастието по този начин. Количественото измерване на щастието е безсмислено упражнение и не случайно нито на Аристотел, нито на Томас Джеферсън му е минаво през ума да прави подобно нещо.
Икономиката на щастието се свежда до това да дефинира връзката между благосъстоянието и щастието, както и до определени други фактори, които носят щастие – като здраве, образование и т.н. Този подход се занимава с щастието като краен резултат, тоест случи се това и това (например забогатяхме и станахме по-здрави) и сега да видим дали сме станали по-щастливи. Нещо повече, веднъж измерили и дефинирали факторите на щастието, ние вече се опитваме да провокираме щастие, тоест публичните политики да вземат под внимание това, което носи щастие, и да бъдат ориентирани спрямо него. Това ясно личи както от думите на Бернанке, така и от тези на Саркози. Поддръжниците на тази теория дори се заиграват с думите на Томас Джеферсън, че едно от неотменните права на хората е „стремежът към щастие”, а не стремежът към БВП.
Позоваването на тези думи обаче е повече от неуместно. Когато Томас Джеферсън се е подписвал под тези думи, той го е направил именно с идеята, че държавата трябва да стои настрана от личните дела на хората, в това число и от тяхното щастие. Всъщност в Декларацията за независимост (1776 г.) се говори за стремеж към щастие, а не за самото щастие. Това е голямата разлика спрямо съвременните икономисти и политици - всички те говорят за щастието като краен резултат, като нещо, което може да бъде провокирано и измерено. Докато Томас Джеферсън говори за правото да преследваш своето щастие, то Саркози говори за политика, която да осигури това щастие. Тези, които са писали най-старата все още актуална конституция в света, са говорили за правото или свободата на щастие (като възможност), докато съвременните политици говорят за самото щастие (като резултат) – едните визират личния стремеж към щастие, докато другите говорят за щастието на обществото. Всички тези противоречия се коренят в разбирането за свободата – човек да преследва своето лично щастие или да се жертва за доброто на обществото.
В дебата за личното щастие или благоденствието на обществото на сцената излиза Аристотел, който поставя нещата изключително на лична основа. Според Арисотел всяко едно човешко действие има една висша цел – eudaimonia, или простичко казано щастие. Тук щастието не е толкова емоционално състояние, колкото това да разгърнеш потенциала си, един вид животът ти да бъде успешен. Това щастие е строго индивидуално, то стъпва върху свободната воля на всеки човек и възможността му да прави своя избор, преследвайки своята висша цел. Теорията на Аристотел за щастието стъпва върху самия индивид и неговите ценности, а за обществото или държавата е отредена съвсем друга роля. Според Аристотел държавата съществува за доброто на индивида, тоест да гарантира правото му да преследва тази висша цел за постигане на щастие. Точно както и Томас Джеферсън го записва в Декларацията за независимост.
Ако се вгледаме в историята на човечеството, няма как да не забележим прозорливостта на Аристотел и на Джеферсън и противоречията при съвременните икономисти и политици. Не самото щастие, а стремежът към него е присъщ на хората и определя техните действия. Разглеждането на щастието като обществен феномен, който може да бъде измерен и провокиран, е обречено на провал начинание заедно с всичките му присъщи политики. Ако щастието зависеше от богатството или от образованието и здравето на едно общество, то всички наши далечни прадеди щяха да са нещастни по дефиниция – те са били и по-бедни, и по-болни, а достъпът им до образование е бил силно ограничен. Разбиранията за щастието обаче не бива да се основават на конкретни резултати, а на възможността (тоест свободата) на всеки един човек да постигне висшата си цел.
Ключът към щастието наистина не се крие в парите, но той не се крие и в активната роля на държавата или в общественото благоденствие. Ключът към щастието се крие в свободата и правото на всеки един човек да преследва висшата си цел. От момента, когато хората са получили тази свобода и вече не са били подвластни на някой диктатор или на обществото, е започнал и периодът на бурно развитие – хората са подобрили живота си във всяко едно отношение, било то подслон, храна, здраве или образование. Стремежът към лично щастие ни е направил по-богати много преди да започнем да „измерваме” щастието.