Супин

Супинът е нелична глаголна форма, близка до инфинитива, която изразява цел и се използва при глаголите за движение и е характерена за индоевропейските езици. Той е съществувал в старобългарския език както и в латинския. В съвременните езици се използва в някои славянски езици като словенски и лужишки, както в румънски, шведски и в някои наречия на литовския.
Супинът е съществувал в праславянския език (*idǫ spatъ при инфинитив *spati). Предполага се, че представя вкаменял падеж от глаголно име с абстрактно значение и по произход е абстрактно име със стара основа на кратко -j във винителен падеж. В повечето съвременни славянски езици обаче е изчезнал, като най-често е бил заменян от инфинитив. В съвременния чешки език инфинитивът завършва на -t (архаично -ti) под влияние на супина.
В словенския език супинът се използва след глаголи, означаващи движение, и формата му е подобна на тази на инфинитива, само че с изпуснато крайно -i. Например biti-bit (съм). В долнолужишкия език също съществува супин - źi spat („иди да спиш“ - супин) за разлика от njok spaś („не искам да спя“ - инфинитив)
Супинът е съществувал и в българския език, но се смята, че в говоримата реч той е изчезнал още в старобългарския период, въпреки че се среща в някои среднобългарски текстове. Писмените паметници показват, че той много често е бил заместван от инфинитив[1]. Супинът се е употребявал след глаголи за движение и е имал окончание -тъ за глаголи завършващи на -ти в инфинитив (вестъ, пѧтъ, плѹтъ, зъватъ, двигнѫтъ) и -ть завършващи на -шти в инфинитив (пешть, жешть, въврѣшть), което се прибавя към глаголната основа.