Старобългарски период културно-историческа роля на книжовния старобългарски език

Началото на старобългарския период се бележи от събитиес изключително културно значение. През 863 г. Константин-Кирил Философсъздава първата българска и славянска азбука — глаголицата, и превеждаИзборното евангелие от гръцки на старобългарски. По този начин тойполага началото на книжовния старобългарски език. Създаване напървата българска и славянска азбука — глаголица . Глаголицатаотразява изключително точно звуковия състав на говора на българскитеславяни от Солунско през IX век. Съвършенството на Кириловата азбука ерезултат от гениалния езиков усет, огромните знания и високото чувствоза дълг на нейния творец. По своите начертания глаголицата не приличана нито една от известните тогава азбуки — гръцка, латинска, еврейска,персийска, арменска, грузинска и т.н. В своеобразието наглаголическите букви се проявява дълбоката мъдрост и проницателност наславянския първоучител. Той съзнателно създава напълно самобитнаписмена система като свидетелство за народностна и културнанезависимост на славяните. Името на глаголицата идва отстаробългарския глагол глaгoлaтн, който означава 'говоря'.

Изграждане на книжовния старобългарски език. Първият превод на Константин Философ е културен подвиг, който и доднес удивлява със своето съвършенство. В него са се проявилинеобикновената езикова дарба, култура и далновидност наКонстантин-Кирил. Той е съумял съвсем точно да предаде смисъла натекста от гръцки — обработен език с хилядолетни културни традиции, набългарски — дотогава говорима битова реч. За да създаде книжовен език,той е активизирал максимално възможностите на речта. В процеса напървите преводи се обогатява речникoвият състав, усъвършенства сеграматичната структура, развива се естетическата функция, установяватсе книжовните норми за употреба на езиковите средства. Обработен,обогатен и нормализиран, езикът на Кириловите преводи е послужил катообразец за по-нататъшното изграждане на литературния старобългарскиезик. За съвсем кратък период в Моравия и Панония този език укрепва воживената преводаческа дейност и оригиналното творчество на Кирил,Методий и техните ученици.

Изграждане на книжовния старобългарски език. ВБългария при активното съдействие на ръководните кръгове и при общиякултурен подем на народа старобългарската писменост процъфтява.Преписват се книги, редактират се старите преводи, правят се новипреводи, съставят се сборници, създават се оригинални произведения. Потова време творят авторитетни и ярко талантливи книжовници: КлиментОхридски, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър,Презвитер Козма. Наред със столицата Преслав централната власт създававторо културно средище в противоположния край на държавата — Охрид, зада се разпростре книжовната дейност нашироко и да обхване цялатастрана. Княз Борис, а сетне и цар Симеон подпомагат и насърчаватразвитието на просветата и творческата дейност в двете книжовни огнища.
Вцентъра на културния живот в Преслав застава един от най-образованите за своето време българи — цар Симеон, подпомаган от Кирило-Методиевите ученици Наум и Константин Преславски, от Черноризец Храбър и Йоан Екзарх, от Черноризец Докс и неговия син Тодор Доксов, от презвитер Григорий и Петър Черноризец и цяла редица техни сподвижници. В Охрид основите на книжовната дейност се поставят от най-видния ученик и следовник на Кирил и Методий — Климент Охридски, бележит деец, книжовник и творец. По-късно неговото просветно и книжовно дело продължава друг авторитетен Кирило-Методиев ученик и последовател — Наум. Между двата центъра съществува непрекъснат обмен на книжовници и книжнина, както свидетелстват запазените старобългарски паметници и исторически извори.
Формиране на втората старобългарска азбука — кирилицата. По образецана глаголицата се доразвива практиката в България да се използувагръцкото писмо за записване на старобългарска реч. Според глаголицатато се допълва с букви за специфичните български звукове, приема последователността на нейните буквени знаци и се оформя в нова старобългарска азбука — кирилицата. Името си кирилицата е получила в чест на създателя на българската и славянска писменост — Кирил.
Развитие на книжовния старобългарски език. През целия старобългарски период в двата културни центъра — Преслав и Охрид, едновременно се употребяват двете старобългарски азбуки. Постепенно, още от края на старобългарския период кирилицата започва да се използува по-често поради практическото удобство на опростените си буквени начертания. През среднобългарския период тя окончателно се налага. Тогава все още са се чели глаголически текстове, но нови преписи на глаголица са престанали да се правят. От късния старобългарски период и ранния среднобългарски период са запазени кирилски ръкописи, в които са вмъкнати отделни букви, думи, изрази, писани на глаголица. По полетата на глаголическите ръкописи пък са добавяни множество късни кирилски бележки. Тези паметници отразяват постепенното изчезване на глаголическото писмо и заменянето му с кирилско.
В България литературният език се изгражда на широка диалектна основа — южнобългарския солунски говор, североизточнобългарския преславскиговор и югозападнобългарския охридски говор. По такъв начин книжовниятезик става общобългарски не само по функция, но и по състав. Влитературния език навлизат езикови особености от диалектите, тъй катопрез този период писменият език запазва връзката си с говоримата реч.В него проникват нови явления, последица от естествения му развой.
В резултат на плодотворните Кирило-Методиеви традиции, на всестранното литературно развитие и на интензивните усилия на книжовниците старобългарският литературен език в България достигнал своя разцвет. Той е разполагал с богатство от думи и форми, с развита фразеология, с гъвкава граматична структура, с художествени изразни средства, със способност да предава дълбочината на човешкото мислене. Използвал се е като общонароден литературен език в разнообразни сфери на обществения живот — в художествената и специалната литература, в държавния апарати църквата.
Международно значение на книжовния старобългарски език. Старобългарската култура, книжнина и реч си спечелват авторитет сред славяните и се превръщат за тях в извор на просвета и книжнина. Старобългарският литературен език още с възникването си се употребява като книжовен език и вън от своите народностни граници. Наред с основната си функция — да бъде литературна форма на българския език, той получава втора функция — да бъде международен книжовен език на редица славянски и не славянски народи от Източна Европа. През IX век чрез дейността на Кирил и Методий старобългарският език става литературен език в Моравия, Панония и Хърватско. От X век нататък от България той се пренася в Русия, Сърбия и Влахо-Молдавските княжества. В тези страни той се видоизменя под влияние на местните езици. Тези видоизменения носят название „редакция на старобългарския език": моравска, словенска (панонска), хърватска, руска, сръбска, влахо-молдавска. Руската редакция на старобългарския език сеустановява особено трайно в богослужението, нормира се чрез практикатана ръкописните и печатните църковни книги и получава името църковнославянски език. През Възраждането църковнославянският език оказва влияние върху формирането на съвременния български книжовенезик и по такъв начин редица старобългарски особености през руския и църковнославянския език обратно се връщат в новобългарския език.
Поради употребата му като общ литературен език на славяните през Средновековието някои чуждестранни учени наричат книжовния старобългарски език „старославянски". Това название е неправилно, тъй като всеки език се означава според народностната си основа, а неспоред неговите функции. Затова българският книжовен език презстаробългарския период трябва да се назовава със собственото синародностно име — старобългарски.