Българска народна балада

Народната балада е жанрът, който най-трудно се идентифицира като текст. През 1951 г. започва издаването на 12-томния сборник с народни умотворения. Този сборник се издава много дълго, прави се от много хора с добър екип, но в поредицата няма том, посветен на народната балада. Това са едни от най-разпространените сборници, поредицата е издадена в над 170 хил. екземпляра (червени томове). През 1981 г. започва издаването на "Българско народно поетично творчество" (нов мащабен проект) – 7 тома, от които том № 4 съдържа балади. Преди тази поредица баладите са били пръснати сред останалите дялове в изданията с народни умотворения. Дори само този факт показва колко е трудно да се каже с точност какво е "балада".

Друг проблем е, че баладичните текстове се записват още от XVII в., но едва през XIX в. те се именуват „балади” (по името на литературната балада). Онова, което е приличало донякъде на литературна балада, е започнало да се нарича народна балада. Останалото, което не е приличало на тази балада, или е приобщено по-късно, е все още развитието на народната балада.

В Северна Европа са припознати много отдавна като такива и се събират англо-шотландски народни балади. В другата част на Европа също дълго преди това са събрани песни, които са наречени „балади”: руската, чешко-словашката фолклористика и пр. Ние попадаме в една много разностилна ситуация, в която трябва да решим какво според нас е „българска народна балада”.


§. Възникване на понятието „народна балада”

Теорията за това какво е „балада” е много дълбока, но нецялостна и винаги готова да допусне нещо или да го отхвърли. Тук няма някакви абсолютно стройни правила. През 50-те години на ХХ в. се развива една много силна вълна от т.нар. модерна балада, която се развива и в популярните стилове песни и тя като че ли окончателно обърква разбирането за това какво е „балада”.

Терминът „балада” започва да се приписва на даден текст през XVIII в. След 1761 г. се появява за първи път една английска книга в 3 тома, която се нарича „Стари английски балади”. Още в първия от тези три тома се наблюдава разностилие. Първите два тома са изцяло с т.нар. народни песни – песни, които са събрани на терен, пеят се от народа и нямат автор. В третия том са събрани т.нар. авторски балади. Още от тези първи три тома се разбира, че и по-нататък ще има доста сериозно объркване около това кой текст ще се определя като „балада” и кой не.

Самият термин „балада” се извежда от италианския термин balata ("пролетна, танцувална песен"). Този тип песни са разпространени и в Прованс (т.е. те са и провансалски песни), затова някъде може да се прочете, че терминът „балада” произлиза от лат. глагол balare ("танцувам, пея"). Тези песни са известни, наричат се balati и са фиксирани като известни от XII-XIII в., въпреки че са записани по-късно. От тях по-късно в Италия и Франция между XIII и XV в. се заражда лироепическа песен, която е с много определена метрична система. Тази определена метрична система по-късно ще се намеси с това, че някои изследователи по метриката (вид и дължина на стъпката) ще определят даден текст като балада. Нашите народни песни са писани в силабическо стихосложение. В наши условия това е текст между 8 и 10 срички[1] – типичната българска балада: най-често 5+3 или 3+5. Баладата не може да бъде с размера 4+4 (пр. „От кога се е, мила моя майно льо...”), който е характерен за българските народни календарно-обредни песни, сред които най-известни са лазарските (играят се 4 стъпки напред, 4 стъпки назад; движението при танца е в полумесец/полукръг или "завой") и коледните (играят се като право хоро).

От XV в. нататък се развива литературната балада, която изключително силно повлиява на западноевропейската балада, докато в нашите ширини (Балканския п-в) за балада започва да се говори през втората половина на XIX в., особено в българския песенен материал („Неразделни” на Славейков е пример за балада; „Неразделни” има над 250 варианта в българската традиция). Тази балада, за която се говори тогава, е все още литературна балада и до 1905 г. все още никой от фолклористите не нарича българските народни песни „народни балади”. Стефан Веркович и Любен Каравелов наричат баладата „тъжна песен”, „протяжна песен”; братя Миладинови ги наричат „женски песни”. Наричат ги още „народни песни”, „митични песни”, „фантастични песни” и пр.

За първи път проф. Иван Шишманов в едно свое изключително подробно, голямо и христоматийно произведение (студията „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” в СбНУ) от 1896 г. той описва зараждането на термина „балада”. Песента, която той подлага на сериозен анализ в тази студия, е песента за вградената невеста. Той я сравнява с Гюргеновата Ленора и от там започват едни много дълги сравнения, от къде е тази песен, какво е. В последните редове на своята студия той нарича тази песен „балада”: родило се е съзнанието в българската фолклористика, че имаме балада.

След като се появяват масово първите сборници, най-известните след Шишманов са тези на Михаил Арнаудов (сборник с около 100 балади, пр. „Слънчова женитба”, „Лазар и Петкана”), Беньо Ангелов (сборникът излиза през 1942 г., около Втората световна война, поради което е с много лошо качество, но много ценен). На българските народни балади е посветен цял том „Български народни умотворения” (том № 60, в две части): там са събрани огромно количество от българските народни балади. Някои песни там са „вариантни” (една част – към епика, друга част – балади), пр. баладите, свързани с кралимарковския цикъл.


§. Теми в баладите

На Балканите има тема „невярна жена”, но няма тема „неверен мъж”. В полските балади напр. има тема „неверен съпруг” (пр. „Господарката убила господаря” – много известна балада). В българските варианти липсва подобно нещо, там има тема „свекърва отровница”, „свекърва клеветница” и т.н. По принцип на Балканите има едно по-селективно отношение към семейната колизия. Ние нямаме и типа балади, които са известни са Средна Европа: годеница, която изоставя годеника си; мъртъв годеник, който наказва невярната си годеница, отнасяйки я в гроба, и пр. При нас годеничеството е процес, който е обратим: не се вричаш изцяло.


§. Проблемът с жанровото определение

Има определени жанрови квалификатори, които се прилагат, за да се определи даден текст като „балада”:

1) фолклорен жанр, който със сигурност е на границата с лироепиката: има сюжет, тема, случка, но едновременно с това – дълги интродукции, множество повтарящи се елементи и запеви (лиричния момент); баладата търпи всякакви съчетания: „жив труп”, „жив умрял да ходи”, „де се чуло и видяло жив по мъртъв да ходи” и т.н. – баладата позволява този тип „кръвосмешение” на литературните родове, което иначе е невъзможно

2) баладата е изключително фреквентна: има много широко разпространение и в този смисъл само баладата може да има:

* историческа балада: „Цар Асен убива жена си”
* мистична балада: „Слънчова женитба”, „Овчар и самодива”, може би също „Богдана невеста”
* битова балада: всички битови конфликти спадат тук, „жълтата преса на една общност”
* епическа балада: „Невярна Марковица” (типичен пример)

Разгледана извън Марковия цикъл, „Невярна Марковица” спокойно може да се приеме и за баладна песен. Големите герои като Крали Марко задължително си имат по една предана сестра, която страда за тях: жертва се за него и винаги излиза лоша; има и претендентка за ръката на героя, която е много хубава, но доста невярна и трябва постоянно да се варди.

Има много жанрове, които са вградени в други жанрове, т.е. те не са чисти жанрове. В една приказка можем да имаме и пословица, и поговорка, и гатанка и пр.

Специално трябва да се отбележи, че част от по-късните фолклорни балади са т.нар. вторично фолклоризирани текстове, т.е. от литературно произведение отново се връщат към народно изпълнение части от него. Най-често вторично фолклоризирани балади има върху Ботев („Хаджи Димитър”, „На прощаване”): „Юнак се прощава с майка си”, „Юнак иска да иде при тейко си”, „Юнак лежи на Балкана” и т.н. От битовите и любовните балади: „Изворът на белоногата” – определени части от произведението се връщат обратно от литературата към вторично фолклоризиране, където хората, които ги изпълняват, нямат никаква представа, че изпълняват авторски текст. Такава балада има създадена по още по-странен начин: сръбска балада за двама български фолклористи (Аспарухов и Котков), която вторично се фолклоризира чрез български текст. В момента тази балада е дала над 20 различни народни текста.


Библиография:

проф. Петър Динеков, ст. „В света на българската народна балада”, СбНУ, т. 60 (една от най-добрите статии за народната балада)



[1] В народните текстове няма стихосложение (стъпки), а срички (syllabus)