Д-р Юрген Тоденхьофер (67) е бил висш служител в голяма европейска медийна група повече от 20 години. Преди това 18 години е бил член на германския парламент и говорител на ХДС/ ХСС (Християндемократически съюз/Християнсоциален съюз) по развитието и контрола на оръжия. Написал е два бестселъра за войните в Афганистан и Ирак. Със средствата от тях основава дом за деца в Афганистан и построява детска клиника в Конго. С хонорарите от новата книга Тоденхьофер ще финансира медицинска помощ за иракски деца бежанци и проект за израелско-палестинско помиряване в Близкия изток.
Сблъсък на цивилизациите? Корективът на Юрген Тоденхьофер
В САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й – Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси. Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици – немски, английски, арабски и персийски.
Първи тезис. Западът е много по-жесток от мюсюлманския свят. Убити са милиони цивилни араби, откакто започна колонизацията.
Големият френски историк и политик Алексис дьо Токвил е страстен защитник на свободата на личността. За него тя винаги има приоритет пред равенството. Неравенството, пише той, идва „направо от Бог”. Така че не е чудно, че като повечето свои съвременници този просветен мъж не цени високо расовото равенство. В основното си произведение „Демокрацията в Америка”, публикувано през 1835, Токвил прави бележка, характеризираща епохата: „Ако съдехме по това, което се случва по света, почти бихме казали, че за другите раси на човечеството европеецът е това, което е човекът за нисшите животни – той ги подчинявана потребностите си, а когато не може да ги подчини, ги унищожава.” За либералния мислител не е имало „следователно смисъл да се отнасяме с мюсюлманските поданици сякаш са ни равни”.
За последните 200 години Западът се отнася точно по този начин към мюсюлманския свят. През колониалния период арабските семейства са преследвани като „хиени, чакали и крастави лисици”. Стратегията на колониалните управници от XIX век, възприета, за да пречупи съпротивата срещу „тяхната цивилизационна мисия”, е „да руши, лови и тероризира” (Оливие льо Кургранмезон). В Алжир цели племена, които търсели убежище в пещерите, са „дезинфекцирани” („прогонени с пушек”). Френският полковник Люсиен-Франсоа дьо Монтаняк написал в писмо от Алжир през 1842 г.: „Убиваме, душим. Виковете на отчаяните и умиращите се смесват с шума на мучащия и блеещ жив добитък. Питате ме какво правя с жените. Ами, някои задържаме като заложници, други заменяме за коне, трети се продават на търг като говеда… За да прогоня мислите, които понякога ме
обземат, поръчвам да бъдат отсечени няколко глави, не глави на артишок, а глави на хора.”
Луи дьо Бодикур, френски писател и заселник в Алжир, описва едно от многото кланета: „Един войник отряза гърдите на жена с един замах, друг хвана едно дете за краката и разби черепа му в стената.” Виктор Юго разказва, че войниците си подхвърляли деца един на друг, за да ги хванат с върха на щиковетси. Те искат по 100 су за ухо, консервирано в солена вода.
Наградата за отрязана глава е по-голяма. Телата на арабите понякога са превръщани в животински дървени въглища.
Наполеон III все пак видял действащата Божия ръка:
„Франция е любовницата на Алжир, защото това е искал Бог.” Алжирците го възприемат по различен начин. Те трябвало да платят много висока цена за свободата си. Във войната за независимост от 1954 г. до 1962 г. са унищожени 8 хил. алжирски села с напалмови бомби от Френските въздушни сили. Алжирският фронт за национално освобождение (ФНО) също извърши ужасяващи актове на насилие, както правилно посочва Алберт Камю. Но по отношение на броя жертви тези два акта не могат да бъдат сравнявани с жестоките действия, предприети от колониалистите. По време на 130-годишната си цивилизационна мисия те са убили много над два милиона алжирци според алжирски източници. Френските изчисления показват, че са убити над един милион алжирци и 100 хил. французи. На иракчаните, колонизирани от Англия, не им е провървяло много повече. Когато въстанали срещу британското потисничество през 1920 г., Уинстън Чърчил ги обвинил в „неблагодарност” и използвал химически оръжия срещу тях „с отличен поучителен ефект”, както отбелязва той. „Бомбаджията Харис”, духовният баща на „назидателното бомбардиране”, гордо докладва след бомбено нападение: „Сега арабите и кюрдите знаят какво означава истинско бомбардиране. За 45 минути цяло село може да бъде заличено.” В Ирак бомбените нападения са считани за ефикасен метод за събиране на данъци. Офицерът от Кралските въздушни сили Лайнъл Чарлтън напуснал армията през 1924 г., след като посетил една болница и видял множеството жертви на такова нападение. Той нямало как да знае, че неговата страна ще бомбардира отново Ирак 80 години по-късно.
В Либия италианските колонизатори пускали фосген и иприт върху бунтовниците и гражданите. Племенните вождове били качвани на самолети и хвърляни от главозамайващи височини. Повече от 100 хил. цивилни били депортирани в лагери в пустинята, а половината са зверски убити. Либийските момичета са държани като сексробини за колониалните войски. По време на въстанията на Кабил в Мароко испанците също използват химически оръжия с ужасни последици.
Моделът на отношение към арабите съвпада със стратегията за унищожаване на коренното население на Америка. Безумните идеи за расово и културно превъзходство, преобладаващи по онова време, не знаят граници. Гюстав льо Бон, основател на масовата психология и противник на „суеверието за равенство”, разделя човечеството на четири класи: местните австралийски и американски народи той определя като „примитивни раси”, “негрите” като „нисши”, арабите и китайците като „междинни” и индоевропейците като „висша раса”.
Точно така и от Втората световна война насам Западът често се отнася с арабите като с нисши човешки същества на „едно ниво с висшите маймуни” (Жан-Пол Сартр). Това е вярно за войните срещу колониалната власт, за интервенциите за осигуряване на суровини, за палестинския въпрос и за санкциите срещу Ирак, които са прокарани от САЩ и Англия. Според УНИЦЕФ тези наказателни мерки, които Ватиканът нарече „извратени”, са причинили смъртта на над един милион и половина цивилни, включително и на половин милион деца. Сегашната иракска война също разкрива смайващото презрение към мюсюлманския свят. Хиляди цивилни са убити, когато силите, ръководени от САЩ, нахлуват. Безброй са осакатени от бомби, включително от такива, съдържащи уран. Проучване, проведено от независими американски и иракски лекари и публикувано в медицинското списание „Дъ ланцет” (The Lancet), изчислява, че повече от 600 хил. иракчани са загинали от насилствена смърт до юни 2006 г. като резултат от войната и хаоса, предизвикан от окупационните сили. Проучването сочи, че 31% са убити от водените от САЩ коалиционни сили, а 24% са загинали при междуетнически размирици и самоубийствени атентати. Отговорността не може да бъде поета в 45% от случаите на насилствена смърт. Според „Дъ ланцет” големият брой на жертви на огнестрелно оръжие подсказва „прякото участие на САЩ”. Проучване на независимия британски институт за изследвания ORB от есента на 2007 г. сочи, че над един милион иракчани са убити и приблизително същият брой са ранени. Според него почти всяко второ домакинство в Багдад е загубило член на семейството. По мнение на “Наблюдатели за човешки права” Саддам Хюсеин е отговорен за смъртта на 290 хил. Иракски граждани по време на 23-годишното си управление. От есента на 2007 г. броят на случаите на насилствена смърт е спаднал в Ирак. Но според скромните изчисления на експертите повече от 6 хиляди иракски граждани все още умират месечно в хаоса на войната. Това е два пъти повече от загиналите на 11 септември 2001 г. в Световния търговски център. Народът на Ирак сега е далеч по-зле, отколкото при управлението на Саддам Хюсеин (по мнението на Кофи Анан). Едва ли са много иракчаните, които биха казали: „Страхотно, страната ни е разрушена, над един милион са убити, четири милиона и половина са превърнати в бежанци, детската смъртност е сред най-високите в целия свят; електричеството, водата и медикаментите са оскъдни; безработицата и инфлацията са нараснали над 50%, човек почти не може да излезе на улицата, в Багдад хората живеят в отделени със стени гета, тъй като „добрите огради означават добри съседи”, както казва генерал Дейвид Петреус. Но си е струвало, Саддам си отиде.” През последните 200 години никоя мюсюлманска държава нито веднъж не е атакувала Запада. Европейските суперсили и САЩ винаги са били агресори, а не атакувани. От началото на колониалната епоха милиони арабски цивилни граждани са били убити. Западът е недвусмислено на върха на лигата, когато става въпрос за убиване, в съотношение на повече от десет към едно.
Настоящият дебат за мнимата склонност на мюсюлманския свят към насилие е подигравка с историческите факти.
Западът беше и е много по-жесток от мюсюлманския свят.
Проблемът на нашата епоха не е насилието на мюсюлманите, а насилието на някои западни страни. За да разбере мюсюлманския екстремизъм, човек трябва да се опита да види света поне за момент от гледната точка на мюсюлманите. Нашият хоризонт не е краят на света. Младият мюсюлманин, който следи новините по телевизията, вижда как ден след ден мюсюлманските жени, деца и мъже са убивани от западни оръжия, западни съюзници, западни войници в Ирак, Афганистан, Палестина, Ливан, Сомалия и другаде.
Цинично е от страна на западните мислители да сбръчкат чела и да размишляват върху упадъка и краха на арабската цивилизация, която някога е била „военно, икономически и културно далеч по-развита” (Ханс Магнус Енценсбергер). Западът е изиграл основна роля, за да се случи това. Той е плячкосал и разграбил колониите и после се е оттеглил. През 1830 г., когато започва колонизацията на Алжир, тази страна е с процент на грамотност от 40%, по-висок от този на Франция или Англия. През 1962 г., когато френските окупационни сили се изтеглили, той е бил под 20%.
Колониализмът е откраднал от арабския свят повече от един век развитие. Седемнадесет години след завладяването на Алжир от французите, Токвил отбелязва с примирение: „Светлините бяха угасени… Направихме мюсюлманското общество много по-нещастно, не-организирано, невежо и варварско.”
Втори тезис. Изправени пред военното по дстрекателство на Запада, наистина не е изненадващо, че подкрепата за мюсюлманските екстремисти продължава да нараства.
Западният колониализъм е вилнял в почти всички части на света. Но в богатите на петрол близкоизточни страни той никога не е преставал да прави това. Това отделя този регион от другите райони в света и го прави разсадник за тероризъм. Тероризмът не е мюсюлмански
проблем, а глобален. Той винаги е съществувал и е използван от всякакви движения. Успоредно с арабските терористи, които убивали еврейски заселници, има и „ционистки терористични организации” като “Иргун”, водена от Менахем Бегин, и “Борците за свободата на Израел”, водена от Ицхак Шамир, които описват себе си като терористи. Те се борели с терористични тактики – и срещу цивилни – срещу англичани и араби за свободен Израел.
В настоящия дебат относно тероризма често се казва: „Не всички мюсюлмани са терористи, но всички терористи са мюсюлмани.” Това просто е погрешно. До 11 септември 2001 г. тамилските тигри в Шри Ланка безспорно бяха считани като най-смъртоносната терористична организация в света. Те убиха хиляди невинни цивилни. Превърнаха в професия и усъвършенстваха самоубийствения тероризъм и другите по света им подражаваха до най-малката подробност, особено в Близкия изток. Продължават да взривяват и убиват всеки ден. Те сахиндуисти, не мюсюлмани. И не убиват западняци. Ето защо техните атаки не се отразяват подробно.
От 48 организации, определени като терористични от Европейския съюз през 2006 г., 36 нямат нищо общо с исляма. Тези „антиимпериалистически”, “антикапиталистически”, „антииндийски” или „антицейлонски” терористични групи са отговорни за смъртта на безброй цивилни в Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара. На Запад те не фигурират в общественото съзнание. Защото не убиват хора от нашата културна сфера. След официалния край на колониалното управление колониалните власти често са били замествани от финансово и военно зависими марионетни режими, пионки в геополитическата игра на западните суперсили. Който не им съдействал, бил уведомяван, че един народ има право на самоопределение само при условие, че не накърнява западните интереси. Свобода никога не е означавала свобода от нас. Някой би нарекъл това „законът Мосадек” в памет на иранския министър-председател Мухаммад Мосадек, който е демократично избран през 1951 г. и свален две години по-късно от ЦРУ и англичаните. Който не действа в съответствие с този закон е отстраняван с преврат или подлаган на обща медийна кампания и набеждаван за „пакостник”. Използването на медиите за създаването на „злодеи” е специалитет на западната външна политика. Както показва примерът с Кадафи, титлата „пакостник” може да бъде отнета във всеки момент. Дори Саддам Хюсеин, партньор, който беше преименуван на „пакостник”, все още би могъл да прави каквото поиска, ако беше останал партньор на САЩ. Клането в Дуджаил, в което загинаха 148 души и заради което той беше екзекутиран, се случи преди 26 години през 1982 г. По това време Саддам е най-важният играч за САЩ в Близкия изток и с помощта на Запада води война срещу Иран на Хомейни. Доналд Ръмсфелд го посети през 1983 г. като специален пратеник на американския президент, въпреки че е подробно информиран за Дуджаил. Саддам все пак беше наш другар по оръжие, антиисля- мист, от Германия са му доставяли компоненти за химически оръжия, от Франция военни реактивни самолети, а от САЩ сателитни данни за
иранските позиции. В Близкия изток Западът никога не е демонстрирал интерес към човешките права или демокрацията, той се бореше и се бори за нефт. Циничното дехуманизиране в името на човешките права, което кървавите образи от Ирак, Афганистан и другите мюсюлмански страни документират ежедневно, оставя дълбок и болезнен белег върху културната памет на мюсюлманите. Самюел Хънтингтън е прав поне в едно отношение: „Западът спечели света не с превъзходството на идеите си или ценностите на религията, а по-скоро с превъзходството си в прилагането на организирано насилие. Западняците често забравят този факт, но незападняците – никога.” Как може мюсюлманският свят да вярва в нашите ценности за човешко достойнство, върховенство на закона и демокрацията, ако всичко, което вижда, е начинът, по който ние ги потискаме, унижаваме и експлоатираме? Наистина ли е изненадващо, че екстремистите печелят все повече подкрепа? Или че някои хора най-накрая отвръщат, когато техните семейства отново и отново са тласкани от нашата машина за унищожение? Никой не се ражда терорист.Въпреки всичко това любезността и гостоприемството, които все още се оказват на запад-ните туристи в ориенталските страни, са поразителни. Човек може да посети религиозните места без проблем, не само в светска Сирия, но и в теократичен Иран – църкви, синагоги и джамии. Повечето мюсюлмани чувстват повече уважение към юдаизма и християнството, отколкото ние. Въпреки че отхвърлят американската външна политика, те се възхищават на Запада в много отношения. Младите мюсюлмани обичат да носят (немаркови) западни маратонки, дънки и тениски. Докато поддържат вярата си, те биха искали да са като нас в много отношения – свободни, модерни и демократични посвоему. Биха искали да харесват Америка, някога големият фар на надежда за потисканите хора от целия свят, ако не беше нейната пропита с кръв външна политика.
Мюсюлманският свят е далечен вик от образа, обрисуван в западните медии. Западните телевизионни компании показват изфабрикуван, изкривен образ на тълпите, бушуващи срещу Запада. През септември 2001 г., след нападението на Световния търговски център, много телевизионни станции показаха как палестинските деца се радват. Но кадрите бяха нагласени. Според журналистите от израелския вестник „Хаарец” на децата са били раздадени бонбони, така че да се радват пред камерите. „Спонтанните” антизападни демонстрации в арабския свят обикновено се провеждат само когато са внимателно организирани и режисирани с помощта на западните телевизионни компании. Щом камерите са свалени, на „телевизионните демонстранти” се дава малък бакшиш и те са откарвани в домове те си от същите камиони, които са ги докарали.
За разлика от Запада ксенофобията е непозната в мюсюлманския свят. Може би сме много по-напреднали икономически и технологично от тези страни, но не и по отношение на човечността. Когато стане дума за учтивост и любов към съседа и чувството за семейство и гостоприемство, можем да научим много от мюсюлманите. Тази сърдечност, както е в случая с Ирак, може да се превърне в необуздан гняв, когато Западът презрително стъпче правата на мюсюлманите. Жан-Пол Сартр описва това самоунищожително отчаяние по време на алжирската освободителна война през 1961 г.:
„Ако този потискан гняв не намери отдушник, той се превръща във вакуум и унищожава самите потискани същества. За да се освободят, те дори се колят едни други. Различните племена се бият помежду си, тъй като не могат да се изправят срещу реалния враг. Можете да разчитате на колониалната политика, за да подклаждате съперничеството… пороят на насилието помита всички бариери… Това е ефектът на бумеранга, третата фаза на насилието, която се връща върху нас, поразява ни и както преди ние не можем да осъзнаем, че това е нашето собствено насилие.”
„Коалицията на желаещите” е взела от иракчаните всичко, което би им дало възможността да бъдат толкова „благородни, услужливи и добри”, колкото ние бихме искали да се възприемаме. Тя разруши всички техни държавни структури, стъпка достойнството и гордостта им. Тя системно подтикваше иракчаните да се обръщат едни срещу други. Толкова е лицемерно от страна на Запада тогава да бъде „изненадан”, че тази стратегия наистина работи и че отчаянието на иракчаните понякога се превръща в самоунищожение. Абсурдно е да се твърди, че „подобно нещо никога не би се случило тук” – твърдение, често изричано с оттенък на расистко възмущение. Само си спомнете как спирането на тока в Ню Йорк през 1977 г. И ураганът в Ню Орлиънс през 2005 г. бяха достатъчни да предизвикат масови кражби, убийства и хулиганства.Homo homini lupus est – „Човек за човека е вълк” (Томас Хобс). Това е вярно не само за мюсюлманите, но и за евреите ихристияните.
3. Терористите с ислямска маска са убийци. Същото важи за водачите, дегизирани като християни, които водят агресивни войни в разрез с международното право.
Атаките, предприемани от средата на 90-те от арабските терористи срещу западни учреждения, от тяхна гледна точка са отговор на непрестанните „организирани грабежи и убийства” от страна на Запада. Нападенията, включително тези срещу Световния търговски център, убиха повече от пет хиляди мирни западни граждани. Тези нападения бяха напълно неприемливи от морална гледна точка. Целта никога не оправдава средствата. Ето защо атаките срещу Световния търговски център бяха осъдени от всички мюсюлмански правителства, от Сирия и Иран, бяха осъдени дори от „Хизбула“ и „Хамас“. В много мюсюлмански страни смутени хора поднасяха цветя пред американските посолства. Терористите, които убиха невинни хора, не са борци за свобода или борци на съпротивата, святи воини или мъченици. Те са убийци. Но не са ли онези, които ръководят нелегалните агресивни войни, също терористи и убийци, дори убийци на собствените си войници. Ако говорим за петте хиляди убити западни граждани от „Ал Кайда“, не трябва ли да говорим за стотиците хиляди иракски мирни граждани, които нелегалната война на Джордж У. Буш уби?
Не важат ли законовите „аршини”, с които мерим Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, за лидерите на западните правителства? Защо западният елит дори не се осмелява да попита дали Джордж У. Буш и Тони Блеър не трябва да бъдат изправени пред международния наказателен съд заради войната в Ирак, която се основава на лъжи? По мнение на Нюрнбергския трибунал за военните престъпления „да започваш агресивна война е не само международно престъпление, това е най-голямо международно престъпление, различаващо се от другите военни престъпления по това, че съдържа в себе си натрупаното зло на всички военни престъпления”.
Главният американски прокурор Робърт Х. Джаксън заяви: „Не бива да забравяме, че критерият, по който съдим тези подсъдими днес, представлява критерият, по който историята ще ни съди утре.” „Войните на агресията са тероризмът на богатите”, както казва Питър Устинов. За едно иракско дете няма значение дали ще бъде разкъсано от „ислямски” атентатор самоубиец или от „християнска” бомба. За това дете Джордж У. Буш и Тони Блеър са каквито са повечето терористи като Бин Ладен за нас.
Големият брой цивилни жертви на военните операции често е извиняван с аргумента, че „съпътстващите жертви” не са умишлени. Това не е вярно поне по отношение на въздушните атаки, защото смъртта на мирните граждани почти винаги се приема мълчаливо в такива случаи. Но в развитите законодателни системи „мълчаливото приемане” означава „намерение“. Още повече че бомбардировката от въздуха рядко е ефективна. Операциите на специалните сили по суша обикновено могат да постигнат много повече. Но тогава човек трябва да приеме повече неизбежна смърт в редиците си. А това може да струва гласове. Така че вместо това предпочита да пуска касетъчни бомби и мълчаливо да приема смъртта на мирни граждани. Пускането на касетъчни бомби от безопасната пилотска кабина е най-страхливата форма на тероризъм от страна на силните. Митът за достойната война е най-голямата лъжа на човечеството. Dulce bellum inexpertis – „Войната е сладка за онези, които не са я преживявали“ (Еразъм Ротердамски). Въоръжената съпротива срещу войни и окупация, които са незаконни според международното право, е легитимна единствено ако се провежда в съответствие с хуманитарното право, което се прилага при въоръжени конфликти. Самоубийствените атаки срещу мирни граждани, които имат различни религии, такива, каквито виждаме всеки ден в Ирак и другаде, са терористични актове. Те нямат нищо общо със законната съпротива. Най-зрелищните нападения над мирни граждани в Ирак обаче в по-голямата си част са предизвикани извън страната. Според изявлението, направено на 11 юли 2007 г. от говорителя на многонационалните сили в Ирак генерал Кевин Бъргнър, между 80-90% от атентаторите самоубийци идват от чужбина.
Човек трябва да прави ясна разлика между този почти изцяло чужд тероризъм, насочен срещу мирните граждани, и законната мултирелиозна иракска съпротива срещу чуждата окупация. Това е изконно ненарушимо право на всички народи. Голяма част от мнозинството иракчани подкрепят движението на съпротивата, което категорично отхвърля нападенията срещу мирни граждани. Съпротивата включва не само мюсюлмани сунити и шиити, но и християни. Броят на бойците християни в съпротивата в Ирак е по-голям от броя на бойците на „Ал Кайда“. В мултирелигиозната съпротива в Ирак се бият и много жени. Това наистина ли е изненадващо? Какво бихме направили, ако по нашите улици имаше вражески танкове? Само онези религиозни бойци, които са на нашата страна, ли са „борци за свобода”? А останалите „терористи” ли са?
Иракчаните доста отдавна загубиха медийната война. Все още всеки ден се извършват поне 100 военни операции от окупационните сили срещу мирното иракско население и приблизително същият брой нападения се провежда от съпротивата срещу окупационните сили и съюзниците им. Дневната равносметка на самоубийствените нападения срещу цивилни е най-много две или три. Все пак телевизионните емисии показват почти изключително само картина на такива терористични самоубийствени атаки, които се извършват от чужденци, сякаш са типични за борбата на ирак-чаните срещу САЩ. Следователно те внушават напълно изкривена картина за ситуацията в Ирак. Ние дори не виждаме истинското лице на тази война. Пентагонът има монопол над информацията в окупиран Ирак и използва това в пълна степен.
Разбира се, ненасилствената съпротива в духа на Махатма Ганди или Мартин Лутър Кинг е за предпочитане пред насилствената съпротива дори когато е законна. В религиозната война между градовете държави Мека и Медина най-впечатляващата победа на Мухаммад идва, когато за изненада на враговете му в Мека той и последователите му се събрали невъоръжени извън портите на Мека и поискали достъп до светите места. Пасивната съпротива, родена от силата на вярата, би направила иракската съпротива по-надеждна. Но през вековете не показвахме ли ние на света, че само бруталната сила гарантира успех?
Атаките, предприемани от средата на 90-те от арабските терористи срещу западни учреждения, от тяхна гледна точка са отговор на непрестанните „организирани грабежи и убийства” от страна на Запада. Нападенията, включително тези срещу Световния търговски център, убиха повече от пет хиляди мирни западни граждани. Тези нападения бяха напълно неприемливи от морална гледна точка. Целта никога не оправдава средствата. Ето защо атаките срещу Световния търговски център бяха осъдени от всички мюсюлмански правителства, от Сирия и Иран, бяха осъдени дори от „Хизбула“ и „Хамас“. В много мюсюлмански страни смутени хора поднасяха цветя пред американските посолства. Терористите, които убиха невинни хора, не са борци за свобода или борци на съпротивата, святи воини или мъченици. Те са убийци. Но не са ли онези, които ръководят нелегалните агресивни войни, също терористи и убийци, дори убийци на собствените си войници. Ако говорим за петте хиляди убити западни граждани от „Ал Кайда“, не трябва ли да говорим за стотиците хиляди иракски мирни граждани, които нелегалната война на Джордж У. Буш уби?
Не важат ли законовите „аршини”, с които мерим Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, за лидерите на западните правителства? Защо западният елит дори не се осмелява да попита дали Джордж У. Буш и Тони Блеър не трябва да бъдат изправени пред международния наказателен съд заради войната в Ирак, която се основава на лъжи? По мнение на Нюрнбергския трибунал за военните престъпления „да започваш агресивна война е не само международно престъпление, това е най-голямо международно престъпление, различаващо се от другите военни престъпления по това, че съдържа в себе си натрупаното зло на всички военни престъпления”.
Главният американски прокурор Робърт Х. Джаксън заяви: „Не бива да забравяме, че критерият, по който съдим тези подсъдими днес, представлява критерият, по който историята ще ни съди утре.” „Войните на агресията са тероризмът на богатите”, както казва Питър Устинов. За едно иракско дете няма значение дали ще бъде разкъсано от „ислямски” атентатор самоубиец или от „християнска” бомба. За това дете Джордж У. Буш и Тони Блеър са каквито са повечето терористи като Бин Ладен за нас.
Големият брой цивилни жертви на военните операции често е извиняван с аргумента, че „съпътстващите жертви” не са умишлени. Това не е вярно поне по отношение на въздушните атаки, защото смъртта на мирните граждани почти винаги се приема мълчаливо в такива случаи. Но в развитите законодателни системи „мълчаливото приемане” означава „намерение“. Още повече че бомбардировката от въздуха рядко е ефективна. Операциите на специалните сили по суша обикновено могат да постигнат много повече. Но тогава човек трябва да приеме повече неизбежна смърт в редиците си. А това може да струва гласове. Така че вместо това предпочита да пуска касетъчни бомби и мълчаливо да приема смъртта на мирни граждани. Пускането на касетъчни бомби от безопасната пилотска кабина е най-страхливата форма на тероризъм от страна на силните. Митът за достойната война е най-голямата лъжа на човечеството. Dulce bellum inexpertis – „Войната е сладка за онези, които не са я преживявали“ (Еразъм Ротердамски). Въоръжената съпротива срещу войни и окупация, които са незаконни според международното право, е легитимна единствено ако се провежда в съответствие с хуманитарното право, което се прилага при въоръжени конфликти. Самоубийствените атаки срещу мирни граждани, които имат различни религии, такива, каквито виждаме всеки ден в Ирак и другаде, са терористични актове. Те нямат нищо общо със законната съпротива. Най-зрелищните нападения над мирни граждани в Ирак обаче в по-голямата си част са предизвикани извън страната. Според изявлението, направено на 11 юли 2007 г. от говорителя на многонационалните сили в Ирак генерал Кевин Бъргнър, между 80-90% от атентаторите самоубийци идват от чужбина.
Човек трябва да прави ясна разлика между този почти изцяло чужд тероризъм, насочен срещу мирните граждани, и законната мултирелиозна иракска съпротива срещу чуждата окупация. Това е изконно ненарушимо право на всички народи. Голяма част от мнозинството иракчани подкрепят движението на съпротивата, което категорично отхвърля нападенията срещу мирни граждани. Съпротивата включва не само мюсюлмани сунити и шиити, но и християни. Броят на бойците християни в съпротивата в Ирак е по-голям от броя на бойците на „Ал Кайда“. В мултирелигиозната съпротива в Ирак се бият и много жени. Това наистина ли е изненадващо? Какво бихме направили, ако по нашите улици имаше вражески танкове? Само онези религиозни бойци, които са на нашата страна, ли са „борци за свобода”? А останалите „терористи” ли са?
Иракчаните доста отдавна загубиха медийната война. Все още всеки ден се извършват поне 100 военни операции от окупационните сили срещу мирното иракско население и приблизително същият брой нападения се провежда от съпротивата срещу окупационните сили и съюзниците им. Дневната равносметка на самоубийствените нападения срещу цивилни е най-много две или три. Все пак телевизионните емисии показват почти изключително само картина на такива терористични самоубийствени атаки, които се извършват от чужденци, сякаш са типични за борбата на ирак-чаните срещу САЩ. Следователно те внушават напълно изкривена картина за ситуацията в Ирак. Ние дори не виждаме истинското лице на тази война. Пентагонът има монопол над информацията в окупиран Ирак и използва това в пълна степен.
Разбира се, ненасилствената съпротива в духа на Махатма Ганди или Мартин Лутър Кинг е за предпочитане пред насилствената съпротива дори когато е законна. В религиозната война между градовете държави Мека и Медина най-впечатляващата победа на Мухаммад идва, когато за изненада на враговете му в Мека той и последователите му се събрали невъоръжени извън портите на Мека и поискали достъп до светите места. Пасивната съпротива, родена от силата на вярата, би направила иракската съпротива по-надеждна. Но през вековете не показвахме ли ние на света, че само бруталната сила гарантира успех?
4. Мюсюлманите са били и са толерантни поне колкото евреите и християните. Те имат голям принос към западната цивилизация.
Мюсюлманите не са тези, които са змислили „свещената война” и са се присъединили към кръстоносните походи под ризоваващия за нападение вик Deus lo vult („Бог го желае“) (Урбан II) и с течение на времето са избили повече от милион мюсюлмани и евреи. Не са мюсюлманите тези, които са газели „в кръв до глезена” в Ерусалим, преди да „ликуват и плачат от прилив на щастие… дошли да се поклонят и да отдадат благодарност на Божия гроб на нашия спасител Исус”, както пише един съвременник. Ислямът никога не е свързвал думата „свят” с война. Джихад означава „усилие, борба по пътищата на Бога” (Ханс Кюнг), усилие, което може да включва отбранителна война. Никъде в Корана джихад не означава „свещена война”. Войните никога не са „свещени”, само мирът е свят.
„Свещената война” за нещастие е идея от Стария завет (виж Еремия 51:27). Мюсюлманите не са били тези, които са изклали 50 милиона души в името на колонизацията на Африка и Азия. Мюсюлманите не се тези, които предизвикват Първата и Втората световна война, в които загиват почти 70 милиона души. И не мюсюлманите, а ние, германците, сме онези, които позорно са избили шест милиона евреи – съграждани, приятели и съседи – в една индустриално организирана издънка на цивилизацията. Никоя друга култура не е била толкова жестока и кървава през последните векове като западната цивилизация. Кога така наречените „християнски” политици са уважавали християнството, тази чудна религия на любовта?
Никой не може да отрече, че териториалната експанзия на мюсюлманските династии между VII и XVII век като тази на европейските сили през същия период е била извършена предимно с меч. И от мюсюлманска страна е имало непростими кланета. Мюсюлманските завоеватели обаче като правило не са се опитвали да насилват християните и евреите да приемат исляма, да ги изгонят или унищожат.
Когато Саладин отвоювал Ерусалим през 1187 г. след тежка битка, той поставил условие да не се изисква отмъщение и освободил християните в замяна на откуп, но го отменил за бедните християни. Толерантността към християните и евреите е била законът и гордостта на мюсюлманската цивилизация. Цели народи са останали християнски или еврейски под мюсюлманско управление. Докато християнската Инквизиция изгаряла онези, които изповядвали различни вярвания.
Когато мюсюлманският генерал Тарик ибн Зияд акостирал на Иберийския полуостров през 711 г., започва период на културен и научен разцвет, който ще продължи повече от седем века и ще има огромен принос за западната цивилизация. В повечето съвременни държави в Европа съвместното съществуване на мюсюлмани, евреи и християни жъне нечуван успех. Евреите се справят много по-добре под мюсюлманска, отколкото под „християнска” хегемония. Едва когато „християнският” крал Фердинанд Арагонски завършил Реконкистата през 1492 г., като превзел Гренада, последния мюсюлмански бастион в Испания, започнали безмилостните гонения срещу евреите. Стотици хиляди евреи били принудени да напуснат страната. Векове наред евреите били уважавани, заемали висши постове, живеели в хармония с мюсюлманските си съвременници. Повечето избягали в мюсюлмански страни в района на Средиземноморието. Съвместното съжителство на християни, евреи и мюсюлмани в мюсюлманските страни било нарушено едва с напредването на колониализма и национализма през XIX и XX век. Арменската трагедия в Турция е резултат на националистическа, а не на религиозна нето-
лерантност.
Мюсюлманите в просветената андалуска ера не само спасили за нас потъналите съкровища на гръцката и римската култура и цивилизация, те също създали нови науки. Първи развили експерименталната оптика, изобретили компаса, открили орбитите на планетите и съдбоносни елементи от модерната медицина и фармация. Дори и да не ни се вярва, живеем в култура, която е формирана от юдаизма, християнството и исляма.
Мюсюлманите не са тези, които са змислили „свещената война” и са се присъединили към кръстоносните походи под ризоваващия за нападение вик Deus lo vult („Бог го желае“) (Урбан II) и с течение на времето са избили повече от милион мюсюлмани и евреи. Не са мюсюлманите тези, които са газели „в кръв до глезена” в Ерусалим, преди да „ликуват и плачат от прилив на щастие… дошли да се поклонят и да отдадат благодарност на Божия гроб на нашия спасител Исус”, както пише един съвременник. Ислямът никога не е свързвал думата „свят” с война. Джихад означава „усилие, борба по пътищата на Бога” (Ханс Кюнг), усилие, което може да включва отбранителна война. Никъде в Корана джихад не означава „свещена война”. Войните никога не са „свещени”, само мирът е свят.
„Свещената война” за нещастие е идея от Стария завет (виж Еремия 51:27). Мюсюлманите не са били тези, които са изклали 50 милиона души в името на колонизацията на Африка и Азия. Мюсюлманите не се тези, които предизвикват Първата и Втората световна война, в които загиват почти 70 милиона души. И не мюсюлманите, а ние, германците, сме онези, които позорно са избили шест милиона евреи – съграждани, приятели и съседи – в една индустриално организирана издънка на цивилизацията. Никоя друга култура не е била толкова жестока и кървава през последните векове като западната цивилизация. Кога така наречените „християнски” политици са уважавали християнството, тази чудна религия на любовта?
Никой не може да отрече, че териториалната експанзия на мюсюлманските династии между VII и XVII век като тази на европейските сили през същия период е била извършена предимно с меч. И от мюсюлманска страна е имало непростими кланета. Мюсюлманските завоеватели обаче като правило не са се опитвали да насилват християните и евреите да приемат исляма, да ги изгонят или унищожат.
Когато Саладин отвоювал Ерусалим през 1187 г. след тежка битка, той поставил условие да не се изисква отмъщение и освободил християните в замяна на откуп, но го отменил за бедните християни. Толерантността към християните и евреите е била законът и гордостта на мюсюлманската цивилизация. Цели народи са останали християнски или еврейски под мюсюлманско управление. Докато християнската Инквизиция изгаряла онези, които изповядвали различни вярвания.
Когато мюсюлманският генерал Тарик ибн Зияд акостирал на Иберийския полуостров през 711 г., започва период на културен и научен разцвет, който ще продължи повече от седем века и ще има огромен принос за западната цивилизация. В повечето съвременни държави в Европа съвместното съществуване на мюсюлмани, евреи и християни жъне нечуван успех. Евреите се справят много по-добре под мюсюлманска, отколкото под „християнска” хегемония. Едва когато „християнският” крал Фердинанд Арагонски завършил Реконкистата през 1492 г., като превзел Гренада, последния мюсюлмански бастион в Испания, започнали безмилостните гонения срещу евреите. Стотици хиляди евреи били принудени да напуснат страната. Векове наред евреите били уважавани, заемали висши постове, живеели в хармония с мюсюлманските си съвременници. Повечето избягали в мюсюлмански страни в района на Средиземноморието. Съвместното съжителство на християни, евреи и мюсюлмани в мюсюлманските страни било нарушено едва с напредването на колониализма и национализма през XIX и XX век. Арменската трагедия в Турция е резултат на националистическа, а не на религиозна нето-
лерантност.
Мюсюлманите в просветената андалуска ера не само спасили за нас потъналите съкровища на гръцката и римската култура и цивилизация, те също създали нови науки. Първи развили експерименталната оптика, изобретили компаса, открили орбитите на планетите и съдбоносни елементи от модерната медицина и фармация. Дори и да не ни се вярва, живеем в култура, която е формирана от юдаизма, християнството и исляма.
5. Любовта към Бога и любовта към ближния са основни заповеди не само в Библията, но и в Корана.
Едно сравнение на текстовете показва, че Коранът е поне толкова толерантен, колкото Старият и Новият завет. Бог и неговите пророци понякога изразяват себе си с много войнствен тон и в трите писания. В Стария завет, книгата Числа 31:7, 15, 17, е написано: „И те се биха с Мадиам, както Господ заповяда на Мойсей, и убиха всичко от мъжки пол…. Мойсей им каза: Живи ли оставихте всичките жени?… Затова убийте сега всяко дете от мъжки пол и всяка жена, която е познала мъж в мъжко легло.”1 В Новия завет Исус е цитиран в Матей 10:34 да казва: „Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.” В своите „Разговори около масата” с мощно красноречие протестантът Мартин Лутер казва: „Един човек може да унищожи еретиците. Докато те умират на кладата, верните трябва да унищожат злото от корена и да си измият ръцете с кръвта на епископите и папата.”
Сура 4:89 от Корана е не по-малко жестока: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са (…). И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах. А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите (…).”2
Екстремистите и проповедниците на омраза на Изток и Запад почти винаги пренебрегват историческия контекст на тези откъси. Мойсей, Исус и Мухаммад не са родени в исторически вакуум, а във враждуващ свят. На пръв поглед Старият завет, особено в историческите си откъси, може би изглежда най-кървавата от трите свещени книги – много по-кървава от Корана. Но всеки, който е учил Стария завет, знае, че неговата основна u1079 çаповед освен заповедите да обичаме Бог и справедливостта е: „…да обичаш ближния си както себе си.” (Левит 19:1
. И за християните любовта към ближния и справедливостта са най-важните заповеди след любовта към Бога (Матей 5:6, 5:10). Коранът казва на мюсюлманина да прави добрина „и към (…) близкия съсед, и към далечния съсед” (сура 4:36). Ислямът също потвърждава „Десетте заповеди”, включително забраната да се убива, с единственото изключение на заповедта да се спазва съботата, тъй като според ислямската представа Бог няма нужда от почивен ден, след като е създал света. Коранът призовава за „повече хуманност и повече справедливост” (Ханс Кюнг). Основният проблем със западния дебат около Корана е, че всеки говори за него, но едва ли някой го е чел. Враждебните откъси в Корана са в контекста на „религиозните войни през периода между Мека и Медина и следователно се отнасят само за хората от Мека и Медина от периода”, както египетският министър по религиозните въпроси Махмуд Закзук правилно изтъкна.
Едно сравнение на текстовете показва, че Коранът е поне толкова толерантен, колкото Старият и Новият завет. Бог и неговите пророци понякога изразяват себе си с много войнствен тон и в трите писания. В Стария завет, книгата Числа 31:7, 15, 17, е написано: „И те се биха с Мадиам, както Господ заповяда на Мойсей, и убиха всичко от мъжки пол…. Мойсей им каза: Живи ли оставихте всичките жени?… Затова убийте сега всяко дете от мъжки пол и всяка жена, която е познала мъж в мъжко легло.”1 В Новия завет Исус е цитиран в Матей 10:34 да казва: „Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.” В своите „Разговори около масата” с мощно красноречие протестантът Мартин Лутер казва: „Един човек може да унищожи еретиците. Докато те умират на кладата, верните трябва да унищожат злото от корена и да си измият ръцете с кръвта на епископите и папата.”
Сура 4:89 от Корана е не по-малко жестока: „Желаят и вие да сте неверници, както и те са (…). И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах. А отметнат ли се, хващайте ги и ги убивайте, където ги заварите (…).”2
Екстремистите и проповедниците на омраза на Изток и Запад почти винаги пренебрегват историческия контекст на тези откъси. Мойсей, Исус и Мухаммад не са родени в исторически вакуум, а във враждуващ свят. На пръв поглед Старият завет, особено в историческите си откъси, може би изглежда най-кървавата от трите свещени книги – много по-кървава от Корана. Но всеки, който е учил Стария завет, знае, че неговата основна u1079 çаповед освен заповедите да обичаме Бог и справедливостта е: „…да обичаш ближния си както себе си.” (Левит 19:1
. И за християните любовта към ближния и справедливостта са най-важните заповеди след любовта към Бога (Матей 5:6, 5:10). Коранът казва на мюсюлманина да прави добрина „и към (…) близкия съсед, и към далечния съсед” (сура 4:36). Ислямът също потвърждава „Десетте заповеди”, включително забраната да се убива, с единственото изключение на заповедта да се спазва съботата, тъй като според ислямската представа Бог няма нужда от почивен ден, след като е създал света. Коранът призовава за „повече хуманност и повече справедливост” (Ханс Кюнг). Основният проблем със западния дебат около Корана е, че всеки говори за него, но едва ли някой го е чел. Враждебните откъси в Корана са в контекста на „религиозните войни през периода между Мека и Медина и следователно се отнасят само за хората от Мека и Медина от периода”, както египетският министър по религиозните въпроси Махмуд Закзук правилно изтъкна.1 Всички цитати от Библията са взети от на Библията на Константин Фотинов, Петко Славейков и Хритодул Сичан-Николов от оригиналните текстове на издателство „Верен”, 2001
2 Всички цитати от Корана са взети от превода на Свещения Коран на Цветан Теофанов, 1997
2 Всички цитати от Корана са взети от превода на Свещения Коран на Цветан Теофанов, 1997
В сура 29:46 е написано: „Нашият Бог и вашият Бог е един и същ”, въпреки че Бог е наречен Йехова на еврейски и Аллах на арабски и от арабските християни. Не е ли възмутително богохулство, когато евреи, християни или мюсюлмани злоупотребяват с Библията и Корана като оръжие, за да подчертаят особеното си гледище за този един Бог? Тероризмът никога не е религиозен. Да бъдеш терорист значи да възприемеш методите на дявола, никой терорист не се позовава на Бога. Няма „ислямски” тероризъм, точно както тероризмът на ИРА в Северна Ирландия никога не е бил „християнски” или „католически”. Просто има тероризъм , който носи ислямска маска, и той не води в рая, а в ада, както войните на насилие, които носят християнска или демократична маска. Твърдението, че насилието е преди всичко религиозен проблем, е мит на атеистите. Хората са извършвали убийства, преди да е съществувала религията, и са продължили да го правят оттогава насам. Масовите убийства на националсоциалистите и на съветските и китайските комунисти са най-тъжното доказателство, че човек е най-жестокото същество – със или без религията. Шокиращото очарование на съвременния тероризъм е основано на два вида безсрамие: безсрамието на някои западни политици, които продължават да проливат мюсюлманска кръв в съотношение 10:1, и безсрамието, с което тези, които ръководят този тероризъм, изкривяват Корана и се опитват да накарат младите мюсюлмани да повярват, че всичко, което трябва да направят, за да станат ислямски мъченици, е да се взривят като самоубийци атентатори.
6. Западните политики спрямо мюсюлманския свят страдат от шокиращо невежество дори за най-прости факти.
Една от любимите фрази на стратезите отбара е: „Който настоява за правото да чува зова на ходжата в нашите градове, трябва също да настоява и за правото да чува църковните камбани в Техеран.” Реалността обаче е, че в Техеран камбаните звънят в 34 църкви и че христианските деца получават обучение по собствената си религия. В Техеран има седем синагоги и около 4 хиляди еврейски деца ходят в еврейско училище. Има шестима кашер месари и два кашер ресторанта и еврейска болница, на които известният смутител на реда Махмуд Ахмадинеджад наскоро е дарил пари. Двайсет и петте хиляди евреи имат конституционно право на един представител в парламента, също и християните. През 1979 г., скоро след революцията, аятолах Хомейни дори издаде фетва, постановяваща, че евреите трябва да бъдат защитавани. Думите му бяха изрисувани на стените на много ирански синагоги. „Уважаваме религиозните малцинства. Те са част от нашия народ. Ислямът не одобрява тяхното потисничество.”
Отношенията между евреи и персийци са били добри от древни времена. Именно персийският цар Кир Велики през 538 г. пр.Хр. освободил евреите от вавилонския плен. Библията го нарича „обичан пастир и помазан от Бога”. Вярно е, че като защитени малцинства евреите и християните в Иран не се радват на същите политически права и задължения както мюсюлманите. Но ние наистина ли даваме на мюсюлманите в техния ежедневен живот в Европа същите права като на християните и евреите?
Дава ли наистина Израел на арабските си съграждани същите права в ежедневния живот като на неговите еврейски граждани? Ахмадинеджад е правил порочни „антиционистки” и антиизраелски твърдения. Но неговата агресивна гледна точка, изпълнена с политическа глупост и бедна на историческо разбиране, намира малко подкрепа сред иранския народ и дори му е спечелила укорите на иранското духовно лидерство. Този разобличен антиционизъм обаче не може да се сравнява с омразата на евреите или антисемитизма. Ортодоксалните евреи като обществото на Хасидик Сатмар също отхвърлят израелската държава „преди идването на Месията” и по този начин представят „антиционистка” позиция.
В Иран и други мюсюлмански страни никога не е имало истински антисемитизъм или преследване на евреите от държавата, както в Европа. По време на нацистката ера много европейски евреи бягали към свободата през Иран. Евреите в Иран сауважавани граждани. Както го обяснява директорът на еврейската болница в Техеран Циамак Морсатег: „Антисемитизмът не е ислямски феномен, а европейски.”
Това обаче не бива да бъде неправилно тълкувано като извинение за сериозните провокации на Ахмадинеджад. Като предизвиква много шум на външнополитическия фронт, той търси да отклони вниманието от своите политически провали на родна земя. През февруари 2007 г. консервативният ирански вестник „Джумхурия еслами“ („Ислямска република“) справедливо се оплака от негови „отблъскващ тон”, който „ненужно създава в международната общност впечатление за враждебност”, и го призова да се въздържа от „внасянето на смут и лозунгарство”. И моллите, които са отговорни за иранската потисническа система, са изключително непопулярни сред иранските младежи. Те гледат на тях като на останки от миналото и дразнещи пречки за прогреса. Революционният религиозен плам на късните 70- те и ранните 80-те отдавна угасна. Ерата на Ахмадинеджад и моллите приближава края си.
През осемте дълги години преди идването на власт на Ахмадинеджад Иран имаше за глава на правителството космополитен реформист – Мухаммад Хатами. Той беше за демокрация, човешки права и увеличаване на правата на жените. Но за голямо раздразнение на американското правителство той беше независим, а не негова марионетка. САЩ никога не му дадоха шанс. Липсата на успех на Хатами във външната и вътрешната политика беше една от главните причини много иранци – прореформисти от средната класа, да не гласуват през 2005 г., което доведе до изненадващата победа на Ахмадинеджад на изборите.
Самият Запад допринесе за идването на власт на този свадлив демагог. Все пак Иран с великата си древна цивилизация и очарователния си достоен народ заслужава по-космополитно и толерантно правителство, което уважава човешките права. Но не е ли вярно това и за много западни държави? Западното невежество относно мюсюлманския свят също е очевидно в много по-банални въпроси от иранския конфликт – например във възгледа, широко разпространен в Европа, че мюсюлманската забрадка означава боен вик или символ на потискането на жените”.
По този въпрос Америка е много по-толерантна. Американското министерство на правосъдието заяви, че очевидната нетърпимост в забраната на забрадките „е неамериканска и е морално жалка”. Германският седмичник Die Zeit шеговито коментира кръстоносния поход, който ще освободи Европа от забрадките: „Ако попитате пет мюсюлмански жени защо носят забрадка, ще получите пет различни отговора: Една покрива главата си заради Бога; друга, защото забрадката отива на модните й дрехи H&M; трета ще се окаже върла феминистка; четвърта се опира на традициите на родното си село; докато петата се противи на крайно светската си майка, която й е забранила да носи забрадка.” Разбира се, да насилваш някого да носи забрадка е неприемливо. Но не е ли точно толкова неприемливо да насилваш някого и да не я носи?
Споровете около брака насила, женското обрязване или убийството на честта също се водят с шокираща степен на невежество. Няма нищо в Корана или Хадисите на Мухаммад относно тези напълно неприемливи мисоджинистки практики. Те произлизат от предислямската патриархална езическа епоха. Някои от тези практики са на няколко хиляди години – отвратителното „фараонско” обрязване на жените например. Това брутално осакатяване се практикува не само в мюсюлмански страни като Египет и Судан, но и в предимно християнски страни като Етиопия и Кения. Жертвите са мюсюлмани, християни, еврейски изгнаници (фалаша), както и членове на други религии. Тъй наречените убийства на честта за нещастие се случват сред християни – например в християнски страни като Бразилия, Аржентина и Венецуела. Повечето мюсюлмански правителства правилно взимат законови мерки, за да се противопоставят на тези пагубни предислямски и неислямски обичаи и престъпления.
В някои мюсюлмански страни напредъкът на жените е стигнал много по-далеч в определени отношения, отколкото на Запад. В Египет 30% от всички професори са жени, в Германия стойността е само 10%. В Иран доста над 60% от студентите са жени, което тласна някои архиконсерватори да помислят за въвеждането на квота за мъже. В мюсюлманските страни има по-дълга традиция на жените – глави на правителства, отколкото на Запад. Все пак нужно е да се направи още много, ако жените искат да придобият пълни и равни права във всички мюсюлмански страни, особено в страните на нашите партньори Саудитска Арабия и Афганистан, но и в Иран.
Но това не е проблем на исляма. Това е политически проблем, който е свързан със старите патриархални социални структури. Фактът, че убежищата за малтретирани жени се пукат по шевовете на Запад, показва, че тук насилието срещу жените е сериозен социален проблем, който още не е разрешен. Трябва като цяло повече да се грижим за собствените си дела и да се самоизучаваме по-отблизо. До 1957 г. германецът е имал законното „право на директива” да решава дали жена му да отиде да работи.
До 1970 г. швейцарските мъже отказвали да дадат на жените си правото да гласуват – все пак и Старият, и Новият завет изискват подчинение на жената на волята на мъжа (виж Битие 3:16 и Коринтяни 14:34). Който иска да види края на омразата и нетолерантността, трябва преди всичко да преодолее собственото си невежество.
Всеки има правото на собствено мнение, но определено не и на собствени факти. Какво ни спира да отидем в Сирия или Иран и да формираме собствено мнение за този чужд и, както се твърди, опасен свят? Улиците на Дамаск и Техеран са много по-безопасни от улиците на Ню Йорк и Детройт. Според статистиката на ООН през 2006 г. процентът на убийствата в САЩ е бил 5,9 на 100 хиляди жители. В Иран процентът е бил 2,39, а в Сирия – 1,4. Повечето мюсюлмански страни са по-безопасни от Америка, дори и от Швейцария, където процентът е 2,94 на 100 хиляди жители.
Защо не започнем междукултурен диалог в нашата лична среда? Защо да не разширим студентските обменни програми между мюсюлмански и християнски страни или дори с Израел? Защо не се запознаем с някои творби на чудесната арабска литература или да прочетем прочутата басня за пръстена в „Мъдрият Натан”.
Един баща (Бог) завещава на всеки от тримата си синове, които обича поравно (юдаизъм, християнство и ислям), еднакви пръстени. Само един пръстен е истински; той има способността да направи притежателя си годен в очите на Бога и човечеството. Другите ва са точни копия. Братята викат съдия да установи кой от тях притежава оригинала. Съдията със Соломонова мъдрост обяснява, че притежателят на този пръстен е онзи, който спечели любовта на събратята си. За германския канцлер Ангела Меркел най-хубавият откъс в пиесата е, когато мюсюлманинът Саладин призовава евреина Натан: „Бъди мой приятел!” Не можем ли всички ние да се поучим от тази древна басня на сефарадските евреи /Еврейска подгрупа, наследник на евреите от Иберийския полуостров/ и мечтата за мирно съревнование сред религиите?
Една от любимите фрази на стратезите отбара е: „Който настоява за правото да чува зова на ходжата в нашите градове, трябва също да настоява и за правото да чува църковните камбани в Техеран.” Реалността обаче е, че в Техеран камбаните звънят в 34 църкви и че христианските деца получават обучение по собствената си религия. В Техеран има седем синагоги и около 4 хиляди еврейски деца ходят в еврейско училище. Има шестима кашер месари и два кашер ресторанта и еврейска болница, на които известният смутител на реда Махмуд Ахмадинеджад наскоро е дарил пари. Двайсет и петте хиляди евреи имат конституционно право на един представител в парламента, също и християните. През 1979 г., скоро след революцията, аятолах Хомейни дори издаде фетва, постановяваща, че евреите трябва да бъдат защитавани. Думите му бяха изрисувани на стените на много ирански синагоги. „Уважаваме религиозните малцинства. Те са част от нашия народ. Ислямът не одобрява тяхното потисничество.”
Отношенията между евреи и персийци са били добри от древни времена. Именно персийският цар Кир Велики през 538 г. пр.Хр. освободил евреите от вавилонския плен. Библията го нарича „обичан пастир и помазан от Бога”. Вярно е, че като защитени малцинства евреите и християните в Иран не се радват на същите политически права и задължения както мюсюлманите. Но ние наистина ли даваме на мюсюлманите в техния ежедневен живот в Европа същите права като на християните и евреите?
Дава ли наистина Израел на арабските си съграждани същите права в ежедневния живот като на неговите еврейски граждани? Ахмадинеджад е правил порочни „антиционистки” и антиизраелски твърдения. Но неговата агресивна гледна точка, изпълнена с политическа глупост и бедна на историческо разбиране, намира малко подкрепа сред иранския народ и дори му е спечелила укорите на иранското духовно лидерство. Този разобличен антиционизъм обаче не може да се сравнява с омразата на евреите или антисемитизма. Ортодоксалните евреи като обществото на Хасидик Сатмар също отхвърлят израелската държава „преди идването на Месията” и по този начин представят „антиционистка” позиция.
В Иран и други мюсюлмански страни никога не е имало истински антисемитизъм или преследване на евреите от държавата, както в Европа. По време на нацистката ера много европейски евреи бягали към свободата през Иран. Евреите в Иран сауважавани граждани. Както го обяснява директорът на еврейската болница в Техеран Циамак Морсатег: „Антисемитизмът не е ислямски феномен, а европейски.”
Това обаче не бива да бъде неправилно тълкувано като извинение за сериозните провокации на Ахмадинеджад. Като предизвиква много шум на външнополитическия фронт, той търси да отклони вниманието от своите политически провали на родна земя. През февруари 2007 г. консервативният ирански вестник „Джумхурия еслами“ („Ислямска република“) справедливо се оплака от негови „отблъскващ тон”, който „ненужно създава в международната общност впечатление за враждебност”, и го призова да се въздържа от „внасянето на смут и лозунгарство”. И моллите, които са отговорни за иранската потисническа система, са изключително непопулярни сред иранските младежи. Те гледат на тях като на останки от миналото и дразнещи пречки за прогреса. Революционният религиозен плам на късните 70- те и ранните 80-те отдавна угасна. Ерата на Ахмадинеджад и моллите приближава края си.
През осемте дълги години преди идването на власт на Ахмадинеджад Иран имаше за глава на правителството космополитен реформист – Мухаммад Хатами. Той беше за демокрация, човешки права и увеличаване на правата на жените. Но за голямо раздразнение на американското правителство той беше независим, а не негова марионетка. САЩ никога не му дадоха шанс. Липсата на успех на Хатами във външната и вътрешната политика беше една от главните причини много иранци – прореформисти от средната класа, да не гласуват през 2005 г., което доведе до изненадващата победа на Ахмадинеджад на изборите.
Самият Запад допринесе за идването на власт на този свадлив демагог. Все пак Иран с великата си древна цивилизация и очарователния си достоен народ заслужава по-космополитно и толерантно правителство, което уважава човешките права. Но не е ли вярно това и за много западни държави? Западното невежество относно мюсюлманския свят също е очевидно в много по-банални въпроси от иранския конфликт – например във възгледа, широко разпространен в Европа, че мюсюлманската забрадка означава боен вик или символ на потискането на жените”.
По този въпрос Америка е много по-толерантна. Американското министерство на правосъдието заяви, че очевидната нетърпимост в забраната на забрадките „е неамериканска и е морално жалка”. Германският седмичник Die Zeit шеговито коментира кръстоносния поход, който ще освободи Европа от забрадките: „Ако попитате пет мюсюлмански жени защо носят забрадка, ще получите пет различни отговора: Една покрива главата си заради Бога; друга, защото забрадката отива на модните й дрехи H&M; трета ще се окаже върла феминистка; четвърта се опира на традициите на родното си село; докато петата се противи на крайно светската си майка, която й е забранила да носи забрадка.” Разбира се, да насилваш някого да носи забрадка е неприемливо. Но не е ли точно толкова неприемливо да насилваш някого и да не я носи?
Споровете около брака насила, женското обрязване или убийството на честта също се водят с шокираща степен на невежество. Няма нищо в Корана или Хадисите на Мухаммад относно тези напълно неприемливи мисоджинистки практики. Те произлизат от предислямската патриархална езическа епоха. Някои от тези практики са на няколко хиляди години – отвратителното „фараонско” обрязване на жените например. Това брутално осакатяване се практикува не само в мюсюлмански страни като Египет и Судан, но и в предимно християнски страни като Етиопия и Кения. Жертвите са мюсюлмани, християни, еврейски изгнаници (фалаша), както и членове на други религии. Тъй наречените убийства на честта за нещастие се случват сред християни – например в християнски страни като Бразилия, Аржентина и Венецуела. Повечето мюсюлмански правителства правилно взимат законови мерки, за да се противопоставят на тези пагубни предислямски и неислямски обичаи и престъпления.
В някои мюсюлмански страни напредъкът на жените е стигнал много по-далеч в определени отношения, отколкото на Запад. В Египет 30% от всички професори са жени, в Германия стойността е само 10%. В Иран доста над 60% от студентите са жени, което тласна някои архиконсерватори да помислят за въвеждането на квота за мъже. В мюсюлманските страни има по-дълга традиция на жените – глави на правителства, отколкото на Запад. Все пак нужно е да се направи още много, ако жените искат да придобият пълни и равни права във всички мюсюлмански страни, особено в страните на нашите партньори Саудитска Арабия и Афганистан, но и в Иран.
Но това не е проблем на исляма. Това е политически проблем, който е свързан със старите патриархални социални структури. Фактът, че убежищата за малтретирани жени се пукат по шевовете на Запад, показва, че тук насилието срещу жените е сериозен социален проблем, който още не е разрешен. Трябва като цяло повече да се грижим за собствените си дела и да се самоизучаваме по-отблизо. До 1957 г. германецът е имал законното „право на директива” да решава дали жена му да отиде да работи.
До 1970 г. швейцарските мъже отказвали да дадат на жените си правото да гласуват – все пак и Старият, и Новият завет изискват подчинение на жената на волята на мъжа (виж Битие 3:16 и Коринтяни 14:34). Който иска да види края на омразата и нетолерантността, трябва преди всичко да преодолее собственото си невежество.
Всеки има правото на собствено мнение, но определено не и на собствени факти. Какво ни спира да отидем в Сирия или Иран и да формираме собствено мнение за този чужд и, както се твърди, опасен свят? Улиците на Дамаск и Техеран са много по-безопасни от улиците на Ню Йорк и Детройт. Според статистиката на ООН през 2006 г. процентът на убийствата в САЩ е бил 5,9 на 100 хиляди жители. В Иран процентът е бил 2,39, а в Сирия – 1,4. Повечето мюсюлмански страни са по-безопасни от Америка, дори и от Швейцария, където процентът е 2,94 на 100 хиляди жители.
Защо не започнем междукултурен диалог в нашата лична среда? Защо да не разширим студентските обменни програми между мюсюлмански и християнски страни или дори с Израел? Защо не се запознаем с някои творби на чудесната арабска литература или да прочетем прочутата басня за пръстена в „Мъдрият Натан”.
Един баща (Бог) завещава на всеки от тримата си синове, които обича поравно (юдаизъм, християнство и ислям), еднакви пръстени. Само един пръстен е истински; той има способността да направи притежателя си годен в очите на Бога и човечеството. Другите ва са точни копия. Братята викат съдия да установи кой от тях притежава оригинала. Съдията със Соломонова мъдрост обяснява, че притежателят на този пръстен е онзи, който спечели любовта на събратята си. За германския канцлер Ангела Меркел най-хубавият откъс в пиесата е, когато мюсюлманинът Саладин призовава евреина Натан: „Бъди мой приятел!” Не можем ли всички ние да се поучим от тази древна басня на сефарадските евреи /Еврейска подгрупа, наследник на евреите от Иберийския полуостров/ и мечтата за мирно съревнование сред религиите?
7. Западът трябва да се отнася с мюсюлманския свят толкова справедливо, колкото се отнася и с Израел. Мюсюлманите заслужават колкото евреите и християните.
Със смесица от самодоволство, невежество и омраза много хора от Запада считат исляма за жадна за кръв религия и мюсюлманите като потенциални терористи, които са враждебно настроени към демокрацията, жените, евреите и християните. Приятелят и духовен съветник на американския президент Джордж У. Буш Франк Греъм е наричал исляма „много зла и порочна религия”. Били Орайли, телевизионен идол на американските консерватори, казва: „Не можем да се намесваме в мюсюлманския свят от време на време. Това, което можем да направим, е да ги бомбардираме, докато ги прогоним.”
Американската телевизионна коментаторка Ан Коултър мисли: „Ние трябва да нахлуем в техните страни, да убием водачите им и да ги направим християни.” Тя допълва: „Може би можем да оставим настрана нашето национално продължително постединайсетосеп- темврийско състезание по целуване на мюсюлмански задници и да се захванем за работа: Да бомбардираме Сирия, докато я върнем в каменната ера, и после да разоръжим Иран.”
Списъкът с подобни изявления може да бъде допълван до безкрайност. Само си представете за момент, че Греъм, Орайли или Колтър са казали „юдаизъм” вместо „ислям” и „Израел” вместо „мюсюлмански страни”. Щеше да има буря от протести и съвсем спра-ведливо. Защо някой може да прави фашистки изказвания за мюсюлманите и тяхната религия, докато всякакви подобни коментари за християнството и евреите ще бъдат отхвърлени като напълно неприемливи, и то с право? Трябва да спрем тази демонизация на исляма и мюсюлманите. Не само е срамно, но и накърнява нашите интереси. Задълбочаващата се разлика между Изтока и Запада също застрашава сигурността на Израел. Най-сигурната дългосрочна гаранция за оцеляването на Израел и на неговите пет милиона евреи е не враждебността, а приятелството с 300 милиона непосредствени и по-отдалечени арабски съседи. За да го постигне, Западът, но и Израел трябва да допринесат значително. Еврейският народ не постигна моралната си висота заради военните си победи или заради впечатляващия брой на талантливите си членове. Той постигна моралната си неповторимост чрез набожност, мъдрост, хуманизъм и съзидателност, както и чрез дългата си смела и често умела борба за справедливост и срещу потисничеството. Разбираемо е, че след холокоста Израел се стремеше да осигури военната си сила и да защити законните си интереси с голяма мощ, дори свирепост. Но свирепостта без справедливост е стратегия, обречена на провал. Ако всичко, което продуктивната държава на Из- раел прави, е да унищожава, това ще унищожи и самата нея. Израел и целият западен свят трябва да инвестират поне толкова в справедливостта, колкото и в оръжията.
Отношението към палестинците е несъвместимо с моралната извисеност и неповторимост на еврейския народ. Това е единственото заключение, до което човек може да стигне, осо- бено ако е почитател на еврейската култура.
П а л е с т и н ц и т е също трябва да променят политиката си. Западът е прав да изисква от тях да прекратят насилието срещу Израел. Но не трябва ли и той също да прекрати насилието срещу палестинците? Според израелската организация за човешки права „Б’Целем“ през 2007 г. 13 израелци са били убити в израелско-палестинския конфликт, 384 палестинци са били убити от израелските сили за сигурност. Примирието между евреи и араби е точно толкова възможно, колкото се оказа, че е възможно примирието между французи и германци. Евреите и арабите имат повече общо в религиозно, културно и историческо отношение, отколкото повечето хора осъзнават това. Както израелският президент Шимон Перес обяснява, те „имат същите родители, Авраам и Мойсей“. От векове евреите и арабите са преследвани – и не само по време на кръстоносните походи и Реконкистата. Правителството на Виши във Франция например е прилагало същите расистки дискриминационни закони към евреите, които са били изпи- тани „успешно” върху алжирците (Оливие льо Кур Гранмезон). Ние, германците, имаме историческа отговорност към Израел и неговото право да съществува – в миналото, настоящето и бъдещето. Заради историята си и всичко, което е направил през хилядолетията, еврейският народ заслужава сигурен дом в Палестина. Но поради същата причина ние имаме и политическа отговорност към палестинците. Те плащат цената за вината, която Германия винаги ще носи заради холокоста.
Еврейският политолог Алфред Гросер е със сигурност прав, като казва: „Който иска да се отърве от Хитлер, трябва (също) да защитава палестинците.” Истинският урок от холокоста е, че никога не бива да стоим и да гледаме със скръстени ръце, когато хората са потискани, унижавани и правата им са отнемани. Тогава трябваше да застанем зад евреите, когато бяха слаби, а не само в наши дни, когато са силни и влиятелни. Закъснялата смелост е братът опортюнист на страха. Странно зрелище е да наблюдаваме определени западни политици да се борят дори по-решително и смело година след година срещу отминали несправедливости, докато остават непростимо мълчаливи спрямо настоящата несправедливост. Човек може да е виновен за това, че не е казал една дума. Предизвикателството на нашата епоха е да помогне да се излекуват раните на Близкия изток чрез гаранции за сигурност за Израел, на който Европа трябва да предостави солидна военна подкрепа, но също и чрез помощ да се създаде надеждна палестинска държава. Трябва да строим мостове, не стени.
Моделът на палестинската държава, който е подкрепян от Запада, признава правото на Израел да съществува в рамките на справедливи граници, противопоставя се на всички форми на тероризъм и наистина ще отбележи нов старт за Близкия изток и за отношенията между западния и мюсюлманския свят. Не можем да продължаваме по нашия сегашен път. „Войните на насилие” срещу мюсюлманските страни Афганистан и Иран вече струват $700 милиарда, което е повече, отколкото струваше Виетнамската война. Съединените щати харчат повече от $100 милиарда за войната в Ирак всяка година, но помалко от $5 милиарда за икономическо преустройство там. В контекста на тези стойности може ли някой сериозно да попита как би изглеждала успешната алтернатива на сегашната „антитерористична” политика. Трябва да обърнем съотношението. Трябва да се отнасяме с мюсюлманския свят точно толкова справедливо и великодушно, както с пълно основание се отнасяме с Израел. Трябва да лишим напълно международния тероризъм от всякакви аргументи в негова защита.
Със смесица от самодоволство, невежество и омраза много хора от Запада считат исляма за жадна за кръв религия и мюсюлманите като потенциални терористи, които са враждебно настроени към демокрацията, жените, евреите и християните. Приятелят и духовен съветник на американския президент Джордж У. Буш Франк Греъм е наричал исляма „много зла и порочна религия”. Били Орайли, телевизионен идол на американските консерватори, казва: „Не можем да се намесваме в мюсюлманския свят от време на време. Това, което можем да направим, е да ги бомбардираме, докато ги прогоним.”
Американската телевизионна коментаторка Ан Коултър мисли: „Ние трябва да нахлуем в техните страни, да убием водачите им и да ги направим християни.” Тя допълва: „Може би можем да оставим настрана нашето национално продължително постединайсетосеп- темврийско състезание по целуване на мюсюлмански задници и да се захванем за работа: Да бомбардираме Сирия, докато я върнем в каменната ера, и после да разоръжим Иран.”
Списъкът с подобни изявления може да бъде допълван до безкрайност. Само си представете за момент, че Греъм, Орайли или Колтър са казали „юдаизъм” вместо „ислям” и „Израел” вместо „мюсюлмански страни”. Щеше да има буря от протести и съвсем спра-ведливо. Защо някой може да прави фашистки изказвания за мюсюлманите и тяхната религия, докато всякакви подобни коментари за християнството и евреите ще бъдат отхвърлени като напълно неприемливи, и то с право? Трябва да спрем тази демонизация на исляма и мюсюлманите. Не само е срамно, но и накърнява нашите интереси. Задълбочаващата се разлика между Изтока и Запада също застрашава сигурността на Израел. Най-сигурната дългосрочна гаранция за оцеляването на Израел и на неговите пет милиона евреи е не враждебността, а приятелството с 300 милиона непосредствени и по-отдалечени арабски съседи. За да го постигне, Западът, но и Израел трябва да допринесат значително. Еврейският народ не постигна моралната си висота заради военните си победи или заради впечатляващия брой на талантливите си членове. Той постигна моралната си неповторимост чрез набожност, мъдрост, хуманизъм и съзидателност, както и чрез дългата си смела и често умела борба за справедливост и срещу потисничеството. Разбираемо е, че след холокоста Израел се стремеше да осигури военната си сила и да защити законните си интереси с голяма мощ, дори свирепост. Но свирепостта без справедливост е стратегия, обречена на провал. Ако всичко, което продуктивната държава на Из- раел прави, е да унищожава, това ще унищожи и самата нея. Израел и целият западен свят трябва да инвестират поне толкова в справедливостта, колкото и в оръжията.
Отношението към палестинците е несъвместимо с моралната извисеност и неповторимост на еврейския народ. Това е единственото заключение, до което човек може да стигне, осо- бено ако е почитател на еврейската култура.
П а л е с т и н ц и т е също трябва да променят политиката си. Западът е прав да изисква от тях да прекратят насилието срещу Израел. Но не трябва ли и той също да прекрати насилието срещу палестинците? Според израелската организация за човешки права „Б’Целем“ през 2007 г. 13 израелци са били убити в израелско-палестинския конфликт, 384 палестинци са били убити от израелските сили за сигурност. Примирието между евреи и араби е точно толкова възможно, колкото се оказа, че е възможно примирието между французи и германци. Евреите и арабите имат повече общо в религиозно, културно и историческо отношение, отколкото повечето хора осъзнават това. Както израелският президент Шимон Перес обяснява, те „имат същите родители, Авраам и Мойсей“. От векове евреите и арабите са преследвани – и не само по време на кръстоносните походи и Реконкистата. Правителството на Виши във Франция например е прилагало същите расистки дискриминационни закони към евреите, които са били изпи- тани „успешно” върху алжирците (Оливие льо Кур Гранмезон). Ние, германците, имаме историческа отговорност към Израел и неговото право да съществува – в миналото, настоящето и бъдещето. Заради историята си и всичко, което е направил през хилядолетията, еврейският народ заслужава сигурен дом в Палестина. Но поради същата причина ние имаме и политическа отговорност към палестинците. Те плащат цената за вината, която Германия винаги ще носи заради холокоста.
Еврейският политолог Алфред Гросер е със сигурност прав, като казва: „Който иска да се отърве от Хитлер, трябва (също) да защитава палестинците.” Истинският урок от холокоста е, че никога не бива да стоим и да гледаме със скръстени ръце, когато хората са потискани, унижавани и правата им са отнемани. Тогава трябваше да застанем зад евреите, когато бяха слаби, а не само в наши дни, когато са силни и влиятелни. Закъснялата смелост е братът опортюнист на страха. Странно зрелище е да наблюдаваме определени западни политици да се борят дори по-решително и смело година след година срещу отминали несправедливости, докато остават непростимо мълчаливи спрямо настоящата несправедливост. Човек може да е виновен за това, че не е казал една дума. Предизвикателството на нашата епоха е да помогне да се излекуват раните на Близкия изток чрез гаранции за сигурност за Израел, на който Европа трябва да предостави солидна военна подкрепа, но също и чрез помощ да се създаде надеждна палестинска държава. Трябва да строим мостове, не стени.
Моделът на палестинската държава, който е подкрепян от Запада, признава правото на Израел да съществува в рамките на справедливи граници, противопоставя се на всички форми на тероризъм и наистина ще отбележи нов старт за Близкия изток и за отношенията между западния и мюсюлманския свят. Не можем да продължаваме по нашия сегашен път. „Войните на насилие” срещу мюсюлманските страни Афганистан и Иран вече струват $700 милиарда, което е повече, отколкото струваше Виетнамската война. Съединените щати харчат повече от $100 милиарда за войната в Ирак всяка година, но помалко от $5 милиарда за икономическо преустройство там. В контекста на тези стойности може ли някой сериозно да попита как би изглеждала успешната алтернатива на сегашната „антитерористична” политика. Трябва да обърнем съотношението. Трябва да се отнасяме с мюсюлманския свят точно толкова справедливо и великодушно, както с пълно основание се отнасяме с Израел. Трябва да лишим напълно международния тероризъм от всякакви аргументи в негова защита.
8. Мюсюлманите трябва да се борят за прогресивен и толерантен ислям като про- рока си Мухаммад. Трябва да свалят религиозната маска на тероризма.
Не само Западът, но и мюсюлманският свят има нужда да промени поведението си по фундаментален начин. Докато си възвръщат религиозната идентичност, скромните мюсюлмани трябва да покажат повече смелост в борбата за свобода и правото на закона; за политическа и икономическа система, която поощрява индивидуалния талант, вместо да го задушава; за пълни и равни права на мъжете и жените; за истинска свобода на вероизповеданието – за толерантен и прогресивен ислям.
Милионите мюсюлмани, живеещи на Запад, могат да изиграят важна роля в този процес. Умереното мнозинство от мюсюлмани трябва да интерпретира чудните послания на техния пророк Мухаммад за съвременния свят и да продължава социалните реформи, които той е рискувал живота си да започне. Трябва да изхвърлят зад борда предислямския баласт, който заплашва възраждането на ислямската цивилизация. Трябва да създадат образован елит, който може да води мюсюлманския свят успешно в новото хилядолетие. Мухаммад, пазарната икономика и модерността могат да се съчетаят много добре.
За разлика от много мюсюлмански политици от нашето съвремие Мухаммад не е бил реакционер. За разлика от тях той не е искал да се върне 1400 години назад. Бил е дързък, напредничав егалитаристки революционер, който е имал смелостта да прекачи границите на традицията. Неговият ислям не е бил религия на статиката и регреса, а на обновлението и новите начинания. Дори и малка част от динамизма на този велик реформатор ще помогне много на мюсюлманския свят – свят, който поне частично е потопен във фатализъм и самосъжаление. Мухаммад пламенно се е борил за социална промяна. Той защитавал бедните и слабите и – за раздразнение на много от последователите му мъже – за сериозно подобряване на правата на жените, които в предислямските времена в почти всички култури всъщност въобще не са имали права. Мъже, които потискат жените, не могат да твърдят, че имат подкрепата на Мухаммад или Корана. Мухаммад е бил като еврейските си предци Авраам, Мойсей и цар Соломон, които според Библията имали хиляди жени и наложници, женен за няколко жени, една от които била еврейка, а друга християнка. И двете останали верни на религията си. Мухаммад предупредил последователите си: „Който навреди на евреин или християнин, ще се изправи пред мен в Съдния ден.” Мухаммад не е бил нито фанатик, нито екстремист. Искал да разкаже на арабите – политеисти по негово време, за Бога на евреите и християните в автентична, чиста форма. Коранът е отчасти великолепен преразказ на основните послания на Библията: „А преди него бе Писанието на Муса – водител и милост: А този [Коран] е потвърждаващата книга на арабски език…” (сура 6:12). За мюсюлманите Коранът е „Най-новият завет”. След капитулацията на Мека през 628 г. Мухаммад влязъл в Каабата и унищожил всички езически символи – също както Исус изчисти храма – но от уважение пощадил статуята на Исус и Дева Мария. За него и двете били чисти и неоскверними. Мухаммад многократно разгласявал, че Исус ще се издигне отново преди Съдния ден: „Колко щастливи ще бъдете, когато синът на Мария се яви над вас.” Исус и Мария са описани в Корана с голяма любов като „знамение за световете” (сура 21:91).
Коранът също третира всички велики еврейски пророци, особено Мойсей, като пророци. „Мюсюлманин, който не вярва в предшествениците на Мухаммад, Мойсей и Исус, не е мюсюлманин” (Махмуд Закзук).
Днешният тероризъм е абсурдно изо- пачаване на ученията на Мухаммад. Това е престъпление срещу исляма. Ислям означава отдване на Бог и мира. Мюсюлманският свят може да не позволи неговата велика и горда религия с дух на хуманност и справедливост да бъде опетнен от вилнеещите, изпълнени с омраза терористи. Никой не е причинявал по-голяма вреда на позицията на исляма в хода на неговата история, която обхваща почти четиринадесет века, от терористите, които се преструват, че са мюсюлмани. Мюсюлманският свят трябва да свали религиозната маска от лицето на терористите. Трябва да смаже идолите на тероризма точно както Мухаммад смазал идолите на предислямската епоха.
Не само Западът, но и мюсюлманският свят има нужда да промени поведението си по фундаментален начин. Докато си възвръщат религиозната идентичност, скромните мюсюлмани трябва да покажат повече смелост в борбата за свобода и правото на закона; за политическа и икономическа система, която поощрява индивидуалния талант, вместо да го задушава; за пълни и равни права на мъжете и жените; за истинска свобода на вероизповеданието – за толерантен и прогресивен ислям.
Милионите мюсюлмани, живеещи на Запад, могат да изиграят важна роля в този процес. Умереното мнозинство от мюсюлмани трябва да интерпретира чудните послания на техния пророк Мухаммад за съвременния свят и да продължава социалните реформи, които той е рискувал живота си да започне. Трябва да изхвърлят зад борда предислямския баласт, който заплашва възраждането на ислямската цивилизация. Трябва да създадат образован елит, който може да води мюсюлманския свят успешно в новото хилядолетие. Мухаммад, пазарната икономика и модерността могат да се съчетаят много добре.
За разлика от много мюсюлмански политици от нашето съвремие Мухаммад не е бил реакционер. За разлика от тях той не е искал да се върне 1400 години назад. Бил е дързък, напредничав егалитаристки революционер, който е имал смелостта да прекачи границите на традицията. Неговият ислям не е бил религия на статиката и регреса, а на обновлението и новите начинания. Дори и малка част от динамизма на този велик реформатор ще помогне много на мюсюлманския свят – свят, който поне частично е потопен във фатализъм и самосъжаление. Мухаммад пламенно се е борил за социална промяна. Той защитавал бедните и слабите и – за раздразнение на много от последователите му мъже – за сериозно подобряване на правата на жените, които в предислямските времена в почти всички култури всъщност въобще не са имали права. Мъже, които потискат жените, не могат да твърдят, че имат подкрепата на Мухаммад или Корана. Мухаммад е бил като еврейските си предци Авраам, Мойсей и цар Соломон, които според Библията имали хиляди жени и наложници, женен за няколко жени, една от които била еврейка, а друга християнка. И двете останали верни на религията си. Мухаммад предупредил последователите си: „Който навреди на евреин или християнин, ще се изправи пред мен в Съдния ден.” Мухаммад не е бил нито фанатик, нито екстремист. Искал да разкаже на арабите – политеисти по негово време, за Бога на евреите и християните в автентична, чиста форма. Коранът е отчасти великолепен преразказ на основните послания на Библията: „А преди него бе Писанието на Муса – водител и милост: А този [Коран] е потвърждаващата книга на арабски език…” (сура 6:12). За мюсюлманите Коранът е „Най-новият завет”. След капитулацията на Мека през 628 г. Мухаммад влязъл в Каабата и унищожил всички езически символи – също както Исус изчисти храма – но от уважение пощадил статуята на Исус и Дева Мария. За него и двете били чисти и неоскверними. Мухаммад многократно разгласявал, че Исус ще се издигне отново преди Съдния ден: „Колко щастливи ще бъдете, когато синът на Мария се яви над вас.” Исус и Мария са описани в Корана с голяма любов като „знамение за световете” (сура 21:91).
Коранът също третира всички велики еврейски пророци, особено Мойсей, като пророци. „Мюсюлманин, който не вярва в предшествениците на Мухаммад, Мойсей и Исус, не е мюсюлманин” (Махмуд Закзук).
Днешният тероризъм е абсурдно изо- пачаване на ученията на Мухаммад. Това е престъпление срещу исляма. Ислям означава отдване на Бог и мира. Мюсюлманският свят може да не позволи неговата велика и горда религия с дух на хуманност и справедливост да бъде опетнен от вилнеещите, изпълнени с омраза терористи. Никой не е причинявал по-голяма вреда на позицията на исляма в хода на неговата история, която обхваща почти четиринадесет века, от терористите, които се преструват, че са мюсюлмани. Мюсюлманският свят трябва да свали религиозната маска от лицето на терористите. Трябва да смаже идолите на тероризма точно както Мухаммад смазал идолите на предислямската епоха.
9. Нищо не поощрява тероризма повече от „войната на насилие” на Запада. Мю-сюлманските страни трябва да решат проблемите си с радикалния ислям сами.
Трябва да свалим маската на войните насилници на Запада. Насилническите войни са не само най-неморалният, но са и най-малко интелигентният начин да се воюва с тероризма. Тероризмът под маската на исляма е идеология, идеологиите не могат да бъдат застреляни. Трябва да бъдат подкопани основите им, за да бъдат опровергани. В началото на 2001 г. радикалният ислям по света беше притиснат в ъгъла. Мечтата за решаването на иранските, афганистанските или суданските политически системи чрез процеса на радикална ислямизация се беше превърнала в кошмар. Мюсюлманите достигнаха до горчивата истина, че твърдата линия на моллите превърна страните им в зловещи (рели-гиозно-) полицейски държави.
По време на бързата война на Щатите афганистанският народ демонстративно остави талибаните на съдбата – необичайно събитие в историята на Афганистан. В светлината на този очевиден провал на радикалния ислям нападенията на „Ал Кайда“ над Ню Йорк и Вашингтон не бяха просто акт на отмъщение, но и опит да си възвърнат високата основа. Чрез такава сатанински дръзка постъпка и последвалото медийно зрелище радикалният ислям искаше да спечели отново съчувствието на масите. Те искаха да провокират Америка да преиграе, което на свой ред щеше да даде нов тласък на радикалния ислямизъм.
Стратегията действаше безпогрешно. Безбройните бомби, които валяха по главите на афганистанските граждани, които бяха отегчени от талибаните, възкресиха победения радикален ислямизъм и му помогнаха да се изправи на крака. Афганците със сигурност искаха да се отърват от талибаните и „Ал Кайда“ – и двете групировки бяха създадени от тайните служби на САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан. Но те не разбраха защо хиляди афгански мирни граждани трябваше да бъдат бомбардирани до смърт, за да се постигне целта.
Нито един от терористите, които атакуваха Световния търговски център, не беше от Афганистан или Ирак. Те дойдоха от Германия, Саудитска Арабия и Египет. За да се неутрализира техният саудитско-арабски идеологически лидер Осама бин Ладен в неговото убежище в планините Хиндукуш, трябваше да се възприемат по-интелигентни методи от бомбардировките и окупацията на Кабул. Така че радикалните ислямисти още веднъж имаха причина да нададат боен вик по света срещу чуждите нашественици и срещу техните авторитарни прозападни пра вителства – точно както бяха направили през 1979 г., когато Съветите нахлуха. Изборните победи на Ахмадинджад и „Хамас“, възходът на радикалния ислямизъм в някога светски Ирак и съживяването на талибаните в Афганистан има много общо с бруталността и глупостта на насилствените войни. Радикалните сили на Запад и в мюсюлманския свят се бяха пришпорили взаимно. Бин Ладен и Ахмадинеджад осигуриха на Джордж У. Буш най-хубавите му модни фрази и обратно.
Трябва да прекъснем тази фатална реципрочност колкото е възможно по-бързо. Западът няма правото да предприема военни действия по целия свят срещу радикалните ислямистки движения или срещу ляворадикалните или дяснорадикалните организации. Той няма правото да превръща света в кърваво и хаотично бойно поле, за да налага своето виждане за световен ред.
Западните войски нямат работа да себият в Ирак, Афганистан или Сомалия. М ю с ю л м а н с к и т е страни трябва сами да решат проблемите си с радикалния ислямизъм. Дори където радикалният ислямизъм дегенерира в тероризъм, да се борят с него основна задача на националните сили. Само в крайни и изключителни случаи и с безпристрастната на Съвета за сигурност на Обединените нации трябва силите за международни задачи да оказват подкрепа. Пораженията, които такива интервенции нанасят, са много по-големи от ползата, дори когато мотивите са искрени и хуманни. Не е достатъчно да искаме да правим добро, трябва на практика да правим добро.
Войната срещу тероризма няма да бъде спечелена с военни средства нито в Хиндукуш, нито в Багдад. Ще бъде спечелена в сърцата и умовете на милиард и 400 милиона мюсюлмани по света, които живеят на изток и на запад, на север и на юг и които наблюдават политиката на Запада много внимателно. Тероризмът расте с всяко убито от западна бомба мюсюлманско дете.
С всеки изминал ден потъваме все по-дълбоко в тресавището на собствената си политика. Преди всичко това е въздушна война, която нещастно се провали като средство за борба с тероризма. Въпреки продължителните въздушни бомбардировки Бин Ладен успя да избяга от Тора Бора, защото около пещерите, в които се смяташе, че се крие, имаше повече журналисти, отколкото американски войници. Приблизително по същото време талибанският лидер молла Омар успя да премине през крехките редици на американските сили на мотоциклет. Тора Бора е гротесков символ на глупостта на антитерористичния кръстоносен поход. Дори и Сервантес, създателят на Дон Кихот, не е можел да мечтае за по-странен шутовски финал.
Трябва да свалим маската на войните насилници на Запада. Насилническите войни са не само най-неморалният, но са и най-малко интелигентният начин да се воюва с тероризма. Тероризмът под маската на исляма е идеология, идеологиите не могат да бъдат застреляни. Трябва да бъдат подкопани основите им, за да бъдат опровергани. В началото на 2001 г. радикалният ислям по света беше притиснат в ъгъла. Мечтата за решаването на иранските, афганистанските или суданските политически системи чрез процеса на радикална ислямизация се беше превърнала в кошмар. Мюсюлманите достигнаха до горчивата истина, че твърдата линия на моллите превърна страните им в зловещи (рели-гиозно-) полицейски държави.
По време на бързата война на Щатите афганистанският народ демонстративно остави талибаните на съдбата – необичайно събитие в историята на Афганистан. В светлината на този очевиден провал на радикалния ислям нападенията на „Ал Кайда“ над Ню Йорк и Вашингтон не бяха просто акт на отмъщение, но и опит да си възвърнат високата основа. Чрез такава сатанински дръзка постъпка и последвалото медийно зрелище радикалният ислям искаше да спечели отново съчувствието на масите. Те искаха да провокират Америка да преиграе, което на свой ред щеше да даде нов тласък на радикалния ислямизъм.
Стратегията действаше безпогрешно. Безбройните бомби, които валяха по главите на афганистанските граждани, които бяха отегчени от талибаните, възкресиха победения радикален ислямизъм и му помогнаха да се изправи на крака. Афганците със сигурност искаха да се отърват от талибаните и „Ал Кайда“ – и двете групировки бяха създадени от тайните служби на САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан. Но те не разбраха защо хиляди афгански мирни граждани трябваше да бъдат бомбардирани до смърт, за да се постигне целта.
Нито един от терористите, които атакуваха Световния търговски център, не беше от Афганистан или Ирак. Те дойдоха от Германия, Саудитска Арабия и Египет. За да се неутрализира техният саудитско-арабски идеологически лидер Осама бин Ладен в неговото убежище в планините Хиндукуш, трябваше да се възприемат по-интелигентни методи от бомбардировките и окупацията на Кабул. Така че радикалните ислямисти още веднъж имаха причина да нададат боен вик по света срещу чуждите нашественици и срещу техните авторитарни прозападни пра вителства – точно както бяха направили през 1979 г., когато Съветите нахлуха. Изборните победи на Ахмадинджад и „Хамас“, възходът на радикалния ислямизъм в някога светски Ирак и съживяването на талибаните в Афганистан има много общо с бруталността и глупостта на насилствените войни. Радикалните сили на Запад и в мюсюлманския свят се бяха пришпорили взаимно. Бин Ладен и Ахмадинеджад осигуриха на Джордж У. Буш най-хубавите му модни фрази и обратно.
Трябва да прекъснем тази фатална реципрочност колкото е възможно по-бързо. Западът няма правото да предприема военни действия по целия свят срещу радикалните ислямистки движения или срещу ляворадикалните или дяснорадикалните организации. Той няма правото да превръща света в кърваво и хаотично бойно поле, за да налага своето виждане за световен ред.
Западните войски нямат работа да себият в Ирак, Афганистан или Сомалия. М ю с ю л м а н с к и т е страни трябва сами да решат проблемите си с радикалния ислямизъм. Дори където радикалният ислямизъм дегенерира в тероризъм, да се борят с него основна задача на националните сили. Само в крайни и изключителни случаи и с безпристрастната на Съвета за сигурност на Обединените нации трябва силите за международни задачи да оказват подкрепа. Пораженията, които такива интервенции нанасят, са много по-големи от ползата, дори когато мотивите са искрени и хуманни. Не е достатъчно да искаме да правим добро, трябва на практика да правим добро.
Войната срещу тероризма няма да бъде спечелена с военни средства нито в Хиндукуш, нито в Багдад. Ще бъде спечелена в сърцата и умовете на милиард и 400 милиона мюсюлмани по света, които живеят на изток и на запад, на север и на юг и които наблюдават политиката на Запада много внимателно. Тероризмът расте с всяко убито от западна бомба мюсюлманско дете.
С всеки изминал ден потъваме все по-дълбоко в тресавището на собствената си политика. Преди всичко това е въздушна война, която нещастно се провали като средство за борба с тероризма. Въпреки продължителните въздушни бомбардировки Бин Ладен успя да избяга от Тора Бора, защото около пещерите, в които се смяташе, че се крие, имаше повече журналисти, отколкото американски войници. Приблизително по същото време талибанският лидер молла Омар успя да премине през крехките редици на американските сили на мотоциклет. Тора Бора е гротесков символ на глупостта на антитерористичния кръстоносен поход. Дори и Сервантес, създателят на Дон Кихот, не е можел да мечтае за по-странен шутовски финал.
10. Това, от което сега има нужда, е изкуството на държавничеството, а не изкуството на войната – в иранския, иракския и палестинския конфликт.
Почти детинският отказ на американския президент да говори директно с политиците, които не харесва, позиция, която поддържаше с години – като Арафат, Асад, Саддам или Ахмадинеджад – заедно с решението, взето след консултация с Бога, да развие стратегия как да ги прогони с бомби от постовете им, са две от най-абсурдните и своенравни решения на нашето време.
„Държавник, който се стреми да поощрява мира, трябва да говори с държавника от вражеския лагер” (Хелмут Шмид, бивш германски канцлер). Решаването на конфликта Изток- Запад в следвоенните години беше възможно единствено защото Роналд Рейгън никога не се погнуси да се срещне с управниците на това, което наричаше „империя на злото”. Просто не е вярно, че в иранския конфликт съществува освен стратегията за налагането на все по-тежки санкции само „катастрофалната алтернатива” на „иранската бомба или бомбардирането на Иран” (Никола Саркози).
Реалната алтернатива на остракизма и демонизацията на една велика нация като Иран е нейната повторна интеграция в обществото на нациите – с еднакви права и задължения както всеки друг член. Основната причина Иран да бъде проблем за Запада е, че чрез маргинализирането и прекъсването на връзките – за да го накаже за това, че отстрани прозападния шах и режима му – Западът загуби каквото и да било влияние, което може би е оказвал върху процеса на взимане на политически решения вътре в Иран. Това развитие не е необратимо.
Една мъдра поговорка гласи: „Ако не можеш да победиш врага си, прегърни го.” Мнозинството от иранците са прозападно настроени. Те очакват от Запада и му възлагат надеждите си. Но не възлагат надеждите си на западните бомби, които още веднъж ще убият предимно невинни, или пък на нахлуване на западни войници. А на „нахлуване” на западни бизнесмени и туристи.
Дори Ширин Ебади, виден критик на иранския режим и лауреат на Нобелова награда за мир, страстно се противопоставя на всякакво подобно военно действие от страна на САЩ, защото то ще „осуети реално всички усилия, които иранците са положили, за да поощрят демокрацията през последните години”. Сложните проблеми, пред които е изправен Западът, могат да бъдат решени само с политически средства. Най-добрият начин да бъдат разрешени ще бъде чрез дългосрочна конференция за целия район по модела на предшественика на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) КССЕ (Комитет за сигурност и сътрудничество в Европа). Освен Съвета за сигурност на ООН всички основни играчи трябва да бъдат представени, включително Сирия и Иран, демократично избраните представители на Палестина и ръководството на легитимната иранска съпротива. Решения на иранския конфликт ще се намерят, ако САЩ водят преговори – както направиха по време на Виетнамската война с лидерите на съпротивата, макар и, разбира се, не с „Ал Кайда“. Лидерите на националистите, баасистите и умерената ислямистка съпротива са изцяло подготвени да вземат участие в такива разговори.
Точно както при конфликта Изток-Запад от 80-те години на миналия век всестранните и тежки, но коректни преговори сега предлагат истинска алтернатива на безотговорните войни и на точно толкова безотговорната пасивност. Всички страни биха спечелили от такъв подход, както се оказа с процеса на ОССЕ. След две години на трудни преговори той донесе свобода, човешки права, демокрация и нарастващо благоденствие в Източна Европа. Процесът на КССЕ донесе на Европа цялостна стабилност, свобода и разоръжаване. „Смъртните врагове станаха приятели – без да бъде произведен и един изстрел.” (Ханс-Дитрих Геншер). Това трябва да бъде целта на една „КССЕ за Близкия изток”. Може би един ден ще има обща икономическа зона или дори повече, може би районът ще се обедини? Кой преди 60 години е мислил, че някога ще има обединена Европа? Политиката изисква предвидливост и това важи и за Близкия изток.
Коя мюсюлманска страна би могла да се надява да атакува Запада или Израел дори и с далечна перспектива за успех, ако притежаваше ядрената и стандартната възможност за ответен удар на САЩ и Израел. Дори Иран да имаше ядрени оръжия, а това със сигурност нямаше да бъде желаното състояние на нещата, все още щяха да важат основните принципи на ядрената стратегия: „Който стреля първи, умира втори“. Който напада САЩ или Израел с ядрена бомба, може веднага да се самовзриви.
Относно количествата САЩ имат ядрено оръжие да убият 20 милиарда души. Това оз-начава, че може да направи на пепел всичките 70 милиона иранци над триста пъти. Иран знае това – дори и самонадеяният му президент го знае. Неговият бюджет за отбрана е само една стотна от този на САЩ. За разлика от основните западни сили Иран не е нападал друга държава 150 години, въпреки че е нападан няколко пъти – и с помощта на Запада.
400 хиляди иранци са жестоко осакатени и ранени във войната с Ирак, сред тях 50 хиляди са жертви на химическо оръжие. Ние сме отчасти отговорни за техните страдания. Иранският проблем може да бъде решен. Американските лидери трябва най-накрая да променят поведението си и да седнат на масата за преговорите с иранските лидери за двустранни разговори на най-високо ниво или разговори в рамките на КССЕ за Близкия изток. Те трябва да предложат на Иран значителни гаранции за сигурност, както направиха в случая със Северна Корея и впоследствие с Либия, в замяна на съществени отстъпки относно ядрената им програма и потвърдено обещание да не се месят по никакъв начин във вътрешните работи на Ирак.
Но не само предполагаемите ядрени планове на Иран, а и съвсем истинските ядрени оръжия на днешните ядрени сили трябва да бъдат изхвърлени на бунището на историята. Всички ядрени оръжия, включително и тези на САЩ, са, както заяви през 1986 г. политическият ястреб Роналд Рейгън, „абсолютно нерационални, абсолютно нехуманни, негодни за нищо друго освен за убиване, опустошителни за живота на земята и цивилизацията”.
През 2007 г. дори Хенри Кисинджър изрази гласно подкрепата си за такава „дръзка позиция за свят без ядрени оръжия”. Споразумението за неразпространение на ядрените оръжия недвусмислено призовава за пълно ядрено разоръжаване. Сегашните ядрени сили саследователно в постоянно нарушение на споразумението. Примирението не представлява най-голямата опасност за нашето време, а патриотичните западни стратези в кресла, които упорито се придържат към собствените си ограничени гледища за света и към яловия си расизъм и които позволяват на света да влезе в същия безразсъден цикъл на насилие и контранасилие, което доведе до Първата световна война. Държавничество вместо военщина; бдителни, търпеливи и упорити преговори – това е подходящата стратегия спрямо мюсюлманския свят, както беше при конфликта Изток-Запад.
В справедлив световен ред тероризмът няма да намери подкрепа и няма да процъфтява. С две думи, трябва да проявим както строгост, така и справедливост. Строгост по отношение на тероризма и справедливост към мюсюлманския свят. Целта трябва да бъде световен ред, който всички държави могат да приемат като справедлив; свят, в който вече няма дискриминация спрямо мюсюлманите на Запад и спрямо евреите и християните в мюсюлманския свят; свят, който не осъществява всеобща демонизация на религии и култури; световен ред, който официално забранява оръжията за масово унищожение на Запада и прекратява работата на неговата машина за лъжи. Свят, в който САЩ отново са символ на мир и свобода вместо на война и потисничество. Свят, в който всеки вижда гредата в собственото си око, а не сламката в окото на ближния си.
Почти детинският отказ на американския президент да говори директно с политиците, които не харесва, позиция, която поддържаше с години – като Арафат, Асад, Саддам или Ахмадинеджад – заедно с решението, взето след консултация с Бога, да развие стратегия как да ги прогони с бомби от постовете им, са две от най-абсурдните и своенравни решения на нашето време.
„Държавник, който се стреми да поощрява мира, трябва да говори с държавника от вражеския лагер” (Хелмут Шмид, бивш германски канцлер). Решаването на конфликта Изток- Запад в следвоенните години беше възможно единствено защото Роналд Рейгън никога не се погнуси да се срещне с управниците на това, което наричаше „империя на злото”. Просто не е вярно, че в иранския конфликт съществува освен стратегията за налагането на все по-тежки санкции само „катастрофалната алтернатива” на „иранската бомба или бомбардирането на Иран” (Никола Саркози).
Реалната алтернатива на остракизма и демонизацията на една велика нация като Иран е нейната повторна интеграция в обществото на нациите – с еднакви права и задължения както всеки друг член. Основната причина Иран да бъде проблем за Запада е, че чрез маргинализирането и прекъсването на връзките – за да го накаже за това, че отстрани прозападния шах и режима му – Западът загуби каквото и да било влияние, което може би е оказвал върху процеса на взимане на политически решения вътре в Иран. Това развитие не е необратимо.
Една мъдра поговорка гласи: „Ако не можеш да победиш врага си, прегърни го.” Мнозинството от иранците са прозападно настроени. Те очакват от Запада и му възлагат надеждите си. Но не възлагат надеждите си на западните бомби, които още веднъж ще убият предимно невинни, или пък на нахлуване на западни войници. А на „нахлуване” на западни бизнесмени и туристи.
Дори Ширин Ебади, виден критик на иранския режим и лауреат на Нобелова награда за мир, страстно се противопоставя на всякакво подобно военно действие от страна на САЩ, защото то ще „осуети реално всички усилия, които иранците са положили, за да поощрят демокрацията през последните години”. Сложните проблеми, пред които е изправен Западът, могат да бъдат решени само с политически средства. Най-добрият начин да бъдат разрешени ще бъде чрез дългосрочна конференция за целия район по модела на предшественика на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) КССЕ (Комитет за сигурност и сътрудничество в Европа). Освен Съвета за сигурност на ООН всички основни играчи трябва да бъдат представени, включително Сирия и Иран, демократично избраните представители на Палестина и ръководството на легитимната иранска съпротива. Решения на иранския конфликт ще се намерят, ако САЩ водят преговори – както направиха по време на Виетнамската война с лидерите на съпротивата, макар и, разбира се, не с „Ал Кайда“. Лидерите на националистите, баасистите и умерената ислямистка съпротива са изцяло подготвени да вземат участие в такива разговори.
Точно както при конфликта Изток-Запад от 80-те години на миналия век всестранните и тежки, но коректни преговори сега предлагат истинска алтернатива на безотговорните войни и на точно толкова безотговорната пасивност. Всички страни биха спечелили от такъв подход, както се оказа с процеса на ОССЕ. След две години на трудни преговори той донесе свобода, човешки права, демокрация и нарастващо благоденствие в Източна Европа. Процесът на КССЕ донесе на Европа цялостна стабилност, свобода и разоръжаване. „Смъртните врагове станаха приятели – без да бъде произведен и един изстрел.” (Ханс-Дитрих Геншер). Това трябва да бъде целта на една „КССЕ за Близкия изток”. Може би един ден ще има обща икономическа зона или дори повече, може би районът ще се обедини? Кой преди 60 години е мислил, че някога ще има обединена Европа? Политиката изисква предвидливост и това важи и за Близкия изток.
Коя мюсюлманска страна би могла да се надява да атакува Запада или Израел дори и с далечна перспектива за успех, ако притежаваше ядрената и стандартната възможност за ответен удар на САЩ и Израел. Дори Иран да имаше ядрени оръжия, а това със сигурност нямаше да бъде желаното състояние на нещата, все още щяха да важат основните принципи на ядрената стратегия: „Който стреля първи, умира втори“. Който напада САЩ или Израел с ядрена бомба, може веднага да се самовзриви.
Относно количествата САЩ имат ядрено оръжие да убият 20 милиарда души. Това оз-начава, че може да направи на пепел всичките 70 милиона иранци над триста пъти. Иран знае това – дори и самонадеяният му президент го знае. Неговият бюджет за отбрана е само една стотна от този на САЩ. За разлика от основните западни сили Иран не е нападал друга държава 150 години, въпреки че е нападан няколко пъти – и с помощта на Запада.
400 хиляди иранци са жестоко осакатени и ранени във войната с Ирак, сред тях 50 хиляди са жертви на химическо оръжие. Ние сме отчасти отговорни за техните страдания. Иранският проблем може да бъде решен. Американските лидери трябва най-накрая да променят поведението си и да седнат на масата за преговорите с иранските лидери за двустранни разговори на най-високо ниво или разговори в рамките на КССЕ за Близкия изток. Те трябва да предложат на Иран значителни гаранции за сигурност, както направиха в случая със Северна Корея и впоследствие с Либия, в замяна на съществени отстъпки относно ядрената им програма и потвърдено обещание да не се месят по никакъв начин във вътрешните работи на Ирак.
Но не само предполагаемите ядрени планове на Иран, а и съвсем истинските ядрени оръжия на днешните ядрени сили трябва да бъдат изхвърлени на бунището на историята. Всички ядрени оръжия, включително и тези на САЩ, са, както заяви през 1986 г. политическият ястреб Роналд Рейгън, „абсолютно нерационални, абсолютно нехуманни, негодни за нищо друго освен за убиване, опустошителни за живота на земята и цивилизацията”.
През 2007 г. дори Хенри Кисинджър изрази гласно подкрепата си за такава „дръзка позиция за свят без ядрени оръжия”. Споразумението за неразпространение на ядрените оръжия недвусмислено призовава за пълно ядрено разоръжаване. Сегашните ядрени сили саследователно в постоянно нарушение на споразумението. Примирението не представлява най-голямата опасност за нашето време, а патриотичните западни стратези в кресла, които упорито се придържат към собствените си ограничени гледища за света и към яловия си расизъм и които позволяват на света да влезе в същия безразсъден цикъл на насилие и контранасилие, което доведе до Първата световна война. Държавничество вместо военщина; бдителни, търпеливи и упорити преговори – това е подходящата стратегия спрямо мюсюлманския свят, както беше при конфликта Изток-Запад.
В справедлив световен ред тероризмът няма да намери подкрепа и няма да процъфтява. С две думи, трябва да проявим както строгост, така и справедливост. Строгост по отношение на тероризма и справедливост към мюсюлманския свят. Целта трябва да бъде световен ред, който всички държави могат да приемат като справедлив; свят, в който вече няма дискриминация спрямо мюсюлманите на Запад и спрямо евреите и християните в мюсюлманския свят; свят, който не осъществява всеобща демонизация на религии и култури; световен ред, който официално забранява оръжията за масово унищожение на Запада и прекратява работата на неговата машина за лъжи. Свят, в който САЩ отново са символ на мир и свобода вместо на война и потисничество. Свят, в който всеки вижда гредата в собственото си око, а не сламката в окото на ближния си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар