ЗА НАДЕЖДАТА

Един човек копаеше леха,
и в нея си засаждаше надежда
А щом пораснеше реколтата добра
щастлив и бодър той изглеждаше.
Раздаваше надежда всякога,
за всеки страдащ искаше да има
поне частица от посятото,
за да го топли и през зимата.
Една година - беше вече есен -
потърси той за себе си и не повярва,
че всичко вече е раздал и няма да е лесно
щом е останал без надежда и без вяра.
Потърси тук, потърси там... потърси
при познати, близки и роднини.
Но всеки кресна му: "Как да дам?
Самият ти раздаваш от години.
А ние вярваме, че ти отново
ще засадиш лехата и ще има.
И щом премине тази есен
ще ни дадеш да преживеем зимата."
Така остана сам, без семе даже,
с което да засее новата леха.
Самотен, неспособен да разкаже
как го боли и как притиска го страха.
Единствено мъдрец се появи
и му подаде мъничко зърно.
И каза му: "Човече, мили, помисли -
това ти трябва и запомни едно:
В този свят, за да живееш и да си нов,
знай, няма престъпна любов!"
Това зърно и днес засява
лехата на надеждата и в ден суров.
Зърното що живота ни спасява
и се нарича истинска любов!

... от тук