БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО

В ДВАНАДЕСЕТ ТОМА

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ

проф. М. АРНАУДОВ. ИВ. БУРИН, ХР. ВАКАРЕЛСКИ,
проф. П. ДИНЕКОВ, Д. ОСИНИН (отговорен редактор)





ТОМ ДЕСЕТИ
БИТОВИ ПРИКАЗКИ И АНЕКДОТИ

Битови приказки и анекдоти

ОТБРАЛИ И РЕДАКТИРАЛИ
ПЕТЪР ДИНЕКОВи СТЕФАНА СТОЙКОВА

БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ
София 1963

БИТОВИ ПРИКАЗКИ И АНЕКДОТИ

_k „>

Големият съветски писател Алексей Толстой определя с някол-
ко думи стойността на народните приказки: «Приказката — това е
великата духовна култура на народа, която ние събираме троха по>
троха; чрез приказката се разкрива пред нас хилядогодишната ис-
тория на народа.» И наистина, какъв необгледен и увлекателен свят
^разгръща в народните приказки! В тоя" свят проникваме за пър-
ви път като деца — той ни завладява неотразимо със своите чудес-
ни образи, -йо приказките са ке^сгЗмо очарование за крехката детска
душа. Макар по-къснр, като възрастни, не така често,да се връщаме
към тях, по-рядко да изпитваме жаждата да ги четем, да не пристъп-
ваме към тях с оня интерес, с който търсим художествената насла-
да на разкази и романи, ние всъщност не сме напуснали техния
свят не само защото много приказни образи са населили завинаги
нашето въображение, но защото най-хубавото от приказките е пре-
минало в литературата, вляло се е в нейната тъкан и е оплодило раз-
витието й. Историята на световната литература и на всяка нацио-
нална литература познава многобройни примери на проникване на
приказни сюжети и образи в личното художествено творчество;
не един от великите образи на литературата е възникнал върху ос-
новата на народната приказка. Горки изрази това блестящо в док-
лада си пред Първия конгрес на съветските писатели през 1934 г.
с думите: «Най-дълбоките и ярки, художествено съвършени типове
на герои са създадени от фолклора, от устното творчество, което не-
прекъснато и определено е влияло за създаване на такива крупни
произведения на книжната литература, като например «Фауст»,
«Приключенията на барон Мюнхаузен», «Гаргантюа и Пантагрюел»,

«Тил Уленшпигел» на Де Костер, «Освободеният Прометей» на
Шели и много други.»

Но приказката влиза в духовния свят на възрастния човек не
само чрез спомените от детството и чрез отраженията си в литерату-
рата, но и пряко, чрез непосредно четене. В световната литература
съществуват такива сборници с народни приказки, които се нареж-
дат до най-високите постижения на словесното поетическо изкуство,
четат се и се преиздават непрекъснато. Достатъчен е само един при-
мер — арабският сборник «Хиляда и една нощ».

Откъде^иде тая непресъхваща привлекателна сила на народна-
та приказка? Преди всичко от богатството на нейното съдържа-
ние. Тя е история на човека, свидетелство за неговия живот през
векове и хилядолетия; тя поразява с богатството от детайли из жи-
вота и бита на народа, с яркостта и разнообразието на образите. Тя
рисува живота на човека такъв, какъвто е, но същевременно~и та^
къв, какъвто трябва да бъде. В нейните образи са въплътени искон-
ните мечти на човечеството за по^добър, _по_-съвършен, по-щастлив
свят, за победа на угнетения_чодек„дад.^злш'о и несправедливостта.
Оттук и оптимистичното, жизнеутвърждаващо начало в народните
приказки. Чрез тях действително ние проникваме в мрачната глъ-
бина на вековете, но заедно с това се докосваме и до един свят на вя-
ра в светлите сили на живота, на надежда за победа над всичко
онова, което сковава развитието на човека напред*

В жанрово отношение приказката се определя като народна
поетическа проза. Но дали тук се касае за две равнозначни, напъл-
но покриващи се названия? Обикновено с термина «приказка» се
назовава цялата народнопоетическа проза, включително легенди-
те, преданията, мемоарният разказ, простият битов разказ и др.
По-правилно е обаче да се направи разграничение, в термина «при-
казка» да се включат само определена група фолклорни прозаични
творби с ясно изразени идейно-стилови особености, които ги офор-
мят като особен вид. По тоя начин приказката ще представя само
част от народната проза, без да я изчерпва.

Много трудно е да се даде по-точно определение на приказка-
та като художествен жанр. Новите речници на българския език я
определят по следния начин: «Разказ, обикновено народен и бези-
менен, в който възможното, действителното е примесено с невъз-

можното, фантастичното» («Български тълковен речник», 1955);
«Художествен разказ, обикновено от народното творчество, в кой-
то действителното е примесено с фантастичното» («Речник на съв-
ременния български книжовен език», II, 1957). От тъй оскъдна-
та българска научна литература върху приказката ще приведем оп-
ределението на проф. М. Арнаудов: под приказка в широкия сми-
съл на думата той разбира «всякакъв народен разказ, целта на
който е да подействува на фантазията на слушателя, а за основа
взема някоя измислена история, която привлича вниманието за-
ради фантастичността си или в края на краищата заради хумористи-
ческите ситуации» («Българските народни приказки. Опит за кла-
сификация», СбНУ, XXI, 1905, стр. 18). По-късно проф. Арнаудов
дава още едно определение. «Под приказка ние ще разбираме заед-
но с Йоханес Болте, вещия коментатор на Гримовия сборник, «все-
ки разказ, нахвърлян с поетическо и магическо въображение, вся-
ка чудна история, необвързана с условията на реалния живот, коя-
то се слуша дори когато я намират невероятна» («Очерки по българ-
ския фолклор», 1934, стр. 357).

Могат да бъдат приведени и редица дефиниции на приказката
от чуждата научна литература. Обаче и те, както посочените по-
горе български дефиниции, мъчно могат да обхванат основните бе-
лези на приказката. С право съветският фолклорист В П Аникин
отбелязва, че трудно може да се стигне до задоволителна дефини-
ция. След като проследява съществуващите в съветската фолкло-
ристика спорове и различия по тоя въпрос, той предпочита да даде
само описание на основните жанрови признаци на приказката («Рус-
ская народная сказка», Москва, 1959, стр. 7—12, 221).

За да можем да изясним жанровата същност на приказката,
трябва да изтъкнем, че тя представя устно повествователно, епи-
ческо народно произведение с вълшебен, приключенски или битов
характер, с възпитателна или развлекателна цел. Особено важно е
да се разкрие ролята, която играе в нея фантастичната измислица.
Тъкмо по тоя въпрос съществуват най-вече спорове. В голяма част
от дефинициите се подчертава съзнателното насочване на разказ-
вача към измислицата; съдържанието на приказката се поднася ка-
то измислица и се възприема от слушателя като измислица. При по-
добно тълкуване на въпроса за измислицата като че се изхожда

предимно от позициите на съвременния слушател, защото от исто-
рическо гледище за слушателя от някогашните далечни времена
тая измислица в по-голяма или по-малка степен е звучала като прав-
доподобна действителност. Тя е била обусловена от специфичното
съдържание на народните приказки, «оформяла се е в протежение
на векове в тясна връзка с целия образ на народния живот и се е
намирала в първоначална връзка с митологията» (В. П. Аникин,
цит. съч., стр. 221).

Следователно произведенията, които влизат в приказния жанр,
представят своеобразно народно повествователно белетристично
творчество. Както бе вече отбелязано, те не изчерпват цялата народ-
на проза. В тях се включват вълшебните приказки, приказките 31
животни и битовите приказки и анекдоти.

Битовите приказки представят един от най-интересните дяло-
ве на народното приказно творчество, те стоят най-близко до нас с
жизнеността на своите образи, с отслабването на фантастичните еле-
менти, с реализма си, с основните си идейни тенденции. Те възпро-
извеждат всекидневния живот и бит на народа пряко и непосред-
но, без да прибягват до условните похвати, които срещаме при въл-
шебните приказки и приказките за животни. Оттук и тяхната бли-
зост до съвременната новела, поради което понякога биват нарича-
ни новелистични приказки. Всъщност тук не се касае за някакво
влияние на новелата върху битовите приказки. Тъкмо обратно —
новелата, която в европейските литератури се появява в първата
половина на нашето хилядолетие, възниква върху основата на на-
родните битови приказки.

Българските битови приказки заемат значително място в об-
щото приказно наследство на нашия народ. Те обаче досега не са
нито систематизирани, нито публикувани в специална поредица,
което затруднява обхващането на тяхното съдържание. Изобщо, в
сравнение с другите фолклорни жанрове приказките са много по-
слабо изследвани в нашата научна литература. Интересът към тях е
бил по-малък още при зараждането на българската фолклористи-
ка. При все че първата обнародвана българска народна приказка
датира още от 1826 г. (записана от С. Милутинович през 1817 г. във
Видин), до Освобождението не излиза нито един сборник с народни
приказки, който да се равнява по значение със сборниците с народ-

песни на П. Безсонов, Ст. Веркович, Миладиновци. Приказки
се публикуват в периодичния печат и в някои сборници (Л. К а р а-
в е л о в, Памятники народного быта болгар, Москва, 1861; В. Ч о-
лаков, Български народен сборник, Болград, 1872; Г. X. Н.
Л а ч о г л у и Н. М. Астарджиев, Сборник от разни бъл-
гарски народни приказки и песни, Русе, 1872). Срещу огромния
брой песни до Освобождението са обнародвани само около 60 приказ-
ки. Запознаването на научния свят с богатството на българската
народна приказка се дължи преди всичко на К- Шапкарев. Още в
първия свой сборник «Български народни приказки и вярвания»
(Пловдив, 1885) той включва 81 приказка, а в книга VIII и IX на
големия си «Сборник от български народни умотворения» (1892) —
289 приказки. Значителен интерес към народните приказки проя-
вява и Ил. Р. Блъсков, публикувани от него в популярните му,
предназначени за народа книжки; между тях по-ценна е книжката
с анекдоти за Хитър Петър (1880 г.)

Силен тласък на развитието на интереса към народната приказ-
ка се дава с основаването на «Сборник за народни умотворения»
(1889 г., първоначално издание на Министерството на народното
просвещение). В него се появяват голям брой приказки от всички
български краища. Между записвачите заслужава да бъдат отбе-
лязани имената на М. К- Цепенков (Прилепско), Ст. Н. Шишков
(Смолянско), П. Р. Славейков (Търновско), Д. Стойков-Вукади-
нов (Софийско), Д. Д. Икимов (Самоковско), Н. Стойков (Габров-
ско, Казанлъшко), Д. Матов (Воденско, Солунско, Велешко), А.
Костенцев (Щипско), А. П. Стоилов (Македония), Кр- С. Стойчев
(Тетевенско), Й. Захариев (Кюстендилско), Г. Поливанов (Ботев-
градско, Софийско), Ив. Кепов (Бобошево), Цв. Тодоров (Лом-
ско), Ал. К. Бурмов (Търновско), Д. и К- Молерови (Разложко),
Ал. Мартинов (Граово) и др. Между отделните сборници с приказ-
ки трябва да бъдат отбелязани и двете книги на проф. А. Мазон:
«Contes slaves de la Macedoine sud-occidentale» (Paris, 1923)
и «Documents, contes et chansons slaves de 1'Albanie du suc'»
(Paris, 1936). Разбира се, с това не се изчерпва списъкът на
фолклористите, които имат заслуги за събирането и обнародване-
то на българския приказен фолклор. От популярните издания, поя-
вили се след Първата световна война, могат да бъдат посочени: Б.

Ангелов и М. Арнаудов, Българска народна поезия (1922);
А. П. С т о и л о в, Народни приказки (Библиотека «Българска
книжнина», 1925); М. Арнаудов, Български народни приказ-
ки (1938); Г. Керемидчиев, Български народни приказки
(1948); В.Вълчев, Български народни приказки (1954,1962);
Елена Огнянова, Български народни приказки (1962) и
др. Тук не влизат сборниците с преразказани народни приказки,
предназначени за деца.

Обнародваните j5bjirapcKH народни приказки показват значи-
телно богатство на теми и сюжети, при това в множество варианти.
Тяхното използуване обаче се затруднява поради липсата на науч-
на класификация и систематизация по сюжети. У нас единствен
опит в това отношение направи проф. М. Арнаудов в своята студия
«Българските народни приказки» (СбНУ, кн. 21, 1905). Но отто-
гава е натрупан твърде значителен нов материал, поради което се
налага да се предприеме колкото се може по-скоро пълна каталоги-
зация и систематизация на българските народни приказки. Меж-
дународната фолклористика притежава в това отношение голям
опит. Без да проследяваме направеното в тая област, трябва да из-
тъкнем, че може би за нас ще бъде най-добре да бъде използуван
показалецът на приказните сюжетни типове на финландския фолкло-
рист А. Аарне от 1911 г., и то в допълнения му вид с оглед на руско-
то приказно богатство на Н. П. Андреев («Указатель сказочных сю-
жетов по системе Аарне», Ленинград, 1929). Подобна систематиза-
ция би подпомогнала извънредно много изясняването на редица
важни проблеми около произхода, развитието и разпространение-
то на нашите народни приказки.

Ето защо тук нито при подялбата в сборника, нито при разглеж-
дането в предговора можем да си послужим с по.-точно системати_-„
зиране на сюжетите в битовите приказки; ще се задоволим с най-
общо групиране в няколко едри дяла, които биха могли да ни да-
дат представа за тематичния обхват и идейното и образното съдър-
жание на тая част от нашето народно поетическо творчество. Още в
•самото начало трябва да се подчертае, че битовите приказки ни въ-
веждат не в някакъв идиличен свят на патриархална хармония, в
който всичко се развива в спокойствие, взаимно съгласие и разби-
ране, но тъкмо обратното — в един свят на трудности и конфликти

10

от класово, битово и морално естество, на социална неправда,
сурови навици и традиции, зли помисли и груби характери. Тук
"съседствуват добродетели с ярки пороци, благородството с престъп-
"носттаТ правдата с лъжата, трудолюбието и енергията с безкрай-
н^тгГленост, сръчността и ловкостта с безпомощната непохватност,
мъдростта и остроумието с бездънната глупост и невежество. Чрез
битовата приказка наистина навлизаме в тъмните дебри на векове-
теТ~които~са оставили дълбоки следи в народния бит и съзнание.
Правилно В. П. Аникин отбелязва, че в тоя свят има нещо алогич-
но, че твърде често се разкрива огромното несъответствие между
действителността и нормите на здравия разум («Русская народная
сказка», стр. 199). Към това трябва да се прибавят и многобройни-
те изображения на социалната несправедливост. Нищо чудно то-
гава, че битовите приказки в грамадното си мнозинство имат сати-
ричен характер. Тъкмо тяхната силна сатирична насоченост гово-
ри, че народът не се примирява с отрицателните явления, които
постоянно наблюдава в своето всекидневие, но като ги разкрива в
цялата им голота, той се бори срещу тях и ги разобличава.

Тук се докосваме до друга важна страна на народните приказ-
ки изобщо и на битовите особено. Това е техният оптимизъм. Както
във вълшебните приказки народът е вложил много свои мечти, в
образите на героите е въплътил своите желания за победа над при-
родните сили, за преодоляване на всички пречки пред развитието
на човека, така и в битовите приказки той дава израз на своето
отношение към живота, поглежда критично на обществените явле-
ния, търси разрешение на въпроса как да се живее, вярва, че за хо-
рата е предопределена по-добра съдба, че справедливостта, разу-
мът, доброто неизбежно ще победят. Битовите приказки осмиват и
бичуват отрицателните прояви във всекидневието и утвърждават
здравите сили на живота. Техният свят не ни потиска, макар гроз-
ното да ни отвращава; нсГгрозното често е видено в светлината
HajiyMopa, отрицанието му върви по пътя на осмиването, смехът
разведрява атмосферата, победата над злото вдъхва оптимизъм на
слушателя.

Когато човек се запознава с битовите приказки, вижда колко
актуални са били те със своето съдържание и проблематика за на-
родната среда, в която са се създавали, разпространявали и живее-
ли. В тях се поставят най-жизнени въпроси — за брака, за съпру-

11

жеската вярност, за отношенията между родители и деца, за живо-
та вътре в семейството, за препитанието на човека, за бедността и
богатството, за съдбата на обикновения човек (тя най-често се схва-
ща като предопределена фаталистично), за труда и леността, за че-
стността, ичжата, неблагодарността и т. н. Та това са въпросите, с
които човек живее всеки ден, които го придружават от люлката до
смъртта. Това са проблеми на живота — какво да се прави, как да
се живее, какво представя човекът, какво е неговото място в обще-
ството, в какво се състои неговото достойнство и неговата ценност.
Тия въпроси са толкова по-остри, защото герой на битовите приказ-
ки най-често е угнетеният човек, живеещ в едно несправедливо об-
щество, търсещ път в тежката социална безизходица. Приказките
му вдъхват вяра, укрепват надеждата му в идването на по-добър и
по-спр а в ед л ив_св ят .

Актуалността на битовите приказки се увеличава от обстоятел-
ството, че тия големи въпроси на живота не са поставени абстракт-
но, не се разискват в някакъв откъснат от обикновената действи-
телност, непознат свят. Напротив, те се решават върху живи при-
мери от всекидневието. За разлика от вълшебните приказки, къде-
то се говори за царски палати, за подземни царства, за свръхестест-
вени същества, за фантастични явления, за предмети с необикнове-
на, чудотворна сила и т. н., тук всичко е свалено на земята, между
хората. Действуващите лица са също обикновени хора, живеят в
позната, най-често селска обстановка, облечени са като всички; по-
ложителните герои не притежават никакви изключителни, свръх-
естествени качества освен своя здрав природен ум, мъдрост, съоб-
разителност, сръчност. Слушателят се среща с познат свят; трудни-
те въпроси на живота се поставят и решават в неговата собствена
среда. Оттук и убедителността на решенията, които напълно го за-
доволяват, защото са негови собствени решения.

Обикновената, всекидневната обстановка, в която се развива
действието на битовите приказки, съвсем не значи, че в техния
свят фантастичното е напълно изключено. Преди всичко трябва да
се отбележи, че съществуват преходни моменти между вълшебна-
та и битовата приказка, резултат на постепенността в развитието
на народното мислене, което не се освобождава изведнъж от стари-
те представи, свързани с вярата в митове и свръхестествени, фанта-

12

етични сили. Затова нищо чудно, че в битовите приказки ще срещ-
нем образите на дявола, бога, библейски лица и т. н. Но фантастич-
ното произхожда от природата на самия приказен жанр. Според ня-
кои схващания приказното по начало представя противоположност
на реалистичното, приказката се противопоставя на реализма.
Всъщност реализмът на битовите приказки е тъй ясно изразен, че
не може да се отрича, но трябва да бъде обяснен. Приказката води
началото си от най-ранни епохи в развитието на човечеството, ко-
гато поради слабостта на човешката култура, поради недоразви-
тостта на производителните сили човекът е търсил обяснение на яв-
ленията от заобикалящата го действителност в свръхестествени
сили, в очертаването на които фантазията е играла неограничена
роля. Измислицата и неправдоподобието в приказката се явяват
естествена последица на първобитния мироглед. Това дава силен и
траен отпечатък на похватите на приказката, определя нейните фор-
ми и особености при всичките й жанрови разновидности.

Чрез натрупването на трудов опит се усъвършенствува и чо-
вешкото мислене, стига се до по-пълно и по-точно опознаване и обя-
снение на действителността. Но при условията, при които в екс-
аплотаторските общества са принудени да живеят широките народ-
ни маси, в тяхното мислене продължават да играят голяма роля ре-
дица остатъци от старите митологически представи. Затова за на-
родната среда, в която никне и живее приказката, действителност-
та продължава да се изобразява до голяма степен чрез фантастика-
та и измислицата. В битовата приказка ролята на фантастиката
значително се ограничава. Тук измислицата все повече се опира на
наблюдения от реалната действителност и образите се изграждат
върху основата на реални възприятия, но тя се проявява във фор-
мите на художественото обобщение и поетиката, където романтич-
но и реалистично се съчетават по своеобразен начин. Това важи изоб-
що за природата на приказката, но в нейните жанрови разновидно-
сти съотношението между фантастично и реалистично се мени, ка-
то в битовата приказка реалистичното придобива най-ярко изра-
зен характер. Тъкмо с оглед на това необходимо е при разглеждане-
то на всяка конкретна приказка да се държи сметка за времето, мя-
стото и средата, в която е записана, да се установи нейният стари-
нен или по-късен произход, да се изследват нейните различни пла-

13

стове. Разбира се, това са въпроси твърде сложни за разрешение,
изискват предварителна изследователска работа. Но само по тоя
начин ще можем да получим ясна представа за причините, от които
се обуславя характерът на художественото обобщение.

В света на българските битови приказки се срещаме най-нап-
ред с отношенията вътре в семейството. Женитбата е един от въп-
росите, към които твърде често се насочва вниманието. Бъдещата
съпруга трябва да притежава две основни качества — работливост и
ум; тъкмо по тия качества тя бива избирана. Дори царят търси ра-
ботлива и умна съпруга за сина си. Тук всъщност царското семей-
ство представя само един остарял, външен поетически реквизит, за-
щото цялата изобразена обстановка говори за реална битова народ-
на среда. Царят решил да ожени сина си не за царска дъщеря, не за
богата и хубава девойка, а «за умна мома, що има ум и разум, да не
се относи като царица, да умее да сретне ората, добра дума да каже,
да съветуе мъжо си, да му помага». Приказката е записана неотдав-
на (в 1950 г.), та в нея са намерили място и съвсем съвременни мо-
менти: бъдещата царска съпруга трябва «да не е некоя само да ка-
ра мъжо си да води война, та да оди с чужди мъже».

Умът на момата се проявява в находчивите отговори, които да-
ва на трудни въпроси, в досетливостта й*Тук ^тъканта на битова-
та приказка сё вплита гатанката — похват, използуван извънредно
често във вълшебната приказка. Могат да се дадат в това отноше-
ние многобройни примери.

В противовес на умната и спретната девойка се рисува разгле-
зената дъщеря. Тук веднага минаваме към приказките от сатиричен
тип. В приказката «Разглезената мома станала работна невеста»
образът на разглезената девойка се дава по следния начин: «Имам
едну теквую разтурену мому — полишляк. Нищо не вача. Сё около
ню да е човек да ю слуша: дай ми това, дай ми онова, а ти да тръчиш.
Сърди се, лиши се, лежи, спи и еде.» Тя е свикнала, когато я при-
пече огънят, да извика: «Отмъкоош»; когато й стане студено —
«Примъкоош», а когато огладнее — «Нараноош». В друг вариант
тая картина е нарисувана по следния начин: «Галената черка, она
нищо на фащала: ни работа, ни послух — сичко, що й требало, сё
ю приносили на нодзе. Кога било дзаран, она лежи до пладне да се
наспи, па приде майкя ю, та я дигне низ одаре, облече я, нареши я,

14

сё я натъкми, па постеле воз огнището една постакия и я тури на
послано, та си седи така цел ден. Кога огладнее, майкя ю принесе,
та я нарани, напои, дигне, примете, а она сё си седи. . .» Но народът
вярва, че и най-ленивата девойка може да се превъзпита (макар и,
понякога с твърде драстични средства). И действително, ние виж-
даме в приказките, че както най-работливата и най-умната печели
избора на царя, така и най-ленивата се превръща в работна и уред-
на домакиня.

Битовите приказки разкриват още редица моменти от семей-
ните отношения: свекърва, която държи младата снаха до късно и
я оставя да гладува (бащата или братята на снахата дават добър урок
на свекървата и избавят дъщерята или сестрата от тая беда); въз-
гордяване на учен син пред родителите му; живота в семейство, в
което се събират две стари жени — свекървата и майката на снахата;
съдбата на баща, който разделя синовете си приживе; лош син, кой-
то изпраща баща си да спи в кошарата; снахи, които се отнасят
зле към свекървите си, и т. н. Особено остро се осмиват мързе-
ливи жени; в резултат на тяхната леност децата оголяват. Широко
разпространен е мотивът за мотовилката — вечното оправдание на
ленивата жена, че няма с какво да намотае преждата. Но и тук се
проявява увереността на народа, че мързеливият може да се попра-
ви. Народният разказвач умее да предаде образа на леността със за-
бележителна простота и яснота: «Един маж имал много мързелива
жена сос пет деца. И кащата си не редила от мързел, па и нито пре-
ла, нито ткала за облекло, па било за мажо си, било за децата си,
или за нея. Прела сё на едно вретено и божем напреде вечер, мушне
го под кацата, па другио ден го извади пак същото, връти го, връти,
па го бутне под кацата и вика: «Две, три напредох, пет. . . десет.
Иди, мажо, да отсечеш мотовилка, да измотам преждата.» Все та-
ка непосредно са разказани всички епизоди до твърде характерния
завършък, който изразява и основната мисъл на приказката: «фур-
ка била болярка», само чрез труд може да се осигури благоденствие
на семейството. Народният разказвач твърде често построява об-
разите по пътя на контраста: на леността се противопоставя тру-
долюбието; двете крайности могат да се въплътят от едно лице — в
различни моменти от развитието на образа.

По-нататък в битовите приказки се срещаме с устата жена

15

(«Както се обичат топла пита и сирене», «Езикът кости няма, а ко-
сти троши»), с ината («Жената, която вършела все на инат»), с ла-
комията (твърде честа тема), с неспособността на жената да пази
тайна, с високомерието на учения син и т. н. Понякога приказките
засягат чисто практически въпроси (например в «Две готвачки» неу-
мението на две булки етърви да готвят), но често пъти рисуват
семейни драми, разкриват човешки характери, възсъздават дълбо-
ки вътрешни тревоги. Такава е например приказката «Чорбаджий-
ска жена — пайтонджийски кон» (разказана през 1950 г. от Иван-
ка Огнянова в с. Радуй, Брезнишко). Разказвачката е проявила не
само умение за плавен, стройно изграден разказ, но и забележител-
на наблюдателност, познаване на човешките отношения, вникване
в човешката психика. Чрез образите се прокарва основната идея на
творбата за тежката съдба на снахата в чорбаджийска къща: «Сел-
ски чорбаджилък е робуванье.» Чорбаджийската жена като пай-
тонджийски конь работи по цел ден и цела ноч, не може да надвие на
домашната работа, па и от работа не ю остае време и залък леб да
изеде като ората.» Можем да не се съгласим напълно с извода на при-
казката. По-скоро тоя извод трябва да бъде отнесен към съдбата
на селската жена изобщо. Но творбата представя интерес преди
всичко с верните си наблюдения от селския живот, с живия си диа-
лог, с твърде яркото очертаване на човешки образи. Тая приказка
се ражда съвсем естествено в народната среда и отразява непосред-
ни човешки вълнения.

В приказката «Дето дяволът не може, той праща там жената» се
разкрива друг момент от народния бит — сплетничеството и интри-
гантството. Баба-съседка според народното вярване — подучена от
дявола — внася смут в семейството, наклеветявайки жената в изне-
вяра. И тук разказът се води много умело (приказката е записана
в Габрово в края на миналия век), образите са нарисувани релефно.
Особено ярък е образът на старата сплетница. Разказвачът използува
прекрасно диалога. Ето как бабата започва разговора си с мъжа:
«Ох, баби, сичкото ви й убаво и какъв добър живот си живяхте,
ама язък сега за сичкото ви. Ша та разкаъря, кат ти кажа, ала как-
во да правя? Нали сме комшии, трябва да са привардяме един дру-
ги и да си казваме както доброто, тъй и лошото. Ей на, комшията
ти бояджия, не зная как са й уйдисал с твойта булка, че оди у вас

16

с нея, кога та няма тебе в къщи. . .» Приказката завършва трагич-
но мъжът заколва невинната си съпруга. Нещо, което е рядко за
народното творчество — тук злото остава ненаказано. Но интрига-
та е така добре разкрита, че поуката за слушателя е съвършено оче-
видна. В тая приказка би могло да се отбележи и друг момент — ней-
ният градски стил: героите са занаятчии, действието се развива ве-
роятно в нашите някогашни малки еснафски градове. Но въпросът
за селския и градския стил на нашето приказно творчество е твър-
де сложен и тук не можем да го разглеждаме подробно.

Сплетнята и коварството са изобразени и в приказката «В яд
зло не прави». И тук нещастията тръгват от завистта и клеветата
на съседката. Основната тема е преплетена с редица приключения,
които завършват щастливо. Използуван е и мотивът за добрите съ-
вети. В хода на действието не липсват силни драматични моменти;
истината е разкрита и побеждава, чистотата и верността на жената
е възнаградена. Интересен е завършъкът на приказката: «Оттогаз
станали богати и се водят живо и здраво до днес. Вчера ги видях, кат
минаха оттука, да се водят и с тях вървеше и син им.»

Житейската мъдрост на народа се проявява и в редица приказ: f
ки, в които се говори за умни невести и предани съпруги, намиращи
изход и в най-трудните положения, за добри бащини съвети, които
помагат на сина в тежки моменти, и т. н.

Широко място в битовите приказки заема проблемът за верност-
та и изневярата в семейството. При това обект на разобличение е
преди всичко жената, макар че до неверните жени се нареждат ця-
ла редица образи на мъже-съблазнители. Когато четем тия приказ-
ки, бихме помислили, че се касае за страшна морална язва в живота
на нашия народ. Ние нямаме намерение да омаловажаваме явле-
нието, но трябва да се вземат пред вид две неща: първо — че предмет
на приказки и песни стават не непременно най-честите явления, но
изключителните случки" и събития, които правят силно впечатле-
ние на народната среда («Какво е чудо станало. . . »), и, второ — при
редица приказки се касае за международни сюжети, които обаче са
получили национален колорит в битови подробности, в характери-
стиките на лицата, в начина на мислене, в език и стил.

Брачните изневери се проявяват по различни начини: оженена
в друго село жена отива на сватбата на брата си и там, подучена от

2 Битъви приказки и анекдоти

майка си и подмамена за пари, изневерява; съпруга, хваната в мо-
мент на изневяра, хитро измамва мъжа си с помощта на стара прося-
киня; лицемерна «набожница» лъже мъжа си под прикритието на
молитви и икони; жена лъже двама мъже и т. н. Тук не са интерес-
ни нито похватите на изневерите, нито положенията, в които изпа-
дат съпрузите. По-важното е да се изтъкне, че, от една страна, най-
често лицемерието, лукавството и подлостта са разобличени, а от
друга — че във взаимните отношения на съпрузите се разкриват чо-
вешки характери, чувства и страсти и се поставят за разрешение важ-
ни морални въпроси. Твърде често в композицията централно мя-
сто заема приключението, което засилва занимателността на раз-
каза. Към това трябва да се прибавят остроумието, находчивостта
и хуморът, които оживяват разказа и още повече събуждат инте-
реса на слушателя. Типичен пример в това отношение представя
приказката за мъжа, който узнава, че жена му му изневерява, и се
престорва на ослепяващ. С подобна находчивост и остроумие се от-
личава приказката за жената, която искала да бяга с чужд мъж
и носила в коша съпруга си цяла нощ.

Сатиричните елементи в приказките за изневери играят важ-
на роля. За прицел служи не само безнравственото поведение на
неверните жени, но и поведението на съблазнителите. Понякога
разобличението се изгражда не само върху морална, но и върху со-
циална основа. Не случайно в приказката «Кожарят и съблазни-
телите» са събрани заедно като герои на злополучното приключение
попът, кметът и бирникът. Осмивайки ги по твърде комичен начин,
народният разказвач дава израз на своята ненавист към ония, кои-
то са били най-типичните представители на експлоататорската власт
в българското село.

Моралните въпроси намират широко място в народните при-
казки. Човекът от народа се интересува от тях не отвлечено, а ви-
наги във връзка с практическия живот, с отношенията между хо-
рата. Той се вълнува от мисли за доброто и злото, за щастието, прав-
дата и труда. Поради силното влияние на религията в епохата, ко-
гато приказките са създавани, моралните въпроси често се свърз-
ват с бога и светците. Господ учи хората да орат и тъкат, той въз-
награждава онези, които вършат добрини; преправен на старец,
слиза у бедната вдовица и дава хляб на децата й. В тия приказки.

18

реално и фантастично се преплитат, измислицата играе важна ком-
позиционна роля; стават чудеса, водата се превръща във вино и ра-
кия гаргите в овци и т. н. Обаче трябва да се отбележи, че въпреки
чудотворната сила, която притежават, бог и светците са очовечени,
не се различават от обикновените хора, мислят, действуват и гово-
рят като тях. В техните образи религиозното начало не играе поч-
ти никаква роля. Доброто, което вършат, добрите съвети, които да-
ват, всъщност представят въплъщение на човешкия жизнен опит.
Тоя опит най-добре се знае преди всичко от старите хора. Не случай-
но бог постоянно приема образа на старец.

За слабата религиозна основа на тези приказки-легенди гово-
ри и друго — в тях намират израз критични оценки за бога, свет-
ците, поповете. В приказката «Праведникът и огледалото на бед-
ните» се изтъква, че бог е забравил бедните. Когато вижда счупено-
то огледало, от което е наблюдавал бедните, той извиква: «Що си
направил? Счупи ми огледалото! Кико сега че помагам на бедните!
Отсега натам млого им здраве. . .!» И приказката заключава: «Та-
ка господ дигнал ръце от беднотиюту. » Между другото тук заслужа-
ва да се отбележи, че огледалото в тая приказка представя въплъ-
щение на вековната мечта на човека да може да вижда непосредно и
в същия момент изображението на далече извършващи се действия
и събития. Съвременната наука осъществи тая мечта чрез велико-
то изобретение на телевизията.

Критичното отношение към представителите на черквата се
разкрива и в приказката «Попът и сиромахкинята» — попът ограб-
ва бедната жена. Той отказва да опее починалия й мъж, а когато на-
учава, че тя е получила по чудодеен начин жълтици, преправя се
през нощта на дявол — намята кожа на козел, за да й вземе парите.
Но и тук правдата побеждава. Приказката има общ морален смисъл;
не случайно обаче тъкмо попът е посочен като алчен грабител. В
това отношение приказката се свързва с голямата група фолклор-
ни творби, насочени срещу попове, владици и калугери.

Приказките-легенди са интересни още в едно отношение — те
рисуват страшна картина на човешката бедност — вдовици с глад-
ни деца, трима братя сиромаси, които тръгват да търсят работа и
по пътя срещат господ, преправен на старец. Тъкмо в резултат на
тая бедност се явява мечтата за чудесно издигане на къщи, за пре-

19

връщането на водата във вино, на пепелта в хляб и т. н. Ето обра-
за на бедността в една от тия приказки: «Едно време, като бил гос-
под по земята, отишъл у една бедна жена. Била млого бедна. Деца-
та й като нямала какво да ги хране, заровила едно лайно в огъня
да ги лъже, че са пече питка, да не плачат. И викала: «Недейте
плака, синко, недейте, той ша са опече хляба ей сега!» За да може
да прехрани децата си, вдовицата трябва да работи тежко дори в
неделните дни. Постникът е учуден и я предупреждава, че върши
грях. Но когато спира да работи, децата й оголяват. И народът ре-
шава тоя въпрос без всякакъв черковен формализъм — не може да
има черковна забрана за труда.

Тъкмо тежките условия, в които са живели народните маси, са
създали почва за въТшшването на идеята за предопределената
съдба, за късмета. Тоя въпрос ги е вълнувал живо. Интересното е
обаче, че в редица приказки късметът е предопределен само външ-
но^ Получаването му е резултат на нравствено поведение, съчув-
ствие към страдащите, готовност" дЗ""с^тго1ГОГШ~на~йзпадналите в
ТГужда __и_Веда- Късметът в такива случаи се превръща в морално
възмездие. Това се вижда добре от приказката за човека, който по-
мага на случайно срещнатия непознат колар да си поправи колата.
В редица творби се подчертава още по-определено, че късметът —
това е човешкият труд. Това се потвърждава дори в заглавието на
приказката — «Работи ли човек, и късметът му работи.» Там са-
мият късмет заявява на по-стария брат: «Я ти помогнах какво що
могох, ама ти не умея да го пазиш. Всичко готово се свършуе, ка-
то броени денове. Най-големио ти късмет са работата и акъло. Са-
мо с това човек е богат и силен.» Това се изтъква и в многобройни-
те варианти на приказката за неволята, за двамата другари, кои-
то отиват на печалба, и др. В тия случаи народните приказки отра-
зяват вековния опит на народа, неговата мъдрост.

Не биха могли да се изредят всички ония морални въпроси,
които вълнуват човека от народа. В приказките се явяват редица
образи, които въплъщават човешки пороци или добродетели. Ето
героя на приказката «Човек с кокоша перушина». Това е богат
човек, чорбаджия; до неговата къща се намира къщата на бедна
вдовица. Слугите му непрекъснато хващали нейните кокошки и ги
колели. «Господ пък — разказва приказката — не ставал каил да

20

е богатият кокошките на сиромахкинята и дал личба, че да се
азбере кой бил ял сиромашките кокошки.» Една сутрин чорба-
жията се събужда и вижда смаян, че лицето, шията и цялата му гла-
ва били обрасли с кокоша перушина. Оттук започва най-интерес-
ният момент в приказката. Създаденото положение е очевидно ре-
чултат на измислица, но измислицата се оказва извънредно сполуч-
лива, защото дава възможност да се подчертае съвсем ясно иззърше-
ната неправда спрямо вдовицата, да се разкрие душевното състоя-
ние на богатия. И още нещо — тя засилва занимателността на сю-
жета, усложнява интригата, внася в развитието на действието дра-
матични и комични елементи едновременно. Поличава веднага го-
лямото художествено майсторство, проявено в разгръщането на те-
мата и в характеристиката на действуващите лица.

С подобни моменти, макар и неразвити така широко, се среща-
ме и в приказката «Глава като крина», където е осмята алчността
на героя за пари. Другаде са показани възгордяването и високо-
мерието на забогателия сиромах, злобата и завистта, несправедли-
востта и лакомията за имот, проявени при делба между братя, из-
мамничеството, несговорчивостта между братя и т. н. Но по пътя
на противопоставянето наред с пороците се посочват и високи до-
бродетели: народната мъдрост («Защо не убиват старите хора»),
братската обич и привързаност («Брат брата не храни, тежко
му, който го няма»), любовта към труда, любовта към истината
(«Обичал да говори истината») и др.

Една сравнително малка група приказки представят спорове
между народности: грък и българин в Солун се разобличават в про-
стотия и наивност; грък и българин ортаци взаимно си разкриват
свои слабости; прасето на българския поп се оказва по-умно от тур-
ския ходжа, защото умее да предсказва времето. Разбира се, в тия
приказки българинът и българското винаги се издигат, но при все
това тук не бихме могли да говорим за някаква шовинистична ом-
раза към съседните балкански народи. Ако са насочвани стрели сре-
щу гърци и турци, това е несъмнено резултат от тежките страдания,
които българите са понесли от турския и гръцкия гнет по време на
робството.

Близка до тия приказки е и познатата в доста варианти при-
казка за късметите на различните народности («Делът на разните

21

народности»). Българите получават работата. В това има както из-
разена любов към труда, като национална характеристика на бъл-
гарския народ, така и немалка доза горчивина. Защото тая приказ-
ка е създавана през епохата на робството, когато работата всъщност
е означавала робски труд и се е превръщала в символ на тегло и
страдание.

Голям брой битови приказки представят остра сатира срещу
лични и обществени недъзи. Преди всичко това са приказки за краж-
би и крадци. Много находчиво е замислена приказката «Чуждото
се яде с грижа» — крадецът след изяждането на чуждия вол, вме-
сто да увеличи теглото си, губи от него, защото кражбата му е съз-
дала много мисли и грижи. Народът познава крадците в черквата,
защото правят повече поклони, отколкото е необходимо, или защо-
то са гузни (при думите, че крадецът на сено има муха на шапката,
действителният крадец инстинктивно хвърля шапката си). Особе-
но силно е разобличението на майка, която учи сина си да краде —
той е заловен и когато се сбогува с нея, отхапва езика й с думите:
«Те тава, дека ме научи на арън занаят.»

Сатирата е особено силна, когато е насочена срещу властни-
ци и експлоататори; в тоя случай тя получава социален характер.
Някои от тия приказки са по-нови по произход, затова в тях се го-
вори за министри и адвокати. Така старец, който отива за дърва,
намира торба с жълтици. Взел ги, но се размислил, че не са негови
и трябва да ги върне. Когото попитал, всички му казали, че толкова
много пари могат да бъдат само на крадци. И тръгва да търси крад-
ците. Не гн намира в гората «при айдуците-комитете», открива ги
обаче сред министрите и действително се убеждава, че в буржоаз-
ната държава истинските крадци са министрите и другите големци.

Все по тоя начин е разобличен и селският кмет-изедник, и ад-
вокатът, който краде («Недосетливият цар и умният старец»), и
игуменът, който не обича истината, когато тя не отговаря на инте-
ресите му («Обичал да говори истината»). Особено силно е разобли-
чението на селския чорбаджия, свиреп сиромашки кръвопиец, же-
сток съюзник на турските поробители. В приказката е показана
зловещата природа на чорбаджията — неговата злоба не свършва
дори и със смъртта му, от гроба той изпраща нещастия на селяните
и унищожава цялото село. За да се стигне до такава характеристи-

22

на селския чорбаджия, това показва колко дълбоко са залег-
али в съзнанието на народа огорченията и страданията, предиз-
викани от чорбаджийските престъпления.

Най-сетне демократизмъг на битовите приказки проличава и
във високата оценка, която се дава на ума, мъдростта и способно-
стите на хората от народа. Хората от народа се издигат над обще-
ствената върхушка от царе, министри, духовници и т. н. Простият
орач надминава по ум и досетливост царските министри («Царят,
орачът и министрите»). Орачът засрамва и недосетливите царски
синове. Дори самият цар не може да се досети какво означават ду-
ми ге на срещнатия орач за синовете му: «Имам троица, ама не су
ораче. . . Единият краде, ама не е айдук; другият проси, ама не е
прошляк; третият коле, ама не е касапин.» Едва след обяснението
на стареца царят разбира, че тримата сина са адвокат, поп и док-
тор («Недосетливият цар и умният старец»).

Обикновена селска мома отива още по-далече в критиката си
на царя: за изкарания от баща й за продан вол тя иска лявото око
на царя. И когато това стига до ушите на последния и той, разгне-
вен, я повиква в двореца, между тях се повежда следният диалог:

«— Защо си научила баща ти да сака за волотого левото ми око?

— Защото сакае да те видим — рекла момата. — Другояче не-
маше да ме повикаш.

— А защо съм ти дотребал ?

— Да ти кажем що мисли народът за тебе.

— Я да видим!. . .

— Ама ако не се сърдиш.
Царят се съгласил.

— Народът каже: левото око на царот не му требе.

— А защо така, моме?

— Защото, кигато дойду при тебе да се суде или за другу рабо-
ту, ти тураш големците от деснуту страну, а сиромашиюту — от ле-
вуту, па секига изкаруеш богатите прави, затова народът каже, де-
ка с левото око не видиш.»

Тук смелостта на обикновената селска девойка е съчетана със
забележителна духовитост и находчивост, която се проявява и в по-
нататъшното раз-витие на действието. В тая приказка се въвежда
един обикнат мотив, по-силно изразен в други, вече разгледани твор-

23

би — за добрите, умните съвети, които, ако бъдат следвани, могат
да избавят човека от беди и нещастия; тия съвети много често се
дават от умни девойки (вж. приказките «В яд зло не прави», «Трите
бащини съвета», «Умна снаха», «Умната девойка» и др.).

Сатирично-разобличителният характер и демократизмът са про-
карани ясно в разгледаните приказки и не се нуждаят от особен ко-
ментар. Те разкриват дълбокия народностен характер на фолклора,
показват, че фолклорът, включително и приказките, представя дей-
ствителна история на народа, огледало на живота на народните
маси през вековете; приказките говорят открито и смело за мечти-
те, въжделенията и борбите на простите обикновени хора. Чрез
образите, които създава в своето поетическо творчество, народът да-
ва израз на своя копнеж за разплата с вековните си социално-кла-
сови потисници.

Това твърде добре поличава и в широко разпространените са-
тирично-битови приказки за духовенството — владици, попове, ка-
лугери. Очевидно, че тук се касае за отрицателни герои — наред със
селския чорбаджия, кмета, местния или държавния големец, пре-
стъпника, крадеца и т. н. На духовенството се противопоставят слу-
ги и ратаи, селяни, умни жени и девойки и т. н. — любимите поло-
жителни герои на битовите приказки. И в произведенията, посве-
тени на духовенството, ние се озоваваме в познатия всекидневен
свят, най-често в селска обстановка, която се различава коренно от
далечните царства и непознатите земи на вълшебните приказки. И
в приказките за духовенството разказът е стегнат, немногословен^
непосреден, диалогът е главното средство за разкриване на образи-
те, езикът е точен и прост.

Приказките за владици, попове и калугери са типични не са-
мо за нашия фолклор — срещаме ги във фолклора на всички наро-
ди. Те са възникнали върху основата на вековно натрупана нена-
вист и са резултат на верни наблюдения върху рязкото несъответ-
ствие между думи и дела, между постъпки и морални проповеди,
подхранват се от съвършено очевидното лицемерие на духовенство-
то. Народът е познавал много добре живота на попа, който живее
в същата селска среда, има семейство, жена, деца, трупа имоти, бо-
гатее, като използува своето привилегировано положение, експлоа-
тира труда на ратаи и слуги. Целият всекидневен бит на попа обик-

24

вено е в пълно противоречие с нравствените му проповеди. В та-
ава обстановка личните пороци още по-силно се хвърлят в очи и за-
ва съвсем естествено изниква острата сатирична оценка на живота
и морала на духовенството. При това трябва да се прибави още ед-
обстоятелство — през епохата на турското робство, откогато
датират по-голямата част от тия сатирични приказки, висшето ду-
ховенство е чуждо, то ненавижда своето българско паство и българ-
ското население му отвръща със същата омраза. Не случайно изо-
бразените владици са гърци. В един от вариантите на познатата
приказка»за владиката, който за пари запопил и магаре, направо
се казва: «Такива ми ти са гръцките владици — за пари биха про-
дале и Христа като юди, ако им изпаднеше в ръце» («Не е учен, ама
е барем гласовит»).

Поповете, герои на битовите приказки, са изобразени с цяла
редица пороци; те са алчни, скъперници, развратни, лицемери, не-
вежи и глупави. От безчестието не е убягнало и попското семейст-
во — твърде често срещаме алчни и развратни попадии. В редица
приказки, някои от които спадат към нецензурния фолклор, попа-
дията и попската дъщеря стават предмет на безчестие както пора-
ди развратните си склонности, така и поради своята наивност и
простотия. Попът също е осмян в ролята на прелъстител — обик-
новено той е измаменият, изобличеният и подиграният. Това е ед-
на особена форма на народно отмъщение, на нравствено и социално
възмездие.

От пороците на духовенството най-напред изпъква алчността
за пари. Владиката запопва магаре или козел, попът опява прасе,
поп допуска циганин в къщата си, а скъперникът владика черпи
един беден селянин с кафе, защото и двамата се помамват, че ще по-
лучат злато. Много често се осмива невежеството на поповете. Ши-
роко разпространена е приказката за невежествения поп, който не
знаел нито какво трябва да се пее, нито какво трябва да се чете, ко-
гато идвало време да опява мъртвец. За да не се изложи пред селя-
ните, той ги изгонвал от черква. Неговото невежество е съчетано е
невероятна жестокост: той убива престорилия се на мъртъв, «недо-
умрелия», и не чувствува пред себе си и селяните никаква нравстве-
на отговорност за това, когато с цинична откровеност им разказва
за случилото се и ги предупреждава друг път да не му носят недо-

25

умрели. Не случайно в един родопски вариант той е наречен «по-
пище». В друг вариант се разказва, че за да стане поп, героят е из-
вършил убийство — бил прост овчар и убил един поп, който го пи-
тал в гората за пътя, облякъл дрехите му и започнал да попува. В
приказката попът е представен гротескно: кадилницата му била от
тиквена кора, патрихилът — женско цедило.

Невежеството на поповете достига дотам, че не могат да опре-
делят деня на такива популярни празници като Великден и Пет-
ровден («Ето ти поп, ето ти стока», «Защо Петровите пости са ту
къси, ту дълги»).

Социално-класови моменти се разкриват в приказките, в кои-
то се говори за отношенията между попове и слуги. Хищническата
природа на попа се проявява в неговото скъперничество, в стреме-
жа му да постави слугата си в най-тежки условия, да не го дохран-
ва, да експлоатира жестоко труда му. Той го праща на нивата и му
поръчва: «Давам ти сичко пуно и какво отнесеш, да ручаш, да пиеш
и па всичко пуно да донесеш, и нивата сё да изореш.» Или: «На ни-
вата днеска че ореш, додека легне кучката. Щом стигнеш до нея,
че почиваш. Сега те за ручок един зелник и един букол вино. Че
ядеш, че пиеш и довечера сичко здраво да ми донесеш. » Ако слуга-
та не изпълни условията, кожата му ще бъде одрана. Народът оба-
че си отмъщава по особен начин на попа: слугата се оказва по-хи-
тър, изиграва своя господар, удавя попадията, дори одира кожа-
та на самия поп. Разбира се, в действителността угнетеният си е
бил угнетен, богатият поп е експлоатирал докрай своя работник.
Но тъкмо сюжетното развитие на приказката показва мечтата на
народа за възмездие, за победа над експлоатацията и насилието.

Темата за отношенията между поп и слуга е развита в много-
бройни варианти, в които сюжетната линия е усложнена с отделни
приключения — за разлика от обикновено простия ход на интри-
гата в битовите приказки, където действието се съсредоточава най-
често в един епизод. Тук трябва да се изтъкне и ролята на измис-
лицата; тя води до хиперболизация на явленията и прави по-ярко
да изпъкнат основните образи.

Най-сетне трябва да се посочи още една тема — развратните
склонности на духовенството (попове, калугери, владици). Попът
е чест герой на любовни, донжуански истории. Но и тук народът си

26

отмъщава, като прави неговите приключения злополучни и постоян-
но го поставя в неудобни и смешни положения. Двама попове задирят
хубава невеста, но мъжът й успява да им плати прескъпо за зади-
рянията. В друг вариант, обогатен с нови подробности и твърде
сложни приключения, трима попове се опитват да прелъстят жената,
но мъжът жестоко си отмъщава — убива и тримата. В трети вариант
поп и калугер са принудени цяла нощ впрегнати да карат воденица
или шарлаганджийница. Така донжуанските похождения на всич-
ки завършват злополучно, поповете са осмени и наказани.

В приказките за поповете се явяват и попадии, обикновено скъ-
перници, алчни, лакоми или развратни («Сит поп, сита попадия»,
«Лакомата попадия» и др.).

Нов_момент от съдържанието на битовите приказки разкрива
темата за глупостта и ума. Големият брой на приказките за глупци
и глупави постъпки може да се обясни само с едно — с дълбокото
уважение, което народът храни към ума, знанието, находчивостта,
остроумието. Оттук и постоянното осмиване на всичко онова, кое-
то произхожда от глупостта и невежеството. Глупците се нареждат
в групата на отрицателните герои. Народът им противопоставя че-
сто като положителни герои не само умните и мъдрите, но дори и
хитреците

Приказките за глупци могат да се включат в няколко кръга.
Тия тематични кръгове не са изолирани един от друг, много често
се преливат един в друг, особено при използуване на комичните епи-
зоди. Приказките за глупци са построени обикновено върху прик-
лючения, които се редуват едно след друго и са свързани помежду
си не чрез някаква причинна или генетична връзка, а чрез личност-
та на героя. Тъкмо затова отделните приключения лесно се прех-
върлят от една творба в друга. В приказките ясно се очертават от-
рицателните и положителните герои. Към групата на първите при-
надлёжаТТлупцитёТ"невежите, несръчните и непохватните, към гру-
пата на вторите — умните, досетливите, хитрите и опитните, които
се отличават със здрав практицизъм. Глупавите и умните се срещат
5_една_1^съща творба, те съжителствуват, близки" са помежду си:
братя (глупав и умен брат), членове на едно и също семейство (глу-
пава майка и дъщеря, умен баща) ит. н. Съпоставени в такава близ^
ка, интимна атмосфера, глупостта и умът изпъкват още по-ярко,

27

противоположните качества получават релеф. Тук се срещаме от-
ново с едикмэт любимите похвати на народната приказка — изграж^
дане и разкриване на образите по пътя на контраста, В някои при-
казки се изтъква, че оценката за глупост и ум е относителна; сред
най-глупавите не е трудно и глупавият да мине за умен. Такава е
например приказката за Будалчо. Разказвачът я завършва с думи-
те: «Така Будалчо стана итър между глупавите.» Действително,
във втората част на тая приказка, която представя контаминация
от две творби, героят получава нови качества: носител на глупост,
той изведнъж почва да открива глупостта на другите и да ги осми-
ва. Такава еволюция на образа е нещо рядко в приказките за глуп-
ци; там обикновено характерите на героите не претърпяват никак-
во развитие.

Важно изобразително средство в приказките за глупци пред-
ставТПсуморът. Всички приключения и епизоди са изградени върху
хумора^ _насмешкатаж__иронията. Тлупостта^^нес^шядстта, мързе-
лът^ непрактичността се разкриват не чрез остър разобличителен
рисунък, но чрез смеха и осмиването.

Ще отбележим по-широко застъпените тематични кръгове.
Мъж вижда глупостта на собствената си жена и дъщеря в къщи;
разгневен, той иска да ги накаже и дори убие, но решава да тръгне-
ло света и да се увери дали няма по-глупави от тях. Зареждат се
цяла редица епизоди, при които той открива другаде още по-голяма
глупавина от оная, която е наблюдавал в къщи. Завръща се и се
примирява с глупостта на близките си. Първоначалната глупост,
която се извършва от майката и дъщерята, обикновено е оплаква-
нето на евентуалната смърт на още неродено дете — внуче; при то-
ва понякога дъщерята още не е оженена («Глупав свят», «Коста,
майци», «Глупавата жена и по-глупавите от нея», «Нероден Петко»
и др.). Когато чува това, бащата заявява: «Утре че идем по други-
те села да видим има ли такива диви като вас.» И той действително
вижда селяни, които бият едно дърво, за да се продължи, защото
се оказало късо за сградата, която строят; къща без прозорци; чо-
век, който се качил на високо дърво, за да скочи и облече по тоя на-
чин новите си чешири; невеста, която е по-висока от къщната или
черковната врата и всички се чудят как да влезе в нея; свиня, на-
китена за сватба; хора. които се мъчат да качат един вол върху зи-

28

I

да за да опасе тревата; мома, която сее брашно; баба, която прех-
въртя орехи с вила; мъж, който мъти яйца; жена, която не си спом-
ня дали убитият й мъж е имал глава, и т. н. Навсякъде умният и
опитен баща дава съвети на срещнатите и учи глупавите и невежи-
те как да постъпват.

Несъмнено фантастиката и измислицата в тия приключения
заемат голямо място, редица случки са представени в гротесков
или карикатурен вид, което служи за извор на непрекъснат смях, но
има и нещо дълбоко сериозно в тия странни и невероятни епизоди:
те напомнят за пътя, който е извървял човек в опознаване на света,
в преодоляване на най-разнообразни житейски пречки, за начина,
по който се е натрупвал жизненият опит на човека, за стремежа за
победа над трудностите в човешкото развитие.

Друг тематичен кръг рисува глупостта на жена, която тръгва
да носи нови гащи на мъжа си на нивата или прежда на бояджия,
но се закача за шипка; тя случайно попада на казан с жълтици, ко-
гато копае шипката. Следват редица епизоди с грънчарите, крие-
нето на парите, съдията и др., когато жената поради глупостта си
едва не загубва намерените жълтици («Кога валя кървавият град»,
«Как глупава жена обогатява мъжа си», «Когато гарваните вадеха
очи»).

В трети тематичен кръг приказки се осмива глупостта на мъж,
който поради мързел не успява да изоре и ожъне нивата. Той пожела-
ва да свърши домашната работа вместо жената, която отива на ни-
вата. Поради своята глупост и непохватност прави цяла редица
поразии: навързва пилетата на връв и по тоя начин усорлицата ги
грабва всичаИ, пробива с игла темето на малкото дете, изгаря пра-
ните дрехи, разсипва млякото и т. н. Към това се прибавят и редица
-епизоди, в които главна роля играе недоразумението — глупавият
мъж използува съветите, които му се дават, в неподходящи случаи.
Навсякъде заради глупостите си получава бой («Мъж шъта в къщи»,
«Мързеливият мъж на оран», «Мъж-къщовник» и др.)-

Ако проследим и по-нататък приказките за глупци, попадаме
на темите за страхливия мъж, намерения умрял вълк и нощното
приключение с кроеното («Страхливият мъж», «Страхливият с
кроеното»); за глупавия и умния брат и намереното имане («Единият
-хитър, другият глупав», «Нечакано обогатяване»); за селото без

29

котки («Момчето и котето», «Котката», «Село без котки», «Мачки
за сол»; с тоя тематичен кръг се смесват и приказките за солта,
която не била позната в някои краища); за глупавите цигани, които
се пазарят с цар и овчар («Цигани умници», «Цигани се пазарят»);
за глупавия зет, който не знае как да се държи на гости у тъста си
(«Глупав зет», «Момчето Андрей, що ядяло много хляб»).

В многобройни варианти е разпространена приказката за цяла
дружина «умници», които тръгват по света за печалба, отиват на
лов, на жътва, в кръчмата или другаде и с тях се случват редица
злополучни приключения («Джуровските разумници», «Дванайсет-
те планинци», «Ропотчани на лов», «Не сме ние, брате», «Знеполци
на жътва» и др.)- Част от епизодите се повтарят, но в отделните
варианти се явяват и нови епизоди, които разкриват нови страни
от манталитета на «умниците» и пораждат нов изблик на смях и
насмешки. В тия приказки се срещаме с епизодите за попа, който
излъгва разумниците, като отнася брадвите и дрехите им; за край-
речната върба, която навеждат, за да пие вода, и се издавят; за сър-
па, за който не знаят за какво служи; за любеницата, която мътят,
понеже я мислят за камилско яйце; за мъглата, която вземат за па-
мук; за молбата им пред пашата да направи така, че да има през
годината две лета и една зима; за пътника, който им обръсва бра-
дите, когато заспали, и т. н.

Ето колко просто, но духовито, с жив диалог, бликащ от ко-
мизъм, е разказан последният епизод в приказката «Ропотчани на
лов». Обръснати, докато спали, те се събуждат, не могат да се по-
знаят и почват разговор:

«— Ми ли смо бре? Ако смо ни, камо ни брадете?

Па едън от них казал:

— Аде за по-арно да идемо у село да си питуемо женете ми
ли смо.

И другите станули, ошли у село и почели да си питую женете
овака:

— Жене, дека ви су мужете?

— У лов утоше.

— А, ми смо бре! Оди що им су опънци?

— Оди ръшето.

— А, ми смо бре! А оди що им су пушке?

30

— Оди кроена.

__ д> ми смо бре! А оди що им су сабле?

__ Оди буалтеници.

д_ ми смо бре! А бради имаю ли?

— Имаю. „,
__ Ту-у, не смо ми бре!

И они тъгая су се върнули надире.»

Целият диалог, който се състои от лаконични фрази, е пос-
троен много умело. Той започва с въпроси, които постепенно се на-
сочват към онова, което предизвиква съмнението на ропотските
ловци и за което би трябвало да се пита най-напред; по тоя начин
в края на диалога се получава ефектна поанта, която буди непри-
нуден смях у слушателя.

Бликат от хумор и приказките за котката. Комичният ефект
в тях се дължи на контраста и изненадата: малкото животно хвърля
в ужас цели села поради едно недоразумение — селяните са чули от
момъка, който им е продал котката, че тя яде хора. В един от вари-
антите («Село без котки») е вмъкнат с известно видоизменение и епи-
зодът за загубването на «умниците», които не могат да се познаят
и не знаят от кое село са. Тук са намерени нови комични положения,
облечени в нов и своеобразен езиков израз. Умниците тръгват да
питат от село на село:

«Кога отидат у некое село, изокваг, що можат:

— Жене, тука ли су ви мужье?
А жените им казували:

— Тука су, тука су!»

А па селяните си казват: «Бре, ем не смо ние!» И отидат на
друго село да питуя. Па и там им тека кажат. Та скитали се, питували
жените, па най-после отишли у едно село и изокали на жените:

— Жене, жене, тука ли су ви мужье?

— Нема ги, нема ги! — казали жените.

— Е, па куде су очели?

— Отгонише гаведину по пладнину, еве стану цалу неделю,
кико ги нема.

Бре — рекли селяните — дали смо ние! Де ега смо си
И пак попитали жените:

Жене, кикви им бея капите?

31

— Беле, беле — казали жените.

И они сичките си свалили капите от главите да ги видат
кикви са. Като видели, че и нихните капи са белй, они рекли:

— Бре ние смо!»

Комичното тук се състои и в загубването, и в ходенето от село
на село, и в начина на питането, и в последния въпрос, който за-
дават за капите, разчитайки, че тъкмо чрез него ще могат най-сетне
да установят дали са от това село, а когато получават отговор,
оказва се, че те и не са погледнали капите си и не знаят цвета им.

Ясно е, че народът в своето творчество си е изработил твърде

разнообразни похвати за постигане на хумористичен ефект, за съз-

Лаване на комични ситуации. В това отношение народният хумор

специално изследване.

_От приказките за гл_упци естествено може да се премине към
пдиказките за хитреци. Не само хуморът свързва тия две групи;
всъщност тук се касае за явления вътрешно единни: глупостта и
наивността се явяват като необходимо условие за проява на хит-
ростта, остроумието, находчивостта, измамата.

Основен момент в тия приказка е надлъгването. Многоброй-
ните и разнообразни надлъгвания ^представят истинска проверка
на ума. Понякога ни се струва, че това са действия, вършени сами
за себе си, от любов към изкусната лъжа, самоцелно. Обаче при по-
внимателно вглеждане в приказките виждаме, че много често тук
се касае за надлъгване като средство за изход от тежко положение,
за преодоляване на внезапно изникнали пречки, за даване добър
урок на користолюбиви измамници. Такива са например приказките
за надлъгване с воденичари («Надлъгване», «Не карай мливо на
кьосав воденичар», «Кьосето воденичар и хитрото дете», «Циганин
и воденичар-кьосе», <'Воденичар и момче се надлъгват»). Водени- чарят, и особено кьосавият воденичар, винаги се стремял да измами мливарите, да присвои смляното брашно. Тая слава на воденича- рите не е случайна; тя произтича от жизнения опит на нашите се- ляни, лъгани многократно от воденичари. Обаче в приказките народът си отмъщава — в края на краищата остават излъгани са- мите воденичари — и то най-често от малко момче, което се оказва по-остроумно, по-находчиво. Извънредно интересен момент в тия приказки представя самото 32 надлъгване. Така кьосавият воденичар предлага на момчето да се надтьгват; който спечели надлъгването, ще получи и материалните обпаги Едва ли има по-занимателни страници в българското при- казно творчество от тия моменти на надлъгване. Пред нас се изнизва сповесен и образен поток, с изненади, с бърза смяна на обстанов- ките и случките, с фантастика, която смайва, с лекота на разказа, която живо увлича. Нищо чудно, че пред такава феерия на фанта- зията и остроумието слисаният воденичар се признава за победен. В тия надлъгвания се рисуват увлекателните епизоди за овците и напълнения дол с мляко, за огромната тиква и ябълка, за ягодите и краставиците, за пчелите и меда, за козата и гъската, за оседла- ния орел и ореха и т. н. В тия измислици на смелото въображение са включени множество интересни и живописни подробности от жи- вота на народа, в тях се разкрива твърде богато и разнообразно народният бит Измислиците са изградени върху елементи от реал- ния живот и не намаляват реалистичната основа на битовите при- казки. В приказките за воденичарите се подчертава и тъй типичната за фолклора идея за неизбежната победа на доброто над злото. Това важи и за надлъгванията между попа и мулетаря, между двамата богати, които тръгват да продават вълна и орехи. В края на краи- щата попът е победен и наказан за алчността си — той не само връща мулетата на момъка, но му дава торба жълтици и дъщеря си. Въз- мездието на измамниците търговци на вълна и орехи е още по- находчиво — те взаимно се излъгват. Докато в приказките за воденичари кьосето-воденичар се оказва надлъган, то в редица други приказки той е ненадминат майстор бэ лъжата. Приказките го наричат «кьосав човек — жив дявол». Неговата находчивост е поразителна, той успява да намери бърз изход от най-трудните положения, непрекъснато надхитря своите неволни партньори в играта. Всяка нова измислица се оказва по- блестяща от предишната. Но когато вижда, че тия измислици в края на краищата причиняват смъртта на съперниците му, той осъзнава, че е отишъл по-далеко в играта, отколкото е трябвало. Последният епизод от приказката «Кьосав човек — жив дявол», когато селяните начело с попа се хвърлят в дълбокия вир, за да извадят овце, и се Удавят, кьосето завършва с думите: «Бре мама му стара! И това е спогодия, ама не излезна убаво!» 3 Битови приказки и анекдоти 33 Кьосето — герой на многобройни б"итови приказки — се среща и във фолклора на някои източни народи. Това важи и за други при- казни образи и мотиви. Тук няма да навлизаме в проблема за гене- зиса на тия образи, няма да проследяваме тяхната съдба в чуждия фолклор. Заимствуването и странствуването на образи и теми е очевидно и е резултат на културния досег между народите. За нас е обаче важно да подчертаем, че веднъж темата усвоена, тя преминава сложен път на еволюция, получава национална окраска; сюжетите се изграждат с национални, битови и психологически подробности. По тоя начин заимствуването не само не води към намаляване на на- ционалните черти на творбата, но се превръща в своеобразен твор- чески похват, в средство за обогатяване на националната поетическа съкровищница. И при приказките за хитреци могат да се набележат няколко по- пулярни тематични групи, братя крадци, които се опитват да изма- мят зетя си или свой приятел («Лесно се краде, трудно се пази», «Нгдхитряне», «Кражба на пзстърма»); нахален гост, който дотяга със своите посещения на шурея си или на кумците си («Нахален кум», «Цар Гусимир из Грънчар града», «Зет и шурей»); трима приятели (понякога те са трима кьосета), които си правят угощение, като с измама се снабдяват с вино, хляб и месо («Дяволска Коледа», «Трима лъжци си правят угощение», «Кьосетата»); хайдуци, чичо и внукт които открадват вол и след това се скарват за кожата, като детето измамва чичо си («Надминал учителя си», «Крадец над крадците»); хитреци, които се преструват на мъртви, за да не върнат заети пари («Ставайте мъртви, да колим живи»); двама слуги, които открадват парите на попа («Поповите момци», «Двамината слуги», «Сакатият и слепият»); мъж, който лъже, че умее да врачува («Мъжът, който станал врач»); вдовец, който се представя, че отива на оня свят или се връща оттам, измамва мнозина и се оженва за вдовицата, която преди това не го искала («Чуш, на оня свят»), и др. Набелязаните сюжети представят само схеми; в тях се включват многобройни епизоди, често преливащи се от една група в друга. В тях се проявяват въображение и находчивост, които правят раз- каза много интересен и увлекателен. Разбира се, носителите на остро- умието, находчивостта, изобретателността съвсем не могат да се сме- тнат за положителни герои; много често това са измамници, лъжци 34 ачи, които търсят само материални изгоди. Народният раз- се въздържа да дава морални оценки на техните деяния, но а съвсем не значи, че той ги одобрява като нормално поведение ка в обществото, особено когато лъжите и измамите се пре- връщат в престъпления. В приказките за хитреци не се изтъква на първи план морална- та страна. По-скоро задачата е да се покаже сложността и пъстро- тата на човешкото всекидневие, разнообразието от характери и пред- ставители на различни обществени среди и прослойки, измамите и тъжите, пред които човек може да се изправи в собствения си жи- вот и разбира се, ролята, която играят в човешките отношения ос- троумието> находчивостта, богатият жизнен опит. Понякога измами-
те имат съдбоносни последици, понякога са само шеги, които пре-
дизвикват смях — оттук'и хуморът, един от най-типичните белези
на тия приказки. В тяхната композиция основно място заемат при-
ключенията, а в изграждането на образите — фантастичната хипер-
болизация, ксято понякога граничи с абсурда. Разказът е непо-
среден и жив, с умело подчертаване на комичните моменти. Ето
един епизод от приказката за сиромаха-вдовец, който искал да се
ожени за богатата вдовица. Когато вдовицата му отказва поради
неговата сиромашия, той измисля духовит начин да я спечели.
Туря дисаги на магарето, взима обгорени свещи в ръце и тръгва да
отиде на оня свят. След няколко дни се връща и на всички разказва
подробности за близките им. Следва един от най-интересните епи-
зоди, изпълнен с хумор, разказан със забележителна непосредност,
с прост и лаконичен език, който може да служи за образец на народ-
но разказваческо изкуство. Вдовицата го пита:

«— Е, виде ли моо маж? Що чини, що прави на оне свет? Арна
ли е?

— Маани го ти твоо маж! Гледам го — земал калпазанино моатаг
жена. Ама го судих. Ойдойме при бога и така и така, господи, ду-
мам, какво че права я без жена, като дойда тува? Те тое човек ми
е зел жената. Чуди се дедо господ що да прави и най-после отсуди.
За тебе, кае, е още рано да дойдеш тува. Иди си доле на земята. Щом:
он ти е зел тува жената, ти па там да земеш неговата.

— Белки така ти рече дедо господ?
Така ми рече, нема да та лажа я.

— Е, против бога не мога. У неделя че се венчаме, а ти че доещ
да седим у таа каща.

Излагал я синковецо и това си ти е.»

Когато четем тая приказка, разбираме откъде идат народната
атмосфера и живият хумор на разказа «На оня свят». Тук не се ка-
сае за пряко възпроизвеждане или копиране на приказката —
двете творби са твърде различни в развитието на сюжетната линия,
в подробностите. Става дума обаче за народния извор на Елин Пелин,
за ролята на фолклора във формирането му като писател, за богатия
народен хумор, който той е познавал много добре. Дори разгледани
само с оглед на хумора, народните приказки за хитреци заслужават
висока оценка като забележителни произведения на нашия фол-
клор.

Хуморът има и друга блестяща проява в българския фолклор —
народните анекдоти. При това тук хуморьт най-често е свързан със
сатирична насоченост и оценка, което придава още по-голяма стой-
ност на тия творби. Анекдотите представят кратки хумористични
или сатирични разкази. Принципна разлика между тях и приказ-
ките в тематично и идейно-образно отношение не съществува. От-
тук и трудността да бъдат разграничени анекдотите от битовите при
казки. Белегът е чисто формален — краткият размер, сбитостта на
разказа. Ако трябва да се търсят по-съществени различия, би мо-
гло да се изтъкне, че анекдотът е по-жизнена и гъвкава белетри-
стична форма, с по-голяма реалистична окраска и сатирична насоче-
ност, с по-силно подчертаване на остроумието, което обикновено на-
мира израз в края, в поантата на анекдота. Анекдотът често изра-
зява синтезирана народна мъдрост, не случайно редица анекдоти
завършват с пословици.

Тематичният обсег на народните анекдоти е твърде широк. За
съжаление, в нашата наука те са извънредно слабо изследвани, ни-
кога не е правена каталогизация на техните сюжети, липсват ка-
квито и да е проучвания на тяхната поетика. В анекдотите често
влизат епизоди, срещащи се в разгледаните видове битови приказки
(напр. «Хитър Петър се надлъгва с воденичар», «Отплатата на Хи-
тър Петър»). Понякога е трудно да се реши дали се касае за типичен
анекдот. Има творби, които надхвърлят краткия и сбит размер на
анекдота и се приближават до обикновената приказка; в някои

36

имаме по-ясно очертана сюжетна линия, а другаде компо-

представя наниз от отделни, почти самостойни епизоди.

М ду тия мъчно различими от приказката творби ще отбележим:

О платата на Хитър Петър», «Шоп продава заяк», «Знеполец

хляба на сина си войник», «Циганин на война», «Трънска
грама», «Граовци в София», «Трънчани при лекар» и др. Осо-
бено интересни в жанрово отношение са някои от последните творби,
създадени на съвременна тема, отразяващи по-нови преживявания,
впечатления и наблюдения — те напомнят хумористичен разказ и
заслужават да бъдат проучени по-специално, защото говорят за
появата на нови форми в нашата фолклорна проза.

Анекдотите в тематично отношенние най-общо мога г да бъдат
групирани в два големи кръга — анекдоти с по-обща тематика и
анекдоти за Хитър Петър. В първата група влизат анекдоти, зася-
гащи битови и социални отношения, анекдоти за попове и владици,
анекдоти, свързани с местни съперничества и закачки (анекдоти за
граовци, знеполци, трънчани, габровци ит. н.), анекдоти за цигани.
Хвърля се в очи сатиричната заостреност на анекдота, макар че
се срещат и голям брой творби, в които преобладава добродушният
и безобиден хумор. От втория тип е например анекдотът за глу-
хата баба и глухия старец, които се срещат, задават си въпроси и
всеки отговаря не върху онова, което го питат, но което му се е сто-
рило, че е чул. Редица кратки, сбити анекдоти бият остро и без-
пощадно срещу господствуващата върхушка. Ето един пример:
«Едън биел магарето си. Приятелят му минул и га питал:

— Защо биеш магарето'

— Кико да га не бием? Неговите брайкя стануше кой кръчмарг
кой адвукатин, кой судия, кой поп, кой министър, а оно си е сё ма-
гаре »

Със същата острота се отличават противопопските анекдоти-
В тях най-често се осмиват алчността и лакомията на поповете.

В много анекдоти се разкриват човешки недостатъци: мързел,,
завист, злопаметство, скъперничество, глупост, високомерие, черно-
гледство и т. н. В лаконична форма, с остроумни, силно изразителни
Думи се улучва точно целта. Анекдотите свидетелствуват за голяма
наблюдателност, за вникване в човешката психика, за удивителна
умение да се обобщава. С каква пестеливост на изразните средства

37

си служи народният разказвач показва следният анекдот, в който
не са търсени никакви словесни ефекти, а цялото внимание е съсре-
доточено в разкриване на една черта от човешкия характер:

«Некига живеял едън човек; он никига не казал добро. Селя-
ните решили да га одуче от тоя лош навик. Изокали га и му рекли:

— Решили смо по вършитбу да ти дадемо по едън котел жито,
ама отсега никига вечим лошо да не помислюеш.

— Ами ако не се роди жито?

Ватили га, та га набили за тую лошу думу.»

Много хумор и локален колорит има в закачките за граовци,
знеполци, трънчани и др. Тук се преплитат лековерието и наив-
ността с живото народно острумие и селската хитрост. Понякога
героите на тия духовити разкази имат съзнание за своята наивност
и се отнасят с ирония към собствените си слабости. За създаване на
хумор тук се използуват много често езиковите недоразумения и
лгрословията.

Особен интерес представят голямата група анекдоти за Хитър
Петър. Това е образ дълбоко национален, свързан здраво с народната
среда, носител на някои от най-хубавите положителни черти на
народа Но тоя образ напомня редица любими герои на народното
творчество на Изтока, като изключително популярния Настрадин
Ходжа, чието име се носи от Испания до Китай, като Алдър Косе
(кьосето) и Кьорооглу в приказките на народите от Средна Азия
и др. Трудно е тук да се посочи доколко нашият герой Хитър Петър
« свързан генетически с близките нему образи в източните приказ-
ки — това е една съвършено неизследвана област. Дори не е събран
и публикуван целият фолклорен материал, за да може такова из-
следване да се извърши. Можем само да изтъкнем онова, което е
общо в образите на Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Алдър Косе,
Кьорооглу и т. н. Това е, че те се явяват като хора, произлезли от
народа, весели шегобийци и смели борци за правда, които се борят
• с представителите на господствуващата класа и винаги излизат по-
бедители. Наистина, тяхната борба представя само индивидуален
протест срещу неправдата, но това не я прави по-малко благородна
и привлекателна. Оръжието им е много силно — смехът — и с него
те поразяват точно и ефикасно враговете си.

Образът на Хитър Петър е една от най-хубавите рожби на на-

38

ото въображение, едно от наи-силните обобщения на народната

пост и на народния опит, едно от най-сполучливите въплъще-

на борбата на угнетените народни маси срещу техните класови

потисници.

Трудно е да се установи времето, когато се явява тоя образ
българския фолклор. В нашата средновековна литература не от-
криваме негови сродници, следователно той няма литературен про-
изход. Той се ражда в народната среда и се развива до най-ново
време изключително като фолклорен герой. Битовите и историческите
подробности на събраните и записаните анекдоти ни дават осно-
вание да отнесем образа към епохата на турското робство — и то
може би не без връзка с разпространение на анекдотите за Настра-
дин Ходжа Но за да може да се даде поне приблизително верен
отговор на тоя въпрос, трябва да се направят сериозни научни про-
учвания.

Образът на Хитър Петър се създава не изведнъж и е претърпял
значителна еволюция. В неговото развитие има известна проти-
воречивост: от една страна, изключително остроумие, съобразител-
ност, находчивост и хитрост, а от друга — глупост и наивност (ма-
кар и анекдотите, в които се проявяват тия черти, да са сравнително
малко); благородната борба за морал и социална правда се редува
с хитруване и изнудване на дребно. Очевидно е, че с течение на
времето в образа на Хитър Петър навлизат разнообразни черти, че
в тоя образ се преливат няколко образа и че образът не се криста-
лизира окончателно Макар че генетически той е свързан несъмнено
с Настрадин Ходжа, в българския фолклор двата образа съществуват
паралелно и често се противопоставят. Образът на Настрадин Ходжа
на българска почва донейде се изменя —• Настрадин Ходжа загубва
от изключителното си остроумие и Хитър Петър лесно го надлъгва
и побеждава. Подобно противопоставяне и издигане образа на Хитър
Петър има политическа основа — то ни отвежда към епохата на тур-
ското робство и представя една особена форма на борба срещу чуж-
дото потисничество

В нашето народно творчество Хитър Петър е представен с твърде
оскъдна биография. Основното, което се подчертава, е това, че той
произлиза от народа, че заема най-ниска степен в социалната стълба.
Той е беден селянин, слуга на попа, аргатин по чужди къщи, наема

39

се да работи лозето на бръснаря. Отивайки на панаира, Хитър Пе-
тър няма пари да изяде едно ястие; търпи побоища от един болярин;
три години пасе царските овце ангария при Одрин. Веднага се вижда
социалната среда, от която изхожда тоя народен любимец, който
въплъщава в себе си смелостта на бунтаря с остроумието и наход-
чивостта на мъдреца. В един от анекдотите за Хитър Петър (той
получава плесница от чорбаджийския син) се дава следната харак-
теристика на чорбаджиите и техните синове: «Знаете ли вие какви
чорбаджийски синове е имало то време и още ги има до днес у на-
шенско? Те са най-лошите юсма и вироглави, които, като нямат
от никого страх и срам и като гледат, че всеки се свени от бащите
им, те не причитат никого. За тях няма нито школа, нито работа,
нито занаят; цял ден вилнеят из селото като бесни кучета и дорде
не разплачат някое и друго момче през деня или да направят пакост
някому, вечер рахат не заспиват.» Дори това да се приеме като ко-
ментар на Ил. Р. Блъсков, издателят на тоя анекдот, тоя пасаж
напълно се включва в социалната атмосфера на разказите за Хитър
Петър.

На първи план в тия разкази се явява образът на Хитър Петър
като изобличител на чорбаджии, попове и съдии, като смел борец
срещу обществени и лични пороци — алчността и лакомията, скъпер-
ничеството и ограбването на чуждия труд, надменността и лице-
мерието, мързела и нахалството и т. н. Жив, подвижен, духовит,
находчив — той винаги съумява дз жигоса своите противници, да
ги победи със силата на смеха, шегата, сарказма, разобличението
Хитър Петър много остроумно показва неправотата на селския чор-
баджия, който покровителствува лошата жена («Всяка коза за свой
крак»); отмъщава на скъперника поп, който търси начини да не
раздаде според традицията от закланата свиня на бедните си съседи
(«Хитър Петър надхитрил попа»); разобличава скъперничеството на
гостилничаря на панаира («Хитър Петър и гостилничарят»); наказва
нахалството на неканените гости («Хитър Петър и неканените го-
сти») и т. н. Сравнително малко са анекдотите, в които Хитър Петър
е представен като хитрец, който използува чуждото и злоупотребява
с оказаното му доверие («Хитър Петър и жена му», «Магаре фасул
яде ли?» и др.)- Голям интерес представят анекдотите, в които се
проявяват духовитостта и остроумието на Хитър Петър. Когато си

40

тръгва от Одрин след тригодишно слугувсше на султана, пашата го
запитва дали е научил много неща:

«— Като си научил много нещо, кажи ми: голяма ли е земята?

— Не е голяма. Слънцето за 12 часа я обикаля, хем пъпли като
буболечка.

— Ами небето далеко ли е?

— Не е далеко. Свети Илия като тряска с колата, на земята
се чува.

— Ами оня свят далече ли е?

— Той е много далеч. Баща ми и майка ми много отдавна са
заминали за там и още не сме получили писмо от тях.»

Цитираме тоя анекдот, за да посочим, че в нашия фолклср Хи-
тър Петър се е превърнал в събирателен образ, приписват му се от-
говори, които са част от народната мъдрсст и цели столетия са се
натрупвали в съзнанието на народа в резултат на народния опит.
Характеристиката, която даваме на Хитър Петър, не е изчерпа-
телна — тя е основана преди всичко на недостатъчен материал (оказва
се, че в това отношение българската фолклористика е направила в
миналото голям пропуск — липсва системно събиране на анекдо-
тите и разказите за Хитър Петър, при все че неговитят образ и до
днес живее в съзнанието на народа). Засега само ще отбележим,
че тоя образ, макар и генетично да е свързан с подобни образи в
източния фолклор, събира в себе си живи национални и социални
черти и възсъздава интересни моменти от народния живот.

Тук изниква интересният въпрос — доколко битовите приказки
изобщо отразяват живота на нашия народ. Преди всичко трябва да
се вземе пред вид, че битовите приказки не са свързани само с една
определена епоха. Те са се създавали в различни исторически мо-
менти и отразяват различна историческа действителнсст. Следо-
вателно, винаги е необходимо да се прави конкретно исторически
анализ, за да се разкрие връзката между фолклорната творба и
живота на народа. При тоя анализ трябва да се държи сметка за осо-
бения характер на разпространението и развитието на приказките —
те непрекъснато търпят промени, като всяка нова среда, в която
попадат, и всяко ново време внасят свои напластявания. От друга
страна, във фолклорните творби, възникнали в по-късни епохи,
минават остатъци от стари наблюдения, впечатления, схващания

41

и преживелици. Такива преживелици в битовите приказки са твърде
често срещаните случаи на патологична жестокост (съсичания, уда-
вяния, отрязване на части от тялото и т. н.). Очевидно е, че тук не
може да става и дума за отражение на реални случки и събития.
Към това трябва да се прибавят измислицата и хиперболизацията
като образотворчески и композиционни похвати, за да се убедим,
че разкриването на отношенията между приказка и действителност
трябва да става много внимателно. Тук играе роля и друго обстоя-
телство — при все че приказките възникват в народна среда, върху
техните идейни тенденции оказват влияние и господствуващите
класи, главно чрез черквата и религията, поради което понякога
се стига до изопачено осветление на действителността. Това, което
Горки изтъква за руския фолклор, важи и за нашия: «Ако понякога
във фолклора звучат почти безнадеждност и съмнение в смисъла на
земното битие, тия ноти явно са внушени от двухилядната проповед
на песимизъм от християнската черква и от скептицизма на неве-
жеството на паразитната дребна буржоазия, живееща между чукана
капитала и наковалнята на трудовия народ. Значението на фолкло-
ра особено ярко изпъква при сравнение на неговата фантастика,
основана върху успехите на труда,"с тежката бездарна фантастика
на черковната, житийната литература и жалката фантастика на
рицарските романи.»

Обаче основното, което трябва да се изтъкне, то е, че битовите
приказки дават широко отражение на народния живот, стоят най-
близко до българския бит и действителност и отразяват народното
мислене. Не се касае само за това, че в тях могат да се открият ин-
тересни и важни битови подробности, че дори сюжетите, познати
в творчестЕото и на други народи, са вплетени в национална тъкан
и са получили национален колорит, но че в битовите приказки се
разкрива преди всичко мирогледът на народните маси, на трудовия
народ, оценката на лица, случки и събития се дава от гледище на
народа. Чрез битовите приказки проникваме в психологията на бъл-
гарския народ и се запознаваме с неговата мъдрост и философия.
Българският фолклор в това отношение потвърждава принципните
изказвания на Горки: «Твърде важно е да се отбележи, че на фол-
клора е съвършено чужд песимизмът, независимо от факта, че твор-
ците на фолклора са живели тежко и мъчително — техният робски

42

труд е бил обезсмислен от експлоататорите, а личният им живот —
безправен и беззащитен. Но при все това на колектива сякаш е било
свойствено съзнанието за неговото безсмъртие и увереността в не-
говата победа над всички враждебни нему сили.» Тъкмо тая вяра в
победата на народните трудови маси над природата, над злото, над
експлоататорите и потисниците изпълва и българските народни при-
казки. В тоя смисъл те са най-тясно свързани с живота на българ-
ския народ и отразяват неговите вековни стремления и надежди

От идейно-образното съдържание на битовите приказки се
определят и особеностите на тяхната поетика. Вниманието е насочено
към всекидневния живот на човека, героите са обикновени люде,
познати на всички, произхождащи от социалната среда, в която при-
казката възниква и се разказва. Основната задача на разказвача е
да разкрие антагонистичните класови отношения, да противопостави
бедни на богати, угнетени на угнетители, морални на неморални,
мъдри на глупави. Оттук изхождат и няколко обикнати повество-
вателно-изобразителни похвати. Преди всичко основният подход
е реалистичен — близката, позната среда трябва да бъде изобразена
жизнено-конкретно и правдиво. Действието се развива в реална би-
това обстановка, героите носят всички черти на обикновени хора,
езикът е напълно свързан с разговорната реч. Тук не стават чудеса,
няма вълшебни предмети и непонятни действия. Необикновените
постъпки, «чудесните » действия не се обясняват с участието на свръх -
естествени същества, а са резултат на ума, ловкостта, хитростта,
изобретателността и силата на обикновения човек.

Битовите приказки са кратки, включват малко случки и имат
проста и ясна композиция. Разказът започва без уводи, направо,
слушателят е въведен веднага в същността на темата, характеристи-
ката на лицата се дава още в началото, при това тя е крайно лако-
нична. Напр. «Имало у едно село четворица воденичаре и водени-
ците им биле една до друга. Сите воденичаре биле кьосави и кой како
докарувал на них мливо, надлажувале се сос мливаро и кой надлаже,
на него че си остане брашното» («Не карай мливо на кьосав воде-
ничар»); «Некогаж у едно село имало един многу дяволит човек»
(«Кьосав човек — жив дявол») и т. н. По-нататък действието се раз-
вива главно по линията на контраста, като непрекъснато се проти-
вопоставят отрицателни и положителни герои. Обстановката се

43

рисува лаконично, с малко, но най-типичните черти. Разказвачът се
старае да направи сюжета занимателен, епизодите следват бързо
един след друг, много действия и черти на героите се разкриват по
пътя на изненадата, постоянно се създават комични положения.
Изненадите не противоречат на общия реалистичен стил на изобра-
жение; липсва външна мотивираност на постъпките, обаче винаги
има вътрешна мотивировка, която придава дълбока, вътрешна прав-
дивост на разказа.

Обрисовката на героите най-често се основава върху контрас-
тите; тя не е многостранна, а синтетична — изгражда се върху един
основен, доминиращ признак, който, както бе отбелязано, се дава
още в началото: «Жената на едън муж била млого глупава» («Глу-
павата жена и по-глупавите от нея»); «Имала си една макя два
сина — единия итър, а другия — будала» («Единият хитър, другият
глупав») и т. н. Почти липсва външният портрет; обобщението до-
минира над индивидуализацията. В характеристиката много често
се използува хиперболизацията — най-важната черта на героя
(глупост, ум, жестокост, развратност, алчност и пр.) се довежда до
нейния предел. Очевидно, това се диктува от социалната насоченост
на битовите приказки, от сатирично-изобличителния и хумористич-
ния им характер.

В композицията на битовите приказки, както и при изграждане-
то на образите, много голяма роля играе диалогът. Цели приказки
и особено анекдоти са построени върху диалог. Той изцяло изхожда
от живата разговорна реч; понякога в него се вплитат въпроси-
гатанки и отговори. В диалога се разкриват хуморът, иронията, ос-
троумието, находчивостта на героите и разказвача, типичността на
речта, богатството на речника. Изразителността на диалога се увели-
чава с въвеждането на пословици и поговорки. Изобщо езикът е
една от най-важните особености на битовите приказки. Той се от-
личава с естественост и простота, с живост и изразителност; поня-
кога стига до грубост, но тая грубост не е самоцелна, обуславя се
от характера на средата, от задачата на изображението. Езикът на
битовите приказки допринася извънредно много за непосредността
на разказа и правдивостта на изображението.

За да могат правилно да се разберат редица особености на съдър-
жанието, идеите, образите, поетиката на битовите приказки, необ-

44

ходимо е да се държи сметка за още две важни обстоятелства: усло-
вията и средата, в която приказките живеят и се разпространяват,
и лицата, които ги разказват. Това са проблеми, които са абсолютно
непроучени в българската фолклористика. Пред записвачите на
приказки у нас не са стояли тия въпроси, поради което те не ни дават
почти никакви данни нито за обстановката, в която се разказват
приказките, нито за личността, биографията и творческия подход
на разказвачите. В това отношение за народните певци разполагаме
с много повече сведения и с някои сериозни проучвания. Обикно-
вено събирачите се задоволяват да отбележат само имената, възраст-
та и местонахождението на изпълнителите (повече биографични данни
за девет разказвачи и разказвачки намираме в книгата на проф. А.
Мазон «Documents, contes et chansons slaves de 1'Albanie du sud»,
Pans, 1936, и у Ал. Мартинов, Народописни материали от Граово,
СбНУ, кн. XLIX, 1958).

Личността на разказвача е първостепенен фактор за художе-
ственото оформяне на приказката. Проучванията показват, че при
възпроизвеждане приказката претърпява много повече промени
отколкото песента. Текстът на песента е фиксиран по-устойчиво от
стихосложението и мелодията, докато текстът на приказката е на-
пълно свободен. Затова разказвачът запомня основните моменти в
сюжета, известни устойчиви изрази, обрати, характеристики, посло-
вици и сентенции. При възпроизвеждане на приказката трябва да
изпълни скелета с плът, да внесе живо, образно и емоционално съдър -
жание в схемата. Фактически той импровизира, досътворява, офор-
мя художествено приказката. Ето защо изкуството на разказвача
е по-трудно и по-рядко от изкуството на певеца. Вижда се веднага,
че характерът на неговата личност — повече или по-малко творческа,
повече или по-малко надарена — играе голяма роля при разпро-
странението, шлифоването, оформянето, досътворяването на народ-
ната приказка. Разбира се, и разказвачът е зависим от традицията
и канона, използува установени от колектива художествени по-
хвати, възприема готови описания, характеристики и поетически
изрази, но неговата творческа роля е значителна. Оттук и важност-
та да се попадне на добър разказвач при събиране и записване на
приказки. Темата и сюжетът могат да бъдат прекрасни, но по-слабо
надареният или бездарният разказвач ще накърни до голяма степен

45


Продължение тук :

http://dc146.4shared.com/doc/aLMMq2LI/preview.html