За Игнажден, Еньовден и Божа Майка

Игнажден е само с 1 ден по-рано от най-истинската Нова година: Слънчевата Нова година, т. е. астрономическия момент, в който се ражда Новото слънце на 21. ХІІ. Преди това Слънцето е “залязвало”, “умирало е”. Видимо то е изгрявало все по-южно от точния изток и се е изкачвало все по-ниско на небосклона. А е залязвало по-наляво от точния запад. След Игнажден обаче Слънцето се “обръща” и тръгва нагоре. Започва да изгрява все по-северно. И да се изкачва все по-нависоко. Значи – започва годишният “изгрев”. Слънцето се ражда за нов годишен кръг.

Казват, обаче, че този ден е не Игнажден, а Еднажден, единствен в цялата година.

Срещуположният му е Еньовден. Тогава Слънцето е достигнало най-североизточната си точка на изгряване, най-високата по пладне – и най-северозападната при залез. И тогава то “се обръща” за втори път и тръгва към “залеза” на годишния си кръг.

Много ме впечатлява названието на този ден – Еньовден. Денят, в който Слънцето като че ли гледа едновременно в две посоки: досега е вървяло към порастване – а сега започва да остарява. Това е Двуликият Янус. Еньо и латинският Янус са един и същи бог. У нас името се е запазило за деня на лятното “обръщане”на Слънцето, а древен Рим са празнували деня на Двуликия Янус през зимата, на 1-ви януари.

Самото име Еньо/Ян може би означава Първи и Най-голям. Подозирам, че думичката “едно” произлиза от по-стар вариант: “ено”. Единственото ми основание за такова твърдение обаче е наблюдението, че в по-стари времена с името Енчо или Енина са кръщавали първородни деца, най-големите в семейството. Така, както летният Еньовден е най-големият от дните в годината.

Но зимният пък е Еднажден, и също е един или пръв.

Излиза, че у нас се е запазило и зимното име на Бога на “обръщането”? Това е богът-врата. Чрез него лятното най-голямо Слънце излиза от младостта и тръгва към старостта си, а зимното Старо Слънце умира и се преражда като Ново Слънце.[/align]

Замъчи се Божа Майка
от Игнажден до Коледа,
че си роди Боже чедо,
Боже чедо Сур Елена,
Сур Елена – златни рога”.
Това е песен от с. Бистрица, Софийско.
Честита Нова година на всички!!
Сурва, сурва година!!!
Слънчева година!
[/list]
[align=justify]Защото Сурья е ведийското име на Слънцето.

Слънцето-бог е Сур елен, а след него и християнския Иисус се ражда в нашите песни като Елен. И стои по дъната на чипровските църковни съдове чак до ХІХ век.
Коя е Майката, която ражда Сури Елени? Коя е Великата Майка на Слънцето?

Има я символно обозначена върху неолитните съдове по нашите земи – впрочем, и по всички земи, населени с индоевропейци. 

Изглежда представите за Великата Майка-Еленица започват дори още по-отдавна – и се губят във времената на палеолита…

Тук навлизам в дебрите на това, което археолозите според мен не са осмислили още в достатъчна степен. И рискувам да кажа какво виждам аз, гледайки неолитна и енеолитна керамика. 

Преди много години един руски фолклорист – академик Б. А. Рыбаков, в програмната си студия “Космогония и мифология земледельцев энеолита", публикувана в сп. Советская археология  1965 г. в кн. 1 и 2, прави впечатляващ, според мен, опит да систематизира някои археологически находки, да види знаци и символи в тях и да ги осмисли като светогледни представи. 

Няма да се опитвам да преразказвам тази студия, а само ще отделя някои от изводите. Или по-точно, ще разкажа каква представа за Великата Майка се е оформила у мен като следствие от първоначалния тласък, който получих от студията на Рибаков.[/align]
[align=center][/align]
[align=justify]Рибаков осмисля тези и подобни съдове като посветени на Великата Майка. Разновидностите им според мен очертават основните й качества: 1. Като създателка на Космоса и движението в него; 2. Като Родителка и Кърмилница; 3. Като Мъдра Змия, даваща знания на хората. [/align]

Преди всичко Великата Майка е двойна: тя има четири гърди-слънца, които същевременно (или в други варианти на съдовете) са четирите очи на двойното й лице.
[align=center] [/align]
[align=center]1.Гърдите на Великата майка със змии. Б. А. Рыбаков, Космогония и мифология земледельцев энеолита, Советская.археология1 1965 кн. 1, стр. 37
2. Лицата на Великата Майка. Енеолитни съдове от културата Петрени. Б. А. Рыбаков, Космогония и мифология земледельцев энеолита, Советская археологиа, 1965 кн. 2, стр. 18.
[/align]
[align=justify]Ма-Дивия в Крит, Кибела, Артемида, Диана, Деметра, авестийската Ардви, Адити от Ригведа, Иштар – всичко това и още много други са имена на (по-късни) образи на Майката. Но може би нейни са и имената Матер, Матар, Мадара, Мадейра, Мара, Марта, но също е би и Мора, Мраз, Морте, Смърт… Защото Великата Майка е преди всичко осъзнаване на двоичността като основа на света: двоичността като единство на противоположностите, пораждащо движението. Осмислянето на тази двоичност обаче като добро и зло е по-късно явление. [/align]

Има запазени двойни женски фигурки от епохата на неолита: 
[align=center] [/align]
[align=center]1.Антропоморфни изображения на Двойната Майка. Б. Рыбаков, Язычество древных славян М., 1982, стр. 167
2. Златна апликация от Алакахьоюк в Анадола, халколит (2 300 г. пр Хр.)
[/align]
[align=justify]У нас е намерена и една седнала женска фигура, удвоена не паралелно, а огледално. Подобно на Двуликия Янус.[/align]

    1. Великата Майка като двоичност поражда самото
Движение в неговата безкрайност и всеобхватност.[/list]
[align=center]

Енеолитен съд от Украйна. Б. Рыбаков, Язычество древных славян М.,1982, стр. 185
[/align]
[align=justify]Това движение е причинено от единство на противоположностите, затова и формата му е толкова сложна. 

Като Движение символи на Великата Майка са меандрите (от които произлиза математическият знак за безкрайност), пресуканият конец (мартеницата) като опростен меандър, а също така и свастиките. 

Интересно е, че вълновидното завъртане на легналите S-овидните фигури, които наричам заоблени меандри, и които са основния знак на Великата Майка, всъщност има астрофизически, природни основания: такъв вид противоречиво завъртане е необходимо например на космическия кораб, за да се откъсне от орбитата на една планета, и след като се придвижи до друга – да кацне. Подобна фигура, но удвоена огледално – така, че в крайна сметка се оформя легнало 8 – описва и Слънцето при движението си през годината. 

“В с. Попинци, Панагюрско, на Васильовден, след обиколката на сурвакарите, са прави “Джумал”: двама души са маскирани като елен с червени рога, наречен Джумал. Той обикаля около въртележка, направена от греда, закачена на чатал с формата на рога. Мъж и жена, хванати за гредата, се въртят в кръг, като краищата на гредата същевременно се издигат и спускат. При това сложно движение мъжът и жената описват “легнала осморка” – фигура, която напомня за преплитането на змиите на кадуцея на Хермес или класическата форма на сурвакницата. Това движение съвпада със знака за безкрайност в математиката, а според експеримента на Чарлз Рос, който с помощта на силна лупа в течение на 366 дни прогорил върху неподвижна дъска “пътя на слънцето” - и с реалното движение на Слънцето през годината (по Кристофър Найт и Робърт Ломас, Машината на Уриел, София 20061 стр.223-224)”. Това е пасаж от книгата на Васил Мутафов с работно заглавие “От корените на езика”, която скоро ще бъде издадена.

Свастиките са знак на Великата Майка, които представят Движението като цяло – т. е. погледнато откъм гърлото на свещените съдове:[/align]
[align=center]

Съд, гледан отгоре. (Б.А.Рыбаков, Сов. арх. 1965  кн.1, стр. 34)[/align]
[align=justify]Движението на свастиките може да бъде в посока от ляво надясно, т. е. в посоката на “дневното слънце”, и тогава смисълът му е “от Светлината към тъмнината, от Духа към Материята”. А когато движението е обратно, от дясно наляво, това е посоката на невидимото “нощно слънце” и тогава смисълът му е “от Материята към Духа”.
Движението се осмисля като Пространство-Време, когато двата вида свастики се наслоят така, че да се превърнат в равнораменен кръст. Тогава смисълът на знака са посоките на света и кръговратът на Времето в четирифазния годишен цикъл на Слънцето (който пък определя основните празници по време на зимното и лятното слънцестоене и на пролетното и есенното равноденствие). В нашето народно изкуство това е фигурата от бродериите или тъканите, наречена “елбетица”. (За това виж: Тачо Танев, Българското везмо и Изтокът, София 1941 г., глава VІІ).[/align]
[align=center]

Елбетици от български килим, 20-те г. на ХХ в.[/align]
    2. Великата Майка е
Родителката, която изпраща живота на Земята. [/list]
[align=justify]Има някакви смътни “спомени” във фолклора за Великата Майка като еленоподбно (и двойно) същество с еленови рога. Защо това е така, не може да се разбере. 

По времето между VI и IV хилядолетие се наблюдава и  процес на замяна на еленоподобността на Майката с кравеподобност. В по-южните индоевропейски и индоирански култури кравата (а в Анатолия - и козата) до голяма степен изместват рогатата сърна. Но има и птицеподобни изображения на Майката.
 
Паралелно с установяването на патриархалност (и на Бог-Баща) рогатостта на Майката се пренася върху представите и за Бащата – негов най-разпространен символ става бикът, рогата му. 

В тракийската култура, която е пряка наследница на неолитната “праведийска” култура, богинята Бендида се изобразява като жена, яздеща елен, при това седнала обратно на движението му. По този начин се напомня не само за двоичността на Майката – като двойка човек-елен, но и за сложното завъртяно движение на енергиите в меандрите. 

Тази Велика Майка-Еленица ражда Небесни, Сури Елени, които като комети слизат на Земята, а пътят им оформя нещо като заоблени свастики.[/align]
[align=center]

Небесни елени. (Б.А.Рыбаков, Космогония и мифология земледельцев энеолита, Сов.арх. 1965 кн.2, стр. 14, 16)[/align]
[align=justify]Небесните елени са родоначалниците на човечеството, онези легендарни предци, които са едновременно царе и богове.
 
Интересно е, че името на родоначалника на българските царе Авитохол е преведено от Петър Добрев като Синът на Сърната.[/align]
[align=center]

Свастика от Небесни Козли като Богове-Царе-Родоначалници. Съд от Самара[/align]
[align=justify]Елбетицата, т. е. равнораменният кръст с “рогати” (завъртяни или разклонени) завършеци, е една от най-разпространените фигури във фолклора в земите с настоящо или предишно европеидно население. На места - в Средна Азия например - е запазен дори и смисълът му на знак за Праотците-Царе-Богове, Покровители на четирите страни на света. Тази фигура в нашия фолклор понякога съдържа четири човешки лица – “роджета”. Това са лицата на Праотците-Царе, които са Владетелите на Посоките на света и на Слънчевия кръговрат на Времето. Тачо Танев обаче в своето изследване за елбетицата акцентира върху календарния й смисъл.[/align]
[align=center]

Елбетица с “роджета” – ръкав от  софийско. Тачо Танев, Българското везмо и изтокът, С.1941[/align]
[align=justify]Идеята, че боговете се раждат като Сури елени и са същевременно царе, е запазена в коледните ни песни и до наши дни. 

А прилагателното “сур”, което в съвременните български речници най-често се определя като сив, всъщност не може да означава нищо друго, освен “слънчев”. Не само защото се свързва с едно от имената на слънцето – Сурья, но и защото сурова храна означава отгледана от слънцето, природна, необработена, а Сурва е названието на фолклорните обреди и обичаи, свързани с празника на Раждащото се Слънце. 

Великата Майка като Родителка е и Кърмилница: символи на това са гърдите й и водните (млечните) потоци, които се изливат върху земята. [/align]
    3. Особен знак за Майката като даряваща Знание са змиите – символ на
Божествената мъдрост.[/list] 
[align=center] 

Великата Майка като Змия: енеолитни съдове от Старата Буда и Бутмир. Б.А.Рыбаков, Космогония и мифология земледельцев энеолита, Советская археология, 1965 кн. 1, стр. 43[/align]
[align=justify]С него се обозначава способността на Майката да приспособява Истината за света към мисловните възможности на хората. Майката като мъдра змия съответства на раннохристиянската София-Премъдрост Божия. А в книгата Битие на Стария завет, в историята за Ева и змията можем да видим един от ярките примери за патриархално преосмисляне на женското начало и на Майката-Премъдрост: негативизирана е идеята за познанието-просветление, чрез което човек може да се издигне до духовно същество и да стане едно с Отца (за това – в книгата на Гуинаел Верез. Третият от Троицата, София 2000 г.). 

Интересно е, че през енеолита змиите са или заплетени в двойка, или са просто двуглави. Така символно се обозначава основната част от Знанието за същността на Майката/Света: двоичността, от която произлиза всичко.

Във фолклора обаче се появява и Триглавият Змей. Според мен той е символ на тройното посвещение, което е необходимо, за да се постигне единение с Великата Майка. С други думи, човекът, юнакът – тракийският цар - трябва да получи, т. е. да постигне, да победи три вида мъдрости – за да възстанови космическия ред и най-вече – за да потекат отново животворните води…

Трите хипостазси на Майката – като Движение, Родителка и Мъдрост – до известна степен намират своето продължение в раннохристиянското (неправославното!) почитане на три абстрактни понятия: Мъдростта София, Движението Динамис и Мирът (равновесието на мъжко и женско начало в живота) Ирини.

А самодивите са най-стария ни жив спомен за древните знания на нашите предци – знания, по-стари и от индийските Веди, но забравени и забулени от времето.

Думата самодива е съставена от два корена – само и див. Коренът див/дев има много древен индоевропейски произход и най-вероятно първоначално е бил свързан с названието на бог въобще. Deva в санскрит и съвременен хинди означава добро божество. В съвременния италиански diva, divino са прилагателни – божествена, божествено. От древния корен дев/див произхождат и санскритското Дьяус (бащата на Слънцето-Сурья), латинското Деос, гръцкото Теос и Зевс и т. н. На български див има най-общ смисъл на принадлежащ към нечовешкия, към неопитомения свят, а дева е девица – недокосната, недостъпна. (Може би този е смисъла на съставката дева в названията на редица тракийски градове – Пулпудева например).

Първата съставка на думата -само - в санскрит се употребява в сложни думи с общ смисъл на единение, тъждество, пряко свързване с Божественото - например в думи като самаведана – пряко познание, самйога – единение между читта – ума и пуруша - душата и др. (виж Индийски санскритски първоизточници, София 1996, стр. 441). Значи, ако разбираме думата според санскритските й съставки, самодива е тази, която е постигнала единение, тъждество с Божественото. Били ли са самодивите свещенослужителки, постигнали божественост?
 
В старогръцки, (а може би като реликт от пелазгийски?), самос означава височина, възвишение, нещо свещено. Този корен е вплетен в имената на островите Самос и Самотраки. 

В съвременния български език само-дива се разбира като същинска, истинска “дива”. 

В нашия фолклор обаче самодивите се наричат още и самовили, юди. И дори перии, така, както е в ирански (фарси) – също език от индоевропейското семейство.

Юда е най-вероятно вариант на вида. Или пък не е?

Думата самовила може, струва ми се, да бъде свързана с миналото причастие на глагола вия, завивам - вил,  вила. И тогава асоциацията се насочва в посока към свещеното въртеливо движение на свастиките и на меандрите. Самовилите “живеят по високите планински руди рудини (поляни), край планинските неначнати езера, под сянката на витките  елхи”(Д. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр 292-298). Странно, витки елхи…

“Конете им са “сур елени”, които са елени от друг род, ... защото са крилати, имат криле и хвърчат”( Д. Маринов, пак там). [/align]
    “Она iазди сураго елена,
    Што е елен, елен шестокрилец,
    Зенгии й зелени гуштере,
    Камджиа й од зелена смока,
    Iузда и е до две льути змии.
    Като iахна сураго елена,
    Та се слете из Пирин планина”
    [/list]
    [align=justify]Това е откъс от песента “Марко, Иве и Дете Дукадинче”. Тази песен е отправна точка в книгата на Васил Мутафов, за която вече казах. В песента се разказва как Марко с побратима си Иве шетат по Пирин планина. Минават през суи планини, пливат през северни морета и попадат на самовилски дервен (проход). Марко моли Иве да запее. Иве не смее, за да не разсърди Вида Самовила. Марко го уверява, че тя е негова посестрима. Иве запява и с това разсърдва самовилите Гюргя и Вида Баздарджийка. Разярената Вида убива с три стрели Иве. По съвет на коня Шарколия Марко я следва по небето, намира я близо до луната, сваля я на земята. С помощта на самодивите Гюргя и Магда и техните билки Вида съживява Иве “като вакло ягне”.

    Вида, Гюргя и Магда всъщност са трите хипостази на Великата Майка, за които вече казах. Най-силната от тях е Вида, а името й съдържа един от най-старите и важни индоевропейски корени: ved/vid със значения виждам=знам. Индоевропейското *wid-video-ei\doV – ijdeva - visio означава виждам, провиждам, зная, виждане, вид, видение. Това знание-виждане се отнася до Божественото начало и представлява постигането му като отъждествяване с него. Вида е Богинята-майка преди всичко като мъдра Змия. Тя, убивайки Иве и възкрасявайки го, е посветителка.

    Магда е главната познавачка на билките и лековете, т. е. самото й име Маг-да говори за това, че тя има магическа сила: виж персийското мäгу – непроизносим, съкровен. Гръцкото μαγος означава древноперсийски, мидийски или халдейски жрец, аμαγισμος  магия, вълшебство. Дали обаче  българският глагол “мога” има принципна връзка с всичко това? И дали думатамогила може да се осмисли като нещо скрито и същевременно нещо направено в резултат на можене? Магда, можещата, съответства ли на Богинята-Майка като създателка на Движението и крепителка на космическия ред?

    Гюргя е самодивата на гората, на зеленината. Но тя е и старобългарското гора в смисъл на планина - тази планина, чиято утроба-пещера е мястото на раждане и прераждане. 

    Идеята за гора-планина, т. е. за извисеност, издигнатост, се покрива и със съвременното българско горе:  Гюргя е издигната, извисена. Възможна е връзка и със санскритската учителска титла гуру – название на издигнатият духовен водач. 

    Денят на Гюргя (преди християнския Гергьовден) е бил важен пролетен празник, от който са останали някои ритуали – излизането “на зелено” навън, жертването на гергьовското обредно животно – агнето, гергьовските люлки. 

    Може би не е случайно, че Иве възкръсва “като вакло ягне”. 

    Гергьовските люлки са път към Слънцето: в песните за Слънчевата женитба момата (Вълкана, Радка, Маринка и др.) бива открадната и издигната на небето от Слънцето с помощта на люлка, направена от лъчите му. “Люлката на слънцето се вижда сутрин или вечер, когато пуща краищата във вид на лучи” (Дим. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр. 42). “Люлеянието е възпоменание именно за женитбата на слънцето, и Гергев ден е именно тоя ден, когато дигнало слънцето своята невеста със златите люлки. Гергев ден е сватбата на слънцето” (Цани Гинчев, Още няколко думи за женитбата на слънцето, сп. Труд 1889-1890 г. стр. 1096).

    Тук навлизаме в обширната проблематика за Божествената сватба (хиерогамията) на Бога-Слънце и Великата Майка. 

    А всичко това – и още много, много повече – тече от бездънния Самодивски извор…

    Няма коментари:

    Публикуване на коментар