1. „Думите на дяда Коля”
В днешния български книжовен език е изоставена съществуващата в старобългарски език стройна падежна система при съществителните и всички останали имена. Сега са се запазили само някои остатъци, които се срещат в произведенията на по-старите ни писатели, в народното творчество или във фразеологизми, напр. „... като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си утеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло" (П. Р. Славейков); „Мама Стояну думаше...". „Стоян Радипръстен даде..." (народни песни); „Слава богу" и пр.
Например личното име Иван, изпълняващо различна служба в следните три изречения, преди се е употребявало задължително в различни форми: „Иван работи”, „Срещнах Ивана”, „Дадох Ивану”. Впоследствие старата дателна форма Ивану се заменя с винителната форма, придружена с предлога на:„Дадох на Ивана”. По-късно и винителната форма отстъпва пред именителната, така че започва да се казва „Срещнах Иван". Това довежда и до замяната на „дателното" съчетание „на Ивана” със съчетание „на Иван", така че в края на краищата “Иван, Ивана, Ивану” се заменя навсякъде с една единствена форма - Иван: „Иван работи", „Срещнах Иван”, „Казах на Иван”.
В началото на нашия двайсети век, който сега е в самия си край, Пейо Яворов е посветил едно от най-хубавите си стихотворения на друг голям български поет (на Пенчо Славейков) и е написал „Пенчу Славейкову”, както го е изисквал по онова време „високият поетичен стил". Ако проследим езиковата форма на подобни посвещения, ще установим, че от архаичното (от съвременно гледище) „Пенчу Славейкову” се минава последователно през „На Пенча Славейкова", после става „на Пенча Славейков" и накрая се стига до общоприетото днес “На Пенчо Славейков”.
Сега всеки би възприел, даже без да се замисли, че дадено стихотворение, под чието заглавие е написано „На Людмила Стоянова", е посветено на жена (наистина има млада поетеса с такова име!), а не на поета Людмил Стоянов... Именно затова известно време, за да се различават мъжки от женски имена, са започнали да пишат напр. „разказ от Гена Донев”, а не „разказ от Гена Донева и др.” (преди да се премине към днешното „разказ от Гено Донев”.
Какви изводи можем да си направим с оглед на собствената ни езикова практика (преди всичко - писмената) от тези теоретически постановки, свързани с историята на новобългарския книжовен език? Най-напред - при цитиране на автори от миналото нямаме право да променяме оригинала, а трябва да предаваме съвсем точно автентичния текст. Например в известния разказ на Йордан Йовков „Серафим" сме длъжни да запазим формите на личните имена в цитати: „Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка”; „Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето”. Разбира се, ако правим свой преразказ, можем (и е по-нормално!) да напишем „към Серафим", „на гости на Еньо”.
При това младите читатели трябва много да внимават да не смесят мъжки „падежни” имена с имена на жени, напр. в стихотворението „Пристанала” от Хр. Ботев Стояна е име на жена:
Например личното име Иван, изпълняващо различна служба в следните три изречения, преди се е употребявало задължително в различни форми: „Иван работи”, „Срещнах Ивана”, „Дадох Ивану”. Впоследствие старата дателна форма Ивану се заменя с винителната форма, придружена с предлога на:„Дадох на Ивана”. По-късно и винителната форма отстъпва пред именителната, така че започва да се казва „Срещнах Иван". Това довежда и до замяната на „дателното" съчетание „на Ивана” със съчетание „на Иван", така че в края на краищата “Иван, Ивана, Ивану” се заменя навсякъде с една единствена форма - Иван: „Иван работи", „Срещнах Иван”, „Казах на Иван”.
В началото на нашия двайсети век, който сега е в самия си край, Пейо Яворов е посветил едно от най-хубавите си стихотворения на друг голям български поет (на Пенчо Славейков) и е написал „Пенчу Славейкову”, както го е изисквал по онова време „високият поетичен стил". Ако проследим езиковата форма на подобни посвещения, ще установим, че от архаичното (от съвременно гледище) „Пенчу Славейкову” се минава последователно през „На Пенча Славейкова", после става „на Пенча Славейков" и накрая се стига до общоприетото днес “На Пенчо Славейков”.
Сега всеки би възприел, даже без да се замисли, че дадено стихотворение, под чието заглавие е написано „На Людмила Стоянова", е посветено на жена (наистина има млада поетеса с такова име!), а не на поета Людмил Стоянов... Именно затова известно време, за да се различават мъжки от женски имена, са започнали да пишат напр. „разказ от Гена Донев”, а не „разказ от Гена Донева и др.” (преди да се премине към днешното „разказ от Гено Донев”.
Какви изводи можем да си направим с оглед на собствената ни езикова практика (преди всичко - писмената) от тези теоретически постановки, свързани с историята на новобългарския книжовен език? Най-напред - при цитиране на автори от миналото нямаме право да променяме оригинала, а трябва да предаваме съвсем точно автентичния текст. Например в известния разказ на Йордан Йовков „Серафим" сме длъжни да запазим формите на личните имена в цитати: „Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка”; „Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето”. Разбира се, ако правим свой преразказ, можем (и е по-нормално!) да напишем „към Серафим", „на гости на Еньо”.
При това младите читатели трябва много да внимават да не смесят мъжки „падежни” имена с имена на жени, напр. в стихотворението „Пристанала” от Хр. Ботев Стояна е име на жена:
Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я, с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.
Но в изречението „Той се спря сред стаята, изгледа Стояна тъй навъсено, че очите му се скриха зад веждите, и каза...” („На Игликина поляна" - Й. Йовков) е употребена стара винителна форма от личното мъжко име Стоян, както личи от контекста на разказа, напр. „Стоян продължаваше да се усмихва". В същия разказ срещаме и изреченията: „Тук стана нещо лошо. Убиха Величка от Жеруна. Връщал се от карнобашкия панаир, преоблякъл се като турчин...”. Ако след изречението Убиха Величка от Жеруна не следваше Връщал се от..., ние не бихме могли да разберем Величко ли е бил убит, или пък Величка е била убита... Именно затова вниманието ни трябва да бъде заострено при четене и изучаване на по-стари текстове.
2. Той, него, на него (нему), „на нему"?
При местоименията, особено при личните, са се запазили и се употребяват редовно и задължително различни форми, зависещи от функцията им в изречението. Така напр. ако вместо съществителното собствено име Иван използваме личното местоимение той, тогава в цитираните по-горе три изречения ще се употребят различни форми: срещу „Иван работи" ще имаме „Той работи", на „Срещнах Иван" ще отговаря „Срещнах него", а срещу „Дадох на Иван" се появява „Дадох на него" или „Дадох нему". Това са така наречените пълни форми на личните местоимения, в случая за 3 л. ед. ч. мъжки род - съответно за подлог (в традиционната граматика се нарича „именителен падеж") - той, за пряко допълнение (традиционно - „винителен падеж") - него, а за непряко (дателно) допълнение - на него (нему).
В съвременния български книжовен език единствено формата нему е на път да изчезне, като се заменя с аналитична форма - предлога на и „винителната" форма него. Днес нормално не се казва „Единствено нему всичко е разрешено", а „Единствено на него всичко е разрешено", както се предпочита и „Само на Вас се доверявам" пред „Само Вам се доверявам" и така нататък при другите форми на личните местоимения. Необходимо е обаче да се посочи, че с цел да архаизираме текста си (или пък понякога с цел да се постигне хумористичен ефект), може да се използват и остарелите дателни форми, напр. „Нам е отредено да понесем тези несгоди" и пр. Груба грешка е обаче да се прибавя предлогът на към архаичната дателна форма, напр. да се каже или да се напише „На нам е отредено...", „Кажи само на нему".
Нека пак да си припомним, че когато цитираме стари автори, нямаме право да оправяме използваните от тях местоименни форми - щом Хр. Ботев е написал „да се оплачат тебе горкана”, недопустимо е да го заменяме с „да се оплачат на тебе...", както не бива да променяме и заглавието на стихотворението „Майце си”, макар че значението на тази старинна дателна форма най-младите поколения доста трудно разбират смисъла - „На майка си". Също така учениците трудно разбират заглавието и на друго Ботево стихотворение, тъй като се състои само от неизползваемата вече в книжовния ни език дателна форма на личното местоимение в 3 л. ед. ч. женски род „Ней” - налага се да им се обясни, че това означава чисто и просто „На нея".... Такава свръхрядка архаична дателна местоименна форма е и за 3 л. мн. ч., напр. „Тям се падна честта...” - сега се казва „На тях се падна честта...". Иначе във фразеологизма ,,и тем подобни” формата е „вкаменяла” стара дателна форма, не се произнася тям и не може да се замени с на тях, тоест не се казва нормално „и тям подобни”, а е направо невъзможно да се каже „и на тях подобни” - представяте ли си някой българин да се изрази така: „Напоследък сънувам кошмари - жаби, змии, гущери и на тях подобни”...
Старата дателна форма нему, поради архаичността си и рядката си и специална употреба, крие и още една опасност - доста, ученици я пишат разделно не му - и с това коренно променят смисъла на израза. Не са така редки случаите в ученически писмени работи от рода на следния. Оригиналната фраза у даден автор от Възраждането или около началото на двайсетия век е примерно „Той ми помогна, когато бях в голяма нужда и отчаян — нему дължа много...”. Ученици, които естествено не си служат с формата нему, а използват на него (както впрочем и всички българи днес), и не са научили значението на формата нему, записват това изречение така: „Той ми помогна много, когато бях в голяма нужда и отчаян - не му дължа много...". Очевидна е абсурдността на така написаното изречение, но подобни примери на грешки има доста. Те показват не само недостатъчна езикова култура, но и невникване в смисъла на написаното, несъобразяване с нормалната логика.
Личните местоимения имат честа употреба в нашата писмена и устна реч. Особено голяма честота имат кратките форми на личните местоимения, напр. „Срещнах го”, „Казах му” и пр. За нашия език е характерно и така нареченото „удвояване на допълнението”, напр. „Аз него не съм го виждал отдавна", „Нея я прочетох, но другата книга не успях” и подобни. Но тези въпроси заслужават отделно разглеждане.
В съвременния български книжовен език единствено формата нему е на път да изчезне, като се заменя с аналитична форма - предлога на и „винителната" форма него. Днес нормално не се казва „Единствено нему всичко е разрешено", а „Единствено на него всичко е разрешено", както се предпочита и „Само на Вас се доверявам" пред „Само Вам се доверявам" и така нататък при другите форми на личните местоимения. Необходимо е обаче да се посочи, че с цел да архаизираме текста си (или пък понякога с цел да се постигне хумористичен ефект), може да се използват и остарелите дателни форми, напр. „Нам е отредено да понесем тези несгоди" и пр. Груба грешка е обаче да се прибавя предлогът на към архаичната дателна форма, напр. да се каже или да се напише „На нам е отредено...", „Кажи само на нему".
Нека пак да си припомним, че когато цитираме стари автори, нямаме право да оправяме използваните от тях местоименни форми - щом Хр. Ботев е написал „да се оплачат тебе горкана”, недопустимо е да го заменяме с „да се оплачат на тебе...", както не бива да променяме и заглавието на стихотворението „Майце си”, макар че значението на тази старинна дателна форма най-младите поколения доста трудно разбират смисъла - „На майка си". Също така учениците трудно разбират заглавието и на друго Ботево стихотворение, тъй като се състои само от неизползваемата вече в книжовния ни език дателна форма на личното местоимение в 3 л. ед. ч. женски род „Ней” - налага се да им се обясни, че това означава чисто и просто „На нея".... Такава свръхрядка архаична дателна местоименна форма е и за 3 л. мн. ч., напр. „Тям се падна честта...” - сега се казва „На тях се падна честта...". Иначе във фразеологизма ,,и тем подобни” формата е „вкаменяла” стара дателна форма, не се произнася тям и не може да се замени с на тях, тоест не се казва нормално „и тям подобни”, а е направо невъзможно да се каже „и на тях подобни” - представяте ли си някой българин да се изрази така: „Напоследък сънувам кошмари - жаби, змии, гущери и на тях подобни”...
Старата дателна форма нему, поради архаичността си и рядката си и специална употреба, крие и още една опасност - доста, ученици я пишат разделно не му - и с това коренно променят смисъла на израза. Не са така редки случаите в ученически писмени работи от рода на следния. Оригиналната фраза у даден автор от Възраждането или около началото на двайсетия век е примерно „Той ми помогна, когато бях в голяма нужда и отчаян — нему дължа много...”. Ученици, които естествено не си служат с формата нему, а използват на него (както впрочем и всички българи днес), и не са научили значението на формата нему, записват това изречение така: „Той ми помогна много, когато бях в голяма нужда и отчаян - не му дължа много...". Очевидна е абсурдността на така написаното изречение, но подобни примери на грешки има доста. Те показват не само недостатъчна езикова култура, но и невникване в смисъла на написаното, несъобразяване с нормалната логика.
Личните местоимения имат честа употреба в нашата писмена и устна реч. Особено голяма честота имат кратките форми на личните местоимения, напр. „Срещнах го”, „Казах му” и пр. За нашия език е характерно и така нареченото „удвояване на допълнението”, напр. „Аз него не съм го виждал отдавна", „Нея я прочетох, но другата книга не успях” и подобни. Но тези въпроси заслужават отделно разглеждане.
3. Ученик, на когото (на който), комуто („на комуто")'?
Тъй като местоименията са особен клас думи, които дублират (заместват) самостойните части на речта, това естествено води до голямата им честота на употреба във всички видове свързан текст - както в писмената, така и в говоримата реч. Ето защо се налага всеки, който се стреми към овладяването на книжовния български език, да обръща по-специално внимание на местоименията.
Овладяването на правилата за образуването и употребата на формите на местоименията се усложнява от това, че местоименната система си има „своя граматика". Всички морфологически категории на местоименията - род, число, определеност (членуване) - си имат своя специфика в сравнение със същите категории при имената.
Освен това местоименията имат и една „спорна" граматичека категория, която е отпаднала в днешния ни книжовен език като морфологическа категория - това е „падежът”. Макар че са останали в книжовния ни език доста местоименни „падежни” форми, по отношение на тях българите вече не могат да се опрат на „езиковото си чувство” Затова се налага да се разберат основните граматически особености на тези сравнително редки, но твърде характерни именно за книжовния ни език „падежни" форми на местоименията.
Остатъци от разрушената падежна система се срещат при всички видове местоимения. Най-многобройни са те при личните местоимения (които бяха разгледани отделно), но се използват - или са били използвани до сравнително неотдавна - и при останалите местоимения. Сега ще се спрем на тези „падежни” форми при въпросителните местоимения (кой) и производните от тях относителни (който), неопределителни (някой), отрицателни (никой) и обобщителни местоимения (всякой, всеки).
За правилната употреба на форми като кого, кому и пр. е необходимо най-напред да различаваме местоименията съществителни от останалите местоимения, а също така сред местоименията съществителни да отделим тези, които се отнасят до лица (хора). Освен това заслужава предварително да се изтъкне, че стари падежни форми се употребяват само в мъжки род единствено число - не в среден и женски род, не и в множествено число на трите рода. Именно неспазването на тези ограничителни правила води до многобройни грешки, които се срещат практически в речта на всички днешни поколения българи, но особено в писмената и устната реч на учениците - най-младото поколение, което, освен че сега усвоява нормите на книжовния ни език, естествено е най-отдалечено от архаичните явления в него.
Нека сега да обобщим казаното: стари падежни форми при въпросителните местоимения и производните от тях (кой, който, някой, никой, всеки (всякой) сега могат да се използват в книжовната реч (предимно в писмената) само ако: първо, означават лица, второ, са в мъжки род единствено число и трето, са местоимения съществителни. А сега да преминем към последователно разглеждане на тези важни особености на изброената по-горе група от пет вида местоимения, като винаги се опираме на конкретни примери.
Местоименията кой, който, някой, никой, всеки (всякой) са местоимения съществителни, когато са самостойно употребени, тоест не поясняват съществителни имена, а направо насочват към тях (заместват ги - според традиционната дефиниция на местоимението). В такъв случай те са свързани с лица (хора, а не животни или каквито и да било предмети и явления). Когато кажем „Никой не е влизал в градината", това не означава, че напр. котка, куче и пр. не са влизали, а само това, че не са влизали хора. Израз „Бързо, някой падна от скелето" означава, че човек е паднал; а пък израз „Нещо падна от скелето" ще се употреби или когато сме видели, че падналото не е човек, или пък когато не знаем какво точно е паднало (предполагаме, че е някакъв предмет, но е възможно да бъде и човек!). Следователно този израз, който съдържа местоимението нещо, е допустим и е възможно да бъде продължен с израз, съдържащ местоимението някой: „Нещо падна от скелето - дано не е някой от работниците". Обратното е неестествено, „неграматично" - не можем да кажем „Някой падна от скелето - дано не е нещо чупливо!". Това различаване на “лица – нелица” е ясно и последователно прокарано в нашата местоименна система, затова повече примери не са необходими.
Трудностите и колебанията силно се увеличават, когато тези местоимения не са в службата на подлог (според традиционната граматика - именителен падеж), а изпълняват функцията на второстепенна част на изречението (пряко или непряко допълнение и пр.). Тогава, ако кой, който, някой, никой и всеки (всякой) са в мъжки род единствено число и указват лица (заместват лични съществителни за м. р. в ед. ч.), книжовната норма препоръчва употребата на „падежна” форма. Ако се върнем към цитирания по-горе пример, правилно е да кажем „Нещо падна от скелето - дано не е ударило някого" (някого е пряко допълнение). При трансформация на изречението обаче „Нещо падна от скелето - дано някой не е пострадал" вече формата е някой, защото е подлог. Но и в двата варианта на това сложно изречение за всеки българин е ясно от първото просто изречение, че „падналото" не е човек и че се боим да не би да е пострадал човек (второто просто изречение).
От гледище на „официалната”, на „академическата” граматика за по-правилни се смятат изразите „В стаята нямаше никого", „Имаш ли си някого, на когото да разчиташ при нужда”. Трябва обаче да се признае, че вече са съвсем нормални (и са доста чести) в днешната книжовна реч - не само в устната, но и в писмената - изрази като: „В стаята нямаше никой", „Имаш ли си някой, иа който да разчиташ при нужда", „Питай който искаш", „Изпратина всеки поотделно" (наред с нормативно по-правилните „Питай коготоискаш", „Изпрати на всекиго поотделно").
Когато обаче тези местоимения не се отнасят до лица (хора), в съвременния ни български език вече не се употребяват старите падежни форми. Неправилно е следователно да кажем или да напишем „Грижа се за папагала, когото много обичам'', „Много обичам коня си, на когото (комуто) дължа живота си" - правилните изрази са съответно „Грижа се за папагала, който обичам", „Много обичам моя кон, на който дължа живота си". Погрешен е изразът, прозвучал по Радио София: „... Тайван, когото Китай смята за своя провинция”, макар че Тайван е име на страна (държава). Дори за съществителните събирателни, които означават множество от хора, напр. народ, клас, полк и под., не могат да се употребят „падежни” относителни местоимения: „Това са ученици от класа, в който учих миналата година", а не „Това е ученик от класа, в когото учих миналата година" (но е еднакво правилно „Това е ученик, с когото заедно учихме миналата година" или „Това е ученик, с който заедно учихме миналата година”).
Грешка се допуска по отношение на съвсем рядко употребяваните (даже и от писатели през последното полустолетие) архаични „дателни” форми от разглежданите местоимения. Груба грешка е при тях да се прибавя предлогана - никога не казвайте и не пишете „на кому, на комуто, на някому, на никому, на всекиму (на всякому)”. Запомнете, че изразът „Ученикът, комуто казах... “ е правилен, но звучи старинно, характеризира един архаичен стил; „Ученикът, на когото казах...” също така е правилен израз, но също звучи архаично, макар и не толкова; „Ученикът, на който казах...” е съвременно звучащият израз, макар в някои граматични ръководства да се смята за отклонение от книжовната норма (но той се налага все повече). Абсолютно неправилен е обаче изразът „Ученикът, на комуто казах...” и подобните на него, напр. „От всекиму според възможностите, на всекимуспоред труда” (трябва да бъде или „От всекиго според възможностите,всекиму според труда” (за да покажем, че изразът е формулиран отдавна, и да го цитираме точно, „дословно”), или „От всеки според възможностите, на всеки според труда" (както се казва днес).
Особено неприятна грешка, променяща смисъла на изречението, е разделянето (при писане) на местоименната форма всекиму на две части (поради това, че не е присъща на нашата собствена реч): всеки му. Ето един показателен пример, взет от ученическа писмена работа. В един отдавна писан военен разказ от Павел Вежинов се казва, че преди сражението командирът е обиколил войниците в окопите: „Той мина край всички, на всекиго каза по някаква дума, всекиму даде съвет". Ученикът (а като него са мнозина) е предал това изречение така: „Той минал край всички, на всеки казал по нещо, всеки му дал съвет" - забелязвате ли промяната на смисъла, водеща до алогичност: излиза, че всеки войник е дал съвет на командира си... А пък ако беше написано „...на всекиму дал съвет", двусмислица няма да има, но както вече беше обяснено, изразът е граматически неправилен.
От разгледаните примери не може да не сте се убедили, че не бива да извиняваме грешките си с това, че местоименни „падежни” форми катовсякого (всекиго), всякому (всекиму) са „на изчезване", че са архаизми в днешния ни книжовен език. Ако искаме да владеем добре българския книжовен език във всичките му стилове, ние трябва да се постараем да научим правилно да образуваме и да употребяваме съобразно със значението им и старинните форми, защото те са характерни за творчеството на Ботев, Вазов и мнозина други първомайстори на българското художествено слово - а пък и ние може да ги използваме с определени стилистични цели.
Овладяването на правилата за образуването и употребата на формите на местоименията се усложнява от това, че местоименната система си има „своя граматика". Всички морфологически категории на местоименията - род, число, определеност (членуване) - си имат своя специфика в сравнение със същите категории при имената.
Освен това местоименията имат и една „спорна" граматичека категория, която е отпаднала в днешния ни книжовен език като морфологическа категория - това е „падежът”. Макар че са останали в книжовния ни език доста местоименни „падежни” форми, по отношение на тях българите вече не могат да се опрат на „езиковото си чувство” Затова се налага да се разберат основните граматически особености на тези сравнително редки, но твърде характерни именно за книжовния ни език „падежни" форми на местоименията.
Остатъци от разрушената падежна система се срещат при всички видове местоимения. Най-многобройни са те при личните местоимения (които бяха разгледани отделно), но се използват - или са били използвани до сравнително неотдавна - и при останалите местоимения. Сега ще се спрем на тези „падежни” форми при въпросителните местоимения (кой) и производните от тях относителни (който), неопределителни (някой), отрицателни (никой) и обобщителни местоимения (всякой, всеки).
За правилната употреба на форми като кого, кому и пр. е необходимо най-напред да различаваме местоименията съществителни от останалите местоимения, а също така сред местоименията съществителни да отделим тези, които се отнасят до лица (хора). Освен това заслужава предварително да се изтъкне, че стари падежни форми се употребяват само в мъжки род единствено число - не в среден и женски род, не и в множествено число на трите рода. Именно неспазването на тези ограничителни правила води до многобройни грешки, които се срещат практически в речта на всички днешни поколения българи, но особено в писмената и устната реч на учениците - най-младото поколение, което, освен че сега усвоява нормите на книжовния ни език, естествено е най-отдалечено от архаичните явления в него.
Нека сега да обобщим казаното: стари падежни форми при въпросителните местоимения и производните от тях (кой, който, някой, никой, всеки (всякой) сега могат да се използват в книжовната реч (предимно в писмената) само ако: първо, означават лица, второ, са в мъжки род единствено число и трето, са местоимения съществителни. А сега да преминем към последователно разглеждане на тези важни особености на изброената по-горе група от пет вида местоимения, като винаги се опираме на конкретни примери.
Местоименията кой, който, някой, никой, всеки (всякой) са местоимения съществителни, когато са самостойно употребени, тоест не поясняват съществителни имена, а направо насочват към тях (заместват ги - според традиционната дефиниция на местоимението). В такъв случай те са свързани с лица (хора, а не животни или каквито и да било предмети и явления). Когато кажем „Никой не е влизал в градината", това не означава, че напр. котка, куче и пр. не са влизали, а само това, че не са влизали хора. Израз „Бързо, някой падна от скелето" означава, че човек е паднал; а пък израз „Нещо падна от скелето" ще се употреби или когато сме видели, че падналото не е човек, или пък когато не знаем какво точно е паднало (предполагаме, че е някакъв предмет, но е възможно да бъде и човек!). Следователно този израз, който съдържа местоимението нещо, е допустим и е възможно да бъде продължен с израз, съдържащ местоимението някой: „Нещо падна от скелето - дано не е някой от работниците". Обратното е неестествено, „неграматично" - не можем да кажем „Някой падна от скелето - дано не е нещо чупливо!". Това различаване на “лица – нелица” е ясно и последователно прокарано в нашата местоименна система, затова повече примери не са необходими.
Трудностите и колебанията силно се увеличават, когато тези местоимения не са в службата на подлог (според традиционната граматика - именителен падеж), а изпълняват функцията на второстепенна част на изречението (пряко или непряко допълнение и пр.). Тогава, ако кой, който, някой, никой и всеки (всякой) са в мъжки род единствено число и указват лица (заместват лични съществителни за м. р. в ед. ч.), книжовната норма препоръчва употребата на „падежна” форма. Ако се върнем към цитирания по-горе пример, правилно е да кажем „Нещо падна от скелето - дано не е ударило някого" (някого е пряко допълнение). При трансформация на изречението обаче „Нещо падна от скелето - дано някой не е пострадал" вече формата е някой, защото е подлог. Но и в двата варианта на това сложно изречение за всеки българин е ясно от първото просто изречение, че „падналото" не е човек и че се боим да не би да е пострадал човек (второто просто изречение).
От гледище на „официалната”, на „академическата” граматика за по-правилни се смятат изразите „В стаята нямаше никого", „Имаш ли си някого, на когото да разчиташ при нужда”. Трябва обаче да се признае, че вече са съвсем нормални (и са доста чести) в днешната книжовна реч - не само в устната, но и в писмената - изрази като: „В стаята нямаше никой", „Имаш ли си някой, иа който да разчиташ при нужда", „Питай който искаш", „Изпратина всеки поотделно" (наред с нормативно по-правилните „Питай коготоискаш", „Изпрати на всекиго поотделно").
Когато обаче тези местоимения не се отнасят до лица (хора), в съвременния ни български език вече не се употребяват старите падежни форми. Неправилно е следователно да кажем или да напишем „Грижа се за папагала, когото много обичам'', „Много обичам коня си, на когото (комуто) дължа живота си" - правилните изрази са съответно „Грижа се за папагала, който обичам", „Много обичам моя кон, на който дължа живота си". Погрешен е изразът, прозвучал по Радио София: „... Тайван, когото Китай смята за своя провинция”, макар че Тайван е име на страна (държава). Дори за съществителните събирателни, които означават множество от хора, напр. народ, клас, полк и под., не могат да се употребят „падежни” относителни местоимения: „Това са ученици от класа, в който учих миналата година", а не „Това е ученик от класа, в когото учих миналата година" (но е еднакво правилно „Това е ученик, с когото заедно учихме миналата година" или „Това е ученик, с който заедно учихме миналата година”).
Грешка се допуска по отношение на съвсем рядко употребяваните (даже и от писатели през последното полустолетие) архаични „дателни” форми от разглежданите местоимения. Груба грешка е при тях да се прибавя предлогана - никога не казвайте и не пишете „на кому, на комуто, на някому, на никому, на всекиму (на всякому)”. Запомнете, че изразът „Ученикът, комуто казах... “ е правилен, но звучи старинно, характеризира един архаичен стил; „Ученикът, на когото казах...” също така е правилен израз, но също звучи архаично, макар и не толкова; „Ученикът, на който казах...” е съвременно звучащият израз, макар в някои граматични ръководства да се смята за отклонение от книжовната норма (но той се налага все повече). Абсолютно неправилен е обаче изразът „Ученикът, на комуто казах...” и подобните на него, напр. „От всекиму според възможностите, на всекимуспоред труда” (трябва да бъде или „От всекиго според възможностите,всекиму според труда” (за да покажем, че изразът е формулиран отдавна, и да го цитираме точно, „дословно”), или „От всеки според възможностите, на всеки според труда" (както се казва днес).
Особено неприятна грешка, променяща смисъла на изречението, е разделянето (при писане) на местоименната форма всекиму на две части (поради това, че не е присъща на нашата собствена реч): всеки му. Ето един показателен пример, взет от ученическа писмена работа. В един отдавна писан военен разказ от Павел Вежинов се казва, че преди сражението командирът е обиколил войниците в окопите: „Той мина край всички, на всекиго каза по някаква дума, всекиму даде съвет". Ученикът (а като него са мнозина) е предал това изречение така: „Той минал край всички, на всеки казал по нещо, всеки му дал съвет" - забелязвате ли промяната на смисъла, водеща до алогичност: излиза, че всеки войник е дал съвет на командира си... А пък ако беше написано „...на всекиму дал съвет", двусмислица няма да има, но както вече беше обяснено, изразът е граматически неправилен.
От разгледаните примери не може да не сте се убедили, че не бива да извиняваме грешките си с това, че местоименни „падежни” форми катовсякого (всекиго), всякому (всекиму) са „на изчезване", че са архаизми в днешния ни книжовен език. Ако искаме да владеем добре българския книжовен език във всичките му стилове, ние трябва да се постараем да научим правилно да образуваме и да употребяваме съобразно със значението им и старинните форми, защото те са характерни за творчеството на Ботев, Вазов и мнозина други първомайстори на българското художествено слово - а пък и ние може да ги използваме с определени стилистични цели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар