Иван Гранитски
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
ПРедИсЛОВИе
Текстовете в първата част на тази книга се роди-
ха по волята на неудържимата инициатива на изда-
телство „Захарий стоянов“ през периода 1997–2008
година. Някои от тях са предговори към книги, други
са послеслови, трети са статии, посветени на ця-
лостното творчество или на неповторимата духов-
на аура на известни български интелектуалци.
Препрочитайки страниците на тези текстове, с
удовлетворение забелязвам, че продължавам страте-
гическия си замисъл да разсъждавам и концептирам
върху значими литературнохудожествени и естети-
чески факти. Независимо дали става дума за нова кни-
га на млад и начеващ автор, или за творба на класик.
Втората част на тома съдържа мои размишления
за творчеството на съвременни български художни-
ци и скулптори – от Крум дерменджиев, Борислав
стоев и светлин Русев, през Никола Манев, Греди Ас-
са, Иван димов, Володя Кенарев, Христо Бараковски,
димитър сотиров, слав Бакалов, Злати Златев, Люд-
мил Бонев, до по-младите Анастас Константинов, Ва-
лентин дончевски, Милчо Талев, Цветан Казанджиев,
Антон Гошев.
Редактирайки и издавайки през последните десети-
на години списанието за литература, изкуство, кул-6 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
тура и философия „Везни“, неслучайно нарекох тези
търсещи творци (в художествената рубрика „Пали-
тра“) ловци на пластически метафори.
Убеден съм, че може да се проследи своеобразната
паралелност на възникването и разгръщането на ху-
дожествените идеи в литературата и пластически-
те изкуства. Поетичните съновидения се оглеждат
в пластическите метафори и обратно – словото на
художниците е тяхната визия за хармонията на духа.
2009 г. Авторъткритически
етюди Критически етюди 9
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
ДАЛечНоТо ПЛАвАНе
НА ИвАН Пейчев
1
Малцина са съвременните български поети, у ко-
ито така остро и болезнено отекват противоречията
на времето, както у Иван Пейчев. Поезията му сякаш
е арена на непрестанни стълкновения – там си дават
среща добро и зло, любов и омраза, живот и смърт. И
колкото повече се потопява той в кратера на годините,
толкова повече се изкачва по стълбата на светлината
душата на неговата поезия. Неспокойствието, несеква-
щото вътрешно движение, нравствената непримири-
мост – ето изворите, от които черпи сила лирическото
му вдъхновение. Дори в отрицанието на поетичното
Иван Пейчев търси поезията, в застоя дири движение-
то, в смъртта – кълновете на живота:
Ще вървим
и ще бъде страшна
смъртта.
Ще вървим,
ние знаем колко е
страшна смъртта.
Ще вървим,
ще вървим.10 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
Ние знаем, единствени знаем
колко е страшна
смъртта.
Така ще вървим
без никакъв вятър в косите.
Така ще вървим
без никаква дума
в познатото наше
огромно мълчание.
каква енергия, каква завладяваща жизненост блика
от тези редове, които уж ни водят към образа на смърт-
та! Но няма ли тук много повече светлина, отколкото
мрак? Не ни ли извежда тунелът, в който вървим с ав-
тора, към начало, а не край, към рождество, а не гибел?
ето го апотеоза на живота чрез страданието, чрез бол-
ката, чрез най-човешкото чувство – съмнението.
Невъзможно е Пейчев да бъде разбран и обяснен
с традиционните критически клишета. Той не се под-
дава на класификации. единно в многообразието си и
многообразно в единството си, неговото творчество
неведнъж е било посрещано с неразбиране, с погреш-
ни тълкувания, с потискаща едностранчивост, със спе-
кулативни интерпретации.
Днес ние имаме нужда да потърсим истинския, не-
подправения, а не митологизирания образ на Иван
Пейчев. Твърде много се говори и пише за резигнаци-
ята и скепсиса, за отчаянието, които били завладели
поета особено през последните години от живота му,
за мрачните интонации на късните му творби. Но дали
наистина е така?
Ако внимателно прочетем стихотворенията от пос-
ледните две книги на поета – „Знамената са гневни“ и
„Сенки на крила“, тоя мит бързо ще рухне. в тези твор-
би има съмнение и страдание, болка и покруса, гняв Критически етюди 11
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
и разочарование, но в тях няма и следа от апатия и
униние. Според Иван Пейчев поезията трябва да бъде
другото име на надеждата. Надеждата, че човекът ще
открие действителния път към истината, хармонията и
красотата, че ще се прероди поетически пред лицето
на бъдещето. Поезията в споменатите книги отразява
сблъсъка на противоположни чувства, състояния и нас-
троения, мъчително съмнение, раздвоение и вътрешни
конфликти и именно затова неин естетически бог, ней-
но емоционално слънце е надеждата.
И тук се сблъскваме с един парадокс – по своята най-
дълбока и съкровена природа Иван Пейчев е лирик, а
стиховете му почти винаги са изпълнени с драматично
напрежение, заредени са с резки колизии и конфликти.
Почти във всяка строфа долавяме дълбоко страдание и
вътрешно раздвоение. Поетическото самосъзнание на
Пейчев се саморазгръща от конкретната метафора, об-
раз или сравнение, от опредметената лирическа визия
към своеобразен порив към абсолютното. На везните
между космическата освободеност и поривност и ре-
лефната, предметната образност се ражда магията на
лирическото слово у поета.
Защо все пак има такова скрито драматично напре-
жение в поезията на Иван Пейчев?
отговорът на тоя въпрос се крие в противоречи-
востта на човешкото битие. Лирикът иска да пресъз-
даде поетически тайната, наречена човек. Но човекът
никога не е един и същ, доброто не може да се разбере
без злото, любовта не може да се възприеме без ом-
разата, животът не може да се изтълкува без смъртта.
Така поетът, като извайва словесните статуи на неж-
ното любовно чувство или ликуващото великолепие на
природата, неизбежно нарушава идилията, внасяйки
драматични и даже трагични тонове. Понякога той до-12 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ри вижда себе си като „един невероятен гладиатор“,
който пада „в мрежите на головата разлика / под вето-
то на стадионите, / които плюят семки“.
Но не се предава.
2
във вените на Иван Пейчев пулсира жива високата
национална поетическа традиция. Словото на яворов,
Дебелянов, Лилиев възпламенява душата на младия по-
ет и поставя началото на непрекъснатия му романти-
чен бунт срещу действителността. още в ранните сти-
хотворения на Пейчев впечатляват непримиримостта и
нравственият стоицизъм, твърдата позиция и безком-
промисното отстояване на идеала. без съмнение това
го откроява и сред другите поети от т.нар. поколение
на 40-те години – Александър вутимски, Александър Ге-
ров, веселин ханчев, богомил райнов, валери Петров.
През годините Иван Пейчев непрестанно изостря
драматичното си светоусещане – от „омраза“, „Па-
риж“ и „Септември“, поместени в първата му книга,
озаглавена скромно „Стихотворения“, до последните
си творби. Но забележително е, че тъкмо засилването
на драматизма зарежда с действен, оптимистичен па-
тос конкретното стихотворение:
Ти, моя най-безсмислена
измислица.
Ти, мое отчаяние, изваяно
от тежък морски мрак
и от море,
несъществуващо, необичайно
и винаги неповторимо. Критически етюди 13
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
Ти, мое отчаяние,
ти, мое изваяние
от смърт и от вълни,
и от небе, в което
нищо няма.
Колко си нежна ти,
о, колко нежна,
нежна, нежна, нежна
си ми ти
в секундите, във миговете
нежни
на своето крушение.
Този оптимистичен патос извира от динамиката на
лирическото изображение, от вътрешната експресия
на емоцията, от синкопния ритъм на стиха. от „Лако-
нично небе“ нататък Иван Пейчев почти изцяло потъва
в стихията на белия стих – неговата разкрепостеност и
асоциативна натовареност осигуряват по-голяма сво-
бода на думите, по-голяма артистичност и импровиза-
ционна мощ.
Удивително е, че белият стих позволява на Пейчев да
придаде дори по-голяма мелодичност и ритмичност на
лирическия си рисунък. Мелодията сякаш продължава
да звучи и след края на стихотворението. Тук отново
се натъкваме на полярно звучащи интонации – от еле-
гичната до бравурната. Стихът е едновременно нежно
лиричен и трагично призивен, субтилно реещ се и кре-
щящо ярък. Той е разкъсван между фанфарно-валдхор-
новото звучене и дискретно нашепващите ноктюрно-
подобни звуково-пластически отражения.
в свое интервю поетът споделя: „Аз непрекъснато
се движа в две огромни измислици: морето и любовта.“
Действително в „Далечно плаване“ и „Лаконично небе“
двата най-натоварени символа са морето и любовта. Те 14 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
сякаш са двата полюса, между които протича волтова-
та дъга на поетовите странствания. във въображаемо-
то пътешествие поетът вижда възможността да сът-
вори нов свят, свят на хармонията и красотата, свят,
недостъпен за стихията на потребителското мислене
и бездуховността. образът на морето става символ на
свобода, на пълна разкрепостеност на човешкия дух:
Тръгвай със мене, море.
Тръгвай, моя безумна измислица.
Тръгвай със мен.
Трябва да станеш безумна измислица,
за да тръгнеш със някого.
Трябва да станеш опровержение,
за да тръгнеш с безумците.
скъпо, измислено, нежно море,
тръгвай със мен.
А любовта се възприема в много широк контекст –
като воля за творчество, като борбеност и неприми-
римост, като способност на човека да прониква и се
слива с живата и неживата материя, да чувства себе си
част от вселената и вселената част от себе си.
всъщност „измислиците“ морето и любовта са мно-
го по-реални, отколкото всичко, което заобикаля поета.
Иван Пейчев болезнено реагира срещу онова, кое-
то убива поезията във всекидневието и в човешката
душа – конформизъм, липса на въображение, страх,
униформено мислене, филистерско съобразяване със
силните на деня, мижитурско-шушумишки манталитет
и пр., и пр. Иван Пейчев непрекъснато плува из необят-
ните пространства на морето и любовта. Затова той им
посвещава толкова възторжени и завладяващи стихо-
ве. Затова и те му отвръщат със своята безкористна и
чиста любов. Критически етюди 15
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
Поривът на Иван Пейчев към светлината – и в твор-
чеството, и в жизнения му път, които са поразително
взаимопроникващи се – е толкова неудържим, че той я
търси дори в нейната противоположност – и в мрака, в
мълчанието на смъртта. впрочем, четейки поезията на
Пейчев, можем да открием много нюанси на мрака – от
едва припадащия виолетов здрач през сгъстяващия се
сумрак към черно-синьото индиго на мрака.
въобще за този поет е характерно рисуването не
само с думи, а и с цветове. Цветът има важно, почти
структуроопределящо значение за него. При това той
търси изразителните и изобразителните богатства на
цветовата гама не само в багрите, нюансите, полуто-
новете, полусенките, но се опитва да открие нерядко и
цветовото излъчване на отделните думи.
3
критиците и литературните изследователи загатват
за парадоксите у Иван Пейчев. Но никакъв критически
анализ не би могъл да обясни парадоксалните обрати
на неговото лирическо повествование. как да се съ-
четае ефирната нежност на лирическото чувство със
суровите, драматичните импулси на идеята, симфонич-
ното разгъване на поетическите образи с гротескното
изкривяване, взривяване, разпадане на традиционния
смисъл на думите? как да догоним скоковете на авторо-
вото въображение, което размества местата на реално-
то и фантазното? как да обхванем цялото богатство от
нюанси, как да обозрем айсберга на подтекста, когато
поетът като в две огледала, поставени едно пред друго,
отразява дълбинните пластове на добро и зло, лъжа
и истина, духовно и бездуховно, красиво и грозно, на-16 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
товарвайки простичките наглед образи и метафори с
огромна смислова енергия?
късната лирика на Пейчев говори за неговия засил-
ващ се стремеж към съдържателното натоварване на
стиха. Тук най-ярко проличава и антиномичният харак-
тер на поетическото му мислене – в пулсациите на про-
тивоположностите, във волтовата дъга между полярни-
те внушения се ражда магмата на поетическия образ:
единствено само аз,
пиян от светлината,
пиян от синьото,
пиян от гибелта си,
пиян от теб,
се връщам винаги
в обратността на
всичко.
(„Ти никога не си била...“)
Поетът непрекъснато се опитва да осмисли прес-
ледващата го неизживяна скръб на „образи и мисли
премълчавани“. в тях зрее и неусетно се ражда тъгата,
преминаваща в ликуване, възторгът, залязващ в покру-
са, страстта, сублимираща в съзерцание, томлението,
изригващо във вик.
За Иван Пейчев истината, справедливостта и кра-
сотата са тъждествени. Цял живот той търси техния
събирателен образ чрез словото. И го намира там, къ-
дето словото в своята най-върховна искреност пости-
га нравствените измерения на свободата, там, където
Слово и Дело засияват ведно в прекрасната експлозия
на Светлината.
Поетът не може да живее без гневните знамена на
свободата. всяко негово стихотворение е крачка към Критически етюди 17
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
подстъпите на свободата, излаз към вътрешното осво-
бождение на волята. Затова в късната лирика на Пей-
чев продължават да плющят знамената на борбата, все
по-жив става споменът за жертвите на антифашистка-
та съпротива, от чиито очи струи лъчезарието на бъ-
дещето. И все по-мощен и настойчив става тласъкът
към постоянно нравствено самопречистване, към неп-
рекъснато прераждане на свободата на духа:
... с колко много срам
живея между мъртвите
приятели
с една надежда,
че са ме забравили,
с една надежда,
че са ми простили,
с голямата надежда,
че не мога
да живея
без гневните
големи знамена,
без страшния
и гневен монолог
за свободата.
(„Не мога да живея“)
едно от нелепите твърдения за Иван Пейчев, под-
държано и досега от някои критици, е, че той е каме-
рен поет. едва ли има смисъл да се опровергава подоб-
на безсмислица. Цялото творчество на поета доказва
тъкмо обратното. Поезията, както и животът му, се
разгръщат в несекващо кресчендо. Лириката на Пей-
чев е задъхана, дисонансна, вечно спореща, на места
неистово звучаща, изпъстрена с непредвидими обрати
и парадокси, експлозивна. Дори пейзажът у Пейчев е 18 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
действие, порив, страст, движение и промяна. Ако има
нещо, което е въобще неприсъщо за поета, това е ста-
тиката, спокойствието, умереността.
По своеобразен начин това се отразява и в неговата
драматургия. Самият Пейчев посочва, че поезията му
е драматическа, а драмата – поетическа. И ако „всяка
есенна вечер“ произведе навремето толкова силно впе-
чатление, а продължава да вълнува и днес, то е не само
заради очовечаването, връщането на героите от анти-
фашистката борба на техните реални, земни качества,
не само поради силния антикултовски патос на пиеса-
та, но и защото взривният поетически темперамент на
автора търси в сюжета, образите, характерите на геро-
ите диалектическото напрежение на динамиката, поли-
фоничното движение към художествената истина.
4
На кого принадлежи днес Иван Пейчев?
На онези, които искат да галванизират скепсиса и
резигнацията в неговата поезия, да го удушат в обя-
тията на естетското самооблъщение и да го провъз-
гласят едва ли не за пророк и певец на кръчмарските
хленчещи полуистини? На онези, които жадуват да
изкористят неговото отвращение от нашествието на
бездарието и бездуховността, да фалшифицират нрав-
ствения му кодекс и го покажат като изцяло превзет от
тъгата и разочарованието? Или на тези, които избират
борбеността и непримиримостта на неговото слово за
съюзници в грандиозната социална, екзистенциална и
духовна промяна на човека и времето?
отговорът на тези въпроси е ясен. враг на казион-
ния оптимизъм, Пейчев същевременно твори поезия с Критически етюди 19
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
голяма оптимистична енергия. Неслучайно той и Георги
Джагаров са едни от първите предтечи, които прокар-
ват пъртина за раждащото се по това време поетичес-
ко поколение, призвано с нова чувствителност, с нови
идеи, с мощен естетико-художествен заряд и порив да
тласне напред развитието на модерната българска ли-
рика.
Поезията на Иван Пейчев ни е необходима днес, за
да се изкачваме към светлината. Тя ни помага да отли-
чаваме фалшивия от изстрадания оптимизъм, зарежда
ни с безкомпромисна нравствена енергия, призовава
ни към борба за съхраняване вътрешната свобода на
човека. Тази поезия ни заразява с настъпателност и
действеност:
... Не се достигат
с уморени крачки
гневът на твойте
знамена
и гневната увереност
на свободата.
(„с последните си уморени крачки“)20 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ДрАМАТИчНИяТ ЛИрИЗъМ
НА веСеЛИН хАНчев
1
Сътвореното от този поет издава тънкия усет на ху-
дожника лирик към фрагмента, към вярно отразеното
мигновение, към проникването в дълбините на детай-
ла и едновременно с това – чувството за единство на
пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение
на действителността. в неговата художествена палитра
единичното е само крачка към общото, то е средство
за постигането на крайната цел – изображение бити-
ето на общото. Може би тъкмо затова в творчество-
то на веселин ханчев има няколко основни теми, към
които поетът се връща многократно в своите творби
от различни периоди. Съсредоточаването на неговото
поетическо внимание върху един проблем в течение на
години говори за усилията на духа да обозре всестран-
но явлението, да постигне неговата същност в динами-
ката на развитието и изменението му. освен това тази
„многопластова“, да я наречем така, интерпретация,
която се осъществява на отделни качествени нива в
различни отрязъци от време, позволява да се създаде
представа за движението на авторовото самосъзнание,
за промяната, настъпваща в образно-емоционалната
система на поета в процеса на търсенето на истината. Критически етюди 21
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
Ако трябва най-общо да се определи съдържанието
на ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е
поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадване-
то в човешката душа, на опитите да се съхрани той от
атаките на отчуждението и самотата. хуманизъм – ето
думата, която обема в себе си светлите дирения на по-
ета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-фи-
лософски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбява-
ния в космоса на своето собствено Аз и спонтанните
изблици на възторг пред всемогъществото на приро-
дата. още в юношеските стихотворения на поета се
долавя лъхът на тоя хуманистичен порив – първата му
стихосбирка „Испания на кръст“ (1937) демонстрира
активността на неговото социално мислене, болезне-
ната чувствителност при възприемането на жестоките
и драматични събития в Испания по време на Граждан-
ската война. Неспокойното му съзнание се бунтува
пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да
приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове
позицията на автора още не е определена, неговото
отношение към двете страни на този класов конфликт
е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността
на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората
„изобщо“.
Поетическото съзряване на веселин ханчев е сло-
жен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те
години на хх век, той минава през неизбежните мла-
дежки лутания и слабости, за да стигне до първите
действително значими творби в началото на следващо-
то десетилетие, където поетът се домогва до неприну-
ден и естествен изказ. в интонацията на правдиво рису-
ваните и неукрасени от него картини отеква звученето
на остри социални мотиви:22 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
Не са ни родили в една романтична епоха
доволни съпрузи и кротки, покорни жени.
с барут ни покръсти войната, когато дойдохме,
в стоманени люлки люляни от първите дни.
Бащите – на фронта, а майките – в черно облечени,
а после – бесилки и глад, като вълк упорит...
Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?
Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?
Пораснахме ние през нашето мащенско време
не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,
едва се родихме, и станахме вече големи,
едва заживяхме, и хляба ни стана горчив...
(„Към моите връстници“)
Но не резигнацията и примирението пред жестокост-
та на епохата, пред безпощадната Ӝ суровост завладя-
ват съзнанието на поета. Тъкмо липсата на романтика
активизира романтично настроената му натура. Трябва
да се промени тая действителност, в която насилието
замества мечтанието, беззаконието – справедливостта,
и пошлостта – красотата. борбата ще я промени, в ней-
ната стихия ще изгорят старите наслоения, ще рухнат
стълбовете на „мащенското време“. Героят на ханчев е
щастлив, че живее в тая епоха на борба: „епоха бурна и
прекрасна / между живота и смъртта!“ („епоха“), защо-
то в нейните сътресения той може да изяви истински
човешкото в себе си.
2
веселин ханчев е дълбоко емоционален по своята
природа. Дори когато се опитва да бъде безстрастен и
точен художник на видимото, когато иска просто да „фо- Критически етюди 23
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
тографира“ реалността, той не може да скрие собстве-
ното си отношение, в което проличава нравственото не-
спокойствие на честния творец („Морга“, „Приказка за
старите неща“, „На един разстрелян“). За него поезията
е отрицание на застиналото, на статичното, тя е непрес-
танно движение и духовна неудовлетвореност, търсене
на все нови и нови състояния, в които неизчерпаемата
човешка душевност да постига самата себе си.
разбира се, тия стихове от началото и средата на 40-те
години на хх век са само първият духовен изблик на
поета ханчев. Макар в тях да откриваме някои черти,
присъщи за по-късната му зряла поезия, те са, образно
казано, само първите пристъпи на бурята, внезапно по-
явяващият се и изчезващ вятър, странната приглушена
тишина, а не вихърът и воят на самата буря, неудър-
жимата Ӝ ярост, поваляща всичко пред себе си. А „бу-
рята“, или истинското осъществяване на поета, идва
няколко години по-късно със създаването на „Стихове
в паласките“ (1954). Творбите от тая книга той носи в
душата си почти десет години – време, достатъчно да
се премислят и изстрадат темите, да се избистри изка-
зът и да се намери най-адекватната поетична форма.
хуманистичният патос на веселин ханчев намира
своя най-пълен дотогава израз в „Стихове в паласките“.
Известната декларативност и схематичност, присъща
за някои от по-ранните му стихове, сега отстъпват място
на проникновеното и задълбочено извайване образите
на героите. без да се стреми към излишна усложненост
и без да си поставя задачата да създаде разгърнат и
детайлизиран образ на отечествената война, той ус-
пява да улови характерни моменти от психологията на
войника, типични черти и особености на неговия нрав-
ствен мир („Знамето на батальона“, „балада за бащата
и сина“, „Спомен“, „Песен за устната хармоника“).24 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
безспорно обаче най-голям интерес в книгата пред-
ставлява цикълът „Стихове в паласките“, дал и името
на целия сборник. всъщност творбите от тоя цикъл
звучат като части на една поема – макар и самостоя-
телни по замисъл и композиция, те се сливат в едно
цяло от общия идейно-емоционален акцент. частите са
отделните картини, чието общо възприемане изгражда
представата за действителността. Дори във формално
отношение те са различно композирани, защото от-
разяват различни настроения, олицетворяват неедноз-
начността на живота.
Мъжествени и сурови интонации се усещат във
„фрагментите“ на тази „поема“:
В паласките до пачките с куршуми,
на походи и в люти боеве
зареждах ви, сурови мои думи,
родени в боя, мои стихове.
Войнишката си нежност и омраза
на вас, на вас еднички поверих.
Това, което с пушка не изказах,
опитах се да кажа в моя стих.
(„стихове в паласките“)
Стихът е станал непривично твърд и насечен, сякаш
е изчезнала предишната му напевност и звучи само ме-
лодията на марша. всъщност тази накъсаност и отсече-
ност, тия сурови ритми са необходими на поета, за да
изведе силата на своята любов от противопоставянето
Ӝ на омразата, от контраста между обичаното – свобо-
дата, която трябва да се постигне, и мразеното – не-сво-
бодата (в лицето на фашизма), която трябва да се раз-
руши. Така любовта на лирическия герой върви ръка за
ръка заедно с омразата му: „как любовта си, майчице, Критически етюди 25
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
ще пазя, / с какво сърце, кажи, / ако ръката моя без ом-
раза / приклада в бой държи?“ („благодаря ти, мамо“).
Съществена особеност на ханчевата поетика е тър-
сенето на полюсните състояния. в „Стихове в палас-
ките“ отново проличава влечението му към антитезис-
ната композиция (този стремеж към изображение на
отричащите се противоположности ще видим още по-
ярко изразен в сборника „Лирика“). Любов и омраза,
живот и смърт – ето полюсите, които маркират отно-
шението на поета при подхода му към пресъздаваните
образи. Тези полюсни състояния са в основата на него-
вия рисунък, защото отразяват най-важните, кризисни
моменти от живота на героите и поради това съдържат
истината за тях. Склонността към антитезисното щри-
хиране сама по себе си вече изключва еднообразието
на изображението. Затова светът, създаван от ханчев,
е богат и сложен – остротата и експресивната обагре-
ност на слога отстъпват място на съзерцателното вглъ-
бяване, на пастелния ескиз:
Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето,
дето светят звезди и тревожният вятър тръби.
Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което
не успях, не посмях може би...
Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима.
Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред за да има,
аз отивам на бой призори.
(„Не, не мога да спя“)26 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
3
Светът на поезията е повече свят на духовните из-
лъчвания, отколкото на сетивните превъплъщения. в
него конкретното приема образа на неуловимото, а
вечно изплъзващото се става предметно осезаемо. Тоя
свят е отражение на действителния, но същевременно
той е различен от него, защото в момента на самото
отражение вече е заключено неговото отрицание. Пре-
сътвореното, запечатаното върху хартията застива – в
следващия миг то не изразява същността на обекта,
понеже непрестанното развитие го е тласнало напред.
Така целта на всяка истинска поезия е не да търси мак-
симално точното, „абсолютното“ отражение на дейст-
вителното, а да улавя и съхранява движението към пос-
тигането на тоя абсолютен образ. Движение, което ни-
кога няма да осъществи целта си (иначе поезията би се
саморазрушила), защото ако си послужим с думите на
Пол валери, „всяка поезия е само опит за доближаване
към чисто идеалното състояние“.
Поезията на веселин ханчев е именно такова „доб-
лижаване“. Тя олицетворява характерните за истин-
ския творец душевно неспокойствие и непрекъснат
стремеж към промени. Според ханчев поетът трябва
да бъде вечно напрегнатата струна на човешката съ-
вест, той трябва да бъде въплътената жажда на чове-
чеството за морално съвършенство. Със собственото
си поетическо творчество авторът защитава тия пози-
ции. Подобни мотиви присъстват (макар и в не толкова
ясно изразен вид) още в по-ранните творби на поета,
конкретизират се в сборника „Стихове в паласките“, за
да получат своята най-пълна изява в „Лирика“, излязла
през 1960 г.
„Лирика“ концентрира в себе си всички предишни Критически етюди 27
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
постижения на поета. Тя довежда докрай започнали-
те да настъпват в поетиката му емоционално-образни
и композиционни изменения. Същевременно тя не е
просто следващо стъпало на развитие, крачка към усъ-
вършенстването на таланта, а качествено нов етап в
неговото творчество, разрешаване на по-високо ниво
на натрупаните противоречия.
На веселин ханчев като творец са въобще неприсъ-
щи реторичността и заемането на декламаторски пози;
вроденият му артистизъм предпазва поетичния изказ
от външни ефекти и приповдигнатост на тона. Той има
пристрастие повече към изповедния рисунък, към ме-
ките и приглушени интонации, затова предпочитаната
форма, в която осъществява поетическите си идеи, е
монологът. в „Лирика“ тая изповедно-монологична ли-
ния достига крайното си развитие.
разбира се, поетът не се затваря в херметичния свят
на своите спомени и преживявания, не потъва в някак-
во отвлечено съзерцание. Напротив, вглъбяването в
духовните пространства на лирическия герой разкрива
кръгозорите на богата и сложна душевност, в която ре-
зонира съвремието с всичките му нерешени и противо-
речиви проблеми. Именно жаждата да се даде отговор
на тия болни проблеми кара поета да не се задоволява
само с изображението на видимото, а да навлиза в не-
изследваните територии на вътрешните преживявания.
в „Посвещение“ ханчев изповядва:
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна, 28 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
Творчеството – ето смисъла на човешкия живот
за поета. Животът без творчество обрича личността
на бавна, но непредотвратима разруха, той убива по-
етичното в нея. А щастието и красотата са постижими
именно и само чрез отдадения на творчеството живот,
само в горенето и непрестанното движение на тър-
сещия дух. Целта на битието и на своя живот ханчев
вижда в повторното откриване на всяка истина, за да
може чрез нейното изстрадване тя да бъде разбрана и
осмислена:
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.
(„Посвещение“)
Тия строфи са израз на дългите и мъчителни търсе-
ния на поета през годините, в тях е кондензирана не-
говата художествена мъдрост. Мъдрост, която според
израза на Пенчо Данчев е „опазила топлата любов към
хората, вярата в тях, като е загубила само наивната или
малодушна склонност да си създава илюзии както по от-
ношение на техните добродетели, така и по отношение Критически етюди 29
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
на техните пороци. Това е мъдрост, която е смогнала да
съхрани смелия полет на помислите, упоритата воля да
се върви напред и все напред, но която е неразделна от
съзнанието за трагичните конфликти на съвременност-
та“ (П. Данчев, критика и естетика. С., 1972, с. 73).
Не би било пресилено навярно да се каже, че цялото
поетическо пълноводие на веселин ханчев е укротено
в „Посвещение“. както в семето е заключен плодът,
така и в това стихотворение, и в „балада за човека“,
„Земя и небе“, „Не, не трябва“, „Поет“ се съдържат ха-
рактерните особености на неговата поетика.
човекът е несъвършен и животът му е кратък, но
той постига безсмъртие с неукротимата си колумбов-
ска страст към открития: „Да бъдеш колумб / всеки миг
от живота си. / Да откриваш земи и звезди, / да откри-
ваш пространства и хора“ („Поет“). За ханчев поетът
е откривател на нови пространства в духовния свят на
човека, той е изследовател на човешкия космос. ето за-
що бихме могли да кажем, че той възприема поезията
като „движение на духа от крайното към безкрайното“
(Джузепе Мацини), като еманация на скритата в дълби-
ните на човешката душа жажда към неизвестното и не-
познатото, която го кара да надзърта дори в обятията
на смъртта:
Колумб остани
до последния миг на живота си.
И смъртта си дори
открий като свят непознат,
като нова земя посрещни я,
неоткрита от теб досега.
(„Поет“) 30 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
4
веселин ханчев е от големите лирици в нашата ли-
тература. На пръв поглед би могло да възникне впечат-
лението, че неизменните драматични интонации, задъ-
ханата напрегнатост на слога и резките, понякога дори
сурови ритми ще придадат дисонансно, нехармонично
звучене на стиха, но това е привидност. всъщност не-
говият поетичен изказ е твърде мелодичен, на места
даже песенен. С това може би се обяснява нерядкото
използване на баладата като форма за организация на
поетическия материал.
от „Испания на кръст“ до „Лирика“ веселин ханчев
измина един път от почти четвърт век в търсене на по-
етичното. И през цялото това време основно изразно
средство на неговия поетичен рисунък е алегорията. Тя
го привлича със своите възможности да създава раз-
гърнати в дълбочина образи, да надхвърля контурите
на обикновеното, конвенционалното отражение и да
навлиза в сложния и неедноизмерен свят на духа. Тази
алегория според П. Зарев е „разказ, в който отсъства
проповедническото изкуство на баснята. Той (поетът –
б. м., И. Г.) не обича да поучава. Той обича да размис-
ля. И чрез мисълта си да открива дълбоки истини. Той
ни принуждава да проверяваме своите възможности,
своята лична мярка за простото и сложното в живота“
(П. Зарев. Панорама на българската литература. Т. V.
С., 1976, с. 334). ханчев влага в алегорията такова зна-
чение, че в някои стихотворения тя престава да бъде
само образно-композиционен похват, а придобива по-
широки функции. Да вземем например стихотворение-
то „Изтегляне на мрежите“: Критически етюди 31
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
В пясъка – десет чифта крака.
десет чифта ръце – на въжето.
Тегли така. Тегли така.
Изтегли цяло морето.
Началото би могло да ни заблуди, че става дума само
за изтегляне на мрежи от рибари, но това е едва пър-
вият слой от рисуваната картина, защото по-нататък
следва: „Изтегли роклята на цветя, / обещана от лани,
/ хляба, огъня, солта, / ласките обещани. / Изтегли кон-
чето от мукава, / бяло, с черни копита. / една песен, а
след това / уста в устата впита.“ Дотук лирическото по-
вествование непрекъснато раздвоява вниманието ни и
ни насочва към две равнозначни решения. Най-напред
то ни внушава мисълта за рибарите, които изтеглят пъл-
ните мрежи, а заедно с тях и своя огън и хляб, защото
в мрежите е това, от което живеят; а после ни отвеж-
да към любимата за поета тема – борбата на човека с
природата и със себе си, за да извоюва щастието. Тия
две едновременно звучащи тези, които имат еднакво
право на съществуване, получават допълнителна емо-
ционална окраска във финала:
Изтегли тютюн и платна,
чаша вино, гърлото сгряло,
две звезди на прозореца. Тишина.
Малко сън за умореното тяло.
Тегли така. Тегли така...
– за да дойде накрая поантата, която е изцяло повторе-
ние на началото: „в пясъка – десет чифта крака. / Де-
сет чифта ръце – на въжето. / Тегли така. Тегли така. /
Изтегли цяло морето.“ По този начин творбата е изгра-
дена върху два самостойни плана – пряк и алегоричен. 32 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
Те се взаимопроникват и взаимообуславят, защото из-
разяват явления, намиращи се в диалектическо един-
ство помежду си. Изтеглянето на мрежите е всъщност
изтеглянето на човешкото щастие от хаоса на мрака,
постигането жадувания образ на красотата. ето теза-
та, която е на втори план, абстрактното обобщение.
То обаче не може да съществува без предметно-сетив-
ната конкретност на реално изтеглените от рибарите
мрежи (първият план), както и пресъздаването на тоя
образ би било безсмислено, ако в основата му не беше
заложена алегорията.
Подобна роля алегорията играе и в стихотворе-
ния като „ябълка върху острова“, „балада за човека“,
„Драма, наблюдавана сутрин“, „когато влакът идеше“.
разбира се, алегорично-метафоричният изказ в отдел-
ните творби получава различно звучене – и по степен
на наситеност, и по концептуална насоченост. в извес-
тен смисъл тоя факт обяснява противоположността на
настроенията в две съседни, а понякога дори и в едно-
единствено стихотворение.
Твърде често веселин ханчев си служи със звуковата
картина. Неговият рисунък е пластично-релефен, с ши-
рока палитра от багри, която нерядко е комбинирана с
употребата на алитерация: „Падна гръм. Синя мълния
близко премина. / Стана синя самата земя. / Аз усетих
под тънката мокра коприна / как безпомощно ти зане-
мя“ („Мълния“). Натрупването на съгласните звукове „с“
и „н“ създава физическото усещане за свистенето на
мълнията, а същевременно внася допълнителен акцент
върху синия цвят – една почти призрачна атмосфера,
която трябва да контрастира на светлата поанта. Такова
алитерационно, а също така и асонансно щрихиране ще
открием в „Земя и небе“, „Пръстен“, „Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка“, „Жив съм“ и т.н. Критически етюди 33
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
По-особен интерес от поетиката на ханчев представ-
лява неговата ритмова и римна система. (разбира се,
това би могло да бъде предмет на специално изследва-
не, а настоящите тезисни бележки имат амбицията са-
мо да маркират някои по-характерни черти в това отно-
шение.) в поезията си тоя творец показва удивително
разнообразие на използваните стихотворни форми. в
стиховете му няма да открием грапави, утежняващи ця-
лостното възприятие места, те респектират с елегант-
ното владеене на ритмичните стъпки, със свежестта и
свободата си. Свобода, в която се отразява внушител-
на поетическа култура (корените Ӝ трябва да търсим
преди всичко в руската и френската поезия).
Най-интересна е може би мелодията на ханчевия
стих. явно е, че поетът отдава голямо значение на му-
зикалната стойност на думата, на нейната способност
да изобразява определен звук в общия контекст на
творбата. Затова той мелодизира словесния изказ и с
помощта на паузи и композиционни повторения, къде-
то е необходимо, успява да придаде на лирическото по-
вествование рефренно звучене („Изтегляне на мрежи-
те“, „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“, „Зе-
мя и небе“, „черният вятър“, „Ленин“). в някои стихове
поетът постига непривичната интонация на едно, нека
го наречем, акцентно-вълново мелодично въздейст-
вие, което прави изказа динамичен и напрегнат: „Иде
и тътнат скалите. Иде – и птиците гони. / Иде – и вадят
жените вехтите гръцки икони. / Иде – и диво се мятат
празните лодки на кея, / бурята вече дочули, лъхнати
вече от нея“ („черният вятър“).34 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
5
веселин ханчев не можа да довърши своите търсе-
ния в областта на стихотворната форма. Новото съ-
държание, което започваше да изпълва стиховете му,
го изправи на прага на значителни композиционни из-
менения – то изискваше и нова форма, в която да се
въплъти. За жалост смъртта прекъсна живота на по-
ета. Прекъсна го тъкмо в момент, когато ставаха явни
плодотворните вътрешнотрансформационни процеси
в неговата поетика, довели стиха му до смели и ориги-
нални решения. Най-добрите от последните му „бели“
или още т.нар. интонационни стихове могат да създа-
дат бегла представа в каква насока биха продължили
неговите дирения.
респектира особеният ритъм, символизиращ сякаш
движение и напластяване на напрежението, което се
разгръща постепенно и завършва с неочаквана поанта.
внушението е монолитно и цялостно, макар че компо-
нентите на единния образ са независими асоциативни
гнезда, които могат да съществуват и самостоятелно, а
„мозаичната“, на пръв поглед разхвърляна, композиция
в крайна сметка придобива хармоничен вид.
Твърде съществена особеност на ханчевата поети-
ка, проявила се още в някои от ранните му стихотворе-
ния, но получила истинско развитие едва в последните
творби на поета („Тишина“, „Имам всичко“, „Присъда“,
„Жив съм“), е експресията на изказа. Тя се предопреде-
ля от рефлексията на поетическото самосъзнание, от
неговите драматични вътрешни борби, от стремежа да
се постигне по емоционален път антиномичната същ-
ност на битието. като прибавим и личната, физическа
борба на поета с коварната болест, усилията, които Критически етюди 35
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
трябва да положи духът му, за да се противопостави
на нейните пристъпи, ще можем да си обясним почти
френетичната задъханост на слога и катарзисно звуча-
щия рефрен „Жив съм“ от едноименното стихотворе-
ние. едва ли има в съвременната българска литература
друго подобно стихотворение, изпълнено с толкова
трагизъм и едновременно с такава трескава, неудър-
жима динамика, символизираща могъществото на не-
победимия човешки дух:
Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.
Жив съм.
В мен крещи нероден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:
Жив съм.
борбата – един от неизменните мотиви в поетика-
та на ханчев, трябваше да стане същност на негови-
те последни дни. Не само в поезията той не преклони
главата си, но и в живота, за да се слеят те в едно ця-36 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ло – поетичен живот и жизнена поезия. Поезията му
прие за своя родна стихия борбата. Тя осъди на смърт
„мнимите приятелства“ и „измамните желания“, „мал-
ките цели“ и „слънцата от станиол“, за да изрече с уст-
ните на поета:
Осъждам ви на смърт,
за да живея.
(„Присъда“) Критически етюди 37
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
АЛекСАНДър Геров – СкИТНИк
МеЖДУ ЖИвоТА И СМърТТА
в един невероятен слънчев октомврийски следобед
на 1993 година седяхме с Александър Геров в градинка
близо до неговия дом. Поетът наблюдаваше някакво
странно врабче с почти човешки очи, което подскача-
ше по алеята пред нас. „виждаш ли тези очи? – попита
ме той. – Не ти ли приличат на танцуващи звезди?“ И
докато врабчето втренчено ни гледаше, ние се впуснах-
ме във фантастични разсъждения за границите между
отделните светове, за вратата от светлина, която отде-
ля будността от Съня, Живота от Смъртта, битието от
Небитието.
Геров обичаше да разсъждава много за мистериите
на живота и смъртта. Затова той постоянно разгова-
ряше в своята лирика с живата и неживата природа.
всъщност той вярваше, че всичко е живо. И знаеше, че
всичко е едно, както твърди още хераклит Тъмния.
– какъв е цветът на вратата между живота и смърт-
та? – попитах го веднъж. – виждаш ли движението на
душата?
– За мен няма врата, а по-скоро златист реещ се во-
ал – отговори ми той, – и душата като ярка слънчева
сфера безмълвно пътешества из неведомите простран-
ства.38 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
Поетичният кораб на Александър Геров, с който той
се носи из пространствата на смъртта и живота, е из-
ваян от разтърсваща страст и томителна нежност, от
слънчева печал и мрачен възторг. По непреодолимото
си, почти мистично влечение към смъртта Геров е бли-
зък до яворов. Затова пътешествайки из необятните Ӝ
дълбини, той прилича на аргонавтите в своята неисто-
ва изследователска жажда и страст.
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейният велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме…
Изобщо аз не съм роден.
(„Материя“)
– Понякога летя наяве, не само насън – споделяше
с мен често поетът. – в летенето наяве аз си бърборя
кротко с цветята и дърветата, облъчва ме светлината
на нежните им речитативи, чувам флейтите и валдхор-
ните на галещия или бушуващия вятър…
При подобни разговори Геров все повече ми запри-
личваше на блещукаща свещ в океана на световната
хармония. Самият той ставаше статуя от светлина, си-
яещо кълбо. Собственото му сияние се превръщаше в
своеобразен поетичен звездолет, с който той лети във
времето. Сигурен съм, че за него нямаше Минало, На-
стояще и бъдеще. Той беше над тях и отвъд тях.
ето защо редица творби на поета, които изследват
мамещата тайна на смъртта, всъщност търсят превъп- Критически етюди 39
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
лъщенията на живота. Те искат да прозрат мистериите
на материята, която преминава от едно в друго състоя-
ние и изгражда различни светове. Думата „смърт“, коя-
то инак би трябвало да е натоварена с най-много здрач,
мрак и скръб, у поета е светла, прозирна, феерична,
дори заредена с мечтателност.
Нашите майки седемдесетгодишни
са вече малки момиченца.
Те се разхождат под цъфнали вишни
и къткат пиюкащи пиленца.
Гледа ги слънцето с нежност и страх,
милва ги и им се радва,
и предпазливо надвесва над тях
своята огнена брадва.
(„слънце“)
Можем ли да смятаме в такъв аспект, че поети като
Геров са напуснали нашия живот и свят? Те живеят не
само в съзнанието ни. Те са духовният хемоглобин на
българската поезия, който поддържа жива нейната ви-
сока традиция. Словото на Геров прекрачва границите
на поезията. То е Философия, вяра, Светлина. Затова,
размишлявайки за този поетичен скитник между звез-
дите, ние се реем из прелестите на българската приро-
да, чувстваме енергията на българския дух.
Не усещате ли как от своите огромни слънчеви пус-
тини поетът ни изпраща вълни от любов и благост?
Неговите лирични послания сякаш материализират ду-
мите на евангелиста: „И светлината свети в мрака, и
мракът не я обзе.“ Поезията на Геров свети в мрака на
нашия делник. И като блестяща, пътуваща през време-
то сфера тя ще ни изведе към брода на Надеждата.40 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ДАвИД НА ЛюбовТА
1
в края на трийсетте и началото на четирийсетте го-
дини в българската литература навлизат няколко име-
на на поети, на които е съдено не само да кажат но-
ва ярка дума в родната поезия, но и да припомнят за
големите фигури от високата класика – христо ботев,
Иван вазов, Пенчо Славейков, Пейо яворов, Димчо Де-
белянов, Николай Лилиев, Гео Милев. Периодът след
Септемврийското въстание от 1923 г., както и събити-
ята от 1925 година, когато зверски са убити Гео Милев,
христо ясенов, Сергей румянцев, а христо Смирненски
бива отнесен от „жълтата гостенка“ и над българското
общество ляга сянката на цинична и брутална диктату-
ра, се превръща в своеобразно безвремие за българ-
ската поезия.
Наистина в това двайсетилетие – до началото на 40-
те години – творят такива ярки поети като Никола Фур-
наджиев и Асен разцветников, Атанас Далчев и елисаве-
та багряна, и още неколцина интересни, физиономични
поети, но потресът от трагичните социални събития е
толкова голям, че, от една страна, тези талантливи тво-
рци се затварят (в различна степен, разбира се) в свой
измислен спасителен свят, а от друга, зловещата соци- Критически етюди 41
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
ално-политическа обстановка като че ли не позволява
раждането и развитието на нови таланти. в такъв кон-
текст се появяват имената на автори като Александър
Геров и валери Петров, богомил райнов и Александър
вутимски, Иван Пейчев и веселин ханчев, които по-къс-
но критиката определи с условното название поети на
40-те години.
Първите си творби тези поети публикуват в изключи-
телно напрегнато и тревожно време – навечерието на
втората световна война. още не са избледнели споме-
ните от общонационалната покруса след въвличането
на българия в Първата световна война. И ето че отново
продажни и бездарни политици тласкат отечеството в
нова касапница и нова национална катастрофа. европа
отново е разделена. Противостоящите групировки от
държави вече са изправени една срещу друга. отделна-
та личност отново трябва да направи своя съдбоносен
социален и нравствен избор. Затова още първите твор-
би на споменатите поети са заредени с експлозивната
енергия на моралната позиция.
Първите публикации на тези поети или книги впе-
чатляват не само с новаторските си художествено-есте-
тически послания, но и с изострената социална чувст-
вителност, с подчертано ясната и активна гражданска
позиция – нещо, което ни напомня социалния патос и
саможертвената обреченост на поети като ботев, ва-
зов, яворов, Дебелянов, Гео Милев и Смирненски. Така
нареченото поколение на 40-те години обхваща много
различни по поетически натюрел и художествена кон-
цепция автори. Ако валери Петров в ранните си творби
е под влиянието на приказните интонации, на майстор-
ското разгръщане на лирическите пейзажи, Алексан-
дър Геров ни поднася мускулеста, почти директно пуб-
лицистична, с антивоенна насоченост поезия. Ако ран-42 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ният богомил райнов в „Поетичен календар“ с релефна
яркост ни показва образа на големия град в смутното
военно време, то у Александър вутимски откриваме
романтични, почти призрачни поетични пътешествия
на духа. Същевременно обаче тези инак толкова раз-
лични поети биват обединени от едно – жаждата чрез
поетическия език да се долови пулсът на конкретната
драматична епоха.
една от художествено-естетическите и интелектуал-
ните кариатиди на това поколение (а и на новата бъл-
гарска поезия въобще) е валери Петров. Повече от по-
ловин век вече той присъства в българската поезия и
излъчването му е неизменно и ненатрапчиво, но могъ-
що завладяващо. всъщност той е една от малките бле-
щукащи светлинки на надеждата на мислещия човек
по пътя към истината. емоционалната аура на неговото
творчество осветява трагично извиращите и едновре-
менно с това светло-пречистващи пулсации на българ-
ската поезия през последните шест десетилетия.
2
валери Петров сякаш постоянно ни насочва към
мисълта на блез Паскал – „Щеше да има премного
мрак, ако нямаше видими свидетелства за истината“.
Сигурно щеше да има премного безнадеждност, ако
не съществуваха експлозиите на истинската поезия. А
валери Петров е една от нейните постоянни духовни
реинкарнации. Съвременниците на всяка епоха като
че ли смятат своето време за най-драматично, тежко
и противоречиво. Но дори и в най-мрачните години
проблясъците на неподправената поезия винаги са ос-
ветявали пътя към истината. Гео Милев дори извежда Критически етюди 43
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
някаква обратна зависимост между силата на поетичес-
кото внушение и обскурантизма на конкретната поли-
тическа ситуация.
ранният валери Петров започва с „Нощи в балкана“
(1940), „Палечко“ (1941), „Детинство“ (1941), „Juvenes
dum sumus“ (1943), „Нежности“ (1940–1943), „На път“
(1943), „Тавански спомен“ (1942–1948). какъв контраст
между епическата визия, пресъздаваща романтичните
нощи в балкана, и приказните пътешествия на Палечко;
между слънчевите внушения на пасторалните картини,
рисуващи прекрасната българска природа, и заражда-
щото се трептящо любовно чувство на юношата, по-
тъващ в сладки блянове и съзерцания на уютния таван,
от една страна. И от друга – мрачните излъчвания на
реалната действителност, бруталният тропот на боту-
шите на войната, ужасяващият лик на медузата на ет-
ническата омраза и насъскване (започващите гонения и
преследвания на българските евреи), набиращото сила
вътрешно противопоставяне в българското общество,
което след началото на войната преминава и в открита
гражданска рана. огромният дисонанс между тези два
съвършено различни свята – светът на хармонията, на
приказните илюзии и спомените от детството и светът
на разрушението и омразата – отеква с изключителна
сила в чувствителната душа на младия поет.
в „Нощи в балкана“, „Детинство“ и особено в „Па-
лечко“ поетът извайва пред нас фантастична картина
на слънчеви видения, на филигранно, почти дантеле-
но-словесно репризиране, на шеметен полет на въоб-
ражението. Младият и неукротим дух тук се впуска в
безкрайни пътешествия и приключения, неговата весе-
лост, невинна, девствена чистота още не са смущавани
от първите тръпки на смут, страх и ужас пред настъп-
ващата война (тя е показана твърде завоалирано, като 44 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
много далечен, едва-едва отекващ фон). Фактурата на
стиха е светла, жизнеутвърждаваща, лирическият ри-
сунък ни отправя (разбира се, при осъзнаване на маща-
бите и спецификата) към ранните творби на яворов:
Като червено огнено въже
съвсем самӝ желязото се вие
и двамата разкрачени мъже
със дива радост някаква го бият.
Грамадни, тъмни, хубави, по риза,
те вдигат, спущат звънки чукове
като старинен бронзов механизъм,
отмерващ времето от векове.
Но ето, спират работата те
и към земята нейде долу гледат:
в ковачницата е дошло дете
със някаква поръчка от съседа.
И става сякаш приказна картина:
туй дребосъче с чистото лице,
което слушат двата исполина,
над чуковете скръстили ръце.
(„Палечко“)
в „Juvenes dum sumus“ във филигранния стих вече
навлизат други интонации. Мекотата, благородството,
красивото съзерцание, безгрижността отстъпват мяс-
то на тревожни, дори резки, трагически нотки. Приказ-
ните скиталчества на духа, романтичните любовни бля-
нове, поетизирането на нощите в балкана – с Млечния
път, старите бичкиджийници, добрите космати биволи,
дядовото огнище, лаещите по васильовден кучета – са
изтласкани от жестокия образ на войната. въдворите-
лите на новия световен ред не се интересуват от Пла- Критически етюди 45
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
тоновите идеи за идеалната държава, нито от приказки
като тази за Палечко. За читателя, който познава въл-
шебната мекота и приказните интонации на „Палечко“
или „Нощи в балкана“, е поразителен контрастът на по-
етическите внушения в „Juvenes dum sumus“. Феерич-
ното, иносказателно-приказното, романтично реещото
се бива изместено от суровото, релефно изсеченото,
осезателно жестокото изображение на съвършено
друг свят, в който и най-мрачните кошмари се превръ-
щат в реалност, а човекът става играчка в ръцете на
сляпата съдба. всъщност най-важното в отделния чо-
век – свободата на духа и хармонията на стремящия
се към световното познание индивидуален разум – се
измества от бруталното насилие на слепия фатум, от
тържеството на безнравствеността:
двайсти век, век на Новия ред,
какво значиш ти, всеки те знае:
нашто знаме (щандарт и трицвет)
над земите „свободни“ играе!
Всеки знае що значи Нов ред:
това значи пак глад и мизерия,
все така „Труд и радост“ отпред,
а на скрито отзад жандармерия!
Всеки знае що значи Нов ред:
Платон сам ще си крие „Идеите“,
един падне от велосипед –
за това са виновни евреите!
Това значи той, Новият ред,
„всичко, както преди“, това значи!
свободата в подземен клозет,
над клозета – фашистки палачи!...
(„Juvenes dum sumus“)46 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
3
в поезията на валери Петров от този период като
постоянен рефрен звучи един тревожен въпрос: „Но
човекът, къде ли е той?“ още за ранните опити на ва-
лери Петров е характерно яростното търсене на чо-
века. Преломни, критични състояния на всяко едно
общество, като войната, позволяват на поета да ана-
лизира човека в полярни, взаимно изключващи се със-
тояния. И още тук, в „Juvenes dum sumus“ и „На път“,
валери Петров започва да полага щрихите към един
портрет, който рисува вече повече от петдесет години.
Това е портретът на българина, на човека, както и на
цялото общество. Макар и дело на своя автор, с всяка
своя мазка, с всеки свой щрих, с всеки контур той се
изплъзва от отеческото попечителство на твореца (по-
добно на Уайлдовия портрет на Дориан Грей). Поетът
вижда увеличаващата се пукнатина в образа на героя
на времето. отминава бурята на войната. Антифашист-
ката съпротива е дала своите свидни жертви. Но вмес-
то хората, които трябва да изградят новото общество,
да пазят като скрижали заветите на загиналите за въз-
вишена кауза младежи и девойки, идва подмяната на
ценностите, на нравствените критерии, на вътрешно-
то благородство, което постепенно бива заместено с
користния интерес и нагаждачеството. валери Петров
е от поетите, които в своя стих постоянно се движат
между смешното и сериозното. И това никак не е слу-
чайно – при увеличаващия се разлом между думи и де-
ла у човека, чийто портрет той вае, при задълбочава-
щата се поляризация между социални идеали и социал-
на практика единствената възможност да бъде верен
и на истината, и на таланта е постоянният стремеж да
претворява диалектиката на настроенията, чувствата, Критически етюди 47
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
мислите, състоянията на изобразяваните персонажи.
което той и прави с безпощадна последователност и с
постоянни вътрешни диалози със себе си.
какво става с героя на епохата, онзи, който е изнесъл
на плещите си победата над фашистката хидра? каква е
тайната на невидимите трансформации в душата на чо-
века, защо той не издържа на съблазните на времето,
защо материално-потребителската стихия поглъща и
преобразува най-светлите му пориви? Тези и други въп-
роси тревожно си задава поетът в „Стари неща малко
поновому“ (1945), в „Между агитките“ (1944–1946), в
„Пъстри фрески“ (1946). Препрочитайки стихотворени-
ята от тези лирически цикли, ще ни изуми как в създа-
деното от валери Петров – тази нежна и крехка фигу-
ра, външно беззащитна и много ранима, а всъщност на-
помняща властния дух на късния Лев Толстой, вслушан
в мистичния шепот на ялтенското море, предаден със
скулптурна сила от Максим Горки – се съчетават тол-
кова разнопосочни гласове от българската поетическа
традиция. Изкуството да се разказва в стих сладкодум-
но и увлекателно, както е у дядо вазов; яростната енер-
гичност на метафората и пламенност на сравненията
при яворов; ефирността на рисунъка, виртуозната игра
на думите и песенността на Лилиев; светлата носталгия
и екстазна печал на Димчо Дебелянов. У валери Петров
това е органично преплавено, озарено от неповтори-
мата му добра и всеопрощаваща усмивка, която е като
везна между добро и зло, смешно и тъжно, грозно и
красиво, благородно и низко, светлина и мрак:
От тоз дъждец, тъй летен-мимолетен,
поръсил свежест в твоите гърди,
човек би чакал празник съответен
във тъжната душа да се роди,48 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
а вместо туй пак старата идея
от неговата свежест долетя:
Таз жълта къща – как, нима и нея?
Таз пресна синева – нима и тя?
И стълбата? И мокрото хвърчило?
И цветето в съседския буркан?
И туй перило, изведнъж открило
как мило е на старческата длан?
Какво? Туй всичко, толкова богато
на вкус и дъх, на допир, цвят и звук,
да радва – тъй ли? – другите, когато
те сигурно ще бъдат още тук,
а ти ще си излитнал в облак пара
ведно с егоистичния си вик,
подобно тоз дъждец над тротоара,
поръсил и забравен подир миг?
(„Летен дъжд“)
всъщност валери Петров е от най-полифоничните
наши поети. Трудно е да доловим границата между ре-
ално и фантазно при него. Можем да говорим даже в из-
вестен смисъл за магическо поетизиране на реалното
и поетическо реализиране на магичното. Тази антитеза
трябва да ни насочи не само към вътрешно присъщо-
то за в. Петров амбивалентно, полюсно, многозначно
поетическо мислене, но и към посланията на самата
действителност.
още у ранния валери Петров ще се сблъскаме с
привиден парадокс – рисунъкът е сякаш пределно ре-
алистичен, дори натуралистичен, а всъщност образът,
картината представляват своеобразна романтизация
на реалното. Сякаш поетът се бои да покаже суро- Критически етюди 49
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
востта, грубостта на действителния живот. С това се
обяснява и почти постоянното приказно оцветяване на
лирическата визия. ето как е например в „край синьото
море“ (1941–1947):
светят чандии, все като тази,
бледорозови в синия ден,
с цинка жежък по вити первази,
със русалките, с белите вази,
със столетника сиво-зелен.
двама тъмни и стройни хамали
малеби край количка ядат;
втора толкова пъстра едва ли
бих открил по стъгдите заспали
на безкрайния източен път.
Шербетчия във алена риза
с гюма тънък и звънък дрънчи;
с толкоз пястри пиринчът е низан,
с толкоз варненско слънце олизан,
че ме кара да мигам с очи.
А над таз панорама красива,
докъдето се погледът спре,
с двеста хиляди гюма такива
мята мълнии, блясък разлива
синьо-синьото синьо море.
И така, във волтовата дъга на полюсните състояния
поетът постига неповторимото си изображение – без
да е жесток, той показва жестокостта, чертае лика на
безнадеждността чрез надеждата, с езика на любовта
извайва скулптурата на сивотата, отчаянието, разоча-
рованието. Лириката на валери Петров е красиво и въл-50 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
нуващо пътешествие в света на мечтата. Да, животът
понякога е жесток, груб, несправедлив, убеждава ни по-
етът, но също така той е красив, нежен и възвишен. И
поезията може би е единственото средство да се прек-
рачи отвъд действителността, да се постигне безкрай-
ността и зашеметяващата искреност на мечтата.
Словото на валери Петров притежава чудната спо-
собност да заличава границата между възможно и не-
възможно, измислица и зрима реалност. в „ангелските
фрески“ (използваме израз на самия в. Петров) се сли-
ват неудържимият поток на импровизацията, словесна-
та игра на отблясъци и сенки, Моцартовата лекота на
рисунъка, богатството на ритми, радостта от бликащи-
те жизненост метафори и сравнения.
Мнозина от българските поети творят в черно-бели
или предимно сиви тонове. Поезията на валери Петров
е пример за яркост на палитрата. „край синьото море“,
„Juvenes dum sumus“, „Тавански спомен“, „римски пло-
щади“, „в меката есен“ показват как своеобразната
евангелска простота на лирическия изказ, която прида-
ва релефност на изображението, се съчетава с рабле-
анска освободеност на поетическата визия. както е на-
пример в цикличната поема „На път“ (1943):
1.
Още в призори хладни пред сънна агенция, в мрака,
автомӝбилът тръгва напред в прахоляци и калища
и лети, и разтърсва багажа, и скърца, и трака
с пасажери петнайсет, стеснени на десет седалища.
Най-отпред е арменецът едър с ръката голема,
с гърба, пръскащ палтото, с каскета и късата шия,
който кара спокойно с два литра червено в корема
и с един окачен тенекиен шофьорски светия. Критически етюди 51
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
А отзад се завръща от лов фабрикант софиянец –
ех, мошеник! – щом хване доставка, държи и не пуща
и затуй има кожена шубка и куче със ланец,
немска шапка с перо и проскърцващи нови обуща.
Малко вдясно – с детенцето куцо – е майката тъжна,
толкоз дребна, с парӚ на ухото, с чумбера си черен,
и бащата грамаден до нея се друса, уж мъж, но
и той също така като облак голям начумерен.
ето защо стихът на валери Петров е реалистичен,
точен, немногословен и заедно с това е огнено кълбо
от звуци, багри и отблясъци. Там, на ефирната граница
между смешното и тъжното, ще открием образа на
мимолетната вечност, ще разгадаем непостижимост-
та на мечтата, ще ни облъчи любовта като тревожеща
свобода.
4
още в „Juvenes dum sumus“ и „Тавански спомени“ ва-
лери Петров притегли вниманието ни към една особе-
ност на неговата поетика – влечение към разгърнатия
поетически цикъл, към по-мащабните поетически фор-
ми. очевидно цялото великолепие на живота с неговата
пълнокръвност, разностранност и необятност трудно
можеше да се отрази от поета само чрез отделни твор-
би. Съвсем естествено и закономерно е в този смисъл
движението на автора към по-разгърнатите поетиче-
ски форми, към поемата. А особено място сред тях за-
ема „в меката есен“ (1960). Тя е не само великолепна
социална панорама, своеобразна диагноза на българ-
ското общество през 60-те години, но и безжалостна 52 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
нравствена равносметка, саморазголване, самоанализ
и в личностен план, и като естетико-художествени тър-
сения. Тази поема се появява, когато в обществото ни
започва политическо и социално размразяване. След
годините на култ към личността и редица трагични де-
формации в развитието ни, след годините на сектантски
залитания, ограничаващи свободата на индивидуално
творчество, започва топенето на ледовете. С „в меката
есен“ валери Петров улавя с удивителна точност и про-
никновеност не само мъртвото вълнение в българското
общество, което предхожда социалното размразяване,
но и полага фундаментално значими щрихи към порт-
рета на човека, изследван от него вече толкова години.
в удивително леко изливаща се форма, в невероятно
по поетическото си съвършенство повествование ние
откриваме полифонията на реалното битие, естестве-
ния поток на живота.
валери Петров ни убеждава в тази поема, че владее
до съвършенство изкуството да се обхване и поетичес-
ки пресътвори картината на естествения живот – при
това неусложнено, нефризирано и художествено не-
натруфено. образите са непосредно изваяни и може
би тъкмо затова така завладяващи – лозата е превзела
горното балконче на къщата, детският кристално звън-
лив смях закачливо буди квартала, следобедът е мек и
тих и лекият полъх на есенна печал пронизва като лайт-
мотив цялата поема – а всъщност не е ли това поемата
на нашия живот, на живота на всеки от нас? Не се ли
изправя пред всеки, в минути на сериозна нравствена
равносметка и самосъд, същата брезичка като символ
на естествеността, която ни напомня, че се отдалечава-
ме от самите себе си, че правим непростими компроми-
си, които променят главния смисъл на нашия живот? Критически етюди 53
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
човекът се създава цял живот,
чете, запомня думи, факти, дати,
общува със мислители брадати,
по-умен става. Браво! И едва
е казал „браво!“ – тръгва след това
в обратен път. Изтрити сякаш с гума,
изчезват този факт, онази дума –
неща, с които своя мозък той
изграждал е от мозъци безброй.
Изчезват. И изчезва той самият –
вълните на века ще го измият
като оставен върху плажа знак.
Но не, остава нещичко все пак.
Тоз лист не е от пясък като плажа
и аз на него искам да разкажа,
но точно както си го чувствам аз,
за себе си, за времето, за нас.
Та ний сме част от общото ни време,
защо тогава още тъй се време
в онуй, което чуждо е – уви! –
за тебе, и каквото щеш прави,
пак чуждо ще остане, само дето
ума си похабяваш и сърцето!
Не само разгърнатата метафора за брезичката, но
и постоянно звучащи като рефрен образи и внушения
изграждат своеобразната елиптична форма на поемата
„в меката есен“. Дълбокият подтекст ни отвежда към
иманентно присъщата както на индивидуалното човеш-
ко битие, така и на живота на обществото елиптичност
на движението и саморазвитието. от безжалостните
нравствени разрези, които се опитват да дадат отго-
вор защо се появяват петънцата в душата на отделния
човек, защо „душите ни са затлъстели“, през удиви-
телно честния и саморазголващ поглед към кухнята на 54 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
твореца (вечната дилема Моцарт и Салиери, вечният
въпрос за взаимоотношенията между нравственост и
талант), до приказно-фантастичните съзерцания, които
„изследват“ невероятното многообразие на елементи-
те на общата хармония между човек и природа (глици-
нията в двора, страшно-прекрасните славеи, чието пее-
не сутрин възвръща вярата на човека, очарователните
катерички, играещи си на перваза, щурчетата, разгова-
рящи с човешки глас, изумителните образи на кучета и
котки от едноименния поетичен цикъл) – в целия този
жужащ и пулсиращ калейдоскоп от характери, настро-
ения, моралистични послания, завладяващи метафори,
впечатляващи вътрешни пейзажи валери Петров очер-
тава социалните и духовните параметри на човека и
времето, в което той живее.
в поемата „в меката есен“ нашият автор успява да
успореди личния живот на героя и живота на времето
(цялата амалгама от отношения в семейството – любов
и нежност, неизбежното потапяне в бита, романтични-
ят порив на духа и отрезвяващият го егоизъм на дел-
ника); носталгията по нравствената чистота, която носи
епохата на антифашистката съпротива, и избуяващите
контрапродуктивни от морална гледна точка тенденции
на новото време; пътешествието в бездните на творчес-
кия процес и опита да се отгатне тайната му цел; из-
следването и непрекъснатите размишления, терзания,
резигнации, съмнения за смисъла на епохата, за край-
ната цел на човешката история. Нежна, но безпощад-
на е самоанализата на валери Петров. А чрез нея ние
получаваме и своеобразна рентгенограма на времето,
в което живеем, на обществото, което е люшкано меж-
ду щастието и скръбта, между унинието и ликуването,
между порива на националния дух и неговото самокру-
шение. И отново виждаме съпоставката между стария и Критически етюди 55
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
новия човек. Защо човекът, който уж трябва да изграж-
да новото общество (а и новото общество трябва да из-
гражда него), постепенно губи от светлата нравствена
енергия, която има неговият събрат от годините на ан-
тифашистката съпротива? как става така, че общество-
то, чието съзиждане почива на благородните принципи
на братството, равенството и свободата, десетилетия
наред не може да промени в нравствено и в социално
отношение отделния индивид?
другарю мой, защо не си такъв,
какъвто бе? Защо не сме такива,
каквито бяхме? Нещо си отива,
напуска ни. Защо, защо така
безстрашната мъжествена ръка,
в която не потрепна автомата,
сега е разтреперана самата
от таз слушалка със гласец писклив?
другарю мой, аз зная, че си жив,
аз зная, ний сме живи, но не мога
да не извикам: – ставайте! Тревога!
другари по оръжие, на крак!
В душите ни промъкнал се е враг!
доволството в душите вътре шава!
Охолството душите разрушава! –
Тъй викам и си спомням в студ и глад
как чувстваше се всеки свръхбогат
със теб, която искам да възпея,
със теб, комунистическа идея!
Изключително силни са поетичните размишления на
валери Петров по отношение на трансформациите в
душата на отделния човек, както и за глобалните со-
циални разломи. разбира се, съмнението, недоверието,
резигнацията, скепсисът не могат да взривят идеала, 56 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
но позволяват на поета лирически да „обясни“ нашест-
вието на конформизма и изкористяването на идеала в
душата на самия човек, както, разбира се, и в средите
на цели социални групи и прослойки, а в крайна сметка
и в цялото общество.
в известен смисъл поемата „в меката есен“ е поети-
ческо размишление по пътя към голямата цел. Удиви-
телно е, че повече от трийсет години преди рухването
на държавната система на социализма един поет (а не
философ, социолог или политолог) предусеща подвод-
ните Сцили и харибди, които се изправят пред човека
по пътя към идеала. валери Петров няма самочувствие-
то на провидец, но тъкмо защото е една изключително
чувствителна валенция на своето време, сякаш отгатва
бъдещото развитие. При това предчувствията за бъде-
щето нямат катастрофична осветеност, а са някак пас-
телно завоалирани, като че ли надеждата винаги над-
делява над скепсиса. Изглежда, основното средство, с
което извайва своите словесни пейзажи в. Петров, е
светлината на вярата. А вярата при този поет винаги е
свързана с образа на отечеството:
сърцето ми изпълнено е цяло
със тебе и със твоите мечти!
Българийо, как скъпа си ми ти,
как мека си като домашна пита,
как чиста като стомна ненапита,
как проста като стръкче от шибой!
Аз чувствам се така дълбоко твой
и чувствам теб така дълбоко моя!
При теб отново се завръща тоя
твой син, пребродил толкова земи –
в прегръдката си вечна го вземи!...
(„В меката есен“) Критически етюди 57
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
И други днешни лирици пишат с патос и възторг за
родината. Но ако Павел Матев е патетично драматичен
(в духа на вазов и яворов), ако Дамян Дамянов е нос-
талгично сантиментален, ако христо Фотев е поривно
екстазен, ако Любомир Левчев е резигниращо раздво-
ен, то у валери Петров откриваме интегралния поглед
към темата за отечеството – емоционалното ликуване
и възторг са съчетани със синовното преклонение, ес-
тетическото ликуване е подплатено от социалния па-
тос. И всичко е облъхнато от хармонията на естестве-
ното, непосредното, неподправеното съпреживяване.
в българската поезия няма друг автор, който да вла-
дее до такова съвършенство формата на поемата. още
в „Нощи в балкана“, „Палечко“, „Детинство“, „край си-
ньото море“, „Juvenes dum sumus“, „Тавански спомен“
ние усетихме неподражаемата способност на валери
Петров да повествува в стихове. Циклично свързаните
стихотворения фактически изграждат единната и хармо-
нична органика на една поема. А „в меката есен“ ни раз-
кри и още една ярка особеност на поетическия рисунък
на автора – впечатляваща лекота на поетическото „раз-
казване“, способност и най-значителни теми (включител-
но и моралистични размишления) да бъдат поднесени
не претенциозно, а като естествено извайване на харак-
тери, образи, типажи, състояния. Героите на поемата
разгъват не само своите мисли, но и своите характери в
естествена хармония с природата около себе си и обще-
ството. в такъв план е обясним интересът на нашия ав-
тор към по-пространните поетически форми. брилянтен
майстор на кратките лирически късове, поетът знае, че
проблематиката, с която се захваща, изисква по-разгър-
нати обеми на лирическото повествование. 58 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
5
Някъде в средата на 60-те години валери Петров на-
сочва своя поглед и към сатиричната поема. вече на-
бират скорост нравствените и социалните деформации
в обществото и поетът със своя безпогрешен усет и
интуиция улавя симптомите на нравствената ерозия,
както и наченките на задаващата се социална криза.
в продължение на повече от двайсет години валери
Петров написа 14 сатирични поеми, които по-късно
обедини под общия наслов „взето на смях и догдето
посмях“ (1965–1987). За поета сатирата е скалпелът, с
който художникът (а и мислещият човек въобще) пра-
ви дисекция на деформациите в обществото и в душа-
та на индивида. Поеми като „Песничка за пазачите на
фара“, „Случка в асансьор“, „хождение по буквите“,
„Легенда за чертожника“, „балада за контраадмирала“,
„Поет и редактор“, „История със знамена“, „Изследва-
не върху мезоните“, „репортаж за трите „хаш“, „Малки-
ят страх“, „Протокол от съдебно заседание“, „Съобще-
ние за изобретение“, „Приказка за дяволите“, „японска
история“ обаче ни убеждават, че скалпелът на валери
Петров извършва своите операции с любов, състрада-
ние, разбиране и нежност. Незлобивият хумор, елегант-
ната пародия, меката и умилителна дори закачливост
са характерни за критическите дисекции на поета. На-
вярно върху човека може да се въздейства по-добре и
по-ефектно със състрадателен хумор, с разбираща ус-
мивка, отколкото чрез убийствена ирония и сарказъм –
сякаш ни внушава в. Петров. четейки внимателно тези
поеми, не може да не ни порази следната особеност.
от една страна, откриваме пределна концентрация на
сатиричното изобличение – най-отвратителни дефор- Критически етюди 59
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
мации в социалното битие, а и в душата на отделната
личност са бичувани безжалостно от автора: бюро-
крацията, кариеризмът, подлостта, нагаждачеството,
конформизмът, глупостта, завистта, предателството и
т.н. Изобличението е направено по блестящо непод-
ражаем начин – с болезнена острота, с впечатляващо
задълбочаване и „изследване“ на характеристиките на
споменатите социални деформации и аберации, с език,
адекватен на самия език на пресъздаваните обекти. от
друга страна, в картините, които рисува авторът, ня-
ма злоба. Има нравствено осъждане, но няма агресия,
която убива. Ако приемем тези картини като графики,
очевидно това не са графики, които ни отправят към
среднощните кошмари на Франсиско Гоя. Пред нас са
по-скоро не убийствени памфлети и филипики, а анек-
дотични зарисовки, симпатично морализуващи драски
и шарки с молив, пастел и креда. всъщност по-точно е
да наречем тези поеми романтично-сатирични, защото
при тях сатиричното изобличение е органично препла-
вено с романтичната визия, с невидимото, но постоян-
но присъстващо като подтекст убеждение на автора,
че героите му (а и тяхното време) не са напълно под-
властни на Злото, че за тях има нравствен Изход.
Сатиричните поеми, както и отделни стихотворения
в циклите „... А другаде и с други двама“ (1958–1964)
или „Дъжд вали – слънце грее“ (1965) показват валери
Петров като един от владетелите на магията на римата.
Няма в новата българска поезия друг автор, който така
виртуозно да владее различните ритмични стъпки, така
да си играе с римата, да ни поднася прости и състав-
ни, сложни и почти непредвидими съчетания от думи и
образи. Но виртуозното владеене на римата у валери
Петров има дълбок съдържателен смисъл. За него тя 60 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
никога не е формалистичен, версификационен похват.
А обратно – винаги има съдържателна натовареност и
функции. валери Петров е майстор, който умее да раз-
гадава вътрешната архитектоника на думите, която се
подчертава в тяхната игра. Поетът осветява неподози-
рани пластове от значения в отделната рима, сравне-
ние, метафора. Забележително е, че неговата поезия е
изпъстрена със синекдохи, литоти, хиперболи, стилис-
тични прескоци, които не са самоцелно търсени и съз-
дадени, а естествено произтичат от разгръщането на
лирическото изображение. ето например как любовно-
възторженото чувство и екстазният трепет от докос-
ването до любимото същество се изливат в адекватна
художествена форма:
едно докосване по рамото,
три думи със пресекващ глас –
това бе всичко, но и само то
ни бе достатъчно тогаз,
за да започнат – страстни – срещите,
във своя низ тъй стар и нов,
със радостните и горещите
сълзи и думи на любов.
И чувствувахме как отвсъде ни
следят добри и зли очи,
и оправдани, и осъдени,
вървяхме в мрак и във лъчи.
да бяхме кълна пръв откъснали,
тогава, в оня първи час!
Но тоз чудесен земетръс нали
не бихме знаели тогаз? Критически етюди 61
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
И ето ни, цъфтим – растения,
посети във безплодна степ.
Проклет да е благословения
час, в който срещнах се със теб!
(„... А другаде и с други двама“)
И независимо дали стихотворението или поемата
визира света на хората или света на животните (както
е във впечатляващия цикъл „За кучета и котки“ (1963–
1973), или живота на природата, патосът на поета е
насочен към търсенето на човешките измерения. от
конкретния случай, наблюдение, нюанс, тема, проблем,
фрагмент валери Петров извежда моралистично обоб-
щение, от мозайката на отделните късчета той посто-
янно изгражда обща гигантска фреска. Това е картина-
та на нашия живот. Движейки се из нея, лирическият
герой е вътрешно мотивиран и тласкан от постоянна
мечта – да изгради мост отвъд смъртта.
6
За валери Петров е характерна пределната предмет-
ност на рисунъка. отделните стихотворения понякога
започват и се разгръщат като едва ли не битово описа-
ние. в началото е конкретният случай, детайл, подроб-
ност, нюанс, настроение, внезапно прозвучала мело-
дия, багра и т.н. – от тях започва неусетното свободно,
мелодично, увлекателно лирическо „разказване“, което
ни напомня нареждането на песен. Дума по дума, об-
раз по образ, метафора по метафора, стих по стих се
очертава извайването на ярка и впечатляваща карти-
на. Пределно предметното се извисява в прекрасната
пасторална картина, в моралистично оцветената поука 62 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
или в зареденото със социален патос внушение. Твър-
де често лирическият персонаж разкрива изумлението
на наивното съзнание, което вижда, че светът може да
се развива и без него. Друг път героят е сякаш самият
център на мирозданието и тогава е поразителна цен-
тростремителността на щрихите, резките и мазките,
които извайват неговия образ в стиха. Трети път в твор-
бата ние виждаме взаимното, почти огледално отразя-
ване и взаимопроникване на природните и човешките
същности (дори падащото есенно листо е натоварено
с човешко излъчване).
И над всичко като невидимо внушение се очертава
разбирането, че всъщност няма граница между живота
и смъртта. битието и Нищото разговарят помежду си,
взаимопроникват се и се взаимосъздават. без да е от
парадиращите със своето философско-лирическо съзер-
цание поети, валери Петров се домогва в редица свои
творби до значителни рефлексии. един от натоварените
с мъдрост и всеобемащите символи за човешката сво-
бода, волността и безбрежността на човешкия дух, цел-
та и вътрешното предназначение на волята, тайната не-
изтощима енергия на душата, за целесъобразността на
човешкото съществуване, е символът на морето. още
от ранния цикъл „край синьото море“ валери Петров е
магически привличан от темата за морето и от морето
като символ или метаметафора. в този образ той откри-
ва докосващите се пулсации на световната хармония и
духовното съвършенство на отделната личност, сурова-
та нежност на битието и напрегнатата страст на него-
вата най-чувствителна монада – човека. Най-силно ще
усетим това в стихотворението „Сбогуване с морето“: Критически етюди 63
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб пред простора зелен,
виолетов и син до безкрая?
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! стори ме ти цял!
дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов
се дочува на кораби воя...
сбогом, мое море! сбогом, моя любов!
сбогом, вечност жадувана моя!
особено изострено е поетическото зрение на вале-
ри Петров към неудържимото нашествие на бездухов-
ността в обществото и трагичното завладяване на от-
делния човек от парвенюшката стихия. в стихотворени-
ята му откриваме не само носталгията по съкрушения
идеал, но и сгъстяващата се горчилка от нравствените 64 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
предателства. като че ли хвърчащите хора, така при-
казно красиво портретирани от валери Петров, изчез-
ват и стават илюзия в нашия живот, катранена завеса
пада над обществото и в душата на отделния човек и
„... тъй, в съседство с ужаса / живеем ден след ден“.
Героят вижда „в чиста форма злото / безсилен да го
проумее“. в такива случаи в стиха на поета прозвучават
метални нотки, романтичните интонации биват измес-
тени от стържещия трион на директното послание:
На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. друго няма.
И вий скучаете край мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.
Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам.
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.
сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас –
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!
(„Японският филм“) Критически етюди 65
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
все пак валери Петров много повече разчита на
облагородяващата, вълшебна светлина на добротвор-
ното и облъхнато с любов послание. Дори там, къде-
то е разкъсана и нарушена общността между човек и
общество, човек и природа, човек и човек, поетът не
избира първо осъдителния тон, а се опитва да разбере
скритите мотиви за нарушената хармония. в поезията
на валери Петров много рядко има осъждане и изклю-
чително рядко се произнасят присъди. А ако все пак
се стига до тях, както в случая с „японският филм“, то
това са нравствените присъди на светлината над мрака,
на доброто над злото, на благородното над низкото.
Така ще си обясним десетките, а може би и стотици
отделни стихотворения, в които поетът се опитва да
разкрие вътрешната светлина на своите лирически пер-
сонажи, благородството на техните характери. ето за-
що и такова могъщо присъствие в поезията на валери
Петров има музиката. Невидимият полъх на мелодията
в контекста на стихотворението, във виртуозната игра
на думите, в калейдоскопа на метафорите и сравнения-
та, в многоцветната феерия на изреченията играе роля
не само за пластичното насищане на изображението,
но има и структуроопределящи функции. Това се отна-
ся не само за честите рефрени, не само за постоянното
търсене на музикалните възможности на съчетанията
от думи в творбата, но и за специфично музикалното
изграждане на сградата на отделното стихотворение –
тема, изложение на темата, разгръщане, понякога вари-
ации, кулминация, кода. разбира се, съпоставката носи
белезите на условността, но е несъмнено, че в новата
българска поезия няма друг поет, в чието творчество
да има такова присъствие и значение мелодията.66 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
7
валери Петров е хармонична мярка за нравственост –
нравственост към собственото творчество, нравствено
отношение към великата традиция на българската пое-
зия, нравственост на социалната позиция. Това ни е не-
обходимо особено сега, в края на този трагично-драма-
тичен век, когато зловещата хидра на омразата надига
своите глави, когато разединението, общественото на-
прежение и пагубната конфронтация се подклаждат от
вчерашни и днешни демагози. С цялата си същност на
човек и гражданин, с лириката и сатирата си, със сво-
ите пиеси и киносценарии поетът цял живот се проти-
вопоставя на омразата. Ако трябва с една фраза да оп-
ределим главната насоченост на неговото творчество,
ще кажем, че това е библейското противопоставяне на
Давид срещу Голиат. Давид на Любовта, Истината, хар-
монията, Справедливостта, Изкуството въстава срещу
Голиат на Лъжата, омразата, Злото. Зад по шуманов-
ски искрящите думи на валери Петров, зад приказна-
та феерия на състояния, цветове и дълбоки прозрения
често пъти надничат тъгата и състраданието, но никога
скепсисът и безверието. Затова любовта, която е глав-
но действащо лице и основен импулс в творчеството
на поета, непрекъснато ражда вяра. вяра, че човек мо-
же да бъде променен, че неговата душа може да бъде
спасена от вътрешните пропасти на насилие, егоизъм
и зломислие, които латентно дремят у всеки индивид:
стига си ме лъгала, Надежда,
тъкмо ти повярвам и ти пак...
Толкоз пъти вече се процежда
твоят лъч сред тези дни от мрак Критически етюди 67
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
и какво? след малко ме обгръща
и притиска старите гърди
тъмнината, пак онази съща,
два пъти по-тъмна отпреди.
И пак светваш. И макар да зная,
че до края все ще е така,
няма как, не бих могъл без тая
твоя ненадеждна светлинка!
(„Надежда“)
Не всичко е загубено, трябва да си повтаряме, щом
има такива поети. Не всичко е загубено, щом знаем, че
там, на малката уличка „елин Пелин“, свети едно про-
зорче и зад него седи умислен, съзерцаващ живота и
страдащ, надяващ се и вярващ, нежният човек и ли-
рик валери Петров. Може би всеки миг като Палечко
той ще тръгне по софийските улици, както вече пове-
че от половин век неговата поезия върви по пътищата
на нашите сърца. Може би тази поезия, проповядваща
любов и доброта, състрадание и милосърдие, ще ни
върне към човешкото у нас, ще озари очите ни със
светлината на Доброто, зад чиито открехнати двери
шепне бъдещето.
8
– Не ти ли се струва, че думите имат своя собствена
вътрешна светлина, която ги одухотворява и ги прев-
ръща в живи същества? – питам валери Петров, след
като сме разговаряли часове наред за невероятните
превъплъщения на словото, което у Шекспир извайва
галерия от характери и образи. А нека припомним, че 68 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
валери Петров е единственият случай в света на прево-
дач, превел сам всички съчинения на гениалния англи-
чанин. На всичко отгоре не обича и да се хвали с това.
– Не можеш да се отървеш от страстта си към сил-
ните фрази – полуиронично ми отвръща той, намества
очилата си и се впуска в удивителни разсъждения за
живия дух на отделните думи, за техните светлинни
пулсации, които са строителният материал на словес-
ните храмове.
И уж говорим за Шекспир, а си припомняме десет-
ки примери от българската поезия – стихотворения на
яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, които ни убеж-
дават, че традицията на голямата българска поезия
предполага свещенослужение на думата.
– Можеш ли да разшифроваш магията на сътворени-
ето на отделното стихотворение? – съблазнявам го аз
с въпрос, задаван стотици пъти на големи наши поети
през последния век.
– Понякога стихотворението се ражда почти мигно-
вено, с подозрителна бързина и завършеност на фор-
мата. Друг път се връщам към идеята отново и отно-
во – тя се избистря бавно и мъчително, месеци наред.
Ако използвам твоята терминология за светлинните об-
рази, които иззиждат храма на словото, ще трябва да
кажа, че сияещата птица на отделното стихотворение
понякога се рее свободно и безпрепятствено, а друг
път – сякаш трябва да премине през вихрушки от огнен
здрач, докато стигне до купола на търсената мисъл.
от „Нощи в балкана“ (1940) и „Палечко“ (1941) до
„Стихотворения 2008“ (1998) – почти седем десетиле-
тия, поетът неуморно гради своя словесен храм. Ако
проследим сътвореното в десетки негови книги през
тези години, ще ни порази пирамидалното изграждане
на това величествено светилище от думи. Критически етюди 69
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
– На пръв поглед нюансите и подробностите са нез-
начителни. Но човекът чрез тях рисува гигантската
фреска на своя живот – разсъждава често при нашите
разговори поетът.
– какво всъщност е за теб човекът? – питам го аз.
– Знаеш ли, твърде често си мисля за човека като
за избистряща се и фокусираща се в течение на мили-
они години светлина. виждам у него не само пластове-
те на земната еволюция – от минералите и първичните
растителни видове, през рептилиите и динозаврите, до
бозайниците от новото време и човекоподобните май-
муни. Но сякаш усещам и паралелното развитие, усъ-
вършенстване и въплъщаване на неговата душа във
все по-съвършени телесни форми. Движение от мрака
към светлината, от „безпросветността“ на световната
утроба към сияещото ликуване на осъзнатата вселен-
ска душа…
– Сега пък ти си служиш с помпозни фрази – зака-
чам го аз.
– е да, но когато приятели като теб години наред ме
облъчват със силни думи, и аз не мога да устоя на този
грип на патетиката – шегува се той.
Наблюдавайки през годините този удивителен и кре-
хък човек, притежаващ почти магическата сила на древ-
ноеврейски пророк, четейки и препрочитайки неговото
слово, се убеждавам колко мъчителна и неблагодарна
понякога работа е да изграждаш храмове от думи. осо-
бено във времена като нашето, когато войнството на
злото, лъжата, омразата и бездарието атакува свети-
лищата на любовта, истината, доброто и таланта. Свет-
лината, която излъчват словесните храмове на валери
Петров, е меката сияеща светлина на сърцето. Затова
тя е неуловима, непобедима и неустоима.70 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
НеСПокойНАТА ДУША
НА ДобрИ ЖоТев
Цяло поколение от ярки и способни поети се роди
под мъдрото и талантливо покровителствено бащин-
ско крило на Добри Жотев през 50-те години на ми-
налия век. като литературен Странджа той събираше
невероятно различни по своя лирически натюрел и ха-
рактер имена – владимир башев, Андрей Германов, Ни-
колай христозов, Михаил берберов, Любомир Левчев,
константин Павлов, Слав хр. караславов, Дамян Дамя-
нов, Иван Николов, Анастас Стоянов, евтим евтимов,
Петър караангов, Никола Инджов, Иван Динков и т.н.
безсънните нощи и бравурните литературни полемики
раждаха първите книги на тези автори. огромната част
от тях излизаха под редакторството на Добри Жотев
в издателство „Народна младеж“, библиотека „Смяна“.
Днес някои от тези книги са не само библиографска
рядкост, но и жалони в развитието на модерната бъл-
гарска лирика.
Сега ние си спомняме отново за литературния баща
на това талантливо поколение Добри Жотев. Ако беше
между нас, щяхме да отбележим поредната му годиш-
нина, но неговата поезия и живият му образ са самото
отрицание на спомена, на честването на каквито и да
е годишнини. Той живееше и твореше като бард, като Критически етюди 71
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
трубадур, като минезингер. Може да се каже, че жи-
вотът му беше самата непринуденост и естественост.
Затова, притежавайки сам мощен поетически талант,
той често пъти го жертваше заради своите питомци
(поетите, за които говорим):
Буйният вятър гърми – с вечността разговаря.
Мои приятели, всички навън,
вън посред вятъра, там, до един в надпревара,
вън посред ясния пролетен полет и звън!
Тъй го обичам, че цял от плътта му обвеян,
крача и сещам как в мене светът
все ще звучи, как не ще във света да изтлеем,
сещам как няма, как няма за живия смърт…
Нищо че нявга ще легна на смъртния одър.
Вий не скърбете, а пейте тогаз!
Пейте, че живият, чул песента на живота,
вечно копнее по нея и жив ще съм аз!
(„Буйният вятър“)
През целия си живот Добри Жотев се опитваше да
обясни магията на човешкия слънчев сплит. Така нарече
той и една от своите лирически сбирки в драматичните
си вътрешни усилия да разгадае денонощната клада,
която тлее в собствените му гърди. Той се вслушваше в
песента на полунощните щурци, които раждат ведно „и
реквием, и химн“. С наивността и непринудеността на
детето той се опитваше да разбере „непроницаемата
метафора“ на тоя свят. И хем периодично възклицава-
ше – „изречено е вече всичко“, хем постоянно се втур-
ваше лирически да „изследва“ мирозданието и тайната
на звездния храм:
Някога, казват, сърцето ще спре да работи.
Вие не вярвайте – пейте тогаз!72 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
Пейте, че живият, пил красотата в живота,
жаден жадува по нея… и жив ще съм аз!
Жив ще съм аз и понесли ме тихо, недейте
в гроб да ме сврете, под куп от цветя!
Мои приятели, родни другари, недейте –
как ще живея без слънце, без прелест, в пръстта?
Ний не живеем – горим сред искряща тревога,
хубост да има, хубост и смях.
Ний не живеем, горим!… Изгорете ме в огън!
В блясъци страшни да светя, да стана на прах!
(„Буйният вятър“)
единици са съвременните български поети, така
развълнувани в прекия, а не само в алегоричния сми-
съл на думата, от живото „дихание на природата“. Нес-
покойната душа на поета бе разкъсвана от постоянен
копнеж по неизследваното, неизвестното, безпредел-
ната волност. Затова и любима форма на неговите пое-
тически търсения бе баладата, песента, поемата.
Добри Жотев усещаше как пробягва вихърът на вре-
мето не само през неговата конкретна личност и твор-
чество, но и през този ужасен и тъй привлекателен
двайсети век. Той виждаше как „железни птици сеят
черно семе“ през годините. И в същото време по пре-
лестен и възвишен начин, разсъждавайки за чучулигата
като символ на същия век, ни показваше как в нейното
сърце е събрана безкрайната вселена.
в края на 1994 година, по време на премиера на кни-
га на Дамян Дамянов, той дълго и с юношески възторг
ми обясняваше каква енигма е Жената.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета. И към тях
като насън повежда ме кръвта ми. Критически етюди 73
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
Тогава ти ме спри с милувки мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!
(„Балада за единака“)
в края на живота си признаваше, че колкото повече
живее, толкова повече разбира, че жената е ирационал-
но, непознаваемо същество. При това разсъжденията
му излъчваха любов, преклонение и почти обожествя-
ване.
Почакай ме! Тъй дълго си ме чакала.
Кълна се в силата на слабостта ти,
в копнежа ти да бъдеш любена,
във жаждата да любиш се кълна,
отнетото до капка ще ти върна!
И някога от мъката и болката
роден и сам родил те,
аз може би ще те заслужа.
Обич моя!
(„Обич моя“)
онези, които лично го познават, помнят загадъчната
му и тайнствена усмивка. бъдещите поколения, които
ще го четат, ще трябва да разшифроват нейните пое-
тични послания.74 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
яроСТНоТо СЛъНЦе
НА НАДеЖДАТА
1
Не са много днешните поети, в чието творчество
така яростно избликва жаждата за живот, жаждата за
промяна, както у Андрей Германов. Поезията му сякаш
се самозарежда и самовъзпламенява от експлозиите на
своята жизненост и първична чувствителност. И печал-
ният факт, че поетът, ненавършил още 50 години, ни
остави сами на „каменната земя“ (заглавие на една от
стихосбирките му), никак не разколебава нашата вяра в
несломимата жизненост на поезията му. Тази поезия за
сетен път ни убеждава, че истинският живот е в неспо-
койствието, в изтощителната и несекваща всекидневна
борба за истина, че зад привидно мрачната констатация:
„Самоубийствено живеене е животът“, поетът всъщ-
ност сгъстява цялата си вътрешна енергия и воля за жи-
вот, фанатичната вяра на своята душа, че смърт няма за
оня, който носи у себе си слънцето на надеждата.
А Германов цял живот е изгарян и заедно с това ос-
ветляван от вътрешния огън на това слънце. от него-
вите огнени кълнове, пронизали живота и творчеството
му. Неслучайно първата книга на поета носи заглавието
„кълнове“ (1959). Стихотворенията, събрани в нея, ни Критически етюди 75
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
изправят пред поетическо самосъзнание, за което най-
важна, съдбоносна е връзката с природния живот, усе-
щането излъчванията на първичното. И ние виждаме
претворени в художествени образи със завладяваща си-
ла всички елементи от неподправения и неизмислен свят
на поета. А този свят е светът на българина от средата
на двайсетия век – побрал в себе си многовековните нас-
лоения на традицията, паметта на рода, неизкоренимия
усет за националното, чувството за родното, диханието
на земята, вечния кръговрат на кръвта и пръстта в ма-
щабите на националното съзнание; но също така и свят,
в който отекват тежките стъпки на новото, свят, в който
заедно с бурното обществено-политическо развитие на-
хлуват и раздвоението, и резигнацията.
още в първите книги на Германов се стълкновяват
усетът за традиция и чувството за съвременност, в ин-
тонацията на стихотворенията долавяме дисонансите
на това стълкновение. книги като „работнически влак“
(1962), „родов герб“ (1964) и „равноденствие“ (1965)
насочват вниманието ни към трусовете в самосъзнани-
ето на поета, към драматичните измерения на конфлик-
та: стародавно, патриархално – модерно, урбанистич-
но, конфликт, ярко изразен в духовния свят на съвре-
менника.
2
Между поетите от т.нар. априлска вълна Андрей Гер-
манов е от онези, които с най-голяма сила, проникнове-
но и човешки изстрадано се докоснаха до света на сел-
ска българия. в стиховете му тя оживяваше в цялото си
патриархално великолепие и заедно с това наивитет.
Мелодията на отделните творби ни напомняше пасто-76 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
ралната мелодия на димящите угари, в диханието на
поета се усещаше полъхът на полския вятър, в неговия
пулс отекваше пулсът на пръстта, в пълноводието на
кръвта му течеше природното време. Могъщото спо-
койствие на тази, сякаш вечна, селска картина позволя-
ваше на поета да заяви:
Аз до днес си останах верен
на спокойствието на нивите.
Но великолепното пресъздаване на тая действител-
ност бе необходимо на поета, за да постигне художест-
вения образ на човека, на българина. всяка стихосбирка
на Германов разкриваше нови пластове в душевността
на този човек – тя отразяваше като в калейдоскоп на-
ционалната психология на българина, неговия бит и
нрави, чувствителност и световъзприемане, страсти и
емоции. разбира се, всичко това поетът бе „закодирал“
в конкретни образи и внушения, най-малко при него мо-
жем да говорим за абстрактност на поетическата ви-
зия, за отвлеченост на чувствата. За да се убедим в то-
ва, достатъчно е да припомним само няколко заглавия
на стихотворения от първите му книги: „Селските гос-
тилници“, „Нощувка в балканско село“, „Стари майки“,
„Изсичането на лонгоза“, „Старата българия“, „По тебе
от далечни времена“, „Старопланински връх“ и т.н.
3
Поезията на А. Германов разбужда у нас камбаните
на националната памет, тя ни връща към първоизвори-
те, към корените, в звученето Ӝ дочуваме шепота на из-
конни и скъпи за всеки българин неща, озарява ни бля- Критически етюди 77
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
съкът на стародавни предания и поверия, тази поезия
ни кара да приемем и осмислим поновому исторически-
те послания на рода, заключени в обредите и обичаите.
И никак няма да е пресилено, ако кажем, че за Германов
отечеството, темата за родината е първата и истинска
любов и страст, на които той служи в своята поезия.
Ала измамно би било впечатлението, че поетът оста-
ва в пространствата на спокойното съзерцание, че не-
говото вглъбяване в историята не носи драматичните
заряди на раздвоението и резигнацията. Тъкмо защото
страстно се стреми към хармонията на минало и насто-
яще, защото иска да пренесе посланията на изконно
българското в нравствеността на съвременния човек,
Германов е непрестанно подлаган на атаките на скепси-
са и раздвоението. още в „равноденствие“, четвъртата
му книга, ще усетим пристъпите на раздвоението, ще
блесне пред очите ни леденият огън на разяждащата
мисъл:
От своя радост и от чужда скръб
умирам.
От завист съскаща към мен
умирам.
От користно похвалване
умирам.
От врагове и от приятели
умирам.
(„Преодолявам радостта у себе си“)
от „равноденствие“ нататък Германов вече няма да
може да се освободи от резигнацията – от тази изкуси-
телна за него, може би, песен на сирените. Изкусител-
на, защото единствено в борбата с нея поетът доказва
себе си, постига своята действителна същност. в него-
вия глас пак ще доловим пасторалната просветленост 78 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
и патетичната жизненост на предишните му стихотво-
рения, но вече приглушени и заредени с вътрешно нап-
режение. Започнала е борбата, страшната и опусто-
шителна борба на поета с всичко, което обезчовечава
човека, което разрушава хармонията на неговата душа
и намества там безсърдечието и пустотата. „яростно
слънце“ (1969), „взривна зона“ (1977) и „Самоубий-
ствено живеем“ (1979) бележат все по-ярките акценти
в тая борба на поета. Тези стихосбирки изсичат релеф-
но пред нас образа на А. Германов като един от поети-
те на съвремието с най-болезнена чувствителност. Той
е предоставил сърцето си за арена на сблъсъка между
доброто и злото. Не абстрактното зло и добро, витае-
що в небесните селения, а злото и доброто в душата на
човека – двуличието и искреността, лъжата и истината,
хуманното и нечовешкото, благородството и низостта.
Има някаква безумна упоритост в несекващата бор-
ба на поета – той вижда, че силите са неравни, но пак
предпочита „самоубийственото живеене“ пред спокой-
ната смърт на нравственото предателство. човекът е
човек само в борбата и вечното неспокойствие, сякаш
иска да ни каже Германов, в непрестанното съпротив-
ление на всичко обезличаващо го, лишаващо го от не-
говата човешка възвишеност и поетичност.
4
Поезията на А. Германов във „взривна зона“ и „Само-
убийствено живеем“ се бори за човека. Самият живот
е „взривната зона“, в която човекът трябва да устои, да
запази чиста душевността си, да не продаде идеалите
си. Иначе той става живият мъртвец, мъртвата душа,
лишена от човешки облик. С драматичен лаконизъм Критически етюди 79
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
ни предава това внушение поетът в стихотворението
„оживелият от Термопилите“:
Но гласове ще креснат гневно: „Не!“
Тълпата погнусена ще се дръпне.
Ти ще заплачеш и със думи тръпни
ще паднеш гологлав на колене.
Но покрай теб ще бъде тишина.
Ти ще се блъскаш във стени студени.
Кръгът на мълчаливото презрение
ще очертава твоята вина.
И с нея ти ще крачиш мълчалив.
докрай! Презрян, отритнат и без стряха...
Те бяха честни. да. Но те умряха.
И ти си честен. да. Но ти си жив.
човек би казал, че има много печал и страдание в
последните стихосбирки на Андрей Германов. И това
наистина е така. Но тая поезия не ни залива с вълните
на песимизма. Премного жизненост има у нея, за да
позволи на отчуждението, отчаянието, скепсиса да я
завладеят. Жизненост и мъдро, проникновено вглежда-
не във вътрешния мир на човека.
5
Този поет цял живот е бил изкушаван от хармонията,
от неподражаемите Ӝ мелодични излъчвания. Дори и в
книги, където най-ярко и релефно се откроява драматич-
ното раздвоение на Андрей Германов, способността му
да възприема болезнено остро противоречивата същ-
ност на битието – да речем „взривна зона“ (1977) – да-80 Том 3
ИВАН ГРАНИТсКИ
же и тук продължава да властва хармонията. всъщност
цялата поезия на Германов е мъчително и изстрадано
търсене на тая хармония, но разбирана не като нещо
абстрактно и застинало, а съвсем конкретно – вътреш-
ната Ӝ симетричност и мелодична неизчерпаемост по-
етът открива във внезапния слънчев лъч, в диханието на
тревата, в мълчанието на любимата, в звездния вятър и
пр. Това вечно неспокойно, напрегнато и същевремен-
но съзерцателно-просветлено, плавно движение към
изворите на хармонията ще съзрем твърде отчетливо
в творбите, създадени през десетилетието, заключено
между „яростно слънце“ (1969) и „Самоубийствено жи-
веем“ (1979). Ала като че ли най-подходящата форма, в
която се излива поетовата жажда по хармонията, тъл-
кувана като истина и свобода, се оказва четиристиши-
ето. онова неповторимо андрейгермановско четирис-
тишие, побрало в себе си светлия възторг и елегичната
самовглъбеност, надеждата и отчаянието, усещането
за безсилието на човека пред смъртта и несломимата
енергия на духа. в това недвусмислено ни убеждава
последната книга на поета „Други четиристишия“. Тук
има нещо от атмосферата на „четиристишия“ (1974) и
„Нови четиристишия“ (1976) – чувството за единство
между човек и природа, великолепното преливане на
настроенията, пастелната мекота на тона. Но заедно с
това ще се сблъскаме и с нещо твърде различно. все
по-често в душата на поета прозвучават дисонансите на
реалността, действителното разрушава мечтата:
Аз не сънувам, че летя: летежът се превръща в бреме.
По-рядко вика ме виста – по-често вече ми се дреме.
И в дрямката се вия аз, но полет и пълзене смесвам.
Тъй застарялата мечта превръща се в кошмар след време. Критически етюди 81
ЛОВЦИ НА ОБРАЗИ
Но драматичното, дори трагично усещане за проти-
воречивостта на битието, колкото и парадоксално да
звучи, говори тъкмо за страстния стремеж на поета към
постигането на неговата хармония. Зад черно-бялата,
често графично заострена фактура на четиристишия-
та – резултат от съчетанието на толкова контрастни
---
Цялата Книга ВИЖТЕ ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар