Оформяне на четирите основни елински племена. 8в. е преходен по своя характер, макар все още външно той да принадлежи към системата на Омирова Елада, във своята вътрешна структура той постепенно оформя основните елементи на Архаична епоха. Дорийското нашествие отдавна е забравено. Населението окончателно е уседнало и вече се е обединило в протополиси, както и е осъществило първото социално териториално деление по родов признак. Започва развитието на морската търговия и свързаната с нея ранна колонизация. Започва постепенното отделяне на занаятите като самостоятелен отрасъл. Обществото преминава от стоково към парично стопанство, от родова към истинска държавна организация. Извършва се и постепенен прелом в изкуството. В края на 8в. вече окончателно са се оформили четирите основни племена и техните диалекти:
1) \\’Iwne\\“ – населяват Атика, Евбея, Северни и Централни Циклади, в Мала Азия – от Смирна до Халикарнас с прилежащите им острови. Говорят йонийски диалект с подвид – атически диалект.
2)Dwriei\\’\\“ – населяват Мегара, Коринт, Арголида, Месениа, Лакония, Южни Циклади и о-в Крит, в Мала Азия – от Халикарнас до Книдос с прилежащите им острови. Говорят дорийски диалект.
3)Aijolei\\’\\“ – населяват Тесалия, Беотия, в Мала Азия – от Смирна до областта с/у о-в Лесбос, както и прилежащите му острови. Говорят еолийски диалект.
4) jAcaioiv – населяват Епир, Арканания, Етолия, Ахея, Елида. Говорят т.нар. северозападно диалекти. Има и 5ти диалект – аркадо-кипърският, който се говори в Аркадия и Кипър и областта Памфилия в Мала Азия. Смятан е за наследник на микенското койне.
Характеристика – архаичната епоха с нейният взрив на творческа енергия е истински Ренесанс на Елада. Заспалото общество на гръцкото средновековие изведнъж се събужда и прави невиждан скок напред, изпреварвайки дори Изтока. В резултат от Великата гръцка колонизация, елинското общество прескача от стадия на примитивното натурално стопанство в стадия на стоково-паричното такова, откъдето произтича и настъпилото социално-имуществено разслоение. Така Елада открива демокрацията. Въобще архаичната епоха принадлежи на великите открития, които по същността си са заемки. Благодарение на финикийците елини откриват мореплаването и колонизацията, а благодарение на нея заемат от тях азбуката си. От Финикия и Сирия заемат технологията за добиване на стъкло от пясък и тайната на пурпура, добиван от морски раковини. От Египет и Вавилон заемат астрономията и геометрията. Египетското архитектурно и монументално изкуство става образец за зараждащото се елинско изкуство. От Лидия заемат монетосеченето. Разгуленото общество за пръв път открива законността, морала и полисната форма на социална организация. Елада открива и патриотизма от панелински етап, силната личност, дори космополитизма.
Формиране на povli\\“ – възникналият през геометричната епоха протополис през архаичната епоха вече трайно се фиксира като полис със своите характерни принципи. Полисът е доброволно обединение – sunoikismov\\“ – на няколко общини с прилежащата им територия в единна държавна единица, наложена от нуждата за съвместна управа и обусловена от характерния за Елада ландшафт. Центърът на полиса е т.нар. a[stu - главно селище. Обликът му се определя от три задължителни елемента: ajgorav - централният площад-пазар, първоначално обикновен мегдан, постепенно украсяван с пейки за заседаващите в народното събрание, портици за сянка, застрояван с административни сгради, статуи etc. Агората е център на обществения живот; ajkrovpoli\\" - укрепената най-висока част на полиса, служеща да приюти населението при нападение; naov\\" - храм на полисното божество. Илюстрира могъществото на полиса и задължително е разположен на акропола. Храмът и акрополът са център на религиозния и духовния живот. Размерите на полиса обикновено са микроскопични. Дори свръхполиси като Атина и Спарта са малки по размери, съответно 2500кв.км и 8400кв.км., като Спарта включва и Месения. Всеки полис се гордее със своя сепаратизъм. Това разбираме от трите основни принципа, на които се гради той: ejleuteriva - първият основен и неотменен принцип –без свобода на личността (sw\\'ma) полисът е немислим. Затова основно морално задължение на всеки гражданин (polivth\\") е да притежава необходимите качества, за да защити тази свобода. Ето защо естественото състояние на всеки полис е povlemo\\". Парадоксът е естествен, тъй като полисното чувство за съхраняване на свободата води до постоянно недоверие към съседите, изразявано най-кратко чрез войната. Нуждата от свобода води до полисната гордост – чувството за aujtonomiva (със собствени закони), т.е. до мечтата, че на базата на автоктонността полисът е създал свои собствени закони, които единствено са адекватни нему. Адекватността на автономията се счита за единствен природосъобразен начин на живот. Затова всеки полис, успял частично или напълно да наложи хегемонията си над друг, неминуемо, частично или напълно му е налагал и собственото си законодателство. В пряка връзка и в следствие с тези два принципа е принципът - aujtavrkeia (самодостатъчност) – всеки полис трябва да разполага с всички ресурси, така че да съществува независимо от останалите: достатъчно развита колониална система и съюзни градове, които да му помагат в изхранването и войната, достатъчна жива и интелектуална сила etc. Eто защо терминът summaciv\\" - съюзен полис, има явно пейоративно значение. Всеки полис трябва да се стреми да спечели summacivde\\", без той самият да е такъв.
Тирания – все по-дълбокото социално-имуществено разслоение намира своя политически израз в борбата м/у аристокрацията, като представител на миналото(характерно за Геометричната епоха) родово общество, и демоса, като представител на зараждащата се демокрация. В своята борба демосът издига три лозунга: seisavcqeia - отмяна на дълговото робство; ijsonomiva - равенство пред закона; dhmokrativa - власт на народа. Инструмент за регулиране на тези процеси се явява тиранията. Принципно се различават два типа тирании: стара /ранна/ - характерна е за архаичната епоха и е основен двигател на политическия и културния процес. нова /късна/ - появява се след класическата епоха и е тирания в съвременния смисъл на думата. Първият сблъсък в архаичното общество е м/у аристокрацията и демоса като цяло. Пред заплахата от разпадане на полиса неговите граждани посочват одобрен от двете страни арбитър - aijsumnhvth\\" - чиято задача е да запише пазеното дотогава в тайна родово обичайно право и дори да създаде развита правна система. Обнародването на сакрално-херметично пазеното родово аристократично обичайно право е първият сериозен удар в/у правата на аристокрацията, тъй като така формално се дава достъп до властта на всеки гражданин. Освен това този първи тип стари тирани провеждат и реформа в областта на териториалното деление, на държавната организация на управление, на финансовата система. Те изцяло удовлетворяват първия лозунг на войната - seisavcqeia - и частично останалите два. Самите елини почти не са схващали този тип ранни тирани като тирани. Наричат ги обикновено Седемте мъдреци. След този етап вторият и третият лозунг са изпълнени частично, тъй като реформите са удовлетворили интересите само на гражданите, т.е. богати производители, корабопритежатели, финансисти etc. (буржоа). През втория етап борбата е м/у аристокрацията и селския демос при неутралитет на градския демос, макар че de facto би трябвало да е м/у селския и градския демос. Появява се втория тип ранни тирани, избирани обикновено като защитници на народа - prostavtai. Макар реално да не провеждат почти никакви съществени реформи, на практика те усъвършенстват лозунга за равноправие и преминаване на властта в ръцете на народа, т.е. последните два лозунга. Този тип тирани въвеждат култа към Diovnuso\\" jEleuqereuvo\\"( jEleuqevrio\\") - божеството на демоса – и провеждат огромна културна дейност. След тях и особено благодарение на техните наследници думата turanniv\\" става nomen odiosum – ако те обвинят за такъв, могат да те осъдят на смърт. В резултат на дейността на старите тирани се установява демокрацията като обществено-политически принцип. Въз основа на тези демократични принципи се оформят и двете основни форми на държавна уредба ( и двете са демократични!!!) – олигархия и демокрация. Там, където имуществените различия не са дълбоки се установява демокрацията, а там, където имущественото разслоени е дълбоко – олигархията.
Характеристика на архаичното общество – “Парите правят човека” казал Аристодем от Спарта. Това е първата характерна черта на обществото. Елада за първи път открива парите и само мисълта за тях вече я опива. В резултат от парите обществото претърпява рязка имуществена диференциация, доведена до крайност, т.е. до политически междуособици. Пряк резултат е Великата елинска колонизация еманация на социалния политически и търговско-финансов живот. В резултат от парите в обществото настъпва рязка имуществена контаминация – аристокрацията престава да бъде единственото имуществено привилегировано съсловие и това се довежда до неговата крайност – политически междуособици. Пряк резултат от тази контаминация е полисният начин на живот. Агората, а не кастовите съюзи, става център на живота. Тук се сключват сделки, тук се търгува, тук се научава всичко, тук въобще се живее. Като прибавим участието в религиозните празници и игри, то се получава картината на елинския живот. Елинът е немислим без своя полис, както най-точно е изразил това Аристотел. Краен резултат от социалното битие на архаичното общество е реалният икономически и социален прогрес.
Великата елинска колонизация
Елинските колонизации – елините винаги са страдали от липсата на земя(стенохория). Това са почувствали още микенците. Не случайно тяхната империя е основана на войната, а колонизацията им е пиратска по своя характер. Не случайно Троянската война е достигнала до нас не само като мит, но и като литературно произведение. Археологическите разкопки убедително доказват, че микенците колонизират йонийските острови, Крит с части от неговата империя, големи части от Мала Азия. Самият културен прогрес тогава, който се изразява в сблъсъка м/у микенската култура на стенохория и финикийската култура на овладените обширни пространства доказва, че Микенската колонизация е била първата елинска колонизация. Микенската колонизация е била първата елинска колонизация. Постепенно стенохорията се задълбочава, дорийците нахлуват и заедно с прогонените йонийци и еолийци преколонизират Цикладите, големи части от Мала Азия и прилежащите й острови, както и нови земи в Мала Азия. Така че Великата елинска колонизация е трета поред след микенската и ахейската.
Причини за колонизацията – в основата на колонизацията е самата същност на полиса. Аристорел казва: Fanerovn o{ti tw\\'n fuvsei hJ povli\\" ejstiv kaiv o{ti oJ a[nqrwpo\\" fuvsei politikovn zw\\'on. – “ясно е , че полисът е едно от естествените неща и че човекът по своята същност е живо същество, което е неотделимо от своя полис. Ето защо полисът има (1) капацитет за населяване с polivtai, образът – символ на който е капацитетът на агората. Всяко пренаселване би унищожило природната му същност. Пряко свързана със същността на полиса е (2) стенохорията. Нарастващото население допълнително отнема земя и така от една страна допълнително задълбочава стенохорията, а от друга – нарушава равновесието м/у природа и полис. Тези две причини пряко рефлектират в третата – (3) колапса на икономиката. Същността на полиса предполага интензивно развитие на икономиката в една или друга степен. Но стенохорията неумолимо все повече и повече ограничава източниците на изхранване. Така се появява нуждата от колонии – житници, както и нуждата от изселване на излишното население. Най-често това става през свещената пролет – ver sacrum: при тежко бедствие, обикновено неплодородие, се обещават на земята всички първи плодове, включително и всички деца, родени през пролетта – когато станат пълнолетни, ги изпращат колонисти. Последната причина, следствие от трите предишни – (4) са политическите борби. Те са естествено радикално средство за намаляване на населението, за съхраняване на икономиката и за гарантиране целостта на полиса. Тези четири причини, разбира се, са действали комплексно. В преходния период на конструиране на полиса радикално решаване на екзистенциалния проблем е възможно единствено в тесните рамки на вторачилия се в себе си полис, затворен за всякакви външни влияния. След този период радикално разрешение на глобалните проблеми ще се намира било чрез междуполисните войни, било под външен натиск.
Понятието “колония” – терминът е зает от римската култура и не е конкретен, тъй като колонията е военизирано поселище с цел да държи в подчинение местното население и в голяма степен отговаря на елинския термин klhrouciva. Гръцкият термин е ajp-oikiva - далеч от родината. Колонист е a[poiko\\" - човек, който живее далеч от родината си,а ръководителят на експедицията се нарича oijkisthv\\"(-r) - основател на новия oi[ko\\", но едновременно с това представител на родината. Ето защо той задължително е от полиса-майка – първият полис, който започва да основава колонии, а не колонизираща колония. Още приживе този човек е бил на висока, почти религиозна почит, а след смъртта си е бил почитан като херос, закрилящ колонията. Колонията дължи огромна почит към основалия я полис, но най-дълбока е почитта към полиса-майка - mhtrovpoli\\", или полисът, основал първата колония. Затова първа инстанция при разрешаване на политически и икономически военни проблеми е основалият колонията полис, но крайната винаги е метрополията.
Процедура на колонията – най-напред народното събрание решава да се основе колония. След това се сформира свещена делегация до оракул(най-често в Делфи), за да се получи санкцията на боговете. Много често оракулът посочва дори мястото – играе ролята на разпределител. След завръщането на делегацията се избира oijkisthv\\", както и gewnovmoi( разпределящ земята) и се сформира свещена експедиция колонисти под патронажа на jApovllwn jArchgevth\\" и Hraklh\\'\\" JHegemwvn. След като стигнат до мястото, очертават границите на колонията и разпределят земята за ползване м/у членовете си. Обикновен търсят сходен с метрополията си ландшафт. След това изработват novmo\\" - конституция на колонията. Обикновено следват конституцията на метрополията, но процесът на изработване е много по-бърз, отколкото там. Случва се колонията да изпревари метрополията по своята конституция и да бъде модел. След това избират магистрати: главният магистрат на йонийска колония се нарича ajstunovmo\\", а на дорийска - aJrmosthv\\". Накрая избират жреци.
Характер на колониите – най-тясно са свързани сакрално с метрополията. Имат общ култ и календар, участват в общи свещени пратеничества. Често обаче колониите взимат местни култове на божества. На второ място колониите са икономически тясно свързани с метрополията си – тя ги обслужва с флота си– военен и търговски. Обикновено метрополията е основен разпределител на стоките на колонията. Някои колонии дори използват същите монети като метрополията. Политически полисите са най-тясно свързани с метрополията си обикновено чрез принципа aujtavrkia. Колониите участват в хегемонията на метрополията. Успешната търговия, водена от колониите, води до бързия им просперитет, а това води до изтънченост, лукс, както и до бърза значителна диференциация м/у много богати и много бедни. Колониите внасят именно този елемент в континентална Елада. Отношенията с варварите са толерантни и приятелски, което оформя колониите като културен проводник м/у континентална Елада и Изтока, като проводник на постиженията на варварите в континентална Елада и на елинските във варварските държави. Ако колонията е основана от един полис, то управлението клони към олигархия,тъй като единствено населението, основало колонията има граждански права. Когато колонията е основана от авантюристи от множество полиси, то управлението клони към демокрация; много често – тимокрация(timhv - цена) според ценза.
Хронология: колонизацията започва в средата на 8в. и завършва в средата на 6в. основани са около 250колонии. Периодите са два:
първи: 750-700г., когато колонии основават единствено метрополиите. Водещи полиси са Халкида, Еретрия, Милет. Основани са Коркира, Трапедзунд, колонизирана е Халкидика, Южна Италия и Сицилия. Следва интервал от 50г., когато колонизацията замира.
втори: 650-550г., когато основен двигател на колонизационния процес са колониите. Водещи колонизаторски центрове са Милет, Фокея, Мегара, Кринт и колониите Сиракуза, и Масалия. Основани са Масалия, Тирена, Бизантион и останалите полиси по Черноморието.
Основното племе са йонийците, най-вече от остров Евбея (полисите Халкида и Еретрия), както и Милет и Фокея. На второ място са дорийците: най-вече от Коринт и Мегара. Като колонизационни центрове действат някои острови – Парос, Родос, малки области като Лукрида, Ахея etc.
Основни направления
западно – още в 774г. евбейците се устремяват на запад и колонизират малкия остров до Италия Питекуса. След половин век те колонизират Кампания(от Капуа до Неаполис). За контрол в/у търговията м/у етруските и елините, те основават по двата бряга м/у Италия и Сицилия Регион и Заникле. В 733г. коринтска експедиция основава Сиракуза. По-късно родосците и критяните – Гела, която основава Акраганг(Agrigentum). Сиракузците основават Агра, Кисмена, Камартина. В края на 8 – началото на 7в. ахейците основават Сибарис. Той пък основава Кротон, а по-късно и Посейдония(Pestum). Спартанците пък основават Тарент(Tarentum). Твърде близо до Южна Италия се основават толкова много полиси, че тя започва да се нарича Magna Graecia. Към днешна Франция и Испания основно са действали фокейците. Най-напред коркирците основават Епидам (в Илирия). По-късно са основани Масалия(днешна Марсилия), Антиполис днешен Антиб), Олбия( днешен Йер), Никая(днешна Ница). В Испания е основан Емпорион(от стгр. – тържище )за внос на сребро и калай.
североизточно – още в 8в. халкидците и еретрейците започват да колонизират северното крайбрежие н Егейско море, а именно полуостров Халкида - Calkidikhv - с трите му ръкава - Pallhvnh, Sitwniva, jAkthv. Паросците колонизират о-в Тасос и срещулежащата му област - Pavngaion(където е златото). Постепенно е колонизирана цяла Беломорска Тракия. Края на 8в. и началото на 7в. в Хелеспонта проникват основно малоазийски полиси, както и Мегара. През Босфора елините откриват [Axeio\\" povnto\\" - Негостоприемното море, наречено така по слух от наименованието му на езика на местните варвари. По-късно елините го преименуват Eu[eino\\" povnto\\". Основни колонии са кизик, Лампсак, Перинт, Бизантион. Във вътрешността на Черно море са действали основно мегарците и милетците. Мегарски колонии са Хераклея Понтийска, Каласис и Месембрия. Почти всички останали колонии са от Милет. Най-важна за азиатското крайбрежие е Sinwvph, която е оглавявала съюза от полиси, наречен povnto\\". Най-важни колонии тук са Трапезунд, Олбия, Пантикапей, Боскорос-Крим. Тук милетците колонизират доста поселища, дори във вътрешността на страната до днешната река Дон. Елинските колонии по днешното българско крайбрежие са: Анхиало – Поморие; Аполония – Созопол; Месембрия – Несебър; Одесос – Варна; Дионисополис – Балчик; Бизоне – Каварна
южно – най-трудното направление, тъй като тук са големите източни държави: Персия, Египет, Картаген. Елините успяват единствено да се установят в областта Киренайка, където основна колония е Kurhvnh. Кирена пък основава Брака и Евхеспериди. В делтата на Нил те се установяват в Nauvkrati\\", където са имали търговски представители 12 метрополии. Статутът на града е бил различен според политиката на фараоните и сатрапите, но обликът на свободен град е бил винаги запазван.
Характер на колониите:
запад: цветущи градове, житници на Елада, контролиращи цели области, пряко повлияли на Рим.
североизток: малки търговски фактории, вечно в опасност.
юг: богати житници, осъществяващи връзката с Изтока.
Сфери на влияние:
йонийците контролират Египет, Тракия, Франция, Испания, Черно море;
дорийците – Сицилия, Италия, Африка, Босфора.
Изкуство – през архаичната епоха то адекватно и дори злободневно индикира нейните характерни черти: трескавия и разнолик прогрес, уловен и осъществен в традиционното вече изкуство – вазовата живопис; глобалната консолидация и сепаративния полисен престиж, монументално отразени в архитектурата; младостта, многоизмеримостта и схематизмът на обществото, видени като идеално тяло в скулптурата; силната личност, изразител на обществото чрез своята лирика; силното впечатление от Изтока и особено от Египет, като цяло в изкуството.
вазова живопис: Период на източния стил – 750-600г.: от почти прякото копиране на източни изделия в началото на зараждането на елинския еталон за Изтока, осъществен масово едва през Елинизма – това е лаконичната характеристика на периода, смесил в себе си елементарността на геометричния стил, екзотиката на Изтока и зародилия се нов чернофигурен стил. През този период за пръв път се отделя прекият производител на съдовете от техния художник. За първи път се оформят и истински стилови школи със своя собствена техника: Минойска, използваща чернофигурна техника. При контурната техника цялата повърхнина на вазата е без никакво покритие, а орнаментите и фигурите се очертават със син контур. С такава линия се очертават и детайлите, като плътните части на фигурата се оцветяват плътно с лак. При чренофигурната техника цялото пространство м/у орнаментите и фигурата се запълва с лак, а детайлите се издраскват с остър предмет. Източните вази са по-елегантни и с изтънчен рисунък, а западните – по-груби, но сюжетно по-богати. През този период се появява полихромията: появява се бялата боя за изобразяване на жени и червената или кафявата, за изобразяване на мъже. Появяват се и вази, изцяло покрити с бяла боя, в/у която се рисуват фигурите. Периодът се разделя на три етапа: През първия етап художникът като че успява да овладее многообразието на нахлулите източни мотиви. Съдовете от този етап се характеризират с еклектичното смесване на новия растителен и животински елемент със стария геометричен орнамент. През втория етап живописните елементи се привеждат в система. Побеждава старото делене на полоси. В тях следват монотонно редици животни, а растителния и геометричния елемент се разполагат по останалите части – шийка, дръжки, а също така се използват и за ограничаване на полосите и за запълване пространството около фигурите. Налага се класическият гръцки орнамент – лотоси, бръшлян etc. През последния етап се появява фигурата на човека. Вместо безкрайните редици животни се появява сюжетна композиция от хора. Това налага рязък поврат в композиционната структура. Вместо в полосите, централната група се разполага почти изцяло по съда, съобразно с формата му, а животинските, растителните и геометричните елементи се разполагат по второстепенните части или обрамчват централната композиция. В периода на ранната Архаика – 600-525г. чернофигурната коринтска техника напълно измества милето-родоската контурна техника. През този период с бърз темп започва да се налага Атина като главен и масов производител на керамика, за да завладее пазара напълно до края на архаичната епоха. През този период художниците започват да се подписват. Социалният им състав е различен – граждани, но и много метеки, дори и роби. Появява се и името на собственика на работилницата. За първи път започва да се оцветява и фонът. В Коринт към глината започва да се прибавя оранжева боя. Постепенно отпадат остатъците от полосите; декоративните елементи и цялата сцена, съобразена с формата на съда, са подчинени на единна композиция, рязко открояваща се на гладкия фон. Постепенно художниците преодоляват схематизма, усвояват анатомията на тялото, откриват различните му пози, възрастови и антропологични особености. Основни центрове са Атика, Коринт, Спарта и Йония. Най-известни майстори са Клитий и Ексений. През зрялата Архаика – 525-480г. – настъпва още един рязък поврат – естетическото въздействие отново се гради в/у контраста м/у двата тона – черния и червеникавия, но се променя тяхното съотношение. Сега вече с лак се попълва фонът, а фигурата изпъква в/у нелакираната червеникава повърхност на вазата, като детайлите се очертават с контурната техника. Така се получава по-голяма експресия и тази техника дава нови възможности за експериментиране. Благодарение на чернофигурната техника става възможно понятието индивидуален художествен стил. Докато художниците усвояват новата техника, се срещат и черно- и червенофигурни вази. След този преходен етап, чернофигурната техника се налага. Появява се ново поколение художници, възникват дори художествени съперничества м/у тях. Най-ярки таланти и съперници са Евклид и Евфронид. В края на архаичния период голяма популярност достига Дурис, консервативен, но съвършен художник.
живопис – появява се през архаичната епоха. Тя е напълно загубена за нас, а косвените данни за нея са недостатъчни и в голяма степен объркани и съмнителни. Запазени са само няколко живописни глинени метопи от храма на Аполон в Терми – близо до Солон – строен в 600г. по композиция, стил и техника те наподобяват коринтски вази и вероятно са рисувани от коринтски вазописци. Метопи на сградата в светилището на Хера Аргейа до Пестум, в чийто музей се намира в момента. На няколко последователно метопи от пясъчник е представена битката на Херакъл с Кентаврите, както и останалите му подвизи
скулптура – появява се във втората половина на 7в. и бива (1)декоративна: релефи по фронтони, метопи, фризове, надгробни и посветителни релефи и (2)отделни скулптури. Разликата м/у сакралните и профанните скулптурни фигури е само наричането им за такива. Възникват и съответните школи: Критска, по-късно на Северен Пелопонес, на Атика, на Цикладските острови, на Йония. Скулптурата възниква на остров Крит около 30те години на 7в. и това са статуи и релефи с плоско овално лице, плосък череп и подобно на египетска прическа. От първата половина на 6в. в скулптурата започва да се употребява мрамор. А на Поликрат от Самос се приписва въвеждането на изливане на статуи от бронз. Оформят се два вида статуи – куроси(стояща фигура на гол младеж) и кори(права фигура на плътно облечена девойка). Две са основните задачи за решаване и пред двата вида скулптури, а именно: предаване на движението. Първата задача скулпторите решават формално чрез изнасяне леко и тромаво левия крак напред. От това обаче фигурата не носи движение, а обикновено левият крак изглежда по-дълъг. Частен случай е предаването на летенето, решен отново формално – богините на победата сякаш бягат с характерната свастикообразна архаична разкрачка. За първи път остроумно е решена задачата за летене при Нике от Делос – краката й свастикообразно са във въздуха, а връзка с постамента е нейният пеплос. предаване на вътрешен живот, т.е. одухотвореност. Втората задача също така е решена формално – всички архаични статуи са усмихват и това е т.нар. архаична усмивка. Снимката на скулптурата по-долу, наречена главата “Рампен”, ползва един шедьовър на атическото изкуство, датиран от 570-560г. Главата е купена в Гърция от френски дипломат, наречена е на негово име и момента се намира в Лувъра. Торсът на конника, към който е принадлежала е открит по-късно и се намира в музея на Акропола. Брадата и косата, украсена с венец са изработени с необикновена прецизност. Има остатъци от полихрония. Задача за решаване пред скулптурите тип курос е анатомията на човешкото тяло. Постепенно скулптурите преодоляват схематизма на естетиката на триъгълниците, без обаче да достигнат до съвършенство. Характерна особеност на куросите е, че те сякаш се състоят от четири независими една от друга механично съединени части. Задача за решаване пред корите е придаване богатството и финеса на дрехата и прическата(т.нар. архаична прическа) – задача, прекрасно решена откъм детайлизация на гънките и буклите, нерешена откъм подчертаване формите на тялото. Освен куросите и корите има и други типове – летящи фигури, седящи облечени мъже, в края се появяват конници, изображения на животни, фантастични същества etc.
Архитектура – през архаичната епоха се оформят двата основни архаични стила(ордера) – дорийски и йонийски. Основен носител на стила или основен стилообразуващ елемент е колоната. Храмът се издига на специална платформа, изсечена в скалата, или специално изградена, наречена стереобат(стгр. – здрава основа), която обикновено се състои от три стъпала. Дорийската колона е по-къса(около 6м), по-широка и по-тромава. Канелюрите й (каналчетата) се доближават плътно една до друга, образувайки остър ръб. Дорийската колона ляга направо на стилобата. Стволът й завършва с капител, свързан посредством шийка. Следва ехинът(стгр. – таралеж) и абакът(плоча). Антаблеманът започва най-напред с архитраф, който при дорийската колона е една плътна греда. След него идва фризът, разделен на триглифи(стгр – тройно изрязан), и метопи(лице). Накрая е корнизът, над който следва фронтонът. Йонийският стереобат е по-елегантен, тъй като стъпалата се отделят от малки жлебове. Йонийската колона е по-елегантна, по-издължена (12-13м) и канелюрите й не се допират един до друг, а остава част от барабана. Колоната стъпва на база, която се състои първо от плинтът, а след това от тороси и скоции, обикновено общо 3 на брой. Стволът се свързва с капитела отново с шийка, но тук ехинът е разделен на ovuli(яйчица) и volutae. Абакът е много малък – почти незабалажим. Архитравът е разделен от малки жлебове обикновено на 3 части, като отделните части леко излизат напред или назад. Фризът тук е плътен. Следват корнизът и фронтонът.
Видове храмове: Броят на колоните се определя по формулата b=2a+1, където a е броят на фронталната стена, (т.е.входа), а b е броят на колоните на страничната стена, която винаги е по-дълга. NB! Храмовете винаги са ориентирани на изток. Храмът се описва само с броя на колоните от фронталната стена. Страничните колони се казват само, ако са изключение от формулата. Класическият храм има 6 колони отпред, което прави 13 на страничната стена. Според броя на колоните, храмовете биват: in antis – с две колони отпред; тетра стил – с 4 колони; хекса стил – с 6 колони; окта стил – с 8 колони; дека стил – с 10колони; додека стил – с 12колони на фронталната стена. Според разположението на колоните храмовете биват: in antis – с две колони отпред; простил – с колони само на фронталната стена; амфипростил – с колони отпред и отзад; периптер – с колони отвсякъде; диптер – с двойна колонада отвсякъде; псевдопериптер – страничните колони са до половина вградени в стената и всъщност представляват полуколони; псевдодиптер – първата редица представляват цели колони, а втората – полуколони. Дорийският стил преобладава в континентална Елада, дорийската и етолийска част на Мала Азия и Южните Циклади. Йонийският стил – в Йония, Мала Азия, Северни и Централни Циклади.
Основни проблеми при украсата на храмовете: Първоначално украсите по фризовете били своеволни, без единна тематика. На по-късно се появява тенденция: при метопите – да се намери единен сюжет, състоящ се все пак от отделни сцени, а при цялостния фриз на йонийската колона – сюжетът да е единен и едновременно да има множество фигури. Най-напред се откриват действително единни сюжети с най-много фигури, а именно митологичните сюжети: Gigantomaciva, jAmazonomaciva, Kentauromaciva, jIlivou a{lwsi\\" (pevrsi\\") - превземането(разрушаването) на Троя. Всички тези сюжети ставали и за метопи. Но в този случай триглифите разделят сцените и във времето. Ето защо започват да се търсят други сюжети и се стига до подвизите на героите. Например метоп може да представя сцена от подвизите на Херакъл, в която героят носи, закачени като дивеч на двата края на тояга, две злосторни джуджета – кекропите. Този метоп е част от поредица изобразяваща Херакловите подвизи, намирала се на фриза на светилището на Хера до Пестум. Следващата особеност е украсата на фронтона – много труден проблем, понеже фронтонът е триъгълен и фигурите не се получават съразмерни. За да ги направят такива, търсят съразмерни в действителност сцени – например малката фигура е на река и съответния й бог, а на по-високото място – някой човек, като средата остава празна. Но това решение не е генерално. В крайна сметка в средата започват да изобразяват бог, а от двете му страни се подреждат фигурите – често в сцена на битка – първите прави, следващите приведени, а накрая са труповете. Използват се също коне и кентаври, които заемат правоъгълни триъгълници, а понякога към коня се прибавя и колесница. Накрая фризът се украсява с ajkrothvrion - един централен и два крайни. В зависимост от идеята се използват геометрични или растителни мотиви или скулптурни фигури (вж. Виенския парламент).
Лирика – епосът с неговата монументална повествователна съзерцателност, безвремие и имперсонална интерферентност, е напълно несъвместим, дори противопоказен на страстната, динамична, актуална и индивидуализирана до космополитизъм Архаична епоха. Обществото излиза от своята анонимност, открива силната личност, вече осъзнава своята легитимност и то благодарение на и единствено чрез индивида, с неговите мисли, чувства и действия, в неговите моментни страсти. Обществото открива и своя единствено необходим и репрезентативен жанр – лириката. Модел за нея като исконно-личностна страст е обредът. Нейният гений е шаманът. Шаманът като личностна репрезентация., шаманът като репрезентация на обществото, шаманът като репрезентация в личността на колективния участник в страстите на обреда. Остатъци от това са химните към боговете: пеаните(към Аполон), jAdwvnia( Adwnivdia), дитирамбите(към Дионис) etc. Остатъци от това са и фолклорните по произход skovnia(застолни песни, т.е. за пиршества), брачните хименеи - uJmevnei(при взимането на младоженката) и епиталамиите - ejpiqalavmia(през първата брачна нощ), трениите - qrh\\'noi(оплаквачески песни) etc. Доказателство за фолклорния, т.е за етническия им произход е диалектната формална стуктура на лириката. Елегическата поезия се твори на йонийски диалект, мелическата – на еолийски, ямбическата – на йонийски, но различен от елегическия и епическия, с много атически примеси, а хоровата – на дорийски. Силната личност налага своя отпечатък и в/у ритъма – от стандартното еднообразие на елегическия дистихон до съобразените с музикалната фраза и танца сложни и свободни размери на хоровата лирика.
Пояснение, относно четенето на поезия: Има два вида ударения: accentus – обикновеното ударение, което на старогръцки се означава писмено – и ictus – тактът, в който се чете съобразно избрания размер. Най-малката градивна единица в поезията е сричката. Тя бива дълга и кратка(по природа или по положение), което обикновено съответства на ударена и неударена. Понякога две или една кратки срички могат да се заменят с една дълга, но това е особеност и ударението в такъв случай пада на дългата по принцип сричка. Като цяло слабата сричка е неустойчива, не е абсолютно задължителна, в края на стиха, ако и да я има в принципната схема(рядко важи и за силна сричка в края на стиха). Също така кратката сричка може да се появи и като “auftakt” в началото на някой стих, където по принцип няма място(вж. Аристотел “Поетика” гл. 4, забел.10). Комбинациите от срички образуват стъпки. Те биват дву- и трисрични:
двусрични: хорей(= трохей); ямб; спондей; пирахий; (като олекотен вариант на хорея в края на стиха)
трисрични: дактил; амфибрахий; анапест
Специфичните комбинации от стъпките сформират основните поетически размери, всеки от които се използва изключително в даден жанр: ejlegiva, i[ambo\\", mevlh ,corikhv. А според това кой размер е избраният в конкретен случай, се определя дължината на стиха – един ред от строфата. понякога в стиха се прави кратка пауза – caesura.
Основни размери:
елегически дистихон – състои се от два стиха – първият в хекзаметър, а вторият – в пентаметър.
Muriavsin potev th\\'/de trikosivai\\" ejmavconto
ejk Peloponnhvsou ciliavde\\" tevtore\\".
/Simwnivdh\\"/
По принцип дактилът се употребява рядко – например:”Конници, конници, кървави конници…”
ямбически триметър – представлява три удвоени ямба, като първото време(т.е. първият ямб от всяка двойка) е по-силно.
Ямбът се употребява по-често, например:”Къде си вярна ти, любов народна…”
трохаичен тетраметър, т.е. 4 удвоени трохея.
Пример:”Тих бял Дунав се вълнува
анапест (ajnavpaisto\\")
Употребява се в ejpibathvria (маршови песни), например:”А устата сгрешила, сама промълвила Антон…”
сапфическа строфа – има само трохеи и дактили
Забележка: комбинацията и дактил и хорей в последния стих се именува”Адонисов стих”.
Faivnetai moi kh\\'no\\" i[so\\" qevosin
e]mmenV w[nhr, o[tti\\“ ejnavntio\\“ toi
ijsdavnei kaiv plavsoin a\\\\du fwneiv -
sa\\“ uJpakouvet. /Sapfwv/
Ille mi par esse deo videtur,
Ille, si fas est, superare divus,
Qui sedens adversus identidem te
Spectat et aidit. /Catulus/
На боговете равен ми се струва,
До тебе който седнал е небрежно
И слуша те тъй сладко да говориш
И да се смееш нежно-шеговита. /Борислав Георгиев/
Жанрове:Терминът lirikhv е въведен през Елинизма, тъй като тогава лирата(luvra) е много по-разпространена от професионалната китара(kiqavra), която има повече октави.
Едната музикантка, седнала на сгъваем стол държи лира със седем струни и резонантна кутия от черупка на костенурка. В лявата си ръка държи плектра – пръчица за удряне по струните. Правата жена в ляво свири на китара със седем струни като лирата, но с по-сложно устройство, но с резонантна кутия от дърво, която усилва звука повече(пиксида ор 5в, намираща се в Бостънския музей). До елинистическата епоха като общ термин се е употребявало tav mevlh, авторите са наричани melopoiov\\“. jElegiva (от e[lego\\“ – жална песен) включва всякакви жални мотиви – скръб, любов, ентусиазъм. По-късно в този жанр се пишат бойни и призивни песни. Определяща е не толкова тематиката, колкото елегическия дистихон като стандартен размер. [Iambo\\“ по произход е язвителна подигравка(вж. Старицата Ямба). Последното означава и “предаване на всекидневни чувства”. Най-близък е до разговорната реч и затова преминава в диалогичните части на трагедиите и комедиите. Елегията и ямбът твърде рано се откъсват от музиката и стават речитативни жанрове. Докато tav mevlh задължително се съпровожда от музикален инструмент, най-често китара. Еолийска по произход, мелическата поезия е с най-разнообразна, най-вече дълбоко-личностна тематика. Хорическата лирика – corikhv – задължително се изпълнява със съпровод на музикален инструмент и танц. Ако в предишните жанрове силната личност изразява сама себе си, то хоровата лирика е нейният своеобразен обществен отпечатък. Колективната личност на хора в 1p.Sg. възпява възгледите, чувствата, страстите и стремленията на богове, герои, победители, видни мъже. Тази особена рефлексна същност на хорическата лирика я прави своеобразен мост м/у tav e[ph и tov dravma. Хоричеката е много по-богата откъм жанрови форми:
dituvrambo\\“ – песен-възхвала на Дионис, изпята за пръв път от Арион.
paiavn(-wn) – песен-възхвала на Аполон от Пиндар
u{mnai – към отделни богове
uJpovrcema – песен и пантомимичен танц от Пиндар и Бакхилид
prosovdion – песен по време на ритуална процесия
parqevnion(-\\“) – девическа хорова песен, а най-ярък представител от авторите е Алкман
frh\\’noi – траурна хорова песен, характерна за творчеството на Симинид и Пиндар
ejgkwvmion – песен-възхвала, създадена от Ибик
ejpinivko\\“ – песен в чест на победата, от Симонид и Бакхилид
век област жанр поет кога е живял
jIwniva ejlegeiva Kalli\\’vo\\“ първата половина на VІІ в.
Spavrth ejlegeiva Tortai\\’o\\“
Kuklavde\\“ i[ambo\\“ jArxivloco\\“ около 680-640 г.
VІІ Kuklavde\\“ i[ambo\\“ Shmwnivde\\“, jAmorgivno\\“ средата на VІІ в.
Levsbo\\“ mevlh Tevrpadro\\“ разцвет около 650 г.
jIwniva ejlegeiva Mivmnermo\\“ разцвет около 630 г.
Spavrth corikhv jAlkmavn разцвет около 630 г.
Levsbo\\“ corikhv j Arivon разцвет 628-625 г.
jAqh\\’vai ejlegeiva Sovlwn 639-559 г.
VІІ – VІ Sikeliva corikh Sthsivcoro\\“ около 600 г.
Levsbo\\“ mevlh jAlkai\\’o\\“ роден около 620 г.
Levsbo\\“ mevlh Sapfw\\’ родена около 612 г.
jIwniva mevlh jAnakrevwn роден около 570 г.
jIwniva-Sikeliva ejlegeiva Xenofavne\\“ роден около 570 г.
VІ jItaliva- JRhvgion corikhv [Ibuko\\“ разцвет около 550 г.
jIwniva i[ambo\\“ jIppwvnax разцвет около 540 г.
Mevgara ejlegeiva Qevogni\\“ разцвет около 540 г.
VІ – V Kuklavde\\“ corikhv Simwnivdes oJ Kei\\’o\\“ 556-486 г.
Boiwtiva corikhv Pivndaro\\“ 518-438 г.
V Boiwtiva corikhv Kovrinna началото на V в.
Kuklavde\\“ corikhv Bakculivdh\\“ около 470 г.
jAqh\\’vai to; dra\\’ma Aijscuvlo\\“ 525-456 г.
V Sofoklh\\’\\“ 496-406 г.
Eujripivde\\“ 480-406 г.
jApistofavnh\\“ 450-385 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар