Бъг във времето (фантастичен роман)

ПЪРВА ГЛАВА



Той помнеше предишните си съществувания. След всяка смърт Скитникът се раждаше десетки години назад. Помнеше грешките си, които още не бяха извършени. Наясно беше, че нищо не може да промени в този си живот, щом някой ден отново ще се роди такъв, какъвто се помнеше в бъдещето.

Всеки път просто се опитваше да живее, наясно единствено с това, че следващия път оскъдицата ще е по-голяма. Първо без компютри, после и без телевизор, без електричество, книгопечатане, компас, барут... Някой ден щеше да е в пещера и да знае, че земята е кръгла и се върти около слънцето, което от своя страна е малка звезда в сравнение с останалите. Дивак със знания за протоните и неутроните, наясно с факта, че светкавицата е електричество, а не копие в ръцете на богове.

Друг на негово място със знанията си би се опитал да придобие власт, да завладее света дори. Той рядко си позволяваше охолство, дори далеч по-малко, отколкото бяха възможностите му.

Съблазняваше го понякога идеята да ускори хода на историята. Да спаси света от множество заблуди. Можеше да спести много безсънни нощи на трепетни умове, изтощени от преследване на погрешни цели. Да дари познанието си и да избави историята от много заблуди.

Но помнеше бъдещето, и то с болка и отегчение. Често там, в неслучилото се, някога и някъде чувстваше себе си излишен. Открито беше вече всичко онова, което той би могъл преди това да открие. Създадено онова, което е можел да създаде. Постигнато постижимото и за неговите способности. Не искаше да лишава стремящите се към истина от собствените им заблуди, озарените интелекти от откритията им.

Освен това Скитникът беше авантюрист, човек на играта. А за да я има, трябваше да спазва правилата й. Играта - онази, чиито правила не искаше да нарушава, беше да живее в условията на научния и технологичен прогрес на времето, в което се е родил.

Често му липсваше храна, която още не можеше да бъде произведена.

Често искаше да прочете автор, който още не се е родил.

“А ако все пак моите действия могат да доведат до промяна и той никога, никога не се роди?”

Махваше с ръка. Съмняваше се. Да, гледаше да е встрани от глобалните събития, но по-скоро от суеверие и за да не наруши неволно условията на своята игра. Иначе дълго време се съмняваше във възможностите си да промени каквото и да е било. А когато разбра, че може, реши, че трябва да стори нещо наистина драстично, за да се отрази то на бъдещето.

Много скоро знанията му в насоката, в която беше развил интелекта си, изгубиха всякакъв смисъл и значение. Като ИТ специалист от началото на двадесет и второто столетие беше в стихията си единствено в условията на технология, която дори и малко назад във времето не можеше да бъде произведена.

Беше интересно да научава неща, които в бъдещето – неговото минало, не му изглеждаха необходими. И имаше чувството, че навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко във вътрешността на принципа.

“Бленувах да върна цяло човечество в пещерите...” - усмихваше се горчиво, щом носталгия свиеше гърдите му.

Обичаше да пътува до градове, в които е бил някога в бъдещето. Виждаше ги все по-тихи и по-пусти.

Понякога беше вълнуващо да е свидетел на началото на грандиозен проект. Тогава се просълзяваше. “Дали ще видя някой ден как са се градели пирамидите?”

Но по-често го болеше. Преди в бъдещето мечтаеше за тишина, а носталгията му беше към морално остарели неща, заменени от по-модерни, при това от сравнително по-скоро. В рамките на един живот.

Сега му липсваха по-модерните. Обяснимо беше - освен удобствата, които щяха да му донесат, с част от тях беше свързано неговото минало.

Гледаше ту с ирония, ту затрогнат блесналите очи на поредния свой съвременник при вида на поредната “модерна играчка”. Понякога чувстваше завист. Понякога - чиста и силна обич към наивността. Случваше се едва да се сдържи да каже или направи нещо, молеше се за онзи ден, когато ще се прероди в динозавър.

Понякога се чувстваше най-излишното същество. Във всеки е заложена, макар и като искрица, мисълта, че колкото и ненужен да е, човек е част от своето време. Той беше чужд. Изгнаник във вековете. Скитник във времето.

Свикна да живее в условията, създавани в резултат на обществено-политически грешки, които знаеше, че скоро ще бъдат осъдени и заклеймени сурово.

Дори се учудваше на себе си колко леко приема несправедливостта и масовите заблуди.

По-трудно му беше да се примири със себе си, когато разбра защо всъщност толкова лесно се примирява. Това, което тепърва трябваше да изживее и за което знаеше, че ще бъде осъдено от историята, сега повече от всякога му приличаше на онова, с което щеше да бъде заменено. Ако се бунтуваше за нещо в своето време, причината беше, че малко или много все пак се заблуждаваше, че нещо се променя.

Различна му се струваше само технологията, в това число и технологията на власт, идея и философия, но дълбоко в принципите си нещата бяха същите. И неизбежно водеха натам, откъдето той идваше.

Запечата в съзнанието си отчаянието в очите на осъдени, които някога щяха да бъдат реабилитирани и пред тях да се прекланят хора, странно приличащи на тези, които сега ги осъждаха.

Бързо, много бързо той, хакерът, бунтарят в първото си съществуване, свикна с мисълта, че е пасивен дух. Дух, безразличен към всички останали. По-лош дори от страхливец, който има поне съвестта си. И угризенията си.

Едно от съществуванията си прекара като отшелник мъдрец. Все едно беше стигнал онази по-висша, но и далечна цел на своето пътуване, в която щеше да бъде вече в пещерния свят. Наслаждаваше се на следите от реактивните самолети, но беше успял да забрави тези толкова ненужни неща и гледаше на тези следи като на “бразди от белите волове на Небесния орач”.

Друго свое съществуване прекара из лудниците, на два пъти срещна хора, които толкова точно и детайлно разказваха за бъдещето, сякаш бяха като него.

Бяха повече от него. Без да имат знанията му, те предвиждаха какво ще се случи със света. Но не бяха способни да разберат какво се случва в настоящето им. И тези, които обичаха, ги затваряха като болни и ги поболяваха. Така се поболя и той. И в това състояние позна за кратко една търсена дълго, дълго истина. Но бързо след това умря, а когато се роди отново, помнеше всичко друго, само не и нея. Защото, ако Скитникът я помнеше, не би успял повече да съществува.

За разлика от всички останали трупаше култура без проява на воля. Проява на воля имаше, когато искаше да се лиши от част от товара й.

Новите за другите книги някога беше чел като класика. При това на различни езици в различните си съществувания. И всеки път - през призмата на различен житейски опит. Например - четиринадесетгодишен, но със сбор години от всичките си съществувания триста и четиридесет. Или шейсетгодишен, но съществувал значително по-малко от четиринадесетгодишния.

ОТ тук