ПРЕДСТАВИТЕ ЗА ЧОВЕКА, ДРУГИЯ И СВЕТА В СОНЕТИТЕ НА УИЛЯМ ШЕКСПИР

Коя е основната тема на неговите сонети и как чрез нея се представя идеалът на твореца за свят и човек? – любовта, вдъхновена от дамата на неговото сърце. Любовта е един от основните съдържателни изражения на ренесансовия хуманизъм (защо?) – тя внушава близостта между хората, желанието им да живеят един с друг, търсенето на разбиране, както и преклонението пред красотата на любимия човек. В поезията на Петрарка другият обикновено е Жената. Превръщането й в основен обект на лирическото преживяване е едно от най-значимите различия с това, за което пишат средновековните творци – през ‘тъмните векове’ жената се мисли като израз на греха и не е обект на възхвала и възпяване в литературните текстове. Как е представен образът й в поезията на Пртрарка? – тя е въплъщение на красотата, нежността, дава любов и предизвиква любов. Чертите й се свързват със символиката на светлината – бяло лице, сини очи, руса коса – всички тези характеристики отвеждат към божественото. Ренесансът издига в култ Дева Мария – майката на Богочовека – и всички женски образи в изкуството по някакъв начин се опитват да се доближат до нейната благост, смиреност, одухотвореност, без това да отнема от женствеността, от физическата й привлекателност. Шекспировите сонети също говорят за любовта като доминираща духовна и емоционална сила, но по доста различен начин. В същото време през отношенията към Другия, другите се изказват мисли за живота, за обществото, както и за самия лирически човек, който говори в текстовете и търси познанието за себе си, като се оглежда и сравнява със света около себе си. Затова ви предлагам като тема на днешния ни разговор: ПРЕДСТАВИТЕ ЗА ЧОВЕКА, ДРУГИЯ И СВЕТА В СОНЕТИТЕ НА УИЛЯМ ШЕКСПИР Преди да поговорим за съдържанието на някои от сонетите обаче, нека погледнем какви промени внася Шекспир във формата на този поетичен жанр. Италианският сонет разпределя 14-те стиха в 2 четиристишни и 2 тристишни строфи, като задава едно постоянно римуване в тяхната последователност (abba, abba, cde, cde или cdc, dcd), например в това начало: Ако любов не е, какво е туй във мене? Ако пък е любов, какво тегло било! Уж сладостно, а аз на смъртно съм легло, уж мъка черна, а духът ми тъй блажен е! Развитието на темата обикновено се разгръща чрез теза и антитеза (любов или не, смърт или блаженство), а на финала се извежда единението на двете позиции (синтез). Това е доста сложен за следване модел, който от една страна потвърждава сложността и разноликостта на света и преживяванията му; а от друга – чрез неговата устойчивост се внушава и устойчивостта на битието, постигащо своята хармония чрез единството на противоположностите. Шекспир променя вътрешното разпределение на стиховете в сонета. Те се обособяват в 3 четиристишни строфи и една двустишна за финал-обобщение на казаното. Променя се и римуването: abba, cdcd, efef, gg – виждате, че остава само една обхватна рима в първото четиристишие, следващите са с кръстосана, а финалът – със съседна, които са много по-лесни за изпълнение от обхватната (в преводите много често остава само кръстосана рима, както е в тези на В. Петров и Вл. Свинтила). Така за развитието на темата остава по-голямата част от изказването, а заключението зазвучава като сентенция със своята краткост. Така Шекспир запазва границите на жанра, но му придава по-голяма вътрешна свобода – тезата и антитезата се преплитат, допълват се с изброяване на примери, а заключението идва като извод от раздвоението на лирическия герой. Нека се опитаме да открием тези особености в един от по-ранните сонети – 29-ти: Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба и питам го, защо съм тъй наказан, и искам като тоз да съм богат и като онзи хубав и прославен, и виждам се лишен от благодат, онеправдан, отхвърлен и забравен. Но както съм готов да се меня, за теб си спомням и това ми стига, за да запея химни за деня със радостния глас на чучулига. Да, твойта обич дава ми криле и смяна не желая със крале! За какво става дума в сонета? Определете границите на тезата и антитезата в него – началото изрича неудовлетворението на лирическия субект от живота: той се чувства онеправдан, наказан от съдбата, лишен от блага, отхвърлен от всички; предлогът ‘но’ въвежда противоположното състояние – готовността за радост и възхвала на живеенето (деня), както и причината за промяната (кой е този, за когото си спомня героят? – този, който го обича: някой близък или дори бог). Какъв е смисълът на финала? – в него вече началното чувство е преодоляно, обичта е определена като вдъхновение, от което духът иска да лети. Текстът утвърждава любовта като придаваща съдържание и смисъл на съществуването. Да прочетем един от по-късните сонети, в който отново се поставя темата за близостта с другия, но по различен начин – 64: 64. Когато гледам Времето как срива корони и царства с един замах и кулите със трайност горделива как стават под косата му на прах; когато гледам тука как морето поглъща къс от пясъчния бряг, а другаде пространството отнето на сушата смирено връща пак; когато гледам смени и разруха да властват вред, уплаха ме гнети, че злият Старец в пазвата си глуха и моя скъп любим ще похити. И в радостта скърбя, като те любя, че имам туй, което ще загубя. За какво говори основната част на текста? – за разрушаването на всичко земно и страха на лирическия герой от смъртта. Кои образи внушават преходността на материалното и по какъв начин? – олицетворяването на Времето и Стареца (Смъртта), както и чрез разпадането на символите на силата и реда (корони и царства, кулите); как разбирате образа на морето? – то е един от най-древните символи на живота – той отнема от някого, дава на друг, променя се, променя и света; какво предизвиква страха на героя? – смените, разрухата – това, което е имало цялост и значение, се превръща в прах; но най-страшна е загубата на любим човек, който също може да бъде отнет от смъртта. Какъв е за вас смисълът на финала? – любовта е радост, но и тъга от съзнаването, че и тя има край като всичко останало. Но точно мисълта за края придава ценност на преходните неща и те стават още по-значими за човека. Всъщност по-голямата част от сонетите са посветени на мъж. Това винаги е давало хляб на изследователите да разсъждават върху сексуалната ориентация на Шекспир (това, че е баща на 4 деца явно не е било толкова съществено). Но нека не забравяме, че Ренесансът приема много от античните представи за човека, а в онази древна епоха любовта между мъже се е мислила за най-съвършената и най-високо поставената, защото е била повече сливане на умове и души. В този смисъл не е важно дали Шекспир е бил хетеро или би-, а това, че е предал различните лица на обичането – има стихове за приемствеността на сина от бащата, за живота като ценност, която трябва да се отстоява заради неговата краткост, както е в 77 сонет. Но преходността има своята компенсация. Открийте каква е тя: „Стареем!“ — огледалото ти казва; „Лови мига!“ — часовникът шепти; а джобното бележниче[5] запазва каквото ще запишеш в него ти. И в бръчките ще виждаш ти отсреща гробове със раззинати уста; и черната стрелка ще те подсеща, че Времето пълзи към Вечността; а вписваш ли на бялата хартия каквито мисли ражда ти умът, след време ще ти връща тя ония, които инак могат да умрат. От мен тез три поуки приеми ти и дни ще те очакват плодовити! Кое е спасението по пътя от Времето към Вечността? – оставащото слово, което запазва миговете и хората, които ‘могат да умрат’ и ги връща отново в живото, а то в своето повторение прави вечното. Следователно в този текст Шекспир говори за същността на литературата. В кой момент от развитието на съдържанието се появява и как я обяснява поетът? – като антитеза на тезата за остаряването, преминаването на живота; обяснява я като ‘родени мисли’ в ума на човека, които трябва да бъдат записвани, за да съхранят важното, обичаното и да го оживяват всеки път при прочитането им. Така изкуството също е в услуга на любовта. Но има един сонет, за който се казва, че преобръща не само ренесансовата представа за любовта и любимата, но и универсалните определения на красотата и душевността на женското. Вие помните как е представена Лаура – любимата на Петрарка в неговите сонети. Коментирайте разликата в образите на двете лирически героини – на Петрарка и на Шекспир от 130 сонет: Устата й не са корали нежни; очите й не са съвсем звезди; тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“ не бих нарекъл нейните гърди. Не й е „бяла лилия“ ръката; страни „същински рози“ няма тя; дъхът й не напомня аромата, излъхван от априлските цветя. Не пърха като нимфа тя, признавам; гласът й като арфа не звъни; но все таки, Бог вижда, не я давам за никоя от „дивните жени“, залъгвани от другите поети със хиляди сравнения превзети. И така, как е създаден образът на жената в този текст? – не пряко, а чрез множество отрицания на познатите клишета, с които обикновено се описва женската красота. Кои са стандартните белези, по които една жена се е определяла като красива? – те са изброени в кавичките като цитати от други неназовани текстове (очите, устните, гърдите, ръцете, гласът). Как си представяте 'обратния' образ на Шекспировата любима? – мургава, с лице, което не блести с изящна хубост; вероятно по-плътен глас. Какво ще кажете за съотношението между тезата и антитезата? – тезата е много по-разгърната, докато антитезата е събрана само в 2 стиха в края на 3-то четиристишие. Това намалява ли убедителността й? – напротив, след толкова отрицания на русокосите синеоки красавици, изборът на лирическия герой е изказан отново с отрицание, но то зачерква окончателно всички 'дивни жени', които не могат да се равнят на неговата любима. Коя е причината за този избор и къде е изказана? – финалното двустишие дава отговор на всички привидни недоумения, предизвикани от решението на героя: става ясно, че клишетата за красота са само превзети думи на поетите и не изказват истини, а просто просят одобрението на жените, към които са отправяни. Така, без да е казано направо, става ясно защо героят на Шекспир е влюбен в своята уж некрасива любима – тя е истинска, естествена, затова и думите на героя към нея са искрени и непреувеличаващи качествата й. Превръщането на реалното в идеал е може би най-силното признание в любов, което доказва, че ренесансовият човек цени не измислените, а истинските неща. От следващия час ще започнете разговора върху една от най-известните не само в творчеството на Шекспир, но и в цялата световна драматургия, трагедия «Хамлет». И ще забележите, че за съжаление истинските неща все повече са отстъпвали на лъжата и фалша във времето на неговото създаване. А това също са едни от белезите на кризата на ренесансовия хуманизъм, която намира израз в творбите от късното Шекспирово творчество.