Кошмарът, който стана реалност

Бях 16-годишна, денят беше горещ до премаляване, а вечерта - задушна. Някъде далече пригърмя и присвятка, но не заваля, за да разхлади. Дълго не можах да заспя.
Стреснах се от енергично разтърсване. Майка ми, надвесена над мене, викаше високо: "Събуди се, това е сън, сънуваш кошмар, събуди се..." Събудих се, разбира се, но първия момент

не можах да разбера къде се намирам

Възглавницата ми беше мокра от сълзи, лицето ми също, а мама, приседнала до мене в леглото ме прегръщаше, галеше ме по косите и вече много по-тихо и нежно ме успокояваше и подухваше в лицето. Така правеше и когато като малка си обелех коляно или лакът - галеше мястото и лекичко подухваше дори да не щипеше от кислородна вода или йод. Когато се поуспокоих, попита какво съм сънувала, но аз излъгах че не помня. Тя постоя малко с мене и като се увери, че вече не треперя и не плача, загаси нощната лампа и се върна в спалнята.
Аз наистина сънувах странен кошмар - не знаех къде се намирам, помещението беше голямо и силно осветено от огромни лампи, суетяхме се много хора, а аз като че ли гледах отстрани какво точно става. Изведнъж нещо проблесна, стана тъмно и в пълната тишина и мрак започнах да се лутам, изгубена да търся изход, да се блъскам в предмети, да напипвам непознати форми. И хем бях тази, която стъпка по стъпка се движи в тъмнината, хем се виждах отстрани, но с нищо не можех да помогна сама на себе си.
Кошмарът не се върна след като майка ми си легна. До сутринта съм спала и дори забравих за преживяното през нощта. По-късно два или три пъти си спомнях този сън и винаги изпадах в паника от усещането за реалност и невидими, но съществуващи подробности.
Завърших гимназия, кандидатствах и ме приеха да следвам, а после се дипломирах и започнах работа в една специализирана лаборатория. Срещнах мъжа, в когото се влюбих и се оженихме, роди ни се първото дете. Работех без прекъсване, напредвах бързо, авторитетът ми растеше, с него и отговорностите. В навечерието на 30-годишнината ми ме повишиха и станах завеждаща на голяма лаборатория. Когато за първи път влязох в огромното помещение, отрупано с апаратура, изпитах смътна тревога, че вече съм го виждала. За части от секундата се мерна картината от съня ми и

в душата ми се появи тревога
но радостта от повишението и новата интересна работа, на която бях готова да посветя живота си, я избута някъде далече.
Всичко тръгна успешно, като по вода. До онзи ужасен ден, в който гръмна един от огромните прожектори в лабораторията. Тогава сънят ми се повтори, само че съвсем наистина. Едно от хилядите дребни стъкълца се заби през клепача в окото ми и започна бавното ми и сигурно навлизане в тъмнината.
Опитаха се да ме лекуват, но поражението на едното око беше тежко и безвъзвратно. С него съм ослепяла напълно още по време на аварията. Подложих се на няколко операции в стремежа си да запазя другото, но лекарите много честно ме предупредиха, че при чифтните органи в подобни случаи инфекцията и нервните поражения се прехвърлят и върху съседния. Сама усещах че и при второто око зрението ми отслабва.
Щях да полудея, ако не бяха мъжа ми и сина ми. Детето беше на 5 години, но някак бързо разбра какво трябва да прави. Вероятно заслугата беше на баща му. Човек може да издържи неподозирано много и тежки ситуации, ако има до себе си някой, който го подкрепя и обича.
Никой от колегите не ме остави сама. Мисля си, че всеки от тях дълбоко в душата си беше благодарен на съдбата, че не беше се случило с него и може би за това, оценявайки късмета си, вече години наред са покрай мене. Майка ми също.
Тя и съпругът ми, още докато виждах смътно, преподредиха цялата къща. Мъжа ми никога не ми е давал празни надежди, че ще прогледна и съм му благодарна за това. Той ме изпитваше кое къде е, подготвяше ме за времето на пълната тъмнина, не ми позволяваше да се съжалявам. Често пътува в чужбина, откъдето още преди време ми донесе гласов компютър, какъвто още нямаше у нас, и ме научи да работя с него. Смея да кажа, че любовта ни придоби различен нюанс...
Забременях. Лекарите казваха, че не бива да го правя, но аз родих дъщеря. Баткото беше вече на 7 години и тръгна на училище, а аз имах щастието 2 месеца преди напълно да ослепея, да разгледам личицето на бебето си и да видя усмивката му.
Често ме питат как може да съм толкова спокойна и уравновесена. Обяснението е просто - обичат ме, обичам и всичко останало е по-лесно. Сега децата ми са на 16 и на 9 години. С лявото око виждам само силуети. Това не ми пречи да готвя, да пазарувам, да работя с компютъра си - вярно само по теоретични проблеми на професията си, но не спирам... Децата и мъжът ми помагат да поддържаме дома ни чист, имам куче водач и всички го обичаме. Отгледахме си го сами, тогава още не можеше да се намери толкова лесно специално животно. Приятел-военен ни помогна да го обучим.
Веднъж майка ме попита какво бях сънувала тогава. Оказа се, че е запомнила онази нощ, когато съм крещяла насън, викала съм и съм стенела, а тя като обезумяла се втурна в стаята ми. Признах й за този сън, а мама дори не се учуди. Кой знае, може би е права като казва, че винаги съдбата ни дава някакъв знак, подсказва ни какво трябва или не трябва да направим, но ние нямаме сетива да го разчетем. "Ако ми беше разказала за това ужасно премеждие на сън, може би нямаше да ти позволим да завършиш тази специалност или ти самата щеше да бъдеш по-внимателна в лабораторията..." - въздъхна веднъж тя.
Но дали е така? Кой може да ни го каже със сигурност?

Дима Николчева