Ранно българско Възраждане

РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ
/XVIII – първата четвърт на XIX век/


Епохата на Българското възраждане представлява многостранен исторически процес на подготовка и осъществяване на българската националноосвободителна революция. Според приетото в историческата наука схващане /Н. Генчев/, основновното съдържание на Възраждането се изразява в историческия преход от Средновековието към модерния буржоазен свят, в зараждането на нови социално – икономически отношения, в създаването на самобитна национална култура върху основата на постиженията в духовната област, в продължителните борби за национално освобождение, във формирането на българската нация. Българското възраждане е своеобразен синтез от национално – духовните и политико стопанските тенденции на цяла една епоха, която в общоевропейски план се означава с понятието “Ренесанс”. В този синтез се реализира и националноосвободителната, и буржоазно – демократичната революция.

Така общественият, духовният и политическият преврат в нашата възрожденска епоха се изразяват в едно единно цяло. Това именно я отличава от Западния Ренесанс – националната идея се оказва доминираща. Просвещенските и хуманистичните идеи се разпространяват едновременно и в българските земи. Това своеобразие на Българското възраждане се дължи на условията, в които се разгръща – тежко социално – икономическо, политическо и духовно робство.
Действията на българите в тази епоха до голяма степен зависели от така нареченият “Източен въпрос”. В него се преплитали интересите на наколко групи сили. Най – напред това била Османската империя, която се стремяла да запази целостта си, а също намесата на Великите сили като Русия, Австро – Унгария, Великобритания и Франция. Те се сремели да наложат своите икономически интереси в Ориента. В Източния въпрос ясно прозирали и целите на зависимите от Османската империя балкански народи, които от своя страна се стремяли към национално обособяване, като често търсели подкрепата на някоя от Великите сили.
Имайки предвид характеристиката на основните възрожденски процеси, българската историческа наука условно определя днес хронологическите граници на отделните етапи в нашата възрожденска епоха.
Първият период на Българското възраждане включва времето от началото на XVIII и първите десетилетия на XIX век. Той се характеризира с активно разложение на османската феодална, обществена и социално – икономическа система, в превръщането на Турция от първостепенна политическа сила в Европа в една деградираща средновековна сатрапия, с появата на първите импулси на стопанско и духовно пробуждане на поробените българи, с началното формиране на структурата на обществото – раждат се новите обществени сили. В този период българският народ прави първите си, макар и несамостоятелни опити, да достигне освобождението си като участва в революционните надигания на съседните балкански държави. Заражда се националната идея в българската история, оформя се идеологията на младата българска буржоазия, чиято идеология е едновременно и буржоазнодемократична и национално – освободителна.
Вторият период на българското възраждане включва времето от 20те – 50те години на XIX век /времето на реформи в Османската империя/ до Кримската война /1853 – 1856 г./. някои основни възрожденски процеси именно сега стигат зрелостта си. Започва едно могъщо движение за национална просвета и за самостоятелна църковна организация, което е единна изява в борбата за национално признаване. Нарастналата мощ на икономически по – издигнатата част от българското общество започва смело да изявява претенциите си. В резултат на това българите правят първите самостоятелни стъпки за национално освобождение: въстанията в северозападна България – /1835 – 1850 г./; Велчова завера /1835 г./; Браилските бунтове /1841 – 1843 г./.
След Кримската война много от възрожденските процеси достигат до степен на пълна зрялост. Положението на народа става нетърпимо. Новите обществени сили не можели повече да се изявяват в условията на разлагащата се Османска империя, която не позволявала на цялото общество да набере онази историческа инерция, необходима за да го изведе в орбитата на новия свят. В резултат на богатия революционен опит и политическа зрялост на българите, Източния въпрос добива онази острота, която e важна за смяната на насоките в политиката на Великите сили и да се стигне до обявяването на Руско – турската война – 1877 – 1878 г. Тази война всъщност ознаменува края на Българското възраждане, защото чрез нея се извършва радикалният националноосвободителен и обществено – икономически преврат в нашите земи, без който България не може да догони в развитието си напредналите европейски държави.
Така погледнато – Възраждането има един основен обобщаващ смисъл – постепенно зараждане, развитие и дообогатяване на националноосвободителната идеология и практика.
През втората половина на XVIII век тенденциите в обществено – икономическия живот на Османската империя не остават незасегнати и българските земи. Отмяната на спахилъка /ленно – спахийската система/ през 1832 – 1844 г., както и прокламираният Гюлхански хатишериф /1835 г./, се извършва и в България. Окрупняването на земевладенията в чифлици, които произвеждат главно според възможностите на климата, почвата и най – вече на пазара – вътрешен и външен, е безспорно прогресивно завоевание в рамките на западащата Турска империя. Но този процес, именно поради условията, в които се извършва се оказва доста условен. Това се дължи главно на факта, че земята в чифлиците продължавала да се обработва с традиционните оръдия на труда, което в крайна сметка не им позволява да се превърнат в зародиши на проспериращи стопанства. Именно в този период се оформят неясните очертания на дребнособственическите форми на производство и владения които са характерни за тази епоха в България. Започналата стопанска диференциация се съпровожда и от формирането на първите селскостопански райони, т.е. специализация на производството. Така Добруджа се превръща в основен производител на зърно, а Македония и Тракия – на плодове, ориз и прочие.
Стопанските промени в българските земи към втората половина на XIX век включват и градското стопанство с неговата основна форма на производство – заначтчийството. През този период се забелязва един небивал подем в развитието му. Наред с процъфтяването на старите занаяти се зараждат и нови. За нуждите на европейската манифактура се развива копринарството, възмогват се еснафите за кожи, традиционните производства – абаджийство, гайтанджийство и други започват бързо да се развиват. Този необикновен подем се дължал главно на няколко причини: нарастване на материалните способности и потребности на населението, т.е. нуждите на вътрешния пазар; българските земи, поради географското си положение започнали да играят ролята на необходим търговски терен, за осъществяване на търговските връзки на империята със западните държави, т.е. нуждите на световния пазар. Процъфтяването на занаятите се оказва процес с нееднозначно значение – на тази основа се възражда животът в градовете, засилва се влиянието на европейската прогресивна мисъл върху българското духовно развитие. Капиталистическите начини в стопанския ни живот се изразяват и в създаването на първите промишлени полупредприятия под формата на разпръсната манифактура – главно в планинските райони – например за текстилно производство в Елена, Габрово, Котел, Чепеларе, Смолян и други. Така възникват и първите селища с градски промишлен облик.
Под влияние на тези стопански процеси се създава и материалната основа /която често означава и духовна/ за формиране на социалната структура на българското възрожденско общество. Изграждането на ядрото на нашата буржоазия в този период е свързано с тежкото преодоляване на ограничаващите робски условия, които не и позволяват да изкове “атрибутите на своите социални привилегии” /проф. Н. Генчев/. Българската буржоазия е плод на забавено стопанско развитие, осъществявано в обстановка на силен политически, духовен и социален дискриминационен натиск. Ядрото и се представлява от едра търговска промишлена буржоазия, която се явява като необходим посредник на голямата “търговска сфера”, осъществявана от западните държави и Турция. В този период тя е най – многобройната и с най – силно развито народностно съзнание обществена група. Макар и все още икономически анемична, със слабо политическо влияние и с малък брой контакти с мощни държави, тя е най – революционния елемент в националноосвободителното движение в този период, а и въобще. От нейните среди произлизат първите представители на националната интелигенция през Възраждането, които подготвят идейно изявата на националналната революция. Независимо от слабите си социално – икономически позиции /погледнато в общоевропейски план/ тя провокира борбата за национално признаване, финансира революционните проекти.
Така още през втората половина на XVIII век в българското общество наред с въпроса за извоюването на национална свобода се поставя и проблема за утвърждаването на буржоазната обществено – икономическа систама. Но за да се разреши тази главна цел /защото двата проблема са неразривно свързани/ е необходима идеологическа програма, която да даде теоретична развитост на тези проблеми /всяко историческо движение по принцип се предхожда от своя идеологическа програма/. За Българското Възраждане такава програма се явява “История славянобългарская” на Паисий Хилендарски. В нея всъщност е представено най – прогресивното в европейската буржоазно – либерална мисъл, пречупени са големите просвещенски и хуманистични идеи на Европейския Ренесанс през призмата, както на българските специфични условия, така и на високото патриотично съзнание на Паисий. Първата национална програма на българите отразявала стремежите на обществото към обособяване от останалите балкански християни и към отхвърляне на чуждото владичество. Идеите, които той предлага носят обобщаващия смисъл за съдържанието на възрожденската епоха.
За да се обосноват най – добре присъствието на тези идеи в “История славянобългарская” е необходимо да се формират факторите, повлияли върху изграждането на личността на Паисий. Той е роден 1722 г. За родното му място не може да се говори точно – напоследък надделя схващането, че е роден в Банско – Самоковска епархия. До 23 годишната му възраст не се знае почти нищо за него. През 1745 г. той заминал за Хилендарския манастир на Света гора при брат си – игумен Лаврентий. Там попада в една атмосфера на духовен кипеж. По това време Атонските манастири израстват като общонационални културни центрове. В техните библиотеки се съхранявали много книги – богослужебна и светска литература. Там работели големи колонии от преписвачи, съчинители на жития, хронисти, граматици, между които имало и много българи. През първата половина на XVIII век манастирите стават европейски центрове, в които идват на поклонение хора от най – различни страни. Благодарение на тези контакти до манастирите долитат прогресивните идеи на Просвещението и Ренесанса, които провокирали интерес към модерните светски знания и просвета. Плод на това влияние е и опитът на големия гръцки реформатор Евгени Вулгарис да създаде на Атон академия за нови науки, и то преподавани от европейски учители.
Но Атонските манастири израстват и като общобългарски средища за поклонение. Съхранените кондики на Зографския манастир например свидетелстват за активните краища на държавата. Така се поддържала националната традиция в книжовността и просветата. А това довело до закрепването на националното самосъзнание. Българските монаси – таксидиоти наред с църковните си задължения, организирали първите килийни училища и въобще способствали за съхраняването на българският език и самосъзнание.
Така в религиозните монашески братства постепенно се разпалвали патриотични чувства, които оказали влияние и върху младия Паисий. У него съзряла идеята за написване на история на българския народ, за да не бъдат неговите сънародници от “други родове и езици подмятаеми и укоряеми”. В резултат не на някакво чуждо внушение, а под преките впечатления от робската действителност, у Хилендарския монах добивали ясна форма неговите искрени патриотични пориви и съзнание.
Но за да напише такъв историко – географски труд, на него му били необходими множество писмени паметници, от които да черпи сведения за мястото и ролята на средновековна България в европейските политически и духовни взаимоотношения и за нейното вътрешно развитие. Главно място в историческите извори за написването на “История славянобългарская” имат царствените грамоти на българските царе и на други балкански владетели: различни кондики, жития на светци /особено важни са житията на Петка Търновска и Патриарх Евтимий/, поменици, хроники богослужебни книги, които открива в библиотеките на различни манастири. Навярно там той се запознал и с “Кормчая книга” от XV век. Главно място сред чуждите извори заема книгата на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”, в която той намира не само ценни исторически сведения, но и най – вече близката на духа му идея за еманципиране на неговия народ /в случая – за далматинските славяни/. “Деяния церковная и гражданская от Рождество Христово” на папския кардинал Цезар Бароний допаднала на Паисий не само като ценен паметник, но и с онова, което той прочита в нея за героизма на българите, за тяхната сила и мощ.
След последното си завръщане от Австрия – Сремски Карловици, за където заминал през 1861 г., Хилендарския монах остава в Зографския манастир, където през 1762 г. завършил своя колосален труд – “История славянобългарская о народе и о царей и о светих болгарских и о всех деяния и бития болгарского”.
Паисисий написал труд за миналото на България, но в него влажил идеи, които отразявли потребностите на настоящето и очертавали перспективите на бъдещата националноосвободителна борба на българския народ. В него идеята за нацията става основна. Така всъщност Паисий Хилендарски формулирал първата национална програма. Желанието да се пробуди българския дух и самосъзнание и да се очертаят насоките, чрез които ще осъществи запазването на нацията се разкриват най – добре при разглеждане структурата и съдържанието на “История славянобългарска”. В структурно отношение “Историята” обхваща увод, предисловие, 7 глави и автобиографично послесловие. Уводъд бил заимстван от книгата на Цезар Бароний и развивал широко разпространеното в тогавашния свят виждане за ползата от изучаването на историята. Паисий изхожда от живота на съвременниците си, за да докаже необходимостта от по – голяма политическа активност, с цел да се съхрани българската традиция в езика, в бита, изобщо в живота. Предисловието той отделя, за да развие своята идеология чрез призиви към тогавашното общество. Тази идеология била обоснована, чрез представянето на българското историческо развитие в 7-те глави на книгата. Материалът в труда на Паисий е разположен в хронологически и проблемен план. Подобно на старите хронисти монахът от Хилендар започва своето изложение с Потопа, но след това бързо поставя акцента върху българското средновековно минало. Той извел произхода на българския народ от общия славянски род. Тази идея за славянския характер на държавата е доминираща в “Историята”. Авторът се спира подробно на онези събития в българското минало, които му давали повече материал, за да изведе своя постулат на контраста между героизма и величието на нашата държава преди османското нашествие и съвременното тежко положение. В отделните глави той насочва основно вниманието си към българската държавност, българската църква и владетели. С приповдигнат тон той говори за “български царей”, които били “славни и почитани” от много силни държави. Стреми се да внуши на своите сънародници идеята за неестествеността на това положение. С исторически аргументирани факти той разкрива несъответствието между това “минало славно” и “срамното” поведение на българите.
В силно романтичен и националистичен дух Паисий интерпретира миналото на своя народ. Този дух личи тогава, когато говори за сръбската и гръцката история. Той прави своите назидателни заключения, подчинени на определени исторически идеи и схващания. Главната му грижа е българската нация да бъде опазена от обезличаване, да се съхрани в условията на османското робство и да се създадат условия за нейния просперитет – обществен, духовен и стопански. Остро той разобличава “отцеругателите”, тези които се чуждеят от българското: “О неразумни и юроде! Поради что се срамуваш да се наречеш болгарин?”. В това великолепно изказване личи Паисиевата идея за опазването на националното самосъзнание. Паисий представя средновековното ни минало в духа на тогавашната историографска традиция, но интерпретирано в силно националистически дух. Чрез трудовете на Цезар Бароний и Мавро Орбини в книгата на Паисий проникнали и хуманистичните идеи на Ренесанса. Паисий се стремял чрез светски подход и доказуемост на фактите да представи нашата история. Тази доказуемост той постигнал посредством използваните извори като: дарствени грамоти на нашите владетели, сведения от византийски хронисти, руски средновековни летописи, а също легенди, предания и сведения от фолклора. Все пак Паисий отдава своите предпочитания на българските по произход документи, което най – ясно проличава в главата за българските светци.
От анализа на българското минало Паисий извежда крайните си заключения, подчинени на основната му цел, а именно да пробуди българското национално самосъзнание.
С тези свои разсъждения Хилендарския монах логически чертае първата национална програма за еманципация – културна и политическа. В нея идеята за нацията взема връх и това обуславя присъствието на нейните основни белези в “История славянобългарская” – общия език, общите традиции, общото етническо самосъзнание, общата територия и общото историческо минало. Така той акцентира главно на идеята за националното обособяване , чрез отхвърляне на духовната опека на гръцкото фанариотство и чрез създаването на самостоятелната българска църква. В това авторът вижда залог за прогресивното историческо развитие на нацията. Освен това в идеологическата доктрина на Хилендарския монах се налага и схващането за “българската държавност”, т.е. за правото на народа да има своя държавна институция. Така в “История славянобългарская” откриваме изведени и защитени идеите за основните задачи на българското общество през възрожденската епоха, които макар и не напълно избистрени са плод на великолепната историческа и политическа интуиция на нейния автор, доловил основното за времето.
Характеристиката на Паисиевия мироглед е предизвикала не малко спорове в българската историография. Така например в своята монография “портрет на Паисий” Вл. Топенчаров прокарва идеята, че Хилендарският монах е идеолог, изразител на интересите на “простите овчари, копачи и занаятчии”. Академик Д. Косев изразява друго мнение, което се приема и официално. Явно е, че в програмата на Паисий са отразени постиженията на европейската буржоазнодемократична мисъл, на триумфиращите през XVIII век в Европа идеи на хуманизма и Просвещението, за духовно разкрепостяване, за национално възмогване. Но тези възгледи и въобще целият набор от идеи, независимо от средновековните условности във формата и съдържанието, които ни предлага “История славянобългарская”, са не само взаимствани, но и дообогатени, пречупени през призмата на българската специфика, през високо патриотичното съзнание на автора. Бидейки по своята социална характеристика буржоазен, Паисиевият мироглед и въобще неговата идеология са всъщност един отговор на дълбоките потребности на обществото. В такъв смисъл буржоазната идеология на монаха е всъщност идеология на целия народ в началото на възрожденската епоха. Във време, когато националното чувство доминира все още над класовото, когато социалната диференциация е слаба, понятие като “буржоазен национализъм” е всъщност изпълнено с дълбоко демократично съдържание. Ето защо буржоазно – демократичната идеология на Хилендарския монах е дълбоко народностна, нужна на цялото общество. Именно от тук може да се търси голямото разпространение на Паисиевата история и нейното пряко влияние върху възрожденския процес у нас. Свидетелства за широкото разпространение на историята, а оттам и на нейните идеи са запазени и до днес: 60 нейни преписа, а също така и нейни преправки. Към 40-те години на XIX век Паисиевата история била използвана и като учебник в създаването на новобългарското светско училище – това бил така нареченият “Царственик”, издаден от Христаки Павлович през 1844 г.
Сред последователите на Паисий най – видно място заема Стойко Владиславов, останал в нашата история под името Софроний Врачански. Той е роден през 1739 г. в Котел – селище, в което процъфтявала занаятчийско – търговската и книжовната дейност. За неговия живот най – точни сведения ни дава автобиографията му “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Израсъл макар и в бедно семейство, той се отличавал като буден и начетен младеж. Той успял да завърши килийното училище в Котел и през 1762 г. по настояване на котленските първенци бил ръкоположен за свещенник. През 1763 г. заминал за Атон, където кипящата духовна атмосфера повлияла изключително много за оформянето на просветителските му възгледи за просвета на говорим език и светска по съдържание. Голяма роля изиграва срещата му с Паисий през 1765 г., когато и преписал “История славянобългарская”, а след това я оставил в олтара на своята църква. Определил просвещенските си схващания открито, Софроний бива подгонен от турците за просветителската си дейност първо в Карнобат, а след това и в Карабунар. За около две години се прибира при децата си в Арбанаси – Търновско, но през 1794 г. е назначен за епископ на Врачанската епархия на мястото на починалия епископ Серафим. И като висш църковен служител той не прекъсва дейността си по просвещаване на обикновения народ. Поради размирици в епархията – през 1797 г. Враца била превзета от Осман Пазвантоглу, и Софроний бил принуден да бяга и не можейки да се върне отново в епархията си след обиколката на много градове /Оряхово, Тетевен, Никопол, Плевен/ той заминава за Влашко, където остава до края на живота си – 1813 г.
Софроний се явява продължител на делото на Паисий. Със своето обемисто литературно творчество, той създава една традиция в новобългарската книжнина като доразвил идеята на Паисий за езика. Според Атонския монах отказът от българския език означавало отказ от народа. Софроний обръща внимание на един друг аспект – връзката на езика с литературната традиция, с процеса на създаване на новобългарска литература. Това е един типичен възглед за просвещенския мироглед на Софроний.
През 1806 г. Русия, преследвайки своите интереси на Балканите, започнала поредната си война срещу Османската империя, която продължила до 1812 г. В навечерието на военната кампания, сред българите живеещи в турските земи а и в емиграция започнало политическо раздвижване. Предимно от северозападните български земи и най – вече Врачанско и Тетевенско много хора установили контакт с руските разузнавателни мисии и с руските консулства в Букурещ и Видин. През 1804 г. всеобщото политическо раздвижване на Балканите, провокирало и Първото сръбско въстание. Именно тогава била осъществена първата българска дипломатическа мисия през Възраждането. Подготвеното от Софроний писмо до руския император Александър I, било занесено в Петербург от Иван Замбин и Николаев. В него Софроний представял искане за Освобождение на България и за присъединяването и към Русия. По време на самата война епископът насочил усилията си към политическо организиране на емиграцията във Влашко, а също и към създаване на български доброволчески отряд в помощ на руската армия. През 1811 г. усилията му се увенчали с успех, чрез създаването на “Българска земска войска”, която участвала в сраженията до подписването на “Букурещкия мир” между Русия и Османската империя през 1812 г. Пак по време на войната Софроний систематизирал политическите си искания и икономически идеи в така наречената “Молба”, изпратена до руския генерален щаб. В нейните 14 точки, той представял стремежа на обществото ни към освобождение и самостоятелно икономическо развитие. През 1812 г. Софроний направил “Възвание към българския народ”. Чрез него, той за пръв път в новата епоха, обосновал идеята за съчетаване на външна помощ с активна вътрешна съпротива. Това виждане на Софроний било доразвито в политическите прогами на редица български революционери в периода около и след Кримската война /1853 – 1856 г./.
Друга съществена част от възрожденската работа на Софроний в Букурещ била свързана с развитието на българската духовност и книжовност. През 1809 г. той издал два сборника във Влашко. Първият – “Поучения и словосказания о празников господних” включва 79 слова, едно предисловие и едно просвещение. Той има съдържание с нравствено – поучителен характер. Целта му била да обслужва българските свещенници, които не разбирали църковно – славянския език и затова словата в сборника са написани на народен български език.
Вторият сборник има по – богато съдържание: Езопови басни, извадени от книгата “Гражданское позорище”, нравоучителни сказания и други.
Особено голям интерес за българската литература и историография представлява издаденият през 1805 г. в Смирна “Неделник”. В него се съдържат слова за всички празнични и неделни дни, в които нерядко присъстват отклонения от каноническата традиция с цел да се поддържа жив интерес у читателите към иначе скучната и изпълнена със сухи разсъждения богословска литература. Самият Софроний в едно свое писмо до богатите търговци в Смирна посочва целта на “Неделник” – а – да бъде полезен и на “простите и неучени человеци, и на жени и на деца”. С жив, интересен и увлекателен повествувателен тон Софроний преврнал творбата си в едно значимо произведение на новобългарската литература. Освен това “Неделникът” е първата печатна новобългарска творба.
В книжовното наследство на Софроний място имат и неговите преводи за състоянието на мохамеданската, еврейската и християнската идеология; а също и преводът му на известната “Тактикон сатирион или Гражданское позорище” на един папски наместник, в който съдържанието е разделено, разделено на 30 глави, особено допада на Софроний.
Естествено най – голямо значение за българската литература има неговата автобиография “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Творбата има характер на “доклад” за живота на нейния автор и безспорно за състоянието на българския народ. Написана увлекателно, живо, с диалози на хубав народен език тази автобиография се превръща в едно доказателство за личността на нейния автор – освободена от догматичните представи за света. Особено ценна е тя в историкогеографския аспект, защото дава представа за обществените отношения в България през втората половина на XIX век за дискриминационното отношение на турската управляваща система за бита на Българите, за основните характеристики в новото духовно битие.
В двете си най – значими самостоятени творби – “Житие и страдания грешнаго Софрония” и “Неделник” Софроний Врачански развива идеята за създаването на училища, даващи светски знания. Наред с това той застъпва виждането, че говоримият език трябва да стане основа за развитието на новобългарската литература. Софроний считал, че за да има успех борбата за освобождение, най – напред трябвало да се издигне българската образованост, чрез която можело да се укрепи националното самосъзнание, което ще тласне обществото към политическо освобождение.
С обемистото си литературно творчество Софроний попълва една голяма празнина на националния живот, спомага за формиране на критерийте в новобългарската литература, а с по – значимите си творби обогатява създаващия се през този период книжовен език.
Измежду последователите на Паисий и Софронии са Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и Теодосий Синиатски. И тримата работят главно в обсега на средновековната жанрова система /“Успение богородично” – Йоаким Кърчовски; “Огледало”, “Утешение грешним” – на Кирил Пейчинович/, но техния принос се измерва главно: в творческия и свободен подход към преводите, които правят. Те ги допълват със сравнения и доказателства от българския живот /главно у Йоаким Кърчовски/; в интересните изследвания върху българския език, които правят и които всъщност превръщат творбите им в своеобразни езикови лабораторий; в неговия поглед към действителността, необременен от средновековните религиозни канони.
Паисий Хилендарски чрез своята “История славянобългарская” отразява големите идеи на на буржоазната епоха, проникнали през XVIII век в българските земи, понесени на знамената на новите обществени сили и преди всичко от зараждащата се буржоазия. Паисиевият мироглед, бидейки по своята социална характеристика буржоазен, отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В делото на Хилендарския монах силно се пречупват идеите заимствани отвън, нуждите на българския народ, раждането на националното чувство, книжовността и литературната традиция. Чрез своята творба Паисий учи българите, че историята е паметта на един народ и дава неговата идентичност. Той подтиква българското общество към извоюване на политическата си независимостта си. В своя труд Паисий Хилендарски изтъква факта, че всеки народ има право на своя духовна, религиозна и културна независимост. Паисиевите идеи неотразимо повлияват на българския народ да възвърне отново опорите на българската народност – държава, църква, училище.
Първият последовател на Паисий – Софроний Врачански на практика започнал да осъществява замислите на Хилендарския монах, както в сферата на книжовността, така и в политическото дижение.
Заслугата на всички български творци – от Пайсий до Теодосий Синиатски се състои в това, че те полагат основите на една демократична литература, насочват развитието и според националните интереси, способстват за изграждането традицийте на новобългарския писмен и говорим книжовен език, създават условия за изграждането на светско и национално по дух и съдържание българско училище, в което ще израснат първите отряди на националната интелигенция, призвани да оглавят борбата на българския народ за национално признаване.
Със своите самобитни творби те способстват и за приобщаването на нашата древна, но непрекъснато дискриминирана цивилизация към върховете на европейската просвещенска и хуманистична мисъл. Така отново се подтвърждава важността на онзи “исторически триъгълник” в Българското възраждане – стопански промени, възбуждащи духовни движения /идеологически/, които дават теоретична насоченост на национално – освободителната революция. Именно в това е и най – голямата историческа заслуга на първите просветители – че обосновават главните принципи и насоки на освободителното движение и така съдействат за зараждането на българската националноосвободителна идеология. Последвалите събития наистина доказват това.