Не си простихме, че уморихме хубавия мъж

Искам да ви разкажа за едно мое гадже отпреди петнайсетина години. Когато се запознахме, той беше вече женен, а аз още не се решавах на такава стъпка. Познавахме се от студентката скамейка и когато се оказа, че ще работим в една и съща фирма, се сближихме от само себе си.
Отначало уж на шега, на майтап, започнахме да се срещаме скришом в една мансарда, чийто наем се плащаше от няколко приятели. Постепенно обаче аз се влюбих, и то така, че връзката ми с Димо стана най-важното нещо в живота ми. Бях в състояние да зарежа всичко, ако той ме повика. Изоставих дори майка си в болницата след току-що направена операция, защото Димо беше тръгнал за командировка и му се искаше да има компания вечер. Тръгвала съм нощем, като ме събуди по телефона и ми каже, че се е запил с компания някъде и иска да отида при него.
Бях млада и не се замислях какво ме чака занапред и защо си губя времето с женен мъж. Всъщност лошото започна, когато съпругата му разбра за връзката ни. Нито той, нито аз, сме подозирали какъв бяс може да се крие в нея. Не можеше да приеме, че я мами с мен. За съжаление аз приех предизвикателството да воювам за него. Настоявах да бъда първа в сърцето му и не само там. Ако нея водеше за седмица на санаториум, аз държах две седмици да е с мен на море. Ако на нея купуваше за Нова година чанта, на мене трябваше да купи костюм и чанта, за да спра да се цупя.
Тя караше децата си да ми се обаждат по телефона и да ме обиждат. Аз пък молех свои познати да й звънят и да й дишат в слушалката, когато е сама вкъщи. Веднъж тя нарязала на парчета една негова шапка, като разбрала, че му е подарък от мен. Аз пък му забраних да си носи халката, когато сме заедно, и той я излъга, че я е изгубил. И двете го дебнехме къде ходи и какво прави, и двете му вдигахме скандали на тема "Аз ли съм по-важна за теб или тя", и двете го тормозехме с ревността и претенциите си. Нещата накрая стигнаха до абсурд, и двете настоявахме той да вземе решение: аз или тя!
Ако бях на днешния си акъл, щях да го изоставя и да се отдалеча, за негово добро. Но аз също съм инат и много самолюбива. Знаех, че рано или късно трябва да го напусна и да създам свое семейство, ала не исках това да стане само защото жена му чупи чиниите у тях и крещи, че ще го убие.
Накрая стана така, че той се разболя. Уж нищо и никаква настинка беше, после се оказа сериозно възпаление, после... Една сутрин ми се обади братовчедка му и през сълзи ми каза, че е починал. Само аз си знам какво преживях в следващите няколко седмици - ходех всяка сутрин на гроба му и ревях с часове. Веднъж се заварихме там с жена му. Може и да не вярвате, но си подадохме ръце. После си поприказвахме съвсем кротко, сякаш никога не сме воювали. Тя също беше осъзнала каква огромна грешка направихме - уморихме хубавия мъж. Усетих как от сърцето ми падна голяма тежест. Вече не я мразех, даже усещах, че я съжалявам - имаше две малки деца и беше се състарила от мъка.
Съветът ми е - бягайте далече от такива мъже, ако не искате един ден да лекувате рани в душите си.