За Александър Бурмов

Александър Бурмов е един от първите български марксистки историци. Дълго време е ръководител на катедра по българска и византийска история в Софийския университет „Климент Охридски”. Той е първият ректор на Великотърновския университет „Кирил и Методий”.

Като учен работи в областта на българското средновековие и Възраждането. Автор е на около 150 труда. По-известни са „БРЦК. 1868 – 1876”, „История на България през времето на Шишмановци 1323 – 1396” и други. Носител е на Димитровска награда (посмъртно).

„Даровитото Българче” – тази ласкава оценка, появила се в края на 1932 г. в демократичния периодичен печат, се отнася до Александър Бурмов. Българската прогресивна общественост протестира срещу арестуването и хвърлянето в затвора на младия, но вече твърде известен автор. В тази оценка обаче, в съчетанието на двете думи, се съдържа не само признание за вече стореното от младия автор, но и голяма доза нежност и радост от факта на неговото съществуване. Бурмов едва е навършил 21 години, но две години преди това е публикувал един значителен по обем и съдържание фолклористично-езиковедски труд, три години преди това – сборник разкази, много статии, стихотворения, есета (общо около сто на брой), пръснати в повече от 30 периодични провинциални издания.

Още от студентските си години Бурмов, който има всестранни интереси, се проявява и като историограф. Тогава той написва няколко статии и студии с историографски характер. У Бурмов интересът към тези проблеми идва от неговия стремеж към точност и от високите му етични разбирания за труда на учения. Във всеки свой труд той отбелязва достиженията и пропуските на своите предшественици, за да продължи по-нататък в търсенията си. Освен в тези своеобразни уводни части на своите студии и статии, Бурмов в това време много активно се занимава с текуща критична рецензентска дейност, в хода на която той, за да обоснове мнението си, не само прави преглед на състоянието на литературата по третирания въпрос, но много често изтъква и принципите от които изхожда, за да даде съответна оценка. По този начин рецензиите – тези малки и оперативни историографски изследвания, разкриват ясно и директно повече, отколкото в другите му изследвания, неговите исторически възгледи, тяхната теоретична основа.

По време на своето студентство, време на формирането му като учен, Бурмов се намира под силното влияние на възгледите, на прогресивни български учени – В. Златарски, П. Ников, Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Ст. Младенов и някои други – все негови професори от университета. Така например в предговора на документалния сборник „Бачо Киро Петров. Материали и документи” (1937), двамата автори Бурмов и Стойков споделят типичното за нашите учени позитивисти от края на XIX и началото на XX в. критично отношение към романтичния подход в разработването на историческите проблеми. Те пишат: „Далеч сме от мисълта и желанието да преувеличаваме значението и стойността на фактите. Вярваме, че сме се отървали от романтичния поглед към събитията и дейците на Българското възраждане през XVIII и XIX в., присъщи на много от досегашните ни историографи. И за това трябва да изтъкнем, че нашето отношение към личността и делото на Бачо Киро не надхвърля границите на обективната културно-исторична и чисто историческа оценка.” Наред с общата декларация на двамата автори и цитирания пасаж, че се присъединяват към позитивистичните възгледи и изисквания на културно-историческата школа за критическо и съобразено с реалността разглеждане на историческите явления, тук се появява типичното за позитивизма едностранчиво и отрицателно отношение към романтизма. Но в същото време те правят една сериозна историографска преценка за тогавашната българска наука, науката след Първата световна война, а именно, че в нея все още голямо място заема романтичният исторически метод. Тази констатация, макар и направена от позициите на позитивистичното, а не на материалистичното, марксистко разбиране на историческия процес, е справедлива и вярна, но тя не е намерила конкретна разработка и аргументация нито в по-късните трудовете на Бурмов, нито в трудовете на други наши учени.

В друга статия-рецензия от това време (1938 г.) Бурмов изразява пълното си съгласие с оценката на П Ников за състоянието на българската историческа наука в неговата студия „Задачата на днешната българска историография” (Год. На Софийския университет. Т. 17). Бурмов започва рецензията си с голям цитат от тази статия и мислите и констатациите на П. Ников му служат, за да изрази и своето собствено становище за задачите на българската историческа наука. Тези задачи той вижда в издаването на материали-извори за българската история.

В този период от своята научна дейност Бурмов не публикува самостоятелни историографски изследвания. На почти във всички свои статии по въпроси, които засягат националнореволюционното движение и по-специално БРЦК и дейността на Васил Левски, той прави историографски преглед на съществуващата литература. Повечето от бележките са тематични. В тях той проследява постиженията и по-често пропуските и слабостите в разработката на даден исторически проблем. В друга, сравнително по-малка част от прегледите, се подлага на преценка научното дело на някой учен-историк.

Тематичен преглед например Бурмов прави по въпроса за интересния и напрегнат период в революционното движение след смъртта на Левски до Старозагорското въстание. Основният му извод е, че в средата на 30-те години на XX век този период е все още непроучен и неизяснен в историческата литература. Същата констатация Бурмов прави и за състоянието на изследванията по въпроса за организационния строеж на комитетското движение и особено за формирането на революционните окръзи, както и по въпроса за жизнения път, идеите и делата на Ст. Стамболов.

Особен внимание Бурмов обръща на поселищната литература. В редица рецензии и отзиви той отбелязва постиженията, преспективите и краезнанието и с право счита поселищните проучвания за етап в събирането на богат и разнообразен материал, градиво за цялостно обрисуване на историческите процеси и периоди, на културно и политическо минало на българските земи особено в епохата на Възраждането, от която се интересува Бурмов. Тези проучвания са полезни и необходими и за историка, и за археолога, и за етнографа, и за географа, затова Бурмов проявява големи изисквания към авторите.

Той намира случай да покаже своето отношение към научното дело на някои учени, оставили следи в българската историческа наука. Например за книгата на К. Иречек „История на българите” той пише, че е „класическа и до днес”. Висока оценка дава той и на друг труд на Иречек „Пътувания по България”. „Ако има известни непълноти в труда на Иречек, то те се дължат единствено на това, че ревностният изследвач сам трябва да събира всичкия материал. В това се състои и най-голямата му заслуга, независимо от рядката му критичност и научна добросъвестност.” На Бурмов му харесва и му прави впечатление фактът, че Иречек е успял да обиколи и да изучи българските земи в историческо, археологическо, филологическо, етнографско, географско и статистическо отношение, харесва също и „лекият, дори балетристичен тон”, с който е написана книгата.

В една от своите рецензии Бурмов кратко се спира и на значението на трудовете на Ив. Шишманов за развитието на историческата наука. Той го нарича „незабравим наш учен и един от най-добрите познавачи и историографи на нашето Възраждане”. Бурмов счита, че и в 1936 г. не е остарял въпросникът, който Шишманов е публикувал в 1890 г. като ръководство и пътеводител за изследвачите на просветното дело в България и го препоръчва на съвременниците си историци. Заключението на Бурмов е, че „благодарение на проф. Шишманов, по чийто почин започнаха от 1896 г.насам да се събират материали за историята на учебното дело в България, днес ние разполагаме с няколко критични монографии и изследвания с много сурови материали за историята на нашето училище”. Единствената критична бележка, която прави Бурмов по отношение на Шишманов, се отнася до неговата позиция, според която историята на Българското възраждане през XVIII и XIX в. се покрива с историята на българското училище, на българското учебно дело. Бурмов счита, че такава постановка е „пресилена”, защото тя пренебрегва ролята на националнореволюционните борби.

Най-сериозна работа с историографски характер, същевременно и историоведска от този период, е рецензията, която Бурмов пише за публикацията на документи за Левски от Д. Т. Страшимиров. Тази статия на Бурмов както и много други характеристики и конкретни преценки за постижения и слабости на Д. Страшимиров в други негови статии са естествен резултат от общите им научни интереси. В почти всички въпроси от своята изследователска дейност в областта на националнореволюционното движение на българите през Възраждането Бурмов се доближава или отблъсква, но се среща с трудовете на Д. Страшимиров.

В своята характеристика за работата на Д. Страшимиров младият Бурмов вярно е доловил и е отразил силните и слабите страни на този учен, неговите безспорни заслуги за изучаване на националнореволюционното движение, но и неговите пропуски. Не е необходимо да се спираме конкретно и подробно на тези оценки. Ще бъде интересно обаче да се отбележи, че проследявайки мненията на Бурмов за Страшимиров в различните му студии от 1936 до 1934 г. може да се наблюдава собствената историографска еволюция в преценките на Бурмов. Тя е резултат както на порасналото професионално майсторство и знание, така и на процеса на задълбоченото овладяване на политическите идеи и на теоритичните и философските постановки на марксизма и на избистряне на класовите му позиции.

Първоначално Бурмов е много по-положителен, даже възторжен в преценките си за Д. Страшимиров, докато в статията рецензия за публикацията на документи за Левски от Страшимиров той е рязко критичен. За пример само ще посочим несъгласието наБурмов с тълкуването, което Страшимиров е направил за Уставопроекта на Левски и пренебрежителното отношение, което е изразил към републиканския и демократичен идеал на Левски: „Тук Страшимиров отчита из основи онова, за което Левски се бореше и загина, отрича живеца на неговите идеи, подиграва се с тях. Това той прави още на 1907 г. в своята „История на Априлското въстание”, наричайки идеите на Левски „наивни.” След това Бурмов цитира пасажи от Уставопроекта и заключава: „Ето това е главното, това е, което Страшимиров съди от високо и нарича „наивна фантасмагония”, вместо да вникне във величието на идеята на Апостола и да снеме шапка пред паметта на този, който загина в името на един непостижим идеал,” в целия пасаж личи влиянието на Г. Бакалов върху историческите възгледи на Бурмов, чиято критика срещу Страшимиров пряко кореспондира с мнението на Бакалов за същата книга (сп. „Звезда”, 1932, кн. 4).

В историческите възгледи на Бурмов до Деветосептемврийската революция се преплитат влияния, внушени му от неговите преподаватели в Университета – историци и литератори. По своя характер те се доближават най-много до културно-историческата позитивистична школа, свързана с името на Иполит Тен. Бурмов не само се отнася отрицателно към романтизма, но възприема теорията на факторите.

Същевременно Бурмов излиза извън рамките на тази школа с избора на тематиката си – посветена на революционното движение, така и с възприемането на концепциите на марксистката историография за нея. Но освен от българските марксисти, Бурмов се учи и от съветската историческа литература, която той успява да си достави. В политическата трактовка на въпросите, които разглежда, той още по-категорично застава на страната на марксистите.

Една английска поговорка казва, че за да е изпълнил човек дълга си в живота, трябва да е построил къща, да е родил син и да е посадил дърво. Бурмов построи не къща, а храм на науката във Велико Търново, създаде и възпита двама сина и посади множество дървета на знанието за цяла България в душите, сърцата и умовете на своите студенти, аспиранти, колеги и приятели.

От Бурмов можем и трябва да се учим на висок професионализъм – много знания и умения в областта на хуманитарните науки. Въпреки, че не можем да бъдем учени и талантливи като него, съобразителни и бързи, но можем да сме длъжни да бъдем съвестни, изчерпателни, точни в постановките и разработките на кой да е проблем, да търсим новото в изворите и в документите, както и в идеите и подхода – за да движим науката напред.

Трябва да се учим от Бурмов да пишем хубаво – ясно, точно и сгъстено, кратко, но изразително с богат и разнообразен език. Добре е човек да има като него талант за езици и структура, а когато ги няма, резултати могат да се постигнат с повече работа, обмисляне, с повече култура, с осведоменост по историческите проблеми на съвременно равнище, но и в съседните области – философия, литература и литературознание, политика, социология, психология, публицистика, с една дума, повече трудолюбие и преданост към историята.

И другият урок на Бурмов – да бъдем щедри и отзивчиви към младите, да им помагаме в трудния и стръмен път на науката. Помощ, която да се изразява в доверие, уважение и поощрение, съчетано с внимателно, строго и компетентно обучение в методите, в тайните на постигането на историческата истина.

И накрая да се учим от него да мечтаем и кроим планове, да си представяме предстоящото решение на сложни и трудни исторически проблеми – това ще внесе яснота и преспектива в ежедневния къртовски труд на историка.