1912-а свари Тодьо Пръдлев без работа, при все че по онова време работа бол - “и за глàва, и за ръки”, както викаха беловласите старчета от родното му село Чукундур дере. Да, ама чиновник - колкото и да му се щеше – нямаше как да стане, че на времето въобще не рачи да ходи на училище, макар че като стана десетинагодишен, баща му го отведе при селския даскал и рече:
- Даскале, прàви-струвай, челяк го стори! – сетне бай Дафо погали детето си по остриганата му с овчарска ножица глава и го благослови. – Да изпревариш бат’ти Дичо! Чу ли?Какво чу Тодьо, не се разбра веднага, но когато баща му се накани да си върви, онзи се вкопчи в потурите му и взе да се изревава като скопено магаре. Тъй го мъчи бай Дафо, инак го мъчи даскалът, но той - келешът му с келеш - се държеше по-здраво и от въшка и не щеше да се пусне. И да не бере повече срам, бащата нарами твърдоглавеца като чувал и си го отнесе в къщи, дето го смля от бой. Ама на другата сутрин историята пак се повтори...
И тъй една неделя бай Дафо го разнася между тях и училището, додето накрая махна с ръка и отсече:
- Дà е на твойто бе, темерут! – сетне въздъхна тежко и извади пунгията с тютюна. – А ако някогаш ти доде акъл в кратуната, знаеш къде е сокакън за училищену!
Тодьо обаче никога вече не хвана училищния сокак, макар че насетне му се прищя училища да върти...
Ама да карам подред. Когато Тодьо навъртя една го-дина в къщи, бай Дафо разбра, че няма да излезе наглава с него и почна да го дава аргатин за по-лека кърска работа: я водица по жътва да донесе, я животно да напои или пък нещо друго да свърши. Да, ама, дръвникът му с дръвник, като идеше на вода, тъй се унасяше, че се връщаше подир два-три сахата, когато бърните на жетварките вече бяха се изпопукали от жажда. Тръгнеше ли пък на водопой, веднага щом се скриеше от погледа на харманджията, яхваше умо-реното животно и то - какво да прави – мяташе натрапника в някое дере и се спотайваше вдън земя да попасе. Затуй като смени двама-трима сайбии, вече никой го не щеше...
Сетне бай Дафо го даде при овчари занаят да учи. И додето беше невръстен, пастирите смятаха, че акълът ще му дойде с годините. Да, ама взе Тодьо да възмъжава и гледаш главата му шинùк1 голяма станала, а вътре в нея - нищичко! А какъв овчарлък без акъл? Щото овцете са кротка и покорна стока, ама трябва да знаеш по кое време от кошарата да ги изкараш, къде на паша да ги отведеш, кога на сянка да ги запладниш или пък на зàвет подслониш. Ами доенето? И то чалъм иска! Тъй трябва да издоиш една овца, че хем мляко да ти пусне, хем мастит2 да не хване. Ако пък не можеш сетне млякото да подквасиш – хвърлил си го! Ами зимуването на овцете? Агненето? Или отделянето на йоза3 от сегмала4? И още един куп неща, за които се иска акъл. Ама като го нямаш, а отгоре на всичко си вързан и в ръцете! Тогава?
Когато се разбра, че от Тодьовото дърво овчарска свирка не става, взеха да го прехвърлят от билюк на билюк, додето накрая го напъдиха. Бай Дафо обаче отдавна вече не бе между живите, та Тодьо взе да се шляе без работа. И тъй като единственото, което научи от овчарлъка, бе да надува гайда, начесто от околните барчини, опасващи отвсякъде Чукундур дере, се чуваше любимата му песен:
Торнал Тодьо на гурбет да иде,
на гурбет да иде, пари да спечели
Ага е стигнал Кърджалийскън камень
сьоднал Тодьо прогюма5 да прави
Та оттапанил6 пълен тас с апраци7
и адин месалчек с кревèни8 колаци.
А че потросил пунгена с тютюнен,
забурил я Тодьо в новине потуре.
Та че са върнал пунгена да троси
и са свършил Тодьо му гурбетень.
След това настъпваше кратко затишие, подир което гайдата му наново подхващаше същата песен. Когато Тодьо я повтореше десетина пъти, отправяше влажен поглед надолу към селските гробища и викаше:
- Ех, дано съм жив да науче барем още адна авà9...
Когато почна мурабèто10 с турците, той вече бе ерген за женене. И въпреки че куцо и сакато се емна да се бие за бащинията, единствен Тодьо не рачи пушка да нарами. За да не го вземат обаче на подбив, се кри в някакви хендеци и се весна чак като заглъхна и последния тюфек11, макар изпосле да се изкара баш храбреца....
Въпреки че насетне се пишманеше до края на дните си, тъй стана, че по време на Европейската война главният околийски учител Хапков назначи Тодьо за училищен слуга. Ама да не мислиш, че го назначи в Чукундур дере. Неее. Назначи го направо в околийското класно училище! Макар всички да завикаха: “Той с овцете не можа да се оправи, та с децата ли...”, никой не се учуди на назначението. И как да се учуди, като нямаше ученик в околията, който да не знае, че Хапков зае службата си единствено заради министерския писар. А отгоре на туй по онова време в училище слугуваха само мъже, ама бяха кът, че се биеха на фронта...
Тъй Тодьо влезе за пръв път в училище, без да реве.
И щом почна да плюска от държавната софра - да му се чудиш на акъла - взе да гледа някак отвисоко. Вярно, че додето беше из баирищата, израсна бая на бой, ама откак захвана тая работа, тъй те поглеждаше изпод вежди, че сините му очи минаваха през снагата ти, без даже да се позапрат за малко... И на тебе ти се струваше, че те гледа не обикновен училищен слуга, ами баш министърът на Просвещението!
Както се и очакваше, и тая работа не бе по Тодьовите сили, затуй училищните стаи бяха ту студени, ту мръсни и прашни. И макар че даскалите ката ден донасяха на Хапков, онзи нарочно си затваряше зъркелите, че се страхуваше за мястото си.
Въпреки че още първия ден дечурлигата му лепнаха прякора Пръдльото, те най-бърже свикнаха с Тодьо. И как няма да свикнат, като бяха на един акъл. Станеше ли беля в училището, слугата не само че знаеше кои са пакостниците, ами лично той ги подкокоросваше какъв золум да спретнат, което обаче не го възпираше изпосле да ги наковлади пред даскалите...
Ама нали бяха детища, сума ти време се претърколи, додето го разберат колко пари струва. А и правичката да си кажем, Тодьо ги спечели още щом взе метлата от петдесет и осемгодишния бай Щильон, който на своя глава се юрна да се бие на фронта... Лека му пръст! Добър челяк беше - на мравката път правеше! Ама стана зян и остави девет дребни сирачета...
Какво питаш? Как Тодьо подмами дечурлигата? Ами баламоса ги с бурѝи12. Не знаеш какво е бурѝя ли? Свирка. Най-обикновена върбова пищялка, дето може да направиш само по Цветница. По друго време и да искаш, няма как да я сториш! Проспиш ли двете недели, когато мъзгата на върбите е буллук13 и кората им се свлича лесно като дреха, край! – свърши с бурùята. Иначе тя се прави лесно: с нож отделяш от кората на по-дебел клон една тасмà14, дълга барем аршин и поне 4-5 санта нашир, подир което я навиваш на фуния и я забождаш накрая с трънче, да не се разсуква. Сетне сторваш пискун15 и го нагласяваш отпреде на фунията. И бурията е готова! Остава ти само да я надуеш.
Ей тая нищо и никаква свирка помами децата. Колко бурùи им стори Пръдлето, той си знае, ама зурладжиите тъй гърмяха, че се чуваха през девет дерета в десето. Оглушиха орталъка, ти казвам! Даскалите в чудо се видяха, додето усмирят тия гърмидоловци.
Няма да повярваш, ама тая гюрултия докара хаир на дядо Бечо, който се върна от фронта оглушал, та насетне се пулеше в хорските бърни, белким схване какво му думат. И знаеш ли какво стана с него? Взе да си чува наново, бе?! Е, честен кръст ти правя!
Отначало си рекохме, че бурùите сториха още един хаир, ама изпосле стана ачик, че той не бе на хубаво... Какво се случи? В училището учеше едно сираче от Скечанските16 села, което едвам свързваше двата края. Въпреки че имаше добри люде, които му даваха туй-онуй, то рядко беше сито, но иначе знаеше най-много от всички. Изглежда заради туй, като свърши Околийското, поп Нойчо от Скеча го прати да учи за даскал. Ама нека ти кажа какво стана, додето си беше ученик. Щом Тодьо почна да прави бурѝите, тоя Манолчо - тъй го викаха - стоеше все встрани, макар че и на него му се искаше да посвири като другите. Не щеш ли, веднъж Тодьо най-неочаквано разбута децата и му даде една бурия. Макар че подир сахат свирня я подари на друг, насетне Манолчо се отплати на слугата. Как ли? Ами дотогава Тодьо изписваше името си все с палец, а момчето го научи да се подписва като министър?! Вярно, че сума ти време слугата се обливаше в студена пот, додето ръчището му свикне с калема, ама най-накрая успя и тутакси се емна из чаршията:
- Асва съм я! – рукаше Тодьо Пръдлев и сочеше един лист, на който силом стоеше едно разкрачено “Т.П.”.
Хората на часа взеха да хвалят сирачето, щото даже и кокошките знаеха, че от година бори Тодьовата дивотия. Насетне обаче вкупом проклеха деня, в който слугата почна да се подписва самичък. И как няма да го прокълнат, когато мина-не мина година и Тодьо завика, че щом може да удря параф, е узрял за даскал... И взе, че се изтъпани пред Хапков за повишение?! Отначало главният учител взе да го усуква, щото още от първия ден му стана ясно, че Тодьовия акъл не стига да раздели на две магарета копà сено, камо ли даскал да стане... Сетне обаче като размисли, реши, че баш сега му е паднала сгода да се отърве от него, но нарочно не отвърна веднага, а взе да бърше очилата си с кърпа.
- Тъй да бъде! Ще даскалуваш с Бабачев в Чукундур дере! – рече накрая Хапков, мислейки да напъти тамошния даскал да му дава някои по-дребни поръки, без да го пуска много-много с децата.
- Тц! Там не ща! – отсече Тодьо, сетил се как Бабачев се мъчеше да го откопчи от потурите на бай Дафо.
Главният учител зина невярващ, а слугата наперено притури:
- Туй ищем! – и тропна с крака по дюшемето, но не щеш ли, навущата17 му се развързаха, та да се наведе да ги оправи.
Когато свали свинските си цървули, в канцеларията тъй се размириса, че Хапков моментално се хвана за носа.
- Ама тука... няма... място... – запелтечи гъгниво той.
- Тога ше пусна абер на бате... – закани му се Тодьо, без да вдига глава.
Чул това, главният учител окончателно капитулира и взе че го назначи в Околийското?! За даскал по пение...
Ама да не мислиш, че назначението угаси Тодьовите мераци! Ами! Тъй ги разпали, че като лумнаха... Леле мале! Не стига, че стана за смях като даскал, ами когато Хапков - нацяло орезилен от назначението - не издържа и сам даде оставката си, неукият неочаквано прииска да седне на стола му?! Прищя му се да върти училищата в околията...
“Тая няма да стане!”, решиха околийските даскали и предложиха най-първия между тях да встъпи в длъжност. И знаеш ли какво стана? Избраха Тодьо за главен учител, бе!!! Недей се пули, него избраха. Как ли? Ами измениха някакво даскалско правило... По време на война можело и челяк без тапия да върши тая работа, стига да е по-буден?! Че Тодьо няма никаква тапия се знаеше открай време, но чак тогава се разбра, че бил буден... Бил, ама на куково лято! Макар че серсеминът три недели сън не заспа, додето чакаше хабер от батьо си...
Когато се разчу, че е назначен на мястото на Хапков, някакъв вестникар го причака една сутрин пред училището и му рече:
- Господин Пръдлев....
Новият околийски главен учител обаче безцеремонно го прекъсна:
- Ааааа, чакай... Не ма подкарват веке тъй, сега съм Непръдлев! - и зарови из потурите да извади някаква тапия.
Озадачен, вестникарят си рече: “Види се, че някой му е дал акъл да си смени името, ама изглежда, самичък си го е избирал!”, сетне едвам сдържащ усмивката си, попита:
- Добре, господин... Непръдлев, ще ми дадете ли едно интервю?
- Немам атак’во! – рече чукундуринът и обърна джобовете на потурите си.
- Хубаво, хубаво – засмя се вестникарят. – Ами таман съм дошъл, барем да те питам нещо, а?
- Е, тъй може... – щедро отсече Непръдлев и властно добави: - Ама питай бърже, че чанъс ше лопне...
- Помогна ли ти някой да заемеш тая работа?
- Тц! Батьо даже не знаеше, че съм мераклия – излъга неукият, без да му мигне окото, и забърза към Околийското.
- Чувай, Боже! – промълви вестникарят и се закръсти подире му.
Въпреки че нататък взе да се вика Непръдлев, Тодьо продължи да се подписва по старому: ”Т.П.”. И макар името си да смени, насетне тъй опърдя цялата околия, че умириса царщината.
Първата му работа, дето стори като главен учител, бе да катурне от длъжност Бабачев, когото всички почитаха не зарад белите му като Карлък18 коси, а затова, че беше изучил цяла камара по-сетнешни даскали, чиновници и какви ли не други учени люде. Затуй мало и голямо се юрна да го брани, ама нищо не стана... И как да стане, като е знайно, че срещу ръжен се не рита...
Първи рипнаха да го бранят хората в Чукундур дере, ама тъй се опариха, че... Що ли? Ами родопските школа по онова време никнеха като гъби, а Тодьо прави-струва, закри им тяхното, и проводи горките дечица да сричат в Чембер дере... Като видяха тая кривда, се надигнаха в Околийското. И въпреки че тогавашните даскали бяха бая по-куражлии от днешните, щом онзи уволни един-двамина, другите взеха да кротуват, даже някои тъй му се заумилкваха насетне, че на едно срещане три пъти селям му даваха, а един стигна дотам, че захвана да му стъкмява разни рапорти, повелèния19, писма, а неукият само удряше параф накрая...
Е, туй му бе всичката “даскалска работа”, за която му брояха 4200 наши пари - най-голямата плàта в околията по това време. А кога Тодьо “даскалуваше”, ставаше ачик-ачик веднага, щото още писарят не бе попил мастилото от недодялания му подпис, и откъм училището заехтяваше гайдата на чукундурина. Затуй, когато на чаршията се чуеше любимата му песен, зевзеците викаха:”Ей, наш Тодьо се утрепа от работа, бе!”...
Ако само това му беше кусурът, дето се вика, на ръце да го носиш! Ама насетне властта тъй му завъртя главата, че се разбесува бетер турчин... Уволняваше за щяло и нещяло. И то най-първите даскали в околията!!! Един го гледал тъй, друг въобще не поглеждал към него, трети пък нарочно се навирал да го пита нещо, а четвърти дума не му продумвал! Лелеееее, що люде затри, що къщи запали... Да знаеш колко народ се изниза към Станимака и Пловдив! Ако серсеминът се бе заседял, сега нямаше да има ни окръг, ни дявол...
На хората тъй им додя теглилото, че захванаха да се молят да падне батьо му, белким насетне миряса и околията, ама той не падаше...
Изглежда обаче, че накрая Господ се смили!
Всички вече бяха алащисали20 на тая робия, когато една заран се чу, че Тодьовия писар е ял пердах. Но кой го беше бил, тъй и не се разбра. И въпреки че нямаше челяк да не знае за какво го млатят, никой не вярваше, че боят ще помогне. Ама стана тъй, че лобутът хвана дикиш, бе!
Подир месец увиване в кожи, когато битият се върна в Околийското, спря да пише повече. И както се очакваше, веднага се намери друг писар, само че когато се разбра кой е, всички онемяха. Че как да не онемееш, когато насетне с писарството се захвана Манолчо...
Той вече бе взел даскалска тапия от Казанлък и от година учеше на четмо и писмо децата в Околийското, дето го почитаха напук на малкото му години. Затуй вкупом се втрещиха, когато взе да помага на главния учител, макар че след урока, който даде на всички, до един благославяха...
Още първия път, щом му заръчаха да пише някакво прошение, даскал Манолчо покорно взе писалката и я топна в мастилницата. Когато изписа листа, го подаде за параф.
- Убава раб’та сторихме, Манолчо-о-о! – рече Тодьо, след като подписа прошението и взе да разгъва гайдата.
- Хептен хубава, господин главен учител! – отвърна ухилен даскал Манолчо и забърза към пощата, а серсеминът засвири “Торнал Тодьо”, без ни най-малко да се усъмни, че подписа собствената си оставка...
Подир месец дойде още един хаирхабер21. Партията, дето тури писар брата на Тодьо, падна от власт, а барабар с нея изритаха и него...
Автор: Васил Венински
Няма коментари:
Публикуване на коментар