♠ ♠ ♠
Попитах мама, какво е диагоналът за един квадрат.
– Нима не е ясно? – каза ми тя. – Той разделя квадрата на минало и бъдеще; на това, което се е случило и което ще се случи... Но двете половини са еднакви. Пътят на живота към смъртта и на смъртта към живота е един и същ. Въпросът е в гледната точка. Все едно е в кой триъгълник ще попаднеш – диагоналът не разделя – той сближава, за да можеш да видиш по-добре...
♠ ♠ ♠
Попитах мама, защо постоянно водим войни?
– Ние нямаме участие в тях – отговори ми тя. – Войните, както и мирът, се случват като паралелни пространства. От нас зависи само кое пространство избираме за обитаване. В стремежа си да бъдем щастливи забравяме, че и нещастието има право на съществуване. И на изява. То също иска да бъде забелязано и оценено.
♠ ♠ ♠
– Молих се, работих, надявах се... и вместо в хола на живота, се озовах в килера, налазена от паяци. – Нали ти ме учеше така? – попитах мама.
– Не можеш да се молиш, без да имаш Бог. Не можеш да се надяваш, без да си отчаяна. Не можеш да местиш камъни, без някой от тях да те нарани... Когато попаднеш между зъбите на живота, или ги счупи, или се остави да бъдеш погълната. Това е решение, което изисква сила, а не знание.
♠ ♠ ♠
– Кога идва човекът, как да го познаем? – попитах мама, докато слушахме досадното бръщолевене на поредния нескопосан „лидер“ на доматената лига или на краставическата партия, а може би беше на картофената фондация, която се бори десетилетия за хуманно отношение към колорадския бръмбар...
– Когато дойде мигът, човекът се появява – отговори ми тя.
♠ ♠ ♠
– Защо винаги сме нещастни? Защо винаги искаме повече, отколкото ни трябва, а като получим нещо даром, го захвърляме като остарели обувки? – попитах мама.
– Не можеш винаги да снасяш и отглеждаш живота си в чуждо гнездо, за да има кого да обвиняваш после – отговори ми тя. – Време е да пораснеш и да споделиш мечтата на света, който е търкалящ се камък...
♠ ♠ ♠
– Как един поет разбира, че е написал стихотворението на живота си? – попитах мама в една вечер с обещаващи зачервени пухкави устни, скрила слънцето в едното си око, а луната – в другото.
– Когато омесиш от езика хляб, разчупиш го и с него нахраниш всички гладни по земята, значи си успяла – отговори ми тя и с един нехаен жест дръпна завесите на нощта.
♠ ♠ ♠
– Защо днес хората малко четат? – попитах мама. – Нужно ли ни е тайнството на книгата, за да прозрем това, което ни заобикаля?
– Когато врабчето кълве трошички, то всъщност чете книгата на живота. Когато рибите рисуват елегантни сребристи елипси върху платното на водата, те ни разказват приказки. Ако тялото ни е гладно, ние му даваме нужното. Книгата е храна за душата. Очевидно днес нашите души нямат апетит. Това означава, че или са болни, или – преситени...
♠ ♠ ♠
– На какво ухае есента? – Попитах мама...
– На разпилените житни зърна, стрити между дланите на вятъра. На пияния дъх на мъглите, посивели от тъга и безнадежност. На тъжните комини, останали без гнезда, които да затоплят. На очакване, загубило мястото и на любов, объркала пътя... – отговори ми мама и топлата й усмивка последва ятото, което пишеше на небето думата сбогом.
Няма коментари:
Публикуване на коментар