Образът на Италия и италианците във възрожденските учебници по география
(Италия и възрожденските представи за Оксидента)
Бойка Илиева
Изложението представлява опит да се очертае мястото на Италия във възрожденските представи за Оксидента, въз основа на доосвобожденските учебници по география. Ще бъде потърсен отговор на следните въпроси: 1. Какви са обемът и качеството на информацията за Италия, която получават учениците от възрожденските учебници по история и география? 2. Какъв е оценъчният елемент в учебните текстове за Италия? 3. Вписва ли се изградената представа за Италия и италианците в обобщения образ на Европа?
Най-напред ще си позволя един кратък ракурс към мястото и ролята на Италия в европейската идея. През различните исторически периоди Италия неколкократно преминава от центъра в периферията на Европа. През Средните векове идеята за Европа се идентифицира сримо-германската култура.[1] По това време Апенинският полуостров е гравитационен център на общността на християнските народи. Както твърди историкът Джулиано Прокачи, “без Рим, без Италия, Respublica christianorum би престанала да бъде такава”.[2] Именно с благословията на Рим и под знака на новия религиозен империализъм на реформираната църква се извършват испанската Реконкиста и Кръстоносните походи. През Ренесанса Италия е средоточие на европейския хуманизъм. Той предлага един интегриращ възглед за света, който става основа на европейската идентичност в модерните времена.[3] Историята на Апенинския полуостров в периода 1350-1450 г. не се различава по същество от историята на Европа като цяло, която се идентифицира с кризата от втората половина на ХІV и ХV в. (чумна епидемия, малария, народни бунтове, войни).
За Италия ХVІІ век може да се характеризира като “столетие на застой”. Със западането на Испанската империя, изгряващата звезда на европейската външна политика – Франция на Луи ХІV - възприема Италия като една от най-уязвимите територии на империята. През ХVІІ в. папството загубва ролята си на международен арбитър, а престижът му намалява. Показателен за това е фактът, че при управлението си Луи ХІVдиктува дори решенията на конклавите. На Италия и нейните държави се отрежда периферна роля в историята на Европа. Променената й роля в европейската политика е великолепно илюстрирана от Волтер в произведението му “Векът на Луи ХІV”:
Малко права, много претенции, една политическа традиция, малко търпение: ето какво остава днес в Рим от старата могъща държава, която през предишните столетия е искала да подчини империята и Европа на папската тиара.[4]
През епохата на Просвещението, в рамките на няколко десетилетия, всеки международен конфликт след Войната за наследяване на испанския престол налага политически промени в Италия. Някои от нейните държави преминават неколкократно от една суверенна власт към друга (Сицилия, Пармското херцогство). Същевременно обаче се слага край на провинциализма, в който испанското владичество държи страната в продължение на два века. Новите династии във Флоренция, Неапол и Парма се оказват значително по-европейски от старите местни родове или от испанските вицекрале. През ХVІІІ век се забелязва по-пълно политическо и икономическо интегриране на Италия към Европа, благодарение на оживяването на морската търговия.[5]
През ХІХ век, в стремежа си да реализира националните си приоритети – освобождаване от австрийско господство и обединение на италианските държавици в единна формация с център Рим, Италия е принудена да се съобразява с политическите капризи на големите – Франция, Англия, Австрия, Прусия. Външната политика на страната от 60-те години се определя като франкофонска, тъй като се разчита предимно на френско съдействие за присъединяването на Венеция.[6]
Италия привлича вниманието на българския възрожденец със славното си антично и ренесансово минало, от една страна, и, от друга, с драматизма на съвременната си политическа действителност. Заради идейното сходство между италианското обединително движение и българската национално-освободителна борба, събитията в Италия се следят внимателно от патриотично настроените кръгове у нас. Изявени наши революционери като Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев смятат, че за извоюването на своята независимост българският народ трябва да последва примера на италианския:
Нека ни бъде за пример Италия, която, ръководена от истинските патриоти – Мацини, Гарибалди и др. – днес е обединена държава и за кратко време спечели възхищението на целия цивилизован свят.[7]
Доста показателен е и фактът, че най-малко двадесет българи се сражават в отрядите на Гарибалди в периода 1848 – 1870 г.
Възрожденските учебници по география съдържат разнообразна по характер и обем информация за Италия. Тя може да се класифицира в следните няколко пункта: 1. Граници, държавно устройство, население; 2. Природни ресурси; 3. Исторически сведения; 4. Стопанство; 5. Наука и образование; 6. Градове и забележителности; 7. Народопсихологически портрет на италианеца.
Необходимо е още в началото да се уточни какво съдържание се влага от авторите на възрожденските учебници при употребата на топонима “Италия”. Тъй като всички разглеждани учебници са писани до 1870 г., т. е. преди окончателното обединение на страната, името “Италия” няма съвременния смисъл на единна държавна единица. В едни случаи с това понятие се обозначава Тосканската област.[8] В други случаи то е обобщено название на всички италиански държавици, независимо от тяхната разпокъсаност.[9] Повечето цитирани учебници поместват статистически сведения за населението на Италия, в които броят му варира от двадесет до двадесет и четири милиона души.
Висока оценка се дава на природните богатства на страната. Италия е характеризирана като “найтопла и найболестна земля у Европа,особито нейната Южная част, с премного плодоносни равнини”.[10] Най-общо климатът е оценен като топъл, здрав, “весел”, “благ и приятен”: “Климатът на Италия е най приятен в Европа. Той е на всъде топъл и въобще здрав, освян Понтинскити блата в Папската област. В южна Италия вее иногда нестрьпимо горящiй вятър сирокко. Там по някогаж стават страшни землетрясения”[11] Земята е окачествена като “плодородна” и “гиздава”, заради което Италия е наречена “европейска градина”.[12] Подчертава се изобилието на земеделската реколта и богатството на полезни изкопаеми (злато, сребро, олово, мед, желязо, мрамор): “Всичките растения в Италия богато никнат. В много места три пъти ся жьне, и тревата пят пъти ся коси.”[13]
В някои от учебниците (Неофит Бозвели 1835, Ив. Богоров 1851, Б. Петков 1868) се прави забележка, че въпреки големите си ресурси, земята не е достатъчно грижливо стопанисвана: “Италия като е в най-южните страни на Европа има благорастворен и здрав климат, земя плодоносна и гиздава, която можеше би и най-богата от всичките, ако нейните жителе биха имали повече стегнотия.”[14]
Част от учебниците поместват кратки исторически бележки за античното минало на страната. Древните римляни са обкичени с ореола на славни воини, изцяло предани на своето отечество. Говори се за мощната и непобедима Римска империя, която благодарение на войската и стратезите си “победи всю почти Вселену”[15] И. Богоров (1851) и Б. Петков (1868) правят по-подробен исторически обзор, като проследяват по-значителните събития до средата на ХІХ в.
В икономическо отношение Италия е характеризирана като предимно аграрна страна, с развито земеделие (пшеница, царевица, ориз, маслини, лимони, портокали, смокини, нарове) и скотовъдство (коне, биволи, овце, кози, птици). Други разработени отрасли са риболов, пчеларство, бубарство, винарство, текстилна и стъкларска промишленост. Като най-развити фабрични градове са посочени Милано, Торино, Флоренция, Венеция, Верона, Виченца. Търговията на страната е оценена като недостатъчно развита: “Скотовъдството е в добро състояние: въдят се много биволи в блатливите места. Излазя и много коприна, повече в северна Италия; Пиемонтската коприна ся почита за най добра в Европа.”[16] Сред по-важните търговски центрове са изброени Милано, Ливорно, Венеция, Верона, Генуа и Реджо.
Италия е представена като страна с богато културно минало, дала на света много блестящи умове и таланти – Колумб, Ариосто, Рафаело, Галилей: “Италия са прославили много знаменити человеци, както в науките, така и в прекрасните изкуства.”[17] Й. Груев пише: “Италия по-напред от всички други европейски държави се отличи в книжнината, в науките и в изкуствата.”[18]
Подчертава се големият брой университети, научни дружества и занаятчийски училища в страната. Като университетски центрове са изтъкнати Рим, Болоня, Флоренция, Каляри, Павия, Неапол, Катания, Парма, Сиена, Пиза, Падуа. Въпреки това, при характеризирането на съвременното състояние на науките и занаятите, се констатира значително изоставане в сравнение с бляскавото им развитие в миналото: “Науките и занаятите ся удобряват още множко, обаче нямат оная напреднина нито светлина, дето я имаха испрьве.”[19]
Подобаващо място се отделя на културните забележителности на Италия. Възрожденският читател е запознат с най-значителните културни центрове – Рим, Милано, Флоренция, Болоня, Венеция и с техните архитектурни паметници, музеи, галерии, библиотеки. Рим е град, “знаменит со своята древност и богат съ собранiе от произведения по науките и искусствата”.[20] Той е забележителен с големия си брой църкви, като най-внушителна сред тях е катедралата “Сан Пиетро”, определена като “най-великолепната от сичките церкви на християнския свят”.[21] Специално внимание се отделя и на Ватиканския дворец, който удивлява със своите единадесет хиляди стаи, с ценната си библиотечна и музейна сбирка. Флоренция е известна с многото си антични паметници, църкви, музеи, театър, галерия, с прочутата библиотека “Медичи”, заради които е наречена “столица на изкуствата”.[22] Освен с катедралата “Сан Марко” и с древните си паметници, Венеция е уникална с необичайното си местоположение върху 136 острова, съединени с 500 моста.
Един от най-интересните моменти в учебниците по география е опитът да се очертае народопсихологическия портрет на италианеца. Като отличителна черта на италианския национален характер са посочени естетизмът и пиететът към изкуството: “Италианците са приличноизображени и просвещени: и велики любители са на музиката и на пението.”[23] Те са характеризирани като образовани хора, които обичат да пеят и са: “преизящни в мозайката, живопиството и в ваятелството”.[24] Сред недостатъците на италианеца са назовани суеверието и ленивостта. Липсата на “стегнотия” му пречи да бъде отличен земеделец и да извлича максимална полза от плодородната италианска земя. В учебника си от 1843 г. С. Радулов прави интересно разграничаване между северния и южния италианец по отношение на темперамента и възпитанието: “В северните страни са трудолюбиви; а въ полуденните нерадиви, и вообще имат недостаточество (кусур) в воспитанието и в нравствеността.”[25] С леността на южняците се обяснява и големият брой просяци и бездомници сред тях, особено характерни за населението на Неапол: “Една част от неговите жителе (до 80 хыл.), наречени Лаццарони [от итал. lazzarone – безделник, мошеник], са человеци голи и боси без никакво пристанище, живеят всякога под открито небеи си трьсят дневното прехранвание с различни дребни нечта и послугуванiя.”[26]
Интересна информация за Италия се съдържа в материала “Кратки очерки върху природата и народите в Европа”, публикуван в сп. “Читалище”[27], който има характер на землеописание. В изградения образ на Италия възторжена оценка получава културно-естетическия и политическия й облик, а негативните се отнасят до образователно-икономическия й статут. В много отношения образът на Италия и италианците се абсолютизира – природата е с “таквази хубост, каквато няма нито една страна в Европа”, Ломбардската равнина е “най-хубавата градина в Европа”, “добре обработена, както никоя страна по света”, италианката е “най-очарователното същество на света”, “нийде няматолкози человеколюбиви заведения”, “хамалина в Италия повече съчувства на изящното и повече го разбира, нежели образованите хора в другите страни”, “нийде няма толкози хубави градове, великолепни палати и паметници на изкуството”, от италианката “по-добра жена на света не може да бъде”. Интересно заключение се прави за класическата красота на италианците: “Главата на най-простий италианец може да послужи за образец на най-добрий ваятел или живописец.”
Възрожденските учебници изграждат една обобщена представа за Италия, съвместяваща позитивни и негативни характеристики. С положителен елемент на оценка се разглеждат природните дадености на страната, античното и ренесансовото културно минало, напредъкът на някои отрасли на съвременното стопанство, както и определени черти на италианския характер. Критична е оценката за съвременното състояние на науката, образованието и занаятите, на търговията и ръкоделието.
Вписва ли се така очертаният образ на Италия в обобщената възрожденска представа за Европа? В епохата на националното ни Възраждане името “Европа” придобива амбивалентно символно значение. От една страна тя е модел за независими и цивилизовани общества, за културен и икономически прогрес. От друга страна обаче, Европа, в качеството си на прагматичен политически субект, се възприема като заплаха с индиферентното си отношение към съдбата на малките християнски народи в границите на Османската империя. Тази втора проекция на символа “Европа” визира изключително политически силните на деня, онези, които дирижират европейската външна политика, т. нар. “велики” сили – Англия, Франция, Австро-Унгария, Прусия. В тази връзка И. Конев сполучливо отбелязва, че името “Европа” е “синоним нахегемонстващата Европа, но в този си смисъл не обхваща страни като Белгия, Дания, Холандия, Италия, Швеция, Швейцария, Финландия”.[28]Италия присъства във възрожденските представи за просветена Европа с богатото си антично наследство, положило основата на съвременната европейска цивилизация, с ренесансовите си постижения в областта на изкуствата и науките, със своите архитектурни паметници, музеи и църкви.
[6] Генова, Л. Италия и източният въпрос през 60-те години на ХІХ век. – В: България, Италия и Балканите. С., 1988, с. 199.
[7] Каравелов, Л. Да се обединим! Цит. по: Любен Каравелов. Събрани съчинения в девет тома. С., 1965-1968. Т. 8, с. 262.
[8] Краткое политическое землеописание за обучение на болгарското младенчество... издано от Неофита архимандрита Хилендарца, родом жекотлянца. Част пятая. В Крагуевце, у Княжеско-сербской типографии, 1835.
[14] Кратка география математическа, физическа и политическа. От И. Андреева. Букурещ, 1851, с. 156.
[15] Общое землеописание вкратце за сичката земля. Преведено от греческий на славеноболгарский язик умножено же с распространением иприбавлением многоразних потребних областей и сега перво на свят издано трудом Константина Г. Фотинова. Смирна, в типографии А.Дамианова, 1843, с. 123.
[20] Сравнително землеописание. Общи познания из землеописанието математическо, физическо и политическо. Превел и издал С. Радулов,Болград, 1866, с. 145.
[21] Стихийни уроцы землеописанiя. С гречески на болгарский язык преведени от Сава Илiевича в полза учащимся болгарским юношам. ВСмирне, в топографии А. Дамианова, 1843, с. 54.
[28] Конев, И. Европа между очарованието и разочарованието на Балканите през ХVІІІ-ХІХ век. – В: Да мислим Другото – образи, стереотипи, кризи ХVІІІ – ХХ век. Кралица Маб, С., 2001, с. 199.
Много ви благодаря за хубавата статия, радвам се че ни пишете и дано и за на пред така подробно.На мен лично много ми се иска да посетя Флоренция ,което емясто на ренесанса, макар и сред годините да изживява икономически и културен възход и превъзходство над други селища, при управлението на Медичите от петнадесети до шестнадесети век, остава един невероятен град, който привлиза много туристи всяка една година.
ОтговорИзтриване