РОМАНЪТ "ДЕВЕТИ" НА АНЧО КАЛОЯНОВ И МИСЛЕНЕТО ЗА ИСТОРИЯТА В СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Дискусия по повод романа "Девети" на Анчо Калоянов (София: ИК "Труд", 2003)
Организатор: Катедра Българска литература към ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (Иван Станков; Сава Василев)
Водещ: Иван Станков
Участници: Анчо Калоянов (В. Търново), Николай Даскалов (В. Търново), Симеон Янев (София), Дора Колева (В. Търново), Георги Гърдев (В. Търново), Ивайло Петров (Шумен), Иван Станков (В. Търново), Радослав Радев (В. Търново), Сава Василев (В. Търново), Антония Велкова-Гайдаржиева (В. Търново), Емил Андреев (София), Панко Анчев (Варна). Задочни участници (само с текст): Руси Русев (Русе), Димитър Кръстев (Пловдив)
Автор на "колажа от мнения": Иван Станков
Велико Търново, 1 април 2005 г.

Иван Станков: Повод на нашето събиране е романът "Девети" на Анчо Калоянов. Преди да започнем, ще ми позволите да дам за кратко думата на автора. След това аз възнамерявам да направя кратко експозе върху излезлите за романа материали, подир което ще започнем нашия разговор.

Анчо Калоянов: Колеги и приятели, уважаеми гости. Приели поканата, Вие сте се съгласили, че книгата "Девети" е роман, както е написано в нея. От излизането му изминаха почти две години, достатъчни, за да го погледна отстрани и казаното за него да бъде изцяло чуто от мен. Благодарен съм на тези, които положиха усилията да сме тук, а именно на Иван Станков и Сава Василев. Писах я в чужбина, където своето се усеща по-остро, но през трите години на писането не бях сам, имах съпричастието на трима верни читатели - Емил Андреев, Иван Станков и Йово Неделчев. На тях дължах необходимото ми усещане, че съм на прав път и с поносими загуби ще стигна до края. Дай Боже всекиму такава троица! Все пак аз съм гост и се оттеглям при Петър Кралев и Росица Бъчварова, които са отдалече и са единствените, поканени от мене на нашата среща.

Иван Станков: Понеже бях споменат и аз между хората, които са участвали в бабуването на романа, ще трябва нескромно да призная, че първият текст за романа беше написан от мен. Той трябваше да излезе заедно с излизането на романа, но поради редакторски съображения на хората, които трябваше да го издадат, моето текстче не излезе там, където трябва. От скромност ще ми позволите да го пропусна, докато представям излезлите критически материали. А пък по-късно ще изложа и аз това, което мисля за романа, в процеса на нашия разговор.

* * *

Ще започна с рецензията на Антония Велкова-Гайдаржиева (LiterNet, в. Литературен вестник):

"Девети" е роман за мъже.

"Девети" е академичен роман.

"Девети" е професорски роман.

"Девети" е литературен, "писателски", създаден за колеги или за просветени ценители...

За няколко месеца по повод романа на А. Калоянов се пръснаха из литературното пространство немалко ерудитски формулировки, гръмки етикети, доброжелателни естетски подхвърляния, спонтанни читателски мнения.

"Девети" е роман-лабиринт, "вавилонско стълпотворение" от хора, истории, съдби, езици, гласове, мелодии, позиции, жестове, имена, хълмове, паланки, окопи, хижи, книги, пейзажи, добитъци, лечебници, живи и мъртви. "Девети" е епически, но "Девети" е и фрагментарен. "Девети" е наративен и асоциативен, интимночовешки и националносъдбовен, митологизиращ и демистифициращ... Една текстуална мрежа от стилове, реминисценции, почерци, биографични реконструкции, мълчаливи диалози, културни цитати... (...)

От една страна, "Девети" разказва за непосредственото пребиваване в историчното, когато "една сватба лесно може да се превърне в погребение". От друга страна, "Девети" разказва за разединяването с историческото, за разрива на душата спрямо ограничения и самонадеян идеологически разум, поставил се над тайните на битието. (...)

Друг важен проблем, който поставя романът, е проблемът за властта. Властта, която подрежда, йерархизира, брани статуквото, но и властта като изкушение, като клопка на страстите, като разчистване на сметките, като преплетеност на справедливостта и вината. Властта е злокобна енергия, чрез която насилието добива очертанията на легитимността: "Най-близо до ума беше, че тези, които искаха власт, не са по-добри от онези, от които я взеха, ала още с арестите на девети околията се раздели на свои и чужди (...)."

Ангел Игов (в. Култура):

"Но в последно време започнаха да се появяват знаци, че най-сетне е дошло времето да се обърнем назад и да си дадем сметка какво се е случило. И ако не можем да достигнем до консенсус за това, какво се е случило, поне да заговорим за това, какво се е случвало. Романът на Анчо Калоянов "Девети" е явление - не в литературата ни, защото художествените му достойнства са по-скоро скромни - а в отношението към периода 1944-1989. Най-сетне за него наистина започва да се говори. Досега го отминаваха кой със страх, кой с погнуса, кой от временна или трайна амнезия. "Девети" не е единственият знак, че излизаме от периода на доброволно приета или насилствено наложена безпаметност."

Борис Попиванов (в. Култура):

"Войната е дошла при тях непредизвикана (...), партизаните са се появили в гората някак си изневиделица (...) Девети идва, без някой да може да каже, че е работил за него (...) Историята живее свой собствен живот (...)"

Спира се на забелязания от всички критици цитат "Човек беше създал историята, за да се измъчва с мисълта за пропуснатите шансове"...

Отбелязва отпратки към Страшимировото "Хоро" и Фурнаджиевата "Сватба"

"Девети" и "Разруха" си приличат по "отчуждеността от епохата и съзнание за обективната отдалеченост на историческия процес" и че тази прилика поразява читателя.

Владимир Трендафилов (в. Труд):

"Девети" (...) е том от близо 500 страници, съдържащ точно това, което заглавието ни кара да очакваме - разказ за времето и събитията около съдбовната дата 9-ти септември 1944 г. Темата е актуална, макар и историческа. Около горната дата в обществото ни все още няма твърд консенсус, което значи, че сюжетът там все още се чете. В този смисъл Калоянов е уцелил десетката.

Към тази книга изпитвам немалко симпатии и уважение. Калоянов е извършил огромна проучвателска работа, и най-важното, я е довел до край.

(...) хора, събития и взаимоотношения се прегрупират като в спирални кръгове на серия от нива.

Тази сложност на композицията, бронирана и с адекватно многообразен и подреден на нива език, демонстрира, наистина, технически умения на автора, но не мисля, че допринася за крайния добър резултат. Романът е станал литературен, "писателски". Той не показва дори сянка от желание да се работи с широк кръг читатели, създаден е сякаш за колеги или за просветени ценители.

Този гъст език се поразрежда нататък, но читателят още дълго продължава да се натъква на фолклорно-книжевни конструкции. (...) Получила се е една монотонна реч в традициите на родолюбивата ни проза от периода на средния и късен социализъм. Нещо като балада, песен или легенда за драматичните събития от онова време, но не разказ, не интересна история. Та била тя и кълбо от сюжетни нишки, а не само една-единствена нишка.

Защо българският писател с такова усърдие настоява да не пише интересно? (Калоянов далеч не е изключение) (...).

(...) Калоянов очевидно се стреми да създаде в романа си гъста мрежа от всевъзможни, но неслучайни неща, между които от един момент нататък да протече такава гъста гама от значения, че изведнъж като в атомен взрив да блесне истината за България и българската съдба, от която 9-ти септември е само част. (...) Тази идея е гръбнакът на "Девети". На нея са подчинени детайлите.

Ето защо конкретните случки в сюжета не изглеждат директно предадени, а са някак приглушени, прозирни като през марля... И в крайна сметка безинтересни. Калоянов всъщност съвсем съзнателно не прави четиво за широко потребление. Прави сакрално четиво тип "библия за българите". Нещо, което да четеш дълго и кажи-речи единствено. Нещо, което да измести останалите четива, а да не се намести редом с тях в съвместното литературно поле.

Мисля, че умението на една национална литература да разказва интересно е дълбоко свързано с нивото на гражданското общество в територията й (...)."

Борислав Гърдев ("Литературен вестник"):

"(...) романът на Анчо Калоянов "Девети" е най-амбициозната творба в неговото творчеството и сред най-обсъжданите заглавия в българската литература през последните години. Неслучайно и читателите оцениха по достойнство качествата му, избирайки го сред най-добрите романи на 2003 г. в класацията на фондация ВИК. Това обаче не означава, че той е лишен от специфични за създателя си недостатъци или не е спорна като внушение книга. Тъкмо напротив.

(...) търсейки своя горчиво-носталгичен и примиренческо-обобщаващ фокус на суровите всебългарски стълкновения (...), Калоянов прави голям комплимент на управляващата комунистическо-земеделско-звенарска коалиция, чиито кървави дела и зверства още тровят нашия делник.

Анчо Калоянов умело бяга от клопките на лявата реторика, която го сгромоляса в "Див огън".

В образната система на Анчо Калоянов няма положително-прекрасни герои. Всички са грешници. Анчо-Калояновите персонажи са по своему нещастни и в личния си живот, и в обществените стремежи.

Приемам веруюто на автора, че "историята на Девети наистина е писана с кръв и без прошката на онези от нас, които шестдесет години плакаха мълком от другата страна на гробовете", но ми е трудно да се примиря с изповядвания от него морален релативизъм.

За Калоянов е логично убийствата след 9-ти септември 1944 г. да следват кървавия си ритъм отпреди, но не мога да се съглася с тезата му, че всички са виновни за своята участ, защото по този начин индиректно се оневиняват управляващите, избили методично и целенасочено десет пъти повече свои противници отпреди промяната.

Препоръчвам на писателя прецизен стилистично-конструктивен контрол (...)

(...) не съвсем умелото шахматно препускане напред-назад в гънките на разказваната история не е по вкуса на всеки роден читател.

Ако се абстрахирам от увлеченията на Калоянов по фолклорно-митологичната стихийна образност и показната му ерудираност, бих посочил, независимо он демонстративната си своеобразност романът "Девети" е необходима брънка в епичната му поредица и е една от най-любопитните и предизвикателни провокации, с които ни изненадва книжният пазар в началото на новия век."

Иван Станков (в. "Утро", LiterNet):

"С пълноводието от персонажи и случки романът може да остави повърхностно впечатление, че е построен върху живота. Това е една книга, построена върху литература и документалистиката е малка част от нея. Патетичният захаристояновски автентизъм е за онези, които ще четат романа като документален. Но "Девети" е една предизвикателна реплика изобщо към българската романистика и към българското мислене за историята. Тук ще видим ясни сенки на Димитър-Димови и Емилиян-Станеви герои и ситуации, ще се изправи в цял ръст големият въпрос за цената на златото от шейсетте години на двайсети век, когато в българската литература Генчо Стоев откри националното трагично прозрение, че въпросът за цената на златото и за цената на кръвта са всъщност един и същ въпрос. Има ли смисъл кръвта, когато тя вече е пролята? Има ли спиране пролятата кръв? Раните на историята могат да бъдат превързани с мълчание, но раната на човека е толкова конкретна!

Романът изважда наяве цялата сложност на историческото време от средата на четиридесетте години, освободено от елементарния и разкрасен варак на традиционната партизанска аура. Някои сцени напомнят посмъртните публикации на Васил Акьов в началото на деветдесетте години, когато от горските скривалища потече за първи път и помия. От геополитическите интереси и решения на Великите сили до интересите и решенията на последния безсъзнателен стражар - всичко има място в историята. "Всичко е история", иска да ни каже Анчо Калоянов с романа си и затова нищо не може и не трябва да бъде изхвърляно, дори едно глинено гърне, забравено в някоя гора. Наистина заради едно такова гърне осъждат човек на смърт и преди Девети и след това, и тук, у нас, и навсякъде по света. Историята е аритметична сума от тъгата на безкрайно количество хора. Защо търсим уроците тогава в нея?

* * *

Както забелязвате, има доста широк спектър на критическа рецепция на романа: от вулгарното политизиране до стриктния академичен анализ. Има достатъчно добра отправна база, от която да тръгнем в нашите разисквания. Така че имате думата да споделите и читателското си усещане, и размишленията си върху този роман. Предлагам да вземете открито и честно отношение към романа "Девети". Всичко, каквото бъде казано тук, ще бъде от полза за автора на романа.

Симеон Янев: Аз, който предпочитам винаги да записвам думите си и да ги произнасям само когато са записани, тоя път, увлечен от романа на Анчо, реших, че няма да пиша нищо, само ще си водя записки. Обаче сега като отворих чантата, видях, че съм забравил записките. Забравил съм ги, така че вероятно ще бъда и много кратък. А и не знам дали съвсем точен, но нали пък разговор на кръгла маса не означава вземане на думата само веднъж. Така че ако е истински разговор, вероятно ще мога по-нататък да допълня това, което ще пропусна в самото начало. Най-напред ми се струва, че е голямо предимство едно такова обсъждане да става почти две години след излизането на романа. Защото, първо, са се натрупали някои печатани работи и второ, за две години повече хора са го прочели. Лично аз го прочетох едва преди няколко седмици. Така че поне впечатленията ми са съвсем пресни. Много любопитно би ми било, дали тук и сега има хора, които твърдят, че в литературата, и може би по-специално в областта на романа, няма т.нар. национално писане, българско писане. Интересно беше да се говори с такива хора - как биха защитили те своето твърдо убеждение, което иначе така яростно защитават, когато става дума за модерна литература. Но аз искам тук да натрупам възможни аргументи или поне част от аргументите, които, мисля, недвусмислено потвърждават, че става дума именно за такова българско писане. На мен ми се струва, че тоя роман е непреводим. Не мога да си представя как той би излязъл на чужд език. Ако това се случи, сигурно трябва да бъде още толкова дебел, колкото е, толкова тлъст, колкото е самото му тяло сега. Защото е необходим огромен коментарен текст, необходими са бележки, обяснения, а това едва ли някой би си го позволил в днешно време. Но от друга страна, ми се струва, че за една българска аудитория, която, колкото да е увлечена в глобалното, тайно или подмолно или дори като рудимент, носи един читателски навик, който може да я отличи от всяка друга аудитория, и на който, в края на краищата, тайно, несъзнателно, или може би съзнателно е разчитал и Анчо Калоянов като е писал тая книга именно така. Защото за един български читател ми се струва, че книгата може да има две посоки на възприемане, два начина на рецепция. Още в тоя обзор на излезлите мнения ми се стори, че веднага зейна една пропаст. Едни говорят за това, че тоя роман е нехудожествен, ако добре съм чул. Направо, че му липсват художествени достойнства. Други твърдят, че това е роман за широка аудитория. Така че още тук се е получило някакво разминаване, което, поради това, че всеки пише сам за себе си, никой не се заема и да обясни. Аз не се наемам да го обясня. Но ще продължа с твърдението си, че тоя роман е особено писане, което е достатъчно, напълно достатъчно за една именно българска аудитория. Защото е български роман. И продължава романовото, дори когато то не се нарича роман. В самата българска литература оная линия, която тече от Софроний, като минава през "Записките", която отива до поп Минчо Кънчев, която продължава по-нататък може би в днешно време, та до Йордан Вълчев. Този тип писане в никакъв случай не е европейско, това е едно четене с подсъзнанието, което носим и което е най-дълбоката ни идентичност. Така мисля, че този роман може да бъде елитарен дотолкова, доколкото би бил разбран от една аудитория, която добре познава историята и литературата, българската история и българската литература. От друга страна, той би бил любопитен, без да бъде понятен напълно, и за една най-широка аудитория, защото неговият език не познава игрите с езика, и не езикът е предметът на тоя роман, както модерността го изисква. Поначало това не е един модерен роман, не е постмодерен роман, но това, което е безусловно, е, че е български. Сега, дали ще го наричаме роман или не, това ще зависи от договора, който ще изградим, от конвенцията, която ще сключим. Тъй или иначе, в линията, в която е изграден, трябва да го разглеждаме не като постижение на автора, а като постижение на линията, линията, която следва, и аз казвам, че това не е линията на Вазов, не е линията на Талев, не е линията на Димитър Димов, че това е писане от друг разред и с друга поетика, което частично мога да изразя с ония автори, които вече цитирах тук. На мен ми се струва, че тук имаме работа с един епос, който е лишен от епична пластичност. Това, което се е смятало за неотменимо в класическото българско разбиране за епоса, липсва тук, но чувството за епос остава. И аз мисля, че до голяма степен това е и което прави тоя роман едновременно ориентиран към компетентна аудитория и заедно с това четивен роман, който може да бъде четен и от широка публика. Изглежда дълбоко не е прав оня, който в откъсите, които чете Иван Станков, твърди, че български писатели не искат, не могат, ако се позовава и на тоя роман, да пишат четивно. Защото аз мисля, че четивността на тоя роман се достига и усеща след стотната му, или сто и петдесетата му страница, или след 200-та. Във всички случаи трябва да преодолееш много, за да те увлече и да не те отпусне. Когато достигнеш до убеждението, че нещата, които се говорят, които представят, които изграждат сюжета там, са освен реални и дълбоко истинни. Тогава вече става интересно. Тогава вече романът достига истинския си смисъл. Сега, дали изобщо трябва да говорим за романа на Анчо Калоянов като за исторически роман, мисля, че нямаме много основание, тъй като тук самата история е субект, а не обект. И това е, което го различава от толкова много исторически романи и го прави едно особено повествование, срещу което аз имам много вътрешни съпротиви. Но което мисля, че не може да ме спре да кажа, че става дума за една безспорно отстояна, удържана линия, за една посока, която, пак казвам, избрана е и удържана. Общата преценка, която исках да споделя, горе-долу е в тая посока, от това, което предварително си бях записал и което така нещастно съм забравил. Позволете ми в хода на обсъждането да се намеся пак.

Дора Колева: И аз ще взема думата, във връзка с един друг аспект към романа, който не беше засегнат и не е видян в рецензиите, нито в досегашните изказвания. Моят прочит и моето възприемане на романа през призмата на тези двама писатели, които имат място в сюжета на романа - Константин Константинов и Николай Райнов. В целия роман и в словото, Анчо Калоянов показва едно владеене, едно свободно органично владеене на българското литературно средство. Той избира именно тези двама писатели, при това, когато говори за романа на Константин Константинов "Кръг", прави уговорката, че това не е същински роман, че е силно публицистичен. Той насочва вниманието ни към нравствените начала на този роман и, подавайки ни такива знаци, ни кара да възприемаме историческото време не толкова в неговата документалност - и това според мене е много интересно за романа - точни позовавания, точно документално ловене на личности с биографиите им и същевременно виждаме как той ни отпраща към смисли, които са в този роман. Например след Константин Константинов е въведена и фигурата на Николай Райнов. Значи не толкова историческото време в неговата документалност, колкото в аспекта на метафизичните закони. Например още в самото начало на романа ми направи впечатление, защото и аз съвсем скоро го четох, че в изображението на новите милиционери се наблюдава метастилистика, която познаваме от предишните антифашистки романи. Анчо Калоянов, когато тръгва към едно такова сложно време, каквото е времето на "Девети", но Девети като резултат от събитията през 20-те години, той се опира на онази нравствена философска традиция, която имат тези писатели. Така че той през тяхната призма иска да съди и като писател, поставяйки по този начин и такива важни въпроси като въпроса за отговорността на писателя, за участието му в историческото време и мисля, че именно в този план той е модерен писател. И например в последните романи на Филип Сорел - така че отпращам към европейската литература - се говори именно за такова събиране на философия, на история, на култура... И се срещаме с един роман, който иска да възстанови прекъснатата според мен линия през 40-те години. Така 9-ти септември е видян и в този културен план, и в народопсихологията, и в развитието на жанра. След уроците на 50-те и 60-те години тук виждаме едно връщане към монументален роман, в който има всичко. И оттук и своеобразието на жанра, оттук и богатите стилистични пластове, които наблюдаваме. Мисля, че именно тази сложност е причина той да не е разбран от много от критиците. И изпускането на тази мярка за писателска позиция, която му дават тези писатели, достойни писатели, като Константин Константинов и Николай Райнов. И тук възниква въпросът за християнството, също доколкото то се асоциира с фигурата на Николай Райнов. Тъй че тази линия е много важна за разбиране смисъла за посланията на романа, защото освен за 9-ти, той според мен е и роман за онова, което трябва да следва след 9-ти. Виждам, че Анчо Калоянов има самосъзнание на наследник на този тип писатели, като позиция, като отговорност, като отношение към историческото време.

Панко Анчев: Аз твърдя, че един истински, художествено извисен исторически роман изразява много повече актуалните обществени идеи и нагласи, отколкото пресъздава епохата, от която е взет сюжетът. "Историческото" е в обекта на изображение, във времето, за което се разказва. Не "какво се пресъздава", а "какво се изразява" е важно в литературата. Поради това напълно естествено е, като чета романа на Анчо Калоянов "Девети", да търся в него не толкова какви са били събитията по онова време и особено събитията в района, където и аз живея, а отношението към тези събития, начина им на интерпретация и оценка. Т.е. важно е "историческото мислене" на автора и начинът му на художествена интерпретация на житейските проблеми - преди всичко на проблемите на днешното разколебано, радикално и неудържимо разслояващо се общество, в което живее писателят и чиито идеи изразява художествено.

Няма истински, значим, даровит писател, който, като описва епоха от миналото, да не наслагва в нея идеите и усещанията на своето съвремие. Колкото и да е верен на обективната историческа истина (трудно ми е да дам определение на понятието "обективна историческа истина", но вероятно това би трябвало да означава повече безпристрастност, строго следване на фактите, неангажиране с чисто идеологически и пропагандистки оценки на събития и личности и т.н.), той гледа на миналото през очите на друго време и защото е друг човек - не като героите, които сътворява. Това, което казвам като принцип в т.н. "историческа проза", е моят критерий за оценка и тълкуване на романа "Девети" от Анчо Калоянов. Този роман е роден от "новото време"; той е продукт на породилото се през последните 15 години съзнание за оценка и преоценка на българската история от втората половина на ХХ век. Промените след 1989 г. поставиха под съмнение историческото величие, а дори и историческия и морален смисъл на събитията от септември 1944 г. и след това. Тези промени имаха нужда от подобен нихилизъм, за да се оправдаят морално и политически; те трябваше да отрекат системата, която сменяха, представяйки я като аморална, нечовешка, привнесена отвън и пагубна за България. Подобна оценка обаче не може да бъде меродавна, защото е резултат от очевидна политическа емоционалност и отмъстителност. А политическата емоционалност и отмъстителност обикновено тласка към прибързаност и погрешни действия. Практиката и този път го доказа. Впрочем революцията винаги клевети миналото, което отхвърля. Клеветата е нейното най-силно и ефикасно оръжие. Да си припомним как буржоазният ренесанс наричаше средновековието "мрачна епоха", а социалистическата революция изключваше и най-малката човещина в "капитализма". Ето защо не бива никога да вярваме на революционната лексика и стилистика, защото, обвинявайки, тя се оправдава; оправдава собственото си насилие и жестокост.

Но последните 15 години породиха едно ново социално чувство, което бе непознато почти 40 години - чувството за политическа и социална нестабилност, което е следствие от радикалното разместване на социалните пластове. Богато или бедно, справедливо или не, силно или слабо, свободно или поробено българското общество след 1944 г. бе стабилно, изградено според установени правила, като всички последици бяха резултат от предвидими и обясними причини. Затова и историята тогава бе пределно ясна; затова се подчертаваше нейният мащабен и героичен характер. Ние си създавахме илюзията, че сме силни, че значим нещо за света, че едва ли не целият свят се съобразява с нас и се върти около нас. Властта не бе проблем за българите. Те не се вълнуваха от избори, защото тези избори не се отнасяха до властта и не бяха в състояние да я променят или дори разколебаят.

Но ето че тази стабилност и непроменяемост бяха разрушени. Появи се проблемът за властта като неизбежно разместване на пластовете в обществото. И това е според мене основната тема в романа на Анчо Калоянов. Това е проблемът, който писателят разрешава. Смятам, че подобен роман не беше възможен преди 15 години. И не защото авторът трудно би го издал или че би имал неприятности с управляващите - просто тогава такъв проблем в българското общество не съществуваше. Разгледайте големите исторически романи след 9-ти септември 1944 г.: в кой от тях на властта е придаден такъв смисъл и къде разместването на социалните пластове е толкова трагично осъзнавано и възприемано? Точно обратното: революцията създаваше справедливост и бе посрещана с радост и възхищение именно защото създаваше справедливост. Тя бе морално оправдана, величава и красива. Трагиката в нея бе в неизбежните свидни жертви, с които се заплаща високата цел.

Какво става с хората, които активно участват в революцията - все едно на коя от двете страни? Как самите те я възприемат и, най-важното, как революцията ги възприема, оценява и осъжда?

Казват, че историята се пише от победителите. Така е, но победителите могат да напишат само близката история, тази, в която те са участвали и победили. Истинската история се пише от самата история, а тя не се влияе от емоциите на победителите или на победените. Според мене Анчо Калоянов показва в своя роман как историята пренаписва себе си, след като прочита онова, което победителите вече са написали за нея. Затова той избягва да казва кой е герой, кой предател; кой е победителят и кой победеният. В крайна сметка всички са в историята и всички, общо взето, са нейните трагични участници и жертви. Революцията е равносметката на обществото: когато тя дойде, става възможно обществото да се вгледа в себе си, за да избере пътя, по който да върви в бъдеще.

Умният човек, в крайна сметка, разбира, че революцията е нещо жестоко, не защото се дават жертви, а защото тези жертви имат цена, неотговаряща на постигнатите резултати. Битката е битка за власт и облаги, а не за справедливост и щастие. Никоя революция не прави изключение. И всяка революция изяжда децата си и се обръща срещу тези, които най-много са я искали. В този извод, до който стига и Анчо Калоянов и който ми се струва, че е най-главният в неговата художествена система, се отразява и постмодернизмът. Анчо Калоянов в никакъв случай не е постмодернист, но не може да избяга от времето си и е неизбежно да го изразява покорно.

Според мене големите сполуки на писателя са двата образа на Илинда Обретенова и Константин Константинов. Това са ярки образи, много характерни, майсторски изградени. Ще кажа, че са и истинско откритие за литературата ни. Особено като се има пред вид, че са реални лица, а К. Константинов е един от най-големите български разказвачи между двете световни войни. Силни са и останалите персонажи - все реални политически личности, играли решаваща роля в антифашистката борба и в събитията около революцията на Девети септември. А. Калоянов не се е притеснявал, че ще го обвинят в невярното им пресъздаване; че посяга на ореола им. Той е бил честен като писател и е казал своята дума.

В заключение ще кажа, че този роман е наистина едно ярко постижение в новата ни литература. Той заслужава да бъде анализиран внимателно и пространно, защото е истинска литература.

Слава Богу, романът "Девети" възражда надеждата ми, че не всичко е изгубено в българската литература...

Емил Андреев: Както самият автор, обичаният от мен автор Анчо Калоянов, каза, и аз съм взел скромно участие в "бабуването". Тук се присъединявам към мнението на Панко Анчев, че се е получил роман. Когато получих първите 100 страници от Измаил, разбрах, че ще стане много хубав роман. Дадох на Анчо Калоянов кураж, защото ми беше много интересна материята, още повече вече започнах да усещам образа на Илинда Обретенова и Карагяура, започнах да виждам едно продължение на "Див огън", започнах да виждам отново тоя край, който знаем от много отдавна, от разказите, от Димитър Злочести.

А пък и друго - за четивността, защото тука веднага влизам в спор с Владо Трендафилов. Тука съм написал едно текстче, което излезна непосредствено след романа. По радио София го чете, мисля, Ивайла Бакалова. Влизам в спор с него, защото този роман не би могъл да се отнася към така наречените нечетивни романи. Ами той и Фокнър е толкова четивен. Не бива така да се говори. Какво очакваме ние от българския писател? Какъв да бъде той? Някакъв задоволител на общия вкус ли? Как? Затова аз съм против такива мнения.

Иван Станков: Владимир Трендафилов казва "интересно". Не казва "нечетивно".

Емил Андреев: Интересно. Какво значи интересно. Той и Фокнър е толкова интересен като четене. Четивността значи - да ти е интересно. Като не ти е интересен един роман, няма да го прочетеш. Двата аспекта на един роман - едното е познавателната страна към литературата, другото е идентификацията с това, което четеш. В "Девети" има много познавателност. И на мен това страшно ми хареса. Затова му дадох в този аспект някакъв кураж. Сега тука за стилистиката би могло да се каже нещо, но нека, който говори, да седне, да напише, за да даде една по-конкретна задълбоченост в анализа си. За съжаление напоследък като гледам в българската словесност, както казваше Раковски, не гъмжи от желание да се анализираме и в това е голямото достойнство на Анчо Калоянов, че той фактически е единственият автор от съвременниците, живите тук при нас, който се опитва по един абсолютно безпристрастен начин да види какво е ставало по времето на тези няколко дни около 9-ти септември като естествено ги откъсва от преди това и след това. Според мен е безпристрастно. Аз бих например очаквал други неща. Притеснявах се да не отиде прекалено вляво. Обаче не е така. Абсолютно не ме смущава неговата оценка като вземаща някаква позиция. Дали тя ще звучи ретроградно, защото някои неща ми звучат ретроградно като оценки и като говорене днес в литературното пространство. Ние трябва да разговаряме, да го обсъдим този роман, да го видим. И друго, което е огромното му достижение, романът върви интересно, очакваш какво ще стане. Това е много важно - какво ще стане след това. Има сложна интрига. Има страшно много образи. Освен Илинда и писателят Константин Константинов. Той има и страшно много други образи, някои от които са от "Див огън", ако се не лъжа, има и техни потомци.

Антония Велкова-Гайдаржиева: Не мисля, че героите на романа са нещастници и в личните си съдби, и в обществените си реализации. Доста свободно е хвърлено това определение. Най-малкото за героите може да се говори като за нещастници. И по-скоро като за трагически герои, както отбеляза Панко Анчев. Както казва Емил Андреев, различни са парадигмите, нали? И другото. За Илинда Обретенова вече се споменава два-три пъти. За мене това е една от най-духовните героини изобщо в българското повествователно изкуство.

Георги Гърдев: Може ли да се задават въпроси към автора?...

Сава Василев: Не може... Той е в уникалната ситуация, в която ни поставяше навремето в кръжока. Тогава беше наложил правилото авторът да не се обажда, докато трае обсъждането му. С други думи - да мълчи като природата в "Андрешко", както обича да казва Иван Станков. Едва накрая му се разрешава да благодари, да се съгласи или не с критиците си. Това той, ръководителят на кръжока, наричаше "бръснене на чужда брада". Сега, след 20 години, е в ролята на потърпевш. Ето затова не можеш да му задаваш въпроси...

Георги Гърдев: Преди време писах, че "Див огън" е част от трилогия, че предстои следващият роман да излезе. Преди Анчо да сподели, че пише тази част. Значи след "Димитър Злочести..." и "Див огън", "Девети" възприемам като част от една трилогия. Питам се в общият замисъл на този роман какво е мястото на свещеника? Един човек, който е праведник в едни времена, в които се вихри атеистичен бяс. Защо тъкмо с него започва романа? Да говорим не за политическата дата 9-ти септември, не за всички тия конструкции, политически и не знам си какви. Те съществуват вътре, но моралът е в основата на всички повествования. И в тоя смисъл, случайна ли е фигурата на свещеника, която ни въвежда в моралните пластове на текста?

Николай Даскалов: Не е просто конкретна полемика. Този роман има много дълбоки смисли. Той си носи своята епическа тежест на конкретната епоха, конкретните събития. Самият автор така, както е конструирал своя роман, издава усложнената психология на съвремието. В смисъл - трябва да търсим някакви допирни точки, които могат да бъдат и разграничителни линии. Да кажем между един поп Андрей и другия поп, да го наречем така. Аз мисля, че е много по-дълбок смисълът тук. На тоя смисъл можем да му отговорим с едно изречение на един сръбски писател, който в новелата си, не знам, сигурно я познавате: "Последна любав у Цариграда", пише така: "Палачът става жертва, а жертвата палач". Значи кръст на своята жертва, а гвоздеите пробиват и кръстовете. Мисля, че в Анчовия роман има много сериозни тълкувания и на онази епоха, и на днешната епоха. Епоха, която споява митологическото мислене заедно с екзистенциалното, историческото, биографичното и т.н. За такъв познавач на митологеми от различни равнища - това е естетическа и философска спойка на трите романа.

Сава Василев: Мислех, че ще съм по-спокоен, вземайки думата, тъй като с Анчо Калоянов се виждаме сравнително често, особено сега, около тази среща. Но усещам някакво напрежение, вероятно заради отговорността, която поемам с говоренето си за романа. Преди да чуете бележките ми в компресиран вид, искам да споделя мисли върху два проблема, предизвикани от чутото дотук. Те касаят така наречената критическа рецепция. С други думи - връщат ни към въпроса за подготвеността на литературната критика. В моето говорене за А. Калоянов ще излагам и мисли за Генчо Стоев, дано стане ясно защо. Мотивите за това са колкото лични, толкова и литературоведски защитими. При това през последните години се занимавам с Г. Стоев и художествената философия на историята в българската литература. А и да не забравяме, че темата ни днес, без да пренебрегваме романа "Девети", е свързана с образите на историята в историческия ни роман въобще.

И така, за пореден път се уверявам, че литературата ни е податлива на едни и същи комплекси. Първият, който се очерта и в нашия разговор, е четимост - нечетимост на романа. Според мен той не е съществен - винаги е имало по-малко четими и по-трудно четими книги. Зависи от читателската аудитория...

Георги Гърдев: Значи четивност за интелигентния читател и провокативност за високия критичен дух.

Сава Василев: Да, но има и такива книги, които достигат до много широка аудитория и в някаква степен заличават читателската "кастовост". Вторият проблем, пред който се изправяме, отново е доволно познат. Той касае напрежението в отношенията документалоно - фикционално. Генчо Стоев например признава, че буквално са го принудили да промени истинските имена на героите си в "Цената на златото", но пък успява да съхрани имената на двамината основни - на даскал Петър Бонев и на Бенковски. И добавя, че при опит да се упражни натиск и за тях, ще се откаже от издаването на романа. По-интересното е друго. Когато дава ръкописа в авторитетно наше литературно-периодично списание, известен писател, в ролята си на редактор, отсича: "Това не е художествен роман". Ето и в нашия разговор се промъкват окачествявания за "Девети" от вида: "Това е документален роман". Критическото мислене сякаш не може да се освободи от стереотипа, продължава да се явява "неподготвено" за литературния изпит на четенето. Не иска да разбере, че формулите за дифузиране на историческо и фикционално са много, изненадващо сложни. Отново ще цитирам Генчо Стоев. В Анкетата на Драган Ничев той споделя, че се е притеснявал да не се получи някакъв зев - неоправдан отвор между документалното и фикционалното, - та читателят да се промъкне и да го разшири. Ето че сега, в началото на новото хилядолетие, след повече от 40 години, сме изправени пред същия въпрос. Но по повод романа "Девети" на А. Калоянов. Дали този факт сам по себе си вече не е оценка и комплимент към неговия автор? При това чуваме гласове, усъмняващи се в художествената (фикционалната) състоятелност на "Девети". Силно се подчертава ролята на публицистичното и документалното. Що се отнася до мен, не мога да се усъмня в "романовостта" на романа. И още нещо. Не съм от "избраните", имали привилегията да четат "Девети" в ръкопис, но си спомням един разговор в морската градина във Варна на късна доба, когато Калоянов се канеше да пише "Див огън". Той отчасти ми разкри неговия начин на моделиране на документалното - като имена, исторически факти и събития. Помня и това, че някъде в средата на 80-те години, по време на първата ми среща с Генчо Стоев, не се посвених да направя паралел между "Димитър Злочести и войводата Патрев" и "Цената на златото". И да кажа, че поставям двете книги една до друга. Сигурно е било интуитивна реакция, но сега не само че продължавам да стоя зад думите си, но и знам основанията за това. Двете книги предлагат оригинално мислене за историята с езика на литературата. В областта на историческите сюжети тези заглавия са жалониращи. Но нека не се отклонявам повече и да се върна към бележките си за "Девети".

Комплексът пренаписване на историята, както при чистите историци, така и при авторите на историческа проза, продължава да стои. За мен това е екзистенциален проблем. Може да е приумица на писането, но засяга и процедурата по четенето на историята през литературата. Всеки автор по своему претендира, че се домогва до идеалния образ на историята. Писателят е в ролята на поредния интерпретатор. Дори бих казал, че историческите сюжети са нещо като ловна стръв за подмамване на миналото и постигането му с езика на историята. И Васил Попов, който не е писател, изкушен от историческите сюжети извън сценаристиката, вклиняваше исторически реминисценции в съвременната си проза.

Убеден съм, че е необходимо нарочно изследване, което да очертае картината на историкообразнитечетения през призмата на историческия роман. То би показало и проникновенията, и наивните страни; би разкрило фактите, които заслужено подхранват самочувствието ни, но би признало и комплексите ни. Би отговорило и на въпроса: доколко българският писател включва в плана на историческите си визии развлекателното и приключенското. Всичко онова, което попада в зоната на занимателното познание. И още: може ли историята да се употребява като нещо нетелеологично, като недидактична перспектива.

Романът "Девети" професионализира, в добрия смисъл на думата, философията на бита (битовия детайл и жеста), като философия на времето. Стреми се да улови личното време като истинското време на миналото, наричано от нас история. С други думи, старае се да чете миналото, а не историята. Откривайки значимото в миналото, сюжетът "прави" историята, докосва се до човешката реалност, преди тя да се е институционализирала с аргументите на историята. При това, поемайки рисковете и изпитанията на мегапроекта, на грандиозното наджанрово образование, наричано роман с продължения. Романовата поредица е като ходене с гигантски крачки; великанско превземане на територии, хора, време. Следователно няма как да не се влезе в опасната зона на влияние на междутекстовостта. Практиката сочи, че най-успешна е първата книга. Макар последната да е плод на закономерно по-високия професионален и интелектуален опит. В случая с романовата поредица на Анчо Калоянов е респектиращ и обемът. С всяка следваща част той се увеличава. Опитвам се да гадая дали това става само под диктата на творческата зрялост, на индивидуалния опит, защо не и поради самия акт на избора на историческата епоха, или и в резултат на други фактори. Простичко казано, чудя се дали не е и някакъв жест на съпротива срещу затрупващата ни безлитературност и безжанровост.

Ако има нещо, което да ме тревожи, то това е усещането за повествователен риторизъм. Близко ми е, защото е йорданвълчевско, с пренапрягане на детайла, с късата, афористична фраза, със стремежа за постигане на изненадващия, неочаквания обрат във втората част на изречението - след запетайката или тирето. Така и на синтактично равнище работи стратегията по "обезвреждането" на монотонното, самоувличащо се в ненужни подробности слово. Оттук започва атаката за постигането на онова, което наричаме парадоксите на живота и историята. Светът, миналото и настоящето са толкова изненадващи, толкова абсурдно противоречиви, че са издълбали следи и по снагата на нашите мисли. Поетиката обаче, включая и на романа, силно се промени. Както и всичко останало. Логично е да се мисли, че при подобни, бих казал, силови огъвания на езика, не може да няма и последствия за историческия роман. Не ми остана време да извадя примери от различни автори, за да ви убедя, че точно тук, в този жанр, има схождаща си интонация, нещо като, матрица, норма, клише. И то ужасно увлича. Поради това трудно ще разпознаете кой откъс от кого е. Ние помним от близкото минало опити за обратното - например на Рашко Сугарев с "Преображения господни", в който постигането на миналото включва и стратегиите на езиковата архаизация. Да се използва езикът на Възраждането така, че сто години по-късно да оживее най-важният герой на епохата, е сериозно изпитание за читателя. Но не и безотговорен експеримент. Става дума за амбиции, насочени към постигането на друг тип експресивност.

Що се отнася до първият роман от поредицата на А. Калоянов, той без съмнение бе изпреварил времето си. Пак казвам без капка преувеличение, че това, което направи "Цената на златото" през 60-те, бе качествено потвърдено и продължено от "Димитър Злочести и войводата Патрев" през 70-те. Двете заглавия са като части от едно и също изречение. Затова сегашните ми тревоги са с много по-широк адрес и не касаят само романа "Девети". Това са комплексите на неоткрития, адекватния на променената поетика и вкус език на романовата история. При това в "Девети" има блестящо слово, много култура, чудесни метафори, изключителен усет за детайл. Има още висока литература, която очевидно и днес продължава да разчита на литературно възпитания читател. Но при този обем, при тази, бих казал, изобилна персонажна система, градусът на асоциативното и фрагментарното като че ли е прекалено висок. Трудно се улавят връзките, разсейват се напрежението и увлекателността, за сметка на допълнителните усилия в преследване на нишката на повествованието. Казвайки последното, ми идва наум, че всичко това вероятно са проблеми с обратен адрес - обърнати към самия мен. Към моето претенциозно, но недошколувано четене.

И още нещо. Страхувам се, че съвременната литература все по-малко мисли историята като алтернатива на сегашността, като бранно поле, върху което може да се доказва. Вече не е нужен езоповският език на историята, за да се изговарят големите и неудобни истини на времето, в което живеем. Лично за себе си отчитам все по-трайната тенденция да се философства по повод на историята, а не обратното - да се иновира самата философия на историята.

Накрая, няма съмнение, че Анчо Калоянов заслужава поздравления за голямото изпитание да е сред първите, които поставят началото на вероятно най-трудното препрочитане на събитията около Девети 1944 г. Всеки, дръзнал да се докосне до темата, ще се изправи пред трудната задача да преодолее идеологическия баласт, политически митове, бетонирали съзнанието на голяма част от по-зрялото поколение. От друга страна, въпросната дата продължава да броди из лабиринтите на политическата сегашност, излъчвайки възможни и невъзможни послания. Имаме интерес по-скоро да отвеем плявата от зърното и да разберем за какво точно сме плащали.

Ивайло Петров: Искам само няколко думи да кажа, да оправдая своето присъствие. Благодаря за поканата. Първото, което искам да кажа - преди няколко години посетих Анчо Калоянов в Измаил. Имахме дълъг нощен разговор с него. Значи там като седяхме, той сподели, че пише този роман, че се интересува къде да го издава и тогава, си спомням, че му препоръчах издателство "Труд". Спазил е тази препоръка, слава богу. Тогава аз не обърнах сериозно внимание на това, че седи един човек в Измаил и пише, защото Измаил е един град, който е, да не казвам на нивото на България от 9-ти септември, но е доста по-зле от България. Но изглежда, че Анчо се е абстрахирал от всичко това, от мястото, където е, за да напише това произведение, което, съдейки по този разговор, който се провежда, наистина всеки от нас гледа от своя гледна точка, по свой начин и малко дърпа чергата към себе си, към своето занимание, което е нещо нормално. Запомнил съм още един момент - Анчо Калоянов тогава сподели, че той се ориентира към високото ниво на българската литература и че се опитва да напише роман, който, ако не друго, поне да бъде на нивото на романа "Хайка за вълци". И понеже става дума за моя съименник, когото аз високо ценя, бих се радвал по-натам, ако някога специалистите по българска литература направят една съпоставка, защото без "Хайка за вълци" да засяга точно 9-ти септември, все пак визира събития, които имат общи допирни точки. Лично аз много се радвам, че романът започва с такава сцена - с поп и че в този роман е въведено лицето Ганчо Пашов. Тук разговаряхме с Дора Колева за Константин Константинов и Николай Райнов. Ако аз имах таланта на Анчо Калоянов, щях да напиша по един отделен роман за двамата - Константин Константинов и Николай Райнов. Могат да излязат като отделни книги. Но тук те са вписани по един убедителен начин. Искам да се присъединя към тези, които смятат, че този роман изисква един подготвен читател. Все пак той е четивен, чете се. И не е едно нещо предъвкано, което лесно се казва. Но това обилие от имена, от личности, от история и т.н. вероятно ще затруднява младото поколение и не знам как ще достигне читателят до него. Това е един въпрос, по който сигурно има да се мисли. Анчо Калоянов е казал своята истина за 9-ти септември. След него се появи още една книга, която се нарича "От 9-ти до 10-ти", в която се осмислят тези неща вече от от една друга гледна точка. Сега каква е тази истина, доколко е активна, доколко съответства на нещата, това е въпрос, по който сигурно ще се спори, но тука е така - загадката на писателя - онова, което вижда и онова, което иска да докаже. Аз се радвам, че тука има един момент, по който по-рано никой не пишеше и никой не обръщаше внимание - това е, че Съветската армия реално разоръжава нашите партизани. Освен това, което той пише - "Предайте си оръжието и след това пак си го вземете", - има няколко случая, на които аз съм се натъквал, които са много показателни за цялата страна. Вероятно това е един нов момент, който тепърва се въвежда, вклинява в нашата литература.

Що се отнася до стилистиката на романа, вероятно всеки от своята гледна точка може да казва своите съображения. Един от моите колеги например се хваща защо Анчо пише: "Кръглата луна изгря над Провадия. Над онова блато, което се осветява нощно време." и т.н. Или за мен пък в стилистичен план "В часа на синята мъгла" - това не е Анчо Калоянов. Не знам как е използвано. Или пък: "Срещнаха се, познаха", или пък тези там неща, които за мъртвите - едно, за живите - пия да не забравя и т.н. Вероятно това е виждането на автора, това е част от неговата стилистика и той най-добре си отговаря за всички тези неща. Аз искам не просто да го поздравя за това. За мен наистина е едно изключително сериозно произведение и се радвам, че тук има представители от Шумен до Варна. Знаете, че има един пряк път за Провадия. Общо взето този регион като че ли първо отдавна не е описван в литературата и, да ме извинява Ангел Ангелов и Панчо, ама за съжаление този регион няма такъв друг писател като Анчо Калоянов, от такава величина. Така че тепърва ще се говори за този роман. Аз не знам какъв ще бъде крайният резултат от това обсъждане. Може би трябва да се публикува всичко това, макар че не е добре за живите писатели да се пише. Чувам, че за "Хайка за вълци" и за романите на Ивайло Петров ще има някаква подборка критическа. Вероятно нещо подобно би могло да се направи. И в края на моето изказване, в кръга на шегата, разбира се, мога да кажа, че когато ме питаха в Измаил кой е все пак Анчо Калоянов, аз тогава категорично казвах, че Анчо Калоянов е един жив класик на българската литература. След това той твърди, че тези думи са станали заглавие на статия в централен кримски вестник. Аз мисля, че колегите в Украйна не са сбъркали и това е оценка, преди да излезе този роман. Този роман обаче потвърждава убедително тези мои думи.

Иван Станков: По "сценарий" и по правило трябва да кажа и аз няколко думи. От петте ми срещи с текста на този роман разбрах, че той действително създава, ражда съпротивителна жажда. Едно сладко усилие да можеш да вървиш пред текста. Текстът е труден, не е нечетивен. Това е действително труден текст, който чете читателя си и от този плод читателят не винаги остава доволен. Аз истински се страхувам не от тези, които са прочели романа. Не се страхувам и от онези, които няма да го прочетат. Страхувам се от онези, които не са го дочели. А такива ще има.

Романът не започва с постепенно нарастващо темпо, така както разказват Димов, Талев, Ем. Станев. Започва отведнъж, сякаш съществуват предроманови пространства, в които читателят вече е бил. От гледна точка на цялостната романова геометрия, това е роман сфера, чието разказване може да започне отвсякъде: "И се понесоха ония ми ти коне..." Тук всичко като че ли ще ни бъде познато...

Това е важен маркер за взаимното четене между романа и читателя. "Девети" е роман, който чете читателя си, роман, който подлага на изпитание читателя, неговата информационна готовност да понесе такъв текст, минимума му от историко-политически познания, способността му да вижда кога романът чете предишни романи, способността му да възстановява експликативни липси, да може да плува през вакуума на смисловите елипси... "Девети" е роман, който подлага на кастинг читателите си... В световната литература това отдавна не е недостатък. "Девети" предявява претенцията всеки негов читател да бъде единствен.

Романът е обемен, но в никакъв случай многословен (тук е една от бележките ми впрочем, бистротата на редица ситуации и пасажи става жертва на лаконичността, на ремарковите икономии, на гъстотата и плътността на текста. Читателят има нужда да минава през познати кратки модули, по време на които да диша все пак.).

Имам принципно несъгласие с иначе красиво формулираната теза на Антония Велкова-Гайдарджиева. Тезата е, че при разлагането си до малките истории, митът Девети престава да бъде толкова страшен. Според мен посоката на нарастването на ужаса от историята върви в обратна посока. Молекулярното спускане през веществото на историческите събития, слизането до орбитите на индивидуалните атомни пространства на определен конкретен род, заслушването в брума от бясното препускане на електрона на отделния човек по индивидуалната орбита на неговото живеене, усещането на зловещата околна пустота, в която милиардите околни орбити никога няма да се пресекат една с друга, независимо от агрегатното състояние на историческото вещество - тъкмо това е страшното. Там, в ядрото на човека е концентрирана цялата енергия на неговото живеене и там е колосалната разрушителна енергия, която се освобождава при историчските ставания. Всяко надчовешко образувание е условно. Девети също е условен. Извън кръвта, конкретните диви плачове и конкретните диви възторзи датата Девети не съществува. В тоя смисъл всяко слизане към човека заличава Девети, заличава всяко събитие. Всяко историческо събитие е абстракция, изваяна от глината на конретна човешка смърт... Както казва Рикьор, преди разказа историята не съществува. Това е безформен хаос, пак по неговия израз. Разказът става един от нейните варианти. Разказ, който зависи от обема на паметта и хоризонта на очакванията. Самата история може и да няма цел, всеки разказ обаче за историята има вече цел, той е движение от обема на паметта към хоризонта на очакването. Всеки разказ на историческа тема се оглежда в огледалото на бъдещето. В огледалото на Девети се оглежда едно тъжно лице, което пита за какво беше всичко това?

Девети не съществува. Няма такъв Девети. Два Девети стоят от двете страни на гробовната яма. Тя съществува, защото е конкретна. Всяко историчеко събитие започва и завършва с по една гробищна яма, от двете страни на която грехът и възмездието само сменят местата си.

Затова мисля "Девети" като безутешен роман. Той е нова фаза в литературното мислене за историята, защото слага край на историческия утопизъм, слага край на линията на Стоян Загорчинов в историческата ни белетристика, която роди своите богати плодове, но за днес те вече не са достатъчни. Историческият утопизъм дълго ще е жив, той роди много книги, които с малки изключения градяха философията на националната история. Сега обаче е времето да се пише национална философия на историята, което е нещо съвсем различно.

Албер Камю казваше, че хората се делят на два основни вида - едните правят историята, другите я изтърпяват. "Девети" твърди, че самата история изобщо не прави разлика между тях. Че в историята конкретният човек не може да се чувства уютно. Хегелианската разумност на историята би била възможна, ако историята беше крайна, обозрима. "Девети" казва, че слизането в мащабите на историческото вещество е безкрайно и на равнището на човешкия атом работят други безутешни, нелогични и необясними енергии. "Девети" е роман, в който пространството на паметта може да се запълва до безкрай (всяка секунда е историческа и пространствено безкрайна!). Той е екстремална писателска реакция на досегашната постановка в историчския роман, в който обемите се запълнени много повече с хоризонти на очакванията. "Девети" е до такава степен изчистен от исторически дидактизъм, че чак свети. И порази тази причина не може да бъде видян от мнозина.

Радослав Радев: Аз наистина много се развълнувах от това, което прочете Иван. Мен, да Ви кажа откровено, ми се искаше по-дълго време да мълча за тоя роман, вече мина една година, откакто съм го прочел и сега отново се върнах към него. Емил Андреев каза, че той не е преживял 9-ти септември както и Анчо вероятно не го е преживял. Но трябва да си кажем, че аз пък за сметка на това, съм го преживял. Защо? Като тръгвам от корицата, твърде сполучлива и вярна на духа на романа, аз си преброявам 34 години, ще изпусна само една, защото майка ми като е била бременна с мен не е ходила по манифестации. Значи 34 години съм бил на манифестации на 9-ти септември. Корицата представя точно този момент, когато манифестациите започваха с плакат, на който беше изписано с големи букви ДЕВЕТИ. Художникът много добре си е свършил работата и по отношение черния цвят на корицата, което кореспондира и с мисленето на романиста. Той представя "Строителите" на Симеон Радев почти гробовно като креп, на който учителят Илия Тодоров прави своите записки. Аз си мисля даже защо е такава българската нагласа. Ние само през Възраждането не сме издавали Библията в черно. Ако обърните внимание и сега почти всички издания на Библията в България са в черно.. Дали това е някаква особена чувствителност да свързваме истинските и дълбоките неща с трагичното. Как четем и какво четем всъщност в "Девети"? Дали септември чете мен, който съм преживял след 9-ти ситуациите или съм отстрелвал идеалистично и идеално и в някаква степен плакатно 9-ти септември по внушенията, които сме имали. Или 9-ти септември чете миналото. Спасителното за моето съзнание е, че в романа мога да открия гледните точки към събитията още от войните. Чрез "Девети" да четем това, което е било преди 9-ти. Така вероятно по-добре ще открием себе си, защото Анчо Калоянов е задал модела за четене на миналото така, че да се освобождаваме от идеологемите или да търсим начина, по който те са се родили в съзнанието ни. Когато учителят Илия Тодоров пише своите бележки към "Строители на съвременна България", той е подчертал момента с убийството на русофилите и емоционално е отбелязъл: "Ашколсун, машалла...?...", мисля, че така беше. Казано, писано на турски - събитията са нови, но средствата за тяхното изразяване са стари. От една страна, става въпрос за убийството на русофили, а от друга, за някакво особено събуждане чрез езика на миналото, още от времето на робството. И в този смисъл самият начин, по който "Девети" чете предходната епоха, дори ако имаме предвид и съдбата на някои герои, които са убити по време на Първата световна война и са защитавали пределите на Добруджа, ни спасява от глобалното възприемане на една дата. Каква чувствителност разрушава 9-ти и каква чувствителност утвърждава и как се пресичат те в съдбите на героите и как се пресичат у нас като читатели-съдбовници на 9-ти. Каква действително е чувствителността на българина преди 9-ти, каква чувствителност 9-ти ще унищожи, ще спре или ще продължи. Ако това наистина е чувствителността на кръвта, ако това е чувствителността на убийството, то всъщност какъв смисъл тогава би могло да има за нас спасението, когато четем този роман. И затова аз си мисля, че е нормално, и даже считам, че възприятията на този роман ще минат и би следвало да минат през периода на грешки. Защото не можем да бъдем верни, когато четем този роман. Нито достатъчно верни на автора, нито достатъчно верни на себе си. Защото ние също трябва да прочетем този роман през собствената си чувствителност. Аз не съм сигурен, че четох романа с мисълта си, защото в нея все пак бяха събуждани някои неща, които трябваше да отрека, макар да са възпитани дълбоко в мен. В своята естетика романът ще предложи и ще разруши някои нравствени представи за нещата или определен морал, който беше изграждан по някакъв начин у нас. И в тоя смисъл ние няма как да се учудваме, че становищата върху този роман ще бъдат, бих казал, безкрайно различни, защото много трудно и много бавно ще започнем да мислим за този роман. Защото понастоящем ние можем само да го чувстваме. С всичко онова, което дори поколение като мен, което е на 50 години, вече е възпитало и преживяло. Ще мине известно време, когато трябва да се успокоим от този роман. А пък и не съм сигурен дали можем да се успокоим от онова, което той представя, защото най-важното в случая е, че няма публицистика, няма плакат. Има характери, има събития, има и кръв, но има и характери, а когато са постигнати характери, в крайна сметка всичко се превръща в съдба. В тоя смисъл не знам кога лично за мене ще се роди аналитичният поглед върху този роман, защото вероятно доста дълго време още ще го чувствам.

Иван Станков: Много е интересно. Аз сега си давам сметка колко е успоредим романът "Девети". Не знам дали го познавате, преди 7-8 години страхотен бум беше романът на Иван Робанов "Кръстовден". Един роман за времето на Стамболов. Там също има любовна история, също е политически роман, с кървищата, с всичкото. Но той не събужда жива реакция. Не знам кой спомена тук за живата рана. Трябва ли да минат сто години и трябва ли да мине минимум дължината на едно семейство, в което внукът още помни дядото участник, за да се забрави по някакъв начин и споменът да остане като чисто знание...

Има ли още някой, който иска да направи малко по-дълго изказване, който не е вземал думата.

Сава Василев: Има още две мнения, изпратени по интернет от наши колеги - Димитър Кръстев от Пловдивския университет и Руси Русев от Русенския университет. Няма как да ги прочетем, защото са дълги, и защото колегите отсъстват, но те ще участват в нашия разговор задочно, така да се каже. Прилагам ги към документацията на обсъждането - да се използват, ако публикуваме разговора...

Димитър Кръстев: Разказите на паметта срещу наратива на Историята (Бележки по полетата на "Девети")

Поради оскъдица на компетентност по въпросите на съвремената българска литература, ще си позволя да споделя съвсем фрагментарно и тезисно, но затова пък спонтанно, само тези "бележки по полетата" на романа. Те са не толкова конкретно аналитични, а по-скоро общи размишления върху някои въпроси на повествователата поетика и на теорията на историята. Освен това тези размишления - не само заради предназначеността им за дискусия - ще паразитират върху други метатекстове за романа, усъмнявайки се в уместността на някои от твърденията.

* * *

Да се разглежда "Девети" като исторически роман е и уместно, и проблематично. Проблематично е най-малкото заради трудно удържимата двусмисленост на понятието "история". Двусмисленост, която е валидна в употребите й от професионални историци, социолози, литературоведи и в ежедневното говорене. Известно е, че още от антично време думата "история" се развоява между res gеstae (случилите се неща) и изследването на вече билото, между "историоправенето" и "историописането". Асиметрията между тях е очевидна, а смесването на едното с другото създава множество недоразумения за аналитичостта. Творбата не разказва за това как историята преминава около хората, нито за това как преминава през човека и общността (А. Велкова-Гайдаржиева). Подобни словесни и мисловни конструкти са красиви, но са некоректни и към романа, и към "историята". Анчо Калоянов и героите на "Девети" изживяват в творбата асиметриите на историчността и човешката ни участ да понасяме ирониите й. Разказвач и герои търсят, но не откриват същността и съвместимостта на "истина" и "история". Една от вероятните теми на творбата е обреченото търсене на хармонията между тях. Затова и ни е трудно да приемем думите: "Тук питането за истината е питане за историята, отговорът на който винаги досега е бил само ехото на самия въпрос... "Всичко е история" иска да ни каже Анчо Калоянов с романа си..." (Ив. Станков). "Девети" е една от малкото творби в българската литература, в които е ясно артикулирано противоречието между "историоправене" и "историописане". "Ако пишеш история, нямаш право да се бъркаш в нея." Повествовател и герои представят следгрехопаденческата съдба на човека да е наказан с история, а "сдобиването" му с думи, да го е лишило от сетива за нея. "Ако Бог знае нашата история предварително, тя фактически не съществува, защото е неговата. Изгонил човека от рая, вън! И човек по принуда влязъл в историята, започнал да брои мъчителните години на изгнанието си, в очакване на завръщането, което се обявява за крайна цел от богословите, теософите и марксистите. Само анархистите са готови да съборят моста за назад самоубийствено. Но края на историята можем да постигнем, ако се откажем от думите и изживеем битието чрез сетивата... С годините губим повелите на сетивата, сдобиваме се с думи." Не е възможно случилото се да бъде фиксирано в текст. Но пък и случилото се сякаш не съществува извън езика. "Историята е това, което напишат историците!"

* * *

В романа се повествува за събития от миналото, които сме свикнали да наричаме исторически. Но той е изпъстрен и с множество надредни размишления - повечето в стилистиката на сентенцията, - които можем да определим като метаисторически и съвсем естествено е да ги осмисляме в раздвоението им. От една страна, те принадлежат и са подчинени на цялото, а от друга, изграждат едно мета-равнище, "наблюдаващо" и "коментиращо" представеното. Романът представлява художествена ре-конструкция на събития от миналото, откровено алтернативна спрямо съществуващите за тези събития историографски и/или публицистични образи. И именно като художествена, тази ре-конструкция си има свои вътрешни "закони", несводими до критериите за "достоверност" или "историческа истина". Творбата не "сочи" конкретна действителност, тя няма пряка референциалност, макар и да имитира такава, да играе и да борави с фактографичността. "Преструвайки" се, че ще я представи, романът отрича "историята", разбирана като причинно-следствена верига от събития, която се поддава на наративна репрезентация. Парадоксите на каузалността и историчността, антиномичността на закономерното и случайното, която философи и историци "снемат" в система, тук биват оголени и доведени до крайност в едно на пръв поглед аморфно повествование. Романът предлага на читателя неудържим като цялост художествен свят, който поставя на изпитание възможността на съзнанието да го обеме като събитиен космос и логика. Очертанията на "действителността" се размиват, светът не е универсум, а е разпръснат из осколките на събитийността, които възприемането събира с усещане за множеството си "пропуски", празноти, лакуни. Липсата на събитийност е парадоксалното следствие от пренасищането със събития. Романът няма "история", т.е. целеустремена и завършена фабула, която да представи в съответстващ й строен наратив. Но така е и с "действителността", която представя и конструира. "Голямата история се разпадаше на малки, но те винаги редуваха страдание с възторг, повтаряха махалото на стенен часовник, нагласен да бие дванадесет, и цялото старание отиваше за събирането на двете стрелки на върха." Желанието на героите (и читателите) да осмислят необяснимото ги кара да се изживяват като вечно съществуващи на прага на битието, всеки миг от което сякаш ще е съдбовен. При невъзможността от цялостност, патетиката и асоциативността си подават ръце, тъй като са се изгубили опорите на хронологическото равновесие. А "външната действителност", която романът "сочи", не притежава аксиологически корективи. Както казва Пол Рикьор, художествената творба притежава особена, неостензивна референциалност, която е отправена към черти на човешкото битие-в-света, които не могат да бъдат представени непосредствено описателно.

* * *

Времето в романа не тече и не преминава. То няма ход, то Е, за ужас на онези, които го понасят. Времето е бреме - непосилно, непожелано, необяснимо и необходимо. То не може да бъде овладяно, защото то владее и ни подчинява. Интензивното му всеприсъствие поставя героите (и читателите) пред невъзможността да го "усвоят" рационално и да го "раздробят" на съставящите го моменти. В замяна на ясната линейна хронология на следващи един след друг и образуващи логична смислова редица мигове, дни, месеци, години, имаме махаловидно люшкане между крайни емоционални състояния, между изгарящи съзнанието натрапчиви въпроси и фалшиви, отхвърлени или премълчани отговори, трескави мисли и цинично равнодушие, болезнена съвест и арогантна безскрупулност. И няма точка, в която вътрешната динамика в това траене да се установява, защото няма извънвременен арбитър на тази противоречивост. Метаисторическата афористичност потъва и е иронично обезсилена в постоянните извивки на възприятията.

* * *

"Събитията придобиват смисъл и значение, само когато едно творческо съзнание мине през тях и ги превърне в сънища, които лекуват душевните травми." Съвместно с метаисторическия пласт, в "Девети" съществува и металитературен. Ключова тук е фигурата на Константин Константинов, на когото са посветени може би най-интригуващите страници на романа. Съдбата на интелектуалеца и белетриста е видяна в перспективата на изплъзващото се от логична преценка нашествие от събития. Литературата за пореден път е впрегната в разрешаването на неразрешими дилеми, за които трябва да бъде отговорна "историята", но която е безсилна пред тях. Изначалната безсмисленост на събитията има своята красиво романтична атернатива в терапевтичността на изкуството. Не историкът, на когото "Господ е взел ума - с мъртвите да се съюзява за пакост на живите около него", дава смисълът на "историята". Единствено въображението е това (и тук Анчо Калоянов е може би несъзнателно солидарен с линията Кроче-Колингууд), което може да "хване" неуловимото за историците и реалността. "Константин Константинов се убеди в липсата на въображение у реалността, която разполага с няколко цветни стъкълца и единствено отражението на тяхната комбинация в шестстенната огледална тръба на панаирджийската играчка ги представя за закон чрез повторението й." Почти по времето, което описва романовото действие, Никола Вапцаров ще обвини Историята, че хваща само контурите, а "нашта мъка ненаписана/ сама в пространството ще скита". Той загива в странния си двубой с лишената от въображение реалност. Но при други - Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Димитър Подвързачов, Иван Милев, Йордан Йовков - романът "Девети" чрез Константин Константинов открива "целомъдрена жертвоготовност". Именно те "чакаха от него да ги потвърди".

* * *

Ако романът конструира модел на историята, то този модел не е наративният, а е сходен по-скоро с представата, която изгражда големият германски теоретик на историята Райнхарт Козелек. Според Козелек историческата реалност се отличава с времева многопластовост и различни скорости на измененията. "Историята е винаги нова и винаги носи изненади... Но... историята никога не е напълно нова. Очевидно има дългосрочни или дори трайни условия, в рамките на които обикновено настъпва новото. Ние познаваме като еднократна всяка една отделна история, в която сме заплетени, но самите обстоятелства, при които настъпва тази еднократност в никакъв случай не са нови. Има структури, които се съхраняват, има и процеси, които траят - и двете неща надживяват конкретните отделни събития, в които се осъществява историята." Трите темпорални модуса на опита, чрез които Козелек обобщава пластовете на времето - необратимостта на събитията, тяхната повторяемост и едновременността на неедновременното, т.е. "различно степенуване на исторически последователности при еднаква природна хронология", - са, струва ми се, много близко до представата, която Анчо Калоянов изгражда в "Девети". "Срещата" между хора, съдби, събития, исторически процеси е основана на една "неснета" диалектика на времевите пластове. Едновременността на неедновременните като ценност, опит, нагласа и очаквания отец Русан, Илия Тодоров, Карагяура, Илинда Обретенова, Константин Константинов, Андрей Облаков и т.н. изграждат възела от многопосочни сюжетни ходове, с което и основата на романа. И ако модифицираме разбирането на Козелек за принципната асиметрия между "пространството на опита" и "хоризонта на очакване", характерна за модерността, може да се каже, че в романа на Анчо Калоянов е представена кризата в "пространството на опита" от непосредственото минало и необяснимото настояще, от която следва плашещата смътност на очакванията от бъдещето.

* * *

"Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта на пропуснатите шансове." "Девети" не е роман за историята, а роман за паметта и забравата, за натрапчивите спомени и тежестта на припомнянията. Основните въпроси, които романът задава, не са "Какво е историята?" и "Какво е истината?", а "Какво помним?" и "Какво не бива да забравяме?". Макар и взаимосвързани, паметта и историята според Пол Рикьор в определена перспектива могат и трябва да се мислят като антагонистични. "Историята на историка може да допълни, да коригира и дори да опровергае паметта на преживелите, на предхождащите ги и на следващите ги. Но привилегията на паметта да може не само да запазва отношението към миналото и изобщо да го конституира в Хусерлов смисъл, но и същевременно да позволява да се прояви ясно и диалектиката между пространството на опита и хоризонта на очакването, тази привилегия историята не може да отнеме на паметта." Историята на историка скрива и възпира именно тази диалектика, подреждайки събитията в единен и целенасочен наратив и "нивелирайки" реално съществуващи "грапавини", "прескоци" и нелогични на пръв поглед съсъществувания в континуума на паметта. Историческото повествование подвежда под общ знаменател множествеността на разказите на паметта и на мястото на живения спомен поставя документалната следа - "дискурсът на историята в никакъв случай не преживява повторно миналото както то се е случило фактически, а само репрезентира" (Пол Рикьор). А "Девети" кара герои и читатели да го преживеят отново и отново. За това способства и фрагментарното (както не съвсем точно го определиха някои; аз предпочитам да го наричам "монтажно") повествуване, множеството реминисценции, алюзии и скрити цитати, изискващи интензивна "работа на паметта".

* * *

Романът започва бързо и рязко, ex abrupto, както се изразяват реториците. Читателят се понася заедно с отец Русан и с "ония ми ти коне като два черни гарвана" към една по страшимировски гротескова сватба, която се превръща във фигуративен образ-модел изобщо на изградения романов свят. И завършва с разпит, при който един от героите - Андрей Облаков - "казва истината за своята вина". Текстуално завършен, романът остава смислово отворен. Той няма край, така както край няма и "историята", тъй като нейният telos е винаги отложен. И няма трансцендентна спрямо нея позиция, от която тя да бъде оценена. Бидейки смъртни, което означава и исторични, ние нямаме право да сме съдници на предците ни, но трябва да имаме памет за тях. Защото миналото, доколкото се съотнасяме с него, е част от нас. И ако се превърне в "чужда страна", за нас ще остане мнимата утеха на изгнаничеството и безприютността.

Руси Русев: "Девети" или за обречеността ни да живеем в преломно време

"Девети" от Анчо Калоянов е книга, написана в преломно време и разказаното време в нея е преломно, в този смисъл "Девети" е роман за българското преломно време, циклично и драматично, невярно и не-нормално време, което се повтаря през 40-50 години и отразява самоубийствените ни поведенчески стереотипи, които разклащат камбаната на неотменния екзистенциален въпрос: "И как ще живеем отсега насетне?" Въпросът е реторичен и след поредната мъчителна пауза той отново обозначава обречеността ни да съществуваме постоянно в преломно време, което заковаваме за Вечността с датите на страданието и възторга - 9-ти септември, 10-ти ноември... Срв.: "Голямата история се разпадаше на малки, но те винаги редуваха страдание с възторг, повтаряха махалото на стенен часовник, нагласен да бие дванадесет, и цялото старание отиваше за събирането на двете стрелки на върха".

Ето защо този роман не можеше да бъде написан по-рано - необходимо беше стрелките на българския часовник да се съберат отново и за пореден път да фиксират гибелната ни способност на нация да се оказваме периодично в едно и също темпорално измерение на отчайващ екзистенциален колапс. Тази упорита и смразяваща повторяемост в нашето социално-историческо битие е провокирала субективно-творческата реакция на Анчо Калоянов. Тя е определила и спецификата на неговия белетристичен почерк, чиито основни характеристики са мотивирани по своеобразен начин в самия художествен текст. Срв.: "Съзираше специална мисия в това - някъде по земното кълбо нещо се случва, а той тук в Аспарухово, жив човек, захвърлен сред снишените хребети на Източния Балкан, го документира загрижен то да не остане в забрава. Сякаш се готвеше старателно за последния ден, та ако всичко по света пропадне в пламъци, той със своята Дебела тетрадка да застане пред Бога и на Страшния съд да му докладва за лудия век на човечеството"; "Разумно обяснение не беше огласено, а събитията добиват смисъл и значение само когато едно творческо съзнание мине през тях и ги превърне в сънища, които лекуват травми".

С оглед на структурно-семантичните и стилистичните им особености цитираните откъси са полупряка реч, в която се сливат гледните точки на повествователя и на съответните персонажи - в първия случай на Илия Добрев, летописец и епитроп, а във втория - на писателя Константин Константинов. Тези гледни точки отразяват естетическото кредо на автора, което се изразява ясно в разгръщането и преплитането на две главни повествователни начала в романа - документалното и художественото, на съчетаването на традиционния наратив с фрагмеитарния разказ. По този начин белетристът изгражда особена онтологична структура на художествената творба, в която реалност и фикция задават едно широко интерпретативно поле за разкриване дълбинния смисъл на исторически факти, събития и човешки съдби. Очевидио е, че Анчо Калоянов е създавал романа си като летописец и художник на словото едновременно - в едно и също време той документира и образно-естетически интерпретира смисъла на онази истина, до която е имал смелостта да достигне.

Действието на романа започва на 10 септември 1944 г. със сватбата на славния партизански командир Стефан Карагяуров и завършва на 16 април 1945 г. със загиването на Борис Георгиев, един от оцелелите атентатори в църквата "Света Неделя", при автомобилна катастрофа. Моделираният художествен свят в творбата е рамкиран с две събития, чиито символични значения подчертават абсурдността на този свят и дълбокия национален разлом, съществуващ в него. Това е болен свят на непрекъснато рушащи се ценности, където основни персонажи на Голямата история са властнккът и Блудницата, Палачът и Жертвата, Идеалистът и Авантюристът, Наивникът и безскрупулният прагматик, които имат конкретни личностни превъплъщения, обозначени със собствени имена - Черния Илия, Стефан Карагяуров, Илинда Обретенова, Георги Сотиров, Мира Мойнова, Добри Свинаров, Милка Кумена, Андрей Облаков и много други.

Художественото изображение на лицата и конфликтите е насочено към диагностициране на страшото заболяване на българския свят. Символичният образ на диагнозата се появява още в самото начало на романа. Обезпокоеният отец Русан се пита: "И как ще живеем отсега насетне с тази яма помежду ни, покрита днес с цветя, пък утре от нея ще се надигне бесът на отмъщението". Това е яма, която нацията непрекъснато копае - по време на Деветоюнското и Септемврийското въстание, на атентата в църквата "Света Неделя". Ямата зейва, за да се запълни отново и отново с труповете на убитите ятаци от март 1944 г. и на разстреляните "в името на народа" от юни 1945 г. Според Ролан Барт да четем означава да откриваме смисли, а да откриваме смисли означава да ги назоваваме. Индивпдуално-авторският символ "яма" се разчита като "разединеност на нацията". Националната общност е разломена трагично на "свои" и "чужди", които водят ожесточена битка за власт, изправени непримирими един срещу друг. Всяка персоналия от "своите" и от "чуждите" е заметната с плащеницата на мита, олицетворяващ Идеята. Срв.: "Най-близо до ума беше, че тези, които искаха власт, не са по-добри от онези, от които я взеха, ала още с арестите на девети околията се раздели на свои и чужди, по средата зейна яма и никой не пожела жив да се запъти към дъното й, оттам да съди с еднаква мяра".

В образно-семантичното пространство на романа се формират, взаимно се преплитат и се допълват смислово и художествено-естетически концептите "страх", "злоба", "омраза", "мъст", "кръв", "насилие", "лов на хора", "списъци", "смърт". Това са фактори, които акумулират в социалния и индивидуалния живот на хората негативна енергия с изключително разрушителна сила. При такива условия на съществуване човек не е в състояние да съхрани целостта на личността си. Под ударите на социалните и идеологическите катаклизми, на емоционалните и душевните драми рухват ценностни ориентации, осакатяват се екзистенциални чувства, срива се волевият ресурс, настъпва дефицит на морал и нравственост, съвестта изпада в криза. Ето два примера:

Като славен партизански командир Стефан Карагяуров саможертвено се бори срещу злото, но като началник на полицейското управление в Провадия след девети септември 1944 година той не се опълчва срещу развихрилото се зло, а става негов проводник.

Сложен и драматичен е образът на Илинда Обретенова. Младата и красива пианистка е внезапно въвлечена в тъмния и опасен свят на конспирацията, на безкомпромисната и кървава борба за власт, където бива лишена от възможността да изживее своята голяма, истинска любов. Интимните чувства на Илинда се лутат от копнежа по нейния "небесен жених" през трудната й съпружеска обич към Стефан Карагяуров до мимолетното похотливо преживяване с оцелелия атентатор. Силно въздействаща с трагичното си звучене е дадената от повествователя характеристика на съдбата на героинята. Срв.: "Настаниха се на задната седалка на щаера и по нейно желание шофьорът подкара към Аспарухово. Най-после е дошъл този час, в който Константин Константинов и Добри Свинаров трябва да се разберат кой от двамата ще поеме вината - единият измислил името, другият я топнал в купела, а съдбата й никаква". Впрочем това е и самохарактеристика на Илинда Обретенова, защото цитираният откъс е полупряка реч. Изграденият художествен образ на пианистката се асоциира с образа на Ирина от романа "Тютюн", чиято личностна драма Димитър Димов характеризира лаконично посредством контекстуална антонимия на две от названията на героинята - "едно човечно и топло момиче" и "толкова студена развратница". Нещо твърде общо има и в начина, по който е финализирано присъствието и на двете героини в съответните фикционални светове. Вярно е, че Ирина се самоубива в родния си дом, а Илинда отива в Преджа при майката на своя съпруг. Но това завръщане е своеобразен самоубийствен жест от страна на младата жена, който означава, че тя окончателно се е примирила със своята злощастна съдба.

Смисловият обем на изграждания от Анчо Калоянов женски образ непрекъснато нараства и към края на романа образът на Илннда се отъждествява в символен план с образа на многострадална България. Срв.: "Плакатът с Майка България не беше местно изобретение. Срещаше се във вестниците, присъстваше и в залата на областния народен съд във Варна. Представляваше фигура на жена, траурно издължена и изцяло в черно. В дясната си ръка тя държеше везните на Темида, а с лявата се подпираше на нещо, което се възприемаше за мотика, в съответствие на ставащото в тези месеци. Възпитаник на столарското училище в Русе, Дамян Нягулов с лекота възпроизведе фигурата и неволно изобрази Илинда Карагяурова"; "На мястото, предвидено за защитата, застана Илинда Карагяурова - за уверение, че е същата, сякаш слязла от плаката"; "Фигурата се оказа на млада жена. И забрадката й беше траурна, но той прецени, че става дума за стил на обличане. В млечнобялата мъгла черното я правеше съвсем нереална, дошла от друг свят, макар според кученцето в краката й да живееше в Провадия".

В един ожесточен, идеологически силно поляризиран, груб и агресивен свят на мъже, които носят страдание и смърт и сами падат покосени от насилствена смърт, участта на Илинда е предопределена и белязана с черен знак. Именно поради това е трагична и съдбата на България.

Романът "Девети" води активен междутекстов диалог и с други творби на българската литература върху основата на реминисценции, алюзии, цитати. Интересни междутекстови връзки се установяват например с "Житие и страдания грешнаго Софрония", когато четем за случващото се с отец Русан и проследяваме неговите мисли, чувства и преживявания. Образно-етическите паралели и сходства, които се налагат при сравнението на двата текста и на персонажите (отец Русан и Софроний), помагат да се осмисли по-задълбочено националното своеобразие на изобразяваните събития. Изобщо текстът на романа предоставя големи възможности за лингвокултурологичен анализ.

Художественото слово на Анчо Калоянов демитологизира идеологемата "Девети". То обозначава ясно, точно и категорично: "Слезе да се поразтъпче и да види с очи как се прави преврат"; "Генералът имаше опит в такива нощи, този преврат беше третият, съдбата се беше погрижила за своята щастлива девятка в датите им - девети юни, деветнайсти май и днес, девети септември". Белетристът предлага на читателя своя прочит на случилото се през септември 1944 година, той прави обект на художествено-естетическа интерпретация преди всичко онези процеси, действия и постъпки на хората, за които не се говореше дълго време в нашето общество. Основното внимание на писателя се съсредоточава върху разкриване на драматизма на борбата за власт. Той не се интересува толкова от проявите на идеализъм и романтизъм в тази борба, колкото от насилието, безскрупулността, жестокостта, авантюризма, наглостта, аморалността и циничната пресметливост, демонстрирани от онези, които са обсебени от властта.

Тази страна от истината за "Девети" българинът има право да узнае. Защото в Голямата история винаги има такива, които я правят, и други, които са въвлечени от тях да участват в нейното правене, т.е. има употребяващи и употребени. Има и трети, които я пишат, четвърти, които я записват, и пети, които я пресъздават в художествени образи. В повечето случаи помислите на първите не са чисти, а някои от действията на останалите могат да бъдат дори комични или просто жалки. Пример за подобно поведение е политическото хамелеонство на хората, което се разраства в национален мащаб със скоростта на епидемия, или предвидливото заемане на позиция, която ще носи активи пред все още недошлата, но напираща да дойде власт. Срв.: "- Дядо Илия, откъде изскочиха толкова много комунисти, а?"; "Зад нея се показа и този, когото жив оплакваха. Непознат на Карагяура, вероятно дребен чиновник, угодничил на директора си с доноси срещу своите колеги, без да знае, че са комунисти. А те и не са били, но сега изведнъж се оказаха такива, имаше ги повече от необходимото. Освен главоболия с претенциите си, създаваха впечатление, че всички до един са били тайни борци за новата власт"; "Партийната организация от двадесет и пет по списък на Девети сега през март броеше двеста и двама, събираха се на едно място всички само в салона на Овчаров"; "- Та, госпожице Илинда, вие ще ми разпишете една бележка, че заедно сме имали грижата за нашия нелегален. Аз от своя страна ще съм гарант, че е бил в нашата кооперация. На мене не ми приляга да бъда ятак, но помагач защо не! Какъвто и бях, с ваше позволение!" и мн.др.

Един от важните проблеми, поставени в романа, е проблемът за отношението между поколенията в българското битие. Особено въздействаща интерпретация той получава най-вече чрез последователното изграждане на образа на Андрей Михалев Облаков, който заслужава специален анализ и тълкуване. Тук, по обясними причини, ще отбележа само следното. Андрей Облаков е образ-символ на трагичния разрив между поколенията в сферата на идеологията. Почувствали се излъгани, разочаровани и отвратени, младите са готови да убият мнимите си бащи, олицетворяващи Идеята, в която те са повярвали наивно. Срв.: "При разпита сътрудникът на военния отдел чу само онова, което се отнасяше до Борис Георгиев. Андрей Облаков казваше истината за своята вина. Ако навреме беше скочил, мнимият му баща също щеше да остане жив, нямаше да загине при катастрофата, а от валтера на своя син."

Петър Бицили пише, че "за хората поначало е характерно да не разбират смисъла на историческия момент, в който живеят". Ето защо мисията на летописците и художниците на словото, на такива като Главния учител, Константин Константинов и Николай Райнов, е да изразят Духа на мястото, т.е. да разкрият дълбокия смисъл на случващото се в живота на нацията и на отделния човек и посредством словото да го превърнат в Текст, който трябва да се чете и разбира, без да се идеологизира.

Романът на Анчо Калоянов е обемен - 494 страници. Той е написан на блестящ български език, който е повече поетичен, отколкото белетристичен и затова е непрозрачен, в смисъл, че е подчертано иносказателен и сентенционален. Художественият текст се чете трудно, той изисква от читателя максимална интелектуална концентрация, будност на етнокултурната и историческата памет, искрена емоционална отзивчивост. И това е така, защото романът ни кара да четем себе си като национална личност, която се себеосъществява в Историята и чрез Историята посредством множеството от частни личности; защото днес отново се люлее тревожно камбаната на неотменния екзистенциален въпрос: "И как ще живеем отсега насетне?"

© Иван Станков, съставителство=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2005, № 8 (69)