Петър Пашов: По въпроса за пълния и краткия член в българския език
Правилото за употреба на пълен и кратък член в съвременния български книжовен език има вече дълга история. Водили са се спорове, но все още не е постигнато решение, което, бидейки адекватно на реалното положение в системата на езика, да не създава в езиковата практика толкова много неясноти и трудности. Въпреки че се отделя в училище и в учебниците толкова много време и място за това правило, което уж е просто и ясно, българските ученици (макар и с международно признат висок коефициент на интелигентност) не могат да го усвоят и да го прилагат безпроблемно дори когато „са се реализирали” като дейци на словото, тоест преизобилно пълнят публичното пространство със свои текстове — писмени (в пороя отпериодични печатни издания) и устни (в многобройните радиа и телевизии).Основната причина се крие в това, че мнозина не си дават сметка на какво се опира това правило, как е формулирано то и дали засяга и писмената, и устната форма на книжовния български език.
Когато през Възраждането почва съзнателното книжовно строителство, нашият език единствен от славянските се оказва с членове — за разлика и от широко разпространения и у нас черковнославянски език (който най-общо казано е руска редакция на старобългарски език). След остри спорове се налага схващането новобългарският книжовен език да се изгради не въз основа на езика майка, на книжовното предание, а на съвременната народна реч. И тъй като в абсолютно всички български говори (диалекти) е имало членове, и то твърде разнообразни — значи членуването, въпреки упорита съпротива, не е могло да не бъде прието. Оставало е само да се реши кои форми да се приемат за книжовни. Сравнително бързо и естествено се урежда този въпрос за множествено число и за ж. и ср. род в единствено число, следователно е оставало само да се установи нормата за члена в м. р. ед. число — пълен (с -т: волът, конят, краят) и кратък (без -т: вола, коня, края).От тогава, та до сега повече от век и половина се изреждат различни правила, а проблемът си остава нерешен задоволително и е сериозно препятствие за пълно усвояване на българския правопис. Причината се крие в това, че в нито един териториален български говор не се използват едновременно и пълен, и кратък член, а само единият от тях — следователно в езиковото съзнание на никой българин не е „заложено” някакво различаване в употребата им.
Без да можем тук да навлизаме в подробности (читателят може да ги намери широко осветлени в някои от посочените в библиографията трудове), целесъобразно е с оглед на поставената в тази статия научнопрактическа задача да се изтъкнат няколко важни съображения.
Тъй като до неотдавна не се е отдавало необходимото значение на разликата между правопис и правоговор, правилото за пълен и кратък член се е схващало задължително и като правописно, и като правоговорно.
Необходимо е обаче да се осъзнае, че това е само правописно правило — то така е и формулирано в Наредбата-закон за новия правопис от февруари 1945 г. Обаче в издадения през същата година „Правописен и правоговорен наръчник” на Дружеството на филолозите слависти изрично в отделна бележка е посочено: „Правилото за пълен член се употребява само в писана реч. В говора обикновено не се спазва.” След това в издадените правописни речници, а също и в учебниците, тази важна забележка обикновено се изпуска — сякаш правилото е и правописно, и правоговорно. Езиковата практика обаче показва, че несъмнено в говоримата книжовна реч много по-често, почти изключително се употребява краткият член, а ако се употреби и пълен член, това не става по някакво правило…
Правописното правило за пълен и кратък член е базирано върху схващането, че и в новобългарския книжовен език продължава да има падежи, та „пълният член се употребява в именителен падеж, а краткият член — във винителен падеж…”. Впоследствие — в скоби започва да се отбелязва липсващото в самия закон позоваване на синтактичната служба на името: „Пълният член (-ът, -ят) се употребява, когато съществителното е в именителен падеж (подлог или сказуемо име): Дъбът израсъл. Най-голямото животно на сушата е слонът. Краткият член (-а, -я) се употребява, когато съществителното е във винителен падеж (пряко или предложно допълнение):Работникът отсякъл дъба. Направили от дъба бъчва.” (Правописен и правоговорен наръчник, 28). Впоследствие „тайно и полека” се изпуска (неразличимото за новите поколения) различаване по падеж и се говори само за различаване по синтактична служба на членуваното име (като в някои случаи все пак има позоваване на „падежите” при личните местоимения, които биха могли да се употребят вместо съответното съществително): „Пълната форма се употребява, когато името е подлог или определение и сказуемно определение на подлога, т. е. когато вместо съществително име може да се яви именителната форма на личните местоимения: Протоколът трябва да се напише още днес (той трябва да се напише още днес). Новият правилник влезе в сила. Вие ли сте новият учител? Това е новият учебник. (При последните изречения не случайно не е посочено = новият той, защото би трябвало да се замени словосъчетанието новият учител = той, макар че за българина не звучи естествено израз като Вие ли сте той! — П. П.)” (Правописен речник — БАН, 20).
Изобщо смесването на морфологично и синтактично равнище при формулиране на правилото за пълен и кратък член не е издържано в научно — а и в практическо отношение и това води до голям брой усложнения (за които не си дават сметка даже авторите на учебници, че и на правописни речници и справочници!). Обикновено се казва, че с пълен член се членува подлогът и неговите определения, но не се изброяват всички разновидности на тези определения — а много ли са хората, които различават сказуемно определение въобще, та и да правят разлика между сказуемно определение на подлога (което било в именителен падеж:) и сказуемно определение на прякото допълнение (което пък било във винителен падеж:).
А с какъв член да си послужим при приложението — и тук малцина знаят твърдо коя част на изречението е приложение, а пък после кое точно еприложение на подлога (защото само то се пише с пълен член). Примерите, когато се колебаем пълен или кратък член да напишем и когато дори след размишление пак допускаме правописни грешки (а по указанията на Министерството на образованието и науката те се смятат за „груби” — добре че по една или друга причина не всички учители, редактори и коректори са толкова строги).
Тук ще посоча само два примера от наскоро излезли книги на филолози българисти: „В пространството на изкуството социалнопо-литическите йерархии се обезсилват, за да се активират онези закони, които са валидни в царството на Аполон, предводителят на музите.” — подчертаното съществително е приложение на несъгласувано-то определение „на Аполон”,така че трябва да бъде с кратък член: ,,…в царството на Аполон, предводителя на музите.”Неоправдано е, въпреки теоретизацията на някои специалисти, да се казва, че при това обособено приложение трябвало „да се подразбира” цяло, макар и подчинено изречение: „…който е предводителят на музите”. С пълен член ще бъде обаче в изречение като „Това е Аполон, предводителят на музите”или „Аполон, предводителят на музите, е бил много почитан”. Ето и втория (или вторият!) пример: „Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойният представител на страната ни.”След това авторът коментира: „Много често в тези случаи се разсъждава, че щом приложението се отнася към допълнението, то също трябва да бъде употребено с непълен член. Заради това се чете (по радиото и телевизията — значи става дума не за правопис, а за изговор, правоговор — П. П.) Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойния представител. В същото време се пропуска фактът, че това приложение е част от едно цяло изречениеИванов е най-достойният представител, и заради това е необходима употреба на пълен член.” Макар че съм привърженик на схващането засвободната употреба на пълния и краткия член не само в говоримата книжовна реч (каквато е официалното положение), но и в писмената реч (каквато е неофициалното, но преобладаващо положение), все пак ще отбележа, че според официалния днешен правопис — и по изначалното„падежно правило” (достатъчно е да се преведе това изречение на руски или на немски език), и според новоформулираното „синтактично правило” — това приложение трябва да бъде с кратък член, щом пояснява прякото допълнение. А пък като правим синтактични преобразувания, разбира се, че ще се променят в синтактичните служби на някои части на изречението (а в „падежните езици” ще се замени един падеж с друг).
Нищо не се казва в учебниците и в правописните справочници как се членуват различните обстоятелствени пояснения: Следващият(или следващия) път ела с баща си или Да се видим следобеда — ранния или късния (или Да се видим следобедът — ранният или късният). Не може да не се признае, че всеки българин, даже и когато има основание да мисли, че владее българския правопис, има нужда от дълги размишления, преди да реши пълен или кратък член да напише (като при това — нека да бъде пределно ясно — кой член ще напишем, няма никакво значение за смисъла!). Значи правилото, ако се запази така „по неволя преоблечено в синтактични одежди”, то следва да се допълни, като се каже че обстоятелственото пояснение се членува с кратък член(защото е било във винителен падеж: — но кой да го знае сега, докато Н. Геров (Речник на българския език, т. I— 5, 1895—1904 г., преиздаден фототипно през 1975—1978 г.) последователно прави разлика между Тиха-та вода бряг рони — имен. пад., подлог, но напр. Влезе тихо, тихом— вин. пад., обст. поясн., също както и пр. допълн., вин. пад.).
В някои правописни справочници и учебници се казва, че заглавие се членува с пълен член. Пита се обаче, ако името в заглавието не се схваща като подлог,а като пряко допълнение, с пълен или с кратък член да го напишем, напр. ако поставим за заглавие виковете на публиката след театрално представление„Автора, автора!” („искаме да го видим и него, не само артистите и режисьора”) или може би „Авторът, авторът!” („да излезе и той!”). Вижда се какви трудности могат да се появят, като се преминава от морфологично на синтактично равнище, срв. напр. с падежния руски език — публиката скандира само „Автора!” (винителен падеж: „просим автора”). Също така, ако се изведат в заглавия напр. „Пропуска, моля!” („покажете си пропуска”), „Скалпела!” (хирургът по време на операция), „Порфейла и часовника! И пръстена!” (при обир) и други подобни изрази, напълно възможни като заглавия — ясно е, че не може просто да се каже, че заглавието се пише с пълен член.
Също никъде не е казано с пълен или с кратък член трябва да се членуваобръщението — вярно е, че такива случаи са редки, но съществуват в днешния български език, като от говоримата реч преминават и в писмената. Известно е, че звателната форма (която не е и никога не е била „истински падеж” и която не се членува), но постепенно също се изоставя в днешния ни език (с изключение на някои лични и нарицателни имена), та за обръщение служи „общата” форма на съществ. име (Браво, ефрейтор! наред с Браво, ефрейторе!). В нашия съвременен език незвателната форма може да се употреби и членува като обръщение — пита се какъв член е правилно е да се употреби: Ефрейтора, събери войниците! или Ефрейторът, събери войниците! Тъй като в правилото от Наредбата-закон за правописа (която още не е отменена — това може да стане само със закон, приет от Народното събрание) е записано, че в именителен падеж членът е пълен, би трябвало да се замислим в кой падеж е обръщението, което не е в звателна форма — говорещите падежен език, напр. русите, нямат никаква нужда да се замислят: падежите и тяхната правилна употреба са трайно „програмирани в главите им”, не ги смесват независимо колко са образовани, дали са уморени, разсеяни или пияни — като обръщение те ще употребят именителен падеж:вместо изчезналия в новоруски език звателен: „Трубач, ко мне!”. За българите обаче, включително и за добре езиково образованите, е много трудно да решат как да се напише директното обръщение на командира към тръбача:Тръбача, свири сбор! или Тръбачът, свири сбор! Има обаче и още нещо — нека да не се смята за заяждане от моя страна, за дребнавост — би трябвало да се прави разлика и когато заповедта е отправена не директно къмтръбача, а чрез други: Тръбачът при мен! (подразбира се Тръбачът да дойде при мене! — Тръбачът е подлог) и Тръбача при мен! (сега пък би трябвало да се подразбира Доведете тръбача при мен! — тръбача е пряко допълнение;на руски в този случай ще бъде във винителен падеж Трубача ко мне!).
В своето известно изследване (Една неописана употреба на членуваната форма — към въпроса за формата на обръщението е български език,Сборник в чест на Ал. Т. Балан, 1956 г.) Светомир Иванчев, който за пръв път изнесе обилен материал за членувана форма при обръщение и теоретично го осветли, изобщо не засяга въпроса пълен или кратък член трябва да се употребява, въпреки че има в изнесения от него материал и няколкообръщения с пълен член. Иванчев беше специалист по славянско езикознание, преподаваше и старобългарски език, владееше и немски език — все падежни езици, — но явно за него вече не е била актуална падежната трактовка на правилото за пълен и кратък член. Защото звателната форма (звателният падеж) съвсем естествено се заменя от именителен падеж —както в руски език, така е станало и в български език, когато все още са функционирали падежни форми. Нека в подкрепа на това отбележим, че във възрожденската ни книжнина, особено от пловдивската школа (Н. Геров, Й. Груев) се прави падежна разлика не само при м. род., напр. Брат брата не храни…, но и при ж. род: жена, сестра (им. п.) женѫ, сестрѫ (вин. п. — окончанието е писано с „широко ъ”), напр. Сестра сестрѫ жени. Тази разлика се пази и досега в редица североизточни български диалекти, напр. в традиционния говор на родното ми село Буря, Севлиевско, се прави ясна разлика между Жена ти у вас ли е? (жена е в им. падеж — подлог), ноИзвикай женъ си (женъ е във вин. падеж — пряко допълнение); когато това съществително се употреби като обръщение, ще се каже Жена, слагай да ядем! (жена е в имен. падеж, заместил звателната форма жено). Тази разлика е последователно прокарана от Н. Геров в неговия речник (ето и един пример със същ. име от мъжки род, но с „женско” окончание -а: Какъвто бащата, такъв и синът, но И бащѫ си за пари продава; в родния ми говор и сега се казва Както рече баща ти, но Слушай бащъ си). В българския книжовен език това падежно противопоставяне е отдавна изоставено, но то е било все още живо по времето, когато първоначално се е регламентирала употребата на пълен и кратък член.
Макар и да изглежда абсурдно, някак неестествено (защото не е било досега формулирано и следователно никой не му е обръщал внимание, но тук го посочвам, тъй като е много показателно колко остаряло и ненужно вече е това прословуто правило за употребата на пълен и кратък член!), би следвалочленуваното обръщение при същ. имена в м. род. ед. число да е с пълен член. И затова, ако все още ще упорстваме да запазим правилото за употреба на пълен и кратък член, охранявано от непроменения закон за правописа от 1945 г., в пълната формулировка на това правило трябва да се прибави, че членувано обръщение при м. род в ед. число се пише с пълен член: Младежът, премини напред! Русият, угаси цигарата!
В миналото — през Възраждането и в десетилетията непосредствено след Освобождението — при имена от м. род в ед. число са се употребявали и други членове с по-особени съкращения. Макар че тези форми са отпаднали от нашия книжовен език от стотина години, те се срещат в произведенията на нашите писатели класици, които се изучават в училище, а и се четат от все още четящите книги у нас — значи тяхната същност и употреба трябва да се посочи.
На първо място при една група съществителни на -ия като напр. хаджията, чорбаджията, челебията, които са от м. род (поради това, че означаватмъже), но членът е -та (заради „женското” окончание на тези същ. имена) е могъл да се съкращава на -т: хаджият, чорбаджият, челебият, напр. у Ив. Вазов: хаджият, чифтесакалият и др. При тези неупотребявани вече съкратени членове не се е правела разлика по функция, тоест хаджията да се схваща като пълен член -та в днешния смисъл, а хаджият — като кратък член-т (още повече че има формален звуков — но не морфемен — съвпадеж между членуваното с „усечен” член чифтесакалият и напр. днешно членувано с пълен член причастие дочакалият).
Може обаче да се отбележи и още нещо любопитно, даже куриозно, но много показателно за употребата на пълен член — в диалекти, които не познават кратък член, а използват само пълен член, прибавеният след съществителни от женски род, завършващи на съгласна, член -та, който е винаги ударен(длан — дланта, сол — солта), „се допълва” с още едно -т: солта ставасолтът и пр. Отдавна са изнесени подобни примери от Габровско катоСолтът къде е? Подай ми солтът — аналогично на м. р. Зъбът ме боли. Счупих си зъбът — без в диалекта да се прави разлика, както се вижда от примерите, между подлог (им.падеж) и допълнение (вин. падеж).
Много по-разпространени и по-дълго са се задържали — чак до края на Първата световна война, особено в мерената книжовна реч, едни особени двойно съкратени (или „свръхсъкратени”) членове при прилагателни имена в м. род. ед. число: новий, светлий. Тези членове (макар и „свръхкратки”) обаче не са функционирали като кратки в сегашния смисъл, тоест не се е правела разлика нито по падеж:, нито според синтактичната служба — те са функционирали и като пълни, и като кратки членове. Има извънредно много примери в поезията на най-добрите ни поети от онова време (двамата Славейковци, Вазов, Яворов, Кирил Христов. Смирненски и др.), ще се огранича да дам само едно четиристишие от Пенчо Славейков (Псалом на поета), в което има две прилагателни, членувани със свръхкратък член — едното вместо пълния член, а другото — вместо краткия: Другарко, сещам азпоследний час настава, час сбогом и от теб, и от света да взема — към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. Другите две правила за употребата на пълен и кратък член — също така изкуствени (а те не са могли да не бъдат изкуствени, защото в българския език никога не е имало някаква разлика в значението на двата члена, някакво граматическо противопоставяне!) — са били предлагани и прилагани епизодично. Едното (евфоничното правило — „за благозвучие”) е било даже узаконено по време на така нар. земеделски правопис (1921 — 1923 г.): пълен член -ът, -ят се пише, когато следващата дума започва с гласна, а кратък член -а, -я се пише, когато следващата дума започва със съгласна — Ловецът уби орела с първият изстрел, но Ловеца свали орелът още с първия куршум.Другото правило, което е било предлагано, но не е било узаконявано, се ръководи от отсъствието или наличието пред членуваната дума на предлог:когато името е без предлог, членува се с пълен член, а когато е с предлог — с кратък член. Ловецът уби орелът с първия изстрел, Ловецът се любуваше на полета на орела и не натисна спусъкът, Ловецът следеше полетът на орела.
Ако се запази сегашното правило, не можем да се задоволим с неговия опростен вариант (с пълен член се пише подлогът и неговите определения), а трябва да се спазват цяла поредица от положения, които схематично могат да се представят по следния начин:
Когато са в мъжки род единствено число, с пълен член се пишат:
Мисля, че е дошло време вече да пишем На светъ България е само една… — така се изговаря и затова се отличава от света България; Настъпи ми кракъ,но Изправи се на крака; Всички в долъ ясно чуха звукъ на рогъ от хълмъ, а това значеше, че са дочакали мигъ (или че е дошъл мигът) докрай да си изпълнят дългъ… — произнесете го сега с ясно -а, както е написано, за да се убедите колко ненормално, неестествено звучи: Всички в дола ясно чуха звука на рога (това не са никакви рога? — а е рогъ, рогът!) от хълма, а това значеше, че са дочакали мига докрай да си изпълнят дълга…
По-сериозни трудности — при една евентуална правописна промяна — ще се появят за означаването с днешната наша графика на книжовното за говоримата реч ъ-звучене на гласната при така нар. меки варианти и на краткия член (-я), и на пълния (-ят), когато „възстановява” мекостта на крайната съгласна на членуваното име. Ако е при диалектния член -о, можеше лесно да отличим писмено твърдия вариант доло от мекия деньо, но в книжовния език членът е (-ъ(т), а мекост пред (ъ) условно се пише с буквата я, която обаче всички нормално произнасят (йа), но при членните морфеми правоговорно е (йъ) (или /ьъ/, но съчетанието на двата ера някак си е неприемливо). Би могло да се възстанови старият звуков гласеж на днесбезгласната буква ь, както е било в старославянски (старобългарски) и както беше преди сегашния правопис (и то само при меката пълна членна форма) — до 1945 г. се пишеше коньт, деньт, сънът и се произнасяше както и сега(денйът, сънйът). Ако се даде звукова стойност (йъ) на буквата ь — което поради създадените навици ще бъде доста трудно, но не и невъзможно, бихме могли да пишем и краткия член день/денйъ (а също и многобройните глаголни форми спьт, но мрът; спь, но мръ). Така ще стане ясно, че единствено в българския език се е запазила старинната звукова стойност и на двата ера— докато в руски език те са само знакове за твърдост и мекост. Така не само ще приближим нашия правопис е правоговора, но и ще проличи още по-ясно, че новобългарският език е пряк наследник на класическия за славянските, а и за европейските езици старобългарски (старославянски) език.
Очевидно е дошло време да се направи предложение за осмисляне на правописното правило за пълен и кратък член при съществителните имена от мъжки род, единствено число. Водещо начало би трябвало да бъде установеният вече правоговор. Употребата на пълен и кратък член да бъде свободна, а изговорът и на двата члена да бъде с (ъ): брегът, брегъ; деньт, день.
Когато през Възраждането почва съзнателното книжовно строителство, нашият език единствен от славянските се оказва с членове — за разлика и от широко разпространения и у нас черковнославянски език (който най-общо казано е руска редакция на старобългарски език). След остри спорове се налага схващането новобългарският книжовен език да се изгради не въз основа на езика майка, на книжовното предание, а на съвременната народна реч. И тъй като в абсолютно всички български говори (диалекти) е имало членове, и то твърде разнообразни — значи членуването, въпреки упорита съпротива, не е могло да не бъде прието. Оставало е само да се реши кои форми да се приемат за книжовни. Сравнително бързо и естествено се урежда този въпрос за множествено число и за ж. и ср. род в единствено число, следователно е оставало само да се установи нормата за члена в м. р. ед. число — пълен (с -т: волът, конят, краят) и кратък (без -т: вола, коня, края).От тогава, та до сега повече от век и половина се изреждат различни правила, а проблемът си остава нерешен задоволително и е сериозно препятствие за пълно усвояване на българския правопис. Причината се крие в това, че в нито един териториален български говор не се използват едновременно и пълен, и кратък член, а само единият от тях — следователно в езиковото съзнание на никой българин не е „заложено” някакво различаване в употребата им.
Без да можем тук да навлизаме в подробности (читателят може да ги намери широко осветлени в някои от посочените в библиографията трудове), целесъобразно е с оглед на поставената в тази статия научнопрактическа задача да се изтъкнат няколко важни съображения.
Тъй като до неотдавна не се е отдавало необходимото значение на разликата между правопис и правоговор, правилото за пълен и кратък член се е схващало задължително и като правописно, и като правоговорно.
Необходимо е обаче да се осъзнае, че това е само правописно правило — то така е и формулирано в Наредбата-закон за новия правопис от февруари 1945 г. Обаче в издадения през същата година „Правописен и правоговорен наръчник” на Дружеството на филолозите слависти изрично в отделна бележка е посочено: „Правилото за пълен член се употребява само в писана реч. В говора обикновено не се спазва.” След това в издадените правописни речници, а също и в учебниците, тази важна забележка обикновено се изпуска — сякаш правилото е и правописно, и правоговорно. Езиковата практика обаче показва, че несъмнено в говоримата книжовна реч много по-често, почти изключително се употребява краткият член, а ако се употреби и пълен член, това не става по някакво правило…
Правописното правило за пълен и кратък член е базирано върху схващането, че и в новобългарския книжовен език продължава да има падежи, та „пълният член се употребява в именителен падеж, а краткият член — във винителен падеж…”. Впоследствие — в скоби започва да се отбелязва липсващото в самия закон позоваване на синтактичната служба на името: „Пълният член (-ът, -ят) се употребява, когато съществителното е в именителен падеж (подлог или сказуемо име): Дъбът израсъл. Най-голямото животно на сушата е слонът. Краткият член (-а, -я) се употребява, когато съществителното е във винителен падеж (пряко или предложно допълнение):Работникът отсякъл дъба. Направили от дъба бъчва.” (Правописен и правоговорен наръчник, 28). Впоследствие „тайно и полека” се изпуска (неразличимото за новите поколения) различаване по падеж и се говори само за различаване по синтактична служба на членуваното име (като в някои случаи все пак има позоваване на „падежите” при личните местоимения, които биха могли да се употребят вместо съответното съществително): „Пълната форма се употребява, когато името е подлог или определение и сказуемно определение на подлога, т. е. когато вместо съществително име може да се яви именителната форма на личните местоимения: Протоколът трябва да се напише още днес (той трябва да се напише още днес). Новият правилник влезе в сила. Вие ли сте новият учител? Това е новият учебник. (При последните изречения не случайно не е посочено = новият той, защото би трябвало да се замени словосъчетанието новият учител = той, макар че за българина не звучи естествено израз като Вие ли сте той! — П. П.)” (Правописен речник — БАН, 20).
Изобщо смесването на морфологично и синтактично равнище при формулиране на правилото за пълен и кратък член не е издържано в научно — а и в практическо отношение и това води до голям брой усложнения (за които не си дават сметка даже авторите на учебници, че и на правописни речници и справочници!). Обикновено се казва, че с пълен член се членува подлогът и неговите определения, но не се изброяват всички разновидности на тези определения — а много ли са хората, които различават сказуемно определение въобще, та и да правят разлика между сказуемно определение на подлога (което било в именителен падеж:) и сказуемно определение на прякото допълнение (което пък било във винителен падеж:).
А с какъв член да си послужим при приложението — и тук малцина знаят твърдо коя част на изречението е приложение, а пък после кое точно еприложение на подлога (защото само то се пише с пълен член). Примерите, когато се колебаем пълен или кратък член да напишем и когато дори след размишление пак допускаме правописни грешки (а по указанията на Министерството на образованието и науката те се смятат за „груби” — добре че по една или друга причина не всички учители, редактори и коректори са толкова строги).
Тук ще посоча само два примера от наскоро излезли книги на филолози българисти: „В пространството на изкуството социалнопо-литическите йерархии се обезсилват, за да се активират онези закони, които са валидни в царството на Аполон, предводителят на музите.” — подчертаното съществително е приложение на несъгласувано-то определение „на Аполон”,така че трябва да бъде с кратък член: ,,…в царството на Аполон, предводителя на музите.”Неоправдано е, въпреки теоретизацията на някои специалисти, да се казва, че при това обособено приложение трябвало „да се подразбира” цяло, макар и подчинено изречение: „…който е предводителят на музите”. С пълен член ще бъде обаче в изречение като „Това е Аполон, предводителят на музите”или „Аполон, предводителят на музите, е бил много почитан”. Ето и втория (или вторият!) пример: „Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойният представител на страната ни.”След това авторът коментира: „Много често в тези случаи се разсъждава, че щом приложението се отнася към допълнението, то също трябва да бъде употребено с непълен член. Заради това се чете (по радиото и телевизията — значи става дума не за правопис, а за изговор, правоговор — П. П.) Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойния представител. В същото време се пропуска фактът, че това приложение е част от едно цяло изречениеИванов е най-достойният представител, и заради това е необходима употреба на пълен член.” Макар че съм привърженик на схващането засвободната употреба на пълния и краткия член не само в говоримата книжовна реч (каквато е официалното положение), но и в писмената реч (каквато е неофициалното, но преобладаващо положение), все пак ще отбележа, че според официалния днешен правопис — и по изначалното„падежно правило” (достатъчно е да се преведе това изречение на руски или на немски език), и според новоформулираното „синтактично правило” — това приложение трябва да бъде с кратък член, щом пояснява прякото допълнение. А пък като правим синтактични преобразувания, разбира се, че ще се променят в синтактичните служби на някои части на изречението (а в „падежните езици” ще се замени един падеж с друг).
Нищо не се казва в учебниците и в правописните справочници как се членуват различните обстоятелствени пояснения: Следващият(или следващия) път ела с баща си или Да се видим следобеда — ранния или късния (или Да се видим следобедът — ранният или късният). Не може да не се признае, че всеки българин, даже и когато има основание да мисли, че владее българския правопис, има нужда от дълги размишления, преди да реши пълен или кратък член да напише (като при това — нека да бъде пределно ясно — кой член ще напишем, няма никакво значение за смисъла!). Значи правилото, ако се запази така „по неволя преоблечено в синтактични одежди”, то следва да се допълни, като се каже че обстоятелственото пояснение се членува с кратък член(защото е било във винителен падеж: — но кой да го знае сега, докато Н. Геров (Речник на българския език, т. I— 5, 1895—1904 г., преиздаден фототипно през 1975—1978 г.) последователно прави разлика между Тиха-та вода бряг рони — имен. пад., подлог, но напр. Влезе тихо, тихом— вин. пад., обст. поясн., също както и пр. допълн., вин. пад.).
В някои правописни справочници и учебници се казва, че заглавие се членува с пълен член. Пита се обаче, ако името в заглавието не се схваща като подлог,а като пряко допълнение, с пълен или с кратък член да го напишем, напр. ако поставим за заглавие виковете на публиката след театрално представление„Автора, автора!” („искаме да го видим и него, не само артистите и режисьора”) или може би „Авторът, авторът!” („да излезе и той!”). Вижда се какви трудности могат да се появят, като се преминава от морфологично на синтактично равнище, срв. напр. с падежния руски език — публиката скандира само „Автора!” (винителен падеж: „просим автора”). Също така, ако се изведат в заглавия напр. „Пропуска, моля!” („покажете си пропуска”), „Скалпела!” (хирургът по време на операция), „Порфейла и часовника! И пръстена!” (при обир) и други подобни изрази, напълно възможни като заглавия — ясно е, че не може просто да се каже, че заглавието се пише с пълен член.
Също никъде не е казано с пълен или с кратък член трябва да се членуваобръщението — вярно е, че такива случаи са редки, но съществуват в днешния български език, като от говоримата реч преминават и в писмената. Известно е, че звателната форма (която не е и никога не е била „истински падеж” и която не се членува), но постепенно също се изоставя в днешния ни език (с изключение на някои лични и нарицателни имена), та за обръщение служи „общата” форма на съществ. име (Браво, ефрейтор! наред с Браво, ефрейторе!). В нашия съвременен език незвателната форма може да се употреби и членува като обръщение — пита се какъв член е правилно е да се употреби: Ефрейтора, събери войниците! или Ефрейторът, събери войниците! Тъй като в правилото от Наредбата-закон за правописа (която още не е отменена — това може да стане само със закон, приет от Народното събрание) е записано, че в именителен падеж членът е пълен, би трябвало да се замислим в кой падеж е обръщението, което не е в звателна форма — говорещите падежен език, напр. русите, нямат никаква нужда да се замислят: падежите и тяхната правилна употреба са трайно „програмирани в главите им”, не ги смесват независимо колко са образовани, дали са уморени, разсеяни или пияни — като обръщение те ще употребят именителен падеж:вместо изчезналия в новоруски език звателен: „Трубач, ко мне!”. За българите обаче, включително и за добре езиково образованите, е много трудно да решат как да се напише директното обръщение на командира към тръбача:Тръбача, свири сбор! или Тръбачът, свири сбор! Има обаче и още нещо — нека да не се смята за заяждане от моя страна, за дребнавост — би трябвало да се прави разлика и когато заповедта е отправена не директно къмтръбача, а чрез други: Тръбачът при мен! (подразбира се Тръбачът да дойде при мене! — Тръбачът е подлог) и Тръбача при мен! (сега пък би трябвало да се подразбира Доведете тръбача при мен! — тръбача е пряко допълнение;на руски в този случай ще бъде във винителен падеж Трубача ко мне!).
В своето известно изследване (Една неописана употреба на членуваната форма — към въпроса за формата на обръщението е български език,Сборник в чест на Ал. Т. Балан, 1956 г.) Светомир Иванчев, който за пръв път изнесе обилен материал за членувана форма при обръщение и теоретично го осветли, изобщо не засяга въпроса пълен или кратък член трябва да се употребява, въпреки че има в изнесения от него материал и няколкообръщения с пълен член. Иванчев беше специалист по славянско езикознание, преподаваше и старобългарски език, владееше и немски език — все падежни езици, — но явно за него вече не е била актуална падежната трактовка на правилото за пълен и кратък член. Защото звателната форма (звателният падеж) съвсем естествено се заменя от именителен падеж —както в руски език, така е станало и в български език, когато все още са функционирали падежни форми. Нека в подкрепа на това отбележим, че във възрожденската ни книжнина, особено от пловдивската школа (Н. Геров, Й. Груев) се прави падежна разлика не само при м. род., напр. Брат брата не храни…, но и при ж. род: жена, сестра (им. п.) женѫ, сестрѫ (вин. п. — окончанието е писано с „широко ъ”), напр. Сестра сестрѫ жени. Тази разлика се пази и досега в редица североизточни български диалекти, напр. в традиционния говор на родното ми село Буря, Севлиевско, се прави ясна разлика между Жена ти у вас ли е? (жена е в им. падеж — подлог), ноИзвикай женъ си (женъ е във вин. падеж — пряко допълнение); когато това съществително се употреби като обръщение, ще се каже Жена, слагай да ядем! (жена е в имен. падеж, заместил звателната форма жено). Тази разлика е последователно прокарана от Н. Геров в неговия речник (ето и един пример със същ. име от мъжки род, но с „женско” окончание -а: Какъвто бащата, такъв и синът, но И бащѫ си за пари продава; в родния ми говор и сега се казва Както рече баща ти, но Слушай бащъ си). В българския книжовен език това падежно противопоставяне е отдавна изоставено, но то е било все още живо по времето, когато първоначално се е регламентирала употребата на пълен и кратък член.
Макар и да изглежда абсурдно, някак неестествено (защото не е било досега формулирано и следователно никой не му е обръщал внимание, но тук го посочвам, тъй като е много показателно колко остаряло и ненужно вече е това прословуто правило за употребата на пълен и кратък член!), би следвалочленуваното обръщение при същ. имена в м. род. ед. число да е с пълен член. И затова, ако все още ще упорстваме да запазим правилото за употреба на пълен и кратък член, охранявано от непроменения закон за правописа от 1945 г., в пълната формулировка на това правило трябва да се прибави, че членувано обръщение при м. род в ед. число се пише с пълен член: Младежът, премини напред! Русият, угаси цигарата!
В миналото — през Възраждането и в десетилетията непосредствено след Освобождението — при имена от м. род в ед. число са се употребявали и други членове с по-особени съкращения. Макар че тези форми са отпаднали от нашия книжовен език от стотина години, те се срещат в произведенията на нашите писатели класици, които се изучават в училище, а и се четат от все още четящите книги у нас — значи тяхната същност и употреба трябва да се посочи.
На първо място при една група съществителни на -ия като напр. хаджията, чорбаджията, челебията, които са от м. род (поради това, че означаватмъже), но членът е -та (заради „женското” окончание на тези същ. имена) е могъл да се съкращава на -т: хаджият, чорбаджият, челебият, напр. у Ив. Вазов: хаджият, чифтесакалият и др. При тези неупотребявани вече съкратени членове не се е правела разлика по функция, тоест хаджията да се схваща като пълен член -та в днешния смисъл, а хаджият — като кратък член-т (още повече че има формален звуков — но не морфемен — съвпадеж между членуваното с „усечен” член чифтесакалият и напр. днешно членувано с пълен член причастие дочакалият).
Може обаче да се отбележи и още нещо любопитно, даже куриозно, но много показателно за употребата на пълен член — в диалекти, които не познават кратък член, а използват само пълен член, прибавеният след съществителни от женски род, завършващи на съгласна, член -та, който е винаги ударен(длан — дланта, сол — солта), „се допълва” с още едно -т: солта ставасолтът и пр. Отдавна са изнесени подобни примери от Габровско катоСолтът къде е? Подай ми солтът — аналогично на м. р. Зъбът ме боли. Счупих си зъбът — без в диалекта да се прави разлика, както се вижда от примерите, между подлог (им.падеж) и допълнение (вин. падеж).
Много по-разпространени и по-дълго са се задържали — чак до края на Първата световна война, особено в мерената книжовна реч, едни особени двойно съкратени (или „свръхсъкратени”) членове при прилагателни имена в м. род. ед. число: новий, светлий. Тези членове (макар и „свръхкратки”) обаче не са функционирали като кратки в сегашния смисъл, тоест не се е правела разлика нито по падеж:, нито според синтактичната служба — те са функционирали и като пълни, и като кратки членове. Има извънредно много примери в поезията на най-добрите ни поети от онова време (двамата Славейковци, Вазов, Яворов, Кирил Христов. Смирненски и др.), ще се огранича да дам само едно четиристишие от Пенчо Славейков (Псалом на поета), в което има две прилагателни, членувани със свръхкратък член — едното вместо пълния член, а другото — вместо краткия: Другарко, сещам азпоследний час настава, час сбогом и от теб, и от света да взема — към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема. Другите две правила за употребата на пълен и кратък член — също така изкуствени (а те не са могли да не бъдат изкуствени, защото в българския език никога не е имало някаква разлика в значението на двата члена, някакво граматическо противопоставяне!) — са били предлагани и прилагани епизодично. Едното (евфоничното правило — „за благозвучие”) е било даже узаконено по време на така нар. земеделски правопис (1921 — 1923 г.): пълен член -ът, -ят се пише, когато следващата дума започва с гласна, а кратък член -а, -я се пише, когато следващата дума започва със съгласна — Ловецът уби орела с първият изстрел, но Ловеца свали орелът още с първия куршум.Другото правило, което е било предлагано, но не е било узаконявано, се ръководи от отсъствието или наличието пред членуваната дума на предлог:когато името е без предлог, членува се с пълен член, а когато е с предлог — с кратък член. Ловецът уби орелът с първия изстрел, Ловецът се любуваше на полета на орела и не натисна спусъкът, Ловецът следеше полетът на орела.
Ако се запази сегашното правило, не можем да се задоволим с неговия опростен вариант (с пълен член се пише подлогът и неговите определения), а трябва да се спазват цяла поредица от положения, които схематично могат да се представят по следния начин:
Когато са в мъжки род единствено число, с пълен член се пишат:
- подлогът: В основата на човешкия напредък е трудът.
- съгласуваното определение на подлога: Съзнателният труд носи радост.
- приложението на подлога: Димитър, знаменосецът на училището, е отличник.
- съгласуваното определяне на приложението на подлога:Димитър, училищният знаменосец, е отличник.
- именната част на съставно сказуемо: Димитър беше знаменосецът ни.
- съгласуваното определение на именната част на съставно сказуемо: Димитър беше нашият знаменосец.
- сказуемното определение на подлога: Първенец на цялото училище се оказа отличникът на нашия клас.
- съгласуваното определение на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник.
- приложението на сказуемното определение на подлога: Първенец на училището се оказа нашият отличник, знаменосецът ни.
- заглавие (ако се схваща като подлог): Знаменосецът Нашият знаменосец
- обръщение: Знаменосецът, застанете отпред! Пожарникарят, елате бързо тук!
Мисля, че е дошло време вече да пишем На светъ България е само една… — така се изговаря и затова се отличава от света България; Настъпи ми кракъ,но Изправи се на крака; Всички в долъ ясно чуха звукъ на рогъ от хълмъ, а това значеше, че са дочакали мигъ (или че е дошъл мигът) докрай да си изпълнят дългъ… — произнесете го сега с ясно -а, както е написано, за да се убедите колко ненормално, неестествено звучи: Всички в дола ясно чуха звука на рога (това не са никакви рога? — а е рогъ, рогът!) от хълма, а това значеше, че са дочакали мига докрай да си изпълнят дълга…
По-сериозни трудности — при една евентуална правописна промяна — ще се появят за означаването с днешната наша графика на книжовното за говоримата реч ъ-звучене на гласната при така нар. меки варианти и на краткия член (-я), и на пълния (-ят), когато „възстановява” мекостта на крайната съгласна на членуваното име. Ако е при диалектния член -о, можеше лесно да отличим писмено твърдия вариант доло от мекия деньо, но в книжовния език членът е (-ъ(т), а мекост пред (ъ) условно се пише с буквата я, която обаче всички нормално произнасят (йа), но при членните морфеми правоговорно е (йъ) (или /ьъ/, но съчетанието на двата ера някак си е неприемливо). Би могло да се възстанови старият звуков гласеж на днесбезгласната буква ь, както е било в старославянски (старобългарски) и както беше преди сегашния правопис (и то само при меката пълна членна форма) — до 1945 г. се пишеше коньт, деньт, сънът и се произнасяше както и сега(денйът, сънйът). Ако се даде звукова стойност (йъ) на буквата ь — което поради създадените навици ще бъде доста трудно, но не и невъзможно, бихме могли да пишем и краткия член день/денйъ (а също и многобройните глаголни форми спьт, но мрът; спь, но мръ). Така ще стане ясно, че единствено в българския език се е запазила старинната звукова стойност и на двата ера— докато в руски език те са само знакове за твърдост и мекост. Така не само ще приближим нашия правопис е правоговора, но и ще проличи още по-ясно, че новобългарският език е пряк наследник на класическия за славянските, а и за европейските езици старобългарски (старославянски) език.
Очевидно е дошло време да се направи предложение за осмисляне на правописното правило за пълен и кратък член при съществителните имена от мъжки род, единствено число. Водещо начало би трябвало да бъде установеният вече правоговор. Употребата на пълен и кратък член да бъде свободна, а изговорът и на двата члена да бъде с (ъ): брегът, брегъ; деньт, день.
Няма коментари:
Публикуване на коментар