Обща характеристика * Видове епос* Никандър и Арат * Аполоний Родоски
В елинистическия епос обикновено се търси проявено традиционното начало на елинската литература. Но всъщност в опозицията между малка и голяма поетическа форма съвременното и традиционното не са разположени равномерно. Ако съвременното е тази усилена поетичност, която посочихме като характерна черта за поезията на малката форма в предишната глава, ще открием, че демаркационната линия между съвременното и традиционното минава и през малките поетически форми - химнът „Към Зевс” на Клеант ще попадне в полето на традиционното, минава и през епоса - у Аполоний има пасажи епилиони от типа на Теокритовия „Малък Херакъл”, които са резултат на поетическа игра и субективен израз. Макар и не така радикално, както при малките поетически форми, в елинистическия епос също се вършат експерименти, също се търси съвременен израз. Така че епосът не е областта на чисто традиционното, той е само по-традиционен.
Но нас ни интересува принципното смислово положение, което се постига в него. По зададеност, носена в епическата форма, епосът е сфера на пластично-външно видяното битие, обективно слово, визиращо интересите на човешка общност и предназначено за човешка общност. Това трябва да се разбира широко -и в смисъла на поеми като „Илиада”, които пряко повествуват за колективна съдба, и в смисъла на поеми от типа на философската дидактика, в които става дума за строежа на битието, това ще рече за: неща, отнасящи се до целия човешки род. Предназначен за народен колектив, до епохата на елинизма епосът действително се възприема общностно, изпълнява се устно в празнична аудитория.
Широката общност, за която се пише, и обемният предмет, който се разглежда в него, са изразени естетически в голямата форма, обективния тон и условното речитативно слово.
Става понятно защо епосът е жанрът, който се използва непрестанно през цялата античност. Класическата древност мисли за света принципно пластически и
280 Пръв се противопоставя на традиционното мнение за второстепенното място на епоса в елинистическата литература Ziegler. Застъпвайки неговите идеи, добавям някои аргументи от по-специфично естество.
1
обективно, не различава специфично човешкото от специфично космическото. Постоянно митологична в изразите си, на нивото на художествената литература тя е постоянно епична. Независимо от промените, които претърпява, античната културна традиция никога не престава да се държи по епически. Затова през цялата античност Омир е мерило за литература, за мъдрост. Всичко, което се подема, има предвид него като образец в положителен или отрицателен смисъл. Той е нещо като символ за епическо възприятие и пластически обективизъм, образец, предпазващ от отклонение.
Независимо от данните, че епос се пише усилено, дори само по обществено-социологическата ситуация в епохата на елинизма би могло да се заключи, че епосът има какво да каже. Преди всичко елинизмът разполага с героически периоди - десетилетията на Александровия поход, войните на диадохите, патриотичния подем при галското нашествие, стълкновенията на елинските съюзи с Македония и Рим. Това са времена на повдигане на колективното съзнание. И ако в края на трети век пр. н. е. откриваме в Пергам тъй патетична и героическа пластика, в която омекотено звучи тоналността на класическия героизъм, мислимо е, че успоредно с пергамските ваятели са работили пергамски епически поети281.
Епос трябва да се търси не само там, където пряко се наблюдава колективен подем. Колективното начало се проявява косвено в личността на водача, на монарха. Елинистическите пълководци се героизират. Най-напред Александър е пригтден да се възприема по епически282, после диадохите. Деметрий Полиоркет, Антигон Гонат, Пир твърде лесно стават герои на епоси, те са герои още в самата действителност. Но и по-късно, когато отминава героичното време, остава жестът да се похвалява. Похвалата може да бъде пряка - така успоредно с риторската епидейктика283 се заражда епидейктическият епос. Може да бъде и косвена, изпълнена в някаква митологическа перспектива.
Понеже в епохата на елинизма човешката общност става комплексен феномен, усложнява се и нейното художествено изражение - епосът. Явяват се различни видове, предназначени за различни аудитории, удовлетворяващи различни обществени нужди. Сега се заражда епидейктическият епос като вид по-пряко политическо слово. Пише се исторически епос. Той е почти история, ако не се счита патината риторично-официален тон. Особено при риторичността на елинистическата история поне по функция между нея и историческия епос няма съществена разлика.
В епохата на елинизма епосът може да бъде предназначен за изпълнение пред широка аудитория. Епидейктическият епос например понякога се изпълнява пред слушатели. Иначе другите видове се разпространяват като книга. Именно така, бидейки четиво, те придобиват един вид прозаически функции. Развличат, но служат и за просто осведомяване, пренасят обективно знание. Удоволствието от това, че е уловено, се предава в условната епическа форма. Философско-
281 Срв. Ziegler, 49. Според автора тия, които са издигали Пергамския олтар, са имали за образец
епически произведения. Общото в стила би трябвало да се изразява в известна бароковост. За това
говори и начеващото по същото време азианско красноречие.
282 Знаем, че скептическият философ Пирон (367-275 г. пр. н. е.) бил автор на епическа поема за
Александър Македонски.
283 Епидейктически означава тържествен. За тържественото красноречие вж. в главата „Прозата”.
2
дидактическият епос на архаиката и класиката се превръща сега в научен трактат с много по-определена практическа цел. Най-после епосът е средство да се реагира на миналото. Посредством него се изпълнява нещо като реверанс към миналото, възприемащо се като епическо. Тази функция може да бъде засилена и тя е особено засилена в чистия митологически епос, където митологията служи на размишлението над традиционен предмет, на нуждата да се осъзнае отправният пункт, да се преодолее отдалечението, получило се в еволюцията284.
Разнообразието от видове епоси в епохата на елинизма се създава, като се използват в известна степен съвременни средства. Елинистическият епос изпитва влияние от риторическата и историческата проза. Но основното средство за постигане на видово различие е разместването и засилването на това, което вече съществува в традицията. То не е малко - Омир с неговата сложна сюжетна постройка, равното повествование на циклиците, Хезиод и неговите последователи, дидактическите поети. Над тези примерни положения, изглежда, се дискутира повече, отколкото над проблема „голяма или малка форма”. Всъщност формата на по-кратък епос с по-конкретно, обозримо и актуално съдържание вече съществува в линията на Хезиод. Тъкмо поради това беотийският поет получава толкова често похвали в ранния елинизъм. От своя страна Аполопий Родоски предизвиква недоволства, защото възприема линията на циклиците. На някои тя изглежда нефункционална. Риан пък, по всичко личи, избира Омировото усложнено повествование. Както вече се каза, елинистическият епос не просто е противопоставен на малката форма. Вътре в него се борят няколко образеца, идещи от традицията и имащи различна функция в съвременността. Тази борба е жанровото основание за разнообразяването на видовете. Самият малък епос, епилионът, е една от тенденциите в развитието на елинистическия епос, хем подкрепена в традицията, а същевременно съвременна, разбира се, тенденция центробежна, отвеждаща отвъд епоса в сферата на това, което нарекохме усилено поетическо слово.
Разполагаме с малко - Аполониевата „Аргонавтика”, дидактическите поеми на Арат и Никандър. Останалото е фрагменти285, названия, преразкази и имена на епически поети. Дори ако се гледа само броят на стиховете, които притежаваме, епосът има предимство пред поезията на малката форма - само „Аргонавтика” съдържа над пет хиляди хекзаметра.
Нищо не притежаваме от епидейктическия епос, актуалния епически вид на елинизма. Знаем, че край пълководците се въртят поети, това е обичайно от времето на Лизандър, чиито подвизи са възпети от Антимах и Никерат. За това се плаща добре. На своя придворен епик Хойрил от Иасос Александър Македонски заплаща по златен статер на стих. Стиховете му, изглежда, не са особено добри -Хораций ги нарича „необработени”. Запазено е и едно изказване на Александър -
284 Това осъзнаване на отношението към миналото е изобщо белег на цялата елинистическа
литература. Според Giangrande, 2, то се проявява като своеобразна импликация на вече известното,
вършена умишлено. Тя важи и за особения език на елинистическите автори, в случая специално за
Аполоний Родоски.
285 Повечето фрагменти от епоси на елинистически поети, за които става дума в главата (с
изключение на Аполоний, Арат и Никандър), са събрани от Powell (ц. с. - вж. бел. 10 към
предишната глава).
3
предпочитал да бъде Терсит у Омир, отколкото Ахил у Хойрил286. Тази поезия с неособени качества за сметка на това има актуален характер. Макар и повърхностно патриотична, отразява стихийно народното съзнание. По примера на Александър няма пълководец и монарх, който да не държи при себе си епически поети. Симонид от Магнезия пише за Антиох I Сотер, за Евмен пише Лесхид, дори Клеопатра си има свой епидейктик - поета Теодор. Тези похвали в епос служат по-късно на Плутарх като извор за „Успоредните животописи”.
От втория основен вид - историческия епос, също притежаваме главно имена на автори и заглавия. Някъде не е много ясно дали не става дума за история в проза. Изобщо историческият епос в епохата на елинизма е нещо като история за по-широка среда. По това време се белетризира в хекзаметър - прозата е предназначена предимно за специалисти. Няма събития, настоящи или минали, които елинизмът да не дръзне да пренесе в епоса. Само от Риан знаем четири заглавия - поема за Ахея, за Месения, за Тесалия, за Елида. Фест пише епос за историята на Спарта, Аполоний за основаването на Родос и Александрия. В първи век пр. н. е. поетът Архий описва в хекзаметър войните на римляните с кимврите и с Митридат, Боетос от Тарс - битките при Филипи и Акции. Чужденци популяризират по този начин историята на своята родина: Филон Стари пише епос за Ерусалим, самаритянинът Теодот - поема за юдеите.
Повече знаем за Месенската поема на Риан, от която е запазен откъс в четвъртата книга на Павзаний287. Риан от Бене Акте на Крит живее във втората половина на трети век пр. н. е., занимава се и с филология, пише епиграми, автор е и на митологически епос „Хераклия” в четиринадесет книги. Сюжетът на поемата, за която става дума, е взет от някакво историческо съчинение, предава се епизод от втората месенска война. Може би стимулиран от филологическите си занимания с „Илиада” и „Одисея”, Риан имитира не само отделни Омирови сцени, но, изглежда, и цялостната структура на Омировото повествование. Събитията стават около 500 г. пр. н. е. Героят Аристомен иска да освободи родината си Месения от спартанско иго. Самият той е стилизиран като Ахил, но сюжетът е развит по-скоро романно, с перипетии и чудесно стечение на обстоятелства. Риан ползва като че ли езика на вълшебната приказка. Аристомен попада в плен у спартанците, но една жрица на Деметра, влюбена в него, му помага да се освободи. Хвърлен при второто си пленничество в дълбока яма, бива освободен от орел, който го взима на крилете си. Чудесното освобождение се повтаря още няколко пъти - участва и една лисица, също едно момиче, което, получило указание насън, напива стражата и освобождава героя. Накрая Аристомен разбира, че въстанието няма да има успех разделя се със своите хора и отива на Родос, където умира и бива погребан с почести.
В областта на чистия митологически епос прави впечатление, че се предпочитат няколко основни сказания. Най-често се пише за Херакъл. Освен Риан, за когото вече стана дума, с Херакъл се занимава Теодор, автор на двадесет и една книги епос, посветен на борбата на боговете с гигантите. Диотим от
Hor. Epist. 2, 1, 233. Porph. art. poet. 357. Същият пасаж в „Романа за Александър” {Vita Alex. I, 42). Подробно за недостигналите до нас епически творби Ziegler, 15 и сл. 287 Pans. IV, 6, 3. Също Stob. Flor. ІІІ, 4, 33.
4
Адромитион пише „Подвизите на Херакъл”, Фаидим от Бисанте - „Хераклови митове”. Дионис също е обичан герой - знаем за „Бакхови стихове” на Теолит от Метимна, за една „Дионисиада” на Неоптолем288 от Парион. И аргонавтите са търсени. Изиграва роля може би популярността на Аполоний. „Аргонавтика” пишат Клеон от Курион и Теолит от Метимна.
Какво представлява чистият митологически епос може да се разбере по особеностите на Аполониевата „Аргонавтика”. Много по-съществено за развитието на епоса е, че митологическият кадър навлиза в историческия и епидейктическия епос. Още в Антимаховите хекзаметри за Лизандър митологията помага да се придаде вечно измерение на преходно човешкото. Когато във втори век пр. н. е. римският поет Ений пренася божествения апарат от митологическия в историческия епос, подготвяйки почвата, върху която израства „Енеида” на Вергилий, той действа по елинистически и довършва една елинистическа тенденция289.
Най-оригиналното проявление на елинистическия епос е учената поезия. Тя има предшественик във философските поеми на Емпедокъл и Парменид. Новото е, че е лишена от лиризъм. Какво ли би казал Аристотел, който твърди в „Поетика”, че между Омир и Емпедокъл общото е само размерът290, ако можеше да прочетете някоя от гастрономическите поеми на елинизма. Но макар и не в традиционния смисъл на думата, това все пак е епос. Не бива да се забравя, че между другото елинистическият епос е средство за разпространяване на знание. Ритмизацията е белег за условността на самото разпространение, на това, което е по-добре да наречем публичност. Щом нещо трябва да се знае от много хора, подходящо е да се предаде в хекзаметър. Разбира се, учените поети на елинизма си позволяват волности, като описват в хекзаметър предмети, които определено не интересуват широк кръг читатели. Дали пък по този начин чрез несъответствието не се произвежда впечатление за поезия. Затова не бива да оценяваме като творческа неудача елинистическия учен епос. От антична гледна точка той е на мястото си. Стига да припомним хвалебствието, което отправя на Арат в една своя епиграма толкова тънък ценител като Калимах (Аnth. Pal. IX, 507).
Пише се за какво ли не - на гастрономически теми, съставят се цели готварски книги в стихове, прочута е например тази на Архестрат от Гела. Също на козметически теми. В трети век пр. н. е. Нумений от Хераклея пише в хекзаметър за рибарството, ученикът на Калимах Филостефанос - за невероятни явления, свързани с реки291. Както ораторът, така и епическият поет могат да се занимават с всякаква тема. Това е едно от доказателствата, че елинистическият епос изпълнява функциите на съвременната проза.
Може би най-крайният пример е Никандър от Колофон. Той живее някъде във втори век пр. н. е. и по стара традиция на поети, произхождащи от Мала Азия, се изразява надуто и тъмно. Затова достигналото от него е съпроводено от много
288 Неоптолем е автор и на една „Поетика” по свидетелството на схолиаста Порфирий, послужила за
образец на Хорациевото „Поетическо изкуство”.
289 Вж. заключенията на Zieglеr, 25 и сл.
290Arist. Poet. I (1447 b 12 и сл.)- Срещу оценката на Омир Christ-Schmid, 162. Вж. също Kцrte, 205. 291 Сведенията за този род поезия у Christ-Schmid, 167 и сл.
5
схолии. Опазени са две поеми - едната се занимава с лекарствените средства срещу ухапване от отровни животни (посветена е на поета Хермесианакт), а другата, по-кратка, дава съвети как трябва да се постъпи при отравяне с храни292. Никандър е автор на още няколко поеми, недостигнали до нас - една „Георгика”, подражавана по-късно от Вергилий (вътре ставало дума за отглеждане на зеленчуци, дори се давали рецепти за ястия), една поема за превращения на растения и животни, послужила за образец на Овидий в неговите „Метаморфози”, и една „Прогностика”, всъщност едноименното съчинение на Хипократ, обърнато от Никандър в стихове.
Също така с преобръщане на проза в епос са създадени „Явленията” на Арат. Те са един вид поетическа екфраза, която има за цел да запознае по-широк кръг читатели с астрономията на Евдокс от Книд. Но, изглежда, целта на поета не е само практическа. Цицерон, който превежда част от поемата на латински, твърди, че Арат не е много вещ в астрономията, но че стиховете му са великолепни293. Един век по-рано Хипарх, който коментира Евдокс и Арат, отбелязва цяла редица грешки, допуснати от поета. Така че може би е прав един съвременен автор в твърдението си, че популярността на Арат трябва да се обяснява не с учеността, а с поетическия му талант294.
Която и да е причината, поемата на Арат е измежду най-четените, най-често коментираните, издавани и богато илюстрирани книги на античността. Освен Цицерон в първи век пр. н. е. с нея се занимава Варон Атицински, в първи век от н. е. я преработва на латински Германик, в четвърти век Авиен, цялото средновековие не престава да я чете. Изобщо Арат е знаменитост. Наричат го „новия Хезиод”. Родният му град Соли в Киликия сече монети с неговия образ. Апостол Павел го цитира.
Роден е в 314 г. пр. н. е. Първоначално е ученик на Менекратес в Ефес, който пише подражание на Хезиодовите „Дела и дни” и сигурно създава у Арат вкуса към учена поезия. По-късно заедно с брат си Атенодор учи при Зенон от Китион в Атина. Брат му практикува стоицизъм при Антигон в Пела и вероятно той свързва Арат с македонския двор. Има данни, че поетът посетил Антиохия. Но седалището му е в Македония, както се разбира и по строгия тон на неговата поезия. Автор е и на други произведения, недостигнали до нас. Примерно във връзка с победата на Антигон над галите (227 г. пр. н. е.) пише един химн „Към Пан” – съществувало поверие, че македонците победили с помощта на пастирския бог. Пише елегии, епиграми, медицински съчинения, занимава се с филология. Притежаваме негово изображение, на което е представен с брада - това ще рече, че го смятат и философ295.
Арат създава „Явления” по поръка на Антигон. Поемата се състои от две части296. Всъщност заглавието се отнася само за значително по-дългата първа част. Тя се открива с химн към Зевс, написан по подражание на химна на Клеант, с
292 Nkandrеa. Theriaca et Alexipharmaca, Rec. et emend. O. Schneider. Lipsiae 1856. Останалите
сведения за Никандър у Christ-Schmid, 167 и сл.
293 Сic. De orat I, 16.
294 Става дума за Groningen, 88 (ц. с. - вж. бел. 11 към предишната глава).
295 Изворите за Арат у Christ-Schmid, 163 и сл. и у Kцrte, 206 и сл.
296 Arati Phaenomena et Prognostica. Accedunt Ciceronis et Germanki
Reliquiae. Rec. A. Koechly. Parisiis 1851.
6
когото Арат се познава от кръга на Зенон. Половината на първата част е заета от неподвижните звезди, после следват подвижните и съзвездията на зодиака. Без да стига до астрология, Арат разполага с подобна обща концепция - това е стоическата идея за световната симпатия. Космологическата гледна точка се налага от самия предмет, от нея следва сериозният тон, философското настроение. И все пак Арат е по-скоро поет, а не философ - липсва му чувство за отвъдност. Той описва, разказва за отделни неща. Поле от знаци, отразяващо практическото битие на човека, небето всъщност е идеален инструмент за благополучие.
Това особено силно се чувства в по-късата втора част, наречена „Прогностика”. За написването й Арат ползва разнообразна литература по всякакви въпроси. Предмет на тази част е времето и знаците, по които се разбира неговата промяна. Стремейки се да бъде практичен, поетът постига същевременно усещане за природа, каквото не бихме открили дори у Теокрит. Някои неща са вечни -короната около лунния диск при залез, вещаеща вятър. Нуждата кара да се забележи формата на вълните, движението на облаците, силата на светкавицата. Арат наблюдава поведението на животните пред буря, летежа на жеравите, трепкането на пламъка. Космосът природа се усеща в дъха на пролетта, която през радостта на бедняка минава в боевете на козли, мученето на бикове и виенето на вълци. Втората част много по-определено от първата заслужава да се нарече епос -в нея се чувства екстазът на обективното и цялостно усетено битие.
„Аргонавтика”297 е най-пространното елинистическо произведение, достигнало до нас, същевременно най-сложното, най-трудно поддаващото се на оценка. Има данни, че при написването на първите две книги поемата е посрещната с неодобрение от учения кръг в Александрия. Дори се смята, че засегнат от критиките, Аполоний оставя родния си град и се премества в Родос, дето живее до края на живота си. Оттам е прякорът Родоски. На Родос поетът коригира написаното, създава и другите две песни. Но, изглежда, вкусовете са обвързани с малката форма и учения епос - додето Аполоний е жив, поемата не се радва на успех298. По-късно отношението се изменя. „Аргонавтика” става една от най-четените и най-често коментираните книги на елинизма, личи по обилните схолии299 и широкото влияние, което оказва. Присъствието й се усеща у Ений, Вергилий и Овидий, естествено у Валерий Флак. Варон Атицински превежда поемата на латински. С Аполоний се занимава в първи век един филолог Теон, в четвърти век Григорий Назиански го чете с интерес300. От „Аргонавтика” се намират папирусни откъси дори от седми век от н. е. Аполоний е търсен и харесван и това доказва косвено, че в евентуалния спор с Калимах побеждава линията, в чието начало стои „Аргонавтика”.
В ново време оценката отново става отрицателна. Не толкова в угода на Калимаховия възглед за малък епос, колкото поради създадения от Омировия епос вкус към романна постройка, от деветнадесети век насам на никой друг античен
Apollonii Rhodii Argonautica. Rec... H. Frдnkel. Oxonii 1961. Един достъпен превод на руски език, изпълнен от Г. Церетели, в кн.: Александрийския поэзия. М, 1972.
298 За спора на Аполоний и Калимах вж. в предишната глава раздела за Калимах и бележките към
текста. Най-обилни сведения у Couat, 492 и сл.
299 Scholia in Apollonium Rhodium vetera. Rec. C. Wendel. Berolini 1935.
300 Сведения от този тип у Schneider II, 290 и сл.
7
автор не са отправяни такива укори за изкуственост, сухота и неумение Да композира301. Обикновено се ценят отделни откъси, цялото по традиция се подценява. У един автор „Аргонавтика” е наречена Дори „наръчник за образовани туристи”302. В последните десетилетия това отношение лека-полека се променя, на Аполоний отново започват да се отправят похвали, да му се посвещават специални изследвания303.
За живота му не знаем почти нищо. Баща му произхожда от Навкратис и се казва Силей. Измежду поетите от по-старото поколение Аполоний единствен е родом от Александрия. Предполага се, че е по-млад от Калимах поне с десетина години. Занимава се с филология, работи върху Хезиод, Архилох и Антимах. Директор е на библиотеката след Зенодот до времето, когато се заселва на Родос. Учеността му е демонстрирана в „Аргонавтика”, дето заемките от Омир, Еврипид, Филитас и Арат стоят неприкрити304. Автор е и на други произведения - на малки епоси за основаването на Навкратис и Александрия, за Родос и Книд. Дали е писал инвективи срещу Калимах, не може да бъде сигурно. Говори се, че двамата били погребани в един и същ гроб в самия Музей, един вид примирени пред лицето на поколенията305.
В „Аргонавтика” Аполоний осъществява амбициозна идея да създаде голям митологически епос. Дали е искал да съперничи на Омир? Но, както се вижда, подражавайки го в отделни неща, и то умишлено, той не следва Омировото изкуство на строене. Аполоний е оригинален и в сравнение със съвременниците си, които предпочитат редки сюжети, локални митове, теми откъслеци от някакво известно цяло. Той, напротив, разработва цял сюжет. Не продължава вече зачената в друго произведение история, както правят циклическите поети, а сам се заема да стори това, което в по-древно време се върши от мнозина.
Митът за аргонавтите, на който се спира Аполоний, до негово време е разработван откъслечно. На едно място в „Одисея” го засяга Омир, у Пиндар е споменат в четвъртата питийска ода, Мимнерм, Сафо и Симонид се занимават тук-таме с аргонавтите, също Антимах в „Лида” и Филитас в „Телеф”. Много изгубени атически трагедии засягат моменти от този мит306. Аполоний си поставя за цел да събере пръснатото, да създаде художествено произведение от това, което до него съществува като сюжетен фон за други произведения. В този( смисъл неговата задача е учена, а „Аргонавтика” е донякъде учен митологически епос.
Аполоний иска да създаде произведение, изключващо нуждата от друго произведение - география и история едновременно, наука и занимателно четиво. Той чувства, че само с мит може да се постигне подобна синкриза. Изглежда, това е втората причина, поради която се спира на сказанието за аргонавтите. Понеже
Срв. Couat, 221, също История III, 83, Kцrte-Hдndel, 194 и сл. Уточнявания във връзка с времето на написване на „Аргонавтика”, библиотекарството на Аполоний и престоя в Родос у Gow, XXII, също у Webster.
302 Боннар, 291 сл., и други подобни оценки за „Аргонавтика”.
303 Вж. библиографията у Kцrte-Hдndel, 355, също Смыка, О композиции.
304 В схолиите към „Аргонавтика” са цитирани имена на повече от двеста автори, използвани от
Аполоний. За източниците и специално за използването на Калимах Смыка.
305 Сведенията за живота на Аполоний у Christ-Schmid, 140 и сл.
306 Сведенията у Christ-Schmid, 142. бел. 1.
8
събитията стават едно поколение преди войната за Троя, митът за златното руно придобива по-моделно положение. Създава се като че ли ново примерно минало, което измества вече оформилото се посредством Омир. Аполоний подчертава моментите, които подсилват моделната концепция. Те са два - първо, в похода участват почти всички големи герои на елинското минало и второ, походът е повод да се обходи едно голямо пространство, обхващащо целия обитаван свят.
Само че изборът на Аполоний е изпълнен по лични творчески, а не по колективни мотиви. Така, както е разработена, „Аргонавтика” не изразява общностно съзнание, не е предназначена за народен колектив307. Тя не е жизнена система като епоса на архаическата епоха, а книга, художествено произведение. От това следва липсата на вътрешна смислова динамика. Сюжетът на поемата е повествование, което не произвежда допълнителен смисъл при допира на епическата форма с колективния слушател. Гледано по същество, разказаното вече не е мит. И въпреки че донякъде продължава да се държи като мит, понеже свързва в едно различни положения, сюжетът на „Аргонавтика” е мит експериментален -поетът го заставя да бъде мит.
Още едно нещо трябва да се има предвид - авторът вече приготвя напълно завършен текст. Той организира. Една от най-трудните задачи, по-рано изпълнявана от мнозина, е разположението на материала, изработването на цяло, състоящо се от елементи и части. Понеже създава произведение, равняващо се на половината „Одисея”, Аполоний чувства нужда да отдели по-обозрими части. Той прави сам деленето, което филолозите на неговото време извършват върху поемите на Омир. Само че постъпва необичайно. Като дели поемата на четири песни, той се спира на величина, двойно по-голяма от една Омирова песен. Неговите четири книги по брой на стихове се равняват на атическа трагедия308. Това делене прави изложението по-обозримо. Но иначе на границата на първа и втора песен нищо не се променя - пътят към Колхида продължава. Обръщенията към божества в началото на трета и четвърта песен, които въвеждат нови теми, също не създават граница, повествованието продължава да тече в указаната посока. И в този смисъл у Аполоний отделната книга е формална единица.
Ако гледаме самото повествование, то се дели на три основни Момента -пътуването до Колхида, събитията в Колхида и връщането. Пътуването заема най-много текст (2650 стиха) и е разположено върху първите две книги, свързани с краткото обръщение към Аполон в началото на първата. Събитията в Колхида са изложени в 1955 стиха, а връщането в 1129, така че границата между втория и 1 третия момент не съвпада с края и началото на песен.
На пръв поглед тези три момента не са конструктивни единици. Понеже разказва за връщането на златното руно, Аполоний естествено минава през трите момента. От антична гледна точка обаче хронологическото разположение е нещо
Много ценни заключения у Смыка. О композиции, 352 - „Аргонавтика” е предназначена за широк кръг от читатели, които са вътрешно пасивни, не се вълнуват от висока морална проблематика; целта на автора е самото повествование (с. 354).
308 Това напомня величината на Ликофроновата „Александра”. Изглежда, обемът на една трагедия се е възприемал като норма - единица за осъществяване на художествено единство. Идва на ум и тезата на Stoеssl за това, че в „Аргонавтика” Аполоний е реципирал сюжетите на много недостигнали до нас трагедии.
9
особено. Така разказват циклическите поети. Аполоний избира техния маниер в противовес на Омировото романно разположение на материала. Така че излагането на събитията поред (това е принцип и на дидактическата поезия) има функции на структура. Наше задължение е да определим нейния смисъл, и то не само в негативно отношение, да го търсим в това, че Аполоний иска да се отличава от Омир. В случая хронологическото разположение е естетическо изражение на усета за реално време.
Още в началото на поемата се усеща, че цялото ще се строи като времева поредица, не само като атемпорално повествование за нещо, което така или иначе трябва да стане. Неслучайно Аполоний предава накратко причината за похода, като подчертава приказния момент: Пелий изпраща Язон за златното руно, защото го вижда само с един сандал и си припомня предсказанието да се пази от такъв човек. По-реалното опасение, това, че се бои от своя племенник, изобщо не е споменато. Аполоний дава експозиция, не прави завръзка. Затова повече място е отделено на самото отпътуване, особено на изброяването на участниците в похода309.
Следването на моменти в „Аргонавтика” има второ проявление в следването на пространствени топоси. Те действително се възприемат за реални, защото се изброяват и описват с действителния си вид. Показани са скали, издадени в морето нос и острови, назовани са с истинските си имена. Географията на Аполоний е почти действителна и дори когато връща аргонавтите по невероятен път през устието на Дунав по ръкав, който се влива в Средиземно море310, той продължава да описва достоверно в пространствено отношение. Избира този невероятен вариант, за да демонстрира своята ученост, но и за да обхване повече пространство. И още нещо. Понеже поемата от една гледна точка е без цел, представлява просто пътуване, тя може да продължава безкрайно и продължава всъщност до най-отдалечената точка, която е способно да си представи античното съзнание, до самото начало.
Това, че пространството у Аполоний се затваря в кръг, е донякъде митизъм, но донякъде реална концепция за строежа на света. Особено реална става тя във възприятието на голям обем пространство. То е типично за елинизма и съвсем съответно за обективния тон на епоса. Обхваната е не полумагична, полуреална природа, както у Омир, а пейзаж некамерен, нито сантиментален или усетен по практическа подбуда. Аполониевият пейзаж напомня патоса на далечините у Хьолдерлин. Изкачили се на връх, аргонавтите изпитват наслада да съзрат в далечината тракийския бряг, планините на Мизия и теснината на Босфора. Те имат очи, способни да възприемат реален пространствен обем.
От една страна, Аполоний описва отделни моменти във времето, отделни места в пространството и отделни явления. От друга страна, „Аргонавтика” е съставена като че ли от несвързани една с друга рубрики. Примерно една от тях е описанието на култове. От поемата може да се извлече наръчник по този въпрос.
За особеностите на каталога в началото на Аполониевата „Аргонавтика” Смыка, Замечания, 113 и сл. - във връзка с работа на Р. Hдndel се подчертава, че Аполоний има съзнание за едно вече еднородно, равномерно протичащо време, като се стреми да запази илюзията за непрекъснато протичане на събития.
310 За географската начетеност, учените цели и реминисценциите, които прави Аполоний с това връщане по Истър, Kцrte-Hдndel, 187.
10
Без определена поетическа функция се изреждат случаи на принасяне на жертва и изпълнение на религиозни ритуали - Аполоний сякаш търси повод, за да се отдаде на описание. Друга рубрика са етнографските наблюдения. Посещават се непознати места, наблюдават се неизвестни обичаи, странности като това, че у тибарените стенат мъжете, когато жените раждат, а мосинеките правят наяве това, което у елините е прието да се прави скрито. Тези подробности Аполоний предава в тон, подобен на Херодотовия, но нещо повече - с елинистическа прецизност и интерес към отделното, към парадокса.
И тези рубрики, и географията може да са сторят скучни. Не бива да се забравя обаче - в „Аргонавтика” действа едно равнище на учен епос, на трактат, на реален хронотоп311, ако се изразим с термина на Михаил Бахтин. С поставянето му до традиционния митологически хронотоп е направен опит да се осмисли действителността в няколко проявления. Затова е естествено, че се избира епос, принципната художествена форма, допускаща обемно изражение. Особеното е, че Аполоний иска да съчетае структурата „трактат описание", аналитизма на учения епос с художествената структура на митологическия епос.
Като мит историята за Язон и аргонавтите представлява второ ниво в „Аргонавтика”. Веднага може да се каже - то е значително по-слабо от нивото на трактата. На много места е фактически редуцирано към него. Ако отстраним трактата, рубриките и описанията, остава една вълшебна приказка, историята за героя, комуто е поставена непосилна задача. Като преминава през поредица от премеждия и преодолява пречещите обстоятелства, подпомогнат от добрите сили, той успява да изпълни задачата. Много моменти от вълшебната приказка за героя Язон се откриват в поемата. Язон и другарите му постоянно са изправени пред трудност - в началото на втора песен Полидевк влиза в двубой с Амик, царя на бебриките; препятствие са скалите па Симплегадите; най-голямото препятствие е Еет, който пази златното руно. Съвсем като в приказка той дава трудни задачи на героя - Язон трябва да овладее огнедишащите бикове и да засее нива с драконови зъби. След като се справя, изпречва се чудовището, което пази руното. След това трябва да бяга от вероломния Еет. Премеждията продължават по целия път назад. Отстраняването става с чудесни средства - пророкът Финей казва на аргонавтите как да минат през Симплегадите, Медея помага на Язон с магия при засяването на нивата, при открадването на руното и заблуждаването на преследващия ги Еет. На това равнище тя е чудесна сила, добро обстоятелство за героя Язон. Ако на равнището на трактата аргонавтите пътуват безпрепятствено и авторът просто описва, на равнището на приказката, напротив, има определена цел. Тя е раздвоена на два етапа -„първият е открадването на руното, вторият - отнасянето му в Йолк. На равнището на трактата се разгръща повествование центробежно, на равнището на приказката, напротив, повествованието е центростремително, има основно събитие - открадването на руното. Знае се, че то ще се осъществи и че героите ще се завърнат успешно - във втора книга Финей предрича какво ще се случи, в четвърта - Кирка.
Бахтин, 234. Вж. у него (с. 456) смисловата характеристика на епоса.
11
Трудно е да се определи къде нивото на приказката прехожда в героически епос312. Аполоний оформя приказката за Язон по епичному. Героят тръгва с другари и целта е не само лично да се сдобие с руното, това е колективна цел. Всичко става така, за да се опази и зачете интересът на колектива. Най-важните въпросите се обсъждат в съвета и съвсем по омировски, когато е нужно да се вземе решение, Язон, който решава и насаме, отнася въпроса и до другарите си. Изобщо колективът е ценност, която се пази. Когато потеглят, забравяйки Херакъл, Язон и Теламон си отправят остри думи, но скоро се помиряват като че ли в името на колективното благополучие. Това помирение е израз и на съобразяване с обективния ход на събитията, защото забравянето на Херакъл се оказва нещо необходимо - героят се отделя от групата по волята на Зевс.
По епичному, а не така, както е във вълшебната приказка, човешката и божествената инициатива се преплитат. На много места Язон и аргонавтите сами решават какво е нужно да се стори. Когато се задържат на остров Лемнос, достатъчно е хокането на Херакъл, за да се отправят отново на път. От друга страна, има и божествена намеса. Точно по омировски тя става там, където човешката инициатива не би стигнала или би била невероятна. Прекалено частно и случайно би изглеждало влюбването на Медея, ако ставаше просто така. Затова инициативата изхожда от Хера и Атина, които мразят Пелий и обичат Язон. Също като у Омир божите симпатии и човешките цели съвпадат. Влюбването е означено външно, то става, защото след надумването на Атина и Хера Афродита праща Ерос да прободе сърцето на Медея. Но то става и в чисто човешка среда. Веднъж ранена от Ерос, дъщерята на Еет изпитва любовта психологически достоверно, все едно, че се е влюбила без външна намеса.
Както в двойното автономно-теономно мотивиране на човешкото поведение, епосът в „Аргонавтика” би трябвало да се търси в неразличаването на човешкия свят от природната среда. Човекът на Аполоний естествено прехожда в природата и чудесните обстоятелства, които се изпречват по пътя му. Разбира се, това се върши умишлено. По този начин поетът може би реагира на съвременното обособяване на човешкия от природния свят. Неразличаването е идеал. Затова пластиката в „Аргонавтика” е условност, естетическа конструкция, не класика, а класицизъм. Впрочем у Аполоний много неща са в процес на оформяне, така е и с класицизма. Подражавайки изказите на Омир, той се изразява ту пластично, ту условно пластически. Между неговите сравнения някои са чиста пластика, например сравняването на вълненията на Медеиното сърце с трептенето на слънчев лъч, отразен върху водна повърхност. Други напомнят Омир, но макар че превеждат някакви впечатления на пластически език, всъщност са лишени от Омировото разширение, от несъответствието, произвеждащо чиста пластика313.
Нивото на епоса е надстройка на нивото на вълшебната приказка, те някак се покриват. Докато нивото на трактата им противостои. В конфликтното отношение на тези две страни се крие особеността на поемата. В аномалната връзка на две принципно различни структури може би случайно е открит адекват за по-
312 В целия текст се опирам на систематиката, защищавана от Е. М. Мелетинский (Поэтика мифа.
М., 1976, с. 262 и сл.).
313 За сравненията у Аполоний Kцrte-Hдndel, 190.
12
обемно изражение на действителността. Понеже живее във време, настроено аналитически, и върви срещу неговите вкусове, Аполоний не успява да реализира амбицията си. Тя е нереализуема. От една гледна точка това наистина може да се счете за неуспех, само че той има специфично изражение. При срещата на трактата с приказката епос се получава форма, която, без да бъде пълен художествен адекват за изразяване на действителността, носи идея за динамика, за процесност и незавършеност.
И така Аполоний съчетава центробежното описание на времеви моменти, топоси и разнообразни явления, от една страна, и центростремителното събитийно центрирано повествование на приказката епос, от друга. Един от ефектите е, че описанието демитологизира премеждията по пътя към златното руно. Типичен пример е престоят на остров Лемнос в първа песен. На мястото на традиционната пречка, задържане при зла сила, която се чувства в основата на мотива, у Аполоний престоят на аргонавтите на Лемнос е обикновено пребиваване. Жените посрещат дружелюбно героите, следват угощения и разговори. Хипсипила разказва на Язон историята за прогонването на мъжете от острова. И въпреки че се чувства известен сюжетен нерв - жените се надяват да задържат аргонавтите, когато решават да отплуват, те ги изпращат дружелюбно. Няма следа от съпротива. Премеждието е сведено до обикновено бавене, а то - до поредица от моменти, в които се усеща чистото, непроизвеждащо събития протичане на време.
Така и при бебриките. Премеждието е повод да се развие епизод. Разликата е, че тук има сюжетно напрежение. Не просто се слиза на брега и после се отплува. Сражават се Амик и Полидевк, нещо се случва. Откриваме цял разказ. Това е новото по отношение на Омир. По омировски свободни, някак отделени, епизодите у Аполоний нарастват в части със своя структура. Те са епилиони. Така от срещата на трактата изложение, поредица от моменти и приказката епос се поражда третото, най-действително и може би най-успешно ниво в „Аргонавтика” - нивото на епизода.
Епизодите имат разнообразен строеж. Някои са обикновена екфраза, като описанието на плаща на Тезей в първа книга, традиционна ретардация, всъщност характерна съставка на елинистическия епилион, други са каталог, като изброяването на участниците в похода в началото на поемата. Аполоний имитира традиционното епическо рубрициране, но дава израз и на елинистическия вкус към обикновено следване, към просто натрупване, в което се подчертава епическата обективност. Два вида епизоди правят по-силно впечатление - разказът и жанровата картина.
Типична проява на епизода разказ е историята на Хилас. На пръв поглед става точно така, както у Омир - цялата десета песен в „Илиада” се развива като допълнителен разказ. Но ето в какво е разликата. Въпреки че нощните подвизи на Одисеи и Диомед не са вътрешно необходими за развитието на сюжета, тематично те принадлежат на произведението. Докато историята за Хилас е нещо напълно външно в поемата за връщането на златното руно. В гледната точка на Хиласовата история сказанието е фон, даващ повод да се предаде един или друг страничен разказ. Прилича на разредена среда, в която се полагат плътно изработените епизоди. Разбира се, Аполоний свързва историята за Хилас в потока на събитията. Изчезването на момчето става причина Херакъл да се отдалечи и аргонавтите да
13
отплуват без него. Само че това събитие е незначително, измислено е, за да се приключи епизодът за Хилас. Връзката е повърхностна като в неумел роман.
У Аполоний романът в цялост не се е получил, защото центробежната сила на трактата изброяване разхлабва връзките в прекалена степен. Това обаче не пречи на изработването на отделните малки разкази. Също като в един тип сборник те са свързани от обща история. И ако цялото на „Аргонавтика” е незавършено, принципно незавършимо, на равнището на епизода има завършване. Там то е по-естествено и по-лесно. Така историята за Хилас е напълно завършен епилион. Момчето се отправя за вода. Когато се навежда да загребе със стомната, облян от лунната светлина, пленява с красотата си водна нимфа. Тя го обгръща и увлича в дълбината. Хилас извиква, дочува го Полифем, хуква да съобщи на Херакъл. Героят веднага се втурва да търси своя любимец, но всичко е напразно. Иначе Аполоний се изразява епически: предава накратко живота на Хилас, разпростира сравнения, но не успява да приспособи напълно към епоса народната легенда. Тя звучи като история за себе си.
Епизодите картини у Аполоний са по-чести. Не така отделени от цялото като епизодите разкази, в тях обикновено се върши нещо, което засяга общото развитие на събитията. Основно средство за израз тук е описанието, което не липсва и в епизодите разкази. Може да се каже, че епизодите от този тип са най-модерното пространство от поемата, допускащо да се покаже битова и камерна среда. Типично е началото на трета книга с двете последователни картини - Атина и Хера при Афродита и Афродита при Ерос. След кратко обръщение към Ерато, музата на любовната поезия, Аполоний пренася действието на Олимп, за да покаже божествения мотив за влюбването на Медея. Понеже този тип теономна мотивировка е неправдоподобна за съвременния човек, в предния план на изображението става всъщност нещо друго. Поетът се изразява индивидуално и интимно за стихийно-обективното. Обективните символи са превърнати в поетическа форма, която освен че наслаждава, има и сериозна задача - прави реверанс на традицията.
Най-напред е показана беседата на Атина и Хера. По съвсем личен мотив те решават да прибягнат до услугите на Афродита. Има нещо игриво настроенческо в поведението на богините. Влизайки в дома на Афродита, те се държат като две жени, отишли на гости у приятелка. Разликата от идилиите на Теокрит не е голяма. Има и нещо повече. Епическата обективност е пригодна в по-висока степен за описване на обстановката. Афродита седи пред огледалото. Когато влизат, още не е довършила тоалета си. Една великолепна подробност - привързва косите си на опашка, за да не се разпилеят. Споделят си това-онова и когато става дума, че Ерос трябва да помогне със стрелите си за делото, това е повод майката да се оплаче от непослушанието на сина си. Асоциацията естествено отвежда към майката от мима „Учителят” на Херондас. И тук синът е занемарил учението, отдаден на играта с ашици. Афродита обещава, че ще стори каквото може, отива да потърси Ерос и го заварва да играе на ашици с Ганимед и радостно-нахалният Ерос, са предадени реално до нюанси, точно както в жанровите сюжети на елинистическата малка пластика – дете с гъска, дете с куче. Укорните думи на Афродита, както и обещанието, че ще му подари топка, ако рани Медея, звучат естествено. Само че реалистическото настроение завършва с края на картината. И ако на съвременния
14
ценител изглежда, че началото на третата книга е издържано в художествено отношение, то е, защото на това място задачата на поета е по-определена, по-чисто поетическа.
Както се изразихме условно „Аргонавтика” е неулучен роман. За романна постройка вътре в епоса е късно – Омир е далечно минало, същевременно е рано. Време е за разказ. И тъкмо разказ е това, което откриваме в легендата за Хилас. В „Аргонавтика” е постигнато и по-едро построение – новелата за любовта на Медея. Тя е по-пространна, с по-сложен строеж и с много по-сериозна проблематика от всичко друго в поемата. Новелата се развива успоредно с дългия епизод за трудните задачи, поставени на Язон от Еет непосредствено преди овладяването на руното. Ако не беше новелата, епизодът щеше да представлява чиста вълшебна приказка. Защото на Язон само се случват благоприятни неща. Разбира се, той е храбър, избира винаги по-трудното положение. Но все пак за него се грижат богове, помага му една магьосница. Също като в приказка събитията в епизода следват щастливо и те действително само щяха да следват, ако покрай Язонова гледна точка314 Аполоний не беше развил още една, тази на Медея, ако не беше преплел в приказката за подвизите на героя новелата за страданието на влюбената жена.
Двете повествования са свързани, но те имат различни цели. Целта на героя Язон е овладяването на руното, на героинята Медея – бракът с Язон. Има ли две цели, има две нива на повествование и стига да се вгледаме, ще забележим, че трета книга е единственото място в „Аргонавтика”, дето се преплитат като в роман епизоди с протагонист Медея и други с протагонист Язон. Новелата за Медея е само едната страна на общото повествование, тази, която мотивира чистото случване в другата. Ако я отделим, доколкото това е възможно, ще забележим, че в нея събитията се разгръщат едно от друго. Това са събития вътрешни, емоционално-психологическо протичане, субективност. Веднъж задвижена, тя има свое развитие. Именно поради това Медея изглежда по-интересна, по-реална от малко механичния Язон, чиято мъдрост се изразява в съобразяване с обстоятелствата. Но нека да не сравняваме. „Аргонавтика” те е поема за безстрашни жени и безволеви мъже. Язон е такъв, защото е епически герой, докато Медея в трета книга е героиня на психологическа новела. Разбира се, вътре в произведението те са поставени в една плоскост. В това е проявено умението на поета. Той обогатява епическата форма, намира средства да преодолее стандарта на традиционния епически тип.
Ако не считаме изповедта на Симайта във втората идилия на Теокрит, това, което постига Аполоний в новелата за Медея, далече надхвърля възможностите на
Гледната точка на героя Язон, общо взето, се пази в цялата „Аргонавтика”, но на много места е нарушена и усложнена. И в този смисъл опитът на Аполоний да създаде епическо произведение с модерен тип единство не на сюжетен, а на персонажен принцип, както твърди М. Hadas (вж. Смыка, О композиции, 346), не може да се счете за последователно проведен. Дори да е налице такъв стремеж, той не би могъл да бъде осъществен. Напротив, анализът убеждава, че единството, доколкото е постигнато, е все пак на сюжетна, не на персонажна основа. В края на краищата е постигната романност от обективен тип. За това говори и фактът на включването на трагедийни сюжети в „Аргонавтика” (срв. Stoessl, 115 и сл.). Трагедията е многоструктурно образувание с романен характер.
15
античността за психологически мотивирано повествование. Но нищо по-несправедливо от това ,което хвалим поето за Медея, да го укоряваме за бледия Язон или за фолклорно живописния Еет. Ако изобщо беше възможно да постави повече герои в психологическо поле, подобно на Медеиното, Аполоний щеше да създаде психологически роман. Принципно това е невъзможно. Напротив – стореното с Медея представлява нарушение на обективния тон на епоса, независимо че в мярката на елинистическата склонност към аномалии то е нещо положително.
Медеиното влюбване се завързва на Олимп в интригите на Хера. Това е сферата на епоса. Понеже се усеща формална, направена е съдържателна с фриволни сценки. По същество Медея се влюбва, щом зърва Язон да влиза с другарите си в дома на Еет. Нищо ново в любовта от пръв поглед, нито в това, че момичето ту бледнее, ту се облива в червенина. Тази диагностика на влюбването е подготвена още у Сафо. Две неща са нови и всъщност неповторени в домена на елинската литература. Медея размишлява над своето състояние, наблюдава се, особеното на Аполониевата психология е самосъзнанието – тук немалко помага Еврипид. Второто е, че любовта, която в гледната точка на приказката за Язон е само помагащо обстоятелство, в новелата за Медея е събитие, пораждащо от себе си други събития.
В трета книга на „Аргонавтика” се преплитат два реда – това, което се случва в душата на Медея, и това, което се случва благодарение на сърдечното вълнение на момичето. В гледната точка на повествованието за Язон първият ред е само мотив. В гледната точка на Медеината новела външните събития са просто среда – истинско събитие е влюбването.
Влюбена от пръв поглед, когато се прибира в стаите си и остава сама, Медея се отдава на вътрешно съзерцание, оформящо любовното чувство. (Ако познаваше „Аргонавтика”, Стендал непременно би използвал тези сцени в своето есе за любовта, за да илюстрира теорията си за кристализацията.) Медея си припомня външния вид, дрехите, гласа на Язон, мъчи я мисълта, че го заплашва гибел. Страхът й прехожда в картина - представя си го мъртъв. Усеща в съпричастието, че не принадлежи на себе си. Аполоний представя влюбването като вътрешна разкъсаност между лична воля и друго, по-силно от разума, като колебание да се избере желанието или дълга. Медея иска да действа в посоката на желанието, спира я срамът. Има нужда от външна намеса, за да бъде извадена от състоянието на бездействие. Една прислужница известява на Халкиопа за терзанията й. Но дори когато идва при нея и двете решават да помогнат на Язон, Медея не споделя чувствата си, преструва се, че всичко ще стори заради нейните синове. Любовта се пази като нещо вътрешно.
Че не е само средство за постигане на благополучието на Язон, но също явление събитийно и стойностно само по себе си, се разбира от това, че Аполоний не пропуска нито едно изражение на любовта. Тя е радост, проявена в руменината по бузите, възторг в погледа, тревога, безсъница, сладка мъка, разсеяност или замисленост. На едно място поетът се изразява почти физиологически: „Непрестанно я мъчеше болка отвътре, разливайки огън по цялото тяло, по нежните жили и в долната част на главата, на тила, където е най-болезнено,
16
когато неуморимите Ероси улучат човешкото сърце.”315 При срещата с Язон любовното чувство е в своя връх. То е възторг, от който пряко изхожда пластически осезаема красота. От вълнение Медея не успява да отвърне, казва на Язон само как да си послужи с вълшебното биле. Странно е, че в разрез с цялата античност, която не се пази да назовава, Аполоний изразява силата на любовта, като я крие от думи. Така се постига като че ли повече достоверност за любовното преживяване.
Само страна на цялото, като всичко по-едро в „Аргонавтика”, Медеината новела е неединна. От една страна, наблюдаваме разгръщането на любовното чувство в трета книга, това е психологическата част, която се харесва на съвременния читател, от друга - историята на омъжването за Язон. Това е повествователната цел на новелата. Още в съня на Медея любовното чувство се оформя в желание за брак. Естествено е - в епоса любовта не може да бъде само наслаждение. В четвъртата книга, зает с перипетиите на връщането на аргонавтите, с описания на топоси, с география и етнография, Аполоний няма възможност да бъде психологичен. Следят се предимно външните събития. Затова след открадването на руното Медея има малко общо с дъщерята на Еет от трета книга. Сурова, малко страшна, тя прилича на Еврипидовата и въпреки че с известно основание тази промяна се тълкува като развитие на характера, струва ни се, че по-скоро е ефект от опростяването на сюжетната форма. В четвъртата книга Медеината история продължава само формално.
Понеже се стреми да бъде обемен и изчерпателен, Аполоний използва различни художествени структури. Те са вградени в относително затворена система, която, гледано обективно, като че ли не е необходима в епохата на Аполоний. Поетът избира епоса, за да предаде във форма, пригодна да изрази някакъв тип завършеност, състояние принципно отворено, незавършено и комплексно. Само роман би изразил това състояние. Понеже роман не съществува, Аполоний правилно се спира на епоса - от всички форми в традицията той е най-романният. Разбира се, не успява да създаде роман.
Но без да бъде епос в традиционния смисъл на думата, нито роман, „Аргонавтика” е все пак художествено произведение, своеобразен резултат на напрежението на старото и нуждата от ново, художествена форма - процесна, обслужваща по-скоро развитието. Завършеното произведение, което винаги ще се чете, е на равнището на епизода. Цялото е експеримент, също ценен, защото то е пълно с тенденции. Цялото е, така да се каже, мъка да се оформи нещо, което принципно не може да съществува. Поради тази особеност, нека я наречем градеж в развитие, в „Аргонавтика” по-добре, отколкото в идилиите на Теокрит, се усеща литературният процес на трети век пр. н. е. В този смисъл поемата на Аполоний е литературна творба. Неслучайно максимата на нейния създател „Четенето е храна на стила”316 издава литературно, а не художническо верую.
По материали от книгата на Богдан Богданов - "Литература на елинизма"
IV, ст. 761-765.
Максимата е цитирана у коментатора на Аполоний граматика Теон (Rhet. Gr. vol. I).
17
Няма коментари:
Публикуване на коментар