Русия и Европа

Владимир Войнович 

март 2015

Владимир Войнович (1932) е руски писател, много от книгите на когото излизат за първи път на Запад. Сред тях са донеслите му световна известност романи “Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин”, “Москва 2042″ и “Замисъл”, повестите “По пътя на взаимната кореспонденция” и “Шапка”, публицистичният сборник “Антисъветският Съветски съюз”. През 1974 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР. Емигрира през 1980 г., най-напред живее в Западна Германия, а след това в САЩ. През 80-те години сътрудничи на радио “Свобода”. Връща се в родината си през 1990 г. През 2001 г. е отличен с Държавна награда на Русия за романа “Монументалната пропаганда”.

Интервюто е на “Эхо Москвы”. Публикуваме го със съкращения.

“В Русия казват: “Ние сме такива, особени сме…”. Е, всички са особени. Французите са различни от немците, англичаните се отличават още повече. И в същото време има някакви основни житейски принципи, които определят тяхното съществуване. Това е все пак Европа, това е пространството, в което хората живеят по-добре – и материално, и духовно. У нас през цялото време повтарят: духовност, духовност! Но в духовно отношение те са много по-добре. Лъжат много по-малко, крадат по-малко, автомобилните катастрофи са по-малко, пътищата им са по-чисти…”, казва в интервю пред Наталия Делгядо и Никита Елисеев (Эхо Москвы) авторът на “Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин”.

Нека поговорим за “шестдесетниците” – има такова поколенческо явление. Как се отнасяте към това определение, може би то е измислено и всъщност няма подобно явление – просто във всички поколения има порядъчни хора. Или действително има такова поколение – ако е така, какви са неговите житейски принципи?
Шестдесетниците според мен са не просто едно поколение, те са дори няколко поколения. Това са хора на изкуството – основно на литературата, също на живописта, донякъде на музиката, може би и на театъра – които се изявяват по едно и също време. Защото според мен към шестдесетниците можем да отнесем Виктор Платонович Некрасов и Юрий Домбровски, които са доста по-възрастни – с 20 или повече от 20 години. А също и Солженицин. Тоест това са хора, които се появяват през 60-те години и всички заедно образуват една вълна. По-старите писатели някак са се приспособили към времето или времето ги е приспособило към себе си – не знам.
Някои хора смятат, че шестдесетниците са негодници, че не са направили нищо особено и изобщо не са направили това, което е било нужно. Разбирам, че по-късните поколения се отнасят критично към шестдесетниците. Те си ги представят като конформисти, които може би не са били достатъчно революционни…
Или достатъчно реакционни.
Или достатъчно реакционни. Или може би не са били достатъчно “майданисти”.
Тези упреци в конформизъм днес звучат особено мило.
Да, работата е там, че сред шестдесетниците има и конформисти, и неконформисти, те са най-различни. Но мисля, че онова, което ги определя, е фактът, че това е последната въздишка на старата комунистическа идеология след смъртта на Сталин и неговото разобличаване на ХХ-ия конгрес на ЦК на КПСС. Нашият живот зависеше от ЦК на КПСС, макар повечето от нас да бяха безпартийни, включително аз, но така или иначе животът ни зависеше от партията и нашите съдби бяха свързани с “решенията на партията и правителството”, както се казваше тогава. Та това бе последната надежда, че от тази идеология – марксизмът-ленинизмът – все пак може нещо да израсте.
Нещо човешко.
Да, нещо човешко. Може би тогава все още не съществуваше понятието “социализъм с човешко лице”, но имаше надежда за нещо такова и трябва да кажем, че тя вдъхновяваше. Тя се превърна във вдъхновяващ стимул за мнозина, включително за мен. Аз, например, бях уморен още когато умря Сталин – тогава бях на 20 години, но гледах песимистично на бъдещето на страната и на своето собствено бъдеще. А сега някак разбрах, че може все пак да се живее, може нещо да се направи. Ето така…
И на възможността книгите ви да бъдат публикувани ли гледахте песимистично? Вярвахте ли изобщо, че те ще бъдат публикувани някога в Русия?
Виждате ли, работата е там, че аз започнах да пиша след смъртта на Сталин и тогава донякъде вярвах. Да, започнах с вяра. После мина известно време и тази вяра се стопи.
Как ви се струва, дали в Русия идва време, когато публикуването на книгите ви отново ще стане невъзможно?
То вече приближава това време. Ще ви го кажа така – през 1962 г. говорих с Булат Окуджава и той ми каза: “Ето сега практически аз мога да напиша всичко, което искам. Нямам никакви ограничения”. Аз му отвърнах: “И аз”. После се замислих – вече пишех “Чонкин” – и си помислих: “Всъщност може би вече не, не съвсем”. Още през 1963 г. отпечатах разказа “Искам да бъда честен”. Някъде по това време свърши… Така че сега сме в подобна ситуация: едва ли не вчера си мислех, че мога да отпечатам всичко, което пиша, а днес вече не мисля точно така, вече се съмнявам в това.
Промени ли се като цяло светът за тези 50 години от смъртта на Сталин и времето на “затоплянето”, промениха ли се изобщо хората в Европа и в Русия? Смятате ли, че хората се промениха, като се има предвид историческия опит?
Знаете ли, на мен ми се струва, че хората по принцип малко се променят и това е естествено. Струва ми се обаче, че те се измениха. Ето, сравнително скоро, навярно през 2002 г., когато се разправиха с НТВ, имах публичен спор с една журналистка – няма да споменавам името й. Още не бяха разбили НТВ и тя твърдеше, че момчетата няма да допуснат това, че ще отстояват твърдо и пр… Тогава казах: “Все пак ще ги изгонят”. Тя пък заговори за своята дъщеря: “Ето моята Анка, например, тя не е такава, тя е съвсем друга”. Може би наистина Анка не е такава, но “не такива” бяха и моето поколение, и по-рано са били “не такива”…
Просто съм удивен как израсна това поколение – не говоря за всички, разбира се, – от приспособленци, с каквито беше пълно и по онова време. Макар в онези времена все пак да имаше страх, но имаше и някаква вяра в нещо. Всичко това опазваше хората. В същото време имаше хора, които откровено и безсъвестно се приспособяваха към съществуващите условия. Такива има и сега. Ето, дори виждам, че в нашата Държавна дума има едни такива млади депутати – вече са наизпълзели, те съвсем направо… В този смисъл човек малко се променя. Разбира се, и днес има хора, които са идеалисти, има смели, мъжествени хора, които приемат лишения заради някакви свои идеали. Но мисля, че голямото мнозинство не се е променило много.
Има ли днес Чонкиновци?
Чонкиновци винаги ще има. Често ми задават въпроса: “Къде би бил сега Чонкин?”. Наскоро ми позвъниха украинци и ме попитаха: “На чия страна би бил Чонкин днес – на страната на Донбас или на украинска страна?”. Отговорих им: “Той би бил там, където го поставят”. Чонкин не е борец за идеи. Чонкин е просто пешка в голямата игра. Него го поставят някъде и той изпълнява задълженията, които са му…
Вие живеете в Германия…
Аз отдавна живея в Москва.
А когато живеехте в Германия, чувствахте ли се като външен човек?
Да, чувствах се. Работата е там, че аз и в Русия се чувствам като външен човек. Но тук по неволя се чувстваш така, защото когато през цялото време те наричат отцепник, започваш да разбираш, че наистина си отцепник. В Германия това е по-леко и бих казал естествено. Дори може би там се чувствам в по-голяма степен свой. А може би в Америка се чувствам повече свой, отколкото в Русия понякога, но не винаги. Имаше такъв период, когато ми се струваше, че съм може би свой, но сега не виждам…
Тоест предполагате, че тези рейтинги, за които пишат – 85% поддръжка – не са преувеличени, истински са?
Може би са преувеличени, но не много. Струва ми се вярно това, което казват хората – звънят някому по телефона и го питат: “Вие за Путин ли сте?”. Разбира се, че му е по-лесно да каже, че е за Путин. За какво му е да твърди, че е против? Той няма някакви причини за това, каквито например би могъл да има човек с идейни позиции, и разбира се отговаря… Всичко зависи от това как е поставен въпросът. Така че не мисля…
Между другото слушах за последния рейтинг: казват, че 83% подкрепят Путин. А само 5% мислят, че той е честен човек. Как е възможно това?
О! Това е толкова просто – кой нормален човек не краде тук? Всичко е разбираемо. Дори обратно – това е хубаво, правилно е. Той краде, но никой не може да го хване! Това е хубаво! Това е правилният подход.
Да. Или може би – честен човек, признава си, не се крие много.
А как ви се струва, променя ли се страната и в каква посока? Когато разговарях по тези въпроси с Яков Аркадиевич Гордин, той ми каза, че на Русия й предстои процес на бавно оздравяване, че по принцип е исторически оптимист… А вие как мислите?
Знаете ли, малко или повече ще се присъединя към него. Работата е там, че у нас да бъдеш оптимист значи да рискуваш да те нарекат глупак, а песимистът е винаги прав. Все пак мисля, че постепенно и неизбежно Русия – ако няма трета световна война – ще се присъедини към някакъв европейски начин на съществуване. Само че това ще става много бавно. Трябва да преодолеем това, за да може тези млади хора, които са такива, каквито ги описвам и такива ще си и останат, но ако има друг строй, ако върхушката е друга – ще ги поведат в друга посока…
Вземете например немците: при Хитлер те са едни, до Хитлер са други, а сега – трети. Нали са все един и същ народ, а въпреки това са различни. И тук всичко зависи от това как ще се развие ситуацията. А ситуацията, благодарение на това, което сега се нарича криза или тази катастрофа, която преживяваме, задължително ще доведе до някакво разтърсване, след което ще трябва да се отърсим, както през 1991 или още през 1990 г. – да се отърсим и да станем от пепелта, да помислим… Ще отмине цялата тази самонадеяност и ще се наложи да мислим по-скромно за себе си. И да се огледаме – може би поради някакви причини някъде хората живеят по-добре от нас.
И аз се оглеждам между другото, но ми се струва, че това е невъзможно. И все пак благодарение на това, че някои хора вече са били навън, благодарение на някои законодателни инициативи се случват и добри промени. Ето, аз бях уверен, че съветско-руският човек, който седи зад волана, никога няма да спре на “зебра”, на пешеходна пътека – просто бях уверен… Сега виждам, че почти всички спират. Бях уверен, че хората, които минават през тежки и шумнозатварящи се врати, никога няма да се научат да ги придържат. Но виждам, че някои хора все пак го правят. Значи са пътували някъде, нещо са видели и им се иска поне малко, в някакви достъпни предели да бъдат европейци. Мисля, че Русия ще стигне до това, но ще стигне през голямо сътресение.
Говорейки за съвременната ситуация в Русия, много често си спомняме различни антиутопии: понякога Оруел, понякога Голдинг, понякога дори Замятин, струва ми се обаче, че в последно време все по-често и по-често си спомняме “Москва 2042″, защото всичко случващо се наоколо за съжаление много силно напомня тази ваша книга. Имате ли желание да опишете в нова книга случващото се сега или може би това, което предстои?
Да, имам нещо такова, пиша нещо. Наистина това, което пиша, е някаква фантасмагория, но не за бъдещето, а за настоящето. Там има и някакъв поглед към бъдещето, в бъдещето.
Тоест това е фантасмагоричен роман?
Още не знам дали е роман или повест… Зависи от размера, не знам какво ще се получи.
А бихте ли ни открили тайната – главният герой на този роман напомня ли по някакъв начин за главните герои на предходните ви книги?
Не, съвършено различен е. Няма да ви разказвам, за да не го урочасам.
Вие сте имал възможност да наблюдавате живота както в Русия, така и на Запад. Как мислите какъв е главният проблем на Русия и какъв е главният проблем на Запада?
Проблемът на Русия е в нея самата и в това, че тя през цялото време се стреми да се върне към своите корени, а трябва да се откъсне от тях. У нас има такъв спор – по какъв път да вървим, твърди се, особено в последно време, че Русия има особен път, че тя – съвсем по Бенкендорф – винаги е била забележителна в миналото, а бъдещето ще е изумително и фантастично; а всъщност тя през цялото време се връща към едно и също. Бих казал, че все пак бъдещето на Русия трябва да… тя все пак трябва да стигне до Европа. Хората казват: “Ние сме такива, особени сме…”. Е, всички са особени. Французите са различни от немците, англичаните се отличават още повече. И в същото време има някакви основни житейски принципи, които определят тяхното съществуване. Това е все пак Европа, това е пространството, в което хората живеят по-добре и материално, и духовно. У нас през цялото време повтарят: духовност, духовност! Но в духовно отношение те са много по-добре. Лъжат много по-малко, крадат по-малко, автомобилните катастрофи са по-малко, пътищата им са по-чисти и пр.
Някои казват: “А има ли нещо, на което ние можем да ги научим?”. Изобщо не мисля, че Европа може да научи нещо от нас. Веднъж един човек ми каза… Често нашите емигранти, когато отидат на Запад, започват да учат Европа на нещо. Веднъж излязох пред смесена публика – емигранти и американци – и казах, че ние няма на какво да научим Запада. При мен дойде един човек и ми каза: “Защо мислите, че няма на какво да ги научим?”. Запитах го: “А на какво можете да ги научите вие?”. Той отговори: “17 години съм бил в лагер”. Казах му: “Вие какво, искате да ги научите как да стоят в лагер?”. “Не, искам да ги науча как да избегнат това”, отговори той. Попитах го: “А нима вие сте се научил, нима сте го избегнал?”. Разбирате ли? Защо да ги учим как да стоят в лагери, ако те изобщо не искат да стоят в лагери.
Струва ми се, че знам на какво можем да ги научим, но то едва ли е добро. Мисля, че ако бяхте живял само в Европа, а не в Русия, навярно книгите ви щяха да бъдат различни. А може би руската литература не би била така велика, ако ситуацията в Русия не е била винаги така ужасна.
Разбира се. Нашата реалност е толкова добра за литература, че по-добра няма да намерите.
Кажете, има ли Русия проблем с изгубеното поколение? Не става дума за някакво фронтово поколение, а за поколението на тези млади хора, които просто не намират своето място в съвременна Русия и заминават, откъсват се. Има ли такъв проблем или не?
Има такъв проблем и той се повтаря през цялото време. Мисля, че изгубено поколение – ако говорим за литература – бяха например онези, които твориха от края на 20-те години до 1945 г. По време на войната се родиха някои поети, които едва се проявиха и веднага след това попаднаха в числото на шестдесетниците.
След шестдесетниците също имаше такова провалено поколение. Аз не знам, вие по-добре знаете – “осемдесетници” или как ги наричат… Поколението от 70-80-те години. А сега е някак много странно. Мисля, че на Русия въобще не й върви, дори със свободата. Свободата, за която всички мечтаехме и вярвахме, че тя ще ни приеме радостно, че братята ни ще ни дадат нещо, което ни дължат… А ето, свободата отново ни изигра зла шега, защото най-активните хора… И отново сравнявам – някога написах книга за народоволците, за хората от онова време, особено жените, които заминават зад граница, в Швейцария, където учат, а после се изплюват на това, което са научили, обръщат се към Маркс и се връщат в Русия, за да постигнат тук някакво съответствие със своите идеали. Заглавието на тази книга е “Степен на доверие”, а първоначланото й название бе “Дървена ябълка на свободата”. Това е книга за Вера Фигнер.
Та тези млади хора заминават зад граница, особено жените. Тъкмо тогава са разрешили на жените да получават образование зад граница, затова те са играли голяма роля в цялата тази кампания. Но и много мъже е имало там – от типа на Бакунин и други. Те заминават зад граница, учат там, изучават медицина, философия, филология, и пр. После всички се обръщат към Маркс, изучават марксизма в неговите революционни форми и се връщат в Русия, за да направят живота тук по Маркс. Това са хора с радикално мислене, те са били окрилени от най-различни фантазии. Натворили са много беди, но самите те са умирали за своите идеи, това също не бива да се забравя. Били са самоотвержени.
Сегашното време донякъде напомня на онова – хората също могат да пътуват на Запад. И те, както тогава, заминават. Вместо да се борят за свободата отвътре, те отиват там, където тя вече съществува и без тях, и там я намират. В резултат Русия губи огромно количество хора – интелектуалци, активни хора, които ако бяха останали тук… Между другото дисидентството от съветското време се отличава от сегашната опозиция тъкмо по това – всички тези хора бяха тук и противодействаха някак на съветската власт отвътре. Сега всички клапи са отворени, парата излиза и нищо не се случва.
Все пак нещо се случва. Едно е когато срещу агресията в Чехословакия излязат седем души, съвсем друго е, когато има многохилядни демонстрации – все пак това е някак по-сериозно.
Работата е там, че тези седем души са може би повече от сегашните сто хиляди, защото сега хората все пак отиват… Във всеки случай те не мислят, че ще ги хванат, че ще ги изпратят в Казанската психиатрична болница или в лагер. Тогава хората все пак разбираха срещу какво се изправят. И ако тук се възстановят тези порядки, което прилича на ненаучна фантастика, но ако те се възстановят, тогава ще видим колко души ще излязат. Може би ще излязат шест.
Може би докато има многохилядни демонстрации, тези порядки няма да се възстановят – ето къде е ключът.
Може би. Да се надяваме. Между другото нека кажа, че тогава са излезли не седем, а осем души, защото Горбаневска излиза с детето си, така че не са отчели един човек. Да, аз също се надявам, че тези порядки няма да се възстановят. Разбира се, сега има някаква съпротива и е естествено да е така, защото хората днес знаят повече. Сега има повече възможности. Ако по-рано в страната нямаше практически никакви вътрешни източници на информация, а външните като Гласът на Америка, ВВС, Радио Свобода и Дойче веле бяха заглушавани, то сега съществува такова мощно оръжие като интернет. И все пак фактът, че хората пътуват натам и насам, че общуват, че виждат реално как живеем ние тук и как живеят там – това играе и ще изиграе някаква роля, уверен съм. Всъщност аз вече ви изложих моите оптимистични съображения.
Има ли някакъв ефект от индивидуалните опити да се промени нещо тук? Неотдавна написахте писмо до президента с призив да освободи украинския пилот Надежда Савченко. Имаше ли някакъв резултат?
Съдейки по това, че Савченко е все още в затвора, нямаше никакъв резултат. Аз все пак се придържам към известния принцип: “Прави каквото трябва, да става каквото ще”. Реших, че това е мой дълг – изразявам се гръмко… Честно казано просто не издържах. Не излизам често с подобна публицистика. Седя, чакам, възмущавам се и нещо в мен се трупа. А този случай така ме изкара извън себе си, че седнах и написах – това е такъв случай, че не мога да мълча. Направих това, което зависи от мен, а по-нататък…
А защо от всички народоволци и народоволки избрахте тъкмо Фигнер?
Това е дълга история. В края на 60-те години, когато започна брожение в интелигентските среди, особено в литературните кръгове, властта реши да отпуши клапана… И създадоха серията “Пламенни революционери”. Поканиха писателите да пишат не за настоящето или бъдещето, а да се скрият в миналото и да останат там. И дадоха избор. Аз започнах да избирам. Мислех си: “За болшевиките не искам да пиша…”. Имах смътна представа за народоволците и така избрах Вера Фигнер.
Може да се напише история на серията “Пламенни революционери”. Вие написахте за Фигнер, Аксьонов за Красин, Трифонов за Желябов, Гладилин за Робеспиер – “Евангелие от Робеспиер”. Тоест там се събра силна компания.
Да. Може би те се надяваха, че ще си останем там. Трябва да кажа, че все пак трябваше да се живее някак. Захванах се с това с голямо нежелание, но после ми стана интересно.
Имахте ли проблеми с цензурата заради тази книга?
Не, нямах проблеми и знаете ли защо? Защото до този момент бях в немилост. И тогава изведнъж решиха да ме помилват. В Съюза на писателите имаше един секретар – Герченко. Той ме повика и ми каза: “Как сте, как вървят вашите работи?”. Казах му, че вървят зле. Дори се изразих още по-лошо. Той ме попита: “Какво по-точно?”. Казах му: “Вие знаете…”. А той: “Чух, че подготвяте някаква книга, написал сте нещо…”. Казах му: “Не знам дали ще я отпечатат…”. Той каза: “Защо да не я отпечатат? Надявам се, че там няма нищо такова?”. Аз му казах: “Разбира се, че няма нищо такова”. И ето, отпечатаха я. С цензурата имах неголеми, дори смешни спорове. Първо, книгата се казваше “Дървена ябълка на свободата”. Това е, когато Фигнер излиза от Петропавловската крепост…
Шлиселбургската…
Да, Шлиселбургската. През 1905 г. тя пише писмо до някого, не помня вече до кого, но пише: “Свободата е като дървена ябълка: зъбите отхапват нещо, но не усещаш никакъв вкус”. Аз взех този израз и нарекох книгата “Дървена ябълка на свободата”. Те обаче ми казаха: “Не, това няма да мине. Каква е тази “дървена ябълка на свободата”? Измислете нещо друго”. Тогава я нарекох “Степен на доверие”, защото Фигнер е била член на изпълнителния комитет “Народна воля,” първа степен на доверие. Там е имало различни степени на доверие.
Какви намеси от страна на цензурата имахте?
По-скоро редакторски намеси. Но и редакторите у нас също бяха цензура. Книгата започваше така: “От баща ми от Тетюш, Казанска губерния, дойде писмо – пише от Казан бъдещият мъж на Вера Фигнер – Чувал съм, че в магазините се продава книгата на Зейбелринг “Без хемороиди”. Казват, че там са описани начините човек да се избави завинаги от тази болест”.
Попаднах на редакторката Пастухова, която тогава бе жена на Трифонов – Алла Пастухова. Сложи си тя очилата, разгърна ръкописа и започна да чете първата страница, взе веднага една писалка – струва ми се дори, че беше червена, но може и да греша и въображението да ме лъже, че е била червена – във всеки случай взе писалка и задраска думата хемороиди. Просто я зачеркна.
Аз казах: “Какво правите?”. Тя отговори: “Това не бива да се пише”. Казвам: “Кое това?”. “Но ето това…”, каза тя и се изчерви. Казах й: “Алла, знаете ли, прочетете Гогол, у него едва ли не всички герои са с хемороиден цвят на лицето”. Тя ми отговори: “Не разбирате ли, че това няма да мине?”. Казах й: “Нека го оставим, може и да мине?”. Оставихме го и мина.
Аз тогава учех английски език и набутвах тук-таме някои английски фрази. Тя ми каза: “Не, това няма да мине”. Аз казвам: “Защо?”, а тя: “Трябва да го напишете на френски. Аз знам френски език”. Отговорих: “Аз пък не го знам!”.
Там имаше нещо такова – героят “се качи на шейничката и потегли…”. Тя написа в полето: “Възрастни хора се возят на шейни. На шейнички се пързалят децата”. Казах: “Не, на шейнички се пързалят възрастните хора”. Взех пример от Гогол, там в “Шинел” някой се вози на шейничка[1]. Такива битки водих с нея. Веднъж отидох в дома на Трифонов, спорих с нея и тя се разплака. А Трифонов се скри в банята – не искаше да слуша това.
А с редактора на “Чонкин” имаше ли подобни истории?
С редактора на “Чонкин” историята бе по-проста – просто не искаха да го отпечатат целия! Отпечатаха го чак през декември 1988 г. и дори не смееха да ми направят никакви забележки.
Какво мислите за екранизацията на този роман?
Трудно ми е да говоря за екранизацията, защото нещо ми харесва, а нещо не ми харесва. Въобще смятам, че е трудно да угодиш на автора на някоя голяма книга, защото е просто невъзможно в 90-минутен филм да влезе всичко, което той е вложил в тази книга – естествено все нещо ще остане извън кадър. Но на мен ми провървя – режисьор е забележителният Иржи Менцел. Актьорите също са много добри. Те са негово откритие. Между другото чешкият режисьор откри руските актьори Генадий Назаров, Зоя Буряк… Гена беше все още неизвестен. Зоя бе известна само като театрална актриса. Но в същото време Менцел е все пак чех. Струва ми се, че не е успял съвсем да го улови.
Не е ли добре това, че е тъкмо чех – Швейк и Чонкин са в общи линии близки герои. Например във Франция или да кажем в Германия такива герои като Чонкин и Швейк са невъзможни, а в Русия и в Чехия са възможни, колкото и да е странно.
Колкото и да е странно, Иржи ми каза, че въобще не обича Швейк, но обича Чонкин. Значи той е виждал разлика. Нямам намерение да го подкрепям в това отношение и да твърдя, че Чонкин е по-добър. Просто героите са различни и когато ме питат дали ми е повлиял Швейк, казвам, че навярно ми е повлиял някак. Изобщо литературата от такъв вид ми е повлияла някак. Но има принципна разлика. Когато казват: “Храбрият войник Чонкин”, това е съвършено невярно. Той изобщо не е смел за разлика от Швейк. А Швейк е смелчага. Той би отишъл на война и в инвалидна количка, а Чонкин не би отишъл на война в инвалидна количка, във всеки случай не доброволно.
Мисля за някаква връзка и с други прототипи. Идва ми наум дори не Швейк, а Василий Тьоркин. Мислехте ли за него, когато писахте книгата?
Да кажа, че съм мислил – не. Аз обичам “Василий Тьоркин” и знам много откъси от него наизуст. Но и тук същото – Тьоркин е шегаджия, веселяк с хармоника. А Чонкин – не, Чонкин е пасивен. Това са все активни герои. Швейк е активен, Тьоркин е активен. А Чонкин е пасивен. Той се старае да изпълни тези задачи, които му дават, и не може да се справи, защото те са взаимно несъвместими.
Има една много важна бележка на Борис Слуцки, който казва, че преди да прочете “Тьоркин” не бил виждал такива хора като него на фронта. След това обаче те се появили. Може би това е влиянието на литературата върху живота. Как мислите, влияе ли изобщо литературата върху живота? Може ли тя да промени света към по-добро?
Навярно, но ако говорим за цялата литература, взета заедно… Знаете ли, имах един приятел, режисьор. Веднъж той излезе и каза – после се смях на това – “Може би след нашия филм ще станете малко по-добри и умни”. Дори го обърнах в пародия и написах някъде, че гледайки този филм няма да станем нито по-добри, нито по-умни. Мисля, че като отделни творби не, но като цяло литературата все пак влияе постепенно.