Страстите български

Увод към Българския Великден от Тончо Жечев
 
Изпитвам потребност да кажа на читателите няколко встъпителни думи за тази книга. Една и съща фраза може да се изговори по два противоположни и все пак равностойни начи- на: с гордост и със съкрушение. Когато сега кажа, че тази книга ме е занимавала цял живот, а съм работил върху нея десет годи- ни – в това има и гордост, и съкрушение. Гордост, че съм могъл толкова дълго да живея с мисълта за нея, да преодолея редица трудности, свързани с подобен замисъл; съкрушение, защото изпълненото, постигнатото е далеч от намеренията, плановете, с много непълноти и недостатъци, които сега, накрая, виждам по-ясно от най-строгите си критици. Едно мога да кажа с увереност: трябваше да я напиша. И тъй като сам виждам всичките й несъвършенства, а се надявам други да продължат започнатото, ще кажа нещо за подтиците и намеренията си.
* * *
На автобиографичните интимни мотиви няма да се спирам надълго. Те са ясни от посвещението и началото на последния очерк, в който тълкувам „Изворът на Белоногата“. Много и мъчително ме е занимавала тази поема, от нея се зароди интересът ми към живота и мислите на целия цариградски кръг дейци на Българското възраждане, към проблемите на нашето напредване и моралните въпроси, свързани с него. Звуците от тази неумираща селска идилия, които сега идват като че ли от други светове, изумително хармонираха с топлата и задушевна атмосфера в някогашния наш дом, в който историята, настоящето и бъдещето съжителстваха в мир и добро.
Във всеки случай моята прабаба Дана, баба на майка ми, без да ще внасяше необходимия коректив в хладните учебници по история. Тя хубаво помнеше турско и разказваше за това, което пишеше в учебника, по друг начин – за нея то беше съдби на хора, друга наредба на живота, други обичаи. Нейният урок по история завършваше винаги с дълбока въздишка: „Къде отиде и отива всичко това?“ За нея историята беше радостна и жива среща с предците, не съд, а възкресение, не урок, а помен. Нейният син и мой дядо – Марин – постоянно разплиташе за- плетения възел на световната политика. Цариград, Босфорът, Дарданелите бяха непрекъснато в устата му като средоточие на всички световни съперничества, беди и надежди. Другият ми дядо – Тони – все препрочиташе „Записките“ на Захари Стоянов и баба Яна му се подиграваше: „Пак се готви за изпити.“
Майка ми с еднаква любов, а тя имаше най-скъпоценния човешки гений да обича, рецитираше Славейкова и Ботева. В нейното простодушие те живееха неразделно, допълвайки се взаимно. В живото й въображение те бяха баща и син, изпълнени с любов и благоговение един към друг. Почитта към мъртвите беше вродена семейна добродетел, понякога дори ми се струваше, че грижите за тях са повече, отколкото за жи- вите. В детински непорочното съзнание на баба, дядо, майка, татко живееше само родното, близкото, братското. За тях неизречена аксиома беше, че без род и роднинство няма родина. По-късно, когато след ред премеждия започнах да се за- нимавам с литературна история и критика, на сърце ми легна една плодотворна българска традиция.
Най-добрите български литературни историци и критици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на народната история, и смело се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума.
Всъщност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа – бях щастлив да открия, че заниманията с българска литература не само не ни отдалечават от подтиците, получени в детството, но дори задължително ни приближават към истори- ята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор.

* * *
Преминавайки към втория мотив, ще започна с един парадокс – Цариград е най-големият български град през XIX век. В легалния период на нашето движение той е негова „столица“, както по-късно Букурещ стана „столица“ на революционното движение. За броя на българите в Цариград след тридесетте години на миналия век има много сведения, но нито едно от тях не е точ- но, не се основава на преброяване, на статистика. Сведенията варират от 15 000 до 150 000. Във вестника на дядо Славейков „Македония“ се казва, че в Цариград към това време (1870) те са около 150 000, но „едва ли има 15 000, които са припознати като българи, и от тях едва ли има 15 чисти български семейства.“1
A в календарчето за 1863 г. намираме следното сведение за тях, разпределени по занаяти: абаджии – 8000; търговци – 5000; хлебари – 4000; градинари – 3500; сеизи – 2000; риболо- вци – 2550; мутафчии – 600; слуги и готвачи – 1500; аргати по чифлиците – 3000; овчари и говедари – 1500; тютюнджии – 400; кожухари – 500; или общо 32 550 души.2
Преди това „България“ беше писала, че „населението българско в Цариград брои около 30 000 души. Тази цифра приема и изследователят на нашето Възраждане Н. Начов в книгата си „Цариград и Българското възраждане“. Ако приемем, че това население в Цариград брои около 30 000–40 000 души, трябва да повторим, че в Цариград е живяло най-компактното българско градско население до и дълго след Освобождението. Една рядка, почти несрещаща се особеност на този факт е привличала вниманието на съвременниците и изследователи.
За Цариград, дето по израза на един наш вестник от това време „има по един юрнек от всичките народи“ , друг вестник говори, че наблюдателите се поразяват от липсата на българско население в столицата. И с това се обяснява „сегашното ни по- ложение, причините за „медленното и закъсняло наше народно развитие“5 . В същата статия по-нататък се казва, че това по- върхностно впечатление на наблюдателите е резултат от липса- та на обособена българска махала в Цариград. Тук имало гръц- ки, арменски, еврейски квартали, а нямало квартал, в който да е събрано в основната си маса най-многобройното иноверно на- селение в столицата.
И неизвестният автор продължава: „Тук е един факт, на който причините може да се крият дълбоко в племенните качества и особености на нашия народ, факт инак безразличен, психологически, но следствията на са който били и продължават да са не без влияние на самата съдба на народа ни... От ден на ден са убеждавами от необходимостта да се основе и закрепи едно заселение Българско на една махала в Цариград, съставено от фамилии от разни градове на България, фамилии по-просветени и богати.“
Тази особеност обаче е била следствие на друга: цялото огромно българско население в столицата било мъжко, ерген- ско, бекярско. Имало само няколко семейства. Малцина смел- чаци се решавали да се заселят тук, като доведат семействата си от вътрешността, та прекарвали понякога по десет и по двадесет години, дори цял живот, като гурбетчии, като хора, чието истинско пристанище е винаги мирно и спокойно в някои от затънтените селца на вътрешността.
Това е една огромна ерген- ска и гурбетчийска колония. Когато някой от ергените се женел в Цариград, той можел да вземе за жена само гъркиня, еврейка или арменка. По този начин попадал в среда, махала, които силно разклащали и без това едва зараждащото се национално самосъзнание, ако не успявали да го претопят. Изумителна, неповторима гледка представляват тези български цариградчани от миналия век в своята маса. Както казва дядо Славейков, България не е имала нужда тогава от етнографически музей.
Той съществувал жив в Цариград. Било пред- ставено почти всяко българско селце със своята пъстра носия, със своите типове и диалекти. „Абаджийските дюкяни в Галата – казва Н. Начов – придавали на някои улици вида на българските градчета от вътрешността.“
„Когато за пръв път влязох там – пише един съвременник, – стори ми се, че се намирам в Куршум-хан в Пловдив.“ В световен град като Цариград, в цен- търа на една империя, в средоточието на големи международни съперничества в миналия век, живеели тези типични български селяни, живеели по селски свито и пестеливо, оглеждайки се „со страхом божий“ в развалините на чуждото за тях величие на Византия, в непонятния порядък на големия град, в безбройните пройдохи, които го населявали, в чуждата верски и племенно власт, живеели с мисълта за своите села, със спомена за домашния уют, за женска ласка и бащино огнище. Те живеели в Цариград, но душевно не били в него, вътре, а в своите села.
Тези сухоземни одисеевци са донесли край морето своята Итака, те нямало нужда да правят околосветско пътешествие, за да я открият, душевно те никога не са я напускали. Всичко това е оставило несмиваеми от никакъв Йордан, от никакви реки следи върху българското движение, върху формирането на националната идеология в този тъй важен период. Само в космополитната атмосфера в Цариград може да се усети с такава ярка и неповторима сила какво нещо са отечеството, почвата, родът, племето, корените. Не случайно никъде по све- та няма такъв култ към гробищата, както в Цариград. Там те са в последна сметка истинският дом, единственото място, където може да се сродиш с духа и порядъка на предците, единствената бащиния. И до днес в българското гробище там съжителстват във вечен мир гробове на хора, единият роден в Тулча, другият в Охрид. В стихийното възрожденско движение на цариградски- те българи има силна струя на носталгия по оставените села и близки, несроденост на тези неволни граждани, селяни по душа, с града. Тук може да се забележи и голяма доза безотговорност в политическите маневри на хора, чийто истински пристан е в далечния залив на техните селца, където винаги могат да избягат след корабокрушението на гурбетчилъка. За тях политиката, която правят тук, не е така съдбоносна, тя е ко- лосално надхитряване в непонятния и „хитър“ градски живот. Началото на българското движение тук създава онази критическа ситуация, за която се казва, че роденото в нея добро живее столетия, а лошото – векове.
След Кримската война в Цариград се основава и закреп- ва българската община и постепенно всички общини във вътрешността я признават като изразител и ръководител на своите легални искания. Тя действа от тяхно име пред пра- вителството и става фактически българско представителство пред Портата. Колкото и разнородни интереси да се преплитат в нея, каквито и течения да се борят, цариградската об- щина по хода на делото изработва външнополитическа и вътрешнополитическа линия на действие, ръководи единствената българска борба, която се увенча с победа чрез решителна помощ отвън, дори при съпротивата или неодобрението на всички външни фактори. Изучаването на постепенното развитие на българското движение, детайлното проучване на всеки негов етап има кардинално значение, за да се разберат както особеностите на националната идеология и характер, така и прерастването им в революционна идеология и революционно движение по-късно.
Изобщо Цариград, Константинопол, Цар-Град не е зани- мавал въображението на българите толкова, колкото би могло да се очаква, като имаме предвид неговата близост до България (на няколко часа път от границата, отстоящ от София приблизително на разстоянието на Варна), неговата роля в нашата средновековна и възрожденска история. А близостта ни до този град, разположен на два континента и три морета, до това място на първите съприкосновения на Изтока и Запада, до града, живял под вековния страх, че ще бъде завоюван или от Запада, или от Изтока, до столицата на могъщи империи, средище на световна дипломация, люлка на православието, сцена на най-страшното религиозно съперничество, вековен център на света след падането на Рим, е оставило видими, непреходни черти в националното мислене и характер, в народното предание, макар понякога само като богат и широк фон на нашата историческа съдба в сърцето на това кръстовище, наречено Балкани.
* * *
Работата ми върху книгата съвпадна по време, а беше и сти- мулирана от изострен интерес у нас към национално-специ- фичното, към историческата съдба и пътищата на българската култура. Отначало я виждах като книга за Петко Славейков и неговия син – Пенчо Славейков. Темата ми трябваше да бъде: какво става в нашата литература и култура само в продълже- ние на две поколения, какви са близостта и дистанцията между баща и син, взети не в биологическата, а в духовната си връзка, но особено привлекателни за изследване поради съществуването и на биологическа, и на духовна връзка. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещана другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне за мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: Къде се корени нашето безверие, нашият атеизъм? (Това, което на езика на един руски църковник се нарича „мистична недостатъчност“.)
Откъде произли- за подражателният дух? (В разни исторически периоди той е вземал епидемични размери. Понякога една чужда идея е била отричана само в името на друга, заета наготово идея.) И единият, и другият въпрос ни отвеждат към съществени черти в националния характер, със значителни и важни последици в народната история, в самия дух и порив на българите за кул- турно творчество. Непостижима е фантастиката на идейните течения сред българската интелигенция. Първите детски впечатления от обществения живот на основоположника на българския социализъм Димитър Благоев са от църковната борба в Загоричане!
И това съвсем не е без значение за по-късната оценка на Благоев, която стана класическа: „Църковната борба“ не е била друга ос- вен чисто национална политическа борба за признаване на българската народност в Турция като отделна национална единица ... „църковната борба“ беше национална политическа борба не само по това, че имаше за цел припознаването на българската националност в Турция, но и по това, че в нея бе въвлечена цялата нация, цялата българска народност.“
Нищо така не може да свидетелства за характера, стремежите на един народ и неговите пастири, както борбата, в която е бил въвлечен изцяло. Преживяното през бурните години в Цариград ни връща към една пророческа статия на Славейков, публикувана в „България“ през лятото на 1860 г.
„Българският Одисей“ е предусетил смисъла на събитията, които едва сега предстояло да се разиграят в националния живот. Статията звучи като неумолими изводи, направени като че след преживяното. Славейков си поставя за задача да разгледа главните фигури на българското движение от това време и техните идеи. Той търси смисъла и значението им за нашето историческо развитие. Започва с твърде резки в приетия тогава стил във вестниците характеристики на някои от главните светски лица, за да завърши с историческите и дори метафизични „последици за нас от движението.
„Г. Бурмов – пише Славейков – се бори за православието и въоръжава се за него срещу католици и протестанти, като че са те, що са сторили и струват, туй толкози голямо зло на нас и на черквата ни. Без да отричам сичко от неговото едно- странчиво възрение, ний ще му кажем, че коренът на злото не е там, дето го той показва; той лежи по-дълбоко. Ний са не боим, че българите ще станат католици или протестанти. Не. Ний са боим от следствия други, толкоз по-тъжовни и по-жялостни, колкото по-гибелни. Злото не е сега на ставание, и не заплашва занапред да стане, но станало вече; нас са на надвесили на ярът на пагубата ни. Не го ли е проумял г-н Б-ов от по-първите наши статии? (т.е. от статиите, където той характеризира дейците, които излизат в няколко поред- ни броя на „България“, б.м.). Исками да му го кажем по-явно. Нека чува. Повтаряме. Българите католици и протестанти няма да станат, но православни няма да останат. Или инак. Българите ще си останат православни на име, а всъщност – безверни“ (курсивът навсякъде е на Славейков).“
И по-нататък: „Вяра тъй унизена пред очите на мислещите; вяра от злоупотребленията на свещеннослужителите докарана тъй в презрение пред набожните; вяра, в която от няманието на проповед масата народна не е оглашена еще в нея; таквази вяра по нарицало не са менява, но се напуска.“
И накрая: „А както (народът) своята не разбира, тъй и от чуждата не про- умява... равнодушен към своята остава, такъв е и към вся- ка друга... И тъй, бъдете спокойни от българите колкото за променение на вяра и бойте са повече от ужасните следствия на безверието, което е доближило да ни погълне, и на което горестните предзнаменования са се уже проявили! Силата и оригиналността на мисълта в тези статии на младия Славейков са правели впечатление още навремето, мнозина са ги отдавали на внушенията, дори на перото на Никола Михайловски.
По-важно е обаче другото: скритата зад грижата уж за вярата тайна радост от обезверяването, от напускането на вярата, и то тъкмо в резултат на църковната борба. Цялото ренесансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности стават в борба за извоюването на самостоятелна българска църква! Мислите на Славейков за „пагубните“, „горестните“, „ужасните“ последици от играта с вярата нямат нищо общо с неговите действия – в действията си той е свободен като Цанков, чиято линия следва в този момент като политически изгодна.
Сам той става инициатор за разбиването на Цанковите редици, без да се стеснява в избора на средствата и последиците за вярата. Тук някъде се корени неизбежното санкюлотство и радикализъм на целия блестящ екип цариградски дейци на нашето Възраждане, ня- кои от които тежки търговци и духовници с висок сан. Това, което в този момент обединява толкова различни дейци като Иларион Макариополски, Драган Цанков, д-р Стамболски, Христо и Никола Тъпчилещови, Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Бурмов, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Тодор Икономов, Георги Раковски и др., е пълната и абсо- лютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни или рели- гиозни задръжки. За разлика от дейците на Германското възраждане, за които един философ казва, че признават революцията само в областта на духа, българските възрожденски дейци в черковната борба признават революцията само в областта на политиката като абсолютна предпоставка за всяка друга промяна и всяко усъвършенстване на обществените отношения. Сами от цар- ството на невярващите, те правят от религията и църковните институции оръдие за своя пламенен политически фанатизъм и в националната идеология и цел разтварят всички елементи от разностранния живот на нацията, включително и тради- ционните християнски представи за високите и универсални цели на човешкото битие. Всичко се свежда и приспособява за целите и задачите на национално-политическата борба. Тази свобода, с която българските дейци използваха църковната организация, религията и нейните предания в национално-църковното движение, имаше за резултат укрепването ни в безверието, а победата на движението бележи началото на широкия размах на открита политическата революция за национално освобождение при явно спадане относителната тежест на църквата и религията в националния живот.
С други думи, църковната борба направи така, че българите прегърнаха единствено религията на политиката. Невероятните зигзаги при пределно простодушна откровеност на политическите ходове в разгара на българското движение в средата на миналия век ни връщат към някои от загадките на световноисторическия процес, занимавали философи и историци на „природата на нациите“ след Джанбатиста Вико. Превъзходството на марксическата историческа теория над древното и възобновяващо се учение за кръговрата в история- та, както и над плоско-буржоазните представи за непрекъснат прогрес е в това, че в настъпателното движение на историята и развитието на нациите историкът марксист вижда непрекъснати и най-дълбоки противоречия. Националната идеология и националистическите аспирации например се оказват особено противоречиви, жилави и способни за неочаквани възраждания. В пепелищата на няколко революции във Франция като Феникс възкръсват националната идея и националистическите стремежи – от Наполеон Бонапарт до генерал Дьо Гол – и ако революциите, по израза на Анатол Франс, са изяждали чедата си, то със същото основание може да се каже, че национализмът във Франция е изядал революциите. Единствено националната идея, оформена в църковната борба у нас, мина с всичката си сила в по-нататъшното революционно движение на българите и живя дълго в следосвобожденската политическа история. Колкото продължителен и труден се оказва икономическият преход от една формация в друга (особено от патриархалност към буржоазно-индустриално общество), толкова по-лесен и бърз е този преход в областта на политическите лозунги, в обещанията за бъдещето, в идейно-политическата сфера. В най-изостаналите, доскоро патриархални, но сега възраждащи се страни се събужда един особено краен политически и идеен радикализъм, който подражава на готовите резултати на на- предналите страни, без да познава еволюцията, довела до тях.
За живот се събуждат нови, безформени, лишени от традиция, жадни за нововъведения и житейски успехи сили, които главоломно сменят повлияната от суеверия религиозна съвест с буржоазни политически суеверия. От най-изостанали, в своите политически лозунги и културна програма те стават не прос- то напреднали и напредничави, а най-напредничави, най-прогресивни. В тези условия не е чудно, че Драган Цанков мисли, че може за една година да се разреши хилядолетният български въпрос с проста смяна на курса и приятелите.
Бъдещият български Екзарх Йосиф като Лазар Йовчев (светското му име) открива на българската публика Маркс и „Комунистическият манифест“ и т.н., и т.н. Във връзка с опита на българската уния английският дипломатически агент в Белград Дж. А. Лонгвърт е предупреждавал своите френски колеги: „Никой не може да отрече, че националният вкус към политически новости, който беше ефикасно обуздан у нас, намира твърде радушен прием на Изток.“ Според него французите сеят безотговорно идеи, които не знаят какво могат да им донесат в бъдеще и как тези идеи ще се обърнат против тях. Всичко това дава ключа към един парадокс в световната история: колкото по-изостанал, патриархален в социалноиконо- мическо отношение народ се възражда сред народи, преживели в една или друга форма зенита на национално-демократическата си революция, толкова той е по-податлив и склонен към най-радикалните, най-дръзко разрушителните идеи и лозунги по отношение на стария строй на живота, толкова по-склонен е да прегърне знамето на най-бързия и ефектен прогрес.
Не бива да се учудваме, че в лебедовата песен на Славейков в църковната борба, в статията „Двете касти и власти“, ще срещнем идеята българите да скочат направо в царството на равенството, преди да познават всички дълбоки рани на неравенството. За да се разберат истинското съдържание и смисъл на някои идеи, родени в най-напредналите страни, те трябва да бъдат чути от устата на най-изостаналите страни. Джанбатиста Вико говори за „новото варварство, варвар- ството на разсъдъка и рефлексията“, съпроводено с опасностите за катастрофално падане до степента на първоначалното варварство. И не на нас, хора преживели фашизма, хора от седемдесетте години на XX век, трябва да се обяснява какво може да означава това тъкмо в „най-напредналите“ страни.
В. И. Ленин казваше: „Като че ли с цивилизацията, с културата страните отново се възвръщат към първобитното варварство, отново преживяват такова положение, когато дивеят нравите, звереят хората в борбата за къшей хляб... „цивилизованият“, „културният“ капиталистически свят върви към нечуван крах, който е способен да скъса и неминуемо ще скъса всички осно- ви на културния живот.“
През океани и континенти често пъти „цивилизованото варварство“, „варварството на разсъдъка и рефлексията“ и „първоначалното варварство“, варварството на отчаяното политическо, културно „новаторство“ на фашизма и „хунвейбинството“ си подават ръка...
   Декември 1973 г. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар